Бебето, увито в меко синьо одеяло, спеше спокойно в ръцете на Юлия, като от време на време мърдаше и мърдаше малкото си носле. Медицинската сестра предложи да я придружи до изхода, но Юлия отказа, въпреки че все още се чувстваше много слаба след раждането.
– Добре съм, мога да се справя сама – промълви тя, прегърна сина си по-близо до себе си и бръкна в джоба си за телефона.
В продължение на пет дълги дни тя чакаше изписването от родилния дом и си представяше как Артьом ще посрещне бебето им. Мечтаеше за момента, в който той ще я вземе с бебето в ръце, изпълнен с радост и любов.
Юлия извади телефона си, като се опитваше да не наруши положението на сина си, и видя съобщение от съпруга си: „Вече си тръгна. Не излизай без мен.“ Устните ѝ се разтегнаха в усмивка. Артьом винаги обичаше да изненадва, може би днес беше подготвил нещо специално.
Малката буца в одеялото се размърда, мляскайки с устни. Юлия внимателно отдръпна кърпата, за да погледне малкото личице. Никитка. Тяхното и на Артьом чудо, онова, което бяха чакали толкова дълго. Почти седем години бяха преследвали тази мечта, толкова дълго, колкото бяха женени.
– Татко вече ще е тук, малкото ми – прошепна тя, като оправи края на одеялото.
Телефонът отново завибрира.
„Има промяна. Чакам те да си направиш ДНК тест, иначе няма смисъл да се срещаме“.
Юлия препрочете съобщението няколко пъти, опитвайки се да го осмисли. Буквите се размиваха пред очите ѝ, сякаш се подиграваха с надеждите ѝ.
– Артем? Подиграваш ли се? – прошепна тя хрипливо, обръщайки се към празния коридор.
Телефонът иззвъня и се появи името на съпруга ѝ. Юлия, с треперещи пръсти, преодоляващи тревогата ѝ, прие обаждането.
– Какво означава това? – гласът ѝ прозвуча необичайно по-остро от обикновено.
– Юл, нека да няма драми, добре? – Артьом говореше спокойно, сякаш обсъждаше избора на продукти в магазина. – Нали разбираш, че трябва да съм сигурен.
– В какво? – Юлия усети как вътрешностите ѝ се разкъсват. Бебето, усетило вълнението ѝ, се размърда и започна да плаче.
– Че това дете наистина е мое – търпеливо обясни Артьом. – Толкова години се опитвахме и изведнъж… знаеш ли.
– Сериозно ли? – гласът ѝ вече трепереше от гняв. – Елате да ни вземете, току-що излязохме от родилния дом. Това е твоят син, по дяволите!
– Знаеш ли къде можеш да си пъхнеш параноята? – отвърна тя със съскане, усещайки как по бузите ѝ се стичат горещи сълзи. – Мама ще прибере мен и Никитка. Не искам да те виждам повече.
– Юлия, нека не бъдем глупави – тонът му остана спокоен. – Помисли внимателно.
Тя прекъсна разговора. Сега Никита плачеше с пълен глас, малкото му личице беше почервеняло от притеснение.
– Сега, сега, бебе, всичко е наред – успокои го тя, люлееше го и избърсваше сълзите му.
С треперещи пръсти Юлия набра номера на майка си.
– Мамо, вземи ни, моля те – каза тя, опитвайки се да скрие треперенето в гласа си. – Артьом… той няма да дойде.
Как да обясни на майка си какво се е случило? Как изобщо да осмисли защо съпругът ѝ иска ДНК тест?
Двайсет минути по-късно пред родилния дом спря позната кола. От нея изскочи Елена Сергеевна, която държеше в ръка куп сини балони.
– Къде е Артьом? – попита тя веднага, като хвърли бърз поглед зад гърба на дъщеря си.
Юлия само поклати глава, притискайки в прегръдките си леко успокоения Никита.
– „Ще ти кажа по-късно, мамо. Хайде да се прибираме.
И без да поглежда назад към сградата, където доскоро беше най-щастливата жена на света, Юлия се качи в колата до майка си.
Телефонът отново завибрира. Тя погледна машинално към екрана.
„Мисли добре, Юлия. Това е важно за всички нас. И да, не исках да те обидя, ако изобщо има нещо такова“.
Тя изключи телефона, като не искаше да се занимава повече с това.
Към вечерта Никита най-накрая заспа в старото креватче на баба си, което тя беше извадила от мезонета. Юлия седеше в кухнята и стискаше чаша ментов чай. Съобщението все още се рееше пред очите ѝ.
– Седем години, мамо – каза тя тихо и погледна светлите тапети. – Седем години на лечение, на надежда, на вяра. Лекарите казваха, че проблемът е в него. А сега…
Елена Сергеевна въздъхна тежко:
– Може би той просто се страхуваше от отговорността? Това се случва с мъжете. Искат дете, а когато това се случи, изпадат в паника.
– ДНК тест, мамо! Той иска ДНК тест! Сякаш съм му изневерила. Какво общо има това с отговорността?
Юлия покри лицето си с ръце и сълзите, които бе сдържала цял ден, нахлуха на потоци.
Спомените от миналата година се върнаха. Беше се върнала у дома след поредното посещение при специалиста.
Старият лекар с дебели очила дълго почесваше рядката си брада, преди да проговори.
– Теоретично има шанс, скъпа моя – каза той. – Но съпругът ви ще се нуждае от лечение. На този етап шансът за забременяване при него е много малък. Може би си струва да обмислите други възможности.
След това Юлия се разплака в колата, без да смее да се прибере у дома. Как да каже на Артьом, че шестте им години усилия, шестте им години надежда, не означават почти нищо? Само „почти“, защото все още имаше теоретичен шанс.
Когато намери сили да сподели новината, Артьом я изненада със спокойствието си. Той просто я хвана за ръка и каза:
– Ще намерим решение, Юл. Ако е необходимо, ще направим ин витро. А ако не се получи, ще осиновим дете.
Тогава тя го обикна още повече. Въпреки трудностите, караниците и обидите, той винаги беше нейната опора.
И сега това съобщение за ДНК теста ѝ се струваше напълно немислимо. Как? Защо? Откъде идваше това?
– Ти… сигурно не си опитвала тези… ами, донорски варианти? – попита предпазливо Елена Сергеевна, стиснала устни.
– Мамо! – Юлия рязко вдигна глава, гласът ѝ трепереше от възмущение. – Какви донорски варианти? Това е моето и на Артьом бебе! Ние просто… опитахме и се получи. Чудо, разбираш ли? И той…
Въпреки усилията ѝ да запази самообладание, от очите ѝ отново бликнаха сълзи. Елена Сергеевна въздъхна и прегърна дъщеря си силно през раменете.
– Добре, добре, успокой се. Може би мъжете понякога реагират така на големи промени. Поговори с него, обясни му всичко, той ще те разбере.
Юлия поклати глава, спомняйки си последните месеци от бременността си. Артьом наистина се радваше на новия член на семейството, но радостта му беше някак принудителна, сдържана. Той направи всичко, което трябваше да се направи: ходеше с нея на лекарски прегледи, избираше дрешки, играчки и креватче за бебето. Но това приличаше повече на изпълнение на задължение, отколкото на проява на емоции.
Въпросите му, които преди това беше отписала като нормална тревожност, се появиха в съзнанието ѝ:
„Сигурна ли си, че не си останала до късно на фирменото парти на Сергей? Казахте, че сте работили до късно…“
„И защо към приятелите ти във „ВКонтакте“ е добавена Петя от счетоводството?“
Малките неща, които тогава ѝ се струваха маловажни, сега се появиха в друга светлина. Може би те бяха нещата, които бяха подтикнали Артьом към подобни мисли.
Телефонът ѝ, който все пак беше включила, завибрира. Ново съобщение от съпруга ѝ: „Юлия, къде си? Добре ли си?“
Юлия остави устройството настрана. Разговорът с Артьом беше неизбежен, но сега се нуждаеше от време, за да събере мислите си.
На третата сутрин от престоя си в апартамента на майка си Юлия се събуди от ярки светлини и плача на Никита. Тя се надигна, опитвайки се да пренебрегне болезнената болка в долната част на корема си, и взе сина си на ръце.
– Сега, мъничко мое – прошепна тя, като гушкаше бебето. И тогава чу звънеца на вратата.
Елена Сергеевна, която вече беше готова да си тръгне, хвърли поглед към коридора:
– „Ще отворя. Ти си зает – каза тя и изчезна зад ъгъла.
Юлия се напрегна, като разпозна гласа на съпруга си. Артьом явно не го понасяше.
– Здравейте, Елена Сергеевна. Юлия вкъщи ли е?
– Да, но тя сега храни Никита. Изчакай малко.
– Разбира се, ще почакам – отвърна той и в гласа му се чу нетърпението.
Десет минути по-късно, когато Никита заспа след храненето, Юлия го предаде на баба му и бавно се запъти към всекидневната. Артьом стоеше до прозореца и въртеше ключовете си в ръце. При вида на жена си той замръзна.
– Юл – започна той, като се приближи. – Защо не вдигаш телефона? Бях притеснен.
Тя скръсти ръце на гърдите си, сякаш създаваше защитна стена между тях:
– Сигурен ли си, че искаш да имаш връзка с мен? Не беше ли по-лесно просто да забравиш за нас, докато ДНК тестът не потвърди съмненията ти?
Артьом смръщи нос, сякаш го болеше:
– Да поговорим нормално. Моля те.
Юлия се поколеба, но все пак кимна. Двамата се преместиха в кухнята. Артьом потъна на отсрещния стол, като избягваше погледа ѝ.
– Юл, искам да съм сигурен – повтори той, сякаш това можеше да оправдае всичко.
– За какво? – Гласът ѝ прозвуча грубо. – Дали не съм ти изневерил? Или че не съм използвал донорски материал без твоето съгласие? И двете предположения са еднакво обидни.
– Това не е лично подозрение, – Артьом се опита да хване ръката ѝ, но тя я отдръпна. – Просто лекарите казаха, че шансовете са минимални. А сега изведнъж…
– Минимални, но не и нулеви! – Юлия усети как вътрешностите ѝ кипват. – Нямаш представа колко е болезнено да осъзная, че собственият ми съпруг смята, че съм способна на такова нещо!
– Юлия, не исках да те обидя – гласът му стана по-мек. – Просто… чувал съм разкази на работа….
– Истории? – подсмърча тя. – Интересно кои ли?
– Ами… Игнат от нашия маркетингов отдел – започна Артьом, очевидно подбирайки думите си. – Жена му родила, а после се оказало, че детето не е негово. Можете ли да си представите как се е чувствал? А в интернет е пълно с подобни случаи. Хора, които пишат коментари, предлагат изследвания в родилния дом. Има причина за това.
– Какво?“ Юлия не можеше да повярва на ушите си. – Сравняваш ме с жените в чуждите истории? С жени, които действително са предали съпрузите си? Как изобщо можеш да правиш такива паралели?
– Не казвам, че сте еднакви – Артьом явно беше нервен. – Просто искам да съм сигурен.
– Да се уверя? – тя се засмя горчиво. – След седем години брак? След всичко, през което сме преминали заедно? Просто ей така, реши да ме провериш?
Никита, сякаш усетил напрежението, отново заплака в другата стая. Юлия подскочи:
– Стига. Омръзна ми да обсъждам това. Ако толкова много ти пука за този тест – направи го. Но знай едно: след това всичко ще бъде различно.
Тя излезе от кухнята, оставяйки Артьом да седи с каменна физиономия. Когато стигна до сина си, Юлия го притисна към себе си и прошепна успокояващи думи. Но вътрешно всичко се пукаше по шевовете.
Процедурата за вземане на ДНК беше проста. Юлия стоеше отстрани, държейки сина си, и не поглеждаше към съпруга си. Всеки контакт между тях сега беше само болезнен.
– Резултатите ще бъдат готови след седмица – каза медицинската сестра и внимателно постави пробите в специални контейнери.
– Седмица? – Артьом почука нетърпеливо с пръсти по плота. – Може ли да е по-бързо?
– Има експресен анализ. Срещу допълнително заплащане резултатите са готови след три дни.
– Добре, нека направим така – Артьом извади картата, като не изпускаше от очи жена си.
Юлия мълчаливо наблюдаваше сцената. Три дни или седмица – това вече нямаше значение. Главното е, че доверието между тях беше изчезнало.
Излизайки от клиниката, Артьом се опита да я вземе под ръка.
– Внимавай – каза той, помагайки ѝ да се изкачи по стъпалата.
Тя рязко отдръпна ръката си:
– Не се преструвай, че те е грижа за моето благополучие.
– Наистина се притеснявам за теб.“ Гласът му звучеше искрено, но Юлия не повярва на нито една негова дума. – Юл, защо реагираш толкова агресивно? Защо не можеш да разбереш позицията ми?
– Да разбереш? – тя спря по средата на тротоара, привличайки вниманието на минувачите. – Как трябва да реагирам? Да кимам щастливо, когато съпругът ми смята, че съм способна на изневяра? Когато той избира да се съмнява, вместо да се доверява?
– Не съм казала, че си изневерил! – Артьом повиши глас, но веднага понижи тона си. – Просто… има различни ситуации.
– Като какво? – Юлия го погледна право в очите. – Кажи ми поне една причина, която те е накарала да се усъмниш.
Артьом замълча, явно изпаднал в затруднение. Накрая промълви:
– Просто… искам да съм сигурен. Всичко.
– Уверен? – гласът ѝ потрепери. – След всичко, което сме преживели заедно? След всичко, което сме опитали, надявали сме се и сме се страхували? Не ти ли се струва странно това?
Той мълчеше, само нервно потъркваше яката на ризата си. Юлия знаеше, че няма да има отговор. Понякога беше по-добре да не знаеш причините, за да запазиш някакво достойнство.
Вкъщи тя сложи Никита в люлката и седна до него, като закри лицето си с ръце. Сега осъзнаваше: отношенията им никога повече нямаше да бъдат същите. Доверието не може да бъде възстановено, ако е разрушено от една дума, от едно съмнение.
Вечерта на третия ден Артьом се обади. Гласът му звучеше напрегнато:
– Юлия, мога ли да вляза? Трябва да поговорим.
– Ела – отговори тя кратко, макар че всичко вътре в нея се стискаше.
Когато той влезе, тя го посрещна със студен поглед. Артьом ѝ подаде цветята, но тя отвърна.
– Права си – започна той и потъна на ръба на дивана. – Трябваше да ти се доверя веднага. Но тези истории… те ме изплашиха. Страхувах се, че ще свърша като Игнат.
– И какво? – гласът ѝ беше тих, но всеки звук беше пропит от болка. – Можеш ли да ме сравняваш с непознати, които дори не познаваш?
– Не, разбира се, че не. – Той направи крачка напред, но тя се отдръпна. – Юл, обичам те. И аз също обичам Никита. Този тест няма да промени нищо.
– Да, ще промени – гласът ѝ трепереше. – Той вече е променил всичко. Ти си този, който разруши онова, което изграждахме години наред. Сега е само въпрос на време да реша дали да продължа връзката ни.
Артьом сведе глава, осъзнавайки, че е допуснал грешка, която не може да бъде върната. Юлия, от друга страна, знаеше, че няма връщане назад. Дори и тестът да покажеше, че Никита е негов син, нещо в отношенията им беше нарушено завинаги.
About the Author
