„Вече си тръгвате?“ – попита Вера тъжно. – Да, вече е време, малката – отговори Петър. – Този път вече бях твърде дълго при теб.
Трите най-щастливи дни отлетяха неусетно. Вера беше на седмото небе. Беше обичана, беше обичана, а какво друго искаше? Всичките ѝ мечти се бяха сбъднали, нямаше за какво повече да мечтае.
Жена му няма да му прости, че го няма три дни – помисли си тя. Това е непростимо. Тя ще го изгони и ние отново ще бъдем заедно.
Вече не за три дни, а завинаги. Едно от двете неща. Или ще се обади вечерта и ще каже, че жена му е взела децата и го е оставила, и тогава ще ме повика при себе си.
Или ще дойде при мен с вещите си и ще се срещнем, за да не се разделим никога. Вера беше доволна от всеки един от тези варианти. Но Пьотр не се обади.
Нито вечерта, нито през целия следващ ден. И той не отговаряше на обажданията ѝ. Едва на четвъртия ден той се обади.
– Значи – попита Вера, – искаш да кажеш, че в продължение на три дни си спал, където и да си бил, и жена ти не е могла да се свърже с теб, а когато си благоволил да се появиш вкъщи, тя не ти е казала нищо? – Нищо не ти е направила? Дори не е поискала обяснение, нали? – Ами, оказва се, че е така – отвърна Питър. – Защо не ми се обади веднага? – От изненада. Помниш ли, бяхме сигурни, че едно от двете неща.
Или Лиза ще вземе децата и ще си тръгне с високо вдигната глава, или ще ме изгони. Бях подготвен за всичко друго, но не и за това. Тя не каза нищо, а аз бях объркан.
Толкова много, че чак днес си спомних, че още не съм ти се обадила. Ядосана ли си, скъпа? – Това е то, помисли си Вера, объркана. – Е, значи тя е по-умна, отколкото си мислех.
И няма да си тръгне толкова лесно. Питър ще трябва да си тръгне. – Защо не казваш нищо, Вера? – Аз не мълча, аз мисля.
– Какво мислиш? Жал ми е за теб, Петьо. – Съжаляваш за мен? Но защо, Вер? – Защото си в беда. – Какво имаш предвид, че си в беда? В беда – уверено отговори Вера.
– В какви проблеми? – Жена ти иска да ти отмъсти и го иска много силно. Ето защо мълчи, за да не те изплаши и да не пропилее желанието си за отмъщение. Тя е пълна с отмъщение и докато не се насити, никъде няма да отиде.
– О, хайде. Хайде. По-добре измисли начин да се спасиш.
– От какво? – Иска ми се да знам защо. В това е въпросът, че отмъщението й ще бъде ужасно, а ние не знаем какво и как. – И няма начин да разберем? – Защо не? Можеш, ако разгърнеш въображението си.
– Вера, ти си жена, кой друг, ако не ти, може да разгърне въображението си? – Особено като се има предвид, че ти си тази, която носи пряка отговорност за случилото се, и никой друг. – Аз? Кой друг? Аз съм тази, която е била с теб през всичките тези три дни. – Ти си тази, която измисли всичко това.
И ти ме убеди да не си тръгвам. Сега си помисли за това. И за двама ни.
– Е, в такъв случай – отвърна Вера, – трябва да обмислим няколко варианта и да изберем най-лошия от тях. – А какви са вариантите? – Твоята Лиза например може да те измами. – Как е това? – Ами с друг мъж.
– Не, тя не е такава. И аз не съм такъв. Но ако ти беше мой съпруг и ми изневеряваше, всичко е възможно.
– Защо не? – Когато става дума за ужасното отмъщение на една измамена жена, всичко е възможно. – Какво искаш да кажеш, Вера? – Защо? – Казваш ужасни неща, не те познавам. Ти ли си? – Хайде, – отметна се Вера, – това не е най-страшното нещо.
Някои хора, след това, което си направила, дори стават бащи на чужди деца. – Но това е прекалено. – Твърде много? Какво си искал? Не съм спал вкъщи от три дни.
Искам да знам какво си мислеше. На какво разчитахте? – Сега трябва да го изплашим – помисли си Вера. Колкото по-плашещо, толкова по-добре.
По-скоро ще избяга от жена си. – Изобщо не мислех за нищо – нервно отговори Питър. – Ти мислеше вместо мен, а аз … Да, аз бях марионетка в умелите ти ръце.
– Дори и така да е, защо да говорим за това сега? Твърде късно е, трябваше да помислиш за това преди. – И как, според теб, Вера, на какво друго е способна Лиза? – Е, жените са различни. Ето една моя позната хранеше мъжа си с пържени гъби.
– И какво, и къде е съпругът сега? – Къде е съпругът, не знам, но тя е щастлива вдовица. Мислите ли, че жена ми би направила такова нещо само за да ми отмъсти? – Какво общо има това с мен? Сам го виждаш, Пийт. Тя не говори.
Това означава, че можеш да очакваш всичко от нея. Просто съм отчаян. Вера, какво да правя? Дай ми някакъв съвет.
Може би първо трябва да й призная всичко. Тогава наказанието няма да е толкова тежко. – Какъв е смисълът? Няма да й кажеш нищо ново. Тя вече знае всичко.
Признанието ти няма да промени нищо. Освен че ще я направи по-решителна в намеренията си. Е, не се опитвам да те разубеждавам, но действай.
Може би тя е специална за теб, различна от другите жени. – Тогава предполагам, че ще поговоря с нея, а? – Е, поговори с нея. Ще й обясня, че това е било инцидент и няма да го направя отново.
– Е, обясни, разбира се. В края на краищата тя не може да не ме разбере. Аз съм мъж.
Мога да имам слабости. – Ами, разбира се, разбира се, разбира се, кажи й това. – И тогава ти определено ще бъдеш мой днес, помисли си Вера.
И няма да те дам на никого. Вечерта Петър поговори с жена си, разказа ѝ всичко, призна ѝ всичко. Дори и това, че е било много отдавна.
И така, попита Вера, когато Петър й се обади. – Говорил ли е? – Говорих. Разказах ѝ всичко, признах ѝ всичко.
И тя… Нищо! – Гласът на Питър беше изпълнен с отчаяние. Тя се усмихна и не каза нищо. – Какво? Нищо? – Е, имаше нещо – отговори той колебливо.
– Ами какво беше то? Кажи ми, не ме отегчавай. Тя попита само за името ти и къде живееш. – Да, и телефонния ти номер, нищо друго.
– И вие й го дадохте? – Вера изкрещя от ужас. – Е, какво можех да направя? Волята ми беше напълно парализирана. Ако тя ме беше помолила за нещо в този момент.
Щях да го направя веднага. – Да, Питър, това не е добре – каза Вера. – Какво, пак ли съм в опасност? – Не, сега не ти си в опасност.
– Кой е? – Аз. – И защо? – Защото жена ти няма много въображение – изкрещя Вера в отговор. Тя е банална жена, а отмъщението ѝ не е нищо повече от баналното отмъщение на една измамена съпруга.
– Така ли е? Никога не съм чувала дори за такова нещо. И в какво се изразява то? – Тя вече не си отмъщава на теб. – Кой е той? – Аз.
– Значи смяташ, че вече няма за какво да се притеснявам? Ти можеш да продължиш да живееш спокойно, но аз… – Благодаря ти, Вера – издъхна Питър с облекчение. – Това е облекчение. Отново ми се иска да живея.
Погледнах през прозореца, а там дори имаше слънце. Престана да вали и да вали сняг, а вятърът спря, а преди дори не го забелязвах. – Какво, искаш да живееш? – Вера изкрещя.
– Камък от душата ти и слънцето грее? Ти дори не се притесняваш за мен? Това, което ще се случи с мен, вече не те интересува? – Съжалявам, Вера, но това си е между теб и нея. Не, Вера, дори не ме убеждавай, ти вече не си малко момиченце. Тя също е доста независима и вие сами ще се справите с това.
– Но… – Не, ти сама го каза, а и на мен ми стигаха шоковете. Благодаря ти за всичко и довиждане. – Как да се сбогуваме? Започвам нов живот, честен живот.
– Чакай, някой ми звъни на вратата. Това е жена ти. Какво да правя? Чувайки това, Питър веднага изключи телефона.
– Вера, отвори – поиска Лиза. – Знам, че си вкъщи. Каква детска градина, наистина ли? Няма да се криеш от мен? – Няма да отворя, страх ме е от теб.
– Твърде късно е да се страхуваш. Трябваше да го направиш преди, когато ми отне мъжа и бащата на децата ми. Чудя се на какво сте разчитали. Защо тогава не се уплашихте? – Мислех си, че си горда жена и обиденото ти его ще те накара да се страхуваш… – напусне? – Лиза продължи.
– Или да го изгониш? Искала си да го изгоня? – Е, да, очаквах нещо такова. – Аз не съм такава. Вероятно вече сте разбрали, че съм спокойна жена, трезво гледаща на живота.
Защо бих тръгнала да изгонвам мъжа, когото обичам? Особено ако той все още има да отглежда децата си. За какво ме вземате, за луда? – Не, но си мислех, че твоята женска гордост и самочувствие… Какво ти пука за самочувствието ми, Вера? Ти си като дете, но честно казано. Когато имаш собствени деца и съпруг, тогава сама ще разбереш прекрасно, че истинското женско самолюбие е, когато живееш единствено и само според собствените си интересиһттр://….
А ти смяташ, че трябва да живея според твоите интереси, нали? И аз ще ти дам съпруга си, а ти ще ме признаеш за горда жена със самочувствие, нали? Това ли наричате самочувствие? – Не, но… Е, добре, че не го правиш. За да можеш да ми отвориш вратата без страх. Просто ще си поговорим.
– Обещавате ли? Просто ще си поговорим? – Е, да – отвърна Лиза весело. – Нищо повече. – И няма да ме биеш? – Защо трябва да влизам в затвора и да правя място за теб? Няма да позволя на егото си да направи това.
Така че отваряй смело, но не се страхувай. Вера повярва и отвори вратата. И едва тогава разбра какво всъщност е баналното отмъщение на една измамена съпруга.
Лиза ѝ даде да изслуша изповедната реч на Питър, в която той, освен всичко друго, призна, че никога не е обичал Вера, защото тя е много по-лоша от жена му, и че с Вера е имал пиянски обрат и не е знаел как да спре това безобразие. – Е, това е всичко, което исках да ти кажа, Вера – усмихна се Лиза за довиждане. – А ти се страхуваше, глупачке! Тя излезе от апартамента.
Вера се канеше да затвори вратата, но Лиза се спря, обърна се и се втренчи в бившата си съперница. – И не дай си боже – каза тя, – ако разбера, че отново се срещаш с Питър! Тогава не можеш да разчиташ на тривиално отмъщение. То няма да е толкова обикновено и прозаично.
Ще бъде много по-оригинално. Разбираш ли ме? – Разбирам. Лиза въздъхна с облекчение и си тръгна.