Всички в селото знаеха, че сивото е зло. Той винаги е бил арогантен. Ако се доближеше до него, той ругаеше и започваше да се бие.
А самият той не се доближаваше до никого. Той е все сам, все настрана. С какво има да се гордее? Той е сив, непривлекателен, винаги мръсен, рошав.
Вратът му е крив, главата му е малко наляво. За какво се ядосва? Макар че, разбира се, това е заради начина, по който изглежда. Може би селяните дори нямаше да забележат тази грозота, ако не беше лошият нрав на сивия.
Кой знае? Така са живели. Всички в селото, а сивият в покрайнините.
Това момиче дойде при тях посред есента. Сигурно беше изминала дълъг път, задъхана, изтощена и седна точно на края на пътя. Тя седна, пусна мършавата си чанта до себе си, раменете ѝ се свлякоха, дишаше тежко и не помръдваше от изтощение.
От затворените ѝ очи се стичаха сълзи, големи като летни дъждовни капки. Първата, която се приближи до нея, беше жената на главатаря. Тя е началникът на селото.
– Чия си ти? Откъде си? – гордо попитала старицата. Момичето само въздъхна тежко, без да отваря очи и без да помръдва. – Чакам отговор – каза старата жена недоволно.
– От поляната, аз съм от поляната – каза момичето с труд. – А-а-а-а-а, от изгорелите хора, значи. Добре, живей при нас – каза милостиво старицата.
И след като изглади сандала си и гордо изправи рамене, тя си тръгна, изпълнена с достойнство и съзнание за изпълнен дълг. Други жени също дойдоха да погледнат пострадалата от пожара жена. – Горката, такъв ужасен пожар, цялото село изгоряло.
– Толкова далече, съвсем сама. Сигурно бих умряла от страх, това е ужасно. Поговориха си и си тръгнаха, всеки си имаше свои работи, да не идва.
До вечерта стана по-студено, момичето се задъха малко. Но започна да я побиват тръпки. Трябваше да си намери място за спане.
Тя се огледала наоколо. Навън нямало никой, всички седели в колибите си край топлите печки, а на масата във всяка колиба имало топла вечеря. От очите на момичето отново потекоха сълзи.
Изведнъж й стана непоносимо жал за себе си, гладна и премръзнала на пустия селски път. Трябваше да се постарае повече и да стигне до следващото село. Там вероятно щяха да я пуснат в някоя къща.
Може би досега щях да спя на топла печка – прошепна тя с тъга, затвори очи и легна на студената земя с намерението да умре. – Хайде да вървим, да спрем да мръзнем – някой я бутна за рамото. Момичето отвори очи, а пред нея стоеше HE…..
– Кой си ти? – изхлипала синоптичката. – Сиво, да вървим, през нощта ще има студ, няма защо да оставаш тук. Тя не каза нищо повече и послушно го последва.
Хижата на Грей също беше мръсна и непривлекателна. Но там беше толкова топло, а вечерята беше толкова вкусна, че на момичето му се стори, че е попаднало на онова вълшебно езеро, за което беше чувало толкова много у дома. Водата там винаги била бистра и топла, в гората имало толкова много, че никога не би останал гладен, а всичко било толкова вкусно, че с думи не можело да се опише.
А в онова вълшебно езеро е толкова топло, че не ти трябва къща, можеш да спиш направо върху копринената трева, няма да замръзнеш и няма по-хубаво място на света от това езеро. Момичето се усмихна – тук беше хубаво, точно като на вълшебното езеро. Какво друго езеро, – намръщи се Грей, – вълшебно езеро, а тя дискретно му разказа за чистото езеро, щедрата гора и копринената трева и че трябва да се търси защитено място някъде на юг, но не всеки ще го открие.
– Защо ли? – попита строго Грей. – За да не развали някое зло сърце магията. – Зло сърце? – Сивият повтори недоволно.
– Иди да спиш, иначе очите ти ще ослепеят. И той я покри с топла козина. Спи! – Тя започна да му благодари, но не довърши, изпадайки в топъл, приятен сън за вълшебно езеро.
Събуди се и един косъм от разплетената й плитка я полази по носа. Кихна, поклати глава и неволно се възхити на купата с гореща и вкусна каша на масата. – Тя е за теб – промълви някой, като бутна купата по-близо до нея.
Беше тъмно, така че тя трябваше да се взира в сивата маса от другата страна на масата. Със сигурност това беше нейният спасител от снощи. – Благодаря – благодари тя, загребвайки съвсем малко с лъжицата си, и тогава изведнъж осъзна.
– А ти? – Ние вече ядохме – сивият мъж сякаш се усмихна. Но тя сигурно си го беше въобразила, защото той веднага каза с обичайния си недоволен тон. – След няколко дни заминавам, далеч и за дълго, може би до пролетта, така че ти ще живееш тук сама.
– Сама? – Тя изпадна в ужас. – Но никой няма да те нарани. Как се казваш, все пак? – той се намръщи.
– Суон – каза тя тъжно. И като избърса една течаща сълза, добави. – Просто никога досега не съм била сама.
Не и до пожара. – Ще свикнеш – промърмори сивият мъж и тръгна към вратата. – Вече си тръгваш? – с ужас попита Суон.
– Не, отиваме за червени боровинки. Ако искаш, присъедини се към нас. – Искам – каза Суон.
– Обичам да бера червени боровинки. Дори повече от майка ми. Тя много се гордее с мен… Искаше да каже гордея се, но се подхлъзна и щеше да се опъне на първия есенен лед.
Но сивият я вдигна и я хвърли надолу. – Внимавай, това е лед. Движеше се напред лежерно, без да чака благодарност.
– Няма страшно, ще му дам всички плодове – реши Лебед. Вечерта, когато донесе боровинките вкъщи, Лебедушка мислено нарече къщичката на сивия човек дом. Тя погледна критично улова си.
Всичко беше точно, плодове като плодове. Но как да предложи боровинки на мълчаливия сив? Как да не го обиди, защото тя имаше повече от него. Изглежда, че той вече се е обидил.
Обърнал е гръб и мълчаливо реже хляб. Това е ужасно! Какво да правя? – Защо ровиш – чу тя сърдития глас на сивия. – Това е хубава каша, изяж я.
– Да, да – промълви объркано Лебедушка, – за теб са боровинки, най-големите. Той притвори очи в мълчание, като че ли не разбираше какво е чул. Отвори беззвучно уста два пъти, а после попита хрипливо.
– Защо? – Толкова си добър – изхлипа тя. – Ти ме стопли, нахрани ме. – Е, какво правиш?“ – той се смути и неловко я потупа по рамото.
– Добре, ще го взема. Благодаря ти. – И прибра избраните от нея плодове в мазето.
Лебед заспа с усмивка. На сутринта, като отвори очи и отново видя на масата купа с овесена каша, момичето въздъхна тъжно. – Заспах.
– Не съм заспала – отвърна сивата намръщено. – Ще успеем да стигнем навреме за боровинките. – Не това имам предвид – въздъхна Лебед.
– Исках сама да ти направя каша. – Стига толкова, стига ми – избухна сивият. – Живея тук сама, сама, а ти… – За теб, за теб.
На кого? За теб?“ Лебедушка се загледа, но кимна мълчаливо. Той изведнъж спря да говори, като забеляза уплашения ѝ поглед. Придърпа купата с каша към нея, сведе глава и промълви…
– Извинявай, бързо ми става горещо, не исках да те плаша. И се отдалечи, седна и се намръщи в ъгъла си. – Грей – обади се тя тихо.
– Какво?“ – промълви той, без да вдига глава. – Нека да хапнем заедно. – Защо? – Просто не съм свикнал да се храня сам.
Имаме голямо семейство. – Ние бяхме – въздъхна Суон. – Добре – измърмори той, пресегна се към нея и плъзна купата към нея.
– Яжте. – Благодаря ти – усмихна се тя. – И това е за теб.
Тя раздели овесената каша наполовина с една лъжица. – Утре няма да ме има – каза той малко хрипливо. – Това е начинът, по който трябва да стане.
Утре тя вдигна пълните си със сълзи очи към него. – Скоро и ти ще плачеш – усмихна се той. – Не се притеснявай, със сигурност ще се върна.
Ще се върна. – Ще те чакам – прошепна тя тихо и сведе очи. – Чакай – отвърна той още по-тихо.
През целия ден тя се чувстваше странно. По някаква причина й се искаше да го гледа, без да спира. Но щом той срещнеше погледа ѝ, тя веднага се сещаше за нещо спешно, което да направи далеч от него.
Подготовката за заминаване се извършваше в някаква трескава суматоха. Всъщност нямаше какво особено да се готви за Грей. Той сложи малко храна в чантата на рамото си и показа на Суон къде има някои неща в колибата си.
Това беше цялото опаковане. – Аз ще го изпратя – реши Лебедушка, но отново заспа. Събуди се с усещането за пълна самота.
– Няма го – каза тя, преди да забележи, че Сивия го няма в колибата. Но на масата имаше купа, грижливо покрита с кърпа. Лебедът се засмя весело.
Тя подреди колибата, изми масата, пейката, прозореца и пода. Уморена, но щастлива, тя излезе навън да си почине. Седнала на отломките, опряла гръб на студените дънери на колибата, затворила очи и се зарадвала на не жаркото есенно слънце.
– И ние не очаквахме да те видим жива – чу се глас над ухото ѝ. От изненада Лебед дори подскочи, изпищя уплашено. – Кой е там? – Ние, съседите, не можем да спим, не можем да ядем, чудим се как си тук, при виладжията Грей – проплакаха жените.
– Добре съм – отвърна момичето, зашеметено. – Как може да е добре?“ Една от жените махна с ръка. – Какво може да е добро при Грей? – И какво може да е лошо? – попита Суон, все още малко уплашена.
– Защо – жените махнаха с ръка, – това е Сивата, онази с припадъка! – Да, това е той! И едва Суон отворила уста, върху нея се изсипали цял куп истории за пакостите на Сивия. Как той прогонил онзи с кол, как онзи го отпратил, как онзи я обиждал и се карал с нея. Когато дойде ред на това как Грей в банята извикал злия дух, Лебедушка вече стоеше под ръка.
– Какви сте вие, любими мои съседи – започна тя с висок глас. – Да не би да сте си тръгнали? – Тя пое повече въздух в гърдите си и изкрещя колкото можеше по-силно. – Вървете си вкъщи! Жените се разбягаха като уплашени кокошки, погледнаха я със закръглени от ужас очи и побягнаха към селото.
– Ти припадък! – долетя оттам, когато жените стигнаха до къщите. – Ще си тръгна – беше първата мисъл на Лебедушка след срещата ѝ с жените. Където ми видят очите, стига да е далеч от това гнусно място.
И изведнъж, като мълния, я порази друга мисъл. – Ами той, той е сигурен, че ще го чакам тук! – Тя седна на пейката и уморено отпусна ръце на коленете си. – Какво да правя сега – запита се тя на глас пред себе си.
И си отговори – да чака, независимо от всичко. Съседите обаче вече не се интересуваха какво да правят с припадъка. Сивият й подхождаше напълно и те вече не съжаляваха за нещастния непознат.
Тя не се нуждаеше от съжаление от страна на съседите си, затова я оставиха да живее сама. Сивият мъж избяга от нея, както беше избягал и той. На самата нея понякога й идваха такива мисли, особено през зимата, когато зад прозореца виеше снежна буря и ставаше съвсем мрачно…..
Къде е той, сивият, дали си спомня за нея, или вече е забравил, а тя седи тук сама. В особено отчаяни моменти тя твърдо си казваше – ще си тръгна през пролетта, веднага щом се стопи снегът, ще си тръгна, няма какво да правя тук. Но снегът се беше стопил, слънцето вече печеше, по дърветата бяха разцъфнали първите пъпки, а тя все още чакаше.
Страхуваше се, че ще си тръгне и никога повече няма да го види. Един от дните беше особено дъждовен, сивотата и влагата бяха потискащи. – Това е всичко, аз си тръгвам – реши лебедът, – няма какво повече да чакам.
Тя огледа за последен път самотното си жилище, отиде до вратата, протегна ръка и плачейки я притисна в мокрите от дъжда гърди на сивия. – Можеш ли да се усмихнеш – попита той, целувайки мокрите ѝ бузи. – Усмихвам се – проплака тя, избърса очите си и го целуна.
– Къде си била толкова дълго? – Строях къща за нас на защитеното езеро, за което ми разказа. Ловувам там всяка есен. Разпознах мястото, затова реших да построя къща там.
Ще живееш ли там с мен? – Ще живея, любов моя – прошепна тя щастливо.
Всичко най-добро за вас и бъдете живи и здрави, скъпи читатели.
About the Author
