Двеста лева.
В съзнанието ми тази сума пулсираше като оголен нерв. За някого това бяха пари за една вечеря навън, може би за нов чифт обувки. За мен това бяха сметките за ток и вода за месеца. Бяха парите, които отделях с мъка от скромната си заплата на асистент в офис и още по-скромните хонорари от няколкото превода, които успявах да направя нощем.
Живеех сама. „Сама“ беше меко казано. Бях се вкопчила в този апартамент, който някога бяхме избрали с Ивайло, преди той да реши, че „има нужда от пространство“ и да ми остави пространството, заедно с целия кредит за жилище. Аз учех. Опитвах се да завърша магистратурата си по право в университета, което беше иронично, защото собственият ми живот беше правна каша. Всеки лев беше пресметнат, всяка стотинка имаше своето място.
И тогава, преди два месеца, на вратата ми се почука.
Беше Мая. Съседката от долния етаж. Жена, която виждах рядко – винаги изглеждаше леко притеснена, свита, с тъмни кръгове под очите. Когато отворих, тя стоеше там, трепереща, загърната в тънък шал, въпреки че беше топло.
„Ана, моля те…“ Гласът ѝ беше дрезгав. „Сигурно ти се струва нахално, не се познаваме добре, но…“
Тя сведе поглед.
„Синът ми, Петър… много е болен. Трябват ми лекарства. Спешно. Личният лекар ми даде рецепта, но са толкова скъпи… Аз… аз нямам в момента. До заплата има време. Моля те, само двеста лева. Ще ти ги върна на първо число, кълна се. Всичко ще ти върна до стотинка.“
Погледнах я. Видях отчаянието. Аз, която учех за адвокат, която трябваше да разбира от договори и доказателства, видях само една майка в беда. Аз, която едва свързвах двата края, знаех какво е да си на ръба.
Въздъхнах. Пресметнах наум. Това означаваше да забавя вноската по кредита с няколко дни, което пък означаваше наказателна лихва. Означаваше да се храня само с филии и чай до края на седмицата.
Но кимнах.
„Ще ти ги дам“, казах тихо. „Но наистина… на първо число ми трябват. Банката не чака.“
„Да, да, разбира се! Ще ти ги донеса лично! Ти си ангел, Ана! Кълна се в живота на Петър!“
Дадох ѝ парите. Две банкноти по сто лева, които държах за черни дни. Очевидно, черният ден беше дошъл, но не за мен.
Мина първо число. Нищо.
Мина пето. Десето.
Срещнах я веднъж във входа. Тя се шмугна покрай мен, промърморвайки нещо за Петър, който „още не е добре“ и изчезна в асансьора, преди да успея да кажа и дума. Спрях да я търся. Чувствах се глупаво. Бях измамена. Двеста лева бяха моят урок по доверчивост.
Минаха два месеца. Бях натрупала още дългове. Ивайло, бившият ми, беше решил да оспори подялбата на апартамента и бях наела сестра си, Десислава, да ме представлява, но дори със семейната отстъпка, съдебните дела струваха пари. Бях изтощена. Финансово, емоционално, физически.
И тогава, тази вечер, се прибирах от библиотеката на университета. Беше късно, почти полунощ. Бях уморена, гладна и ядосана на целия свят.
Още от асансьора чух музика. Силна, пулсираща музика. Идваше от долния етаж. От апартамента на Мая.
Това не беше тиха, скръбна музика. Това беше купон. Чуваха се смях, дрънчене на чаши, глъч от много хора.
Яд ме проряза. Толкова силен и студен, че за момент забравих умората. Болният ѝ син. Липсата на пари. Лекарствата. Двата месеца мълчание.
Лъжи.
Всичко беше лъжа. Беше ме измамила, беше взела последните ми пари и сега празнуваше.
Слязох на нейния етаж. Ръцете ми трепереха, но не от страх, а от гняв. В мен се надигна всичката фрустрация от кредита, от Ивайло, от безсънните нощи над учебниците, от вечната борба за оцеляване.
Застанах пред вратата ѝ. Музиката блъскаше в гърдите ми. Поех си дълбоко дъх, готова за скандал. Бях готова да крещя, да я нарека лъжкиня пред всичките ѝ гости. Исках си парите и исках извинение.
Почуках. Силно, почти в ритъма на баса.
Музиката намаля леко. Чух гласове. Вратата се отвори.
И аз замръзнах.
Мая стоеше пред мен. Но това не беше Мая, която познавах. Не беше свитата, уплашена жена в износен шал.
Пред мен стоеше жена в елегантна копринена рокля, която струваше повече от моята месечна заплата. Косата ѝ беше оформена в сложна прическа, на лицето ѝ имаше перфектен грим. Тя ме гледаше изненадано, леко раздразнено, в ръката си държеше чаша с шампанско.
Но не това ме накара да замръзна.
Зад нея апартаментът не беше малката, скромна дупка, която си представях. Беше огромен, луксозно обзаведен, с картини по стените и мраморен под във фоайето.
И видях… видях вътре. В центъра на стаята, до огромна маса, отрупана с деликатеси, стоеше момче на видима възраст около двадесет години. Той се смееше шумно, вдигайки тост. Изглеждаше здрав, енергичен и щастлив. Това трябваше да е Петър. „Болният“ син.
До него стоеше мъж. Висок, с прошарена коса, облечен в безупречен костюм. Той излъчваше власт и богатство. Ръката му беше поставена покровителствено на рамото на Петър.
Този мъж не беше бащата на Петър. Знаех го, защото преди година бях виждала истинския му баща – смачкан мъж, който дойде да си вземе някакви останали вещи.
Този мъж беше бизнесмен. Личеше си от всеки сантиметър. И той гледаше Мая с поглед, който не беше просто приятелски.
Мая ме погледна, усмивката ѝ изстина. „Ана? Какво има?“
Стоях там, на прага, с разтворени устни. Двестата лева изглеждаха като нелепа шега. Бях част от игра, която изобщо не разбирах.
Глава 2
Тишината, която се възцари между нас, беше по-оглушителна от музиката преди малко. Всички звуци от партито сякаш се отдръпнаха, фокусирайки се върху нашата малка сцена на прага.
„Аз… аз дойдох за…“ Започнах, но гласът ми се пречупи. За какво бях дошла? За двеста лева? Сумата сега звучеше абсурдно, жалко. Бях дошла за истината.
Мая пристъпи напред, закривайки гледката зад себе си, опитвайки се да затвори вратата леко. Ароматът на скъпия ѝ парфюм ме блъсна в лицето.
„Сега не е удобно, Ана. Имам гости“, прошепна тя, но в гласа ѝ нямаше извинение, само студена заповед.
„Два месеца“, казах аз, гласът ми трепереше от гняв. „Два месеца, Мая. Болният ти син. Лекарствата.“
Тя извъртя очи. Едно леко, почти незабележимо движение, което обаче ме взриви.
„О, за онова ли? Мислех, че е нещо важно.“
„Важно е!“, почти изкрещях аз, правейки крачка напред. „За мен бяха важни! Това бяха последните ми пари!“
„Шшшт!“, изсъска тя, паника проблесна в очите ѝ, докато поглеждаше зад гърба си. „Не вдигай шум! Ето!“
Тя бръкна в малката чантичка, висяща на рамото ѝ, извади няколко смачкани банкноти и ми ги бутна в ръката. „Ето ти ги. Триста. Доволна ли си? Сега си върви.“
Погледнах парите в ръката си. После я погледнах в очите. „Ти ме излъга.“
„Погледни“, каза тя, притискайки гласа си. „Животът е сложен. Ти не разбираш. Аз…“
„Мамо? Всичко наред ли е?“
Гласът дойде отвътре. Беше Петър. Той се приближи до вратата. Здрав като бик, с леко зачервени от алкохола бузи, облечен в маркови дрехи. Той ме погледна с бегъл, незаинтересован поглед, сякаш бях прислужница.
„Коя е тази?“, попита той майка си.
„Никоя. Съседката. Объркала е етажа“, отсече Мая.
„Не съм объркала етажа!“, възпротивих се аз, унижението гореше в гърлото ми. „Ти ми дължеше пари! За болния си син!“
Петър се намръщи. „Болен? Аз? Откога?“
В този момент мъжът в костюма също се приближи. Лицето му беше спокойно, но очите му бяха ледени и пресметливи. Той огледа мен, после Мая, после парите в ръката ми.
„Мая, скъпа? Има ли проблем?“, попита той с дълбок, кадифен глас, който изпрати тръпки по гърба ми.
Мая видимо се напрегна. „Не, Стоян, не. Всичко е наред. Просто… съседско недоразумение.“
Стоян. Така се казваше. Той не откъсна поглед от мен.
„Вие сте…?“
„Аз съм Ана. Съседка“, отговорих аз, стискайки парите в юмрук. „На която Мая дължи пари от два месеца, лъжейки, че са за лекарства.“
Настъпи пълна тишина. Лицето на Мая пребледня под грима. Петър изглеждаше объркан.
Стоян вдигна едната си вежда. „Дължи, казвате? Колко?“
„Двеста лева“, отговорих.
Той се засмя. Беше тих, покровителствен смях. Извади дебел портфейл, измъкна от него две банкноти от по сто лева, без дори да поглежда, и ми ги подаде.
„Предполагам, че това урежда въпроса. Сега, ако ни извините, празнуваме.“
Бутнах ръката му. „Тя вече ми ги даде.“
„Прекрасно“, каза той, без да променя тона си. „Значи всичко е уредено.“ Той постави ръка на рамото на Мая. „Лека вечер.“
Вратата се затвори пред лицето ми.
Стоях в коридора, трепереща. Музиката вътре отново се усили, сякаш нищо не се беше случило. Аз държах триста лева в потной си длан. Сто лева отгоре. Цена за мълчанието ми? Обида?
Прибрах се в апартамента си. Малката ми, подредена кухня ми се стори като затворническа килия в сравнение с това, което бях видяла долу. Хвърлих парите на масата.
Лъжа. Всичко беше лъжа. Но защо? Защо ѝ трябваше да лъже за двеста лева, след като очевидно тънеше в богатство? Кой беше Стоян? И защо Мая, която очевидно беше негова любовница, живееше в нашия обикновен, западнал блок?
Знаех, че няма да мога да оставя нещата така. Не ставаше въпрос за парите. Ставаше въпрос за унижението. И за тази огромна, зейнала мистерия.
Глава 3
Не спах цяла нощ. Образите от партито се въртяха в ума ми – копринената рокля на Мая, ледените очи на Стоян, здравият като бик Петър. Скрити животи. Това беше. Мая водеше скрит живот.
На сутринта бях решена. Трябваше да говоря със сестра си.
Десислава беше моята пълна противоположност. Тя беше адвокат до мозъка на костите си – прагматична, остра и безпощадна. Докато аз се борех с моралните дилеми на света, тя търсеше вратички в закона. Сега, с моето съдебно дело срещу Ивайло, тя беше моят спасителен пояс.
Срещнахме се в малко кафене близо до съда. Тя пристигна, както винаги, безупречна в тъмния си костюм, оставяйки след себе си облак от скъп парфюм и авторитет.
„Ана, имам само петнадесет минути“, каза тя, преди да е седнала, отваряйки лаптопа си. „Разгледах иска на Ивайло. Пълен е с дупки. Твърди, че е правил вноски по кредита, докато е живял с теб. Имаш ли доказателства за обратното?“
„Всички вноски са от моята сметка, Деси. Той не е дал и лев, откакто…“
„Добре. Ще поискам пълни банкови извлечения и от двама ви. Ще го смачкам.“ Тя отпи от еспресото си. „Сега, какво е това спешното? Изглеждаш ужасно.“
Поех си дъх и ѝ разказах. Всичко. За молбата на Мая, за болния син, за двата месеца чакане, за партито, за Стоян, за роклята, за парите, които ми бутна.
Десислава ме слушаше с безизразно лице. Когато свърших, тя затвори лаптопа.
„Ана“, каза тя бавно, „искам да ме чуеш много внимателно. Ти си в средата на тежко съдебно дело за жилище. Ти си студентка, която едва плаща таксите си в университета. Последното, от което се нуждаеш, е да се забъркваш с… каквито и да са тези хора.“
„Но, Деси, тя ме излъга! И този Стоян… той е бизнесмен, сигурна съм. Богат. А тя живее в нашия блок, преструвайки се на бедна.“
„И?“, попита сестра ми. „Какво те засяга това? Тя ти върна парите. Дори ти даде отгоре. Приеми го като обезщетение за лъжата и си гледай живота. Тези хора… хора като Стоян… те не играят по правилата, Ана. Те създават правилата. Ти си рибка в аквариум с акули.“
„Но защо ѝ са били моите двеста лева?“, не се отказвах аз.
„Може би е тест. Може би е игра. Може би е било спешно, а той не си е вдигал телефона. Може да има взети заеми, за които той не знае. Може би синът ѝ, Петър, наистина е бил болен, но не от грип, а от нещо, което парите на Стоян не могат да купят – като хазартна зависимост, например. Възможностите са безкрайни и нито една от тях не е твоя работа.“
Думите ѝ ме смразиха. Хазартна зависимост. Взети заеми. Това имаше ужасяващ смисъл.
„Стой далеч от тях, Ана“, завърши Десислава, ставайки. „Имаш достатъчно свои проблеми. Концентрирай се върху университета и върху делото. Остави Мая и нейния мистериозен бизнесмен да си играят техните игри.“
Тя си тръгна, оставяйки ме сама с мислите ми.
Съветът ѝ беше разумен. Логичен. Но нещо в мен не ми даваше мира. Не беше само любопитство. Беше чувството за несправедливост. И може би, съвсем дълбоко, някаква форма на завист. Тя имаше всичко, за което лъжеше, че ѝ липсва, докато аз нямах нищо, освен дългове и принципи.
Реших да забравя. Да се съсредоточа. Върнах се в библиотеката, зарових се в учебниците по вещно право.
Но същата вечер, когато се прибирах, видях нещо, което отново разпали огъня.
Пред входа беше паркиран лъскав черен джип. Не беше на Стоян – неговата кола беше седан, видях я през прозореца. Този джип беше друг. До него стоеше Мая. Но този път тя не беше в коприна. Беше с дънки и старо яке, същото, с което я бях виждала и преди.
Тя говореше с някого на прозореца на джипа. Не можех да видя шофьора, стъклата бяха затъмнени. Мая изглеждаше притеснена. Жестикулираше. В един момент тя се огледа панически, забеляза ме, че я гледам от другата страна на улицата, и бързо се шмугна във входа. Джипът потегли с мръсна газ.
Тайни. Десислава беше права. Мая беше затънала в тайни. И аз бях на ръба да падна в същата заешка дупка.
Глава 4
Мина седмица. Седмица, в която се опитвах да следвам съвета на Десислава. Фокусирах се върху лекциите в университета, прекарвах часове в библиотеката, подготвяйки се за защитата срещу Ивайло. Но всеки път, когато минавах покрай вратата на Мая, усещах напрежение.
Една вечер чух викове.
Идваха от апартамента на Мая. Беше мъжки глас, млад. Петър. Крещеше нещо неразбираемо. После гласът на Мая, плачлив, умоляващ.
Замръзнах на площадката. Отново моралната дилема. Да се намеся ли? Да се обадя ли на полицията? Или да се прибера и да се престоря, че не съм чула нищо?
„Лъжеш него, лъжеш и мен!“, изкрещя Петър. „Докога ще продължава тоя цирк, мамо? Докога ще живеем в тая дупка, докато той…“
„Тихо!“, извика Мая. „Ще те чуят! Той се грижи за нас! Плаща ти университета!“
„Не искам парите му!“, изрева Петър. „И не ходя в тоя скапан университет от месеци! Всичко е лъжа! Точно като теб!“
Чу се трясък на счупено стъкло.
Сърцето ми подскочи. Това беше. Не можех да стоя безучастна. Тръгнах надолу по стълбите. Точно когато стигнах до вратата им, тя се отвори рязко и Петър излетя отвътре. Лицето му беше червено, очите му – пълни със сълзи на гняв. Той ме блъсна, без дори да ме види, и избяга надолу по стълбите.
Мая стоеше на прага. Разрошена, с размазан грим и ужас в очите. В апартамента зад нея видях обърната маса и счупени чинии.
„Мая?“, казах аз. „Добре ли си?“
Тя ме погледна, сякаш ме виждаше за първи път. После се свлече на прага и избухна в ридания.
Този път не я оставих. Влязох вътре, помогнах ѝ да седне на дивана (същият луксозен диван, който бях видяла през нощта на партито, сега изглеждаше не на място в хаоса). Отидох до кухнята, намерих неразпечатана бутилка вода и ѝ подадох.
Тя плака дълго. Аз седях мълчаливо. Не знаех какво да кажа. Целият апартамент беше странна смесица – скъпи мебели, покрити с прах, и евтини, всекидневни предмети. Сякаш два свята се бореха за надмощие.
„Той не разбира“, прошепна най-после Мая, бършейки очи. „Петър… той не разбира какво съм направила за него.“
„Какво се случва, Мая?“, попитах тихо. „Защо лъжеш? Защо живееш така? Кой е Стоян?“
Тя въздъхна дълбоко, сякаш се готвеше да се гмурне.
„Стоян… той е моят живот. И моят затвор.“
Започна да разказва. Историята се лееше от нея като отприщен язовир.
Стоян беше женен. Разбира се. Женен за дъщерята на изключително влиятелен човек. Бракът му бил бизнес сделка. Нямало любов, само интереси и пари. Богатство, което не било негово, а на жена му.
Той срещнал Мая преди пет години. Тя била сервитьорка. Влюбил се лудо. Или поне така ѝ казал. Искал да напусне жена си, Людмила, но не можел. Тя щяла да го унищожи. Буквално.
„Тя е… тя не е като нас, Ана. Тя е безмилостна. Ако разбере за мен, ще ме смаже. Ще вземе Петър. Ще съсипе Стоян.“
Затова измислили план. Стоян ѝ наел този апартамент в нашия блок – достатъчно далеч от неговите среди, достатъчно анонимен. Той идвал, когато можел. Плащал всичко. Включително таксите за университета на Петър.
„Но Петър го мрази“, продължи Мая. „Той не иска парите му. Обвинява мен. Казва, че съм… любовница.“ Думата прозвуча грозно в тихата стая. „Той започна да се проваля в университета, да се забърква с лоши компании. Натрупа взети заеми… хазарт. Аз не смеех да кажа на Стоян. Стоян мрази слабостта.“
„И двестата лева?“, попитах аз.
Тя сведе поглед, засрамена. „Бяха за Петър. Едни хора го търсеха. Заплашваха го. Беше малък заем, но… аз нямах пукнат лев на мое име. Всичко минава през Стоян. Всяка сметка. Не можех да го помоля, без да му кажа за хазарта. А ти… ти беше там. И изглеждаше толкова… добра.“
Погнуса и съжаление се бореха в мен. Тя ме беше използвала, защото изглеждах „добра“.
„А партито?“, настоях аз.
„Рожденият ден на Петър. Стоян го организира. Искаше да се… реваншира. Да покаже на Петър, че го е грижа. Донесе всичко – храната, питиетата. Аз трябваше само да изглеждам щастлива. И тогава ти почука.“
Тя ме погледна с отчаяние. „Ана, ти не разбираш. Аз съм в капан. Този лукс… той е фалшив. Аз не притежавам нищо. Дори дрехите на гърба ми са избрани от него. Ако той реши да си тръгне, аз оставам на улицата. А ако жена му разбере…“
„Защо ми казваш всичко това?“, попитах.
„Защото…“, тя се поколеба. „Защото онази вечер, когато дойде, Стоян те забеляза. Той те попита коя си. Попита ме дали си ми приятелка.“
„И?“, свих се аз.
„И аз му казах „да“. Казах му, че си единствената ми приятелка в тази сграда. А той… той каза, че това е добре. Че имам нужда от приятелка. Но начинът, по който го каза…“
Тръпки ме побиха.
„Ана, моля те“, сграбчи тя ръката ми, „стой далеч от мен. Забрави, че си ме виждала. Забрави всичко, което ти казах. Това е за твое добро.“
Но беше твърде късно. Вече не бях просто наблюдател. Вече бях част от историята.
Глава 5
Думите на Мая – „стой далеч от мен“ – отекваха в главата ми, докато стоях в кабинета на Десислава няколко дни по-късно. Този път не бяхме в кафене. Бяхме в нейната лъскава адвокатска кантора в центъра на града.
„И така, ти ѝ повярва?“, попита Десислава, докато преглеждаше някакви документи, свързани с моето дело.
„Не знам. Историята е… безумна. Изневяра, тайни, богатство, страх. Звучи като сапунен сериал. Но, Деси, видях страха в очите ѝ. И видях хаоса в апартамента.“
„Ана“, сестра ми остави документите и ме погледна. „Това се нарича манипулация. Тази жена, Мая, е професионална лъжкиня. Лъже теб, лъже сина си, лъже любовника си. Вероятно лъже и себе си. Ти си съпричастна и тя го използва.“
„Но какво, ако е истина? Какво, ако тази Людмила…“
„Ако е истина, значи е още по-опасно!“, прекъсна ме Десислава. „Ти си на път да загубиш апартамента си заради кредита за жилище, който Ивайло удобно „забрави“. Имаш изпити в университета. Това са твоите реални проблеми. А не драмата на съседка, която живее двойствен живот.“
„Знам, знам. Просто…“
Телефонът на бюрото ѝ иззвъня. Тя вдигна, изслуша за момент, намръщи се и каза: „Да, нека влезе.“
Вратата се отвори и в кабинета влезе мъж. Безупречен костюм. Прошарена коса. Ледени, пресметливи очи.
Беше Стоян.
Сърцето ми спря. Какво правеше той тук?
Десислава стана, лицето ѝ непроницаемо. „Господин…?“
„Стоян“, каза той, без да подава ръка. „А вие трябва да сте Десислава, адвокатът. А това“, той се обърна към мен, „трябва да е Ана. Радвам се да ви видя отново.“
„Какво искате?“, попитах аз, гласът ми беше по-тънък, отколкото ми се искаше.
„Дойдох да говоря с вашата сестра. Но тъй като и вие сте тук, още по-добре“, каза той. Той седна, без да е поканен. „Разбирам, че имате известно съдебно дело. Спор за имот. С бившия ви приятел.“
„Откъде знаете това?“, попита Десислава остро.
„Аз съм бизнесмен, Десислава. Моята работа е да знам нещата. Особено когато засягат… приятели.“ Той наблегна на последната дума, гледайки мен. „Разбирам също, че финансовото ви положение е, да кажем, напрегнато.“
„Излезте“, каза Десислава.
„Моля?“, вдигна вежди Стоян.
„Казах, излезте от кабинета ми. Каквито и да са вашите дела, те не ни засягат. А ако заплашвате клиентката ми…“
Стоян се засмя. Същият онзи покровителствен смях от онази вечер.
„Напротив, Десислава. Не заплашвам. Предлагам помощ.“
Той плъзна по лъскавото бюро малка, бяла визитка.
„Аз мога да реша проблема ви. Проблемът с Ивайло. Проблемът с кредита за жилище. Мога да го накарам да изчезне. Едно телефонно обаждане.“
Десислава скръсти ръце. „И в замяна на какво?“
„Нищо особено.“ Погледът му се върна към мен. „Просто… приятелство. Мая е… чувствителна. Тя има нужда от подкрепа. От някой, на когото да вярва. Тя ви харесва, Ана. Искам да сте ѝ приятелка. Да се виждате, да си говорите. Да ми казвате, ако има… проблеми. Например със сина ѝ.“
Стояхме вцеленени. Той не предлагаше помощ. Той предлагаше сделка. Искаше да ме купи. Искаше да шпионирам Мая за него.
„Ти си болен“, прошепнах аз.
„Аз съм прагматичен“, отвърна Стоян, ставайки. „Ето какво ще направя. Ще ви дам време да помислите. Но не много.“ Той се обърна към Десислава. „Ивайло. Той работи в строителна фирма, нали? „Булд Инвест“? Случайно познавам собственика. Ще е жалко, ако младият човек внезапно се окаже без работа… и без аргументи в съда.“
Това беше открита заплаха.
„Пазете си визитката“, каза той, тръгвайки към вратата. „Ана. Беше ми приятно.“
Той излезе.
Настъпи дълго мълчание. Десислава взе визитката с два пръста, сякаш е заразена, и я хвърли в кошчето.
„Е“, каза тя накрая. „Мисля, че вече имаме отговор. Истината е. И е по-лошо, отколкото си мислехме.“
„Какво ще правя, Деси?“
Тя ме погледна и за първи път от години видях не адвоката, а сестра ми. Видях страх.
„Сега“, каза тя, „сега вече наистина си в беда.“
Глава 6
Заплахата на Стоян висеше във въздуха като гъста, лепкава мъгла. Тя промени всичко. Това вече не беше съседска драма. Това беше реална опасност.
„Ще подам жалба за изнудване“, каза Десислава, крачейки из кабинета си, след като Стоян си тръгна.
„И какво ще кажеш?“, попитах аз. „Че един бизнесмен е дошъл и е предложил помощ, а ние сме го изтълкували погрешно? Той не каза нищо директно, Деси. Всичко беше… намек.“
Тя спря и ме изгледа. Бях права и тя го знаеше.
„Добре. План Б. Ще се борим с Ивайло по правилата. Ще съберем всяко доказателство. Ще те измъкна от това, Ана. Но трябва да ми обещаеш нещо.“
„Всичко.“
„Никаква комуникация с Мая. Никаква. Ако я видиш, сменяш тротоара. Ако ти позвъни, затваряш. Ако почука, не отваряш. Разбра ли ме? Ти си свидетел, по дяволите. Той те замеси.“
Кимнах, въпреки че стомахът ми се свиваше. Да се крия. Това ли беше решението?
В следващите дни се превърнах в призрак в собствения си блок. Излизах рано, прибирах се късно. Качвах се по стълбите пеша, за да не рискувам да се засека с Мая в асансьора. Прекарвах цялото си време в библиотеката на университета, опитвайки се да се съсредоточа върху лекциите по наказателно право, докато собственият ми живот се превръщаше в криминален роман.
Но предателствата тепърва започваха.
Една вечер се върнах, капнала от умора. Още щом влязох във входа, разбрах, че нещо не е наред. Беше твърде тихо. И миришеше на дим.
Затичах се по стълбите. Миризмата се усилваше. Идваше от моя етаж.
Вратата на моя апартамент беше открехната.
Сърцето ми замръзна. Побутнах я бавно.
Апартаментът ми беше… унищожен.
Не беше ограбен. Беше вандализиран. Някой методично беше минал през скромната ми покъщнина. Диванът беше разрязан. Книгите ми – учебниците, които ми струваха цяло състояние – бяха разкъсани и хвърлени на пода. В средата на стаята имаше купчина от изгорели хартии – моите записки от университета.
Стоях като вцепенена. Това не беше Ивайло. Той беше страхливец, не вандал. Това беше послание.
Обадих се на Десислава, гласът ми трепереше толкова силно, че едва ме разбра. След десет минути тя беше там, заедно с полицията.
Докато полицаите описваха щетите и задаваха въпроси („Имате ли врагове, госпожице?“), Десислава ме дръпна в кухнята, която по някакво чудо беше пощадена.
„Това е той“, прошепна тя, лицето ѝ беше пепеляво. „Стоян. Това е неговият отговор на твоето мълчание.“
„Но защо? Аз не съм направила нищо! Аз…“
Тогава го видях. На кухненската маса, където бях хвърлила парите от Мая онази вечер, имаше нещо. Беше малка, изящна кутийка за бижута.
Отворих я. Вътре, върху кадифе, лежеше игла за вратовръзка. И бележка.
„Видях те.“
Това не беше от Стоян. Познах почерка от рецептата, която Мая ми беше показала преди два месеца.
„Какво е това?“, попита Десислава.
„Това е… от Мая. Мисля.“
„Тя е била тук?“, недоумяваше сестра ми.
„Не… не мисля. Мисля, че го е оставила по-рано. Преди… това.“
В този момент вратата на асансьора се отвори и на площадката се чуха стъпки. Беше Мая. Тя беше с пазарска чанта, изглеждаше уморена. Видя полицаите, видя отворената ми врата, видя мен.
Лицето ѝ пребледня.
„Ана? Какво е станало?“, извика тя и се втурна към мен, изпускайки чантата.
Полицаите я спряха. „Госпожо, моля, стойте назад. Коя сте вие?“
„Аз съм… съседка. Мая. Аз… о, боже, Ана, добре ли си?“
Тя ме гледаше с такъв истински, неподправен ужас, че за момент ѝ повярвах.
Но Десислава пристъпи напред, заставайки между нас. „Мисля, че е по-добре да си вървите, госпожо. Клиентката ми е в шок.“
„Но аз искам да помогна!“, възрази Мая.
„Вие вече „помогнахте“ достатъчно“, отсече Десислава с леден глас.
Мая се отдръпна, сякаш я бяха ударили. Тя погледна мен, после сестра ми, после хаоса в апартамента ми. Очите ѝ се напълниха със сълзи.
„Не… не, аз не…“, заекна тя, после се обърна и избяга в апартамента си, затръшвайки вратата.
„Тя знае нещо“, казах аз, гледайки към вратата ѝ.
„Разбира се, че знае“, отвърна Десислава. „Тя е причината за всичко това. Но въпросът е… дали го е направил Стоян, за да те накаже, или…“
„Или?“, попитах.
„Или го е направил някой друг.“
Погледнах кутийката в ръката си. „Видях те.“ Кой ме беше видял? И какво беше видял?
„Деси“, казах бавно, „в нощта на партито, когато Стоян ми предложи пари… аз отказах.“
„И?“
„Ами… джипът. Онзи ден пред входа. Не беше на Стоян. Беше друг. И Мая говореше с някого вътре. Изглеждаше уплашена.“
„Мисля, че твоята съседка има повече от един скрит живот“, каза Десислава. „И повече от един любовник.“
Стомахът ми се преобърна. Ако Стоян беше ревнив тип… и ако е мислил, че аз знам за другия мъж…
Тогава в полезрението ми попадна нещо. На пода, под разкъсаните ми книги, лежеше нещо малко и лъскаво. Беше визитка.
Същата бяла визитка, която Стоян беше оставил в офиса на Десислава.
Тя не беше там, когато излязох тази сутрин.
Някой я беше донесъл. Някой, който е бил тук, докато е унищожавал дома ми.
Това не беше просто вандализъм. Беше предупреждение.
Глава 7
Прекарах нощта в апартамента на Десислава. Не можех да остана в моя. Не и след като знаех, че някой е бил там, че е докосвал нещата ми, че ме е наблюдавал.
„Трябва да се махнеш от този апартамент, Ана“, каза ми Десислава на сутринта, докато ми подаваше чаша силно кафе. „Не е безопасно.“
„Да се махна? Деси, аз се боря в съда за този апартамент! Той е всичко, което имам! Ако се откажа сега…“
„По-добре да си жива и без апартамент, отколкото…“ Тя не довърши.
„Това е заради него, нали? Заради Стоян. Той се опитва да ме изплаши.“
„Или заради Мая. Или заради Петър. Или заради мистериозния мъж в джипа. Ана, ти стъпи в змийско гнездо. Тези хора са токсични. Всичко около тях е лъжа, изневяра и предателства.“
Тя беше права. Бях толкова фокусирана върху моята малка несправедливост – двестата лева – че не видях по-голямата картина. Бях се оплела в техните тайни и сега те започваха да ме задушават.
„Имам дело“, каза Десислава, оправяйки сакото си. „Обади се в университета, кажи, че си болна. Не ходи там. Не ходи в апартамента си. Остани тук. Ще сменя ключалката ти днес, но… просто си почини.“
Лесно ѝ беше да го каже.
Щом тя излезе, тишината в луксозния ѝ апартамент ме потисна. Чувствах се като затворник. Включих телевизора, просто за да има някакъв шум. Даваха сутрешния блок. И тогава ги видях.
На екрана, заобиколен от репортери, вървеше Стоян. До него беше съпругата му. Людмила.
Никога не я бях виждала. Тя беше елегантна, студена блондинка с очи, които сякаш можеха да пробият стомана. Изглеждаше точно толкова безмилостна, колкото Мая я беше описала.
„…г-н Стоян, във връзка с обвиненията в злоупотреба с европейски фондове…“
Стоян се усмихна на камерите. „Пълни глупости. Конкуренцията се опитва да ни дискредитира. Аз съм бизнесмен, не престъпник. Всичките ни проекти са чисти.“
Той и Людмила влязоха в огромна, лъскава сграда, вероятно офиса му.
Обвинения в злоупотреба. Съдебни дела. Значи не само аз съм имала правни проблеми.
Телефонът ми извибрира. Беше непознат номер. Колебаех се, но вдигнах.
„Ало?“
„Ана? Аз съм. Петър.“
Гласът на сина на Мая. Звучеше уплашен.
„Как… как ми намери номера?“, попитах аз.
„Мама го имаше. Чуй ме, моля те… видях какво е станало в апартамента ти. Не е мама. Не е и Стоян.“
„Откъде си толкова сигурен?“, попитах аз, скептицизмът в мен беше по-силен от всякога.
„Защото знам кой е. И ти си в опасност. Всички сме.“
„Петър, какво става? Кой е другият мъж?“
„Не мога по телефона. Трябва да се видим. Моля те. Знам едно място. Кафенето до университета. След час. Сам съм. Моля те, Ана. Става въпрос за живота на майка ми.“
Той затвори.
Стоях, стиснала телефона. Това беше лудост. Десислава ми каза да не мърдам. Каза ми да стоя далеч.
Но той каза „университета“. Това беше моята територия. И каза, че става въпрос за живота на Мая. Въпреки всичко, което ми беше причинила, не можех да я оставя…
Реших. Това беше моят шанс да разбера истината. И може би да се измъкна.
Глава 8
Кафенето до университета беше пълно със студенти, обсъждащи изпити и връзки. Шумно, светло и сигурно. Седнах на маса до прозореца, откъдето виждах входа.
Петър влезе точно след час. Изглеждаше още по-зле от последния път. Беше блед, с тъмни кръгове под очите, и се оглеждаше нервно, сякаш го преследват.
Той ме видя и седна срещу мен, без да си поръчва нищо.
„Благодаря, че дойде“, прошепна той.
„Имаш десет минути, Петър. Полицията беше в апартамента ми. Някой го е унищожил. А ти ми звъниш от… откъде, всъщност?“
„Това не е важно. Слушай. Всичко е заради него. Заради Кирил.“
„Кой е Кирил?“
„Мъжът от джипа“, каза той, а ръцете му трепереха. „Той е… той беше съдружник на Стоян. Преди години. Стоян го е прецакал. Откраднал му е бизнеса. Кирил е лежал в затвора. Сега е излязъл. И иска отмъщение.“
Картината започваше да се изяснява.
„И как Мая се вписва в това?“, попитах аз.
Петър сведе поглед. „Мама… тя е познавала Кирил. Още преди Стоян. Тя… тя е била с него. Мисля, че той е истинският ми баща.“
Шок. Това беше пълна, шокираща изненада. Семейни конфликти придобиха съвсем ново значение.
„Стоян знае ли?“, прошепнах.
„Не! Разбира се, че не! Стоян мисли, че баща ми е онзи нещастник, който идваше понякога. Мама го е излъгала. Но Кирил знае. И сега я използва.“
„Използва я? Как?“
„Той иска информация. За Стоян. За бизнеса му. За Людмила. Той иска да ги унищожи. И кара мама да му я дава. Заплашва я. Заплашва и мен.“
„Заплашва ви? Затова ли са били взетите заеми? За хазарт?“
Петър ме погледна виновно. „Отначало да. Имах… проблеми. Но Кирил плати всичко. И сега… сега му дължа. Не пари. Услуги. Той ме кара да следя мама. Да следя Стоян. Той… той ме накара да оставя онази визитка в апартамента ти.“
„Ти? Ти си бил в апартамента ми?“, скочих аз.
„Не! Не! Не аз го унищожих! Кълна се!“, извика той, привличайки погледи. „Той го направи. Кирил. Или хората му. За да те изплаши. За да те накара да стоиш далеч от мама. Той не иска свидетели.“
„А ти си му помогнал!“
„Не! Аз… аз трябваше да вляза след тях. Да оставя визитката. Като послание. Уж от Стоян. За да си мислиш, че е той. Кирил иска да настрой Стоян и теб един срещу друг. Той иска хаос.“
Това беше твърде много. Предателства в предателствата. Скрити животи, оплетени като кълбо отровни змии.
„А иглата за вратовръзка?“, попитах аз, спомняйки си за кутийката. „С бележката ‘Видях те’.“
Петър преглътна. „Това… това беше от мен. Аз те видях. Онази вечер. На партито. Видях как гледаш Стоян. И как той гледа теб. И си помислих… помислих си, че може би ти си като мама. Че искаш парите му. Оставих го пред вратата ти онази сутрин. Преди… преди Кирил да се намеси. Исках да те предупредя. Да стоиш далеч.“
Иронията беше брутална. Единственият човек, който се опитваше да ме предупреди, беше част от проблема.
„Петър“, казах аз, опитвайки се да овладея гласа си. „Трябва да отидеш в полицията. Всички вие. Мая, ти…“
„Не!“, отсече той. „Ти не разбираш. Кирил не е като Стоян. Стоян е бизнесмен. Той играе с пари и адвокати. Кирил… той е… той е бил в затвора. Той не играе. Ако отидем в полицията, той ще убие мама. Или мен.“
„Тогава какво искаш от мен?“
„Искам да ми помогнеш. Мама има… документи. Неща, които Кирил иска. Компромати срещу Стоян. Тя ги крие. Кирил ги търси. Но ако ги намери, ще ги използва и после ще се отърве от нея. Трябва да ги вземем ние. Преди него.“
„Да ги вземем? Какво да ги правим?“
„Да ги дадем на Стоян“, каза Петър. „Да ги дадем на Стоян, в замяна на защита. Да ни измъкне от страната. Само той има силата да се изправи срещу Кирил.“
Морална дилема. Отново. Да помогна на момчето, което ми е лъгало, да открадне документи от майка си, която ме е лъгала, за да ги даде на мъжа, който ме е заплашвал и е унищожил дома ми. Всичко това, за да се спасят от друг престъпник.
„Това е лудост, Петър.“
„Това е единственият ни шанс“, каза той, а очите му се напълниха със сълзи. „Ана, моля те. Ти си умна. Учиш в университета. Ти… ти си единствената, която не е част от това. Можеш да мислиш трезво.“
Погледнах го. Той не беше здрав, наперен младеж. Беше уплашено дете, хванато в капана на грешките на родителите си.
„Къде са документите?“, попитах.
Глава 9
„В апартамента на Стоян“, отговори Петър.
Стомахът ми се сви. „Какво? Мислех, че са у вас.“
„Не. Мама не е глупава. Тя никога не би ги държала там, където Кирил може да ги намери. Тя ги е скрила на единственото място, където Кирил не може да влезе… и където Стоян никога не би ги потърсил.“
„Как така?“
„Стоян има… апартамент. Не този, в който живее с Людмила. Друг. Таен. Място, където води… е, където водеше мама. Преди нещата да се объркат. Това е неговото ‘безопасно място’. Тя има ключ.“
Изневяра с гарнитура от още по-голяма изневяра. Разбира се.
„И ти предлагаш… какво? Да се вмъкнем там?“, попитах невярващо.
„Мама ще ми даде ключа. Тя знае, че това е единственият изход. Но тя е твърде уплашена. Кирил я следи. А и Стоян… след… ами, след като ти се появи, той започна да подозира всички. Дори нея. Той смени кодовете на апартамента, но не и ключалката. Ключът още работи. Но аз… аз не мога да отида. Ако Кирил ме види…“
„Аз да отида?“, почти извиках. „Ти луд ли си? Да вляза с взлом в апартамента на Стоян?“
„Няма да е с взлом, ще имаш ключ!“, настоя той. „Ана, моля те. Той никога не е там през деня. Никога. Апартаментът е празен. Просто влизаш, взимаш папката – тя е червена, кожена, в сейфа зад картината…“
„Сейф? Петър, трябва да знам код!“
„Мама го знае. Годината, в която са се срещнали. 1998. Просто влизаш, взимаш папката и излизаш. Ще те чакам отвън с колата. После отиваме при Стоян. Заедно. Като му дадем това, той ще ни защити. Той ще защити и теб. Ще спре. Знам, че ще спре.“
Погледнах към сградата на университета. Лекциите ми по право. Моят нищожен, разбит апартамент. Моят кредит за жилище. Моето съдебно дело срещу Ивайло.
И тогава погледнах Петър.
Може би той беше прав. Може би единственият начин да се измъкнеш от блатото е да се гмурнеш до дъното и да се оттласнеш. Ако успеехме, ако дадяхме на Стоян това, което иска… може би той щеше да остави мен и сестра ми на мира. Може би дори щеше да изпълни обещанието си и да накара Ивайло да изчезне.
Това беше ужасна, цинична мисъл. Но в този момент, аз бях отчаяна.
„Добре“, казах аз. „Добре. Ще го направя. Но при едно условие.“
„Всичко!“, каза той.
„Аз взимам документите. Но не отиваме при Стоян. Не и веднага. Отиваме при сестра ми. При моя адвокат. Тя ще реши как да изиграем тези карти. Ние сме твърде глупави, Петър. Време е да се намеси професионалист.“
Той се поколеба само за миг. После кимна. „Добре. При твоя адвокат.“
Глава 10
Планът беше колкото прост, толкова и безумен. Мая трябваше да се срещне с мен в малка уличка зад нашия блок – единственото място без камери – за да ми даде ключа. След това аз щях да взема такси до адреса, който Петър ми написа на една салфетка. Той и Мая щяха да отидат на публично място – мол – за да си осигурят алиби и да се отърват от Кирил, който ги следеше.
Срещата с Мая беше сюрреалистична. Тя изглеждаше остаряла с десет години. Подаде ми ключа с трепереща ръка.
„Ана…“, прошепна тя. „Аз… съжалявам. За всичко. За двестата лева…“
„Просто се пази, Мая“, казах аз, взимайки ключа. „Вървете в мола и не се отделяйте един от друг.“
Тя кимна и изчезна.
Таксито ме остави пред луксозна, но дискретна сграда в скъп квартал. Сърцето ми биеше в гърлото. Поех си дъх, влязох във фоайето, качих се с асансьора. Етажът беше тих. Застанах пред вратата. Пъхнах ключа.
Той пасна.
Завъртях. Вратата се отвори безшумно.
Вътре беше тъмно и хладно. Миришеше на скъп тютюн и… на парфюма на Мая. Апартаментът беше ултрамодерен, но безличен. Като хотелска стая.
Намерих картината, която Петър беше описал. Абстрактно, грозно петно. Бутнах я. Зад нея имаше малък, вграден сейф.
1-9-9-8.
Щрак. Сейфът се отвори.
Вътре имаше само едно нещо. Червена кожена папка.
Грабнах я. Без да гледам вътре, я пъхнах в раницата си. Обърнах се, за да си тръгна.
И тогава чух звук.
Ключ в ключалката.
Замръзнах. Кръвта се оттече от лицето ми. Невъзможно. Петър каза, че той никога не идва тук през деня.
Вратата се отвори.
На прага стоеше Людмила. Съпругата на Стоян. Студената, безмилостна блондинка от телевизията.
Тя ме погледна. После погледна отворения сейф. И тогава се усмихна.
„Значи, ти си Ана“, каза тя, а гласът ѝ беше като лед. „Малката студентка по право. Любимката на Мая. Очаквах те.“
„Как…“
„Какво? Как знам? Мислиш ли, че мъжът ми може да има таен апартамент, за който аз да не знам? Аз съм му го купила. За годишнината. Преди да знам, че ще го използва, за да ми изневерява.“
Тя влезе и затвори вратата зад себе си.
„Ти… ти си знаела? За Мая?“
„От пет години знам за Мая“, каза тя с досада. „Тя е… поредната. Безинтересна. Но ти… ти си нова. И си тук, за да откраднеш нещо за нея.“
„Не! Аз…“
„Не се хаби. Знам всичко. Знам за Кирил. Знам за Петър. И знам за тези документи.“ Тя протегна ръка. „Дай ми ги.“
„Не знам за какво говориш.“
Людмила въздъхна. „Мислех, че си по-умна. Учиш за адвокат, нали? Добре. Нека ти обясня правното ти положение. В момента ти извършваш влизане с взлом и кражба от частна собственост. Аз мога да се обадя на полицията. И твоят живот, твоята кариера в университета, твоето съдебно дело за апартамента… всичко приключва.“
Тя държеше всички козове.
„Какво искаш?“, попитах аз.
„Искам папката. Тези документи… те не уличават Стоян. Те уличават мен. Това е застрахователната полица на Мая. Неща, които е събирала с години, ако той реши да я остави. Но е била глупава. Записала е разговори, взела е извлечения… които доказват, че аз съм прехвърляла пари от бизнеса на Стоян. Без негово знание. За да прикрия… някои мои грешки.“
Това беше неочаквано. Скритият живот на Людмила.
„Значи… не е той. Ти си“, прошепнах аз.
„Ние сме екип“, каза тя студено. „Сега. Папката.“
Погледнах я. После погледнах към вратата.
„Ами ако ти кажа „не“?“, попитах.
„Тогава“, каза тя, вадейки телефона си, „ще се уверя, че никога повече няма да практикуваш право. Дори няма да завършиш.“
Това беше. Краят.
„Добре“, казах аз. Бръкнах в раницата. Извадих папката.
И я хвърлих в камината.
В апартамента имаше газова камина, която беше запалена за атмосфера. Папката падна директно върху изкуствените въглени. Кожата започна да дими моментално.
Лицето на Людмила се изкриви от ярост. „Не! Ти, малка…“
Тя се втурна към камината, опитвайки се да избута папката с ръжена. Но беше твърде късно. Хартиите вътре пламтяха.
Аз не чаках. Сграбчих раницата си и хукнах към вратата.
„Ще те унищожа!“, изкрещя тя зад мен, докато аз бягах надолу по коридора. „Ще унищожа теб и всички около теб!“
Бягах. Бягах по улицата, без да гледам къде отивам, стигнах до метрото и се смесих с тълпата. Документите ги нямаше. Защитата на Мая я нямаше. Компроматът на Людмила го нямаше.
Не бях помогнала на никого. И бях вбесила най-опасната жена в града.
Глава 11
Скрих се в библиотеката на университета. Беше единственото място, където се чувствах поне малко в безопасност. Телефонът ми вибрираше безспирно. Петър. Мая. Десислава. Не вдигнах на никого.
Какво бях направила? В импулсивен акт на бунт бях унищожила единствения коз, който имахме. Бях се изправила срещу Людмила. Тя нямаше да ми прости.
Стоян щеше да е бесен. Кирил щеше да е бесен. Всички бяха в по-лоша позиция, заради мен.
Накрая, след часове, вдигнах на Десислава.
„Къде, по дяволите, си?“, извика тя, преди да успея да кажа и дума. „Полицията те търси. Людмила е подала жалба срещу теб. За влизане с взлом.“
„Деси, аз…“
„Не говори! Слушай ме! В апартамента на Людмила и Стоян. Не в тайния. В техния. Тя твърди, че си влязла в дома им.“
„Но това е лъжа! Аз бях…“
„Знам къде си била, Ана! Петър ми се обади. Разказа ми целия ви идиотски план. Аз… аз не мога да повярвам, че си била толкова глупава!“
„Деси, тя беше там. Людмила. Тя ме чакаше.“
Настъпи мълчание. „Какво?“
Разказах ѝ. За капана. За камината. За унищожените документи.
Десислава не каза нищо за дълго време. Чувах само как диша.
„Добре“, каза тя най-накрая, гласът ѝ беше спокоен, леден. Адвокатският ѝ глас. „Значи си унищожила доказателствата. Това променя нещата.“
„Към по-лошо, нали?“
„Не е задължително. Ти не знаеш какво е имало в тази папка. Людмила не знае, че ти знаеш. В момента, ти си единственият човек, който е видял съдържанието… потенциално.“
„Но аз не съм! Хвърлих я!“
„Тя не знае това със сигурност. В момента, Ана, ти си заплаха. Но си и ресурс. Ти си единственият човек, освен Мая, който знае, че Людмила е прехвърляла пари.“
„И какво от това?“
„Това е нашият коз. Трябва да се предадеш, Ана.“
„Какво?!“
„Не в полицията. На мен. Ела в кантората. Веднага. И не говори с никого. С никого, чуваш ли ме?“
Глава 12
Кантората на Десислава приличаше на боен щаб. Когато пристигнах, тя вече беше там, заедно с още двама адвокати от фирмата си.
„Добре. Разкажи ми всичко, отначало“, нареди тя.
Разказах. За двестата лева, за партито, за Стоян, за Мая, за Петър, за Кирил, за тайния апартамент, за Людмила, за камината.
Когато свърших, Десислава се обърна към колегите си. „Тя е чиста. Потърпевша от схема за изнудване, хваната между две враждуващи страни. Тя е действала от страх. Людмила я е причакала в чужд апартамент и я е заплашила. Ана е унищожила документите в паника, за да защити себе си.“
Това беше… гениално. И почти вярно.
„Сега“, каза Десислава, „ще се обадим на Стоян.“
„На Стоян? Защо?“
„Защото в момента той е единственият, който може да озапти жена си. Той може да има бизнес проблеми, но не иска скандал с изневяра и кражба, точно сега.“
Тя набра номер. „Свържете ме със Стоян. Кажете му, че адвокатът на Ана е на телефона. Да, ще изчакам.“
След минута гласът ѝ стана твърд. „Стоян. Слушай ме внимателно. Имаш проблем. Жена ти е подала фалшива жалба срещу клиентката ми. Аз имам доказателства, че Людмила е била в апартамент, който не е неин, и е заплашвала Ана. Също така имам свидетелски показания от Петър… да, синът на Мая… за системен тормоз от страна на твоята съпруга.“
Тя слушаше.
„Не, не мисля, че искаш това да стигне до съда. Или до пресата. Не и сега, когато те разследват за онези фондове. Представи си заглавията: „Бизнесменът Стоян, замесен в любовен триъгълник, докато жена му краде от компанията му“…“
Тя слушаше отново.
„Точно така си и мислех. Ето какво ще се случи. Ти ще накараш жена си да оттегли жалбата. Веднага. Второ, ще оставиш Ана на мира. Завинаги. Трето, ще се погрижиш Ивайло да оттегли абсурдния си иск за жилището. Не ме интересува как. Това е цената за мълчанието на Ана.“
Тя замълча, усмихвайки се ледено.
„Да. Разбирам. Не. Няма да има повече проблеми от Мая. Защото ти ще се погрижиш и за нея. Ти си я вкарал в това, ти ще я измъкнеш. Купи ѝ и на Петър еднопосочни билети. Далеч. Където Кирил не може да ги намери. Това е.“
Тя затвори.
Погледнах я с възхищение.
„Ти… ти си невероятна.“
„Аз съм твоят адвокат“, каза тя. „А сега се прибирай. И си смени ключалката.“
Глава 13
Две седмици по-късно, животът ми беше неузнаваем.
Делото срещу Ивайло беше прекратено. Той оттегли иска си, без обяснения. Кредитът за жилище все още беше мой, но поне беше само мой, без заплахата да го загубя.
От Мая и Петър нямаше и следа. Една сутрин просто изчезнаха. Апартаментът им беше празен. Надявах се, че Стоян е изпълнил своята част от сделката.
Кирил… не знаех какво стана с Кирил. Предполагах, че без Мая като лост за изнудване, той е изгубил интереса си.
Стоян и Людмила останаха заедно. Видях ги отново по телевизията, усмихнати, отричайки всякакви обвинения. Те бяха от онзи тип хора, които оцеляваха. Заедно, в своето богатство и своите тайни.
Аз се върнах в моя апартамент. Опушените стени бяха прясно боядисани. Разкъсаният диван беше изхвърлен, заменен от стар, но удобен фотьойл, който Десислава ми даде.
Продължих да ходя в университета. Лекциите по право вече имаха съвсем друг смисъл. Бях видяла закона не в учебниците, а в действие – използван като оръжие, като щит, като стока за размяна.
Една вечер, докато се прибирах, намерих плик, пъхнат под вратата ми. Вътре нямаше бележка. Имаше само две банкноти по сто лева.
Двеста лева.
Засмях се. Беше дълъг, изтощен, но истински смях. Всичко започна и свърши с тези пари.
Взех ги. Това не бяха пари за мълчание. Не бяха извинение.
Бяха просто пари.
Платих си сметката за тока.
И за първи път от месеци, когато заключих вратата, не почувствах страх. Бях оцеляла. Бях видяла дъното на техния свят и се бях върнала. Може би бях по-бедна, но бях по-силна. А в моята книга, това беше единственото богатство, което имаше значение.
About the Author
