Огромният лайнер, който разрязваше синьото небе, бавно захождаше за кацане на пистата. Млада красива жена, която стоеше на летището и гледаше как самолетът постепенно докосва земята, затаи дъх. Тя не понасяше летенето.
И всеки път, когато съпругът й се качваше на самолет, за да се върне от поредната командировка, сърцето й слизаше в петите. В последно време отношенията им ставаха само по-лоши, но тя с всички сили се ободряваше и се стараеше да не мисли за това, че съвсем скоро бракът им ще се разпадне. Тя гледаше как бялата стоманена птица каца на земята, едва докосвайки я с мъничките колелца, които изглеждаха такива само заради размерите на самия лайнер.
Необятните крила, които му позволяваха да маневрира и да поддържа баланс, светеха на слънцето. Сякаш лайнерът всеки момент щеше да размаха крила и да се издигне нагоре, като птица. Самолетът едва ли изглеждаше жив, когато най-сетне спря в самия край на пистата.
Това беше доста далеч от летището, по-точно от прозорците, през които гледаше Виктория. Тя прехапа устна и погледна натам, където самолетът се разгръщаше, за да приближи най-сетне към ръкава, за да излязат всички пътници. Черните прозорчета изглеждаха безжизнени, само някои от тях, които бяха затъмнени, сега постепенно се отваряха.
Противно на волята си Виктория си спомни книга, в която самолет се приземил на земята. Но там нямало живи пътници. Тя отхвърли тези неприятни мисли и тръгна натам, където можеше да посрещне пристигналите.
Международният полет приключи. Съвсем скоро съпругът й, след като си вземе багажа, щеше да може да излезе при нея. В нея се бореха няколко чувства, с които трудно можеше да се справи.
От една страна, ужасно й се искаше съпругът й да се върне вкъщи, за да се върне животът им към някакъв предишен стандарт. Харесваше й да бъде в определен хомеостазис, който й позволяваше да почувства почва под краката си. Но от друга страна, тя едва ли разбираше за какво семейно щастие може да става дума, когато съпругът й всеки път, когато пътуваше, най-вероятно си намираше нова любовница.
Тя стоеше заедно с други хора, които посрещаха тук своите близки. На бледото порцеланово личице грейна престорена усмивка, която вече беше научила. Идеална кожа, дълга копринена коса, изкуствени нокти, мигли, направени гърди и бедра.
Какво имаше истинско в нея? Какво имаше в нея от самата нея? Тя не знаеше отговора на този въпрос. Защото всичко, както изглеждаше, всичко това се правеше само заради съпруга й. Ако отначало това дори я забавляваше, то сега й причиняваше вътрешна болка.
Когато в главата й се зараждаха мисли за развод, тя веднага ги отхвърляше, срамувайки се от това, че иска сама да разруши семейството. Но буквално отвътре я подяждаше това, как се отнасяше съпругът й с нея и как съпругът й се отнасяше със собствената си майка. Ето, най-сетне, започнаха да излизат пътници, пристигнали с този полет.
Тя потрепна на мястото си в очакване на Артур. Ето, нисък, слаб мъж влезе през плъзгащите се врати, влачейки след себе си черен куфар с тъмносиня етикетка. Той изглеждаше раздразнен.
На лицето му се четеше някаква омраза към случващото се. Той злобно оглеждаше другите пътници и Виктория веднага разбра, че по време на полета се е случило нещо, което го е изкарало от равновесие. Артур винаги летеше само в бизнес класа и се гнусеше дори да влезе в обикновения салон…
И, явно, нещо, което се беше случило в икономична класа, му попречило или да се наспи, или просто да си почине по време на полета. Той прегърна жена си, някак по навик я целуна по бузата и те тръгнаха към изхода. Виктория поглеждаше към съпруга си, който все още беше ядосан.
Тя знаеше, че щом седнат в колата, той веднага ще започне да разказва какво точно не е станало по неговия план. Той се намръщи, когато видя, че тя сяда зад волана. Виктория машинально се изправи и му отстъпи мястото, но той махна с ръка и все пак седна на пътническото място.
„Как ми писнаха тези вечно крещящи деца! Колко пъти говорихме на тази жена да се погрижи за детето си там, но тя само размахва ръце и плаче, сякаш нищо не може да направи!“ — избухна мъжът, щом излязоха от паркинга. Той приличаше повече на вулкан, който е бил запечатан твърде дълго, а сега можеше с цялата си страст да изригне лавата, която бушуваше в него. — Добре, че дойде.
Само си представих, че трябва пак да викам такси, да чакам дявол знае колко този шофьор, който при това ще обърка входа. А тук седнахме и тръгнахме. Добре, извинявай, просто съм много ядосан, изобщо не съм се наспал, а тези 10 часа полет ми бяха трудни.
Виктория прехапа устна, защото искаше да поговори със съпруга си на съвсем друга тема. Искаше да му каже за това, кого видя наскоро близо до Големия пазар, в центъра на града. Но разбираше, че сега тази информация ще бъде излишна.
Той ще се ядоса само повече и това ще доведе до пореден скандал. В последно време съпругът й изобщо не се отличаваше с никакво търпение. Той само се ядосваше, а яростта му се изразяваше основно в истерии, които понякога изглеждаха просто безкрайни.
Все по-често Виктория забелязваше, че той не иска да прекарва време с нея. Но при това, ако му се налага да се изкаже или да се скара, то с удоволствие може да я почете с присъствието си. „Слушай, знам, че си в лошо настроение, но бих искала да поговорим“, — каза Виктория, разбирайки, че така или иначе ще трябва да поговорят за това, просто защото няма да издържи.
А дали ще й се ядоса сега или по-късно, нямаше никакво значение. Тя знаеше, че изходът от този разговор така или иначе ще бъде един. „Боже мой! Само не ми казвай, че си бременна! Веднага ти казах, че никакви деца няма да има!“ Доста рязко реагира той, държейки в ръце чаша кафе за из път, която бяха купили на летището.
С другата ръка държеше телефона и вече отговаряше на съобщение, слушайки я буквално с половин ухо. „Не, съвсем не“, — тихо каза Виктория, обръщайки се към него. Стана й обидно, защото всеки път, когато имаха този разговор, той реагираше доста рязко.
Отначало, когато се ожениха, тя не искаше деца и беше съгласна с условията му. Но сега, когато вече беше готова да стане майка, много й се искаше да имат бебе. Но разговорът сега не беше за това.
„Видях майка ти близо до пазара. Страшно е отслабнала, ужасно изглежда. Тя там проси, като просякиня.
Ти живееш в такова богатство. Понякога дори няма къде да похарчиш парите си. И не можеш да помогнеш на собствената си майка.
Не мога да го разбера. А и не ти трябва да разбираш. Това не е твоя работа!“ — рязко каза той, дори без да я погледне.
Той продължаваше да чопли в телефона си. Тя затвори устата си. Тихо включи радиото, за да прекъсне неудобната пауза.
Но той бързо натисна бутона, за да настъпи отново тишина. Колата им се движеше по шосето. Момичето се стараеше да не гледа настрани, за да се окаже колкото се може по-скоро вкъщи.
Ако поглежда, веднага в мислите й ще започнат да изникват спомени за това, колко добре им беше някога. Как пътуваха със старата кола на домашен курорт. Как се наслаждаваха сутрин на местни ястия…
И нищо друго не им трябваше за щастие. Само че колкото по-богат ставаше съпругът й, толкова по-високи ставаха неговите изисквания. И толкова по-малко щастлив ставаше той.
Отстрани това приличаше повече на някакъв парадокс. Защото на всички им се струва, че ако имат пари, веднага ще станат щастливи. Но най-често на практика се оказваше съвсем не така.
Те пристигнаха в апартамента, който само няколко часа беше празен. Мъжът остави куфара и отиде в банята, за да се оправи. Виктория разгъна куфара.
Отиде в кухнята, за да нареди масата. В главата си имаше доста мисли. Главно мислеше за майката на съпруга си.
Не виждаше друг изход, освен да се оплаче на началника на съпруга си, защото само него той можеше да послуша. На Виктория й се струваше, че Артур буквално боготвори Степан Игоревич, защото той беше постигнал много повече от самия Артур. Вика, възползвайки се от момента, преписа телефонния номер от Артур и го запази в телефона си.
Обади се едва на следващия ден, когато Артур не беше вкъщи. „Здравейте, Степан Игоревич. Извинете ме, моля, че ви звъня.
Аз съм съпругата на Артур, и бих искала да ви помоля да му повлияете. Докато той живее в богатство, майка му проси на улицата, и не знам как да го накарам да помага на майка си. Изстреля Виктория, веднага разбирайки, че не се придържа към плана.
Тя беше подготвила цяла реч, за да започне отдалеч, дори беше нахвърляла на лист, но веднага всичко това й излетя от главата. Не успя да договори, когато началникът я спря и каза, че ще измисли нещо. Тя затвори телефона, за да не безпокои повече заетия човек, а сама реши да се заеме с нещо по-полезно.
Тя имаше свой онлайн бизнес и се включи в работата, но не можеше да се съсредоточи, защото мислеше само за това, какво ще направи синът на Альона Леонидовна, когато началникът поговори с него. В края на работния ден Степан Игоревич, който почти целия ден мислеше за обаждането от жена на Артур, седеше на масата и потъркваше чело. Много силно му липсваше майка му, която го беше напуснала преди десет години.
След смъртта на майка си той толкова много я тъгуваше, че сега едва ли разбираше как може да се отнасяш така към собствената си майка. Той слезе долу, изтегли известна сума от банкомата, за да му бъде по-лесно да даде на нещастната жена, която остана без грижите на сина си. Седна в колата и потегли към мястото, което Виктория беше посочила.
Мислеше, че без затруднение ще разпознае жената, чиято снимка му беше изпратила Виктория. Той разбираше, че ситуациите са различни, че тази жена може да се окаже някаква отявлена пияница, затова синът й не иска да й помага. Но, познавайки Артур, това можеше да бъде съвсем обикновена, добра и грижовна жена, с която той просто не искаше да споделя пари.
Артур не беше толкова ценен служител, за да се държи за него. Ако трябва да бъде напълно откровен, Степан Игоревич обмисляше да го уволни от длъжността. Когато Артур печелеше много по-малко и заемаше доста по-ниска длъжност, той работеше в потта на лицето си.
Но колкото повече започна да печели, толкова по-често се отнасяше към работата небрежно, а такъв развой не устройваше Степан Игоревич. Той спря автомобила и излезе точно до пазара, който вече беше затворен. Приближи се до жената, която седеше пред входа на пазара на тънко одеяло.
Разпозна тази жена, макар и да се отличаваше от снимката. Той я повдигна, заведе я до будка, купи й храна и топло кафе. Навън беше доста студено, това щеше да бъде още един начин да се стопли.
Докато стояха до масите, жената през сълзи разказваше историята си. „Благодаря ви, добър човек. Иначе четири дни нищо не съм яла.
Всичко, което събера, всичко го държа в джоба си, за да пренощувам на топло поне веднъж седмично. Тук има приют наблизо, но все пак е скъпо. А синът ми ме изостави.
Не знам, честно казано, защо питате за него? Тук родният син няма желание да се грижи за майка си. А вие, чужд човек, пак протегнахте ръка за помощ“, каза старицата, продължавайки да бърше сълзи. „А къде да отида? В моето положение, да в моята възраст никъде не ме вземат на работа.
А аз постоянно търся работа, обикалям навсякъде, но дори на прага не ме пускат. Дори за дворник или охранител не ме вземат. Така и седя, прося.
А през целия си живот работех като учителка. Благородна професия. Учех деца.
Бях на добро име. Но ме съкратиха, щом затвориха селското училище. А какво се случи такова между вас и сина ви, че той ви изостави тук?“ – попита Степан Игоревич, недоумявайки как изобщо Артур може да постъпи така със собствената си майка.
Макар че в дълбините на душата си той разбираше, че Артур е просто отвратителен човек. Постъпката му не можеше да бъде обяснена с някакви външни фактори. Артур беше доста вреден, високомерен, нетърпелив човек, който беше много алчен за пари.
Той се отнасяше с презрение към всички, които печелеха по-малко, и постоянно поучаваше всички как е по-добре да постъпват. Но сега, гледайки майка му, той не разбираше как у такъв човек сърцето не се трогва от гледката на майка му, която проси на улицата. Е, всъщност, нищо такова и не се случи.
Преди четири години, когато той току-що постъпваше в голяма компания, постоянно говореше, че ще печели много. Молеше ме да продам къщата си в селото, за да може той да инвестира в собствен бизнес, за да може да инвестира в компанията и да получи по-висока длъжност. Не разбирам много от това, но как да не помогна на сина си? И аз реших да му помогна, а после останах бездомна.
С тъга в гласа каза жената и той видя, че тя разбира, че в това е била най-голямата й грешка. Тя се задави и продължи. „Вижте, той ми отне картата, на която идваше пенсията.
Останах не само без дом, но и без пари. Така четири години се скитам по улиците. Дявол знае на какво заприличах.
Нима не сте се опитвали да поговорите с него, не сте се опитвали някак да му повлияете?“ – възмутено питаше Степан Игоревич, обръщайки се към нещастната жена. „Говорих, молих, падах на колене и умолявах. Но синът ми просто няма сърце…
Навярно сама съм виновна, щом е израсъл такъв. А в детството той беше съвсем друг човек. Беше толкова добър, грижовен, мил.
Все носеше вкъщи котенца, които аз отглеждах. Е, сега е безполезно да говоря с него, защото сърцето му се превърна в камък. Жена си избра подходяща, също толкова студена и каменна.
Само че жена му с времето омекна, помагаше ми известно време с пари, плащаше ми хостел. Но в един момент Артур разбра за това, направи й скандал. Тя продължаваше да ми помага тайно, но после и това той й забрани“, — каза жената, поклащайки глава.
„Нека ви изпратя до един малък хотел тук. Ще ви платя за известно време, а после ще поговоря със сина ви. Мен той ще послуша“, — каза Степан Игоревич.
Жената плачеше и не преставаше да му благодари. Все бършеше сълзи и не вярваше, че днес ще пренощува на топло. Той не просто й плати за месец напред, но и й даде пари.
Мислеше, че така ще може да си купи нови дрехи и храна, а закуската ще бъде осигурена от самото заведение. Не мина и ден, когато Степан Игоревич извика Артур при себе си. Разговорът беше доста дълъг и неприятен, и мъжът постоянно се измъкваше от отговорност.
Той някак странно се усмихваше. Усмивката ту слизаше от лицето му, ту отново се появяваше. Степан Игоревич го поучаваше като син, да помогне на майка си.
Но Артур изглеждаше като глупаче, което просто не възприемаше речта. Степан Игоревич усещаше, че в него се заражда злоба. Той виждаше, че този човек изобщо не е способен на разбиране и състрадание.
Изведнъж си помисли, че такъв човек лесно може да предаде компанията му, без дори да се замисли колко това може да навреди както на самата компания, така и конкретно на Степан Игоревич. Тогава той реши на последната стъпка. Каза на Артур, че ако не помогне на майка си и не се отчете на самия Степан Игоревич, тогава ще го уволни.
И, съдейки по очите на Артур, това определено му подейства. Минаха няколко дни. Степан Игоревич беше толкова зает с работа, че изобщо не поглеждаше настрани.
Не беше забравил за Альона Леонидовна, за Артур, за поставените условия на Артур. Но сега мислите му бяха заети с договори, които изискваха незабавна намеса. Степан Игоревич мислеше за това, че не просто трябва да осъществи сделката, но при това да минимизира загубите на компанията.
Отложи разговора с Артур за следващата седмица, дори си сложи напомняне в телефона. Когато спря до дома на Артур, видя плачещо момиче, което вървеше към спирката. Веднага разбра кой е пред него.
Беше виждал страницата на Артур в социалните мрежи и разпознаването на Виктория не беше трудно. Въпреки че Артур, заплашвайки я с развод, постепенно я пригаждаше към общоприетите стандарти за красота, Виктория все пак запазваше известна индивидуалност. Тя вървеше към него, плачеше, леко се спъваше на високите токчета, дланта й беше притисната към лицето.
На Степан Игоревич не му бяха нужни никакви обяснения. Той всичко разбра. „Защо му казахте, че аз ви се обадих? Той ме преби и ме изгони на улицата.
И каза, ако подам заявление в полицията срещу него, изобщо ще ме остави без пукната пара!“ – каза Виктория през сълзи. Тя и Степан Игоревич се познаваха отдавна, запознаха се много по-рано, отколкото тя се омъжи за Артур. Някога учеха заедно в университета, но общуваха малко и познанството им приличаше повече на задочно.
„Имаш ли къде да отидеш? С твоя Артур аз ще се оправя!“ – каза мъжът. Гласът му звучеше спокойно, уверено. Момичето кимна.
Той й предложи да я закара. Заведе я при майка й, каза, че ще оправи ситуацията. Мушна й пари, просто защото разбираше, че сега тя наистина ще остане без нищо.
Тя не взе парите, защото имаше собствен доход и бързо щеше да се изправи на крака. Единственото, за което помоли Степан Игоревич, беше да помогне на майката на Артур. Степан Игоревич кимна, изчака момичето да излезе от колата, а после потегли към същия този хотел, където беше настанил Альона Леонидовна.
Не съжаляваше, че се е забъркал в цялата тази ситуация, а сега му се налагаше да оправя чужди проблеми. За него майката беше нещо свято и толкова много му липсваше собствената майка, че такова отношение към майка отстрани предизвикваше у него силна болка в гърдите. „Така, какво стана? Само не оправдавайте сина си! Синът ви вече не прилича на човек!“ – рязко каза Степан Леонидович, когато видя Альона Леонидовна.
Тя все още живееше в същата стая, която мъжът беше платил, но по нея личеше, че е отслабнала още повече. „Дойде, заплашваше, отне всички пари. Впрочем, всичко както винаги!“ – каза Альона Леонидовна, дори без да погледне Степан Игоревич.
„Извинете ме, моля, но така и нищо не си купих. Исках да заделя пари, за да се настаня за кратко в приют, когато свърши престоят ми в хотела. Предстои зима, а аз ще замръзна на улицата.
А той всичко отне. Всичко, което намери, отне.“ Той я гледаше и си мислеше, че този човек трябва да бъде уволнен, щом не разбира.
Ако може да постъпи така с родната си майка, тогава няма да му е трудно да предаде компанията или да излее данни на конкурентите. И докато това не се е случило, трябваше да вземе ситуацията в свои ръце самостоятелно. Степан Игоревич даде пари на жената и, слизайки долу, забрани на когото и да е да пускат при Альона Леонидовна.
На следващия ден той отиде в селото, където беше къщата на майка му, поръча почистване и само след два дни откара там Альона Леонидовна. Тя плака, едва ли не на колене падаше пред него, когато разбра, че тази къща сега ще принадлежи на нея. „Това е домът на майка ми.
Безумно я обичах и обичам. Майката за мен е свята. И това, как постъпи с вас синът ви, е чудовищно.
Вярвам, че всичко ще му се върне в живота, а аз само ще помогна за осъществяването на кармата. Ще идвам, ако може“, — с плаха усмивка каза Степан Игоревич.
Альона Леонидовна го погледна и сърцето й се сви. Този мъж се отнасяше към нея много по-добре от собствения й син. Тя трудно разбираше как е възможно това.
Този голям мъж, толкова възрастен, с побелели коси, стоеше и я гледаше като момченце, чието сърце страда за починалата майка. Тя го прегърна, притисна го към себе си, и той едва сдържа сълзите си. Спомни си за майка си и му стана толкова горчиво на душата, той я прегърна в отговор, а после седна в колата си и тръгна…
Той откри за нея сметка, оформи й автоматично плащане към нея от своята сметка и сега беше сигурен, че винаги ще има пари. Единственото условие беше тя да не казва на сина си къде се намира. Но Альона Леонидовна каза само едно, че Артур за нея вече не е син.
Степан Игоревич седеше в кабинета си, който изглеждаше толкова просторен и удобен за работа. Готов беше да прекарва тук денонощия. Тук цареше работна атмосфера, но днес не му беше до работа.
Чакаше да влезе Артур, когото беше извикал, за да поговорят. Поглеждаше към часовника, искаше бързо да приключи, да поговори с този недочовек и да го изхвърли през вратата. Степан Игоревич повдигна глава, когато вратата се отвори, и влезе Артур с широка усмивка.
Артур валяжно седна на дивана, доволно усмихнат. До него беше стигнал слух, че ще го повишат до заместник генерален директор. Той още не подозираше, че Степан Игоревич специално пусна този слух, за да повдигне настроението на Артур до небесата, а после да го свали оттам, в пропастта.
„Радвам се, че се появи без закъснение“, каза началникът, продължавайки да се усмихва и той самият. „Подготвих тук редица документи, които трябва да подпишеш. Приближи се, че си седнал дявол знае къде.“
Артур с доволна усмивка стана и отиде към началника. Знаеше, че тези документи са за дългоочакваното повишение, но когато видя, че това са документи за уволнение със задна дата, той просто онемя. Отвори уста, прочете документа два пъти и вдигна безумни очи към началника.
Беше толкова онемял, че не можеше да намери думи. Седна на стола, втренчи се в стената, устата му все още беше отворена. „Не е повишение, нали?“ – попита началникът, усмихвайки се.
„Нещо не е така?“ „Не разбирам“, — каза мъжът. Гласът му звучеше монотонно, сякаш трябваше да изтръгва думите от себе си с натиск. „Помолих те да оправиш нещата с майка си, така че да няма никакви проблеми“.
„Но вместо да й помогнеш, да отделиш поне малко пари за нея, ти просто я изостави на улицата. Ти я лиши от всичко, за да гладува. Но, за разлика от теб, аз високо ценя майчинството като житейски път.
Никога няма да позволя така да се отнасяш с майка, особено с тази, която е минала буквално през огън и вода, за да те отгледа“, — каза Степан Игоревич. Той стана от бюрото си, отиде до прозореца и застана с гръб към Артур. „Разбрах, че човек, който е способен така да постъпи с майка си, е способен да предаде компанията.
Ти дори без да се замислиш ще излееш информация за нашата компания, а аз после ще остана без нищо. Искам просто да си тръгнеш. Освен това, отдавна реших да те уволня, много преди да разбера за майка ти.“
„Какво, по дяволите?!“ – скочи от мястото си Артур. Очите му се изпълниха със злоба. Целият се зачерви, бузите му станаха пурпурни.
„Когато генерален директор на компанията беше Фаина Елисеевна, ти зае висока длъжност, просто защото спеше с нея. Проверих документите от момента, в който зае тази длъжност. Доходите на нашата компания намаляха шест пъти…
Разбрах, че или източваш бюджета, или всичко слагаш в собствения си джоб. Живееш недопустимо луксозно, особено за заплатата, която получаваш. Така че реших, че ми трябва служител, който ще се справя със задълженията, а не просто ще тегли пари от компанията.
Така че от днес с теб се прощаваме“, — каза Степан Игоревич. Той дори не се обърна към Артур.
Артур отблъсна масата настрана, отиде към вратата, затръшна я с все сила, така че стъклата в кабинета затрепериха. Степан Игоревич гледаше през прозореца как градът постепенно излиза от работния си ритъм. Съвсем наскоро беше в дома на Альона Леонидовна, където тя го нахрани с домашно приготвени пирожки, изслушваше разговорите му за работа и просто го прие като роден син.
Ще идва при нея всеки месец и просто ще се радва, че го приемат с грижа. Дори съпругата на Степан Игоревич прие Альона Леонидовна с топлина. Тя влезе толкова неочаквано в семейството, но се утвърди толкова здраво, че у никого това не предизвикваше съмнения.
Артур събра нещата си и доста бързо напусна офиса, който сега остана празен. Влизаше в интернет, за да получи повишение, но сега беше уволнен, а значи съвсем скоро ще остане без средства за съществуване. След няколко дни ще помоли жена си да го приеме обратно, знаейки, че тя има достатъчно пари, за да издържа семейството.
Но Виктория няма да му прости, ще дочака развода, ще получи документите и ще смени фамилията си с моминската. Артур, който предаде родната си майка, остана без работа, без семейство и без средства за съществуване.
About the Author
