Дъще, смили се над мен, моля те! Три дни вече не съм яла хляб и не ми е останала и стотинка! Сълзи се стичаха по бузите ѝ, покрити с дребни бръчици. В ръцете ѝ имаше само една торба с празни бутилки. Бях ги събирала.
— Ба! Казах ти, това е павилион за хляб, не приемаме бутилки. Не можеш ли да четеш, за Бога? Пише „хляб“! Бутилките трябва да ги занесеш в пункта за събиране. Като ги предадеш, ще получиш пари за хляб.
— Какво искаш от мен? Не знаех, миличка, че пунктът е отворен само до дванайсет часа. Закъснях. Никога досега не съм събирала бутилки. Излязох от отчаяние.
— Повече не знам откъде да намеря пари. — Е, значи трябва да спиш по-малко. Утре сутринта ще предадеш бутилките и тогава ела.
— Дъще, дай ми поне четвъртинка хляб. Утре ще ти върна парите. Замайва ми се главата от глад.
Личеше си, че възрастната жена се срамува да моли, но държеше на гордостта си.
— Не, бабо! Не се занимавам с благотворителност.
Едва свързвам двата края. Тук има много просяци. Не ме бави.
— Здравейте. Продавачката насочи вниманието си към мъжа, застанал пред палатката. Той беше редовен клиент.
— Днес дойде любимият Ви хляб. Кифличките с кайсии са пресни. А тези с череши са от вчера.
— А? Добър ден. Мъжът беше изцяло потънал в мислите си и не чу разговора между продавачката и възрастната жена.
— Бих искал от любимия си хляб с ядки и сушени плодове.
— И шест кифлички с череши, добави той.
— Черешите са от вчера, повтори търпеливо продавачката. Пресни са кайсиевите.
— Тогава с кайсии, реши мъжът. Погледът му блуждаеше, без да забележи възрастната жена, която бе спряла недалеч от палатката и не отделяше очи от него. Продавачката от прозореца на палатката му подаде покупките.
Той извади дебел портфейл и плати с голяма банкнота. Погледът на мъжа за миг се спря на лицето на бабата и се задържа върху голямата брошка, закачена на жакета ѝ. Възрастната жена изобщо не приличаше на просякиня.
Имаше интелигентна осанка и горда стойка. Беше облечена в стари, но спретнати дрехи. Павел се качи в колата си, остави покупките на предната седалка и потегли.
Недалеч се намираше офисът на фирмата му.
— Павел Андреевич, жена Ви се обади. Пита да ѝ върнете обаждане, посрещна го секретарката.
— О, Марина, да не е започнало вече? — стресна се Павел.
— Не, мисля, че не. — момичето сви рамене.
Павел Шатов притежаваше фирма за продажба на битова техника. Започнал с нещо съвсем малко в началото на деветдесетте години. Само за четири години, благодарение на острия си ум и изобретателност, фирмата се разраснала значително.
Офисът на Павел се намираше в покрайнините на града. Той можеше да си позволи офис в центъра, но не обичаше да прахосва пари. Построи си хубава къща, в която живееше щастливо със съпругата си и двамата си синове.
След две седмици очакваше да стане баща за трети път, затова телефонното обаждане на жена му го бе обезпокоило толкова.
— Жанночка, какво има? Започна ли се?
— Все още не, Паша, но ни викат в училище. Артьом пак се сби с един съученик.
— Мила, не знам дали ще мога да отида, имам много работа във фирмата. Опитвам се да се споразумея с голям доставчик.
— Паш, знаеш, че ще ми е трудно да отида.
— Не, не, ти не трябва да ходиш никъде, пази се. Ще намеря време, обещавам.
— А Артьом? Ще си получи колана от мен, ако не разбира от дума.
— Извинявай, скъпа, трябва да работя. Ще закъснея, не ме чакай за вечеря.
— Ох, мило, никога не си у дома, децата не те виждат. Прибираш се, когато те спят, и тръгваш, когато още не са станали. Притеснявам се за теб, не си почиваш никак.
— Няма как, работата е такава. Надявам се не за повече от седмица. После нещата ще се оправят.
— А когато съм в болницата? На кого ще оставим децата?
— Ще измисля нещо, не се тревожи, ще вземем бавачка.
— Не, не искам децата да са по цял ден с непозната.
— Жана, ще говорим по-късно. Наистина, имам много задачи.
— Паша, все имаш задачи. Понякога си мисля, че не ти пука нито за мен, нито за синовете ни.
— Моля те, недей да говориш така. Всичко, което правя, го правя за семейството ни. За теб, Артьом, Кирил и за дъщеричката, която скоро ще се роди.
— Съжалявам, не трябваше да го казвам. Липсваш ми много. Иска ми се да те виждам по-често.
Павел остана до късно в офиса. Когато се прибра, децата вече спяха, а жена му го чакаше в хола.
— Извинявай, скъпи, прекалих днес с приказките.
— Няма нищо. Ти трябва да се пазиш. Не е трябвало да ме чакаш.
— Ела в кухнята, ще ти стопля вечерята.
— Не, благодаря, не съм гладен. Поръчах храна в офиса. Между другото, донесох ти кифлички с кайсии.
— Тези кифлички са страхотни. Никъде другаде не съм ги пробвал такива като в тази пекарна. И хлябът с ядки и сушени плодове — мммм!
— Тестото им наистина е хубаво. Ама хлябът хич не ми харесваше, когато бях бременна с момчетата.
„Хляб!“ — сепна се Павел, сещайки се за възрастната жена, която бе видял край палатката.
— Скъпа, лягай си. Утре пак ще трябва да отида в офиса по тъмно.
— Паша! Паша! — опитваше се да го върне към реалността жена му.
— Какво ти е? Кажи ми честно, да не е станало нещо лошо във фирмата?
— А? Не, не, всичко е наред с фирмата. Ако сключим договор с един доставчик, ще е страхотно.
— Много си уморен, заспиваш прав.
— Не, опитвам се да си спомня. Знаеш ли, днес видях една възрастна жена до хлебната палатка. Да, тогава бях погълнат от мислите си, както винаги. Сега чак започвам да си припомням. Мисля, че тя искаше хляб от продавачката.
— Колко ужасно! Но ти ѝ купи хляб, нали?
— Там е работата, че не го направих. Имах много важен служебен разговор и се бях съсредоточил върху детайлите. Почти не слушах какво се говори. Едва сега в съзнанието ми изникват откъслечни фрази. Но това не е най-важното. Лицето на тази възрастна жена ми се стори много познато, а не мога да си спомня откъде. И онази голяма брошка на жакета ѝ…
Павел беше добър и състрадателен човек. Възрастната жена, която бе срещнал край хлебната палатка, не му излизаше от ума. Кореше се, че заради своята разсеяност не е помогнал на някого в нужда. Най-много го измъчваше усещането, че познава тази жена, но не можеше да си спомни откъде.
На другата сутрин Павел пристигна в офиса много рано. Опита се да направи няколко изчисления наум.
— Или не съм се наспал, или съм забравил цялата математика — усмихна се горчиво Павел.
— Математика! Да не е била Тамара Василиевна? — извика внезапно той. — Разбира се! Същата брошка, същото сако. От седемнайсет години не съм я виждал! Да, много се е променила!
Тамара Василиевна била учителка по математика. Всички я обичали. Дори родителите на учениците ѝ се обръщали към нея за съвет, а тя не отказвала никому.
Тамара Василиевна се омъжила късно. Родила дъщеря на 38 години. Момиченцето обаче било слабо и болнаво и починало, когато било едва на три.
След смъртта на дъщеря си, Тамара Василиевна се разделила със съпруга си. Той пиел, но много обичал детето. Когато го загубил, изпаднал напълно в пиянство.
Нераздадената си майчина любов Тамара Василиевна дарявала на учениците си. Детството на Павел не може да се нарече леко. Отглеждала го баба му, защото родителите му загинали, когато Паша бил на десет.
Въпреки трудностите, Паша учел старателно и разбирал, че трябва да разчита само на себе си. Учителите го хвалели за упоритостта му. Дори неуспехите не го спирали, той не се отказвал.
На Тамара Василиевна бил любим ученик. Като тийнейджър, Паша често ѝ гостувал. Тя живеела в къща с двор и под различни предлози го канела да ѝ помага — да донесе вода, да нацепи дърва.
Знаела, че Паша и баба му живеят бедно и не винаги им стига храна. Предлагала му няколко пъти да се нахрани у тях, но той отказвал, срамувал се. Тогава тя намерила хитър начин — измисляла му дребни задачки из къщата, а после го канела на обяд, като отплата.
Тамара Василиевна сама си печала хляб в руска пещ, с формите, наследени от баба ѝ. Ах, какъв хляб ставал само! Мек, въздушен. „Нищо по-вкусно не съм опитвал“, възкликвал Паша.
„Щом е най-вкусният, вземи и за баба си“ — казвала му тя и отрязвала повече от половината самун. „И да не отказваш!“
Павел беше толкова потънал в спомените си, отпуснат на стола, че бе забравил за неотложните задачи. Дори не чу кога служителите влязоха в офиса — вратата беше отворена.
— Павел Андреевич!
— А, какво има?
Секретарката театрално сложи ръце на лицето си.
— Плачете ли?
— Не, Марина, само ми сълзят очите. Ще изляза да си взема капки от аптеката.
— Няма нужда, имам аз. По-добре ме свържете с Купцов.
Павел знаеше, че на мястото на къщата, където някога живееше Тамара Василиевна, сега се издигат блокове. За да разбере настоящия ѝ адрес, се свърза с негов стар познат от органите на реда. Не му се наложи да чака дълго.
Час по-късно вече имаше адреса на бившата си учителка. Само че посещението трябваше да се отложи за известно време, защото работата във фирмата кипеше. Късно вечерта, когато се прибра, Павел разказа на жена си за Тамара Василиевна.
— Жанночка, мислех си… Тамара Василиевна е порядъчен, интелигентен човек. Ти се притесняваше, че няма да има кой да гледа децата, когато отидеш да раждаш. Хайде да я поканим.
— Разбира се, скъпи, отиди при нея и я доведи. Нека живее при нас.
— Знаеш ли колко много е направила за мен? Може би без нейните думи нямаше да стигна дотук. Не мога да я оставя в нужда.
— И аз съм „за“! Може дори да вразуми големия ни син да не се бие в училище.
— О, ти не познаваш още Тамара Василиевна. Тя наистина има дарба да убеждава. — Павел се усмихна.
Едва в неделя той намери малко свободно време. Купи букет цветя и отиде при бившата си учителка. С вълнение натисна звънеца.
Вратата се отвори. Да, наистина тя много се беше променила. Лицето ѝ се бе издължило, очите ѝ бяха помръкнали.
— Здравейте, Тамара Василиевна. Аз съм Павел Шатов. Вероятно не ме помните. Завърших училище преди 17 години.
— Здравей, Паша. Как да не те помня? Влизай, влизай. Още тогава, при хлебния павилион, те познах.
— Извинете ме, не Ви познах веднага. Бях много угрижен.
— Мислех, че се срамуваш да се видиш с просякиня.
Сълзите от очите на възрастната учителка се лееха по жилките на лицето ѝ.
— Какво говорите! Търсех Ви. Толкова се радвам, че Ви намерих. — Павел ѝ подаде букета цветя несръчно.
— Благодаря. Последно получих цветя на 1 септември преди четири години. Тогава работих последната си учебна година, след което напуснах.
— Как така сте напуснали?
— Пенсионираха ме по-рано… Извинявай, не мога да ти предложа чай. Пенсията ми е чак след два дни.
— Аз ще Ви сваря чай у дома. Всъщност дойдох да Ви взема. Живея в голяма къща, женен съм, имам двама синове, а съвсем скоро очакваме и дъщеря.
— Не, Паша, не мога да ти тежа. А и семейството ти няма да е щастливо от чужд човек в дома си.
— Тамара Василиевна, ако желаете, ще Ви предложа работа. Говорих със съпругата си и тя е напълно „за“. Децата ни имат нужда от мъдър наставник и учител. Кой друг, ако не Вие? Артьом, големият ми син, непрекъснато се бие. Наскоро ни викаха в училище.
— Ще се справя ли, Паша? Догодина ще навърша 70.
— Ще се справите, и още как! Пригответе се, Тамара Василиевна, тръгваме да се запознаете със семейството ми.
От този ден нататък Тамара Василиевна се нанесе в дома на Шатови, завинаги забравила за лишенията. Жана не можеше да ѝ се нарадва — възрастната учителка се оказа изключително интересен събеседник: мъдра, уравновесена, учителка от старата школа.
След седмица и половина семейството се увеличи… Родила се дългоочаквана дъщеричка, която решили да кръстят Даша. Докато Жана беше в болницата, синовете прекарваха по цял ден с Тамара Василиевна, която с радост им готвеше и им помагаше с домашните.
Павел и Жана бяха спокойни, знаейки, че синовете им са в сигурни ръце. Артьом, побойникът, се оказа, че изпитва респект пред възрастната учителка, макар тя никога да не повишаваше глас. Явно наистина имаше дарба да вразумява. Артьом напълно забрави за сбиванията в училище.
И дойде денят, в който Павел отиде да прибере Жана и новородената Даша от родилния дом. Синовете останаха вкъщи.
— Липсвахте ми толкова много! Как сте, мили мои? — Жана прегърна синовете си.
— Чудесно сме! — усмихна се по-малкият Кирил. — Мамо, с Тамара Василиевна пекохме хляб! — похвали се Артьом.
— Много вкусен! Само дето тя каза, че в обикновена фурна не става като в руската пещ. „В руската пещ било много по-вкусно!“
Текста чете за вас Татяна Орлова. Скъпи приятели, ако разказът ви е харесал, сложете лайкове, напишете коментари и се абонирайте за нашия канал.
А аз ви пожелавам всичко най-хубаво, крепко здраве, мирно небе над главите ви и винаги добро настроение!