Животът тече и се променя толкова бързо, че дори нямате време да погледнете назад, а после сякаш някой го спира и забавя. Не толкова отдавна синът ми тичаше бос в двора, после дойде с жена си, после доведе внуците си. Обикновено Любов Ивановна очакваше с нетърпение пролетта, за да започне да се грижи за зеленчуковата градина, защото щом първата реколта започне да пее, идват роднините ѝ, тя ги почерпва и носи пълни торби с домашни продукти, не за себе си, тя отглежда всичко.
А после настъпва тази пауза, децата ѝ спират да идват, животът ѝ се превръща в режим на изчакване, тя ги чака да дойдат. Ето че дойде следващото лято, първите ягоди са узрели, но това не е достатъчно, лехата преди няколко години изсъхна, старицата искаше някак да я приведе в ред, но се разболя, после вече нямаше сили, картофите отдавна спря да сади, не може да се справи, домати, патладжани, краставици, за всичко трябва да се грижи, но здравето не позволява. Любов Ивановна запази само няколко храста за себе си, децата взеха само реколтата, с останалото не помогнаха.
А откъде ще се вземе реколтата, ако няма кой да работи в зеленчуковата градина? Тя отиде и набра няколко ягоди, изправи се с труд, седна на една пейка и се замисли за последния път, когато беше набрала кофичка ягоди за децата, чакайки тяхното пристигане, и дали в този момент си е помислила, че това ще е за последен път. В очите ѝ се появиха сълзи. Любов Ивановна живееше в селото, не искаше да се мести никъде оттук, мислеше, че си има всичко, радваше се на сина си, който се беше устроил добре в града, не я забрави, дойде и доведе семейството си.
Но сега майката нямаше какво да вземе от зеленчуковата градина, а синът и снахата почти не идваха. Майката го отписвала като заетост, но днес се обадила на сина си, за да разбере кога ще дойдат. А той казал, че така или иначе нямате никаква реколта, няма смисъл да ходим, по-скоро ще си купим тук.
Тази фраза беше като нож в сърцето на възрастната жена, защото семейството ѝ нямаше нужда от нея. Когато тя имаше сили да работи в зеленчуковата градина, те идваха. Но сега тя няма сили да работи, а децата ѝ не искат да я виждат.
Но нищо не може да се направи. Успокоих се, че те си имат свои собствени проблеми. Животът на всички сега е труден, те изобщо не я изоставятһттр://….
Понякога се обаждат. Но какво се обаждат? Тя дори не искаше да мисли за това, най-често се обажда на сина си. Е, трябва да свикне с новата действителност.
Беше трудно обаче, защото зрението ми започва да се разваля. Вчера една съседка дойде на гости на внучката си. Любов Ивановна й каза да вземе малко ягоди.
Момичето набра малка чиния с ягоди. Но самата Любов Ивановна погледнала и не забелязала нищо. Тя трябва да отиде на лекар и да си купи нови очила.
Не искаше да мисли, че е нещо сериозно. Няколко дни по-късно жената припадна. Тя не забелязала камъка, спънала се и се озовала на земята.
За щастие не си счупила нищо. Но за известно време загубила съзнание. Това било достатъчно, за да я забележи съсед и да се обади на сина ѝ.
Вярно, Дима се обадил, когато Любов Ивановна вече била дошла в съзнание. Тя отказала да помогне, но съседката настояла. „Люба, ти отдавна трябваше да се покажеш на лекарите.
Сега има повод. Нека синът ти да се погрижи за това“, каза тя. И наистина, това бил добър повод синът ѝ да дойде и да се погрижи за здравето ѝ.
Любов Ивановна беше заведена в семейството на сина си за преглед. Започнаха с офталмолог и трябваше да минат през всички лекари. Едно нещо пораждаше въпроси, после друго.
Терапевтът прочел, че бабата е на 77 години, а за последен път е била на лекар преди 4 години. И то само при травматолог, когато си е наранила пръста на крака. В резултат на това Дима трябваше да влачи майка си по всички лекари, да прави тестове и да се подлага на някои изследвания.
Някои от тях трябваше да се направят срещу заплащане, но майка му плащаше всичко сама. Въпреки че нямало нищо нередно със зрението ѝ, лекарите можели да поправят всичко. Останалите прегледи не донесоха нищо добро.
На бабата бил открит цял букет от болежки. Синът разбрал, че живеейки на село, е трудно да се справи със здравето на майката. И Дима казал на съпругата си, че за времето на лечението ще трябва да остави майка си при нея.
Но Лена беше упорита. Сега те предлагат да започнат със сърцето, а след това да решат да лекуват стомаха. Между другото, и не дай си Боже, краката й да откажат напълно.
Ако издърпаш едно въженце, всичко останало ще изпадне. Колко време ще отнеме лечението, не се знае. Но всички знаят, че нашата медицина е далеч от идеалната.
Не е сигурно, че лечението ще доведе до някаква полза. То може да влоши нещата. Лена предложи да изпрати свекърва си в старчески дом.
Там щяло да ѝ е по-добре и здравето ѝ щяло да се подобри. А и няма да се налага да се тревожи за къщата. Почти празник.
Освен това възрастта, нали знаеш – каза последният аргумент снахата. Бъди мъж и се отърви от старото муле. Ние тук не сме старчески дом.
Дима почти не се поколеба. Не искаше сам да поема такива грижи. Къде щеше да остави майка си? Тя можеше да остане тук за известно време.
Но за колко време? Щеше да има скандали. Лена нямаше да търпи друг човек в кухнята. Домът за възрастни хора наистина беше най-добрият вариант.
И този разговор беше късно през нощта в кухнята. В деня, в който Любов Ивановна беше издържала всички изпити. Тя все още живееше при сина си и случайно подслушваше всичкоһттр://….
Кой знаеше, че тя ще иска да пие вода? Децата заговориха тихо. Но за разлика от зрението, слухът на баба беше наред. Любов Ивановна тихо се върна в стаята.
Цяла нощ тя размишляваше. В края на краищата с мъжа ѝ се опитваха да дадат всичко на сина си, за да не е по-лош от другите. Снаха ѝ, въпреки че не харесваше много Лена, никога не я обиждаше.
Помагаше ѝ с внуците. Когато й искаха пари, тя не им отказваше. Правеше всичко и никога не им искаше нищо.
Докато съпругът ѝ бил жив, те си осигурили всичко за спокойни старини. Успяваше да прави ремонти в къщата. Синът ми нямаше нужда да иска нищо.
А когато съпругът ми си отиде, аз се занимавах само с градинарство и живеех заради децата си. Опитвах се да ги зарадвам с нещо. Оказа се, че докато имаше с какво да ги зарадвам, аз бях необходима.
Но веднага щом резервите свършиха, се оказа, че съм се превърнала в бреме. Можеше ли да направи това на родителите си? По онова време не е имало мисъл да изостави роднините си, само защото създават проблеми. Когато свекърът ѝ си отиде, те взеха свекърва ѝ в дома си и ѝ осигуриха добри условия.
Любов Ивановна никога не й е казала лоша дума. Търпяла всичките ѝ лудории, когато започнала да има проблеми с главата си. Свекърва ѝ все още била скъп и любим човек за тях.
Любов Ивановна смяташе, че поне за това, че родителите са отгледали децата си, те трябва да са им благодарни и да се грижат за тях. Но съвременните деца очевидно не са така настроени. Ако няма полза от родителите, те могат да се отърват от тях.
Любов Ивановна премисли всичко това за една нощ, разбра сина си и реши да облекчи съдбата му. За да не се налага Дима да й казва къде искат да я изпратят, сутринта тя обяви, че е решила да се премести в старчески дом. Обяви това с ентусиазъм, като каза, че ще ми е по-забавно със старите хора.
Видях облекчението по лицата им, бях ги зарадвал за последен път. Те дори не се опитаха да ме разубедят, страхуваха се, че тя ще промени решението си. Мисля, че и на теб ще ти е по-добре там – похвали я снаха й.
Там лекарите ще се погрижат за теб, няма да ти се налага да тичаш по болници, това е много нервно. Лена се усмихна, опитвайки се да покаже, че се тревожи за свекърва си. Предаването на милостинята беше представено като грижа за нейното здраве.
Любов Ивановна нямаше да я разочарова. Но самата тя беше наранена, особено от факта, че синът ѝ не се опита да се намеси, да я разубеди от тази идея. Възрастната жена беше още по-изненадана, когато научи, че за нея вече е намерен старчески дом.
А това не е направено за един ден. Свекървата й казала, че една нейна приятелка току-що й е казала за едно добро място. Тя знае как да стигне до там.
Любов Ивановна се престори, че ѝ вярва. Не беше очаквала снаха ѝ да е толкова бърза. Сигурно е прекарала цяла нощ в ровене из интернет, за да намери място, където да изпрати свекърва си.
А жената разчиташе на децата, като казваше, че не я интересува къде трябва да отиде. Тя просто ги помолила да ѝ помогнат да донесе вещите си от вкъщи. И децата с удоволствие се съгласили.
В дома ѝ отново се чули радостни гласове и цялото семейство било в пълен състав. Но сега Любов Ивановна знаеше със сигурност, че това е за последен път. Синът и снахата се опитаха да я развеселят, а тя не се съпротивляваше.
Шегуваше се и не падаше духом, защото животът не беше свършил, а беше започнал нов етап. Може би това беше за добро. Когато не се надяваш на нищо, разочарованието е по-малко.
Сега няма да ми се налага да седя вкъщи и да чакам гости. Документите за старческия дом бяха изготвени доста бързо. Снаха ми беше експерт по бюрократичните въпроси.
Тя знаеше къде да се мазне, към кого да се обърне, така че решението на въпроса се ускори. И скоро бабата беше заведена в новия си дом. Къщата е голяма, има много съседи, няма да скучаеш, както каза снахата.
Когато прекрачиха прага на това заведение, и бабата, и децата ѝ бяха малко изненадани….
Вътре всичко беше овехтяло, очевидно не беше ремонтирано от дълго време. Лена, която преди това пееше дитирамби, разказвайки какъв прекрасен старчески дом са подбрали, обърна уплашено очи.
Не искаше да си признае, че никога не го е виждала. Всички решиха отдалеч. Но снахата имаше късмет, че персоналът беше приятелски настроен.
Те дойдоха направо при свекърва ѝ и я заговориха. – Нищо страшно, ще ти направя ремонт тук – обеща по-късно синът. – Виж колко е хубаво тук – каза Лена.
– Ремонтът е второстепенен. Главното е, че отношенията са добри. Доволни от постъпката си, синът и снахата си тръгнаха, като оставиха Любов Ивановна сама с мислите си.
Въпреки че не можеше да остане сама, в стаята бяха четирима и активната съседка веднага започна да общува с нея. Тя насочи вниманието си към новия си живот. Така и не дочака ремонта, обещан от сина ѝ.
Вече отлетяла зимата, а синът и снахата така и не си спомнили за майка си. А и бабата не им напомняла за себе си. Не искала да се унижава.
Имаше какво да прави на новото си място. Тя не е единствената там. Там има самотни хора и хора с увреждания, които се нуждаят от помощ.
За да избегне тъгата, тя помагала на другите. Роднините ѝ си спомняха за нея, но само през пролетта. Време е да се продаде къщата.
През пролетта купувачите стават по-активни. И синът и снахата идват в старческия дом, за да решат въпроса с документите. Тя е собственичката.
Трябваше им нейният подпис за продажбата. И за да избегнат всякакви изненади, решиха да се подготвят предварително. Но щом влезли вътре, децата били шокирани.
Не можеха да повярват, че майка им е била дадена тук. Сега сградата беше ремонтирана. Не можеше да се каже, че това е държавен манастир.
Снаха ми се развесели. Поне щеше да има повод да се похвали, че старческият дом е добър във всяко отношение. Свекърва ѝ би трябвало да е благодарна, че е била настанена тук.
Любов Ивановна изглеждаше свежа. „И вие сте станали по-красива?“ – “Не, не. Снахата започна да се подхилква. „Хубаво е, че за теб се грижат тук.
И ще живееш още сто години“. „Да, какъв прекрасен персонал има тук!“ Усмихна се бабата. Дума по дума.
И тогава се стигна до разговор за продажбата на къщата. „За каква къща говорите?“ Любов Ивановна направи изненадана физиономия. Синът и снахата се спогледаха.
Решиха, че покривът на бабата постепенно започва да си отива. Радваха се, че са повдигнали въпроса за недвижимите имоти навреме. А когато започнаха да изясняват всичко, определено я отписаха като луда.
Оказа се, че.
че бабата вече сама е продала къщата и е използвала всички пари, за да ремонтира мястото, където живее. Снахата избухнала в гневна тирада. „Как така? Тя остави децата без нищо!“ „Кой прави това? „Нормални родители, всичко за децата!“ И оставила старите хора, на които не им оставало много за живеене.
Любов Ивановна махна с ръка. Делото беше свършено, беше късно да се каже каквото и да било. Беше взела своето решение.
Децата могат да се грижат за себе си, а старите хора имат право да живеят в нормални условия. Децата не разбираха какво е направила тя. Мислеха, че са били предадени.
Излетяха от старческия дом и никога повече не се появиха там. А майката била убедена, че е постъпила правилно. Необходимо е да пуснете възрастните деца да си отидат.
About the Author
