Една студена зимна вечер купих дюнер на бездомник и неговото куче.
На пръв поглед това изглеждаше като прост акт на доброта.
Но когато ми подаде бележка, която загатваше за минало, което бях напълно забравил, разбрах, че това не е обикновена среща.
Работех в магазин за спортни стоки в търговски център в центъра на града.
След 17 години брак, две тийнейджърки и безброй късни смени вярвах, че нищо не може да ме изненада.
Но животът има странен начин да ти поднася уроци.
Този ден беше особено изморителен, тъй като много клиенти искаха да върнат коледни артикули, които очевидно вече бяха носени.
Освен това една от касите непрекъснато не работеше, а дъщеря ми Ейми ми беше писала, че отново е скъсана на теста по математика.
Вероятно наистина трябваше да помислим за частен учител.
Всичко това ми минаваше през ума, докато приключвах смяната си.
Още по-лошо беше, че температурите бяха спаднали до мразовити стойности.
Термометърът навън показваше -3°C.
Вятърът виеше между сградите и завихряше хартийки по тротоара, докато вървях към изхода.
Затегнах палтото си и мечтаех за гореща вана у дома.
По пътя към автобусната спирка забелязах дюнерджийницата, която беше там почти толкова дълго, колкото работех в магазина.
Намираше се между затворен цветарски магазин и слабо осветен малък магазин.
Пара се издигаше от металната повърхност на грила и се смесваше със студения въздух.
Ароматът на печено месо и подправки почти ме накара да спра и да си купя дюнер.
Но не харесвах особено продавача.
Той беше едър мъж с вечно раздразнен израз на лицето.
Храната беше добра, и можеше да получиш дюнера си за по-малко от минута, но този ден нямах желание да търпя лошото му настроение.
Но спрях, когато видях кой се приближаваше към будката: бездомник, около петдесетгодишен, и неговото куче.
И двамата изглеждаха премръзнали и определено гладни, докато гледаха въртящия се шиш с месо.
Мъжът носеше тънко палто, а кучето не изглеждаше да има много козина.
Сърцето ми се сви за тях.
„Ще поръчваш ли нещо или само ще стоиш тук?“ Грубият глас на продавача ме накара да потръпна.
Видях как бездомникът събира смелост.
„Моля ви, господине.
Мога ли да получа само малко топла вода?“ попита той с отпуснати рамене.
За съжаление вече знаех какво ще отговори продавачът, преди още да го каже.
„Махай се оттук! Това не е благотворителност!“ извика той грубо.
Кучето се сгуши в стопанина си, а раменете на мъжа се сведоха още повече.
В този момент в съзнанието ми изплува лицето на баба ми.
Тя ме беше отгледала с истории за трудното си детство и ми разказваше как един единствен акт на доброта спасил семейството ѝ от гладна смърт.
Никога не забравих този урок, и макар да не можех винаги да помогна, думите ѝ отекваха в съзнанието ми: „Доброто не струва нищо, но може да промени всичко.“
Преди да мога да се замисля, проговорих: „Два кафета и два дюнера, моля.“
Продавачът кимна и започна да работи бързо.
„18 долара,“ каза той безизразно, докато слагаше поръчката на тезгяха.
Платих, взех торбичката и подносите с храната и се затичах след бездомника.
Когато му подадох храната, ръцете му трепереха.
„Бог да те благослови, дете,“ прошепна той.
Кимнах смутено и бях готова да се прибера у дома, далеч от студа.
Но грубият му глас ме спря.
„Почакай.“
Обърнах се и видях как вади химикалка и парче хартия, бързо записва нещо и ми го подава.
„Прочети го у дома,“ каза той с особена усмивка.
Кимнах и пъхнах бележката в джоба на палтото си.
Мислите ми вече бяха другаде – дали ще има свободни места в автобуса и какво ще приготвя за вечеря.
У дома същата вечер животът продължи както обикновено.
Синът ми Дерек се нуждаеше от помощ с научния си проект.
Ейми се оплакваше от учителката си по математика.
Съпругът ми Том разказваше за нов клиент в адвокатската си кантора.
Бележката остана забравена в джоба на палтото ми, докато на следващата вечер не започнах да сгъвам прането.
Отворих смачканото листче и прочетох съобщението: „Благодаря, че ми спаси живота.
Не знаеш, но вече си го правила веднъж.“
Под съобщението имаше дата от преди три години и името „Кафе Луси.“
Прането почти падна от ръцете ми.
„Луси“ беше любимото ми кафене, преди да го затворят.
И изведнъж си спомних този ден съвсем ясно.