Лилия Викторовна посрещна децата на площадката в двора, както обикновено. Малчуганите с нетърпение чакаха родителите си да се скрият зад портата и веднага започнаха да тичат около учителката. Всички, с изключение на едно.
Тя погледна към самотната фигура, която седеше сама. Новодошлият се беше появил в групата съвсем наскоро. Отначало той буквално се отдръпваше от всяко дете и замръзваше… Лилия отписа всичко това на стреса от смяната на персонала.
Но времето минаваше, а момчето не искаше да контактува с останалите. Винаги беше облечен с дънки и тениска с дълъг ръкав, дори когато навън стана толкова топло, че другите деца се съблякоха до къси панталони и тениски. Учителката, която съжалила детето, помолила родителите да облече нещо по-леко.
Но майката, отвръщайки поглед, казала, че той не иска да носи нищо друго. А момчето не се разделяло и с малката чанта през рамо. Той се хранел с нея, ходел на занятия и дори я прегръщал с ръка насън.
Тъй като Лилия Викторовна не го убеждаваше да остави нещата в шкафчето, детето поклащаше отрицателно глава и само се вкопчваше по-здраво в своята собственост. „Кирюша, виж как децата си играят на догонващи. Може и ти да си с тях?“ – направи още един опит възпитателят.
Детето вдигна глава, погледна веселящите се връстници и поклати глава. Погледът му отново се съсредоточи върху маратонките. „Не искаш да бягаш? Да поиграем заедно“, предложи възпитателят на детската градина.
„Не“ – промълви момчето. Лилия Викторовна въздъхна уморено. Какво ли само не правеше, за да включи момчето в съвместните игри.
Но детето си оставаше затворено и безразлично. Изпълняваше молбите без въпроси. Нареди се, изми си ръцете, седна да се храни.
Кирил се оказа много талантлив. Рисуваше красиво, извайваше и изпълняваше всички задачи, които му даваха учителите. Жената сложи ръка на рамото на детето.
То се дръпна. Лилия Викторовна веднага махна дланта си. Момчето не обичаше да се докосва и всеки път избягваше контакта.
Естествено, първото нещо, което си помислила учителката, било – детето е бито вкъщи. Но тя видя с каква радост Кирил тича при мама и татко. Той позволи на родителите си да го прегърнат и отвори ръцете си в отговор.
Мисълта, че детето е малтретирано вкъщи, веднага отпаднала. Майката на момчето всеки ден питала за напредъка му и се разочаровала от неговата затвореност. Разговорите с родителите не изяснили ситуацията.
Мама и татко единодушно твърдяха, че синът им просто е срамежлив и се нуждае от време, за да свикне с него. Момчетата около тях започнали да се въртят в кръг. Едно от тях удари Кирил, който седеше на пейката…..
Детето тъкмо се беше навело и от удара полетя на земята. „О, съжалявам!“ – изкрещя виновникът и се отметна в далечината. Лилия Викторовна се затича, за да помогне на детето да се изправи.
Но то вече беше успяло да го направи само. Кирил набързо съблече ризата си и отново се настани на пейката. А учителката остана да стои с широко отворени очи.
Когато дрехите бяха вдигнати, застоялите синини по гърба на детето се виждаха ясно. Учителят помоли момчето да покаже гърба си, но то се дръпна настрани и отчаяно поклати глава. Жената веднага насочи вниманието на детето към друга тема и повече не го докосна.
Въпреки това продължила внимателно да наблюдава поведението и видяла нещо, което не било привличало вниманието ѝ преди. Щом някое от децата спореше, повишаваше глас или започваше да се бута, Кирил веднага се опитваше да се отдалечи възможно най-далеч, като притискаше главата си в раменете и прикриваше корема си с ръце. Непрекъснато старателно придърпваше ръкавите и надуваше тениската си, така че да не се вижда нито една част от тялото му.
Кирил се хранеше добре, нарисува своя снимка с майка си и баща си и реши два примера за събиране. След обяда той стисна чантата си и заспа спокойно. Смяната на Лилия Викторовна беше приключила.
Трябваше да се прибере вкъщи, но не можеше да изхвърли от ума си това, което беше видяла. Когато възпитателите откриеха следи от побой над децата, те бяха длъжни да уведомят ръководството. След това се събираше комисия с представители на полицията и отиваше да инспектира местоживеенето на детето.
Това вече се беше случвало, но родителите бяха алкохолици, така че никой дори не се съмняваше в необходимостта от проверка. Тук ситуацията беше различна и колкото и да се стараеше възпитателката, не можеше да разбере какво се случва. Затова Лилия се обадила на майката на Кирил и поискала лична среща.
Жената явно разбра по гласа ѝ, че всичко е сериозно, затова дойде час по-късно.
„Днес случайно видях хематом на гърба на Кирил“, призна веднага възпитателката. Майката на детето уплашено отворила очи и попитала: „Децата също ли го видяха?“.
„Не“, отговорила с недоумение възпитателката на детската градина. „Това е добре“, кимна майката на момчето. „Той много се страхува някой да не го види“.
„Трябва ли да отида в полицията?“ – Лилия Викторовна попита войнствено. Събеседникът само се засмя горчиво. „Съжалявам – каза тя смутено.
„Просто полицията вече ни познава твърде добре. Ние не разпространяваме информация, но Кирил е наш осиновен син, а ние го осиновихме при не най-нормални обстоятелства“.
„Ще ви кажа, но обещайте, че никое от децата няма да разбере нищо“.
Кирюша е силно смутен от факта, че не е местен. Момчето не помни биологичните си родители. Както по-късно се оказва от документите, в сиропиталището го хвърлят под портата на едногодишна възраст.
Детето е оставено да живее в бебешки дом, намиращ се на същата територия с интерната.
Бебето било прилежно, бързо схващало и повтаряло след по-големите, научило се да тича, да се храни самостоятелно и дори се опитвало да се облича без чужда помощ. Един ден всички пораснали деца били изведени на разходка и седнали в пясъчника.
На Кирил бързо му омръзнало да копае с лопатка. Докато учителката се разсейвала с разговор с колега, момчето излязло от пясъчника и тръгнало да изследва територията. Зад дърветата по-големи деца играеха футбол.
Кирил видял топката и се втурнал към малкото игрище. Но си заслужаваше момченцето да се появи сред играчите, тъй като беше съборено от по-големите. Те не забелязаха малкия под краката си.
Момчето падна на тревата и тъкмо се канеше да избухне в сълзи на висок глас, но Лева седна до него. Осемгодишното дете бързо успя да успокои малчугана. Другите деца веднага започнали да предлагат топка, бисквити и дори собствените си вещи.
Когато учителката открила липсващото дете, доволният Кирил седял в скута на Лева и слушал приказка. В едната си ръка малчуганът стискал бисквитка, а във втората – счупена химикалка, кръгло камъче и ключодържател. Момчето дълго време не искаше да се отдели от възрастните, стиснало съкровището.
Оттогава Лев и Кирил неочаквано се сприятелили. Те се държали един за друг като братя. По-голямото момче научило по-малкия да играе на топка, да връзва връзки на обувки, да се катери по дърветата.
А Кирил попивал всичко като гъба. Най-много му харесваше, когато Лев разказваше истории. Не че детето знаеше много приказки.
Но се отличаваше с чудесно въображение и всеки ден измисляше по нещо ново. Приказките на момчето бяха весели и леки. За две катерички, които търсели вкусни ядки, за котенца, таралежи или мечки.
Най-често в приказките двете братчета търсеха своите мама и татко. Кирил обожаваше онези моменти, когато търсенето на малките завършваше със семейни прегръдки. Момчето заспиваше с мечти как родителите му идват в сиропиталището и приемат него и лъвчето в семейството.
Понякога децата си мечтаеха какво биха направили, ако бъдат осиновени. Как биха яли сладолед с родителите си, биха се разхождали край градските фонтани, биха гледали анимационни филми вкъщи на дивана с пуканки. Мечтаеха си за играчки, които нямаше да им се налага да делят с всичките си съквартиранти.
Да опитат пица или суши в истинско кафене. Един ден момчетата бяха толкова мечтателни, че не забелязаха възрастните си. Те чули разговора и започнали да се подиграват на фантазиите им.
„Кой има нужда от теб? Никой нормален родител не би искал да те вземе. Кой изобщо би искал такива ненормални хора?“ „Не ги слушай“, прошепна Лев на Кирил. „Те не разбират нищо.“
По-младото момче почти веднага забрави за разговора. Той имаше безрезервна вяра в по-големия си приятел. Но оттогава срещите им бяха станали по-редки.
По ръцете на Лъва често се появяваха синини. Той нервно се огледа наоколо и като видя по-големите деца, изтича по-близо до възпитателя. А Кирил беше изпратен в заграждението си.
Един ден по-голямото момче се появи на двора със счупена устна. Внимателно стискаше чантата си и непрекъснато се оглеждаше. „Здравей, Кирюха – започна Лев със заговорнически шепот.
„Имам да те помоля за една огромна услуга. Спаси заека ми, моля те.“ Детето извади от чантата си леко изпочупена мека играчка с формата на заек и я подаде на приятеля си.
Лев беше дошъл в пансиона от семейството си в петата си година. Баща му беше попаднал в затвора, майка му беше пяла заедно, затова момчето беше взето от социалните служби. Единственото нещо, което му напомняше за старите дни, когато е живял вкъщи, беше една играчка.
„Вземете я или ще изгорят заека“ – каза Лев с присвити очи. ‘Те вече опитаха веднъж. За щастие учителката в детската градина видя и разпръсна всички по стаите им.
„Но възрастните казват, че едно голямо момче като мен не може да държи мека играчка. Затова давам заека на теб. Пази го, моля те.“
Кирил щастливо се вкопчи в заека и наполовина не разбра какво беше казал приятелят му. Важното беше, че му беше дал играчка. „Хей, момчета, вижте кой е тук!“ – се чу вик от съвсем близо.
Лев потръпна и прошепна на Кирил да бяга. Но едва направил няколко крачки, непознати ръце го сграбчиха за врата и го повалиха на земята. Момчето падна, удари си коляното и изпусна заека на мръсната трева.
Наоколо избухнал смях, а в очите на детето се появили сълзи. „Оставете го!“ – изкрещя лъвът. „Той е просто едно малко дете!“ Един от хулиганите бутна по-голямото момче на земята и го ритна.
Кирил спря да плаче в един миг. Толкова силно искаше да защити приятеля си, че детето, без да се замисли, се хвърли с юмруци върху обиждащия го. По-големите момчета не на шега го разгневиха.
Ударите се изсипаха върху двете момчета с градушка. „Тихо!“ – изкрещя един от нападателите и момчетата побягнаха, преди учителите да ги забележат. Цялото тяло на Кирил го болеше.
Наблизо чу как Лев хрипти. Момчето искаше да се добере до приятеля си, но имаше достатъчно сили само да посегне към меката играчка. Ръцете му се вкопчиха здраво в рулото и съзнанието най-накрая се изплъзна.
„Този ден в нашето отделение доведоха две момчета – разказа приемната майка на Кирил. По-младото било силно пребито, но вътрешните му органи били непокътнати. А по-големият… Лекарите се опитвали да го спасят в продължение на шест часа, но детето починало.
Кирил дошъл на себе си още в болницата. Наоколо нямало никой, затова момчето било много уплашено. То се разплакало силно, което привлякло вниманието на медицинската сестра.
Таня дълго утешавала детето, разказвайки за добрите лекари. Тя внимателно прегръщаше бебето, като го галеше по главата. Постепенно Кирил се успокои, а след това вдигна огромните си разплакани очи към жената и попита.
„Вие сте моята майка, нали?“
Лева каза, че само една майка прегръща и гали главата му. Таня замръзна, без да знае какво да отговори. За неин късмет в стаята влязоха лекар и медицинска сестра и я помолиха да излезе.
Смяната на жената беше към края си. Тя вече се беше преоблякла и реши да изхвърли боклука от отделението в резервоара отвън. Торбата съдържала окървавени момчешки дрехи и плюшен заек.
„Някой е изхвърлил играчката си по погрешка – уточни Таня на дежурната сестра. „Не, тя беше докарана с тези две момчета“. По-младото я стискаше толкова здраво, че се наложи да се потруди, за да измъкне зайчето от ръцете си.
Но то беше покрито с мръсотия, кръв, съсипано. Таня изхвърли боклука и отнесе играчката вкъщи. Там прекара цялата вечер в пране на петна от снежносветлата козина.
На вечеря тя разказа на съпруга си за бебето. А после цяла нощ не можа да заспи, спомняйки си големите обнадеждени очи. На следващия ден Таня имала почивен ден, но разчела заека, купила плодове и кисело мляко и отново отишла в болницата.
Отваряйки вратата на отделението, тя не видяла бебето, но чула ридания. Намерила Кирил на пода зад таблата на леглото. Беше се свил в малка буца и горчиво плачеше.
„Здравей, мъниче! Виж кой е дошъл да те види!“ – Таня поздрави ласкаво, протягайки заека. „Кролия!“ – възкликна момчето от радост, стискайки играчката. „Лиова ми го даде.
Исках да отида при него, но ми казаха, че е мъртъв. Как е това? Никога ли няма да го видя?“ В гърлото на жената се появи буца. Тя прекара няколко часа с момчето, подкрепяше го и си играеше.
След това се върнала вкъщи и предложила на съпруга си да осинови детето. Отнело много месеци, за да се попълнят необходимите документи. Момчето отдавна било изписано и върнато в сиропиталището.
Само че нападките от страна на другите деца не престанали. Когато Таня и съпругът ѝ все пак успели да отведат Кирил, цялото му тяло отново било покрито със синини. „Той е невероятно момче“, казва Таня.
„Страхувах се, че ще се страхува да го докосват, но Кирил е щастлив да се гушка. Само че все още не се разбира добре с деца. Но съм сигурна, че ще се справим с това.“
„А защо не се разделя с чантата?“ – Лилия Викторовна попита. „В нея има заек.“ Тъжно се усмихна майката на детето.
Единственото нещо, което му беше останало от най-добрия му приятел.
About the Author
