Надежда Степановна забеляза как Антон се опитва тихичко да се промъкне в стаята си и не се сдържа:
— Какво пак си натворил? Защо се промъкваш? – извика тя, като погледна дрехите му.
— Ето на, пак! Отново ризата и панталоните на парцали! Съвест нямаш! Докога ще продължава това?! Ето ти наказание на главата ми!
Момчето наведе глава, опитвайки се да скрие от баба Надя прясната синина под окото и одрасканото лице. Но жената, виждайки разкъсаните му дрехи, не обърна внимание на лицето. Тя започна да вайка и да ругае момчето:
— Ах ти, негодник! Мръсник такъв! Пак ще ти купувам дрехи сега!
Жената дърпаше Антон, разтърсваше го за раменете, неспособна да сдържи гнева и раздразнението си:
— Ще си го получиш от мен! Ще ми писне търпението – ще те дам в приют за такива сирачета като теб. Там ти е мястото. И кой ме подтикна да те взема при себе си? Трябваше ли ми? Така щеше да е тихо и спокойно момче, не, намерих си беля на главата, а не дете!
Антошка отново изпита страх, чувайки тези думи. Той не искаше в никакъв приют, искаше да живее тук, дори и с бабата, която не го обичаше. А освен това се изплаши, че някой ще разкаже на баба Надя за сбиването с Игор, който живееше на съседната улица.
Ето тогава само заплахите и вайкането няма да стигнат! Ще влезе в употреба тънката върбова пръчка, която служеше на бабата като средство за възпитание на непослушното момче. Той много добре знаеше, че Надежда Степановна ще го накаже добре, цяла седмица ще го боли да седне.
— Какво да те правя вече? – възкликна баба Надя, без да откъсва суровия си поглед от него. – Майка ти те донесе в пазвата си, а сега аз да се мъча!
Антошка слушаше бабините стенания полунаведел ухо. Внезапно му прилоша. Той почувства остър пристъп на гадене, главата му се зави. Стаята започна да плува пред очите му. Отдалеч до него достигна приглушен вик на бабата:
— Антоне! Антошка! Какво ти е?
Но пред очите му вече всичко потъмня. Когато Антон се събуди, разбра, че лежи на леглото в стаята си. А до него беше Ирина Аркадиевна, местната фелдшерка, баба Надя я беше повикала на помощ.
— Е, Антошка, наплаши всички! Какво си намислил, припаднал си! Баба ти дойде при мен, цялата бледа, уплашена, на километри се носят валерианови капки от нея! Казва, че си припаднал. Какво ти стана?
Антон рязко седна на леглото, опитвайки се да се изправи, но отново му се зави свят и той безсилно се отпусна на възглавницата.
— Не бързай да ставаш! – каза Ирина Аркадиевна. – Тук само със синини, изглежда, не се е разминало. Да не е сътресение на мозъка – това вече го каза на бабата, която стоеше там, в стаята. – Така че, Антошка, с кого и за какво не се разбрахте? Ще разкажеш ли?
Гледайки доброто лице на фелдшерката, Антошка не се сдържа. Той тихо хлипна и каза:
— С Игор Семьонов се сбихме.
— Какво не си поделихте този път?
— Той каза, че съм копеле. Смееше се, че майка ми го е забременяла с някакви пришълци. Значи съм извънбрачно дете. Е, не се сдържах и му ударих един. А той в отговор тръгна да се бие.
Баба Надя, която чу всичко, веднага започна да ругае:
— Ама че си мръсник! Как само ти е стигнала ръката да докоснеш такова момче! Игор е от прилично семейство, възпитан, скромен. Не си му равен! А това, което ти е казал, е самата истина! Копеле си, извънбрачно дете!
Ирина Аркадиевна рязко се обърна към старицата и строго произнесе:
— Надежда Степановна, как можете да говорите така на дете? Та нима детето е виновно за нещо? Нима е молило да се роди?
— Аз казвам истината! Машка се е влачила с когото ѝ падне, донесла го е в пазвата си. А сега аз да бера ядове!
Гледайки изкривеното от злоба лице на старицата, фелдшерката само осъдително поклати глава. А след това отново се обърна към Антошка:
— Така, слънчице, ти поспи, почини си. Сега ще ти направим една инжекция. Не се страхувай. А и сега ще ти обработя драскотините по лицето, ако те боли, ще духна, за да не те боли.
Фелдшерката поседя още известно време до леглото, докато момчето заспа. А след това отиде в кухнята. Надежда Степановна готвеше вечеря, намръщена.
— Надежда Степановна, Антошка заспа, не го закачайте. Той е под стрес. После ще го нахраните. И ви моля, не му викайте. Момчето е получило сътресение на мозъка, макар и леко, но симптомите все пак са неприятни. А аз ще се занимая с документите, за да го закарам в града на преглед.
— Защо пък това? – измърмори недоволна старицата.
— Нужна е консултация с травматолог и ЯМР. Трябва да се изключат усложнения.
— Ох, помисли си, сбил се е с момчета. А каква суматоха около него! – мърмореше възрастната жена.
— Ами вие сами видяхте – той загуби съзнание. По-добре да не рискуваме и да прегледаме мозъка.
— Каквото искаш, това прави – грубо каза бабата.
Ирина Аркадиевна тежко въздъхна и си тръгна. Много съжаляваше това бедно дете, но не знаеше как да му помогне. Майката на Антошка, Мария, някога беше нейна близка приятелка. Познаваше добре и баща му, Сергей. Спомените върнаха Ирина към онзи ден, когато Маша за първи път ѝ разказа за своята любов. Приятелките учеха в различни училища, но заедно наемаха малка стая. Един ден Маша се върна от кулинарния си техникум по-късно от обикновено. Беше толкова загадъчна, усмивката не слизаше от лицето ѝ.
— Машул, какво ти е? – учуди се Ира. – Влюбила си се в някого?
Маша я погледна и съгласно кимна с глава.
— Ама ти даваш, приятелко! Направо партизанка! Нищо не ми разказваш! И кой е този щастливец? – започна да разпитва Ирина, докато си вареше чай за себе си и за Маша.
— Какво да разказвам? Банално запознанство. Просто се подхлъзнах и едва не паднах. Но ме подкрепи едно момче, което се оказа наблизо. Ирка, той е такъв красавец! За мен той е най-добрият!
— И? Уговорихте ли се да се срещнете? – настояваше приятелката.
— Да. Той ме покани на среща. Просто ме омагьоса със сините си като метличина очи! Това е истинска любов от пръв поглед!
Слушайки възторжения разказ на приятелката си, Ирина искрено желаеше всичко да ѝ се нареди в личния живот. След две години връзка Сергей предложи брак на любимата си. Те сключиха скромна сватба. Ира беше поканена като шаферка. Щастието на младите беше помрачено от факта, че родителите му категорично отказаха да благословят брака с Маша. И дори поставиха ултиматум на сина си. Влюбеният младеж избра Мария.
— Проблемът сега е къде ще живеем. Моите няма да ни пуснат при тях. Да отидем при твоите? – попита разочарованият Сергей. – Ще живеем известно време, докато не съберем пари за собствено жилище. Моите родители казаха, че няма да ни помагат с нищо. И аз загубих работата си, тъй като баща ми ми забрани дори да се приближавам до фермата му. Но ти не се притеснявай, ще си намеря работа. Имам диплома по право, ще търся работа по специалността си. И кола имам. Вярно, не ми се иска да живея на село. Но сега просто няма друг избор.
Маша прегърна съпруга си:
— И на село е хубаво. Аз ще отида да работя като готвачка, самият председател ми предложи работа, все пак съм завършила техникум. А на майка ми ще ѝ харесаш. Тя е прекрасна.
— Ами моите родители също не са лоши. Просто са свикнали да командват и да решават вместо мен как да живея. И дори вече ми бяха намерили годеница, но аз отказах да се оженя за нея.
— Зная – тихо каза Маша. – Твоята майка не се е поколебала да дойде при мен и да поиска да се откажа от идеята да се омъжа за теб. Ругаеше, че животът ти ще бъде съсипан с мен. Все пак ти си син на заможни родители, а моята майка е обикновена работничка във ферма. И баща нямам.
— Абе, не обръщай внимание – въздъхна Сергей. – Ние се обичаме – това е най-важното. А родителите… Някой ден ще ме разберат и отново ще общуваме.
Но Дмитрий и Светлана не промениха решението си. Те чакаха розовите очила на сина им да паднат и той да се откаже от селянката си в полза на родителите. Така и стана, но след няколко години. Малкият Антошка беше едва на два месеца. И Сергей, който дори не се беше приближавал до сина си, внезапно произнесе:
— Той не е мой!
— Как така – не е твой? – ошашави се съпругата.
— Ами всички вече знаят, че е копеле! Само аз не исках да повярвам, че ми слагаш рога! И то с кого? С някакъв скитащ циганин, Борис! Та бащиното му име в документите трябва да се смени, все пак е Борисович, едно към едно!
— Сережа, какво говориш? Как можеш да кажеш такова нещо? Това е твой, роден син! Винаги съм ти била вярна! – изплашено възкликна Маша.
— Не ти вярвам! Зная, всичко ми разказаха, как и къде си била с него! – Сергей злобно изруга, замахна с тежката си ръка, оставяйки червена следа на бузата на Маша.
Мария се разплака от такава несправедливост. А съпругът ѝ, пурпурен от гняв, започна да си събира багажа, докато ругаеше жена си на всички езици.
Борис с неговия табор преди точно една година бяха спрели в тяхното селце. Живяха тук около три месеца. Гърлати циганки в пъстри поли и ярки украшения, босоноги, изцапани деца – всичко това вълнуваше и тревожеше местните жители. Страхувайки се от неканени гости, селяните се бояха да оставят вещите си в двора, заключваха хамбарите с добитък. Но циганите се държаха спокойно, продаваха скромни дарове от природата. Мъжете и момчетата помолиха председателя за работа в колхоза. Допълнителни ръце през горещото време на годината бяха нужни по полетата и във фермата, затова председателят с радост се съгласи.
Сред всички мъже Борис беше най-ярък. Изпепеляващ красавец с белоснежна усмивка плени сърцата на много неомъжени момичета. Но изборът на Борис по някаква причина падна именно върху Маша. Скромно момиче, което умееше да готви много вкусно, му влезе под кожата. Той беше ерген, живееше с баща си. От време на време Борис с интерес поглеждаше симпатичната готвачка. Хващайки погледа ѝ, разкриваше в усмивката си идеалните белоснежни зъби. Не се стесняваше да прави комплименти, да се шегува и да флиртува. Маша не реагираше, често се смущаваше, опитваше се да игнорира повишеното внимание към себе си.
Селските жени виждаха всичко, подсмихваха се и се подиграваха на Мария.
— Какво, харесала си на скитащ циганин? Гледай да не те открадне от мъжа ти!
Маша се ядосваше:
— Какви ги плещите? Никога не съм изневерявала на моя Сережка и нямам намерение!
— А на кого мъжът му е пречил? – продължаваха да се подиграват жените. – Твоят Сергуня пък не бърза да става баща! Толкова време сте заедно, а дете няма! Или мъжът ти е неспособен да зачене дете? Та ти не отхвърляй ухажванията на Борка, може пък бързо да те забремени.
— Ей вие, празнословци! – ядосваше се Мария. – Да си затваряхте черните уста!
Жените продължаваха да се кикотят и да се подиграват на Маша. В резултат на това тя дори помоли да я преместят някъде, за да не работи с тези клюкарки. Но председателят отказа:
— Ти си отличен готвач. Няма да станеш доячка! Имам цял екип работници! Трябва да им се готви!
Така Маша остана да работи в бригадата. Не искаше да разказва нищо на Сергей, той беше много избухлив и ревнив. А един ден, когато Мария дойде на работа, Борис вече я чакаше.
— Най-накрая дойде! – приближи се към нея мургавият красавец. – От сутринта те чакам.
— За какво? – изплашено попита Маша.
— Имам разговор с теб. Влезе ми под кожата. По моя жизнен път такива като теб още не съм срещал.
— Боря, имам мъж. Обичам го. Не ме мъчи, върви си – молеше Маша, бузите ѝ бяха пурпурни от срам. – Ще ни видят заедно и ще ми се стъжни от тези клюки.
Точно в този момент в помещението влязоха други работнички от столовата. Виждайки двойката, която се отдръпна една от друга, те започнаха да викат:
— Какво става тук? При жив мъж да въртиш любов с друг! Безсрамна! Не устоя пред скитащ циганин!
Борис си тръгна, хлопвайки вратата така, че мазилката се посипа. Същия ден той заедно с баща си напусна селото. А няколко дни по-късно си тръгна и таборът. Но Маша дори не го забеляза, тъй като в живота ѝ започна черна серия. Селските клюкарки преувеличиха това, което бяха видели в кухнята, и разказаха всичко на Сергей. Съпругът ѝ вдигаше скандали, ревнуваше. Маша с всички сили се опитваше да убеди съпруга си, че му е била вярна. Сергей сякаш повярва. Но след известно време Мария разбра, че е бременна. И радостно съобщи това на съпруга си. Противно на нейните очаквания, Сергей не се зарадва на дългоочакваната новина.
— Сережка, защо си толкова мрачен? Ние толкова дълго чакахме това! – умилкваше се Маша към съпруга си.
— Не знам какво да мисля. Не знам дали съм готов за дете. – Сергей си легна, без да дочака жена си.
Когато съпругът ѝ заспа, Мария отиде в градината. Седна на пейката и се разплака. Майка ѝ, както можеше, съжаляваше и успокояваше дъщеря си.
— Всичко ще бъде наред, моето момиче. Всичко ще се оправи. Ще видиш. Като погледне Сергей новороденото бебе, веднага ще забрави всички обиди.
Но нещата не се случиха така, както предполагаше майката на Мария, Катерина. По някаква причина на светлокосите и белокожи Маша и Сергей се роди чернокосо и мургаво бебе. Жената с всички сили се опитваше да убеди съпруга си, че не му е изневерявала, че детето е от него. Но Сергей не вярваше. За два месеца той нито веднъж не се приближи до момчето, не го държа на ръце. А Маша просто беше измъчена от неговите истерии и скандали. В яда си Мария каза:
— Ако не ми вярваш, дай да направим ДНК тест! Искам да ти докажа невинността си!
— Ти ще ме позориш пред цялото село! Напразно не повярвах на родителите си, те като на вода гледаха – веднага те разпознаха! Не ми трябва развратна жена и копеле! Сам ще подам молба за развод, не искам повече да те виждам!
Сергей си събра багажа и си тръгна. След известно време Маша получи документите за развод. А няколко месеца по-късно общи познати ѝ съобщиха, че Сергей има ново семейство.
— Дъще, дай да отделим сумата, която е нужна, и да направим тест. Нека всички знаят, че ти не си виновна – съветваше майката. Но Маша отрицателно поклати глава:
— Стига ми унижения. Зная, че бях вярна на Сергей. А на някого да доказвам правотата си повече не искам! Някой ден той ще разбере, че е грешил, но времето не се връща назад. Ще съжалява. Всичко, повече не искам да повдигам тази тема, стига сте подхвърляли повод за клюки.
В креватчето захлипа малкият Антошка. Катерина се втурна към внука си.
— Антошенька, слънчице. Не трябва да плачеш – гукаше жената.
Така в грижи и тревоги незабелязано мина една година. Един ден жените чуха някакъв шум и викове край портата. Те излязоха навън. До оградата стояха циганки в своите пъстри одежди и ярки украшения. Виждайки Маша, те започнаха да викат:
— Къде е синът на Борка? Знаем, че си родила от него! Ще вземем момчето със себе си!
— Вие какво, полудяхте ли? Това е моето дете и на моя съпруг. Попитайте сами вашия Борис! Между нас никога нищо не е имало! – Маша грабна сина си и го притисна силно към себе си, сякаш се страхуваше, че ще ѝ го отнемат насила.
— А няма кого да питаме! Няма го вече Борка! Ако не ни дадеш момчето, ще те прокълнем!
Чувайки виковете, на улицата изтичаха съседи, повикаха полицай. Той разпръсна тълпата циганки, които проклинаха Маша. Накрая те обещаха да откраднат момчето. И отново в селото клюки, отново обсъждат Мария и ѝ ровят костите. А бедната жена се страхува да остави сина си дори за минута, за да не го откраднат злите циганки. Маша не можеше да живее така дълго и след известно време каза на Катерина:
— Мамо, повече не мога. Ще заминем с Антошка на друго място.
— Дъще, къде ще отидете? – разплака се майката.
— Засега не знам. Ще заминем, ще се установим, ще ти се обадя.
Маша със сина си наистина заминаха. Тя редовно се обаждаше на майка си. Жената уреди сина си в детска ясла, след това момчето тръгна на детска градина. Самата тя си намери работа в малък град. Всичко сякаш започна да се подрежда. И изведнъж, като гръм от ясно небе, обаждане на Катерина от непознат номер:
— Вашата дъщеря е в болница, имала е сериозни усложнения, перитонит. Направихме всичко, което беше по силите ни. Но уви, дъщеря ви е доведена твърде късно. За съжаление, не успяхме да я спасим. Приемете нашите съболезнования. Елате, тук е вашият внук.
Да чуе такова нещо за нещастната майка беше много болезнено. Тя не успя да отговори нищо. Сълзите я задушаваха. Сякаш насън, Катерина прибра тялото на дъщеря си в родното село и я погреба до своите родители. Във всичко ѝ помагаше родната сестра, Надя. Тя подкрепяше Катерина, както можеше. Жената съжаляваше внука си, често плачеше, наричайки го сираче. А той гледаше баба си със своите удивителни сини очи, често плачеше и викаше мама. И отново се понесе вълна от клюки из селото. Гледайки мургавото красиво момче, Антошка, клюкарките често казваха:
— Ето го, същият Борка! Също толкова мургав и с хубаво лице. Все пак е копеле. Машка беше развратница, слагаше рога на Сергей, ето ти циганче. Нищо не издава родство със законния съпруг на Машка. Расте копеле, извънбрачно дете!
Така наричаха Антошка копеле. А понякога и циганче. Катерина, след като погреба дъщеря си, започна много да боледува. Тя вече не ставаше от леглото, само тихо плачеше. А един ден повика по-близо сестра си, Надя, и каза:
— Надежка, мила моя, чувствам, че краят ми е близо. Не оставяй Антошка, все пак е кръв от кръвта ни!
— Не гняви Бога, Катерина! Ще се оправиш, всичко ще бъде наред – обърна се Надежда, разбирайки, че сестра ѝ е права.
— Дай ми дума, че няма да дадеш внука в сиропиталище – молеше Катя. – Малкият не е виновен за нищо, че съдбата му е такава, че е останал сирак. Вземи го при себе си, а моята къща я дай под наем на чужди хора, нека ти плащат, ето ти и допълнителни пари.
Надежда обеща на сестра си, че няма да изостави Антошка, и впоследствие много съжаляваше за обещанието си. Беше ѝ трудно да възпитава непоседливия и палав Антон. Тя се притесняваше не че го обиждат, а че той умееше да отвърне. А това, че го наричаха с обидни имена, не трогваше Надежда. Ами ще го унижат, нищо няма да му стане, ще го преживее!
Антон харесваше едно момиче в училище, Маринка. Той често я изпращаше до дома ѝ, носейки ѝ чантата. Съседът Игор също харесваше това симпатично момиче. Но тя не му обръщаше внимание. Един ден, когато Антон изпращаше Маринка от училище, Игор се промъкна и хвърли камък право по Антон. Той не се стърпя и удари в отговор. Маринка изпищя и избяга към дома си. А към Игор се присъединиха други момчета и всички заедно се нахвърлиха върху Антон. Той се отбраняваше, както можеше, но силите бяха неравни.
Никой не защити Антошка, само Анюта, дъщерята на местната чистачка, се притече на помощ. Но тя не успя да откъсне хулиганите от Антон. Тогава момичето започна да вика. На виковете пристигнаха учители. Но Антон успя да се измъкне от нападателите си и се прибра у дома, куцайки с левия крак. Анюта го съжали, тя изтича след него. Извади салфетка и се опита да изтрие кръвта и мръсотията от лицето му, но момчето само я отблъсна. В резултат на това Аня се прибра, а Антон тихичко се опита да се промъкне в стаята си, страхувайки се да не попадне под очите на баба Надя. И само това, че припадна, го спаси от здравата пръчка, с която старицата често възпитаваше момчето за всяко, дори и най-малко провинение.
Колкото повече растеше Антон, толкова по-трудно му беше да живее с баба си. Надежда Степановна го караше да върши цялата тежка работа по домакинството. Вместо да играе футбол с момчетата или да ходи на риболов, той беше принуден да се грижи за птиците, свинете, кравите, да плеви бурени, да помага в къщата. След като се справяше със своята работа, късно вечер Антон идваше до къщата на Марина и чукаше на прозореца ѝ. Момичето най-често игнорираше досадния ухажор. Понякога можеше да излезе при него в градината, но не беше щастлива от такива срещи. А влюбеното момче не забелязваше негативното отношение към себе си и, според възможностите си, се грижеше за нея. Можеше да ѝ подари букет маргаритки или малък шоколад, който успяваше да купи, спестявайки от училищната закуска.
Аня, дъщерята на чистачката, веднъж попита Антон:
— Защо си се залепил за тази Маринка? Ти какво, съвсем ли си сляп и не виждаш как се отнася тя към теб?
— И как? – поинтересува се Антон с усмивка.
— Зле, разбра ли? А ти никой друг около себе си не забелязваш! – рязко се обърна и избяга, оставяйки учуденото момче само.
Минаха години. Антон, след като завърши училище, отиде да служи в армията. Баба Надя не устрои никакво тържество по този повод. Като разбра, че внукът ѝ е призован да служи, тя само безразлично каза:
— Върви, отдай дълга си към родината. Може пък да те научат на нещо.
В навечерието на заминаването си Антон дойде до къщата на Марина. Повика я и ѝ каза:
— Ще ме чакаш ли? – той я гледаше право в очите с надежда.
— Че какво! – изсумтя тя. – Аз заминавам за града, ще кандидатствам в институт. Моите родители ще платят обучението ми, ще получа добра професия и ще остана да работя там. Нямам намерение да се връщам на село.
Антон плахо прегърна Марина и впи устните си в нейните пълнички алени устни. Тя не го отблъсна, но след това, сякаш идвайки на себе си, се отдръпна и извика:
— Повече никога не прави така!
— Марин, ще ме дочакаш ли? – тихо повтори Антон.
— А трябва ли ми?
— А ако като се върна, ти направя предложение? – попита той.
Момичето искаше да отговори нещо, но в този момент майка ѝ я повика. Тя рязко се обърна и искаше да си тръгне, но Антон я спря с думите:
— Утре ме вземат. Ще те чакам, искам да се сбогуваме. Ще дойдеш ли? – погледна я в очите с надежда.
— Да – отговори Марина и избяга в къщата.
Майката влезе в стаята ѝ и строго попита:
— С кого разговаряше там? Отново с това циганско копеле? Не смей дори да си помисляш за него, ние сме прилично семейство, не си му равни на всякакви безбащиници.
— Той утре заминава, получи повиквателна за армията.
— Нека заминава, забрави го и не позори нашето семейство. Трябва ти прилично момче, от добро семейство.
На следващия ден Антон седеше в автобуса, чакайки да тръгне. С тъга гледаше как другите момчета от селото, които заминаваха на служба заедно с него, се прегръщат със своите роднини и приятели. А той беше сам самичък. Копеле. Циганче. Никой не го искаше на този свят. Марина наруши обещанието си и не дойде да се сбогува. Внезапно Антон видя сред зеленината на дърветата крехката фигура на Ани, която беше дошла да се сбогува с него. Но той не успя да излезе при нея, тъй като автобусът потегли. Аня вървеше след бавно отдалечаващия се автобус, по бузите ѝ се стичаха сълзи.
Здравият и силен Антон беше разпределен във въздушнодесантните войски. Той много се сприятели с останалите момчета. Съслуживците му се учудваха, че Антон не получава писма, няма обаждания от дома. Дори си мислеха, че момчето е от сиропиталище. За да разсее всички догадки, той разказа на момчетата за своя труден живот. Момчетата го утешиха и казаха:
— Всичко ще бъде наред. Като се върнеш у дома, ще се ожениш. Ето ти истинско семейство.
Антон също мислеше за това. Но когато дойде демобилизацията и той се върна в родното си село, се оказа, че Марина все пак е заминала за града. А Анюта също я нямаше в селото. Още на първия ден баба Надя каза на внука си:
— Стига толкова от мен. Ти вече си голям, самостоятелен. Аз изпълних обещанието си към сестра ти, спазих си думата. Не те изоставих, а както можах, така те и възпитах. Сега сам си мисли как ще живееш по-нататък. Ако искаш – ще заминеш от селото в града. А ако не, изгони квартирантите от къщата на Катерина, сам се настани там. Това вече си е твоя работа. Аз ще се преместя при децата си, често боледувам, нужна ми е грижа. Ще разпродам стопанството и ще замина. И ти си върви.
Антон не се замисли дълго, разбирайки, че като малък не е бил нужен на баба си, а сега още повече. Той събра скромния си багаж и замина за града. Той беше здрав момък, бързо щеше да си намери работа. И наистина, имаше късмет с работата. Слизайки от автобуса, той видя на таблото за обяви обява за шофьор в адвокатска кантора.
Антон веднага отиде на посочения в обявата адрес. Той беше приет на работа без разговори. Началничката на отдел „Човешки ресурси“ след подписването на всички необходими документи се усмихна и каза:
— Най-накрая нашият шеф си има свестен личен шофьор. Поздравявам ви с добрата работа.
Антон отвърна с усмивка. След половин час той вече паркира служебния автомобил пред централния вход на фирмата. Шефът, възрастен солиден мъж с прошарена коса, погледна внимателно новия шофьор и попита:
— Лицето ви ми е някак познато. Да не сме се виждали някъде по-рано?
Антон отрицателно поклати глава:
— Ами не. Аз съм от провинцията. Никога не съм бил тук преди.
През първия работен ден Антон закара шефа си на делова среща. Той старателно изпълняваше всички задължения, ръководството остана доволно. Скромното и мълчаливо момче се хареса на шефа, Сергей Иванович. Той притежаваше такива черти като сдържаност и точност, никога не закъсняваше. Един ден Сергей Иванович каза:
— Антон, утре ще ме вземеш по-рано от обикновено. Пристигат родителите ми, ще трябва да ги посрещнеш на гарата.
Антон изпълни указанието на шефа. И рано сутринта закара шефа на гарата. След няколко минути до колата им се приближиха възрастни мъж и жена. Мъжът, поглеждайки Антон, пребледня:
— Синко, а кой е този с теб? – тихо попита той.
— Татко, запознай се, това е новият ми шофьор, Антон.
— Синко, аз, разбира се, вече не виждам добре. Но младият човек, който е с теб, е просто копие на моя роден брат в младостта му. Нима не виждаш?
— Истина е – съгласи се Сергей. – А аз се чудя на кого ми напомня. А то се оказва, че е на моя чичо.
— Антон, а кои са вашите баща и майка? – подаде глас Светлана Анатолиевна, майката на Сергей Иванович.
— Майка ми отдавна не е на този свят – тъжно отговори момчето. – Аз съм от село Клиновка.
— Откъде? – препита, пребледнявайки, Сергей Иванович. – Почакай, а как се казваше майка ти?
— Маша. Мария. Но тя отдавна вече не е, загина, лекарите не успяха да я спасят. Баща ни ни изостави, когато аз току-що се бях родил. Живях първо при родната си баба, след това, след смъртта ѝ, ме взе леля ми по бащина линия. По-добре да ме беше дала в сиропиталище – тихо завърши разказа си момчето.
— Боже мой! Боже мой! – Сергей извика силно. След това се свлече право на земята, клатейки се. Антон ошашавено гледаше шефа си, но след това се съвзе и се втурна да го вдига.
— Антон, синко – тихо произнесе Сергей. – Аз съм твой баща. Аз съм онзи мъж, който някога изостави любимата жена, твоята майка. Аз съм глупак, повярвах на селските клюки. Бях млад, ревнив. Сега виждам, че ти наистина си мой син, роден. Прости ми, моля те – той се наведе към Антон, искаше да го прегърне. Но момчето го отблъсна.
— Вие грешите – студено произнесе той. – Моят баща е скитащ циганин, майка ми ме е родила извънбрачно. Аз съм копеле. Цялото село знае това и ми напомня цял живот за моя произход.
— Внуче, родно, наше внуче – Светлана Анатольевна започна да плаче.
Антон погледна шефа си, родителите му. След това рязко се обърна и тръгна. До сутринта момчето ходеше из града, мислеше за всичко на света. А сутринта дойде на работа и написа молба за напускане. Той дори не искаше да чуе за своите новопоявили се роднини. Той се върна в родното си село, в своята къща. Едва се беше настанил, когато чу звънец на вратата. Той отвори вратата, на прага стояха родителите на Сергей Иванович.
— Антоша, пусни ни. Трябва да поговорим.
Той пропусна неканените гости в къщата. Искаше да затвори вратата и в този момент видя Сергей. Той стоеше, навел глава. След това тихо каза:
— Синко, зная, че е много трудно да ми простиш. И няма оправдание за постъпката ми. Но искрено те моля за прошка.
Антон се съгласи да поговори с баща си. Те разговаряха дълго, с емоции. Антон не успя да отблъсне хората, които го нарекоха внук, които искрено се разкайваха за постъпките си. Беше му трудно да осъзнае, че вече има баща. Той дори помоли да му направят тест за бащинство. И когато получи положителен резултат, каза на Сергей Иванович:
— Зная, че вие сте мой баща. Но много трудно ще свикна с това толкова бързо. Цял живот съм живял без баща.
— Разбирам всичко – въздъхна Сергей. – И ще те чакам, синко. Надявайки се на твоята прошка.
Мина време. В навечерието на новогодишните празници в село Клиновка пристигна стара кола от местно производство. От нея излезе Антон. Майката на Марина, виждайки момчето, побърза да се подиграе:
— Какво, Антошка, нищо повече не постигна в живота си, освен стара, употребявана кола? Е, това и не е учудващо. Какво да вземеш от едно копеле?
— Всичко при мен е наред. А как е Марина? – поинтересува се момчето.
— Ами те с Игор вече няколко години живеят. Живеят добре, имат си деца. Взеха си нова кола на лизинг. Ето, добре че дъщеря ми навремето направи правилния избор. Иначе щеше да живее в нищета до теб – самодоволно произнесе жената.
— Ами, може и да сте права.
Антон седна в старата си кола и отиде на гробищата при гробовете на майка си и баба си. Той много се учуди, като видя, че някой се грижи за гробовете. И попита приближилия се пазач:
— А кой идва тук?
— Ами това е Анютка, дъщерята на чистачката. Тя работи при нас във фелдшерския пункт като фелдшер. Ето, грижи се за гробовете.
— А омъжи ли се?
— Ами не, живее сама. Майка ѝ наскоро почина. Само с работа си живее. А и безплатно се грижи за нашите старци. Много е добродушна, не може да откаже. Самотна е на целия свят.
Няколко дни по-късно, в навечерието на Коледа, всички селяни както обикновено си почиваха по домовете, ходеха на гости при роднини и приятели. До къщата на Анюта спря скъпа кола. От нея излезе Антон, облечен елегантно. В ръцете си държеше огромен букет цветя. С крайчеца на окото си видя Марина, която се разхождаше по улицата с количка. Момичето пребледня, познавайки този, който някога я е обичал. А Антон влезе в двора на Анюта, позвъни на вратата. А когато момичето отвори, той ѝ подаде букета с думите:
— Анюта, дойдох за теб. Омъжи се за мен.
Бузите на Аня поруменяха, тя не знаеше как да реагира.
— Антоша, мили мой. Колко съм мечтала за среща с теб!
— Ще дойдеш ли с мен?
— Да, разбира се! – радостно възкликна тя.
Те се качиха в колата под завистливите погледи на селските клюкарки и си тръгнаха.
— Ето ти го и копелето – завистливо шепнеха селяните.
А Марина, влизайки в дома си, започна да плаче. Тя отдавна беше нещастна със съпруга си, който обичаше водката повече от жена си и децата си. И никой не ѝ подаряваше такива луксозни букети цветя.
След година Антон направи ремонт на бабината къща и често ходеше на почивка извън града заедно със своите роднини – баща си, баба си, дядо си, любимата си съпруга и дъщеричката си Маша. Селяните минаваха покрай къщата с огромния басейн и красивата беседка, завистливо разглеждайки модерния дизайн. А Антон просто беше щастлив. Най-накрая се сбъднаха пожеланията на неговите армейски приятели – той намери истинско семейство.
About the Author
