О, Витя, сине мой, защо си толкова глупав? А? Какво? Кой? Мамо, защо си тук? Какво се е случило? Боли ли те нещо? Виктор скочи и седна в леглото, като погледна майка си с огромни очи.
Тя седеше, както в детството му, до таблата на леглото му и се усмихваше тихо. Лида, младата съпруга на Виктор, уплашено придърпа одеялото до брадичката си, лежеше, без да помръдне, дори не мигна от страх. Ма, какво правиш? Ние спим, нощта е.
Така че спи, защо да не те оставя – изненада се Зоя Петровна. Спи, спи, Витя, а може би ще отидеш в горната стая, там има по-голямо легло. Ах, Витя, сигурно ти е неудобно, а аз ще легна тук, на ръба, не ми трябва много място.
Жена ти се е разпиляла по цялото легло. Зоя Петровна погледна гневно Лида, която се беше притиснала към стената. Майко, ти изобщо какво си? Върви в стаята си, искаме да спим.
Той вече е пораснал, не иска майка му да го тетесва. Спете, спете, синко, а аз ще седна до вас. Мамо, иди в стаята си, какво правиш? Това е тя, тя, змията, която е отнела детето от собствената му майка.
Плачейки и ридаейки, Зоя Петровна отиде в стаята си. Съжалявам, Лидуша, но тя е стара, съжалявам, наистина. Да, разбирам, разбирам, Витя, но… Какво само? Нищо, нищо, спи.
Майка му е родила Виктор почти на четиридесет, разликата с по-големите му сестри е двайсет години. Виктор не познава баща си, майка му никога не му е казвала. Стиснала устни, тя отговори веднъж, като отсечено, че няма да каже нищо.
Нямаше нужда. Тя, Витя, тя, това е всичко. Бащата на сестрите, фронтови войник, загива десет години преди раждането на Витя.
Майката сама издърпала момичетата и на стари години, както сама се изразила веднъж, дала слабост. Беше смущаващо, да, казва майка му на порасналия Витя, когато веднъж го попита как майка му е успяла да роди него, Витя, толкова години след като баща му си е отишъл. Исках да взема греха на душата си, но момичетата, твоите сестри, ме разубедиха.
И така ти дойде при нас, нашата малка кукла, нашето малко зрънце. Витя молеше, искаше, дори заплашваше майка си да му каже кой е бащата. Но тя отказа и ето че ти си тук.
Ако искаш, нарежи ме, ако искаш, изяж ме, няма да кажа нищо, не ме карай, Викторе. Витя се възмущаваше от майка си, защото и той искаше, макар че дори баща му не го признаваше, но искаше да се похвали с него или поне да знае, че го има. Бащата на Виктор беше заменен от зет му Егор, съпруг на по-голямата сестра на Катерина.
Той отгледал от момчето мъж и не разбирал, че то е израснало от такава майчина любов и опека. След армията Виктор постъпва в университет. Колко се гордееше майка му с него! Гордееше се с него и му заръча да си доведе булка от града, за да е интелигентна.
Витя не бързаше да се жени, след като се изучи, постъпи на служба на север, изкарваше добри пари, не обиждаше майка си, изпращаше ѝ пари. Веднъж месечно превеждаше по сто рубли, стабилно. Откъде можеше да вземе толкова много? Разбира се, че ги е вписала в книжката си.
Когато чакала сина си, той телеграфирал с една дума: „Да тръгваме“. Тя разбрала, че синът ѝ не е сам, че е с булката си. Тя вече планираше каква сватба да спретне, за да изненада града.
Представяше си каква ще бъде тя. Със сигурност щеше да се казва Настя или Наташа. Да, Наташа, точно така.
Все интелигентна, ученолюбива, говори уверено, учителка или лекарка. Също толкова красива, колкото и Виктор. Старицата била толкова объркана, че сама се влюбила във въображаемата си снаха Наташа.
Тя дори повярвала във фантазиите си и започнала да разказва на всички каква умна и красива е Наташа и колко много обича Виктор. Отишла при шивачката Зина Ковалева, за да поръча рокля за Наташа. Избрала материала, от който да бъде направена роклята.
Когато Виктор пристигна, майка ѝ едва не изрева, като видя каква кулема е донесъл Виктор. „Ето, майко, запознай се с мен, това е моята Лида“, бутна той момичето към майка ѝ. „А тя? Какво пази душата ѝ? Къса рокля, коремът ѝ стърчи като червив шаран.
Боже мой! Къде е Наташа? – попитах объркано. „Каква Наташа, майко? Какво правиш? Не съм имала никаква Наташа. Тук е Лидушка, моята законна съпруга.
Скоро ще имаш внук или внучка. Така ще имаш време да гледаш внуците си. Аз не съм имал много време с моите старци, бях дете“. ….
„Наташа! Интелигентна, градска, учителка или лекарка. Къде е тя, сине?“ „Майко, ти болна ли си или си полудяла от радост? Коя е Наташа, за която ми говориш? Заведи ни в къщи, уморени сме от пътя, а Лида има нужда от почивка“. Зоя Петровна влезе в къщата като на разклатени крака.
„Това е тогава! Ето една рокля за Наташа.“ Вечерта, когато Лида заспа, уморена от пътя, майката смъмри любимия си син, упрекна го, упрекна го, че не оправдава надеждите на майка си. „Майко, ти ще опознаеш Лида по-добре, ще я обикнеш.
Знаеш ли колко е хубава?“ „Няма да я обичам, не искам! И шо и разглезена! За какво й е на нея това? Как ще имаме сватба?“ „Майко, каква сватба? Преди една година имахме сватба там, на север. Писах ти, не го ли прочете?“ „Аз, сине мой, и без това не познавам достатъчно добре грамотността, а тук и шо, нещо с очите започна да ме боли. Сложих ги всичките, твоите писма, на Божинката.
Мислех, че ще дойдеш и ще ми разкажеш всичко. Мамо, ти ми пишеше всеки месец за кравата, за прасето, за балона, мамо!“ “Мамо! „Мога да пиша, но изобщо не мога да чета!“ „Ах, мамо, мамо! Не се кълни, синко, Витя. По-добре ми кажи, за добро ли си дошъл?“ „Още не знам, мамо.
Напразно ли съм учил през всичките тези години? Мисля, че ще оставя Лида и сам ще отида в града, ще се установя, а после ще те взема със себе си.“ „Кого да взема? Къде?“ „Теб, мамо, Лида, бебето и теб.“ „Това е! Няма да отида никъде! А ти, сине, ето какво! Слушай, майко, отърви се от тази, отведи я оттам, откъдето си я довел.
За какво ти е нужна тя? Ще си намериш добро момиче в града, Наташа“. „Майко, какво става? Каква Наташа?“ „Ами, Настя, синко, послушай ме, не се съсипвай. За какво ти е?“ „Мамо, Лида е моя жена.
Тя носи моето дете. Все пак аз я обичам.“ „О, детето! Това дете твое ли е? Той я обича! Ти си измисляш нещо, някаква любов! Отнеми я, отнеми я, сине! Умолявам те, послушай ме! Не ти е дошло времето! Тя е някаква чудачка!“ Така че Виктор не се съгласяваше с майка си за нищо.
А през нощта имаше такъв концерт. Тя дойде, както в детството си, да седне и да се възхищава на сина си. Лида не можеше да заспи след посещението на свекърва сиһттр://…..
А Виктор се въртеше. След като остана три дни вкъщи, без да уговори нищо с майка си, Виктор отиде в града. А свекървата започнала спокойно да преживява Лида.
Тя й разказа за митичната Наташа, която синът й щял да върне и щели да се оженят. Разказала каква сватба щяла да направи на сина си. „Той е женен за мен“, опитва се да вразуми свекървата Лида.
„Нищо, нищо, нищо, както се ожени, така и се ожени веднъж. Обсебил момчето, радва се? И ето ти го за теб, на козата го смучи!“ Наложила си се на нашата глава, откъде си се взела? „Всичко е наред, Наташа скоро ще дойде, тя ще сложи ред в нещата.
Ще летиш напред пред монатките си, Чумичка!“ “Ама не е така! Лида се опита да не обръща внимание на сърдитата старица, макар че според разказите на Витя майка му беше най-добрата на света. Лида беше от дом за сираци. Тя беше толкова щастлива, че ще има семейство.
Най-накрая ще има човек, когото ще може да нарича с обич мама. Тя така и не го направи. Свекърва ѝ я мразеше все повече и повече.
Когато Витя дойде за уикенда, свекървата не им даваше и минута да останат сами заедно. Изпод вълците тя разбра за Наташа, не се запозна с Лий. Виктор ругаеше майка си, махаше й с ръка, но тя продължаваше да се навеждаһттр://….
Започна да ходи при някакви гадателки, влачеше вкъщи различна вода, промъкваше се и пръскаше Лида изпод тезгяха. Младата жена се уплаши, опита се да контактува по-малко със свекърва си. Тя разказа на Виктор, че щом излязъл от портата, Лида се затичала към мъжете.
– О, сине, жена ти се е побъркала. Цяла нощ те лаеха като кучета, тичаха покрай оградата, чукаха по прозорците. Единият влизаше, другият излизаше.
– Коя е мама? – Синът се разгневи. – Мъжете от твоята калинка. Тя е с мокра опашка.
Кого си взел в ръце, сине? На следващата седмица, преди Виктор да успее да влезе в къщата, майка му се хвърли в краката му, като му показа синината на ръката си. Оплакваше се, че злата Лидка я гладува и я бие. – Изхвърлете я! Изхвърлете я! – Какво си измисляш, мамо? – Така ли е? Ти не вярваш на майка си? Ти си издигнала Чумичка в богиня? Сложи я на олтара и й се моли.
Друг път дойдох неочаквано, в средата на седмицата, и видях Лида да седи на купчината с боклук. Беше се облегнала на ъгъла на къщата и дремеше. – Лида, защо си тук? – Невъзможно е да си вкъщи.
Зоя Петровна отрови няколко хлебарки и замина за през нощта при приятелката си. Има такава миризма. – Какви хлебарки, Лида? – Не знам.
Заведи ме до гарата, Витя. Не мога. Ще се прибера вкъщи. Там имам една стая, някаква стая.
Момичетата няма да ме оставят. А ти? Потърси своята Наташа. Ще живеем, не се притеснявай.
Изтощена съм. – Какво правиш, Лидуша? Какво правиш? Събери си багажа. – Къде? – Ще живеем в моята стая.
Ще е по-бързо да си намерим апартамент. Само аз и две момчета. Не е голяма работа.
Ще помолим за легло. Ти на леглото, а аз на креватчето. Виктор влезе в къщата, за да вземе вещите на жена си.
Тя миришеше лошо. Когато отиваха на спирката, за да хванат вечерния автобус, майка ѝ се затича. Тя крещеше на Виктор да прибере Лидка и Ета.
Момчетата бяха получили апартамент. Ражда се момче, Серьожа. Майка му така и не преживя факта, че Виктор не се ожени за интелигентната Наташа, която непременно трябваше да го срещне по пътя.
Не можеш да вземеш майка си никъде, не можеш да я извадиш от сърцето си. Виктор отиде да я види сам. Лида събираше пакети.
От нея? От онази змия-сепаратор? Няма да я взема и няма да я взема. Аз съм до шия от нея. Мамо, поне погледни внука си…
Не, тя го каза като отсечена. Що за човек си ти – казах си веднъж на драго сърце. Аз съм израснала без баща, а ти искаш такава съдба за детето ми.
Добре, живей си, както искаш. Тогава Виктор беше ядосан, много ядосан, и не отиде при майка си. Сестрите му бяха заминали надалеч, той беше единственият наоколо.
Те вече имат внуци, помагат на децата си. Лида, една добра душа, изпраща Витя при майка му. Иди и си тръгни.
Той обаче отиде, тъкмо навреме. Тя лежи, паднала е и не може да се изправи, едва пълзи до леглото. Заведох я в болницата, а там се нуждае от грижи.
Какво можеш да направиш, тя е майка. Грижи се за нея, никога не каза и дума, къде сестрата ще ми даде рубли, къде сама. А сега ме няма на обекта от вечерта.
Какво да правя? Лида знаеше, че никой няма да скочи около старата жена, пък дори и с такъв характер. Няма какво да се прави, ще трябва да си тръгне сама. Събра Серьожа и отиде в болницата.
Видя я ядосаната старица и се обърна към стената. Лида настани Серьожа на един стол и мълчаливо започна да преоблича, да мие свекървата. Тя я загледа сърдито, но си замълча.
– Мамо, аз съм ти такава. – Твоята баба, Серьожа. Иди да погалиш баба си по главата, съжали я.
Боли я, боли я кракът, боли я и ръката. Старицата замръзна, когато малката ръка на внука ѝ докосна старата сива глава. – Добре, Зоя Петровна, ще тръгнем.
Витя е на обекта, утре ще дойде сам. Извинявам се, че бях толкова безцеремонен. Нямаше никакъв изход.
Довиждане. – Лида! – обади се свекървата тихо, шепнешком. Лида и Серьожа вече стояха на вратата…
– Лидо, прости ми. Благодаря ти, че показа внука ми, преди да си тръгнеш. Лида се върна.
– Преди какво? Какво правиш? Зоя Петровна, ти дори не си се срещала с внука си. Престанете. Плачещата мълчаливо старица, сълзите ѝ се търкалят, поглежда внука си и сърцето ѝ потъва.
Всяка сутрин, вече започнала да се разхожда тихо, Зоя Петровна поглеждаше през прозореца. – Защо, скъпа моя, не дойдоха дъщеря ми и внукът ми? – Да, те идват по коридора. – Бабо, бабо, донесох ти няколко глухарчета.
Те са толкова жълти. Жълти, помиришете ги. Ето така.
Помиришете ги и ще оздравеете. – О, ти си моето малко златно! Ти си радостта на баба ми! Ти си моето слънчице! Лидушка, какъв е той? Каква кукла? Ти беше ли Витюшка, когато беше дете? – Простете ми, Лида. Колко много злини съм ти направила.
Никога няма да мога да ги изкупя. – Това е Зоя Петровна. Тихо седи в краката ми и държи ръката на снаха ми.
Забрави всички лоши неща, мамо. – Лида, аз съм злобна, вредна, упорита, с моя нрав, а и на стари години вече. Но аз никога не съм била злобна.
Попитай когото искаш. Мислиш ли, че понеже съм била болна, съм те приела при себе си? Не, скъпа моя. Когато виждах, че синът ми е щастлив, когато виждах, че той е щастлив, знаех, че всичко е наред.
Гордостта ми не ми позволи да го направя. И срамът. Мислиш, че не съм искала да се разкайвам пред теб? И, скъпа, ти го направи.
Не държах Серожа в ръцете си. О, каква глупост направих. Мисля, че ще имам време да прегърна Наташа, да я разтърся.
– Каква Наташа, мамо? – пита Лида, уплашена. – Лида, аз съм родила три деца. Какво си мислиш, аз нищо не забелязвам.
Ето, кафяви петна по цялото ми лице. Тя ще бъде момиче. Тя черпи красота от майка си…
Зоя Петровна потупа и Наташа. Тя живееше в селото до последно. После Виктор я отвлече.
Толкова много се опитваше да помогне на Лида, да я улесни. – Мамо, седни вече и си почини. Ти си неспокойна.
– Смееш се – ще каже Лида. – Лидушка, толкова много време ми липсваше. Толкова много има да се каже и толкова много да се направи.
Когато дойде нейното време, старицата сякаш го усети. Каза, че със спокойствие напуска сина си. С такава жена той няма да се загуби.
Тя целуна внуците си и си тръгна тихо. Скъпи приятели, ако тази история ви е харесала, абонирайте се за канала ни, слагайте лайкове и пишете мнението си в коментарите. Историята беше прочетена за вас от Татяна Орлова.
Пожелавам ви всичко най-хубаво, крепко здраве, спокойно небе над главата ви и винаги добро настроение.