Валентина тъкмо изваждаше от фурната своята запазена марка – пай с череши, когато мъжът ѝ обяви, че си тръгва. И отначало тя не помисли нищо такова… Как ли пък не, защо пък половинката да не се нуждае да отсъства от вкъщи?
— Ами паят? — попита Валя. Усмихна се топло, — мислех си, че ще пийнем чай заедно… Изпекох любимия ти!
— Ти не разбра — сухо каза мъжът. Премина в друга стая и се върна в коридора вече с пътна чанта, — аз си тръгвам от теб завинаги. Не си ми нужна повече! — завърши той с такава интонация, сякаш ставаше дума за боклук, който отдавна е трябвало да бъде изхвърлен.
— Какво? — зададе Валя логичния за шокиран човек въпрос и седна на стола до кухненската маса — изведнъж ѝ се зави свят и коленете ѝ се подкосиха от слабост.
— Глупачка — измърмори Николай.
Той по принцип винаги започваше да се дразни, когато трябваше да ѝ обяснява нещо два пъти. Но този път мъжът снизходи към Валентина. И речта му беше, ами, просто като по учебник! И Валентина от нея разбра, че като жена тя е нищожество и че му омръзнали нейните нравоучения и че му се повръщало от необходимостта да диша един и същ въздух с нея! Но главния удар Николай припаси за накрая.
— Имам син — ухили се той, — скоро ще тръгне на училище! А аз, като баща, трябва, следователно, да бъда до него… Ти не се обиждай. Трябва да ме разбереш! — повиши той тон взискателно, — аз още дълго живях с теб, такава непълноценна… Никой мъж не би изтърпял такова нещо, а аз, смятай, съжалявайки те, си съсипвах съдбата… Само че сега всичко е свършило, пред мен имам още цял живот и не смятам да го опорочавам заради теб!
Той излезе през вратата. Тръшна я. Далеч на площадката проскърца асансьорът — което означаваше, че мъжът си е тръгнал, а после Валентина окончателно се подхлъзна в лепкавото, мъгливо, задушаващо усещане… Че целият ѝ свят се е преобърнал!
Как така, питаше се тя, той има син? Такова нещо не може да бъде! Откъде се взе? Та аз трябваше да родя дете! Трябваше да родя още отдавна, но…
Години прегледи, празни надежди и отчаяни опити да „поправя“ нещо в женската си същност… Какво ли не! Валя дори веднъж ходи при баба-врачка в далечно село! Даде ѝ като заплащане четири килограма прясно месо и още пълна шепа златни накити. А тя поведе ръце над нея и каза, че това е, сеансът на изцелението е приключил!
— Кога ще родя? — попита Валя на прага.
— А откъде да знам? — сви рамене старицата, — когато природата позволи! И за сигурност, ще ти дам един съвет, защото ти, уж, си добра жена… Ти опитай още не с мъжа си, а с някой друг мъж. Казват, че понякога там се намира коренът на бедата — безплодието!
Валя не изневери на Николай. Тя и да си помисли за такова нещо не можеше! Дори, когато се случваше други мъже да ѝ обръщат внимание, тя се чувстваше неудобно, някак си виновна пред мъжа си. Не, тя за нищо на света не би го предала! Дори ако наистина не беше в нея работата и новият партньор позволи да стане майка. Не! Валя не умееше да предава!
Тя не забеляза в кой момент се подхлъзна от стола на пода. Просто на стария паркет се оказа по-лесно седнала да се разпростре, отколкото в нервен трепет да продължава да се побира на стола.
Тих, а после все по-нарастващ, протяжен вой премина през кухнята… Валя, отметнала глава назад — сякаш от това сълзите можеха да спрат да шуркат от очите ѝ, си помисли, че някъде, навярно, човек плаче, защото голямо нещастие е съборило живота му… Но после осъзна — това тя виеше, ревеше и хълцаше с нос…
Трябва да стана, помисли Валя и едва-едва се довлече до банята, но там отново се пльосна на пода и продължи да плаче под бученето на крана, отвит докрай…
Защо? Как можа? Защо сега? Защо?! Въпроси, толкова различни, но по същността си — повтарящи се един друг, се въртяха в главата ѝ, точно като снежинки в виелица и постепенно ѝ се стори, че всичко това е лош сън! Кошмар… Трябва само да се събуди!
— Наистина глупачка — прошепна Валентина, когато се ощипа цели три пъти и естествено — околната реалност остана непроменена.
Просто мъжът си тръгна. Просто я изостави… А аз пък, помисли си Валя, нима му давах повод, освен повода, че не успях да го направя баща? В кой момент в живота ѝ се случи обратът в грешна посока?!
Валентина се роди и израсна тук, в този град. Родителите ѝ бяха най-обикновени хора — майката преподаваше пиано в музикално училище, а бащата работеше в консервна фабрика, където произвеждаха консервирано месо и други вкусотии.
Но в средата на деветдесетте бащата, изкушен от примера на един приятел, напусна мястото, на което беше отдал десетина години, и се зае с бизнес. И в новата сфера, противно на предпазливите роднини и съмняващите се познати, го очакваше огромен успех! Парите, както се казва, течаха като река. Сега семейството им можеше да си позволи, образно казано, да яде черен хайвер с лъжици и да се облича в самури!
Но родителите на Валя си останаха много обикновени хора и всичко, което успяха да спечелят, вложиха в най-важното – в недвижими имоти. Купиха веднага два апартамента – един малък и един по-голям. Така изпълниха основната си мечта – да се изнесат от комунална квартира и същевременно осигуриха на дъщеря си зестра за бъдещето. А после, веднага щом възникнаха първите трудности в бизнеса, бащата на Валя не рискува да ги преодолява (за това трябваше да вземе кредит от банка или да заеме от „сериозни хора“, т.е. бандити), а го продаде бързо за безценица и без всякакви съжаления се върна в консервната фабрика, където и работи до пенсионирането си…
Валя растеше като тихо, домашарско момиче. Изучи се за счетоводител и започвайки работа във фирма, търгуваща със сокове и други плодови напитки, там и възнамеряваше да работи до пенсия. В този план в семейството им много имаха такъв навик – да запазват вярност към едно място. И едва когато беше на двадесет и осем години, в живота ѝ се случиха първите сериозни отношения. И мъжът, който трогна сърчицето ѝ, стана Николай.
И такава вече беше Валентина, че не можеше да се омъжи без одобрението на родителите си! Те пък оцениха Коля придирчиво… и малко се усъмниха!
Например, смущаваше ги фактът, че по професия той беше технолог на хранително производство, а преди това – не беше завършил за лекар, сега пък работеше в отдела за реклама на фирма, произвеждаща сгъваеми легла и други дребни мебели. И не самите специалности смущаваха родителите на Валя, а това, че Николай сякаш не можеше дълго да се определи – с какво в живота иска да се занимава!
— Е и какво — възрази им дъщерята, — каква разлика? Главното е, че е добър човек!
И да, тук беше трудно да се спори! Той не ругаеше грубо на глас. Не пиеше. Не можеше да не трогне това, с какво благоговение Николай се отнасяше към майка си – Авдотя. Тя го отгледа сама и за брак, така си казваше, че не се омъжила заради Коленка…
След сватбата родителите на Валентина се преместиха в малкия апартамент (който преди това даваха под наем), оставяйки по-големия, в стара, още от началото на двадесети век построена къща, на младите.
И Валентина много бързо свикна със семейния си живот. И изобщо не ѝ тежеше ежедневно да готви топла вечеря за мъжа си, веднъж на ден – да мие пода с почистващ препарат (защото Коля беше гнуслив) и да слуша съвети по домакинство от майка му. Валентина не роптаеше и по повод на това, че мъжът ограничаваше разходите ѝ – все пак бюджетът сега беше общ и следователно, не беше допустимо да се прахосва! Тя беше съгласна и с това, че честото общуване с приятелки за омъжена жена е празно губене на време, а да има приятели от мъжки пол – изобщо е петдесет процента готова изневяра!
Смири се Валентина и с това, че след като преди четири години лекарите окончателно потвърдиха диагнозата ѝ безплодие, Николай… изгуби интерес към нея като към жена. А свекървата, между другото, винаги я упрекваше, че трябвало, нали, преди сватбата по-добре да си проверяваш здравето, мила, за да не заблуждаваш честни мъже!
Е, а сега… Сега, Валя най-после разбра, че нейният брак, с всичките жертви, е към края си. Само тя, кръгла глупачка, разбра това твърде късно!
И ето, тя все пак стана от пода в банята, върна се в кухнята… Направи си чай и седнала на масата, отряза си парче пай. Вярно, още беше срамно – защото, нима приличен човек ще има апетит в такава ситуация? Но паят беше много вкусен, да…
Ако попитаха Николай какво е да живее с любовница, а той беше в настроение да отговори, би могъл да каже… Че реалността се оказа по-слаба от очакванията! Подобно на това, как вял, премръзнал морков отстъпва на хрупкав, млад, току-що изваден от градината!
Люба, разбира се, все така беше хубава и красива външно, но дреболиите от бита… Не, съвсем не беше същото да идваш в дома на любовницата, знаейки, че тя пак ще мрънка за това, как трябва да се смени водопроводът и ще измисли още нещо…
И дори синът му – Егорка, подведе, дребен негодник! И цялата беда беше в това, че доскоро момчето го знаеше като „чичо Коля“ и сега някак се затвори, не се стремеше да го нарича както подобава – баща. Веднъж дори изрече нещо странно.
— А чичо Вася също можеше ли да бъде мой баща? Той повече ми харесва… Той е по-добър! И черпи с шоколад…
— Кой е този Вася? — намръщи се Николай.
— Не го слушай! — забърза Людмила, — така, един далечен роднина, навестява ни понякога… Егор, как не те е срам?! Да не съм чула такова нещо повече! Всичко, наказан си, марш в ъгъла!
Николай не се бави с подаването на документи за развод. И с апартаментчето също побърза да се оправи! И много хвалеше майка си за това, че навремето я е подучила да притисне жена си – уж, неудобно се чувствам на чужди квадратни метри, така че хайде, мила, прехвърляй на мен половината от апартамента! Валентина се подчини.
И затова сега Николай можеше да продаде своя дял. Което и направи бързо, при това дори не се наложи да търси купувач – агенцията за недвижими имоти предложи да го изкупи, защото апартаментът беше шикарен, при това в зелен, исторически район на града.
А парите от продажбата на дела, между другото, майката на Николай не позволи да дава на любовницата – още какво ли не! Прибра си ги на съхранение… Николай пък с майка си не умееше и се страхуваше да спори.
От развода с жена си-пустоцвет изминаха вече няколко месеца. И изведнъж в една прекрасна утрин Николай се събуди с мисълта – а защо да не посетя бившата си жена?
Просто така, за кураж, както се казва! Да погледна как е там, горката, сива мишка и олющен кокошка, мъчи се в самота, прекарва женския си век като прецъфтял пустоцвет?! Общо взето, настроението на Коля беше такова, че той дори не закуси – пийна чай и се втурна, много му се искаше! Самият той, между другото, не разбра какво му стана…
Познато дворче с високи тополи и вечно скърцаща въртележка на детската площадка. Двор-кладенец, арка, зад която започваше старинна търговска улица… Неуместно дойдоха спомените, как се мъчи, докато носи на ръце новобрачната до апартамента – шест етажа побърза да обещае, че ще я пренесе, а сам на втория вече се измори!
Някакви глупости ми идват в главата, помисли Николай и изкачвайки се на нужния етаж, позвъни на вратата… Ами ако, помисли си той, някакъв бандит е станал неин съсед? Или изобщо психопат?! Тя, разбира се, беше така-така жена и не особено желана… Но някак му стана жалко!
Вратата се отвори. Николай вече искаше да поздрави и да попита дали е вкъщи собственичката на втория дял, но тук разбра… Че това е тя пред него! Но… Колко се беше променила!
Вместо мътно-рехава коса с прошарено – платинени къдрици под раменете. Неговата Валя почти не се гримираше, а тази кукла – дръзко алено червило, личицето ѝ такова гладко, порцеланово… Не, неговата Валя не беше толкова хубава дори в деня на сватбата им!
Николай преглътна тежко и погледна още… Ух, каква фигурка! Нима всичко това се криеше под безформените блузи?
Валентина беше облечена в сатенена, черна на цветя рокля в ретро стил и дори на главата, между другото, имаше шапка с воал. Обувчици на ток… А как умопомрачително ухаеха нейните парфюми!
— Здравей, Валя — най-накрая изцеди от себе си Николай.
Тя му отговори с полуусмивка.
— Защо си тук?
Спокойно попита и… нима изобщо не се вълнуваше? Но… Защо?! Неговата Валя отдавна вече би се разревала или се би обърнала, наведена унило глава.
— Ами така — отговори той, — поисках да науча как си…
Сега той надникна зад рамото ѝ и… охна! Защото в апартамента беше направен ремонт. Скъп, изглежда! Много… Излиза, че делът е купен от не беден човек. Само че от какво неговата Валя изведнъж така се промени?! Не, във всичко това… Николай усещаше нещо неправилно!
Когато Валентина получи по пощата писмо, в което бившият ѝ мъж предлагаше да откупи дела му, и когато съседът ѝ, работещ като юрист, по добрина ѝ обясни какво означава това – че ако не може или не иска, значи Николай ще може да продаде дела си на когото и да е, Валентина получи истински сърдечен пристъп. Дори спешна помощ имаше!
— Ето ти пък, горката — за пореден път връщаше всички към тази тема баба Глаша. Тя беше главната клюкарка на блока и седнала на пейката пред входа, можеше безкрайно да обсъжда всичко, което се случва в него, с приятелките си на нейната възраст – пенсионерки. И с всички минаващи покрай нея! — казвам ви, няма сърце този Николай! Сега пък не се знае кой ще купи дела — цъкаше с език Глаша, — ами ако някой злодей се настани при Валентина? Какво ще прави тя, самотна жена?
Обсъжданата личност, между другото, едва преживя всички тези събития – това уведомление, а после се свърза с нея агенция за недвижими имоти и също предлагаше да купи дела.
— Аз нямам такива пари! — крещеше в слушалката Валя, — а на изплащане може ли?!
Не, не можеше. И да, Валентина забеляза, че сивите коси ѝ се увеличиха, докато чакаше, че ето, във всеки момент ще почука на вратата ѝ новоизпеченият съсед-собственик.
Родителите ѝ, между другото, предлагаха, нали, хайде, ела да живееш при нас (а между другото, те не упрекваха дъщеря си за допуснатата грешка – за това, че подари на мъжа си дела). Но Валя се опъна.
— Това е моят дом! И аз оттук ни крачка!
А после, в един студен ден в края на зимата, когато светът зад прозорците, сякаш, беше посипан с пудра захар, на вратата се позвъни… Валентина отиде да отвори.
— Здравейте — каза тя, виждайки го.
Беше старец на около седемдесет години на вид… Впрочем, изглеждаше съвсем здрав още! Беше облечен в кожух и шапка от норка. Усмихваше се с идеална усмивка. Очите му бяха сини-сини, като небето! А още, което беше съвсем непонятно – в ръцете държеше букет лилии и кутия с пасти.
— Валентина Сидоровна Синичкина, позволявате ли да попитам?..
— Да, аз съм…
— Пьотр Васильевич Громов! На вашите услуги, мила млада госпожице! — и той, сваляйки шапката си, се поклони, — аз, виждате ли, съм вашият съсед… Аз купих дела във вашия апартамент!
— Ах, така ли — тежко преглътна Валентина. Оклюма цялата, отстъпи – пропускайки го и обръщайки се, влачейки крака, се повлече по коридора, — влизайте, какво пък…
— Млада госпожице, но, позволете! — възкликна старецът, — посмях да се надявам, че ще бъдете толкова любезна да ме почерпите с чай, а аз – вас с пастички и ще можем да обсъдим възникналата необичайна ситуация…
Валентина въздъхна. Е, какво друго можеше да направи?! Ако някой друг беше на негово място, тя, пренебрегвайки всички норми на учтивост, би отказала и би се заключила в една от двете малки стаи, които сега ѝ принадлежаха (а общо тук имаше три стаи – една голяма), за да поплаче на воля, съжалявайки себе си. Но… Този дядо изглеждаше толкова интелигентен и мил, той просто излъчваше доброта, позитивност и… Общо взето, Валентина с изненада разбра, че наистина желае това – да пие чай с него.
— Е, добре — тя влезе в кухнята, — чувствайте се като у дома си!
— Някога този апартамент — въздъхна Пьотр, сваляйки кожуха, под който се оказа стилен сив вълнен костюм-тройка, — наистина беше мой дом… — и добави, в отговор на въпросително-объркания поглед на Валентина, — аз сега, мила млада госпожице, всичко ще ви разкажа! Ако пожелаете да слушате, разбира се…
— Желая — отговори Валя и се усмихна. Странно усещане беше това – собствената усмивка, ако не си я позволявала вече няколко месеца!
Седнаха на масата. Валентина забеляза, че пастите са невероятно вкусни… А Пьотр заговори.
Той, както и тя, беше родом от този град. И още повече – тук живяха четири поколения от предците му! По професия Пьотр беше изкуствовед, а също и бижутер. И тъкмо съчетанието на тези специалности му позволи навремето да построи блестяща кариера, по-специално, провеждайки частни консултации и експертни оценки за колекционери и дори аукционни къщи по целия свят… Освен това, Пьотр имаше собствена художествена галерия, където продаваха редки вещици, не за обикновената публика. Но той, излизайки в пенсия, предпочете да се оттегли от делата и прехвърли воденето на този бизнес на сина си и на двамата си внуци.
А още Пьотр беше сантиментален човек и много скучаеше по старите времена, когато беше млад и съвсем момченце… И изведнъж веднъж един негов познат, работещ в агенция за недвижими имоти, му каза, че за продан е изложен дял в същия апартамент, който някога е принадлежал на прабабата и прадядото на Пьотр и в който той, като малко хлапе, толкова често гостуваше! И той разбра, че не може да изпусне такава възможност.
— Вие не се притеснявайте, млада госпожице — намигна той на Валя, — старият сокол няма да ви досажда! Всичко, което искам, е понякога да идвам тук и да пия чай, да гледам от прозореца към двора, в който, помня, играех и правех снежни човеци. Но няма да започна, кълна се, да се катеря безобразно из всички стаи! Само там, където вие позволите. Коридорът и хола, с ваше позволение, дори ще бъдат достатъчни…
— Тоест — разсеяно попита Валя, — вие купихте половината от апартамента, само за да идвате понякога тук? И тук никой няма да живее?!
— Не — поклати глава Пьотр, — аз изцяло се надявам на вашата, млада госпожице, снизходителност към причудите на стареца! Но на вас, разбира се, изобщо не ви е нужно в младия живот такива притеснения и затова съм готов да заплащам правото си да идвам и освен това, безусловно, да съгласувам деня и часа…
— О, какво говорите — махна с ръка Валя, — какви пари? Вие и без това похарчихте. И не, идвайте, когато искате! В смисъл, по-добре, разбира се, когато съм вкъщи. Това е след работа, до шест. Или през почивните дни… И аз не съм никаква млада госпожица — добави тя с тъжна усмивка, — просто стара жена, бита от живота…
И ето кое беше удивително – в нощта след запознанството си с Пьотр, Валентина за първи път спа спокойно, без обикновено мъчещите я кошмари, в които отново и отново преживяваше раздялата с мъжа си.
А и въобще, Валентина не очакваше нищо особено от визитите на стареца. Тя просто се радваше, че купувачът на втората половина от апартамента се оказа такъв порядъчен, мил човек! Но всяка визита на Пьотр изведнъж ставаше за самотната и изгубила вяра в любовта жена… Невероятно събитие!
И не в това беше работата, че Пьотр, като галантен джентълмен, не идваше без сладкиши и букет цветя, а дори и без някаква очарователна дреболия за подарък за Валя. Но работата беше в това, че при всяка негова визита те много общуваха. Той разказваше за младостта си и изобщо за старите времена и това беше толкова увлекателно! Той четеше на Валентина стихове, включително – свои собствени. А после веднъж започна да я кани на разходки. И тя се съгласи…
— Животът е прекрасен и удивителен — каза веднъж Пьотр, когато вървяха под ръка по вечерния проспект, любувайки се на последните отблясъци на залеза, — и трябва да вкусяваме радостите на всеки негов ден, сякаш скъпоценен нектар!
И тези думи странно трогнаха Валентина… И нещо в нея започна да се променя.
А после веднъж Пьотр я заведе на гости при своята стара приятелка – Елизавета, която в младостта си беше шивачка, а сега притежаваше модно ателие.
— Мила моя! — разпери тя ръце при вида на Валя, — та вие сте съвсем момиче! Защо тази сивота и скука? Не, такава фигурка решително е недопустимо да се крие в такова безобразие! А да ви ушием рокля? Това е подарък от мен! — добави тя, докато изумената гостенка не успя да възрази.
Така в гардероба на Валентина се появи нова рокля – алена на бели точки. Тя веднъж я облече на разходка с Пьотр… И беше в шок, как само друга дреха промени облика ѝ в огледалото!
А още Пьотр водеше Валентина на театър, музеи, пиеха какао в старинна поничкова и вечеряха в рибен ресторант на борда на параход, плаващ по реката… И постепенно тези промени съвсем промениха Валентина.
Дори родителите и колегите ѝ забелязаха какво се случва!…
— Да не би да ти се е появил някой? — веднъж попита майка ѝ.
— Не — отговори Валя, — мамо, моля те, недей! Личният ми живот след Николай… Изобщо не ми трябва!
И ето, в онзи ден, когато бившият ѝ мъж се появи на прага ѝ, Валентина тъкмо се готвеше да се срещне с Пьотр – те се бяха уговорили да хранят лебедите в парка.
Връщайки се вкъщи, Николай най-напред изкрещя на любовницата си. И не че имаше особена причина за това, но… Просто му трябваше на някого да си излее яда! Защото от срещата с Валентина се върна развълнуван до крайност и буквално трепереше! Работата беше в това, как се поведе бившата му жена и какво научи от нея!
Не, отначало всичко беше сякаш нищо такова – тя го покани да влезе, щом е дошъл, и попита вежливо отново, а защо, всъщност, е дошъл?
— Ами просто — сви рамене Николай, — да науча как си…
— Така ли? — тя повдигна красиво очертаната си вежда и обръщайки се, протропа с токчетата си навътре в апартамента.
Взе лейка и започна да полива теменужките на перваза… Макар че преди, между другото, никакви цветя не държеше!
— Никакви твои вещи не са останали тук — каза тя, — правих основно почистване и наистина нищо няма. Макар че, ох, излъгах! Намери се твоят стар пуловер… Аз го изпратих на майка ти с колет с куриер.
— Защо? — учуди се Николай, — а защо не го занесе сама? Тя живее наблизо!
— Защото не исках да я виждам — отговори Валя и на Коля очите му изскочиха от такива думи, — ти сам знаеш, никога не сме се разбирали особено… Просто преди бях принудена да я търпя заради теб. Но сега за какво ми е това?
— Ясно — бившият мъж се поклащаше и въртеше глава.
И в тази глава се въртяха твърде много въпроси. И преди не се стесняваше да ги задава и знаеше, че жена му ще отговори – той я беше научил да не крие никакви тайни нито от него, нито от майка му! Но сега, това се усещаше, Валентина се беше променила… И това на Николай, о, как не му харесваше! Макар че, още това странно го тревожеше и я правеше такава… привлекателна! Ярка непокорност, която на инстинктивно мъжко ниво искаше да покори.
Николай се опита още да поговори с нея и главно – да разбере кой е купил дела в апартамента?! Но Валентина упорито мълчеше.
— Ти се промени — най-накрая каза той, — разхубави се…
— Благодаря за комплимента — усмихна се тя, но погледна така, че беше ясно – с по-голяма благодарност би приела ухапване от отровна змия! — просто сега се появи време да се занимавам със себе си, със здравето си, с интересите си… — продължи тя, — наскоро, ето бях при лекари… Казаха, че явно, поради липса на стрес, хормоналният ми фон се е стабилизирал. Може би, някога дори ще мога да родя…
— Какво?! — ето това вече беше съвсем шокиращо откритие за Николай!
И със скоростта на мълния в мозъка му премина това – картина на това, как той продължава да живее с Валентина и те имат дете… Не, теоретично, Николай точно знаеше – това не би го „спасило“ от това да си намери любовница, а дори и няколко, но все пак, в плана именно на съвместния живот, той разбираше, че малко жени могат да се сравнят с Валентина! Та тя и готвеше вкусно, и поддържаше къщата чиста, и се грижеше за всичко.
Елизавета пък, например, не готвеше особено вкусно, за реда и чистотата отговаряше – че е безполезно да се губи много време за тях, ако в къщата има малко дете, а още Елизавета беше страшно независима някак си и периодично упрекваше Николай с това, че почти десет години го е чакала и досега не може да свикне с присъствието му! Тя или си мислеше, че той може да я изостави във всеки момент, или дори понякога искаше това, но мълчеше…
— Щом си влязъл просто така — Валентина прошелестя покрай него с атлазената си рокля, отново го обдари с аромата на парфюмите си, — значи можеш да си тръгнеш във всеки момент… Аз си имам други планове за днес.
— Как така, дори чай няма да предложиш? — нервно преглътна Николай, — с твоите запазени кифлички! Преди често ги печеше…
— Няма да предложа — усмихна се тя, — не е хубаво – чужди мъже с кифлички да черпиш.
— А ние не сме се оженили още с Елизавета! — изстреля той.
— Съчувствам — отново се усмихна бившата съпруга, — а може би, напротив – трябва да се зарадвам за жената…
И точно сега на Николай му се прииска да я удари! Защото Валентина си позволи прекалено много! Та тя го, по същество, обиди! Дори юмруците му се свиха, но тук…
На вратата се позвъни и Валя отиде да отвори. И на Николай чак челюстта му увисна, когато видя кой влезе след нея!
Висок, широкоплещест здравеняк в белоснежна тениска и сини дънки, сякаш слязъл от някоя реклама на мотоциклети…
— Здравей — дари той бившата сива мишка с ослепителна усмивка, — готова ли си?
Валентина кимна. Здравенякът хвърли въпросителен поглед към Николай – демек, кой е този?
— А той вече си тръгва — каза Валя.
Ето така! Дори не си направи труда да представи. Дори не каза, че това, нали, е мъжът ми. Бившият… Николай и това възприе като страшна обида и просто изскочи от апартамента. Толкова му беше гадно! Толкова зле!
Валентина пък след пет минути (търсеше чантата и ръкавиците си) също излезе под ръка със здравеняка.
— Дядо малко се забави — каза онзи, защото беше внук на Пьотр, — гледа една ваза в галерията. И затова помоли да дойда да те взема и да те развлека, а той после ще дойде! Така… Кой беше този?
— Никой, ако говорим за настоящето — отговори Валя, — и мъж, ако говорим за миналото.
Николай, както много хора, беше чувал поговорката, че ако дойде беда, отваряй портите! Но досега в живота му всичко беше относително добре… Сега пък той смисъла на това изражение разбираше, както се казва, на собствената си кожа!
Защото отначало научи, че изоставената от него жена живее твърде добре и е станала твърде хубава… На Николай чак му трепереше при мисълта, че тя се е паднала на някого! А после изведнъж внезапно почина Елизавета. Просто сърдечен пристъп. Просто му се обадиха веднъж от болницата и му съобщиха страшната новина…
И да, имаше хора около Елизавета, които помогнаха с изпращането в последния път и всичко такова, но… Нямаше никой, който да помогне с Егорка! Защото Елизавета беше от дом за деца, кръгла сирачка и роднини нямаше…
И сега Николай не си представяше какво да прави! Да, Егорка ходеше на детска градина, но това малко помагаше – трябваше все пак да го храни вкъщи, да го възпитава, да се грижи за него, да го води на поликлиника… По-рано Николай с нищо от това не се занимаваше. Синът беше грижа на Елизавета, а той, в ролята на щастлив и до безобразие безгрижен татко, можеше само понякога да отиде, да погледне как момченцето влачи камионче по пода… Да, още да разсъждава за това, че ето, Егорка ще порасне и той ще го научи да играе футбол!
И ето, не мина и седмица от смъртта на любовницата, когато Николай разбра – той така повече не може, няма вече сили!..
— Хайде, синко, да се събираме — мърмореше той, безразборно нахвърляйки вещите на момчето в чантата.
Своите също събра. И да, по повод възпитанието на сина Николай се обърна, разбира се, към майка си, призова съвестта ѝ, демек, това е твоят внук!
— Не — отговори тя твърдо, — хиляда пъти вече ти казах и ще повторя – не ми трябва приплод от детдомска! Ако ти беше родила прилична жена, като Валя… Тогава бих имала внук! А така… Нямам го! Можеш, между другото, да го дадеш в детски дом. Тогава, между другото, без труда ще си намериш някого, нормална жена… И тогава ще имам внуци! Аз, между другото, много ги чакам!
В създалата се ситуация на Николай просто не оставаше изход. И той, събрал нещата си, заедно с Егорка се отправи по известния адрес. Изкачиха се на нужния етаж, позвъни на вратата…
Валентина, както и тогава, отвори. Вярно, сега тя беше в уютен топъл домашен розов халат. И гледаше не безразлично-надменно, а разсеяно и въпросително.
— Ето — каза Николай, — пристигнахме при теб да живеем!
Валентина, по принцип, леко понесе онази, първата визита на бившия си мъж. Тя не я засегна емоционално! Тя изобщо отскоро в корена преразгледа отношението си към много неща. Дойде да погледне как живее и да злорадства? Е, тя не му подари такава радост! Отиде си – е, и с добро да си отиваш, двуличен предател! Валя изобщо се надяваше, че пътищата ѝ с бившия мъж повече няма да се пресекат. И затова беше изненадана отново да го види… Още повече, заедно с детето!
А пък след като той, едва прекрачил прага, започна да сипе подробности… Тя едва не припадна!
Любовницата почина. Останал е ето синът. Не умее да се грижи за деца… А Валентина, като жена, умее! Тя искаше да попита, откъде да умее, след като майка никога не е била, вродени ли, или какво, трябва да са ѝ уменията по възпитание, подобно на това, как всякакви птици умеят да вият гнезда? Но Валя не започна да хапли. Защото по принцип едва успяваше да изцеди от себе си думи…
Но тя заведе бившия мъж и сина му в кухнята. Наля чай на детето и постави пред него своя запазен сладък пай… Да, към малчугана можеше да се прояви гостоприемство – все пак той не беше виновен за това, че баща му се оказа такъв негодник!..
После Валентина изслуша всички планове на бившия мъж – че детето трябва да живее с бащата, след като майката е починала, и съответно, ще се наложи и той тук обратно да се настани…
— Ти, разбира се, можеш да ни изгониш — горчиво се усмихна Николай, — само че, имай предвид, че майка ми няма да го приеме. А аз… Няма да се справя с родителските задължения, да… Ето такъв лош баща съм! Само че тогава ще се наложи аз, това… Да го определя в някакъв интернат. Но да решаваш, разбира се, ти! Аз вече продадох своя дял тук, така че, ако не пуснеш…
На Валя сега ѝ беше, о, как зле! Искаше ѝ се да се разреве и истерично да се разсмее едновременно. Но вместо това тя само спокойно каза.
— Останете. После ще измислим нещо.
И наля още и на Николай чаша чай. И пай му предложи.
А той, отпивайки чай и дъвчейки пай, я гледаше и тържествуваше. Всичко излезе по моето, мила, мислеше Николай, и още какво ли не ще бъде! Та нали ние с теб, каквото и да си говорим, цели десет години бяхме женени, а значи, всичко още ще бъде! Аз ще те върна при себе си. И ще бъдеш отново послушна жена!
About the Author
