Всички се готвеха да дойдат вкъщи за Коледната вечеря тази година, но дни преди празника брат ми и съпругата му внезапно се появиха на вратата, молейки да останат у нас. Първоначално не ми пречеше, но така беше само докато снаха ми не ме изкара извън нерви с невъобразимите си постъпки!
Седмица преди Коледа брат ми Райън и жена му Линдзи пристигнаха на прага ни, опаковани в дебели дрехи и изглеждащи изтощени. Отоплителната им система се беше развалила и при внезапното застудяване домът им станал невъзможен за обитаване. Въпреки някои опасения, аз и съпругът ми Нейтън ги приехме, без да подозираме, че ще си навлечем истинско бедствие.
– Благодаря, че ни пускаш да останем тук – каза Райън, оставяйки багажа им в коридора. – Може би ще се наложи да сме тук по празниците, защото не можем да намерим техник, който да помогне, но ще продължим да търсим.
– Няма проблем – отвърна Нейтън, вечно любезният домакин. – Чувствайте се като у дома си.
Първоначално всичко беше наред, но още на третия ден поведението на снахата ми (СИЛ) започна да ме дразни неимоверно.
Тя окупира основната ни баня, разхвърляйки влажни кърпи и козметика навсякъде, въпреки че разполагаха с душ в гостната спалня. По-лошото – забелязах, че някои от пуловерите и други дрехи ми бяха „мистериозно“ изчезнали, за да се озоват в куфара на Линдзи. При това – без дори да ме попита!
Не исках да вдигам скандал, макар че вече бях подразнена. Но това беше нищо в сравнение с откритието ми в сутринта на Бъдни вечер!
Събрахме се за закуска, когато видях нещо странно – полицата над камината, украсена с венци и коледни чорапи, изглеждаше… празна. Сърцето ми се сви.
– Някой да е виждал мама? – попитах с леко разтреперан глас.
Под „мама“ имах предвид черната мраморна ваза с праха на майка ми, поставена там, за да уважим желанието ѝ „да бъде“ с нас за Коледа.
Това щеше да е първата ни Коледа без нея, тъй като тя почина след кратка битка с рак. На смъртния ѝ одър аз и брат ми ѝ бяхме обещали да държим праха ѝ в помещението, където ще празнуваме Коледа, за да „бъде“ още веднъж с нас. След празника щяхме да разпръснем праха ѝ на любимото ѝ място – край реката, където тя и нашият покоен баща са били на първата си среща. Но сега вазата я нямаше.
Линдзи вдигна поглед от чинията си и небрежно сви рамене.
– Имаш предвид праха ѝ? Хвърлих го в задния двор. Винаги ме плашеше, като го видех!
Стаята притихна. Времето застина, докато думите ѝ проникваха в съзнанието ми.
– Какво си направила?! – едва успях да изрека, а гласът ми рязко се повиши.
– Хвърлих го – повтори тя, сякаш говореше за нещо съвсем маловажно. – Спокойно, това са само прах. Защо реагираш толкова драматично?
Гневът в мен избухна; скочих от стола, готова да се нахвърля върху нея. Нейтън и Райън застанаха между нас, за да ме удържат!
– Нямаш никакво право! – виках, а сълзите се стичаха по лицето ми. – Майка ми имаше едно-единствено желание, а ти… как можа?!
Линдзи извъртя очи.
– Все едно тя ще разбере! – измърмори без капка съжаление.
Неинстинското ѝ отношение ме жегна като плесник. Треперейки от ярост, се втурнах към задния двор с надеждата да не е твърде късно.
Следващия час прекарах да преравям тревата и празната ваза в боклука, но почти нищо не можеше да се спаси. Прахът на майка ми, нейната памет, бяха изчезнали.
Онази нощ не спирах да се въртя, изпълнена с омраза! Исках веднага да изхвърля Линдзи от къщата, но умолителният поглед на Райън по време на вечерята ме спря.
– Изчакай поне да мине Коледа – прошепна ми. – Моля те, нямаме къде да отидем в толкова кратък срок.
С неохота се съгласих, макар да не знаех как ще издържа следващите 24 часа, без да избухна напълно!
Малко след полунощ въздухът се разцепи от пронизителен писък! С Нейтън подскочихме от леглото и, разтревожени, се втурнахме нагоре по стълбите. Миризмата ни достигна още преди да видим стаята на Линдзи и Райън – ужасна, остра воня, от която ми се обърна стомахът.
– Какво, по дяволите… – прошепна Нейтън, запушил нос. Когато нахлухме в стаята, заварих Линдзи върху леглото, дърпаща косата си и пищяща истерично!
Килимът, дрехите на Линдзи (и някои от моите) бяха прогизнали от кафява вода, а гадна лепкава субстанция се процеждаше от банята към спалнята.
– Боже мой! – крещеше снаха ми. – Навсякъде е! Направете нещо!
Нейтън едва сдържаше усмивката си.
– Леле, изглежда, че тоалетната е преляла – каза с възможно най-сериозен глас.
– Защо само в тази стая? – додадох, неспособна да скрия известно задоволство. – Гостната баня и нашата си работят идеално! – вероятно казах това прекалено радостно.
– Сигурно е някакво коледно чудо – пошегува се Нейтън, а съпругата на брат ми го изгледа свирепо!
Райън бе коленичил до вратата на банята, опитвайки безуспешно да попие кашата с една кърпа.
– Скъпа, може би трябва…
– Недей да ми казваш „скъпа“! – изсъска тя. – Направи нещо, което да помогне!
Не се сдържах и реших да я жегна още малко:
– Може би това е карма – отбелязах, облягайки се на рамката на вратата. – Заради това, което стори на мама. Вероятно тя си го върна – винаги е имала черно чувство за хумор…
Линдзи ме изгледа така, сякаш искаше да ме унищожи.
– Това е твоят дом! Твои тръби! Оправяй го! – изпищя.
Нейтън се намеси, преди да успея да отговоря нещо още по-хапливо.
– Ще се обадим на водопроводчик сутринта. Засега е добре да поспите в гостната, след като почистите, каквото можете.
– Мислиш ли, че наистина беше знак от мама? – прошепнах на мъжа си, докато Линдзи сумтеше и се мъчеше да се оправи с плачевната ситуация. – Дори и да не беше, така изглежда.
Силата на гнева в очите на Линдзи беше осезаема, но Райън успя да я изведе от стаята.
Докато минаваха край мен, дочух как тя мърмори, че не била виновна. Извъртях очи и се прибрах в леглото с особено чувство на удовлетворение.
На следващата сутрин брат ми стана пръв и ни обясни какво точно стана през нощта – тоалетната се запушила точно, когато Линдзи се опитала да я ползва. Той спял дълбоко, докато тя не закрещяла. По най-лош късмет тя се подхлъзнала в тази смрадлива помия, докато тичала към леглото.
Не можахме да не се заливаме от смях, когато си представихме как снаха ми шляпа в тази отвратителна каша, а дори и Райън се присъедини, макар и с гузна усмивка.
За нещастие на Линдзи, злополучната ѝ серия продължи и на Коледа. Обадихме се на водопроводчик, но той каза, че може да дойде чак на следващия ден – така че прекарахме празника с лека миризма на канализация.
Когато най-накрая се събрахме за коледната вечеря с останалата част от семейството – братовчеди, лели, чичовци и т.н. – Линдзи седеше мълчалива, човъркайки храната си, докато всички останали се смееха и си разказваха истории.
По едно време Райън ме издърпа настрана.
– Благодаря, че не ни изгони – промълви той неловко. – Знам, че Линдзи може да е… труден човек.
– „Труден?“ – вдигнах вежди. – Райън, тя изхвърли праха на майка ни! – прошепнах ядосано.
– Знам – въздъхна той, прокарвайки пръсти през косата си. – Повярвай ми, нямах представа, че ще го направи. Съжалявам.
Яростта отново се надигна в мен, и за миг обмислих да му кажа да си събере багажа и да се маха. Но после погледнах Линдзи – седнала като на тръни, с бледо лице и неспокойни очи, сякаш чакаше да я връхлети още някакъв ужас.
– Може би това ѝ е достатъчно наказание – казах накрая. Райън кимна и изглеждаше облекчен.
Останалата част от вечерта мина без инциденти, а снаха ми избягваше да ми погледне в очите. Когато се опита да се оплаче пред другите от „преживяването“ си, цялото семейство застана зад мен!
– Хвърлила си праха на майка им?! – възкликна леля ми. – Но как ти хрумна?!
До края на нощта Линдзи изглеждаше напълно унизена, а аз усетих сладко чувство за справедливост.
Докато с Нейтън разчиствахме, след като гостите си тръгнаха, той ми се усмихна лукаво.
– Мислиш ли, че мама все пак беше с нас днес, въпреки че Линдзи я разсипа?
Разсмях се и поклатих глава:
– Ако и да не е било така, на мен определено ми се струва, че да!
Нейтън ме прегърна и ме целуна по главата.
– Е, във всеки случай, Линдзи си получи заслуженото.
Кимнах, усещайки как от раменете ми пада тежест. Мама може да не беше с нас по начина, по който го бяхме планирали, но в онзи миг усетих присъствието ѝ по-силно от всякога.
About the Author
