— Бременната ти любовница се обади. Праща ти поздрави! — подхвърли Ирина в пространството, без да се отделя от печката, където в тигана цвърчеше нещо твърде познато, сякаш отдавна станало част от живота им.
Андрей замръзна на прага на кухнята. Двайсет години — цял един живот — преминаха пред очите му за един миг. Ключовете се изплъзнаха от ръката му, тупнаха на пода и издрънчаха с гаден металически звук, който като че ли разряза тишината.
— Какви ги говориш? Каква любовница? — гласът му потрепери, издавайки всичките страхове и колебания от последните месеци. Почувства как земята се изплъзва изпод краката му.
— Алиса. Твоята помощничка, май така се казваше? — Ирина най-сетне се обърна, скръстила ръце на гърдите си. — Млада, на двайсет и пет. Казва, че вече е в четвъртия месец. Поздравления, татко!
В очите ѝ се четеше такава болка, че на Андрей му се прииска да потъне в земята. Или да се събуди. Да, точно така — да се събуди и да разбере, че това е само кошмар.
— Ира, ще ти обясня… — започна той, но думите заседнаха в гърлото.
— Ще обясниш ли? — тя се засмя хрипливо. — Какво точно, Андрюша? Как си се „забавлявал“ със секретарката, докато аз обикалях кабинетите на лекарите с надеждата да забременея? Или как ме лъжеше, че оставаш до късно в офиса?
Тиганът на печката засъска, а миризмата на загоряло месо изпълни кухнята. Ирина машинално изключи газа, сякаш можеше с това да спре и всичко останало — болката, горчивината, предателството.
— Знаеш ли кое е най-лошото? — прошепна тя. — Подозирах. Всичките ти „събрания“, късни обаждания, командировки… Но ти вярвах. Като глупачка вярвах!
— Ирочка, чуй ме… — Андрей пристъпи напред, но тя рязко вдигна ръка, сякаш изграждайки невидима стена.
— Не се доближавай! — в очите ѝ проблеснаха сълзи. — Господи, колко е гадно… Двайсет години — и всичко на вятъра!
— Престани — опита се да се овладее той, но гласът му трепереше. — Хайде да поговорим спокойно. Всичко това е… сложно.
— Сложно? — Ирина отново се засмя, този път в смеха ѝ имаше ридания. — Какво толкова сложно има? Ти си забременил младата си любовница. А аз… — гласът ѝ се прекъсна, — аз просто съм една стара, безплодна кукувица, така ли?
— Недей да говориш така! — той направи още една крачка и се опита да я прегърне.
Ирина се извъртя от ръцете му, сякаш я бяха опарили. В следващия миг звучен шамар проряза тишината в кухнята.
— Махай се — прошепна тя, гласът ѝ се късаше. — Махай се при нея. След като тя успя да ти даде онова, което аз не можах.
— Ира…
— ВЪН! — тя грабна солницата от масата и я хвърли към него.
Андрей отскочи назад. Солта се разпиля по пода, белите ѝ кристали проблеснаха на светлината на лампата. „Лоша поличба“, мина му през ума.
— Ще се обадя… — промърмори той, отстъпвайки към вратата.
Ирина мълчаливо се обърна към прозореца. Раменете ѝ трепереха, сякаш ѝ беше студено, макар че навън отдавна беше топло.
Вече в коридора, докато припряно обуваше палтото, Андрей чу задавен плач. Ръката му застина на дръжката на вратата. Но какво можеше да каже? Как да оправдае предателството?
Входната врата се затръшна. В опустелия апартамент стана оглушително тихо. Единствено стенният часовник тиктакаше — сватбеният подарък от родителите му. Двайсет години беше тиктакал, равномерно отброявайки секундите на техния съвместен живот.
Ирина бавно се отпусна на кухненския стол. Погледът ѝ се спря върху разпилената сол. „Казват, че носи нещастие“ — помисли тя и внезапно избухна в истеричен смях. Сякаш и без поличби не беше ясно, че животът ѝ току-що се беше разпаднал — като тези бели кристали върху тъмния под.
Телефонът в джоба на халата ѝ завибрира. Ирина го извади с треперещи пръсти. Съобщение от непознат номер:
„Извинете. Не исках така да стане. Алиса.“
— Кучка — прошепна Ирина, стискайки телефона до болка. — Малка гадинка…
Навън започна да ръми. Първите капки затропаха по перваза — сякаш някой свиреше тъжна мелодия на невидим ксилофон.
Ирина се изправи и машинално взе метла и лопатка. Докато събираше разсипаната сол, една глупава мисъл не спираше да се върти в главата ѝ: „А аз дори не попитах какво очаква — момче или момиче…“
Спря, стиснала лопатката в ръце. Солта, дъждът, тиктакането на часовника — всичко се беше сляло в едно, като че ли животът вече съществуваше само в тези дребни детайли. Нищо друго не ѝ беше останало.
Андрей седеше в колата, паркирана пред дома на Алиса, и втренчено гледаше в телефона. Петнайсет пропуснати обаждания от майка му — явно Ирина се беше обадила на свекърва си. Тя винаги обожаваше снаха си.
— И сега какво? — попита той отражението си в огледалото за обратно виждане. Разрошен мъж на четирийсет и пет го гледаше обвинително.
Телефонът в ръката му изведнъж завибрира. На екрана изписа „Алиса“.
— Да, малката…
— Къде си? — гласът ѝ трепереше, сякаш всеки миг щеше да се разплаче. — Много се изплаших… Тя беше толкова страшна!
— Коя? — не разбра Андрей.
— Жена ти! Дойде при мен в офиса, направи скандал…
— Какво?! — той рязко се изправи. — Кога?
— Преди час… — Алиса подсмръкна. — Крещеше пред всички, че съм разбила семейството ви. Хвърли ми в лицето някакви документи… Андрюш, това бяха резултатите от нейните изследвания. За безплодие.
Той изстена и отпусна глава върху волана.
— Не знаех… — продължи Алиса. — Честно, не знаех, че не можете да имате деца. Мислех, че просто не сте искали…
„А аз знаех — помисли си той. — Знаех и въпреки това…“
— Ела при мен — помоли тя. — Страх ме е да остана сама.
— Идвам — отвърна Андрей кратко.
Той запали колата, но не успя да потегли, защото телефонът отново иззвъня. Този път беше майка му.
— Да, мамо…
— Ах ти… развратник такъв! — изкрещя гласът ѝ. — Какво направи, а? Съвсем ли изгуби съвест?
— Мамо…
— Мълчи! Иринка е цялата в сълзи, едвам я успокоих. Толкова години заедно сте живели, а ти?! С някаква пикла се захванал!
— Мамо, аз…
— Не ми казвай „мамо“ повече! Докато не дойдеш на себе си — нито се обаждай, нито се показвай!
Затвори. Андрей остави телефона в скута си, сякаш изведнъж стана твърде тежък. Настана тишина, само моторът на колата леко вибрираше.
Той хвърли поглед към прозорците на Алиса. Светеха примамливо и топло. Но сега не можеше да влезе там. Не можеше да отиде никъде.
Андрей изключи двигателя. Колата като че ли въздъхна и утихна. Така остана насаме в тишината, която изведнъж стана оглушителна.
Телефонът отново издаде къси сигнали.
— Мамка му… — прошепна той и удари волана с такава сила, че пръстите му се свиха до болка.
Погледна екрана — съобщение от Ирина:
„Документите за развода ще са готови до седмица. Вещите си вземи през уикенда. Ще замина.“
Прочете го няколко пъти. Думите не се подреждаха в разбираем смисъл. Развод. Край. Двайсет години. Всичко се срина. Напълно.
Отново входящо повикване — Алиса.
— Ще дойдеш ли? Боли ме коремът…
— Идвам! — каза той рязко и завъртя волана, сякаш искаше да избяга от целия този кошмар.
Дъждът се усили, чистачките се движеха трудно, а градът се размиваше в сивкави ивици по прозореца.
Телефонът пак затрептя в джоба му — вероятно отново майка му. Андрей не погледна. Имаше ли вече значение? Всичко се сриваше, а той не можеше да осъзнае как се случи това.
Споменът го върна година назад: Алиса беше дошла в компанията като стажантка. Млада, лъчезарна, с очи, пълни с надежда… Гледаше го със същия възторг, с който някога го гледаше Ирина в студентските им години. После на фирмения банкет се отпуснаха с шампанско, случайно докосване… и ето го резултатът. Помнеше как лъжеше жена си, че има много работа, а сам водеше Алиса по ресторанти, купуваше ѝ цветя, влюбваше се като тийнейджър. Наемаше жилище за срещите им като някой хлапак, гледаше я как сияе от щастие и крои планове…
„Идиот — каза си той, забивайки поглед в мокрия асфалт. — Стар, похотлив идиот.“
Телефонът иззвъня отново.
— Какво още… — изръмжа Андрей, грабна слушалката, без да погледне кой се обажда. — Алиса, вече пътувам…
— Не е Алиса — чу се гласът на Ирина, звучащ някак непоклатимо и хладно. — Направих тест. Представяш ли си? Оказа се, че и аз съм бременна.
Всичко наоколо застина. Рязък вик на спирачки. Удар. Тъмнина.
— Инфаркт — произнесе лекарят с делови, почти равнодушен тон. — И черепно-мозъчна травма. Състоянието му е стабилно тежко.
Ирина стоеше до прозореца на реанимацията и гледаше към Андрей, който лежеше, закачен за системи и уреди. Наблизо седеше Алиса, скрила подпухналото си лице в дланите. Оттам се чуваха тихи хлипове.
— Престани да ревеш — процеди Ирина, без да откъсва поглед от прозореца. — Не сме в сапунен сериал.
— Извинете… — Алиса избърса очи, опитвайки се да не гледа към Ирина. — Просто аз… ние… детето…
— Да, да, ясно — каза Ирина с усмивка, която не показваше радост. — Дете без баща. Колко трагично. А аз — без съпруг. Прекрасно, нали?
— Вие… и вие също…? — Алиса замлъкна, хвърляйки поглед към едва забележимия корем на Ирина.
— Също „забременях“? — изсъска Ирина. — Точно така. Двайсет години — нищо. И ето — бам! Явно от нерви.
Апаратурата в залата издаваше равномерни звуци. Дъждът, вече трети ден, плющеше по стъклата, сякаш напомняше, че отвъд този бял болничен свят животът продължава. Странна, невидима връзка между дъжда и всичко, което се случваше тук.
— Знаеш ли — проговори Ирина, без да се обръща, — обичах го от първи курс. Беше такъв слабичък, с очила… Всички се присмиваха: „Какво му харесваш?“, а аз виждах какъв е отвътре…
Алиса мълчеше, стискайки края на болничната завеса, сякаш там можеше да намери спасение.
— После сватба — продължи Ирина, сякаш говореше на празното пространство. — Пръстени, воал, всичко, както си му е редът. Майка му дори ме хареса: „Добро момиче — каза — ще бъде идеална снаха.“ А аз се оказах „дефектна“.
— Не говорете така… — прошепна Алиса със слаб глас.
— Как точно да говоря? — рязко се обърна Ирина, пронизвайки я с поглед. — Знаеш ли колко лекари обиколих? Колко процедури изтърпях? А той все ме успокояваше: „Не се притеснявай, скъпа, и без деца ще живеем…“ Лъгал ме е. Просто е лъгал.
— Той ви обича — неуверено каза Алиса, сякаш се опитваше да убеди и себе си. — Наистина ви обича. Постоянно говореше за вас.
— Дори когато „това“ с теб? — горчиво се засмя Ирина. Смехът ѝ прозвуча грубо, сякаш беше втора вълна на болката.
Алиса потрепери и инстинктивно сложи ръце на корема си, сякаш да го предпази от тази болка.
— Мислех… мислех, че между нас има любов — прошепна тя, гледайки надолу. — Той беше толкова внимателен, толкова нежен…
— А аз каква бях? — изсумтя Ирина с насмешка. — Страшилище? Бездушна кариеристка? Безплодна вещица, така ли?
— Не! Аз… — Алиса млъкна, невиждайки как да довърши.
— Искаш да чуеш нещо смешно? — прекъсна я Ирина. — Почти те разбирам. Млада, влюбена… видяла си успял мъж и си се поддала. И аз бях така навремето. Само че този мъж си беше мой съпруг.
Андрей в същия миг помръдна леко. Двете жени се наведоха напред, но той отново застина. Сякаш животът и смъртта се бореха в него, на везните на една разпадаща се вселена.
— Какво ще правим? — попита Алиса, след като тишината отново ги притисна.
— Какво може да се направи? — Ирина въздъхна и разтри слепоочията си. — Ще родим. И двете ще родим. Ще има две деца на Андрей Михайлович. Каква е разликата?
— А той? — прошепна Алиса, неспособна да задържи въпроса в себе си.
— Той ли? — Ирина я изгледа с горчивина, но и с някаква странна близост. — Ще се оправи — и нека избира. Макар че… — усмихна се накриво, — голям избор няма: стара жена с „прикачен товар“ или млада любовница с друг „товар“.
— Не претендирам… — започна Алиса, но думите ѝ увиснаха.
— Напротив, претендираш — прекъсна я Ирина. — Всички вие претендирате. Но да ти кажа нещо, момиче… — и за пръв път я погледна право в очите. — Моето си няма да дам. Двайсет години — това е моят живот. Ти просто се качи на чужд влак. Но това не е твоят маршрут, не е твоята гара.
Зад гърба им се появи сестра с извинителна усмивка:
— Извинете, посещението свърши.
— Разбира се — Ирина се надигна, оправи дрехата си и кимна на Алиса. — Хайде, момиче. Ще ти покажа къде е автоматът за чай. Изглежда, ще киснем тук още дълго.
Андрей дойде в съзнание след седмица. Когато отвори очи, първото, което видя, беше жена му — седеше до леглото с ръка, сложена предпазливо върху корема си. През главата му мина: „Как не забелязах досега?“
— Ир… — гласът му прозвуча грубо и чуждо, сякаш не принадлежеше на него.
Тя се стресна леко и отвори очи:
— Най-накрая ли се появи, красавецо? — в гласа ѝ имаше лека подигравка. — Вече се чудех дали не флиртуваш с някоя младичка ангелка в рая.
— Прости…
— Недей — Ирина сбърчи вежди. — Мина тук адвокатът ти. Спокойно, жилището няма да деля, можеш да си го ползваш. Колата също я вземи, по-нужна ти е. От работа напуснах.
— Какво?! — Андрей опита да се надигне, изплашен и объркан. — Защо?
— Връщам се в Твер при нашите — отвърна спокойно тя, сякаш съобщаваше нещо съвсем обичайно. — Там въздухът е по-чист. Полезно за бебето.
— Ира, не…
— Трябва, Андрюша, трябва — усмихна се тя, но тази усмивка не носеше радост, а по-скоро облекчение. — Знаеш ли, докато ти лежеше в безсъзнание, много мислих. Наистина съм глупачка. Но не защото ти вярвах, а защото се страхувах да живея без теб.
— Обичам те — прошепна той, сякаш тази дума можеше да промени нещо.
— Обичаш ме… — тя кимна, без да го погледне. — Може би да, по свой начин — като навик, като част от ежедневието. Но аз не искам да бъда навик, разбираш ли?
Изправи се и оправи роклята си, сякаш ѝ тежеше нещо чуждо:
— Алиса идваше всеки ден. Плачеше, казваше, че не претендира за нищо. Смешна е… Дадох ѝ номера на добър гинеколог. И на един брокер — да ѝ помогне да си намери по-голямо жилище. Все пак с дете в гарсониера ще е тясно.
— Ти… какво? — Андрей не вярваше на ушите си. Гледаше жена си, сякаш виждаше непознат човек.
— Какво толкова? — сви рамене Ирина. — Вече сме в една и съща ситуация, нали? Забавно как толкова години беше пусто, а сега изведнъж две деца. Явно е вярно, че бедата никога не идва сама. И щастието също.
Отвън се чуваше гръмотевица — първата пролетна буря. Сякаш разкъсваше този ден на парчета.
— Не ме изпращай — Ирина се наведе, целуна го леко по челото, сякаш това беше последният и най-обикновен жест. — Вече извиках такси. Вещите ги пратих. Документите за развода ще подпишеш, когато се оправиш. Сега няма за къде да бързаме.
— Ира…
— Знаеш ли — спря се тя на вратата, обърнала се само наполовина, — наистина те обичах. До полуда. А сега сякаш ми олекна. Все едно си поех глътка въздух. Благодаря ти за това. И на нея също.
Тя излезе, като тихо затвори вратата. В стаята остана лекия аромат на парфюма ѝ — онзи, който Андрей ѝ подаряваше всяка година за годишнината от сватбата им.
Той се загледа през прозореца, където пролетната буря смесваше дъжд и снеговалеж. В мокрия мартенски град две жени носеха под сърцето си неговите деца. Два различни, но едновременно свързани свята. Два различни пътя и една обща история.
„Интересно — помисли си той, — дали децата ще са приятели? Или цял живот ще си поделят… нещо?“
Край.
About the Author
