Е, какво гледаш? Хвърляй си кофите с парцали и се приготвяй, ще дойдеш с мен на преговори. Небрежно каза Олег, приближавайки се към чистачката в офиса си.
Коя съм аз? Изплашено попита Кристина, гледайки шефа отдолу нагоре.
Ами ти, ти, кой друг? Олег гледаше момичето отвисоко, някак дори с отвращение.
Един час ще ти стигне ли да се приведеш в ред?
Не, о, тоест да, ще стигне, Олег Иванович.
Кристина оправи косата си с мокра ръка.
А какво се случи? Защо аз? Аз нищо не умея, само да мия подове.
За какво ми е на преговори? Много ще знаеш, скоро ще остарееш.
Приготвяй се и това е, и не задавай излишни въпроси.
Трябва. Ще те взема след час.
Олег въртеше в ръцете си връзка ключове и гледаше как Кристина трескаво събира парцали, мопове и почистващи препарати.
Тя явно се вълнуваше и бързаше, а от това всичко ѝ падаше от ръцете.
Хвърли това всичко, иди вече да се приготвяш.
Раздразнено каза Олег, после хвърли поглед над главите в офиса.
Момичета, оправете тук всичко след Кристина, тя няма време.
По офиса се разнесе възглас на негодувание.
Всички веднага наведоха глави и започнаха да се преструват, че усилено работят.
Марина, Олег се обърна към секретарката.
Оправи тук всичко.
Но, Олег Иванович, аз не съм чистачка, – възрази момичето.
Сега си чистачка, – каза Олег, пъхна връзката ключове в джоба си и излезе от офиса.
Кристина веднага отново започна да събира инвентара си.
Марина се приближи до нея и я бутна настрани.
Иди вече, аз ще оправя, – каза тя с отвращение.
Не трябва, аз сама, – възрази Кристина.
Чу ли какво каза шефът, – върви, – Марина дори повиши тон на Кристина, – ако на теб ти е все едно, то аз не искам да си загубя работата.
Какво стоиш? Вън!
Кристина се обърна и стремглаво побягна към дома си, сваляйки работната си престилка в движение.
Един час.
Имаше само един час време, а сега вече и по-малко.
Трябваше още да стигне до дома.
Слава богу, че живее близо до офиса.
Въпреки това, дотам са десетина минути, ако тичаш.
Още десетина минути, за да си измие косата.
А ако само веднъж с шампоан, то и по-малко.
По-дълго е сушенето със сешоар.
Това са още петнадесет минути.
Ами ако не със сешоар, а да включи котлона в кухнята? Кристина правеше така, ако трябваше да бърза някъде, а единствената ѝ прилична пола беше още мокра.
Тя я окачваше над газовия котлон и тя изсъхваше за броени минути.
Но това е пола, а това е коса.
Кристина беше сирак.
Живееше в малка стаичка в комунален апартамент, която ѝ беше предоставена от държавата.
Стаичката беше толкова малка, че ако разпери ръце, можеше да докосне и двете стени с върховете на пръстите си.
А на дължина там се побираха легло и нощно шкафче, в което постоянно се удряше входната врата.
До леглото стоеше кухненска маса, на която Кристина можеше да обядва без стол, просто седейки на леглото.
Да, всъщност и нямаше никакъв стол.
Имаше само гардероб, който заемаше цялото останало пространство в стаята.
Имаше и кухненски шкаф, който висеше в общата кухня.
Там Кристина съхраняваше цялата си скромна покъщнина, от съдове до почистващи препарати.
Един котлон на общия газов котлон и общ кран със студена вода, за която всички плащаха еднакво, независимо кой колко вода е изразходвал.
Веднъж Кристина се опита да поправи ситуацията и попита защо трябва да плаща толкова, колкото всички, когато използва вода по-малко от всички в апартамента.
Тя дори се къпеше на работа, в офиса им имаше душ.
„А ти какво, специална ли си ни?“ – повиши тон на нея Карина, многодетна майка на четири постоянно викащи хлапета.
„Не си като всички, значи? Всички плащат еднакво и ти ще плащаш.“
Накратко, споренето беше безполезно, явно по-лесно беше да се плати.
Същата ситуация беше и с газа.
Котлонът беше един, точно по един котлон на четири стаи, и всички плащаха еднакво.
Въпреки че най-много газ използваше Карина.
И това е естествено, все пак тя имаше четири деца.
Постоянно трябваше да вари, пържи или кипва нещо.
Кристина неведнъж е забелязвала, че Карина без угризения на съвестта заема целия котлон, а на нея дори нямаше къде да си стопли чайник.
Но споренето с Карина беше безполезно.
С нея никой не спореше.
Тя щом нещо, кръстосваше ръце на гърдите и започваше яростно да крещи, използвайки различни обиди.
Е, добре, тя е миниатюрна крехка девойка.
Но защо другите двама съседи се примиряваха с Карина, за Кристина беше загадка.
Тя беше сигурна, че ситуацията можеше да спаси електрически чайник.
От плащането на сметката за газ той не би я спасил, но поне нямаше да се налага да чака, докато се освободи котлонът, и спокойно да си пие чай или кафе.
А през уикендите въобще можеше да не излиза от стаята.
Достатъчно щеше да бъде да си купи бързоразтворими макарони, наричани в народа „бомж-пакет“, и да не се среща със съседите, особено с Карина.
Кристина направи точно това.
С заплатата си си купи електрически чайник, но цялата беда беше, че къщата беше стара.
Инсталацията стара и щом чайникът набереше необходимата мощност, за да заври водата, в целия апартамент изключваха бушоните.
Съседите бързо разбраха саботажника с чайника и забраниха на Кристина да го използва.
„Виж я ти, каква умна!“ – крещеше тогава Карина.
„Мислиш ли, че ние тук без теб не сме се сетили да си купим чайници?“
Кристина не стана да слуша обидите по свой адрес, просто отиде в стаята си и заключи вратата.
Карина още четиридесет минути стоя под вратата ѝ и крещеше нещо, но Кристина си сложи слушалките и нищо не чуваше…
Ето така трябваше да живее бедната девойка след детския дом.
Но така не беше винаги.
Кристина не беше сирак от раждането си, както мнозина.
Имаше майка и баща, живееше охолно в богато, осигурено семейство до десетгодишна възраст.
Но така се стекоха обстоятелствата и сега Кристина беше щастлива поне от това, което имаше.
Доста често ѝ се налагаше да чува как неблагонадеждни чиновници мамеха сираци и те оставаха без жилище.
Да, и на нея трябваше да ѝ дадат отделен апартамент.
Но, мило усмихвайки се, казаха, че в момента няма апартаменти в областта.
Къщата тепърва се строи и ще бъде готова след пет години.
А засега има стая.
Кристина се съгласи, без да се замисли.
Къде ще чака пет години?
При кого ще живее?
От цялата рода имаше само чичо.
Същият чичо, по вина на когото… Не, Кристина не искаше да си спомня.
Ако не мислиш за проблемите, сякаш ги няма въобще.
Много години тази практика ѝ помагаше да не полудее в детския дом.
Когато всички лягаха да спят, Кристина затваряше очи и стените на детския дом изчезваха.
Сякаш отново се оказваше в спалнята си у дома с родителите си.
Понякога дори ѝ се струваше, че чува как гласът на мама тихо ѝ пее приспивна песен.
Само така Кристина можеше да заспи.
Тогава тя още не знаеше, че това се нарича медитация.
Така че Кристина не можеше да отиде да живее при чичо си.
По-добре беше да се сгуши в малката стаичка в комуналката и да не мисли за никого и за нищо.
А и чичото сякаш не беше истински.
Братовчед или дори трети братовчед на баща ѝ, с когото той се е виждал само няколко пъти в детството си.
Никой не можеше да си представи, че този далечен роднина впоследствие ще изиграе далеч не последна роля в съдбата на родителите на Кристина и в нейната собствена.
Сега Кристина въобще не мислеше за нищо.
За какво му беше това на Олег Петрович?
Какво е намислил?
Кристина и не можеше да си представи какво е в главата на шефа ѝ.
Но и не можеше да откаже.
Не че особено ценеше работата си и със сигурност не е мечтала от детството си да бъде чистачка.
Но за сираче без образование от детски дом това беше много добро работно място.
Първо, не трябваше да стои на работа цял ден.
Дойде, оправи всичко и е свободна.
Заплатата беше доста висока и с постоянни бонуси, наравно с другите работници.
Към това и изключително добри битови условия.
На работа имаше спортна зала за служители и душове.
Кристина нямаше нужда от спортна зала, и без това беше доста слабичка.
А ето душът беше много даже навреме.
В общата баня в апартамента, където живееше, дори беше страшно да влезеш.
Толкова беше мръсно, олющено и убого.
И като черешка на тортата в положителните аспекти на работата бяха безплатните домашни обеди.
Олег Иванович беше наел някаква старица, която с удоволствие готвеше за целия им колектив боршове, супи, салати, кюфтета и други прелести с домашни пирожки.
И всичко това в огромно изобилие.
Така че стигаше за всички и дори с добавка.
Глупаво щеше да бъде да загуби такава работа, дори и да беше като чистачка.
А да изпълни безобидната прищявка на шефа и да отиде с него на преговори?
Ами защо не? Кристина прекрасно си спомняше как майка ѝ често придружаваше баща ѝ на преговори.
Там май дори протоколът има такива изисквания.
А на всички беше известно, че Олег Иванович не е женен.
Вече не е женен.
Разведе се преди около половин година.
Само едно не разбираше Кристина, защо е избрал точно нея.
Тя не блестеше с красота.
Е, поне тя самата така смяташе.
И какво Олег Иванович със сигурност не можеше да направи, беше изведнъж да види в нея принцеса под работната престилка и с коса, събрана на кок на тила.
С такъв вид тя изглеждаше със сигурност 10 години по-възрастна от възрастта си.
С гумени ръкавици, без грим.
А честно казано, тя и не умееше да се гримира.
Момичетата в детския дом се гримираха, опитваха се да я научат, но на Кристина не ѝ харесваше.
Всички бяха намазани с еднакви сенки и задушаващо ярко червено червило.
Тя със сигурност не искаше да бъде такава.
В 8-9 клас момче подари на всички момичета за 8 март еднакви комплекти козметика.
Евтини комплекти китайско менте за 100 гривни.
От магазин с фиксирани цени.
Или дори от магазинче, където всичко е по 40 гривни.
Оттогава всички момичета в детския дом бяха със зелени сенки и алени устни, като клоуни.
Кристина не искаше да бъде като всички.
Към това не на всички им отива такъв цвят.
Докато тичаше към дома си, няколко пъти в главата ѝ се появи мисъл.
За какво му е всичко това на Олег Иванович?
Можеше да покани Марина, секретарката.
Тя за тази роля е най-подходяща.
Красива, висока, винаги много модерно облечена.
Към това по офиса се носеха упорити слухове, че Марина е любовница на Олег Иванович.
Ето кого си струваше да покани на преговори.
А той реши да покани нея, чистачката.
А може би реши да се посмее?
Не, сега няма време да мисли за това.
Времето тече и тук или печелиш, или губиш.
Или всичко, или нищо.
Кристина прогонваше тези мисли от себе си.
Иначе, ако сега седне и започне да ги мисли, времето ще отлети още по-незабелязано.
Олег Иванович ще дойде, тя няма да е готова, той ще си тръгне и тя никога няма да може да разбере за какво е било всичко това.
„Който не рискува, не пие шампанско“ – тази известна фраза се въртеше в главата на Кристина.
Тя извади от гардероба най-скъпата си вещ – роклята на майка си.
Това е практически единственото, което ѝ е останало за спомен от майка ѝ.
Беше много красива, дантелена, с къдрички и панделка.
Роклята беше кремава, с малки букетчета разноцветни цветчета, разпръснати по цялата рокля…
Беше много, много красиво.
Кристина никога не се е осмелявала да облече тази рокля.
Понякога само я изваждаше иззад дрехите, окачваше я на закачалка и ѝ се любуваше, представяйки си мама в нея.
Роклята все още пазеше лек аромат на нейния парфюм.
Кристина притискаше роклята към лицето си.
А после бързо я прибираше, защото сълзите започваха да ѝ замъгляват очите, а в гърлото ѝ се образуваше буца.
Ставаше трудно да диша.
Тежко беше без родители, а особено без мама.
Но нищо не можеше да се направи, да се поправи или да се върне назад.
Родителите ги нямаше.
Дойде време да си изсуши косата.
Слава богу, в кухнята нямаше крещящата Карина.
Вероятно е отишла с хлапетата си на разходка или в магазина.
Кристина включи газта и поднесе косата си.
Тя имаше шикозна дълга коса.
Кристина не я беше подстригвала оттогава, откакто се озова в детския дом.
За толкова години те се бяха превърнали в шикозна дебела плитка.
Косата беше гъста и Кристина трябваше да я навива на кок на тила, когато ходеше на работа.
Именно по същата причина те доста дълго се сушаха дори със сешоар.
Тя наведе глава над газовия котлон, разпределяйки кичурите с ръце.
„Какво си намислила.
Ние тук готвим, а тя си тресе косата“, чу Кристина гласа на крещящата съседка.
Май Карина се е върнала, когато не сме очаквали.
Кристина от изненада се обърна, кичур падна и попадна право в огъня.
Косата пламна като факла и с някакво яростно съскане започна да тлее на главата ѝ.
„Ей, глупачка!“, извика Карина и наметна момичето с кърпа.
Огънят беше потушен, пожарът предотвратен, но косата беше безнадеждно съсипана.
Кристина беше просто в шок.
Искаше ѝ се да падне на земята и просто да се зарови в нея, и никога повече да не се показва на никого.
Нарича се, приведе се в ред.
Тя седеше в стаята в някакво безсъзнание и гледаше часовника, който тиктакаше.
„Да гори всичко!“, каза Кристина, зачеса останалата коса на обгорялата страна, върза си кок, облече роклята на майка си и, ровейки се в кутия с дреболии, намери същия комплект козметика, който момчето беше подарило в детския дом.
Сенките вече бяха пресъхнали и се ронеха, но все още можеше да се събере нещо на върха на пръста, ако се овлажни.
Но да се нанесе равномерно и да се разнесе вече не представляваше никаква възможност.
Достатъчно беше да мигне няколко пъти и те се събираха на топчета, сякаш мъхчета по старо одеяло.
Спиралата беше пресъхнала и подлежеше на пълно унищожаване.
Но червилото все още беше доста запазено.
Само че имаше един проблем.
Както и да го нанесеш, то все пак се разтичаше по устните, превръщайки ги в пилешки дупета.
Въпреки това.
С такава красота Кристина излезе на улицата точно час след разговора с шефа си.
Тя разчиташе на това, че Олег Иванович просто се е пошегувал или в суматохата на работния ден е забравил за нея и отдавна е заминал на преговори.
Но не.
Неговата кола стоеше в двора, а той самият стоеше до нея, облегнат на вратата, кръстосал крака и оживено разговаряйки с приятеля си.
Кристина го беше виждала в офиса само веднъж.
Аркадий беше приятел от детството на Олег.
Те заедно започваха всякакъв бизнес.
Първо, по детски търгуваха нещо в парка, когато пристигаха автобуси с чужденци.
После заедно вземаха кредити, изплащаха ги и всякакви други неща.
В крайна сметка поделиха капитала и всеки тръгна по своя път.
Те постоянно и двамата говореха за това, че най-забележителното решение в живота им ще бъде всеки да избере свое направление в бизнеса, което да не се отнася до другия.
Иначе отдавна щяха да се изпокарат до смърт.
А така, нямаше какво да делят, нямаше за какво да спорят и приятелството имаше щастлив край.
В някакъв момент Аркадий неочаквано забогатя, почти неприлично.
Той или получи наследство, или нещо друго.
Олег не възнамеряваше да се задълбочава, по това време той самият вече беше достатъчно богат и можеше само да се радва за приятеля си.
Сега имаха нещо като негласно съревнование.
Дори не съревнование, а по-скоро спорове.
Всеки поставяше пред другия интересна задача и чакаше как ще я изпълни.
Е, накратко, те се хващаха на бас или на слаб ангажимент един друг.
Но не преминаваха определени граници.
В смисъл, че на никой не му е идвало на ум да каже на приятеля си, а слабо ли е да си подариш бизнеса.
Всичките им шеги и закачки бяха чисто шегаджийски.
Виждайки Олег Иванович с приятел, Кристина се обърка.
Тя вече искаше да се обърне и да побягне към дома, когато мъжете я забелязаха.
„Боже мой“, – успя да каже само Аркадий.
„Да си призная, не очаквах такова“, – отговори Олег.
„На преговорите всички ще бъдат в пълен шок“, – ухили се Аркадий.
„Кристина, вие имате доста своеобразни представи за това как трябва да изглежда жена, която се е привела в ред.“
„Кристина, да?“ Аркадий реагира някак странно на доста разпространено и обикновено име.
„Това чудо се казва Кристина?“
„Ами да.“
„Извинете, може би все пак ще остана вкъщи?“ – се включи в разговора Кристина.
„Всичко разбирам, но наистина се стараех.
А косата не е моя вина, исках по-бързо да я изсуша.“
В този момент порив на вятъра отнесе неловко закрепения настрани кок и мъжете не можаха да сдържат смеха си, виждайки тъжната гледка.
„Наистина ще тръгвам.“
Кристина заплака и се обърна към дома.
„Какво стана, преговорите отложиха ли се?“ – попита Олег Аркадий.
„Май каза за час и половина“, – отговори той.
„Тръгваме“, – заповяда Олег и повика Кристина.
Те се понесоха някъде в красивата му кола.
Кристина плачеше и не разбираше какво прави още тук и защо не е избягала от шефа си.
А какво да кажем за бягството?
Когато си изгори косата, трябваше просто да не продължава, да не излиза въобще от дома.
Каква яростна сила я накара да облече роклята на майка си, да не знае как да си гримира лицето и да излезе от дома.
Кристина понякога и сама не се разбираше.
„Може би не трябва?“ – плахо попита тя.
„Може би все пак ще ме закарате до вкъщи?“
„Не, мила моя, трябва.“
„Като си казал, че си гъба, влизай в коша“, – отговори Олег Иванович.
„Но аз не съм казвала, просто миех подове, вие сами“, – промърмори Кристина.
„Ами да, аз самият“, – отговори Олег и се обърна към приятеля си.
„Може би да ѝ кажем?“
„Не, не разваляй удоволствието, сега ще бъде най-интересното“, – отговори Аркадий.
Те пристигнаха в доста скъп салон за красота.
Кристина беше виждала такива салони, но не можеше дори да мечтае не просто да влезе, а дори и да надникне вътре.
И ето че сега седи на стол, поднасят ѝ кафе, а фризьорът разглежда утринното ѝ пожарище на главата.
„Косата е шикозна, естествена, кой ви е направил така, момиче?“ – попита фризьорът.
„Аз сама“, – честно отговори Кристина…
„Исках да я изсуша по-бързо.“
„Но честно казано, това не е чаршаф или чорапи, това е коса.“
„Такова шикозно богатство ви е дадено от природата, такава коса не се среща вече, а вие…“
Майсторът наистина неподправено се разстрои за косата на Кристина, сякаш те трябваше да ѝ принадлежат.
„Може ли нещо да се направи с това?“ – попита Олег.
„Ами тук само пикси. Или асиметрия“, – отговори фризьорката.
„А как ще изглежда това?“ – попита Олег.
Кристина седеше мълчаливо и се чувстваше като първокласничка, която е донесла първата си двойка, и сега родителите решават какво наказание да ѝ изберат.
Тя не гледаше… не би посмяла и да гъкне.
„Дай нещо средно между едното и другото“, – каза Олег.
„Ще можеш ли?“
„Обиждаш“, – изсумтя майсторката.
„Ние тук не сме с пръст писани, ние сме художници.“
„Извинете“, – Кристина реши да се включи в разговора.
„Може ли само да не е много късо?“
„Не може“, – строго каза майсторката.
„Вие вече направихте всичко възможно за това, така че седнете и не мърдайте.“
„Просто за мен косата е спомен. Спомен за миналото.“
„Понякога трябва да се отървеш от миналото, за да видиш пътя към бъдещето.“
„Просто това е спомен за родителите ми, които тогава още бяха с мен. Тази коса ги е виждала живи.“
„Споменът за родителите е в сърцето ви, а косата е просто коса“, – каза майсторката и посегна към ножиците.
Кристина затвори очи.
След фризьора за нея се заеха гримьорите.
Лекото докосване на четките и гъбичките по лицето гъделичкаше и забавляваше Кристина.
„Какъв размер дрехи носите?“ – попита Олег.
„Четиридесет и четири, четиридесет и шест.“
„Четиридесет и втори и ръст сто петдесет и седем. А какво?“
„Ами нищо“, – загадъчно отговори Олег.
След известно време той надникна в кабинета и каза на майсторите, които вече правеха магии с маникюра ѝ, да помолят Кристина да се преоблече.
„Но това е любимата рокля на мама“, – възрази Кристина.
„На мама“, – отговори Олег зад гърба ѝ.
„Но не ваша.“
Почти съм сигурен, че майка ви е била прекрасна в тази рокля.
Но е двадесет и първи век.
И на вас ви стои като на крава седло, извинете.
Сигурен съм, че ако имахте възможност да се обличате, бихте могли да си изберете любима рокля.
Кристина реши да не спори.
Просто се отдаде на волята на случая.
Олег донесе от магазина шикозен дънков костюм.
За такъв можеше само да се мечтае.
Отлично качество, естествена памучна материя, спортен стил, яке тип кожено яке, удължени бричове и белоснежна базова тениска с поло яка.
Да, роклята на мама беше прекрасна.
Но все пак никой не го е карал да я изхвърли на боклука.
А и коя здрава на ум девойка ще откаже такъв костюм?
Кристина послушно се преоблече.
И ето че пред нея в огледалото стоеше някаква принцеса.
Тя и не можеше да си представи, че може да изглежда толкова красиво.
Цял живот се е смятала за някаква занемарена, малка, невзрачна, занемарена.
А тук я гледаше жена с модерна прическа, с професионален прическа, страхотен грим и в модерни дрехи.
Кристина сама не се познаваше.
Изглеждаше така, сякаш е слязла от корица на лъскаво списание, при това чуждестранно издание.
Безумно ѝ харесваше отражението и не можеше да си представи, че за един час без никакви пластични операции от нея може да се направи такава красавица.
Когато излезе от салона, Аркадий дори подсвирна, виждайки такива промени.
А на Олег му зейна устата.
Преговорите вървяха като обикновени, нищо не се различаваха от другите.
Кристина, разбира се, никога през живота си не е била на такова събитие и нямаше с какво да сравнява.
Но тези преговори ѝ се сториха ужасно скучни.
Умни хора с умни лица седяха на масата и говореха за нещо.
Дойде време да се прочете договорът.
Настъпи тишина.
Кристина с крайчеца на окото си погледна договора, който беше у Олег Иванович.
Погледна и не повярва на очите си.
Олег Иванович.
Обърна се тя тихо към шефа си, така че никой да не я чуе.
Струва ми се, че тук нещо не е наред.
В този договор има неточност и именно тя може да се окаже решаваща с времето.
Кристиночка.
Олег дори се усмихна.
Договорът е отпечатан на китайски език, трябва да се гледа отляво, там е преводът на нашия език.
В това е проблемът, Олег.
На украински е само преводът и той не съответства на написаното на китайски.
Основният договор с партньорите е на техния език и в съда, в случай на проблеми, ще се разглежда именно китайският вариант, а не украинският превод.
Обясни Кристина.
В този случай неточността ще бъде не в китайския екземпляр на договора, а в украинския, като преводен.
И съдът ще признае правотата на китайската страна.
Тоест вие четете на китайски и разбирате какво е написано там?
С учудване попита Олег.
Ами да, а вие не?
Сега вече се учуди Кристина.
Да си призная, не, отговори Олег.
Кристина, от коя планета сте?
На нашата планета не всички са полиглоти и със сигурност малцина могат да четат на китайски.
Знаете ли, че те пишат с йероглифи?
Да, знам, знам.
Просто до 10-годишна възраст живеех с родителите си в Китай и перфектно владея техния език.
Там има точна грешка.
Или нарочно допусната неточност.
Господа, заяви на висок глас Олег Иванович, принуден съм да ви съобщя, че подписването на договора се отлага за неопределено време, ако въобще се състои.
Моят нов консултант забеляза разминаване в китайския екземпляр и в украинския.
Моля да ни извините.
Напред предстои работа на юрист.
Той хвана Кристина под ръка и те излязоха от офиса.
Е, подписаха ли? весело попита Аркадий, който ги чакаше в колата.
Аркаш, тук има нещо, каза Олег…
Обстоятелствата ни се промениха, не би ли могъл да си повикаш шофьор или такси?
Както ти е по-удобно?
Аз ще платя всичко, но на нас с Кристина ни трябва спешно да бързаме.
Ами както кажеш.
Аркадий не просто беше изненадан, а дори уплашен от такова поведение на приятеля си.
Моите юристи, Аркаш, ще ти обяснят.
А сега, моля те, напусни колата ми.
Спокойно, каза Олег.
Аркадий изруга, изскочи от колата и затръшна вратата толкова силно, че още малко и стъклото щеше да изхвръкне.
Известно време те пътуваха мълчаливо.
Кристина се страхуваше дори да помръдне, камо ли да попита какво се е случило.
Олег сам заговори, но още приятел от детството се нарича.
Съжалявам, каза Олег, удряйки ядосано няколко пъти волана с длани.
Изруга, наричайки Аркадий мръсник.
Олег Иванович.
Най-накрая Кристина се реши да отвори уста.
Моля ви, оставете ме.
Къде да те оставя? небрежно попита той.
Където и да е, моля ви, все ми е едно.
Просто ме е страх.
Парите за костюма ще върна от заплатата си.
Олег спря и рязко погледна Кристина.
Откъде се взе ти такава, а?
Парите ще ги прати.
Ти дори не си представяш, че струва пет или дори шест твои заплати.
Тогава утре ще ви го донеса на работа.
Тя не успя да довърши, когато в същия момент Олег просто се впи в устните ѝ с целувка.
Кристина не успя да се ориентира и някак да му се противопостави.
Да отидем в ресторант, трябва да пия.
Каза Олег, когато най-накрая се откъсна от Кристина.
Да тръгваме.
Тихо каза тя.
Те седяха в най-добрия ресторант в града.
Олег каза да си поръча каквото иска.
Тя не можеше да разбере какво да поръча.
Не разбираше нито дума от написаното там, въпреки че менюто беше на украински.
Някакви фрикоси и фоа гра.
Какво означаваше всичко това?
А имат ли хамбургер?
Попита най-накрая Кристина.
Хамбургер.
Някак си с отвращение попита сервитьорът.
Ти какво, идиот ли си?
Изръмжа Олег по него.
Дамата поиска хамбургер.
Значи изчезни и го приготви.
Сервитьорът изчезна и скоро поръчката беше сервирана.
Кристина, за свой срам, никога през живота си не беше яла хамбургер.
Но по някаква причина това беше първото нещо, което ѝ дойде на ум.
Иначе въобще нямаше да може да си поръча нищо.
Разкажи ми за себе си, помоли Олег.
А какво да разказвам, смути се Кристина.
Сираче, което е израснало в детски дом?
И което перфектно владее китайски?
В гласа на Олег се усещаше сарказъм.
Родителите ти шпиони ли са?
Не, родителите ми са бизнесмени.
Дълго време са живели в Китай.
Кристина е научила този език, защото е ходила в китайско училище.
В Китай децата ходят на училище от четиригодишна възраст и тя не беше изключение.
Така че китайският тя го знаеше като роден език.
Вкъщи говореха на украински и дълго време Кристина мислеше, че този език родителите ѝ са го измислили сами, за да общуват така, че никой да не ги разбира.
И чак когато пристигнаха в родината, а Кристина също е родена в Украйна и е гражданка на страната си, тя разбра, че тук цяла страна говори на същия език.
Те живееха с родителите си в две държави.
Често пътуваха насам-натам.
Живееха в богата къща в Китай, но и в Украйна също имаха приличен апартамент в центъра на столицата.
Безгрижният живот приключи, когато един ден родителите на Кристина претърпяха катастрофа.
И двамата загинаха едновременно.
За миг момичето стана сирак и се озова в китайски детски дом.
Но тъй като беше гражданка на Украйна, я попитаха къде иска да остане, в Китай или в Украйна.
Кристина пожела да се върне в родината си.
Чрез посолството я изпратиха в Украйна и я настаниха в детски дом.
Съжаляваше ли, че не е останала в Китай?
Вероятно не.
Но по-добре би било времето все пак да го беше прекарала в Поднебесната империя.
Озовавайки се в приют в родината си, Кристина веднага разбра разликата между нашите страни.
Но за съжаление вече не можеше да поиска да се върне.
По-скоро можеше, разбира се, но Кристина вече не беше малко дете и разбираше, че това е безполезно.
В Украйна имаше някакъв далечен роднина, чичо.
Той пожела да стане настойник на Кристина.
Тя чакаше пристигането му, да я вземе в семейството си.
Но чичото така и не се появи.
Малко по-късно Кристина разбра, че той все пак е станал неин настойник.
Получил е цялото наследство, което се полагаше на Кристина от родителите ѝ, бизнес, недвижими имоти в Китай.
Всичко продал и изчезнал.
А за момичето дори не е дошъл и дори не го е посетил.
Така тя стана не само сирак, но и напълно бедна.
След като завърши детския дом, Кристина се хвана като за сламка за стаичката в комуналката и за предоставената работа във фирмата на Олег.
Да, интересна съдба имаш.
А защо не си казвала на никого, че владееш китайски език?
А това на някого интересно ли е?
Безнадеждно каза Кристина.
Всяка фирма ще те вземе за преводач.
Ще те грабнат с ръце и крака.
Ами дори и моята.
Аз мога още сега да ти предложа място на мениджър продажби.
А какъв мениджър ще стана аз?
Ще ти продам там.
Никога не съм била добра с математиката.
Ами искаш ли да бъдеш консултант за китайски партньори?
Не знам.
Честно призна Кристина.
Да започнем първо с преводач.
Това със сигурност ще мога.
А като се ориентирам, може и да консултирам.
Е, на това се разбраха.
Настъпи неловка пауза.
Те се гледаха в очите и тук, неочаквано за самата себе си, Кристина целуна Олег.
Какво ще правим сега с това?
С това, с кое?
Ами, с нашите целувки.
Не се смущавай, каза Олег.
Аз те целунах, ти ме целуна.
Това не е просто ръкостискане или поздрав.
А аз не знаех, че ако хората се харесват, то с това трябва нещо да се прави.
Аз бях женен.
Знам.
Всички знаят за това.
Целият офис бръмчи.
Сега, като разберат, че се срещам с чистачката, ще бръмчат още повече.
Не с чистачка, с преводачка, усмихна се Кристина, поправяйки Олег.
О, да, точно.
И само мързеливият няма да каже, че си станала преводачка през моето легло.
Олег се засмя.
Ето какво със сигурност няма да направя, ще е да давам на всеки изпит по китайски, за да докажа обратното.
Майка ми някога отдавна е казвала.
На всеки уста не можеш да сложиш кърпа.
Така че нека си говорят каквото искат.
Три дни след разкриването на китайската подставеност, Олег получи доказателство, че Аркадий е виновен за всичко.
Все пак именно той буквално е подхвърлил на Олег договора на тези партньори.
Службата за сигурност установи, че по този начин Аркадий е искал да завземе фирмата на Олег.
Всъщност делата му не бяха толкова добри, колкото можеше да изглежда.
Аркадий беше свикнал да хвърля прах в очите.
На практика отдавна беше на ръба на фалита и спешно му трябваха пари, иначе не би могъл да остане на повърхността.
По своята същност скъперник и прахосник, Аркадий не умееше да управлява бизнес.
Веднъж го спаси от разорение богато наследство.
Но сега нямаше откъде да получи наследство.
Ресурсите бяха изчерпани.
И той реши да подстави приятел.
Реши, за да спаси кожата си, да предаде най-святото – дългогодишното приятелство.
„По-добре просто да ми беше поискал пари!“ – крещеше на Аркадий Олег, когато буквално го довлякоха в кабинета му.
„А ти щеше ли да дадеш?“ – попита с язвителен тон Аркадий…
„А ти щеше ли да опиташ?“ – отговори Олег Иванович със същия тон.
„Тогава сега! Защо твоите хулигани ме довлякоха тук?“
„Защото исках да те погледна в очите.“
„А какво следва? Ще дадеш ход на делото? Ще ме вкараш в затвора?“
„Не.“
„Ще те предам на китайците. При тях за това има смъртно наказание.“
В кабинета влезе Кристина.
„Олег Иванович, ето превод на телефонограма от Китай“, – каза тя и постави листа на масата на шефа си.
„А аз гледам, вие добре сте се сработили. Колко дни минаха?“
„Точно днес стават три денонощия.“
Ухили се Аркадий и се обърна към Кристина.
„Дете, можеш да се отпуснеш, твоят татко спечели нашия спор.“
„Той не ми е татко, вие нещо бъркате.“
„Олег, какъв спор? За какво говори той?“
„Ей, гнидо! Как съм дружал с теб толкова години и не съм виждал това. Или едва наскоро стана такъв?“
„Олег, какъв спор?“ – настояваше Кристина.
„Върви засега, после ще ти обясня всичко.“
„А какво има да се обяснява?“ – засмя се Аркадий.
„Ние с него се хванахме на бас, че той няма да може да прекара и три дни в компанията на чистачка.“
„Просто му посочих с пръст теб и казах да вземе тази.“
„Тя е най-страшната.“
Аркадий се засмя на висок глас и продължи буквално да се хили, докато Кристина не му отвърна с шамар.
Със сълзи на очи тя избяга от кабинета.
„Всичко, приказката свърши. Пепеляшка се превърна в тиква или как там?“ – извика след нея Аркадий.
„Извикайте полицията!“ – каза Олег по телефона на службата за сигурност.
„Ще го опаковаме.“
Аркадий беше отведен в следствения комитет за борба с икономическите престъпления.
Всички доказателства бяха в ръцете на началника на охраната на Олег.
Той седеше замислено в кабинета си.
С ума си разбираше, че трябва да отиде при Кристина, някак да ѝ се обясни.
Но самият той седеше на място и не помръдваше.
„А как ще се обясниш тук?“
Какво да измислиш в свое оправдание?
Типа, извини ме, Кристина, това всичко е нашият глупав навик да се хващаме на бас.
Сякаш на нея ще ѝ стане по-леко от това.
Какво да кажеш?
Тук едно „извини“ или „съжалявам“ ще е малко.
И все пак се канеше да ѝ каже, че това е просто глупав спор, игра.
Аркадий го спря.
Отново Аркадий, навсякъде е виновен Аркадий.
А той самият?
Той самият какво?
Олег седеше на работното си място и мислеше какво да прави сега.
Минаха само три дни от момента, в който покани Кристина на тази среща, а животът вече се беше променил толкова рязко.
Той загуби най-добрия си приятел, на когото вярваше като на себе си.
Намери любовта на живота си, която спаси фирмата му от разорение, и нея също я загуби.
Да, те бяха в самото начало на връзката си и нищо друго освен тези целувки между тях още не се беше случило.
Но Олег вече разбираше, че без тази жена няма да може да живее и ден, въпреки че беше по-възрастен с 15 години.
Всъщност, след всичко, което се случи на преговорите, той просто забрави за този глупав спор.
Всички тези глупости изхвръкнаха от главата му.
На сутринта куриер донесе в офиса пакет.
Олег го разгъна и видя същия дънков костюм, който беше купил за Кристина.
Сърцето му буквално се сви.
Той попита секретарката и разбра, че Кристина не е дошла на работа, нито като преводач, нито като чистачка.
А значи всичко е сериозно.
А значи с прости извинения и цветя нямаше какво да прави там.
Тук трябваше по-солидна причина.
Минаха две седмици след раздялата.
Кристина седеше вкъщи и разглеждаше обяви за търсене на работа.
Сега вече не търсеше работа като чистачка.
Благодарение на Олег тя повярва в себе си.
Повярва, че познанията ѝ по китайски език могат някак да подобрят живота ѝ.
Жалко само, че неговите чувства се оказаха лъжливи….
Това беше само глупав спор.
Тя беше чувала как в детския дом момичетата плачеха нощем, когато разбираха, че момчетата са се хванали на бас за тях, а те са повярвали.
За момчетата чувствата на момичетата са само развлечение.
Няма скоро да повярва на някой мъж.
Вероятно те до стари години си остават момчета.
Кристина знаеше, че Олег и неговият приятел Аркадий са много по-възрастни от нея.
На вратата се почука.
Кой е там? попита Кристина.
Никой не отговори.
Е, щом този някой е влязъл някак в апартамента, значи този някой е от своите.
Сигурно пак хлапетата на Карина се забавляват.
Ето сега ще ги хвана и точно ще им надера ушите, реши Кристина.
И нека Карина след това да вика колкото си иска.
Кристина се приближи и рязко отвори вратата на стаята си.
Тя не повярва на очите си.
Пред нея стоеше Олег.
Кристина не каза нито дума и се опита да затвори вратата.
Но той пристъпи напред и тя не можеше да се справи със силния спортен мъж при нейните размери.
„Ще крещя“, каза тя.
„Имаме съседи вкъщи.“
„Крещи колкото искаш, само ме изслушай.“
„Имаш две минути.“
„Как се казваше чичо ти, който оформи настойничеството, а после те ограби?“ – попита Олег.
„Нямам представа. Той все пак не дойде за мен. Откъде да знам как се казва? А какво става?“
„Ами ти можеш някак да разбереш това.“
„Трябва да погледна в документите, сигурно в личното досие има нещо.“
Каза Кристина, отвори гардероба и извади стара чанта.
Тя преглеждаше някакви свои документи и изведнъж взе един.
„Ето, тук пише. Оформено настойничество.“
Тя внезапно замълча.
После погледна Олег.
„А после е написан отказ от името на Аркадий. Моят роднина се казваше Аркадий.“
„Аркадий Сергеевич Аретузов?“ попита Олег.
„Да“, отговори объркана Кристина.
„Запознай се. Твоят трети братовчед…
Брат на баща ти по майчина линия.“
Олег постави пред Кристина снимки на своя приятел.
„Минаха толкова години и когато те видя в моята фирма, не позна.
Той те лиши от всичко, което ти се полагаше по право.
Именно тогава на моя приятел изведнъж неочаквано му се появиха пари.
А това значи, че той винаги е бил толкова подъл и аз не съм първата му жертва.
След като е обрал дете, какво му е струвало да подстави в нужния момент най-добрия си приятел?“
„А какво сега?“ попита Кристина.
„А сега китайската страна вече е задействана, за да ти върне онова имущество и онази част от бизнеса, които принадлежаха на родителите ти в Китай. Скоро отново ще бъдеш богата.“
„Благодаря.“
Олег неочаквано я сграбчи в прегръдка и прошепна.
„Никога няма да те пусна. Ще се опитваш да се измъкнеш, а аз ще те държа.“
„А аз ще хапя, в детския дом ме научиха.“
Каза Кристина и се отпусна в ръцете му.
„Хапи, аз съм здрав.“
След два месеца те се ожениха.
С вас беше Андрей.
About the Author
