Катя чакаше мъжа си да се прибере. Беше вече десет часът вечерта, а Антон все още го нямаше. На гости ѝ беше най-добрата ѝ приятелка Светка, с която Катя се дружеше още от училище.
— И често ли се бави така? — попита Светлана.
— Знаеш ли, напоследък много често.
— А питала ли си го защо и къде се губи?
— Разбира се, че съм го питала.
Казва, че имал много работа. Преди поне един почивен ден имаше седмично и вечер не идваше по-късно от осем. А сега нито почивни, нито празници, и понякога се прибира след полунощ.
— Е, теоретично, може да има много поръчки, бизнесът да се разраства. Но той не е сам там, нали? Могат да се редуват да остават до късно.
— Казвах му. А той — като собственик, трябвало да си тръгва последен.
— Да, с такава позиция не е ясно защо му е тогава съпруга? — подхвърли Светлана.
— Добър въпрос.
Вече не помня кога за последно сме имали близост. Може би миналия месец.
— В смисъл? Той не спи с теб ли? — учуди се Света.
— Не. Прибира се уморен и заспива веднага.
— Може би причината за късните му завръщания е друга жена?
Катя се намръщи на подругата си. Тази мисъл много пъти я беше връхлитала, но не бе открила нищо, което да сочи за съперница. А Антон се връщаше от работа винаги толкова изнурен, че едва ли човек би го заподозрял, че идва от среща.
— Мислиш, че не съм го обмисляла? — отвърна Катя на приятелката си.
— Обмисляла съм. И неведнъж. Но не прилича да има любовница.
— Тогава какво — наистина много работа?
— За какво ни е такава работа, като нямаме време да си харчим изкараните пари?
— Не знам, Светле. Честно казано, не знам. Наскоро му предложих да отидем някъде да починем за една седмица.
А той вдигна страхотен скандал, че нямал кога да почива, трябвало да изкарва пари, докато бизнесът върви.
— От колко време сте женени?
— Пет години ще станат през юли. — Катя замълча, после додаде: — Много искам дете. Вече ми е време, така да се каже. Но как да забременея, като не виждам мъжа си?
— Кажи му го на Антон, — предложи приятелката.
— Казвала съм, и то неведнъж. Той не е против, но просто не се получава.
— Ами кажи му, че за да има деца, трябва да спи с жена си, — ухили се Светка.
— Не ми е смешно, ако трябва да съм честна. При нас от самото начало нещо не върви по човешки.
— Защо?
— Случват се разни неща, не си въобразявай и не се трови излишно.
— Не знам. — Катя въздъхна. — Представи си, до ден днешен дори с негови роднини не съм се запознавала.
— Как така? — ахна Светлана. — За пет години нито веднъж не си виждала роднините му? А има ли изобщо такива?
— Ей така. Има майка, брат, но живеят в друг град, доста далече.
Ние все не успявахме да отидем при тях, пък и те не пожелаха да дойдат. Неприятна история е. Антон се премести в нашия град преди шест години, намери си работа, а малко по-късно неочаквано спечели от лотарията и реши да открие свой автосервиз.
Те му се обидиха, че не е дал всичките пари на майка му, та тя да реши къде да се похарчат. И спрели да общуват с него.
— Мале, че глупост. Чудна семейка, — отбеляза Светлана.
— Наистина. На сватбата ни от негова страна дойдоха само двама колеги с жените си. Дори брат му не пристигна.
Антон ми каза, че отношенията им били добри.
— Виж, все пак семейството си е семейство. Не си избираш роднините.
— Да, но с нас нямаше проблеми. Спомням си как бях на седмото небе, когато се запознахме. Наистина бързо се оженихме, но това не е мерило.
Родителите ми се оженили три месеца след запознанството си и са заедно от години.
— Да, наясно съм. Но нещо явно през последните няколко месеца не е наред при вас.
Може би някаква криза в брака?
— Може би.
Светлана не довърши, понеже двете чуха как се отключва входната врата. Антон се прибра. Беше леко почерпен, а Катя това съвсем я доядоса.
— Не разбрах, а днес какъв ни е празникът? — Имахме проблем, един приятел изчезна. Тревожа се и пийнах. Имам право.
— Как така изчезна? — зачуди се Катя.
— Точно така. Тръгнал от работа и не стигнал до вкъщи.
Жена му ми се обади, пита къде е Коля, а той е тръгнал от сервиза още в шест, не се знае къде да го търсим.
— Трябва да се обадите в полицията. Да го потърсят.
— Жена му вече се обадила. Казали, че е рано за издирване, може да се е запил някъде.
— Да, по закон никой не почва веднага да издирва, освен деца, — съгласи се Катя. — А той не можеше ли да се напие някъде?
— Не вярвам, — уверено отвърна Антон. — Ще ядеш ли? — попита жена му.
— Не, ще взема един душ и си лягам. Уморен съм зверски.
— Ясно. Както винаги, — каза Катя, с което предизвика скандал.
— „Както винаги“? Какво значи това? Да не би всеки ден да ми изчезват колеги? — избухна Антон.
— Не, но уморен се прибираш непрекъснато, а и доста късно. Така че не се чудя.
— Омръзнаха ми твоите забележки. Не можеш ли да замълчиш като мъдра съпруга и да не ме дразниш, като на човека и без това му е гадно?
Антон се запъти към Катя, а тя вече започна да се тревожи, че може да я удари. Антон не се спираше дори от това, че Светлана беше тук, а тя нямаше да си мълчи.
— Ей, по-леко, — намеси се Светлана. — Ако нещо, имам майсторски дан по карате. И няма да си мълча. Това, че ти е изчезнал приятел, не те оправдава да скачаш на жена си. А и ако искаш разбиране, понякога трябва да обръщаш внимание на жена си.
Антон изгледа Светлана с ненавист. Тя винаги го дразнеше с правилността си и желанието да учи другите как да се държат. Знаеше, че в нейно присъствие е опасно да говори нещо срещу Катя.
— Без твоите съвети ще се оправя, — изръмжа той и отиде да се къпе.
— Понякога си мисля, че е с раздвоение на личността, — каза тихо Светлана.
— И на мен понякога така ми се струва, — въздъхна Катя. — Понякога се плаша от него.
— Това не е нормално, трябва нещо да се направи.
— Да знам какво, — тъжно отвърна Катя.
Антон излезе от банята, сърдит, само погледна жена си и си влезе в спалнята, без да каже дума.
— Слушай, може все пак да си има някого? — прошепна Светлана. — Може да се среща с нея през деня, после да остава до късно, за да навакса работата, че не е успял навреме. Е, и така да си идва уморен, с вид, все едно не е от любовница.
— И какво да правя?
— Аз бих го проследила, ако съм на твое място.
— Това е унизително и обидно, — възрази Катя.
— А да живееш в неведение, когато те водят за нос, не е ли обидно?
— Не знам, Светле, не мисля, че съм стигнала дотам да го следя.
Двете побъбриха още малко, после Светлана си тръгна. А Катя така и не можа да заспи. Седеше в кухнята и се чудеше как да постъпи.
Да следи Антон не ѝ се искаше, а и не умееше. Но много ѝ се искаше да разбере какво става. Ясно бе, че през последните месеци мъжът ѝ се е променил. Катя трябваше да установи причината за тая промяна. Към пет сутринта най-сетне легна и заспа.
Сънува баща си, който я разхождаше из някакви кабинети, пълни с мъже, и нещо ѝ говореше, обясняваше, а тя сякаш не го чуваше. Събуди се с чувство на тревога, което не ѝ хареса. Винаги, когато сънуваше баща си, ставаше нещо. Понякога добро, понякога не чак толкова, но никога не беше просто ей така.
Катя стана и отиде в кухнята. Антон вече беше закусил и излязъл. „Поне да си беше измил чашата“, ядоса се Катя, като видя чашата в мивката. А преди, колкото и да беше зает в автосервиза, ѝ помагаше у дома. Сега всичко бе на нея. Добре, че Катя работи дистанционно и има малко повече свобода, иначе не се знае как щеше да смогва.
Днес имаше по-малко работа и тя реши да се поразходи из магазините. След като се прибра и реши да мине покрай сервиза на мъжа си. На паркинга пред сервиза имаше само две коли.
Това учуди Катя, защото Антон казваше, че имат голяма опашка от клиенти. „Може би вътре са много“, помисли си тя. Но като влезе, видя само една кола, по която работеше Игор, един от служителите.
— Здрасти, Игор! — поздрави Катя. — Къде е мъжът ми? Игор я изгледа учудено.
— Не знам, преди малко беше в кабинета си.
— Благодаря.
Катя уверено тръгна към кабинета. Още от коридора чу гласа на Антон, който говореше с някого:
— Казах ти, не мога днес. Вкъщи имам проблеми, не искам жената да почне да подозира нещо. По-зле ще стане, ако ѝ хрумне да рови.
След няколко секунди мълчание мъжът отново заговори:
— Не, този вариант изобщо не върши работа. Дай да го оставим за понеделник… Ще опитам през уикенда да я успокоя. Хайде, ще се чуем.
Настъпи тишина. Явно Антон затвори. Катя стоеше, без да смее да помръдне, дишайки съвсем леко, страхувайки се да не я чуе. Сърцето ѝ биеше лудо. „С кого говори? За какво не трябва да узная? Нима наистина Светка е права и той има любовница? Но пък звучи странно…“ През ума ѝ минаваха хиляди въпроси. Колебаеше се дали да се махне или да влезе. Събра сили и реши да влезе в кабинета.
От изненада Антон изпусна папката, която държеше. По лицето му личеше, че се изплаши. Много се изплаши, само да разбереше Катя от какво.
— Привет, Антоша, — каза тя колкото можа по-спокойно и мило. — Минавах оттук, реших да се отбия да ти се извиня за снощи. Глупаво стана. Ти работиш като вол, аз те ядосвам с претенции. Прав си, не бива така.
Антон подозрително изгледа жена си. Явно не ѝ повярва.
— Нещо ми намирисва на уловка, — каза направо.
— Няма уловка, мили. Наистина искам да се сдобрим, — настоя Катя.
— Добре, аз винаги съм за. — Антон опита да се усмихне.
— Можеш ли днес да дойдеш малко по-рано? Ще ти сготвя нещо вкусничко. Да поседим, да се отпуснем…
— Знаеш ли, да, можем днес да спрем до шест. Все пак аз съм си сам шеф, защо да стоя до късно? — Тонът му беше неестествено приповдигнат, Катя усети, че играе роля.
— Точно. Поне няколко пъти в седмицата да се прибираш по-рано. Много се радвам, че ще си тук днес по-навреме. Тогава аз отивам да приготвя вкусна вечеря и ще те чакам.
— И ти се понагласи… Да почнем вечерта не с ядене… — каза многозначително Антон и я целуна. Ох, колко ѝ липсваше това! Тя буквално се размекна в ръцете му.
— Така, трябва да си довърша работата днес, — мърмореше Антон, сякаш успокояваше и себе си. Катя се усмихна, а Антон я целуна нежно по бузата и тя тръгна да излиза от сервиза. Вече в колата се опита да анализира чутото, но не ѝ се получи. „Може ли да има любовница? Или не? И как да разбера?“
„Ще звънна на Светка“, реши Катя, след като се отдалечи.
— Привет, без теб няма да се справя — каза тя и ѝ разказа всичко, което чу.
— Хм, нищо не става ясно. От една страна сякаш е разговор с любовница, от друга съвсем не прилича на това. Според мен най-разумното е да го проследиш. Идния понеделник е идеалният момент.
— Така ли мислиш? — колебливо попита Катя. — Страх ме е.
— От какво? Да узнаеш истината?
— Не, ами ако ме хване? Представяш ли си какво ще стане?
— Не знам, Катюха. И аз не съм сигурна какво да ти кажа. На твое място бих го проследила, но ти сама решавай.
— Олеле, и ти не знаеш… — отчая се Катя. — Добре, хайде да помислим логично. Ако си е говорил с любовница, защо толкова се плаши? Милиони хора се развеждат, ще си вземе шапката и ще си иде при нея…
— Може тя да е омъжена, — предположи Катя.
— Възможно е. Тогава трябва да крият връзката. А ако не е любовница, тогава кой е? Не спомена никакво име?
— Не, разбира се. Бих запомнила.
— Значи докато не го проследим и не видим с кого се среща, няма да разберем. Ако искаш, аз ще дойда с теб в понеделник, — предложи Светлана.
— Ей, точно това чаках да кажеш! Много искам да си с мен, — зарадва се Катя.
— Добре, тогава така ще направим.
През уикенда можеш да се правиш на кротка и незнаеща, за да се отпусне. А в понеделник се чуваме и се уговаряме кога и къде да се видим, окей?
— Добре, Светле. Какво бих правила без теб?
— Ами, нали сме приятелки.
— До понеделник тогава. Хубав уикенд.
— И на теб.
Катя прибра телефона и се прибра у дома, трябваше да измисли план за тази вечер и идните почивни дни, така че Антон да повярва, че му има доверие и не подозира нищо. Като дойде Антон от работа, намери жена си старателно подготвена: вечерна рокля, прическа, грим, романтична вечеря с вино. Той донесе любимите ѝ цветя — жълти лалета.
— Да не изпуснах нещо? Имаме ли някакъв празник?
— Не, просто съм в добро настроение и искам да зарадвам любимия. Последно време все се карахме, не ми харесва това. Искам да се разбираме и да ценим брака си. Извини ме за поведението ми, — говореше Катя мило.
Антон сякаш се зарадва, че тя говори така, и кимна:
— Да, права си, напоследък наистина сме се отдалечили. Трябва да оправим нещата, — усмихна се и я взе на ръце, отнасяйки я в спалнята. Катя се притисна до него и се наслаждаваше на мига. Отдавна не беше толкова нежен. Чела бе, че такива промени се случват, когато се появи трети човек, тоест любовница. „Наистина ли…? Не искам сега да мисля за това. Щом не е отишъл при нея, вероятно му е добре с мен. А защо тогава съм неспокойна? Аз съм млада жена, искам редовен пълноценен живот с мъжа си, а не веднъж месечно след скандал.“
— Прегладнях, — измърмори Антон, откъсвайки я от мислите ѝ. — Да хапнем, а после може да повторим?
— Гледам, настроил си се сериозно, — усмихна се Катя.
— Ами да. Отдавна не сме били заедно. Помня това.
— Извинявай, вечер нямам сили, — призна Антон.
— А днес имаш?
— Имам. Твоето появяване в сервиза ме надъха. Едвам изчаках края на деня.
— Ясно, значи по-често ще ти правя неочаквани изненади, щом така ти действа, — засмя се Катя.
Грешка беше да го казва — Антон мигом смени изражението си, но се постара да отговори спокойно:
— По-добре не прекалявай, за да не се изгуби ефектът.
— Добре, мили, — съгласи се Катя, усещайки, че едва не развали замисъла.
Уикендът мина спокойно и според плана. Антон си беше вкъщи, никъде не ходеше, телефонните му разговори бяха пред Катя, без тайни. В събота вечер тя спомена дали скоро се е чувал с роднините, но това явно му дойде не на място. Катя не разбираше защо реагира така, нали уж те се бяха обидили на него, а не обратното. Значи има нещо друго. Катя, типично за една жена, искаше да го разгадае.
— Наскоро се чухме, — отвърна уклончиво Антон. — Защо питаш?
— Интересно ми е. До ден днешен не съм ги виждала.
— Тежи ли ти това? — попита той.
— Не кой знае колко, но все пак… Нямам свои роднини, уви, а ти имаш. Но изглежда, че не го цените. За мен е странно.
— Хората започват да ценят, когато губят, — каза Антон.
— Тъй е, — съгласи се Катя. И неочаквано предложи:
— Защо не отидем на гости при тях? Да се запознаем. Или да ги поканим на наша годишнина? Тя е кръгла, важна…
— Не мисля, че е добра идея, — намуси се Антон. — И нека се разберем — с моите роднини ще си оправям нещата сам.
Той почна да се нервира. Катя замълча и се съгласи да не повдига темата. „Човек да наеме детектив за тази фамилия. Всичките са мистериозни. Какво ли крие?“ — разсъждаваше си Катя. Дойде понеделник.
От една страна го очакваше с нетърпение, защото ѝ се искаше да разбере истината, а от друга — я беше страх какво ще открие. На обяд се обади Светла: „Ще дойда в шест, да си готова.“
„Ще съм готова, но страшно се боя“, призна Катя.
„Разбирам те, и аз треперя. Цял уикенд го мисля. Сценариите са безброй. Но хайде да не бързаме с теориите и да изчакаме проверката.“
„Става. Ти си направо си един детектив,“ усмихна се Катя.
„Жив детектив,“ разсмя се Светка и затвори.
В шест Светлана дойде. Катя беше в тъмен анцуг и с бейзболна шапка. Виждайки я, Светла се разсмя:
— Защо не си сложиш и перука?
— Недей, вече ме е страх да не ни види. Представяш ли си какво ще стане?
— Нищо де. Ще оставя колата в съседния двор, има гъсти храсти, няма да я видят. После ще идем пеша до сервиза му, има добро място за наблюдение.
— Ох, колко е гнусно и подло!
— Да, но другояче няма да разберем. Иначе ще се побъркаш, а и аз с теб. Тук съм твърдо решена.
Стигнаха до набелязания адрес, паркираха се в тих ъгъл и тръгнаха пеша към сервиза. Светлана показа къде да се скрият незабелязано.
— Да беше учила право, — прошепна Катя, — явен талант имаш.
— Не знам, татко смяташе, че това ми е призвание, — усмихна се Светка.
Замлъкнаха, защото пред сервиза спря скъп джип. Момичетата усетиха, че това е моментът. Загледаха се — излезе една жена. Отдалеч изглеждаше над четиридесет. После се показа и мъж, на вид към трийсетте. Двамата влязоха в сервиза.
— Какво мислиш? — попита тихо Светлана.
— Не ми прилича на любовница. Тази е по-възрастна, а и има някакъв трети. Чудно.
— Абсолютно. Май става нещо друго, — каза Света, замислена. — Имам идея: ти стой тук, а аз ще отида с колата, ще се направя на клиентка — че колата трака. Така ще се доближа, ще видя по-отблизо тази жена, може нещо да чуя.
Катя се съгласи, макар да бе пред нервна криза. Светлана паркира колата пред сервиза, влезе, и я нямаше около 15-20 минути. Накрая се появи заедно с Антон. Той ѝ говореше нещо възмутено, махаше с ръце, явно не беше доволен, че трябва да се занимава с нея. Светлана му отвърна, помаха и се качи в колата. Антон бързо се върна вътре. Катя хукна към съседния двор, където се бяха разбрали да се срещнат.
Светлана вече я чакаше. Изглеждаше шокирана.
— Казвай, че ще се пръсна! — задъхано каза Катя.
— Тук нещата са наистина мътни. Имам чувството, че е замесен някакъв криминал.
— Криминал? Какво имаш предвид? — Катя се уплаши.
— Те говореха за коли с пренабити номера. Антон казваше, че успял да подготви само две коли, а трябвало пет, и то още вчера. Онази жена говореше строго с него и очевидно той я мрази, но и се бои от нея.
— Боже Господи, какво правим сега? Ще го вкарат в затвора ли?
— Не знам. Ако ги хванат, логично е, че може да го съдят.
— Друго разбра ли? Имена, прякори? А този тип ѝ е охрана ли?
— Вероятно, защото него не го чух да говори. Онази жена каза: „Не затова ти помогнах, за да ми обясняваш сега кога какво можеш да свършиш. Аз определям сроковете, ти се нагласяш.“
— Чакай, с какво му е помогнала?
— Нямам идея. Никога не съм я виждала, — отвърна Катя, озадачена. — Мисля, че мъжът ти много неща не ти е казал. Май му е било удобно, извини ме. Нали имаш хубав тристаен апартамент след родителите ти, ти си живееше сама, изгодна партия. Надявам се, да не си взимала кредити заради него?
— Не говори глупости, разбира се, че не съм, — сопна се Катя, но после се сети за един негов намек.
— Антон веднъж спомена, че е добре да имаме собствен имот, да можем да вземем кредити под ипотека.
— Недей и да си го помисляш!
— Няма. А сега не знам как да се държа с него.
— Имам идея: следващата седмица съм в отпуск, ще отида в родния му град. Може да науча нещо за семейството. Поне ще добия по-ясна представа.
— Ти си невероятна! Ще ти пратя точен адрес от личната му карта.
— Чудесно, ще е едно малко приключение. Ти само ме почерпи с любимата си торта.
— Няма проблем! И пет торти ще направя. Какво щях да правя без теб?
— И аз с теб късметлия, — усмихна се Светлана и я прегърна. — За тортите бих отишла и до Антарктида, пък за да не те тормози някой негодник, ще ида и на Марс!
Двете се засмяха и тръгнаха към колата, за да върнат Катя у дома преди Антон да се прибере. Той, както се очакваше, се върна късно и беше бесен. Просто излъчваше злоба и ярост. Катя все повече се плашеше. Сякаш живееше с двама различни мъже: единият мил, другият — чудовище. Катя мълчеше, страхувайки се да не го провокира. Той без думи мина покрай нея, отиде в банята, после се шмугна в спалнята. Катя седна в кухнята, едва дишайки, да не би да я нападне. Като заспа той, тя написа съобщение на Светлана.
Светлана я посъветва да спи в друга стая и сутринта да се чуят. Катя не спа. Страхуваше се, че ако заспи, Антон може да я нападне. „Това вече е някаква параноя“, помисли си тя. „Но не е нормално да живея с такъв страх…“
Седеше в кухнята и пиеше кафе, когато Антон се появи, нервен и мрачен, сякаш не можеше да намери решение за нещо важно.
— Добро утро, — измрънка той.
— Добро утро.
Катя не посмя да го пита какво иска за закуска. Тя се страхуваше даже да му проговори.
— Закуска няма ли да има? — недоволстваше Антон.
— Разбира се, искаш ли омлет?
— Не, само кафе.
По друга ситуация тя би отбелязала: „Защо ме питаш за закуска, щом не искаш да ядеш?“, но сега само стана и мълчаливо направи кафе. Антон отпи две глътки, удари чашата на масата и си тръгна. Катя въздъхна с облекчение и тутакси звънна на Светлана:
— Све, страх ме е от него. Имам усещането за много негативна енергия, буквално го усещам по кожата. Какво да правя?
— Ако работеше извън вкъщи, можеше да измислим командировка и да се махнеш за седмица. Но така? Къде ще кажеш, че отиваш? Нямаш роднини…
— Да, това е проблем. — Дочу се как Светлана се чуди. — Между другото, аз събота вечер летя, защото в неделя е по-лесно да ги заваря у дома. Връщам се неделя вечер. В понеделник ще ти кажа какво научих.
— Чудесно… — едва каза Катя.
— Спокойно, скоро ще се изяснят нещата.
— Да бе, ще ми стане ли по-леко, ако излязат лоши новини?
— Надявам се. Поне ще знаеш истината. Но дали ще останеш женена след тази истина, кой знае.
— Понякога си мисля, че вече не искам да съм женена за него, — въздъхна Катя.
След малък разговор се уговориха Катя да ѝ пише вечерта. „Ако не пишеш, идвам с полиция,“ пошегува се Светлана. „Надявам се да не стигаш дотам. Хайде, ще се пробвам да дремна, че очите ми се затварят,“ каза Катя.
Успя да спи три часа. Събуди се, пи кафе и реши да се разходи в парка, където ходеше, за да разсъждава на спокойствие. Там имаше малко езеро. Като дете идваше тук с баща си. Хранеха патетата, мечтаеха каква ще стане Катя, колко деца ще има и прочее. Нищо от тези мечти не се бе сбъднало: тя е програмист, не лекар, няма деца, а бракът ѝ съвсем не е щастлив. „Сигурно татко се е разочаровал,“ помисли си тя и изведнъж чу:
— Катя Шитикова, ти ли си?
Катя се обърна. Пред нея стоеше млад представителен мъж в костюм и тъмни очила. Тя не го позна. Но той очевидно я познаваше и се зарадва, като ѝ каза името:
— Виж, не помниш ли ме?
— Извинявай, но не…
— Толкова ли съм се променил? — възкликна той и свали очилата.
— Игор? Игор Левченко? — ахна Катя.
— Да, точно аз! Не мога да повярвам, че не ме позна.
Катя беше изумена. Игор ѝ беше съученик, дори за кратко си бяха гаджета. Но в десети клас той замина с родителите си за чужбина, за да лекуват по-малкия му брат. Това стана отдавна, сякаш в друг живот.
— Катя, толкова се радвам да те видя! — Той я прегърна.
— И аз много се радвам. Направо неочаквано. Как се озова тук?
— Дълга история, хайде да седнем някъде на кафе. Има много за разказване.
Катя погледна часовника. Трябваше да работи по проекта, но… Това е Игор, първата ѝ любов. Колко плака, когато си тръгна…
— Ох, време нямам много, най-много половин час. Но да се видим утре отново, без проблем.
— Добре, сега половин час, а утре по-дълго, — съгласи се Игор.
И забеляза годежния пръстен на ръката ѝ.
— Омъжена си? —
— Учудва ли те? —
— Не, толкова красива жена — логично е да не е сама.
— А ти женен ли си? — с надежда попита Катя.
— Не — отвърна Игор. И забеляза как Катя облекчено въздъхна.
— Е, чудесно, — изпусна се Катя.
— Какво чудесно? — усмихна се Игор.
— Ох, нищо, сбърках, — изчерви се тя.
— Всичко е наред. Аз съм на 31, за мъж това не е възраст. А и за жена не е. Хайде, да пием кафе.
Той я взе под ръка. Катя усети топлината му, разтрепери се и се обърка: „Не мога така, аз съм омъжена.“ Но пък винаги беше мечтала за такъв мъж като Игор, още от дете…
Седнаха в кафенце и веднага сервитьорката им донесе меню, разглеждайки Игор. Катя се засмя:
— Виж, и досега жените те оглеждат.
— А аз си имам само една жена на сърцето, — усмихна се Игор. И Катя пак почервеня.
— Утре ще се видим по-спокойно и ще разкажем всичко.
— Да, утре. Ти за постоянно ли се върна в нашия град?
— Да, надявам се завинаги, — загадъчно отвърна Игор. Катя пак се изчерви.
— Ех, ако не бях омъжена… — промълви тя наум. Но на глас само попита как е брат му.
Оказа се, че бил добре, женен, с дъщеричка на шест месеца, а Игор останал свободен. Той я гледаше така, че ѝ се разтрепериха коленете. Този магнетизъм беше още от училище у него, но сега бе станал по-силен.
След половин час наистина стана време да си тръгват. Игор я изпрати до входа на блока ѝ и на прощаване я целуна по бузата. Катя едва не се хвърли на врата му. „Как ухае, каква енергия има. Сигурно затова казват, че по мириса познаваш дали си пасвате. Определено ми действа невероятно…“
Качвайки се у дома, Катя се втурна към банята, плисна си студена вода да се окопити. Пет минути по-късно на вратата се позвъни. Беше Светлана. Щом видя Катя, onемя:
— Леле, много си… особена.
— Ох, Светле, какви глупости говорих пред него. Не мога да се позная. Никога не съм изпитвала такива емоции.
— Май трябваше да идеш с него директно в някой хотел, — пошегува се Светка.
— Ама аз съм омъжена.
— Да бе, за колко дълго? — многозначително каза Светлана.
— Хайде, мога ли да слушам? … Носиш ли нерви за това, което имам да ти разкажа?
— Направи ми кафе и казвай!
Когато седнаха на масата, Светлана подхвана:
— Значи, нужно е да отида в родния му град. Но вече и без това разбрах нещо. Готова ли си?
— Ще падна, но казвай.
— Оказва се, че Антон е бил женен и има дъщеря на девет години.
— Моля? Той ми каза, че никога не е бил женен!
— Е, значи те е излъгал. Хората се развеждат, случва се, но защо да го крие от теб, при това за дете?
— Действително. Има още нещо? — пророни Катя.
— Името на Антон няколко пъти фигурира в криминални дела в различни градове. Всеки път като свидетел, но става дума все за едно и също — крадени коли. Не смятам, че е случайност.
— Ясно. Съвсем лошо става…
— Така че ще отскоча в родното му място, дано изровя нещо. А ти ми прати негова снимка да имам под ръка, може да потрябва.
— Светле, дано не си пропиляваш таланта без да си юрист.
— Сега така ми е добре. Та днес е сряда, в събота вечер летя, неделя вечер се връщам, а понеделник ще ти разкажа, ако науча нещо.
— Благодаря ти… — Катя беше искрено признателна.
— Хайде, сега за твоя Игор разкажи! — усмихна се Светла.
Катя отново се развълнува, разказа за срещата, чувствата си и че утре са се уговорили пак да се видят.
— Сигурна съм, че предпочитате обща закуска, след бурна нощ, а не обяд, — захили се Светка.
— Недей! Аз съм омъжена.
— Да, да, за колко време? — повтори многозначително приятелката.
— Как ще издържа тази седмица… Толкова ме е страх от Антон.
— Премести се да живееш при Игор? Той ще е щастлив.
— Много смешно, — намръщи се Катя. — Сериозно питам.
„Кой знае какво има в бизнеса им? Може да ни нападнат у нас.“
— Не вярвам да те нападнат още. Явно до момента се е измъквал. Надявам се все ще намери начин.
— Дано…
След още малко приказки Светлана си тръгна, а по-късно Антон се обади и каза, че няма да се прибере — имал спешна задача и нямало как да се отложи.
— Добре, скъпи, разбира се… Да ти донеса храна?
— Не, вече поръчахме пица. С колегите ще работим до късно. Лягай си спокойно, целувам те.
Като сложи телефона, Катя се замисли. „Очевидно се зарадва, че ме няма, така може да си свърши работата. Да се обадя ли на Светка? Не, стига, това е моят живот, трябва сама да реша… Какво губя всъщност? Ами нищо, освен „репутацията“ си. А кой ще знае, освен Светка? Тя е гроб. Открай време хората кръшкат, да не съм единствена. Къде е моралът ми? Но пък имам право да съм щастлива!“
След малко решително набра Игор:
— Привет, какво правиш?
— Теб чакам, — отвърна той.
— Наистина ли?
— Чувствах, че днес ще се обадиш.
— А… — Катя беше объркана, — искаш ли да дойда?
— Разбира се.
— След час съм при теб.
Събра се набързо и поръча такси, притеснявайки се „Ще ме видят ли съседите?“, но не ѝ пукаше толкова. Чувстваше се… щастлива. Пристигна в хотела в 10:30. Игор я чакаше пред входа с букет. Той отвори вратата на таксито, помогна ѝ да излезе, плати на шофьора и ѝ подаде цветята.
— Благодаря, страшно мило, малко се притеснявам… — Тя се изчерви.
— Ще свърши червената боя в града, престани да се смущаваш. Така ще е занапред — цветя и комплименти.
— Ще фалираш, ако всеки ден ми даваш цветя…
— Ще измислим нещо. Жената до мен винаги трябва да има цветя.
— Аз да не съм ти жена?!
— А на кого? Винаги си била моя. Мъжът ти е случайност. Ще поправим това недоразумение.
Игор беше много самоуверен и категоричен. „Боже, явно вече е решил съдбата ни,“ помисли Катя.
— Ти явно си решил всичко?
— Истинският мъж трябва да взема решения за себе си и за своята жена. Защото тя стои „зад“ него, както е в поговорката, а той трябва да решава и закриля. Нали така?
— Прав си. Но такива мъже май не съществуват…
— Съществувам аз, и за тебе стига, — усмихна се Игор. — Хайде, хладно е, да не настинеш.
Поведе я към хотелската му стая. На масата — шампанско и плодове: ананас, манго, ягоди, портокали, грозде.
— Не знам какво харесваш с шампанското, затова поръчах микс, дори и бонбони.
— Аз обичам ананас или шоколад, — засмя се Катя.
Тя си мислеше колко е приказно всичко. Но пък вътрешен глас й шепнеше: „Ами ако това е просто поза, а после всичко стане обикновено?“ Игор я гледаше, сякаш четеше мислите ѝ. Беше толкова щастлив, че и тя даваше воля на емоциите си. Спряха да говорят. Към шампанското стигнаха чак след два часа.
Катя беше на седмото небе от наслада. Това беше върхът на емоциите и усещанията, искрени и живи, които не бе изпитвала досега. Игор усещаше същото.
— Няма да те дам на никого, — прошепна Катя.
— И аз теб няма да пусна, — усмихна се той. — Предстои ли ти тежък развод?
— Не знам още, — промълви Катя.
После му разказа всичко за Антон, как се е държал последно време. Игор я изслуша, зададе няколко въпроса и рече:
— Струва ми се, че Антон ще си има проблеми със закона. Ако вече са го засичали с такива случаи, явно доказателства не са имали, за да го обвинят. Но ако го хванат отново — лошо. На тебе ти е рисковано да си у дома, трябва да измислим как да се махнеш незабелязано.
— Къде да ида? Нямам роднини.
— Антон знае ли? Може някоя далечна леля…
— Имам една леля в Оренбургска област, но нямам представа дори дали е жива. Май никога не сме общували.
— Супер, ще кажеш, че там отиваш, защото е болна. Ей сега минаваме през дома ти, взимаш малко дрехи, и ще останеш при мен засега. Тук няма да те намери. А до тогава твоята Светлана ще се върне с новини, ще решим какво да правим. Аз също ще проуча някои неща, имам връзки.
— Какви връзки, след като живя в чужбина?
— Нали все пак имам нужните хора и тук, — усмихна се той.
На следващата сутрин Катя се вмъкна за 10 минути вкъщи, грабна дрехи. Добре, че Антон го нямаше, иначе щеше да е опасно. После му се обади по телефона:
— Мили, тръгвам при една далечна роднина — тя е тежко болна, няма си никого, трябва да ѝ помогна.
— А, добре, щом се налага, помогни ѝ, — отвърна Антон хладно. Без „ще ми липсваш“, без „обичам те“… Катя усещаше, че се зарадва, че ще я няма и ще си действа на воля.
Игор през това време говореше на английски с някого по телефона, Катя го гледаше с възхита: „Струва ми се, сякаш винаги сме били заедно…“
— Ето, сега остава само да дочакаме неделя вечер, за да чуем новини от Светлана, — каза Игор.
— И ако са лоши, какво ще правя?
— Ще се разведеш и ще забравиш за него. Може би ще го приберат, кой знае.
— Не ми е безразлично, все пак пет години сме били заедно…
— Разбирам. Но ти даде ли му шанс да се оправи?
— Да.
Същата вечер Светлана се обади от летището, че се е върнала и че е научила доста неща. Катя я покани в хотел „Северная“. Когато тя дойде и видя Игор, не можеше да повярва, че това е същото слабичко момче от 10. клас. Но се овладя и каза:
— Първо нека си разкажем, а после ще си правим комплименти. Ще ми трябва нещо по-силно от шампанско.
Но имаше само шампанско и вино. Те седнаха и Светлана започна:
— Отидох в родния му град, но на адреса, който ми прати, никой не живее. Ходих и вечер, и сутрин — напразно. Заприказвах една съседка отсреща и тя разказа, че майката на Антон от години е в издирване заедно с брат му, не е ясно защо, но можем да се досетим… Антон не е заминал преди шест, а преди осем години. Бил е женен, има дъщеря. После жена му заминала с детето в чужбина и се развела. Той също напуснал града. Съседката каза, че Антон бил най-нормалният от семейството, но явно майка му го е намерила сега и… предполагам, че му е наредила да прави незаконните неща.
— Значи той всъщност се е опитвал да започне начисто при мен, — замислено каза Катя. — А тя го е издирила и накарала да продължи. Не е искал да признае, че има дете? Странно и гадно…
— Мисля, че ти сама трябва да му дадеш шанс да разкаже.
— Да, може би.
Катя вдигна телефона и се обади на Антон.
— Да? — прозвуча студен глас.
— Здрасти, Антон, трябва спешно да се видим. Ела в хотел „Северная“.
— Не мога, защо там? Ти не си ли при болната си леля?
— Ще ти кажа. Можеш ли да дойдеш?
— Добре, след половин час съм там.
След като затвори, Катя се обърна към Игор и Светлана:
— Този път няма да бягам, ще поговоря открито.
— Аз се крия в съседната стая, — каза Игор. — Светлана също. Ще слушаме, но няма да се месим, стига да не стане опасно.
Портиера доведе Антон в стаята. Игор и Светлана бяха зад затворена врата. Светла включи запис на телефона си и го сложи под дивана.
— Какво правиш в тази хотел? — попита Антон веднага. — И какво знаеш за майка ми? Откъде?
Той пристъпи заплашително, а Катя седна, за да не изглежда уплашена:
— Знам кой си и какво правиш извън автосервиза. Знам и за твоята майка в издирване, и за брат ти. Предполагам, че тя те е накарала пак да се забъркаш с криминални работи. Също знам, че си бил свидетел по няколко подобни случая…
Антон млъкна, вцепенен.
— Давам ти избор: или отиваш в полицията и си признаваш, или го правя аз. Ти избираш.
— А трети вариант?
— Няма.
— Напротив, има. Хвърлям те сега от прозореца и всеки ще помисли, че сама си скочила. Тогава с тайните ми ще е свършено.
— Няма да е свършено, защото за теб и за майка ти знаят Светлана, собственикът на този хотел и няколко души от полицията. Трябва да очистиш не само мен, а това вече няма да замажеш.
— Ти ме предаде! — изкрещя Антон и се нахвърли върху Катя.
Но веднага изскочи Игор и му сгъна ръцете зад гърба. Антон не разбра как стана.
— Глупако, имахте си изход — с малка присъда за съдействие на следствието!
— Махай се! — изръмжа Антон.
Светлана вече бе извикала полиция. Антон бе арестуван. Катя им даде записа. Не можеше да мине като доказателство в съда, но да го чуе Антон можеше. Светлана така се измори, че заспа на дивана, а Катя и Игор излязоха на балкона да погледат звездите.
— Понякога животът се променя за миг, и то страшно бързо, — каза Катя…
— Важното е, че при теб е към по-добро, — усмихна се Игор.
— За него не е, — рече Катя. — Прекарах пет години с един човек и въобще не го познавах… Сега вероятно ще го осъдят, можеше да се отърве само с условна, ако беше поговорил спокойно.
— Не се вини, ти му предложи. Той избра друго. — Игор я прегърна.
— Хайде да отидем някъде на почивка, където поискаш, — каза ѝ той.
— Където и да е, стига да си с мен, — усмихна се Катя.
About the Author
