Защо Инна е плела папийонките, тя самата не знаеше
Дъщеря ѝ е на 40 години, овдовяла е преди две години, без да има деца. Миналата година се омъжила повторно.
Съпругът бил по-млад и искал да живее за себе си.
Синът ѝ отдавна бил заминал за Америка и нямал намерение да се връща. Племенниците бяха пораснали, но бяха млади за деца. Вероятно е било просто хубава прежда,
латвийски.
Тя си взе само едно снопче. Цветовете бяха толкова вълшебни и нежни. Помислих си, че ще направя жилетка за себе си. Купих си тънки игли и кука и започнах да плета.
Преди да се усетя, бях изплела малки пайети. И все още има много прежда.
До вечерта бонето беше готово, а на следващия ден изплетох панталони с нагръдник и блуза. Ина взе една голяма кутия с копчета, избра красиви, малки, под формата на мънички божии птички.
После отиде в банята, разтвори в един съд препарат за вълна и сложи комплекта, изпи го внимателно и въздъхна:
„Ще умра, без да държа внуците си на ръце. Ина постави вързаните предмети върху хавлиения чаршаф, разстлан на масата: „Но някъде по света има дете, което се нуждае от това“. Тя отвори лаптопа си и потърси домове за сираци в нейния град. Тя прочете.
Облече се и отиде в магазина. Купи още прежда с повече нюанси на синьото и отново седна да плете.
Направила комплект за момчето. А след това изплетох десет чифта ботушки и десет топли шапки. Всички те бяха в различни цветове. Ина отиде в Дома за бебета. „Без
сертификат не можем да ги приемем – каза една служителка – По-добре дайте памперси, имате нужда от тях през цялото време.
И Инна стоеше там и плачеше. „Добре – каза служителката, – ще го организираме някак си.
Хайде, да се облечем с твоите ботушки“. Инна взе бебетата на ръце, целуна нежните им бузки и каза: „Те са мънички. Трябва да си имат майка.“
На мъничките крачета тя сложи пинсета, а на по-големите пробва плетени шапки. После си тръгнах. Съпругът ми се прибра късно от работа и я попита как е. А тя не
не знаеше какво да каже. Вечерята не беше готова, хладилникът беше празен.
– Аз плетох ботушки за Бебешката къща. А те казаха, че памперсите са по-необходими – каза Инна и погледна съпруга си.
– Добре – отвърна той, – да сварим картофи, а утре ще купим памперси.
Инна извади една тенджера и започна да мие зеленчуците.
-Няма да ни дадат бебе, ние сме стари, аз съм на 61, а ти на 62.
-Може би няма да ни го дадат, но няма да затворят вратата, можем да се споразумеем. Елате и помогнете. И плетете ботуши и чорапи. Те ще ви бъдат полезни.
-Има една двойка, момче и момиче, близнаци, руси. -Те са почти на 2 години. Те са почти на 2 години.
Мисля, че плетените костюми ще им подхождат, може би са малко големи, но децата растат бързо. Ще бъдат съвсем подходящи и за тях, изплетох ги под формата на маратонки.
– Хайде да тръгнем заедно – каза съпругът ми. Ще направя сделка. Ще си ходим на гости.
И той се съгласи. В продължение на четири месеца Инна и съпругът ѝ бяха доброволци. Инна плетеше нови костюмчета и бебешки ботушки, за отглеждане. Близнаците вече я наричаха майка. Но един ден те влезли и бебетата ги нямало.
-Вие знаете, че са били осиновени, две от тях. Направихме им снимка в твоите плетени костюмчета и двойката се обади още същия ден. Минаха месеци на документи. Взеха ги тази сутрин.
До последния момент се страхувахме, че няма да искат да вземат две от тях.
Сълзите на Ина излязоха навън.
-Защо плачеш, глупачке – каза съпругът ѝ. – Трябва да си щастлива.
Дъщеря ѝ се обади,
– „Мамо, може ли ти и татко да дойдете при мен? Имам нужда от помощ.
Кранът счупен ли е – попита Ина, – или съседите пак са се наводнили?
-Трябва да сглобя леглото – отвърна дъщеря ѝ. -Когато дойдеш, по-добре не се обаждай, а отвори с ключовете си.
-Добре, ще дойдем.
Те се качиха в своята волга и потеглиха.
Тристайната стая на дъщеря ми беше блестящо чиста. Кухнята миришеше на нещо вкусно. Инна и съпругът ѝ се съблякоха и обуха чехли.
-Измийте си ръцете и влезте в стаята – извика дъщерята, – веднага ще дойда.
Те седнаха на дивана и гледаха новините. Изведнъж съпругът ѝ я бутна встрани.
Тя вдигна глава. Дима, нейният зет, стоеше на вратата. В ръцете му седяха самите близнаци, облечени в костюми, които тя беше завързала, и в малки плетени маратонки-пинетки. Момчето държеше в дланта си парче ябълка, а момичето, с размазани бузи, хитро гледаше и се опитваше да отхапе ябълката. Дима се усмихна.
-Не знам дори как да го кажа. Както и да е, вече имате внуци. Не сме говорили, не знаехме дали ще успеем да го официализираме. Жана сега ще дойде, тя им прави каша.
Жана се втурна и се изчерви.
-Мамо, татко, запознайте се с Таня и Володя. Видях снимката им на страницата „Децата са в очакване“. Те са близнаци, като мен и брат ми.
А ботушките им са точно като тези, които изплетехте за нас. Помниш ли, че на снимката, на която аз и брат ми сме на 2 години? Показах бебетата на съпруга ми и той каза: „Да ги вземем.
Дима сложи децата на пода. Те се затичаха към Инна, протягаха малките си ръчички и викаха: „Мамо, мамо!“.
Тя ги притисна до себе си и ги целуна, изтривайки сълзите им: „Аз не съм мама, аз съм вашата баба, бабо“. И продължаваше да повтаря: „баба, баба, баба“.
Съпругът ми се засмя:
„Защо плачеш сега? Трябва да купим вълна.
About the Author
