– Изчакай да умре, тогава ще се забавляваме, ще празнуваме…
– Колко още? – Пълният мъж лениво извърна глава към жената. – Мисля, че тя ще надживее и теб, и мен. Тя е жива тел.
– Няма да я надживее. Докторът каза още няколко месеца. Нотариусът не ни ли даде всички документи?
– Всички, всички. Той е алчен, всичките тези пари! Не дай си Боже да не се изплати… – мъжът въздъхна притеснено.
Старицата, която седеше в инвалидна количка в съседната стая, чуваше разговора зад стената. Разбира се, възрастта си бе взела своето и слухът ѝ се бе притъпил, но все пак ушите ѝ долавяха всеки смях, а очите ѝ ясно си представяха нахалната усмивка на Кристин, докато говореше със съпруга си. Една сълза се търкулна по състарената ѝ буза. Антонина Петровна задряма във фотьойла, защото нямаше сили да се премести в леглото.
На сутринта старицата се събуди от странен шум, идващ от коридора. Антонина Петровна се протегна, опитвайки се да дойде в съзнание, след като беше спала седнала, и след това се придвижи към източника на звука. Но щом отвори вратата, ръцете ѝ изведнъж престанаха да се подчиняват. На прага до Кристина стоеше младо момиче, точно като сина на Антонина Петровна, който беше починал преди повече от десет години… Същата кафява коса, вдлъбната брадичка, смеещи се кафяви очи… Точно като Сашка в женски образ!
– И това, по всичко личи, е собственикът на тази къща? – Момичето се обърна към старата жена, оправяйки ремъка на раницата си на рамото. – Мога ли да вляза, бабо?
Антонина Петровна се съвзе от шока, когато чу приятния, мелодичен глас на непознатия, който по някаква причина я наричаше баба. Старицата кимна, тръгна към вратата, но пътят ѝ беше препречен от ръката на Кристина.
– Антонина Петровна, да вярваме ли сега на някакви бесилки от улицата? Ами ако е крадец или мошеник?
– Нима не виждате? – каза Антонина Петровна с дрезгав от вълнение глас. – Тя прилича точно на Саша. Нека момичето да говори!
– Да, веднага! И аз няма да мисля за това!
С тези думи Кристина затръшна входната врата, връщайки се в спалнята. Точно пред носа на непознатия. Антонина Петровна започна да дърпа дръжката с всички сили, но тя не помръдна. Като потърси ключовете в съседното шкафче, старата жена установи, че такива няма.
– Не е ли това, което търсиш? – Кристина звънна с кибритената кутийка, която висеше на пръста ѝ.
– Кристина, дай ми ключовете, за Бога, умолявам теһттр://….
– Не бих си и помислила за това, Антонина Петровна. Вие сте стар, немощен човек, не разбирате много неща. Предпочитам да ми дадеш ключовете, за да не направиш някоя глупост.
– Точно така! – Почесвайки се по гърба, от спалнята излезе пълен мъж. – Трябва да слушаш Кристина, тя е единствената, която се грижи за теб!
– С кого, по дяволите, говориш, Андрей?“ – изкрещя баба. – Единственото нещо, за което тя се притеснява, е апартаментът и как да похарчи пенсията ми!
– Ти, стара мома!
Андрей замахна към Антонина Петровна, от което тя цялата се сви в болезнена буца …
– Не си цапай ръцете. Тя не си заслужава. Скоро сама ще умре…“ Кристина се намръщи.
Вратата на спалнята се затвори. Антонина погледна тъжно към мястото, където преди няколко секунди бе стояло непознатото момиче, и откара количката в стаята си.
Към вечерта, когато Антонина Петровна постепенно започна да се овладява от съня, тя изведнъж чу почукване на прозореца. „Момчетата отново са непослушни! О, този първи етаж…“ – помисли си старицата, като отново затвори очи, но звукът не спираше. Жената вдигнала завесите и видяла смеещи се кафяви очи.
– Моето малко момиченце! – изкрещя старата жена от изненада.
Но момичето не отговори нищо, само сложи пръст на устата си, сякаш намекваше, че Антонина Петровна трябва да мълчи. После посочи към прозореца.
– Сега, сега, сега!
Антонина Петровна веднага разбра всичко. В главата ѝ дори не се появи мисълта да не пусне момичето да влезе. След няколко минути тя отвори прозореца, след което момичето, като се издърпа на ръце, най-накрая успя да влезе в стаята.
– Антонина Петровна, какъв е този шум? Това е първият час на нощта, престани да дрънкаш с костите си! Спете вече! – чу няколко удара в стената и гласа на Андрей.
– Аз спя, Андрей, аз спя!
Междувременно момичето се приближи на пръсти до старицата и като седна на колене, най-сетне успя да погледне лицето ѝ. Антонина Петровна, като видя момичето толкова близо, също затаи дъх. Устните ѝ започнаха да треперят, а очите ѝ се напълниха с горещи сълзи.
– Не плачи, не плачи, бабо! – момичето сложи ръцете си в дланите на старицата.
– Коя си ти, ангеле? – Антонина Петровна прошепна с треперещ глас.
– Лена, твоята внучка. Израснала съм в сиропиталище, не познавам баща си, а майка ми почина, когато бях на четири години. Преди шест месеца навърших осемнайсет, затова се върнах в родния си град. Не знаех какво да правя, кого да търся… Съседите ми казаха, че майка ми имала мъж, който я посещавал дълго време… Дори щели да живеят заедно, а после… Той изчезнал.
Антонина Петровна стисна по-силно дланите на момичето и заговори:
– Той не е изчезнал, Леночка, не е изчезнал! Дойде при мен, за да ми каже, че скоро ще ме вземе при себе си, че ще се съберем заедноһттрѕ://news.bg
Старицата отвърна очи. Треперещият ѝ глас премина в ридания.
– Бабо, кажи ми, че той не е изчезнал… Че не ни е изоставил!
– Не го е направил, внучке. Не го е направил! Останал е при мен един ден, а през нощта е щял да пътува обратно, но е станала катастрофа, Леночка! Сашенка, той е…
– Заминал ли си е? – попита Лена.
Старата жена кимна, неспособна да изрече ужасната истина. Лена се надигна от коленете си и уморено разтри челото си. В очите ѝ нямаше сълзи, нямаше скръб… По-скоро разочарование. През цялото това време се бе надявала да види баща си. Нека, той нямаше нужда от нея, защото иначе щеше да я вземе от сиропиталището… Лена го оправдаваше с факта, че той просто нямаше такава възможност. И сега, когато момичето порасна, разбра: тя е готова да се изправи пред истината и няма значение колко ужасна е тя …
И се оказа, че баща ѝ си е отишъл, преди тя да се роди. Дали в такъв случай той я е изоставил? Възможно ли е било да го намрази? Лена не можеше да си отговори на тези въпроси.
– Бабо, бабо, аз ти донесох една брошка!
С тези думи Лена отвори раницата си и започна да рови из нея. След няколко секунди тя извади хартиено руло, което представляваше красива сребърна брошка с черен камък.
– Бабо, запазих я, след като майка ми умря! Винаги я носех със себе си… Имам я от майка ми, а майка ми я е получила от Саша, твоя син.
Като видя брошката, Антонина Петровна посегна към верижката на врата си. Издърпвайки я изпод дрехите си, жената показа на Лена абсолютно същата брошка. Навремето баба ѝ беше подарила същата на сина си, когато той за първи път напусна бащината си къща.
– Баба! – Лена възкликна, когато видя брошката. – Знаех си, че са ми дали правилния адрес! Знаех, че имам семейство! Вярваш ли ми, вярваш ли, че съм твоята внучка?
– Вярвам, Лена, вярвам! Разпознах те от първата секунда. Тези очи, тази коса… Приличаш точно на Саша!
Лена най-накрая прегърна баба си. Отдръпна се от старицата, момичето отново седна пред нея на колене и каза:
– Бабо, кои са те? – Лена премести очи към стената зад старата жена.
– Те се грижат за мен, Леночка. Те купуват хранителни продукти, чистят. След смъртта на Саша аз постепенно започнах да „увяхвам“ и сега имам проблеми със сърцето…
– Хората не се отнасят към животните така, както се отнасят към теб! Защо не ги изгониш?
– Защото нямам кого да помоля за помощ! Те не ми помагат безплатно, помагат ми срещу наем. Ще им препиша апартамента.
– Няма как! – Лена плесна с ръце. – Сега аз ще се грижа за теб, бабо! И ще ги изгоним… Но за целта трябва да потвърдим, че сме роднини.
– А как ще го направим? – Попита изненадано старицата.
Лена не отговори нищо и се върна в раницата си. Извади една козметична чантичка, отвори опаковка с памучни тампони и я подаде на старицата.
– Да направим един тест. Отделила съм малко спестявания, така че би трябвало да са достатъчни.
Взела проба от слюнката и сложила памучните тампони в чиста торбичка, Лена целуна баба си по бузата и излезе навън през прозореца.
…Няколко дни по-късно момичето, заедно със социалния работник, най-накрая успя да стигне до дома на Антонина Петровна по обичайния начин. Тестът даде положителен резултат, което показваше, че Лена и старицата са роднини. Сега момичето беше единствената наследница на апартамента, така че първото нещо, което направи, беше да изрита Христина и съпруга ѝ надалеч. Така Антонина Петровна си намери дом, а Лена – ново, любящо семейство, точно както си беше мечтала!
About the Author
