Карина се беше навела да събира от пода парчетата от счупената чиния, когато тишината на апартамента беше разкъсана от звънеца на вратата. Девет вечерта — тя не очакваше гости. Острите парчета издрънчаха в коша за боклук и този звук болезнено ѝ напомни за събитията отпреди две години, когато Мартин в ярост хвърляше съдове и крещеше: — Салон за красота! Ти дори за себе си не можеш да се погрижиш!
Тя се изправи, бавно избърса ръцете си в кърпата и се приближи до вратата. Погледна през шпионката — и сърцето ѝ за миг се сви. Той. Все така як, в скъп костюм, със същата самодоволна усмивка, която някога едновременно я плашеше и я караше да го мрази.
— Е, какво — трудно ли ти е без мен? — попита той, щом тя отвори.
Мартин влезе, без да чака покана. Хвърли преценяващ поглед към антрето — същите избелели тапети, същият скърцащ паркет. — Заповядай — каза спокойно Карина, изненадана от собствения си глас.
Той свали палтото си и го закачи на познатата кука, сякаш още имаше право на това. В хола се настани в старото си кресло, отпусна се и разкопча сакото. — Още ли живееш тук? Като в музей на бедността.
Карина седна срещу него и сключи ръце в скута си. Навик. Точно така седеше някога, когато той подробно ѝ обясняваше колко е неспособна и че без него няма да се справи. — Кафе ще пиеш ли? — попита тя.
— Може. Само да не е разтворимо — вече съм отвикнал от такава… икономия.
Тя донесе кафето в обикновени бели чаши. Мартин отпи и недоволно се намръщи. — Същите евтини пакетчета? Надявах се да си се научила да живееш нормално.
Извади телефона си и ѝ показа екрана. — Виж. Това сме аз и Елица — онзи ден. Ресторант на покрива. Знаеш ли каква беше сметката? Макар че… откъде ли ще знаеш.
На снимката той беше с млада, светлокоса жена. Чаши с пенливо вино, светлините на вечерния град на заден план. — Усещаш ли разликата? — продължи той с явна наслада. — Елица знае как да бъде жена. А ти… — огледа стаята. — Все още ли заделяш „за черни дни“?
Карина мълчеше. — Между другото, как е салонът ти? Има ли клиенти? — Има. — Две възрастни дами за къдрене? — Мартин се усмихна подигравателно. — Казвах ти — това не е за теб. Погледни се, дори не си се гримирала.
Карина машинално докосна лицето си. Наистина — от сутринта не ѝ беше до козметика. — Слушай — той се наведе напред и сниши глас, — ако наистина ти е трудно, мога да помогна. По стара памет.
Усмихна се така, както винаги, когато беше уверен в превъзходството си. Карина бавно вдигна поглед. Погледна го право в очите — и за първи път от години си позволи едва забележима, опасно спокойна усмивка.
— Да помогнеш?.. — повтори тихо Карина. — Тогава слушай внимателно, Мартин.
Той леко повдигна вежди, очаквайки познатата благодарност или оплакване. Карина стана, отиде до прозореца и за миг се загледа в тъмния двор. После се обърна — бавно, уверено. — Ти не дойде тук, за да помагаш — каза спокойно тя. — Дойде да провериш дали без теб ми е зле. Дали още съм същата жена, която може да унижаваш, сравняваш и поучаваш.
Мартин се усмихна криво, но в погледа му за първи път се появи напрежение. — Не преувеличавай. Просто по човешки… Може наистина да имаш нужда от подкрепа.
— Подкрепа? — Карина се усмихна кратко, без топлина. — Наричаш подкрепа това да ми показваш снимки с друга жена? Или да влизаш тук без покана и да оценяваш дома ми като стока на разпродажба?
Тя се приближи. Между тях останаха само няколко крачки. — Ти дори не попита как живея. Не те интересува салонът ми, работата ми, животът ми. Интересува те само едно — отново да се почувстваш по-висш.
Мартин рязко се изправи. — Поне съм честен — каза студено. — Успях. А ти… още си тук.
Карина кимна, сякаш се съгласяваше. — Да. Още съм тук. В този апартамент, в който някога крещеше и хвърляше чинии. И знаеш ли кое е най-интересното? — направи пауза. — Вече не ме е страх.
Той отвори уста, но тя продължи, без да му даде думата. — Салонът работи. И не с „две възрастни дами“. Графикът ми е пълен за месец напред. Изплатих кредита. Сама поддържам този дом. И да — понякога пия кафе от евтини пакетчета. Защото мога да избирам за какво да харча парите си, а не да се оправдавам за всяка стотинка.
Мартин се намръщи. За първи път тази вечер изглеждаше объркан. — Лъжеш.
— Провери, ако искаш — отвърна спокойно тя. — Само че вече няма значение. Ти не дойде тук за истината.
Тя отиде до вратата и я отвори широко. — Имаш ресторанти по покривите, млада жена и своя „нормален живот“. Върни се при тях.
Той се изправи бавно, явно неочаквал такъв край. Няколко секунди мълча, после се опита да се усмихне: — Ще съжаляваш. Такива като теб винаги съжаляват.
Карина го погледна внимателно, почти със съчувствие. — Не, Мартин. Съжаляват онези, които се връщат. А аз — затварям вратата.
Тя не повиши глас. Не извика. Просто го гледаше как излиза на стълбището. И едва когато се оказа отвън, каза спокойно и ясно: — Следващия път, преди да попиташ „трудно ли ти е без мен“, се увери, че изобщо някой иска да ти отвори.
Вратата се затвори тихо, без трясък. А Мартин дълго стоя на стълбището, осъзнавайки, че за първи път в живота си е закъснял — не за вечеря, а за нейния нов живот.
Глава 2: Сенки под прожекторите
Тишината в апартамента отново се възцари, но този път беше различна. Беше плътна, наситена с адреналин. Карина се подпря с гръб на вратата и затвори очи. Ръцете ѝ леко трепереха, не от страх, а от освобождаване на напрежението, трупано с години. Тя не беше казала всичко на Мартин. Не му каза, че „пълният график“ в салона бе резултат на безсънни нощи, работа по 12 часа на ден и лишения, които той не би могъл да проумее. Не му каза и за Даниел.
Телефонът ѝ извибрира върху масичката в хола. Беше късно. Погледът ѝ падна върху дисплея. Даниел. Брат ѝ. Студентът по право, гордостта на семейството, който уж всичко постигаше с лекота. Карина вдигна, предусещайки, че спокойствието ѝ е приключило за тази вечер.
— Кари? — гласът му звучеше дрезгаво, сякаш беше плакал или пушил твърде много. — Какво става, Дани? Всичко наред ли е? — Трябва да се видим. Веднага. Не мога по телефона. — Даниел, почти десет е. На общежитието ли си? — Не… пред входа ти съм.
Карина замръзна. Брат ѝ живееше в другия край на града, близо до университета. Какво правеше тук по това време? Тя натисна копчето на домофона и след минута Даниел влезе. Изглеждаше ужасно — бледен, с тъмни кръгове под очите, облечен в намачкан суичър. Той, който винаги държеше на външния вид, сега приличаше на преследван звяр.
— Сядай — каза тя и веднага отиде да сложи чайник, макар да знаеше, че чай няма да оправи нещата. Даниел седна на същото място, където преди малко седеше Мартин, но позата му беше на човек, смазан от тежест. — Кажи ми — подкани го тя, сядайки до него.
Той заби поглед в пода. — Взех пари. Много пари. — Как така взе пари? От кого? Заем? — Не е точно заем от приятел. От банката. И още един… бърз кредит. Карина усети как стомахът ѝ се свива на топка. — За какво, Дани? Нали учиш, ние помагаме с каквото можем, таксите са платени… — Исках да купя жилище. Едно таванско ателие, близо до центъра. Мислех да го ремонтирам и да го продам на двойна цена. Един колега, Филип, ме нави. Каза, че схемата е сигурна. Че пазарът върви нагоре. — И? — И се оказа, че сградата има тежести. Че акт 16 е фалшив. Строителят изчезна. Парите отидоха за първоначалната вноска и за материали, които никога не пристигнаха. Сега дължа вноски, които не мога да плащам. Лихвите по бързия кредит ме убиват, Кари. Те ми звънят всеки ден. Заплашват, че ще се обадят в университета, на работата ми…
Карина го гледаше втрещена. Брат ѝ, бъдещият юрист, беше попаднал в най-елементарната схема за имотна измама. — Колко? — попита тя сухо. — Общо… около четирийсет хиляди лева. С лихвите може да станат петдесет до месец. — Петдесет хиляди?! Даниел, ти луд ли си? Откъде ще ги намерим?
Той вдигна поглед, пълен със сълзи. — Затова дойдох. Те искат да запорират сметките ми. Но по-лошото е, че Филип… той е дал моето име като поръчител и на неговия кредит. А той изчезна в чужбина. Всичко се стоварва върху мен. Карина стана и започна да крачи нервно из стаята. Салонът вървеше добре, да, но печалбата ѝ се реинвестираше в нови уреди и консумативи. Тя нямаше петдесет хиляди лева в брой. Имаше може би пет хиляди спестени.
— Ще отидем при адвокат — отсече тя. — Аз съм студент по право, знам законите! — избухна той. — Подписал съм всичко. Всичко е законно, макар и неморално. — Не ме интересува какво си учил. Ще отидем при истински адвокат. Имам клиентка, Таня, тя се занимава с търговски дела. Утре сутринта ще ѝ се обадя.
В този момент телефонът на Даниел иззвъня. Той подскочи, сякаш го удари ток. На екрана пишеше „Неизвестен номер“. — Не вдигай — нареди Карина. — Ако не вдигна, ще дойдат в университета. — Нека дойдат. Ти оставаш тук тази вечер.
Глава 3: Двойна игра
На следващата сутрин Мартин се събуди в луксозния си апартамент в полите на Витоша. Гледката беше зашеметяваща, но той не я забелязваше. Главата го болеше. Снощната среща с Карина не протече по план. Очакваше да види една съкрушена жена, която ще моли за помощ, а вместо това се сблъска със стена от ледено спокойствие. Това го вбесяваше. Но по-страшното беше друго.
Той стана и отиде в кабинета си. Отвори сейфа, скрит зад една картина — клише, което той обожаваше. Вътре нямаше пачки с пари. Имаше само документи. Договори за заеми. Ипотеки. Мартин беше „бизнесмен“ в очите на обществото. Вносител на луксозни автомобили. Но истината беше, че последните три пратки бяха задържани на митницата заради нередности в документите. Партньорът му, Асен, започваше да губи търпение. Асен не беше човек, с когото можеш да си играеш. Той не съдеше хората — той пращаше други хора да „решат проблема“.
Мартин се нуждаеше от свеж капитал. Спешно. Елица, с нейните претенции за почивки на Малдивите и чанти за хиляди левове, само източваше и малкото му останали ликвидни средства. Той трябваше да намери начин да вземе пари. И тогава се сети за думите на Карина: „Салонът работи. Графикът ми е пълен“.
Той се усмихна злокобно. Когато се развеждаха, те подписаха споразумение, но той знаеше, че има вратичка. Той ѝ беше дал първоначалните пари за наема на помещението. Бяха смешни пари тогава, но юридически, ако успееше да докаже, че това е инвестиция в съвместен бизнес, а не подарък, можеше да предяви претенции към собствеността. Или поне да я заплаши достатъчно, за да му плати, за да се махне.
Мартин набра номера на своя адвокат, Стоян. Човек без скрупули, който беше спасявал кожата му неведнъж. — Стояне, здравей. Имам работа за теб. Помниш ли бившата ми? Да, Карина. Искам да провериш всичко около фирмата ѝ. Искам да знам какви активи има. И подготви иск за делба на придобито по време на брака имущество, което е било „укрито“. Ще я сринем.
Глава 4: Капанът се затяга
Салонът на Карина, „Естетика“, ухаеше на лавандула и скъпо кафе. Беше нейното убежище. Стените бяха боядисани в меко кремаво, а големите огледала създаваха усещане за простор. Но днес Карина не виждаше красотата. Тя работеше механично върху ноктите на една клиентка, докато мислите ѝ бяха при Даниел. Той спеше в апартамента ѝ, страхувайки се да излезе.
В 11:00 часа вратата се отвори и влезе Таня. Тя беше висока, строга жена с остър поглед, винаги облечена в безупречни костюми. Беше адвокат по корпоративно право и една от най-редовните клиентки на Карина. — Здравей, Таня. Радвам се, че дойде — каза Карина, опитвайки се да прикрие треперенето в гласа си. — Карина, изглеждаш ужасно. Какво става? — Таня веднага усети промяната. Тя не беше човек на празните приказки.
Карина остави пилата и въздъхна. — Трябва да говоря с теб. Професионално. Ще ти платя за консултацията. Таня махна с ръка. — Остави парите засега. Казвай.
В малката стаичка за почивка, Карина разказа всичко за Даниел. За кредитите, за измамната схема с ателието, за лихвите. Таня слушаше внимателно, без да я прекъсва, водейки си бележки в малък тефтер. — Ситуацията е сложна — каза най-накрая адвокатката. — Ако е подписал запис на заповед, нещата са лоши. Банките са едно, но фирмите за бързи кредити са агресивни. Има обаче начин да атакуваме договора, ако лихвените условия са неравноправни. Много от тези фирми работят на ръба на закона.
— Можем ли да го спасим от затвора? — попита Карина. — Затвор за дългове няма, Карина. Но могат да му съсипят живота. Да му запорират бъдещи заплати за десетилетия. Трябва да действаме бързо. Доведи го в кантората ми следобед.
Докато разговаряха, на рецепцията се чу шум. Глас, който Карина познаваше твърде добре, се караше с администраторката. — Аз съм съпругът на собственичката, отдръпнете се!
Карина пребледня. Мартин. Тя излезе в салона. Мартин стоеше в центъра, оглеждайки новото оборудване с алчен поглед. Клиентките го гледаха с недоумение. — Бивш съпруг, Мартин — поправи го Карина ледено. — Какво правиш тук? Това е частна собственост. — Частна, казваш? — той се изсмя. — Дойдох да видя как върви нашата инвестиция.
Той хвърли една папка на плота на рецепцията. — Това е копие от исковата молба, която ще получиш официално утре. Съдя те за 50% от бизнеса. Имам документи, че парите за старта са дошли от моите сметки. Ако не искаш да се влачим по съдилища и да ти запорират сметките, което ще убие бизнеса ти, предлагам сделка.
Карина посегна към папката, но ръката ѝ трепереше. — Ти си луд. Аз ти върнах тези пари още първата година. На ръка. — Имаш ли разписка? — попита той с мазна усмивка. — Защото аз имам банков превод към теб. А ти нямаш нищо.
Таня излезе от задната стая. Присъствието ѝ беше като полъх на арктически вятър. — Господинът има ли час? — попита тя, оправяйки очилата си. Мартин се обърна, готов да отвърне грубо, но замръзна, когато я позна. Таня беше известна в юридическите среди като „Акулата“. Тя беше водила дела срещу много по-големи риби от него. — Вие коя сте? — попита той, леко разколебан. — Аз съм адвокатът на дамата, която тормозите. И ако не напуснете веднага, ще се обадя в полицията за нарушаване на обществения ред и тормоз. А що се отнася до вашите претенции… — тя взе папката и я разлисти бързо. — О, да. Член 25 от Семейния кодекс, но виждам, че сте пропуснали давностните срокове за някои искове. Ще се видим в съда.
Мартин пребледня от ярост. Той грабна папката обратно. — Това не е приключило, Карина. Ще те унищожа. Той излезе, блъскайки вратата.
Карина се свлече на стола. — Сега вече наистина съм в капан — прошепна тя. — Брат ми дължи петдесет хиляди, а бившият ми мъж иска да ми вземе бизнеса.
Глава 5: Скритият живот на Елица
Елица седеше в скъпото кафене и чакаше Мартин. Той закъсняваше, както обикновено. Тя отпи от лимонадата си и погледна телефона си. Беше на 26 години, красива, поддържана, но вътрешно се чувстваше празна. Мартин ѝ беше обещал свят на блясък, но реалността беше по-различна. Той беше нервен, криеше телефона си, често изчезваше нощем.
Предишната вечер, докато Мартин се къпеше, телефонът му беше останал на масата. Елица знаеше кода — беше го видяла случайно преди седмица. Любопитството надделя. Тя отвори съобщенията. Очакваше да види друга жена. Но видя нещо по-лошо.
Съобщения от „Асен“: „Имаш срок до петък, Мартине. Не ме карай да пращам момчетата. Парите или колата ти. И онова жилище на бул. България.“
И друго съобщение, изпратено от Мартин до някой си „Стоян“: „Трябва да изстискам Карина. Салонът ѝ прави пари. Подготви фалшивите фактури за ремонта от 2019-та.“
Елица беше оставила телефона точно както го намери. Тя не беше глупава. Мартин не беше богат. Той беше банкрутирал измамник, който затъваше все по-дълбоко. И сега искаше да унищожи бившата си жена, за да се спаси. Когато Мартин най-после пристигна в кафенето, той беше потен и раздразнен. — Поръча ли? Нямам много време — каза той, сядайки тежко.
— Мартин, трябва да поговорим — каза Елица тихо. — Не сега, бебе. Имам проблеми в бизнеса. Някакви митнически глупости. — Имаш дългове към Асен — каза тя директно.
Мартин замръзна. Очите му се присвиха. — Ти ми ровиш в телефона? — Това няма значение. Значение има, че ме лъжеш. И че планираш да ограбиш бившата си жена. Той я хвана грубо за китката. Хората наоколо се обърнаха, но той не забеляза. — Слушай ме внимателно. Ти живееш в моя апартамент, караш моята кола, ядеш храната, която аз плащам. Ако аз потъна, ти се връщаш на село, откъдето дойде. Така че си затваряй устата и се усмихвай. Разбра ли?
Елица се дръпна рязко и стана. — Твоят апартамент? Този, който Асен ще ти вземе в петък? Тя взе чантата си и си тръгна. Мартин остана сам, осъзнавайки, че светът му се разпада. Но това го направи още по-опасен. Нямаше какво да губи.
Глава 6: Сделка с дявола
Дните минаваха като в мъгла. Карина работеше като робот, а вечерите прекарваше в разговори с Таня и Даниел. Ситуацията с кредитите на Даниел беше временно овладяна — Таня беше пуснала възражение срещу съдебното изпълнение, печелейки време. Но дългът стоеше.
Един следобед в салона влезе мъж на средна възраст, облечен в скъп кашмирен пуловер. Беше Петър, собственикът на сградата, в която се намираше салонът. Той беше богат инвеститор, тих и възпитан човек, когото Карина уважаваше. — Здравей, Карина. Имаш ли минутка? — Разбира се, г-н Петров. Заповядайте в кабинета.
Те седнаха. Петър изглеждаше притеснен. — Карина, ще бъда прям. До мен достигнаха слухове, че имаш правни проблеми. Че някой оспорва собствеността на бизнеса ти. Новините се разпространяваха бързо. — Бившият ми съпруг — въздъхна тя. — Но адвокатът ми казва, че няма основания. — Съдебните дела плашат бизнеса — каза Петър. — Но аз съм тук с предложение. Харесвам това, което направи с това място. Ти си боец. Знам и за брат ти — градът е малък, Карина. Знам, че ти трябват пари.
Карина настръхна. Откъде знаеше за Даниел? — Какво предлагате? — Искам да купя 60% от салона. Ще поема управлението на финансите. Ти ще останеш управител и лице на марката. Ще ти платя сума, която ще покрие дълговете на брат ти и ще ти даде спокойствие да водиш делото срещу бившия си. — Искате да ми вземете бизнеса? — попита тя тихо. Това беше нейната рожба. — Искам да го спася. И да направя печалба, разбира се. Ако Мартин спечели дори частичен дял, той ще продаде своя дял на някой случаен човек или ще го фалира. Аз ти предлагам защита. Срещу моите адвокати Мартин няма шанс.
Карина се изправи пред най-голямата морална дилема в живота си. Да продаде контрола над мечтата си, за да спаси семейството си, или да рискува всичко и да се бори сама на два фронта. — Трябва ми време да помисля. — Имаш 24 часа — каза Петър и стана. — След това офертата пада.
Глава 7: Неочакван съюзник
Същата вечер, докато Карина се чудеше какво да прави, телефонът ѝ звънна. Непознат номер. — Ало? — Здравей, Карина. Аз съм Елица. Карина едва не изпусна телефона. — Какво искаш? Да ми кажеш колко е хубав новият ви живот? — Не. Искам да ти помогна. Трябва да се видим. Сама съм. Мартин не знае.
Срещнаха се в малък парк, далеч от погледите. Елица изглеждаше уплашена, без грим, с нахлупена шапка. — Защо си тук? — попита Карина подозрително. — Мартин е фалирал — изстреля Елица. — Лъже всички. Дължи пари на мутри. Иска да ти вземе салона, за да плати на тях. Но това не е всичко. Той фалшифицира документи.
Елица извади флашка от джоба си. — Тук има сканирани копия, които той държи в лаптопа си. Фактури, които е правил сам на Photoshop, за да докаже, че е купувал оборудване за твоя салон. Има и чатове с неговия адвокат, където обсъждат как да подкупят вещо лице, за да оцени салона на по-висока цена. Карина взе флашката, невярваща на очите си. — Защо ми даваш това? Ти си с него. — Вече не съм. Той ме удари снощи — Елица вдигна леко шапката си, разкривайки синина на челото. — Искам да го видя как пада. Той е чудовище, Карина. Ти беше права.
Карина почувства прилив на съжаление към това момиче. Тя виждаше себе си преди години. — Ела с мен — каза Карина. — Ще те заведа при моя адвокат. С тези доказателства не само ще спечелим делото, но Мартин може да влезе в затвора за измама.
Глава 8: Обратът
Следващите 24 часа бяха шеметни. Таня, адвокатката, прегледа файловете от флашката и очите ѝ светнаха. — Това е златна мина, Карина. С това можем да подадем насрещен иск и сигнал до прокуратурата за опит за измама и документна измама.
Но проблемът с парите за Даниел оставаше. Срокът на Петър изтичаше. Карина отиде в офиса на инвеститора. — Приемам офертата ви — каза тя твърдо. — Но с едно условие. Искам клауза за обратно изкупуване след 5 години. Ако събера парите, мога да си върна дяловете. Петър се усмихна. — Честно. Съгласен съм.
С парите от сделката Карина плати дълга на Даниел към фирмата за бързи кредити и банката. Брат ѝ плачеше, подписвайки документите, с които се задължаваше да работи в салона (като счетоводител, след като завърши), докато не върне всеки лев на сестра си. Това беше тежък урок, но той беше спасен от улицата и от мутрите.
Междувременно, Таня задейства капана за Мартин. На насрочената среща за преговори, Мартин влезе уверен, придружен от адвоката си Стоян. — Е, Карина, реши ли да платиш? — попита той арогантно.
Таня хвърли на масата разпечатките от флашката. — Ние няма да платим, г-н Мартин. Но вие може да платите… със свободата си. Това са доказателства за фалшифициране на документи с цел имотна измама. Оригиналите са вече в прокуратурата.
Лицето на Мартин посивя. Той погледна към адвоката си, но Стоян вече си събираше нещата. — Аз не знаех за това — каза адвокатът бързо. — Оттеглям се от защитата. — Стояне! Не можеш да ме оставиш! — извика Мартин. — Мога и го правя. Не ми се губят правата заради твоите глупости.
В този момент вратата се отвори и влязоха двама униформени полицаи, придружени от цивилен следовател. — Мартин Иванов? Имаме заповед за задържането ви по обвинение в измама и пране на пари. Има и жалба за домашно насилие от г-ца Елица Димитрова.
Мартин се опита да избяга, но беше твърде късно. Белезниците щракнаха около китките му. Докато го извеждаха, той срещна погледа на Карина. В нейните очи нямаше триумф, само умора и облекчение. — Всичко свърши, Мартин — каза тя тихо.
Глава 9: Нови хоризонти
Шест месеца по-късно.
Салон „Естетика“ беше пълен с хора. Беше откриването на втория етаж, финансирано от инвестицията на Петър. Карина стоеше с чаша шампанско в ръка, наблюдавайки гостите. Даниел беше зад рецепцията, облечен в костюм, сериозен и отговорен. Той работеше и учеше едновременно, изплащайки дълга си не само с пари, но и с доверие. Елица също беше там. Тя работеше като младши гримьор в салона. Карина ѝ беше подала ръка, когато никой друг не искаше. Двете жени не бяха приятелки в класическия смисъл, но ги свързваше странна, мълчалива лоялност, изкована в битката срещу общия враг.
Таня се приближи до Карина и чукна чашата си в нейната. — Мартин е осъден на три години ефективно — каза тя тихо. — Имаше твърде много доказателства. А и „партньорите“ му свидетелстваха срещу него, за да спасят себе си. — Жалко — каза Карина. — Той можеше да има всичко, ако не беше толкова алчен.
Вратата се отвори и влезе Петър. Той ѝ кимна с уважение. Те бяха добри партньори. Карина знаеше, че един ден ще си върне контролния пакет, но засега се чувстваше сигурна. Тя погледна към улицата през големите витрини. Валеше дъжд, но вътре беше топло и светло. Животът не беше приказка. Имаше дългове, имаше работа, имаше сложни отношения. Но Карина знаеше едно — тя вече не беше жертва. Тя беше архитект на собствената си съдба.
Тя остави чашата и се запъти към новия клиент, който току-що влезе. — Добър ден, заповядайте в „Естетика“. Как мога да ви помогна?
Краят.
About the Author
