Сезонът на вилата беше в разгара си и Елена всеки ден бързаше към спирката, за да стигне по-рано в градината. Съпругът ѝ се беше преместил там още в началото на юни за постоянно живеене, но тя се страхуваше да остави апартамента без надзор и затова ѝ се налагаше да се разкъсва между два дома – през деня на градината, а вечер в града. Преди да стигне спирката, автобусът забуксува.
Шофьорът знаеше за дупката, но си мислеше, че ще може да я прескочи. За да не чака, докато успеят да се измъкнат, Елена реши да повърви пеша. До градинския ѝ участък оставаха някакви си пет минути спокойна разходка.
Но тук или умората я налегна, или влиянието на времето, жената разбра, че трябва да поседне някъде. Съвсем наблизо се оказа пейка, където Елена и се канеше да си поеме дъх. Тя извади от чантата си хартиен пакет.
В него лежаха бонбони, така, за всеки случай, ако ѝ се прииска да хапне. Но не успя да се наслади, когато чу детски глас. – Лельо, може ли да си взема едно бонбонче от вас? Много съм гладен.
Това беше малко момче, някъде на около осем години. Беше жалко да го гледаш. На краката му имаше износени сандали, панталоните повече приличаха на парцал, а лицето му беше изцапано с някаква сажди.
Жената му подаде бонбон и попита. – Чие си ти, момче, нещо не съм те виждала тук досега. Детето се смути, но, преглътнало лакомството, каза…
– Живея в съседното село. Облиза се и погледна пакета с бонбони, и на Елена ѝ се наложи да му даде всички останали. На ум ѝ дойде мисълта, че някъде наблизо са родителите му, а момчето просто се е заблудило.
Но тогава защо е толкова мръсен и всичките му дрехи сякаш са свалени от бездомник? Елена отново го попита. – А какво правиш тук и къде са майка ти и баща ти? Момчето спря да яде бонбони, приближи се до пейката и почти шепнешком каза. – Само тихо, че ще ме забележи пазачът.
Вече няколко дни живея тук, а не искам да се връщам вкъщи, там никой не ме чака. Елена беше шокирана от чутото. Излиза, че родителите съвсем не се интересуват от съдбата на детето.
За да не го мъчи с разпити, жената хвана момчето за ръка и го поведе към своя участък. Съпругът ѝ я чакаше отдавна и когато я срещна до портата, едва не се стъписа. – Ей това е, докато аз тук копая лехите, жена ми успя да се сдобие с дете.
Олег, така се казваше съпругът, ги пусна в къщата, а сам затвори резето. Съпругът разбра, че работата е много, а той не е успял да свърши толкова много. Затова показа банята и се похвали.
– Макар че не всички лехи съм изкопал, но банята я натопих. Жената благодари на съпруга си за този подарък. – Банята ще е добре дошла, виж момчето, то е истински коминочистач.
И всички заедно отидоха да приготвят чисто бельо. Добре че в къщата бяха запазени детски дрехи, те сега много се оказаха полезни. Всъщност самите деца рядко идваха тук, всички се притесняваха, че ще им се наложи да помагат по домакинството.
Дъщерята на Елена все пак търпеше градинския живот на майка си, но синът ѝ изобщо не можеше да остане в къщата извън града повече от два дни. Той се стремеше към града, там се чувстваше като риба във вода. Първи в банята влязоха Олег и това момче.
Елена реши да напомни на съпруга си какво трябва непременно да направи. – Не пести водата, ще донесем още. По-добре го измий добре, че е страшно да го гледаш.
Докато те бяха в банята, жената успя да сложи масата. От градината донесе зелени подправки, домати и краставици. Спомняйки си как почерпи момчето с бонбони, извади от хладилника ягодов пай.
След час Олег доведе новия гост. – Е, виж, сега вече не е коминочистач, измих му цялата мръсотия. Мъжът завъртя момчето на място, като коледна елха, хвалейки се с работата си.
Елена одобрително кимна, а самата тръгна към изхода. – И аз отивам на баня, а докато ме няма, му покажи нашите снимки. Мъжът отиде в стаята и донесе оттам дебел албум.
Момчето седна до него и започна оживено да разглежда снимките. Олег се замисли малко, а след това произнесе. – Слушай, а как се казваш? В банята се къпахме и дори не се запознахме.
Момчето гледаше Олег с неподвижен поглед, сякаш го хипнотизираше. – Аз съм Коля, всички така ме наричат, вярно, майка ми понякога забравя, все ме нарича палавник. Олег изведнъж разбра, че така и не са разбрали откъде е дошъл този Николай, и докато жена му беше в банята, реши сам да го разпита.
– А ти с родителите си ли живееш или в интернат? Само не си помисляй, че не харесвам децата от домове, просто някак неочаквано се появи сред вилните зони. Момчето със знак на ръка спря Олег. – Често така правя, когато майка ми води други чичовци вкъщи.
Сега на Олег му стана ясно, че пред него стои сирак, но с живи родители. Той си спомни как в детството го дразнеха момчетата от квартала, но тогава бяха други обстоятелства. Майка му се беше развела с баща му и той практически остана сам, улицата го възпита.
Но нямаше желание да обсъжда това с неразумно момче. В този момент се появи Елена и той трябваше да забрави за детските си спомени. На масата ги очакваше свежа салата и не по-малко вкусен ягодов пай.
Домакинята реши сама да се погрижи за мъжете. – Надявам се, че ще ви хареса моето готвене. А краставичките, между другото, са от градината.
Така че, момчета, наслаждавайте се. Мъжът се досети, че трябва да се намеси. – Лен, нашият гост, оказва се, се казва Николай.
Жената се смути леко, тя дори не се беше запознала с него, докато го водеше към участъка. Но момчето само намери какво да каже. – Не се притеснявайте, лельо, и без име ми е добре.
Пайът е много вкусен, отдавна не съм ял такъв. Елена в разговорите не забеляза как момчето изяде цялото парче. Наложи се да му сложи още на чинията, защото го гледаше с гладни очи.
Олег през цялото време мълчеше, наблюдавайки Николай. Беше му интересно дали момчето ще успее да изяде целия пай. Преди, когато здравето му позволяваше, можеше да изяде и повече, но сега гастритът му пречеше.
Елена го повика. – Защо мълчиш? Разкажи поне как мина вашето общуване. Аз май те помолих да покажеш на момчето снимките…
Мъжът се стресна и се изправи от масата. Аз всъщност не успях нищо да му покажа, но затова пък научих много важна информация за семейството. Ако се вярва на думите му, той е сирак при живи родители.
Елена не можеше да повярва, че в съвременния свят се срещат подобни случаи. Искаше ѝ се да изкрещи от възмущение. – Коля, кажи ми поне как се случи така, че родителите ти те изоставиха? Момчето им разказа тъжна история за това, че майка му е заета с други мъже.
За възпитанието на сина си тя няма нито време, нито средства. Коля дори леко се разплака, когато разказваше как му се е налагало да бяга от дома си в града. Но там можеше да си намери храна, състрадателни граждани охотно му даваха за прехрана.
Елена и Олег изпитаха чувство на вина за това, че бяха започнали такава неприятна тема. – Извинявай ни, че те попитахме за семейството ти. Ако не искаш, можеш да не разказваш.
Но момчето само поиска да се изкаже. – Лельо и чичо, не си мислете, че ви се натрапвам. Благодаря ви за банята и пая, но утре вече няма да ме видите.
Жената не искаше момчето да напусне дома им. Още повече, че за толкова кратко време тя успя да го заобича. Олег също я погледна с въпросителен поглед.
Оставаше да се разбере как да помогнат на това бедно момче. Жената знаеше, че не бива да се връща вкъщи, защото там отново ще го чакат глад и студ. Не такава съдба желаеше тя за това дете.
Своите деца е отгледала, кой знае, може и Николай да се приспособи. Но не ѝ даваше мира мисълта, че ще трябва да решава всички въпроси с родителите му, а те със сигурност няма да се съгласят и ще започнат да ги манипулират. Грешно е да се говори така, но майката на момчето беше бездушен човек.
Разбирайки, че много се е задълбочила в мислите си, Елена реши да зададе на момчето още два въпроса. – Кажи, а ти самият искаш ли си вкъщи? Може би ще останеш при нас? Ние с чичо Олег ще те приютим. Коля се натъжи малко.
– Не знам. Преди не ми се е налагало да напускам семейството си. Макар че съм бягал, все пак съм се връщал.
Разговорът се проточи малко и Олег предложи на момчето да се разходят до местния пруд. Той взе със себе си въдица и малко хляб, за да ловят риба. Момчето послушно тръгна след мъжа, като по пътя попита дали може да хвърли въдицата.
Мъжът кимна в знак на съгласие. – Разбира се. Сега ще се учим заедно да ловим риба.
Прудът се намираше недалеч от тяхната къщичка. Когато стигнаха брега му, Олег веднага хвърли въдицата. Той знаеше защо е дошъл тук, защото започна разговора си.
– Коля, разбирам, че ти е трудно да направиш избор. Но знай, че ние с леля Елена винаги сме готови да те вземем в семейството си. И не се притеснявай, че нашите деца няма да те приемат.
Те вече са големи, ще разберат всичко. След половин час в кофата вече имаше няколко каракуди. Олег реши, че трябва да се връщат.
Уловът макар и малък, но пък си изкараха добре времето. Елена вече беше разчистила масата и постилаше леглото. Виждайки доволното лице на Коля, тя разбра, че първата стъпка към сърцето му е направена.
Оставаше да намерят родителите и да ги убедят да се откажат от детето. Ето тук можеха да възникнат проблеми. По закон, при живи родители не е толкова лесно да го осиновят.
Трябва да съберат куп документи, за да докажат тяхната несъстоятелност. Но Елена беше твърдо решена. Сърцето ѝ подсказваше, че трябва да задържат момчето при себе си.
За общественото мнение не се тревожеше, тъй като отдавна беше спряла да зависи от него. Олег също подкрепи идеята ѝ. Права си, Лена.
Трябва да приютим момчето. Когато разговарях с него, усетих, че не лъже. И за майка си каза истината.
Само че на мен това не ми помага. Мъжът не издържа и ѝ напомни за своето детство. Елена поклати глава и каза.
Знам как си се оправял, но майка ти не е могла да постъпи иначе, а и времената бяха тежки. Съпругът изказа мнение, че трябва в най-близките дни да посетят това злополучно село. На следващата сутрин те тръгнаха натам с колата…
Николай беше изпратен при роднина, за да не се травмира психиката му излишно. Около къщата, където уж живееше, лежаха празни стъклени бутилки, а от двора се чуваха силни викове, сякаш някой се караше. Елена побърза да влезе през портата, но насреща ѝ изтича мъж.
Той явно беше под влияние, защото едва не ги събори. Извинявайки се, непознатият продължи напред, а на прага се появи самата домакиня. Тя носеше стара хавлия, цялата прогоряла на няколко места.
Олег, за да не създава недоразумения, реши да ѝ зададе въпрос. „Кажете, а вие не знаете кой е Николай?“ Жената първо се намръщи, но след това се взе в ръце. „Ами това е синът ми, а какво е направил? Ако е откраднал нещо, аз няма да плащам нищо, нека сам си носи отговорност за постъпките.“
В този момент се намеси Елена. „Не, той нищо не е откраднал, напротив, дори е донесъл.“ Домакинята се изненада, че синът ѝ е дал нещо на някого.
„Не ви вярвам, той все ме моли за храна, а вие казвате, че синът ми, оказва се, е добродетелен.“ Не ѝ се слушаха такива неприятни думи, но явно по друг начин няма да се разберат. Елена отново започна разпита.
„Кажете ми, а как се случи така, че Николай напусна дома си?“ Жената реши да се приближи до домакинята, но тя се отдръпна от нея, а и миризмата от устата ѝ не предразполагаше към близко общуване. Олег и Елена решиха да отидат в банката и да съобщят къде се намира родният ѝ син, но мъжът реагира навреме и пренасочи разговора в друга посока. „Ние тук се сблъскахме близо до вашата къща с някакъв мъж.
Какъв ви е той?“ Домакинята видимо помрачня, но след това изкрещя. „А това не е ваша работа и личният ми живот не интересува никого, а що се отнася до Коля, все ми е едно къде е и какво се случва с него.“ Тук стана ясно, че майката наистина не се тревожи за сина си, за нея той е просто играчка, която е използвала и изхвърлила.
Не посмяха да влязат в къщата, предполагайки предварително какво може да ги чака там, и на всички предложения на жената да пият чай само отрицателно поклатиха глави. Олег дори ѝ даде малко пари, не от съжаление, а просто така, за да не си спомня за сина. Но колко наивни се оказаха, когато се надяваха на безгрижието на майката на Николай.
Почти седмица заедно с Олег Елена обикаляше различни институции. Тя просто искаше да постигне истината и да реши въпроса с попечителството, но където и да отидеше, или не я чуваха, или се правеха, че не искат да разберат, а в самото село изобщо отказаха да дадат каквато и да е информация. Създаваше се впечатление, че всички са против нея и Елена дори плачеше вечер.
Разбираш ли колко небрежно се отнасят към детето. Момчето, може да се каже, губи човешки облик, а на тях не им пука за него. Мъжът я успокояваше, обещавайки, че непременно ще измислят как да излязат от положението.
Не трябва да се нервираш. Николай е в безопасност, и съдейки по това как майката реагира на отсъствието му, той не ѝ е особено нужен. Целия следващ ден те отново посещаваха различни организации.
И ето че, изглежда, им провървя. В стаята по дела на непълнолетни Елена срещна позната жена. Оглеждайки се, тя едва не изкрещя на целия кабинет.
Марина, ти ли си това? Нещо гледам и не мога да разбера. Може би бръчките са поработили така върху лицето ти? Марина отдавна работеше като инспектор, но за първи път чуваше така да се изказват за външния ѝ вид. Не искаше да се изложи.
Не говори, Елена, всички тези проклети бръчки, но и ти самата си остаряла доста, така че ние, дамите, не сме първа младост. Заедно се посмяха на шегите си, а Олег, за да не се окаже между два огъня, реши изобщо да не участва в разговора. Той напълно се довери на жена си.
А и защо да се намесва, ако и без него всичко ще се разреши добре? Елена започна с това, че помоли да ѝ разкажат за Николай. Нужна ѝ беше достоверна информация за това какво е положението в тяхното семейство. Не си мисли, че само за това съм дошла при теб.
Ако искаш, ела утре на гости. Ще ти покажа моето джудже пинчерче, съвсем наскоро си го взех. Марина утвърдително кимна с глава, а след това заведе Елена до бюрото си и каза, че ако ѝ е интересно, ще ѝ каже, че Николай е удивително момче.
При такова бедствено положение на семейството той не е загубил човешкия си облик, а всички клюки за това, че е просел пари, са за храна, защото вкъщи не са го хранили. Тук Елена ѝ разказа как е срещнала момчето на автобусната спирка. Той се появи сякаш от въздуха, сякаш го е довял вятърът.
Аз точно имах бонбони със себе си, та му ги дадох. Той с такава жадност изяде лакомството. Тогава ми дойде и мисълта, че момчето е бездомно.
Но след това Елена добави, че те с мъжа ѝ все пак са разбрали, че Коля има майка, но тя не участва по никакъв начин в съдбата му. Инспекторката дълго я гледа в очите, а след това попита – кажи, защо ти е тази информация? Какво от това, че ще знаеш как е бил възпитан момчето през последните години? Елена не скри, че иска да поеме попечителството над него. Просто така са се стекли обстоятелствата и нито една от надзорните организации не иска да съдейства.
Марина само сви рамене. А какво мога да направя? Нямам причина да им преча. Макар че, ако се замислиш, може да се изровят данни за това, че за две години нито веднъж не са проверявали семейството им.
И се получава, че са пропуснали момента, когато момчето се е озовало на улицата. Имаше слаба надежда, че ще успее да привлече органите по настойничество на своя страна. След разговора с инспекторката Елена отиде в съвета по настойничество…
Там тя се надяваше да изясни някои моменти. На първо място трябваше да се установи несъстоятелността на майката. Докато момчето беше при тях, нищо не го заплашваше.
Най-важното беше те да не се усъмнят в нищо. Мъжът ѝ препоръча да бъде сдържана в забележките, за да не оказва натиск върху чиновниците. В кабинета ги посрещна едра и побеляла жена.
Тя гледаше Олег и Елена изпод рамките на големи очила. Още преди да са седнали на масата, те чуха следната информация. „Знам, че сте били при Марина Владимировна“, тя вече ми съобщи, „но имайте предвид, каквито и да са вашите намерения, ние стриктно следим за правата на децата“.
Тук ѝ се искаше да каже, че тези същите права по някаква причина никой не е взел предвид, когато са оставили детето в неблагоприятно семейство. Сякаш разбирайки какво се канеше да каже Елена, председателят на съвета по настойничество започна да парира. Били сме в дома им, но всеки път не сме намирали нищо укоримо.
Може би тя умело се маскира, но явни забележки не сме открили. Елена се опита да улови в думите на председателя намек, че тя прикрива тази безотговорна майка, но чиновничката говореше искрено, дори се опитваше да приведе доводи в своя полза. Искахме да я вразумим, за да не бяга повече момчето от дома си, но всички увещания не дадоха резултат.
След това жената разказа, че е готова за сътрудничество, но само в случай че Елена е повече от сериозна. Олег стана от масата и се приближи до чиновничката. Аз лично разговарях с него.
Коля ме увери, че не иска да се връща при майка си. Там му е зле, особено когато тя води непознати мъже вкъщи. Председателката отговори на това.
Не се притеснявайте, всички подобни сигнали ги проверяваме. Ако се окаже, че майката води аморален начин на живот, ще я подведем под отговорност. Неочаквано жената стана и отиде до прозореца.
Хубаво време е днес. Коля сигурно сега се разхожда с приятели. Тези думи бяха неочаквани за Елена и Олег.
Те не знаеха за какво трябва да се готвят. Но чиновничката предвиди мислите им. Не се нервирайте.
Знам, че момчето е при вас. Просто не искате да говорите за това. Настъпи неловко мълчание.
Никой не смееше да наруши тишината. Но в този момент телефонът звънна и чиновничката вдигна слушалката. Слушам.
Не, при мен са дошли потенциални родители. Мисля, че може да се направи посещение, защото се появиха неопровержими факти. Жената остави слушалката и отново погледна Елена.
Този път в лицето ѝ се четеше доброта, смесена с чувство на майчинско достойнство. Олег също се развесели малко и предложи да тръгнат с неговата кола веднага към селото. Чиновничката кимна с глава, давайки да се разбере, че е съгласна на пътуването.
По пътя взеха и инспекторката, за да придадат на посещението си законен статут. В селото пристигнаха след час и половина. По звуците, които се чуваха от къщата, беше ясно, че обитателите си прекарват весело времето.
Първа в къщата влезе чиновничката и едва не припадна от видяната обстановка. На дивана лежеше мъж, при това в неприличен вид. Домакинята беше под влияние и вече разказваше на друг човек занимателна история.
Едва след като Олег хлопна вратата, тя обърна внимание на тях. Какво искате, може би сте донесли почерпка. Ако е така, аз съм за компания.
Искаше им се да избягат от тази къща, но гостите се сдържаха. Елена излезе иззад гърба на мъжа си и каза: – Ние вече се видяхме, може би си спомняте, тогава ви попитах за Коля. Домакинята смръщи чело, опитвайки се да събере остатъците от мисли в главата си.
– Точно така, вие искахте да видите този палавник, само че не знам къде се намира сега. В разговора се намеси Марина. – Ако не сте разбрали, ние сме представители на надзорните органи.
Жената само се усмихна ехидно. – Ами какво от това, все едно дали е самият директор на колхоза. Не ме плашете тук с вашите пагони…
Вина не чувствам, за сина си не отговарям. Отново се създаде неразбираема обстановка. Сякаш трябва да вразумят неадекватната майка, а от друга страна тя сега не може спокойно да възприеме действителността.
Тогава чиновничката, която през цялото време стоеше настрана, предложи да се оформят редица документи. – Ето, тук трябва да подпишете, че сте съгласна, че синът ви е избягал от дома си. Жената взе писалката и без да гледа, постави подписа си.
Ней ѝ беше все едно какъв документ подписва, важното беше да я оставят на мира. Непознатият мъж, който седеше до домакинята, искаше да вземе документа, но инспекторката навреме го прибра. Олег гледаше всичко това с див поглед.
Дори в неговото детство не е имало такова нещо. И ако си спомни, майка му с всички сили се е опитвала да възпита в него истински мъж. Макар че не винаги е било сито и нощем е мечтал за парче хляб, той не е предал родителите си.
За него те бяха над всичко, защото се стараеха да не ги подведат. Елена се приближи до домакинята и твърдо заяви. „Няма да ви дам Николай.
Нека правят каквото искат с мен. Той живее вече при нас. Нека така и остане.“
Домакинята я гледаше със стъклени очи. В тях нямаше нищо друго освен празнота. От устата ѝ отново се носеше неприятна миризма, сякаш вакханалията не беше спирала.
Костваше ѝ нечовешки усилия да не припадне. Добре че Олег беше наблизо. Той отведе жена си настрана, за да даде възможност на надзорните органи да уредят всички формалности.
Докато те се опитваха да извлекат нещо от тази жена, Елена реши да си поеме дъх и седна на табуретка. Но тя не издържа и се счупи, от което жената се озова на пода. Домакинята отново се засмя.
„Винаги падам от него. Все нямам време да го поправя. Няма мъж в къщата, а тези са така, еднодневки.“
Своя принос реши да даде и чиновничката. „Именно, табуретката не издържа и се разпадна. Така е и с вашето семейство.
Нищо добро не сте направили през последните години, за да промените ситуацията.“ С тези думи чиновничката искаше да привлече вниманието към проблема с семейните отношения. Дори ѝ се стори, че се опитва да я вразуми и да я насочи по правилния път.
Но, както показа практиката, в семейството нищо не се промени. Напротив, стана само по-зле. В този момент Елена си спомни как момчето я беше молило за бонбони.
„Не можете да си представите колко гладен беше, когато го срещнах.“ Тук на безотговорната майка започна да ѝ става ясно, че губи последната нишка, която я свързва с Николай. Сега се решаваше не просто съдба, а житейска история, която ще бъде пренаписана, уви, от други хора.
В миг всичко се изясни и жената дори започна да говори адекватно. „Не ми отнемайте сина! Какво ще правя без него?“ Но това никак не повлия на чиновничката и инспекторката. Те бяха твърдо убедени, че ще предадат момчето на Елена.
След няколко минути домакините вече пишеха протокол за неизпълнение на родителски задължения. Заедно с това ѝ връчиха призовка за отдел „Закрила на детето“. На излизане от къщата инспекторката се приближи до Елена и каза: „Чакайте покана.
Мисля, че ще трябва да покажем Николай на майка му. Нека той сам реши с кого му е по-добре. Така поне ще бъде справедливо.“
Елена се съгласи, че трябва да попитат мнението на самото момче. Макар че той по закон не може да отговаря за думите си, той напълно реалистично оценява живота си. Олег запали колата и започна да чака всички да се съберат.
Когато жените се настаниха на седалката, автомобилът потегли от къщата. По пътя никой не пророни нито дума. Всички мислеха за това, което току-що бяха видели.
Николай беше при роднина, затова не можеше да знае къде са ходили възрастните. Той излезе от стаята и попита: „Аз ще остана ли при вас или ще ме върнете обратно вкъщи?“ При това момчето погледна Лена толкова жално, че ѝ се искаше да го прегърне и да не го пусне. Днес много неща се решиха, включително и съдбата на момчето…
След месец се проведе съдебно заседание, на което беше постановено, че Коля вече ще живее при Елена и Олег. Семейството им е благополучно, съветът по настойничество не е открил нарушения. А що се отнася до майката на Коля, тя дори не пророни сълза.
Видът ѝ беше невъзмутим, сякаш на жената не ѝ беше за първи път да се съди с някого. Чиновничката ѝ връчи копие от съдебното решение, за да няма после претенции. Коля се радваше, че вече ще има истинско семейство и няма да му се налага да гладува.
Той дори леко потрепна, когато си спомни тези времена. Майка му излезе от залата с чувство на облекчение, дори не пожела да разговаря с него за сбогом. А и нямаше нужда от тези умилни думи, късно е да се мисли за това, което вече е станало.
Времето рядко лекува раните, нанесени в далечното детство. Олег си спомняше колко трудно му е било да оцелее и не искаше Николай да го сполети същата участ. Нека всичко с момчето да е наред.
Заедно с жена си го взеха у дома. По пътя спряха в магазин, за да купят торта и да отпразнуват втория рожден ден на техния осиновен син.
About the Author
