Марина смяташе, че няма късмет в живота си. Тя рядко говореше за това на глас – и каквото можеше да се каже за него, всичко беше ясно. В младостта си мечтаеше да избяга от селото в града, да се омъжи, да живее щастливо, да не влачи кравите за опашките. Изобщо, и това се оказа така. Марина се опитала: учила, завършила колеж, намерила работа във фабриката – там давали общежитие. Скоро се запознала с един мъж, оженили се.
Всичко вървеше добре. Роди се дъщеря Маша, а съпругът ѝ изглеждаше щастлив – поне така си мислеше Марина. Спестяваха за апартамент, за да го изплатят без дългове. Но когато Маша навършила седем години, злополучно паднала от колелото си. От този ден нататък всичко се объркало.
Отначало лекарите я успокояваха: тя се нуждаеше от лечение. После лечението се проточило една година, още една, още една, още една. Накрая казали: можеш да продължиш, но срещу много пари. По това време половината от спестяванията ѝ отишли в болницата, а съпругът ѝ един ден изчезнал и взел другата половина. Оставил само една бележка: „Смятай ме за слаб, но искам да живея, а не да страдам. Тъй като живееха при леля му, Марина трябваше да събере нещата си, да вземе Маша и да се върне в селото. Добрата стара къща, в която беше израснала, все още стоеше.
По онова време Маша беше на единайсет години. Видяла майка си да плаче, обвинявала се: заради нея, казват, и татко заминал, и животът се сринал. Марина, осъзнала, че дъщеря ѝ чувства всичко, се съвзела. „Всичко ще бъде наред“, каза тя. – Въздухът тук е чист, храната е натурална, хората са добри. Ще се справим.“ Отнело им много време да свикнат, но успели.
Марина си намери работа във ферма. Наскоро някакъв фермер беше отворил там модерна ферма: чиста, подредена, без тор до колене, и плащаше прилично. Нямаше оплаквания.
Веднъж, отивайки до магазина, Марина така се замисли, че потръпна, когато чу обаждане. Обърна се – съседката ѝ, леля Наташа, стоеше в калдаръма.
– Марина, отиваш ли до магазина?
– Да, леля Наташа. Защо?
– Забравих да купя сол, по дяволите. Минах два пъти покрай магазина, не се сетих. Ще вземеш ли едно пакетче?
– Разбира се – кимна Марина.
– Чакай малко – спря съседката си и въздъхна. – Трябва да знаеш. Зад къщата ви, по-близо до гората, има една Илийнишка колиба.
– Знам, че е залостена с дъски.
– Беше закована с дъски. Сега някой е дошъл на гости. Казват, че е роднина на онази баба. Видях го онзи ден. О, страшен е. Черни очи, големи, гледа право пред себе си и не говори с никого. Като дявол, за Бога.
– Леля Наташа, защо се плашиш толкова? Може би човекът е уморен от града, затова не говори.
– Може би е така – съгласи се съседката. – Но той е много необщителен.
Марина се усмихна. Селските жени са майсторки в това да правят от голяма работа голяма работа. В магазина също се говореше за новодошлия.
– Две седмици е тук, а едва днес дойде да пазарува – прошепнаха жените.
– Сигурно си е донесъл храна от града – предположи Марина.
– Две седмици да яде хляб? Той ще стане застоял! – възрази една от тях.
– Може би той не яде хляб? – подсмърча друг. Всички замълчаха.
Продавачката Нина изхърка:
– „Сега си измисляте истории. Фантасти, трябва да пишете приказки. Но аз харесвах човека: приличен, чист, не миришеше на алкохол като нашия.
– О, Нинка, твоята любов към мъжете няма да ти донесе нищо добро – промърмориха жените.
– Любовта е най-хубавото чувство – сви рамене Нина. – Трябва да живееш и да страдаш, но на мен такова щастие не ми трябва за нищо.
– Ще играеш играта, ами ако си маниак?
– Значи аз може да съм по-скоро маниак – засмя се Нина. Жените се изплюха на пода и се разпръснаха, а тя се засмя весело.
Марина се усмихна:
– Защо да разбърквам гнездото на стършелите?
– Скучно е, а и ни е омръзнало да се чукаме – махна с ръка Нина.
– Та кой е той в крайна сметка?
– На около четиридесет години, може би малко повече. Не говори много, има тежък поглед. Но може би е в някаква беда. Не е маниак – и всичко е наред.
Марина занесе сол на леля Наташа и излезе на двора. Тя видя Маша – не в зеленчуковата градина, а зад нея, на самата граница на парцела. До нея стоеше същият съсед. След контузията си Маша беше в инвалидна количка и рядко излизаше от двора, затова Марина беше окосила парцела, за да има къде дъщеря ѝ да се вози. Но сега всичко в нея се разтърсваше. Захвърлила чантата си, тя се втурна към дъщеря си.
– Маша, какво правиш тук?
– Мамо, защо крещиш? – изненада се момичето. – Запознай се с чичо Дима.
Мъжът й кимна с черни очи, прошепна на Маша: „Ще се видим пак“ и тръгна към колибата си.
– Маша, можеш ли да говориш с непознати?
– Мамо, той е съсед, какъв непознат? – Момичето вдигна вежди.
– Не ме прекъсвай, аз по-добре знам кой е нормален и кой не. Хайде да се прибираме вкъщи.
Самата Марина не разбираше защо е толкова ядосана. Съседът не беше казал нищо лошо, не беше направил нищо, а тя се тресеше от раздразнение. Маша сви рамене и последва майка си. Вкъщи Марина се издъни още малко, но се поуспокои. Ако съседката заговореше дъщеря ѝ, тя отговаряше от учтивост – и не беше права да ѝ скача.
Изминаха две седмици. Марина знаеше, че Маша все още на няколко пъти разговаря със съседката. Един ден вкъщи се появи книгата „Победи себе си“ – преди нямаше такава книга.
– Маша, откъде се взе тя?
– Чичо Дима ми я даде – изчерви се момичето. – Мамо, тя е за хората, които побеждават непобедимите.
Марина искаше да ѝ я вземе, но размисли: нека я прочете, може би ще ѝ повдигне духа. Напоследък Маша съвсем се притъпи – правеше упражнения с нежелание, не искаше да се бори. Дъщерята се вглъби в книгата, а Марина се зае с работа. Днес щяха да преместят телетата на ново пасище, можеха да останат до вечерта. Маша знаеше.
Времето минаваше неусетно. Марина се заиграваше с телетата – обичаше ги, весели, снажни, игриви. Изведнъж тя чу писък:
– Маринка! Маринка!
Тя се обърна – леля Наташа тичаше към нея. Сърцето ми се сви.
– Маша! Какво става с Маша?
– Бягай бързо! Онзи отшелник е завлякъл твоята Маша в банята!
Марина се откъсна от мястото си, без да си спомня за себе си. В главата ѝ заби: „Бързай, бързай!“. Нямаше да имам време да направя нищо. Не забеляза как няколко жени с вили се втурнаха след нея – в селото от седмица се шушукаше, че новодошлият е странен, мълчалив и с очи като на звяр. Пред тях се появи детската количка на Маша до баничарницата. Марина изтръгна вратата – тя излетя от пантите си и се срути под краката ѝ.
Вътре Маша и чичо Дима я изгледаха изненадано. Банята беше преустроена: чиста, без печка, на тавана имаше ремъци с краката на Маша в тях. От другата страна на ремъците висеше тежест. Момичето вдигна крака си и мъжът подпря тежестта.
– Мама! – възкликна Маша.
Марина се облегна назад на стената.
– Боже, какво правиш тук?
В преддверието влетяха жени с вили. Дмитрий ги погледна, после се хвана за главата:
– Вие луди ли сте? Казах на Маша: да кажем на мама, а тя – не, искам изненада. Аз, възрастен мъж, и не съм си помислял, че ще ти дойде на ум!
Маша се обърна към майка си:
– „Мамо, ти съсипа всичко! Исках да ти покажа какво съм научила за рождения ти ден. Е, можем ли да го направим сега?
Тя се хвана за подлакътника на дивана и бавно се изправи. Марина се втурна да я подкрепи, но Дмитрий я задържа. Маша постоя за миг и пусна ръката.
– Мамо, аз се изправям сама! Не мога да стоя дълго, но ще се науча, наистина!
извика Марина. Жените сложиха вилите си и мълчаливо си тръгнаха. Дмитрий също си тръгна. Вечерта, когато Маша беше заспала, той почука на вратата.
– Здравей. Трябва да се обясня. Заради Маша – тя има успех, не можеш да се откажеш, това няма да доведе до нищо добро.
Марина се заслуша. Очите на Дмитрий, на пръв поглед черни и непроницаеми, бяха пълни с болка. Той имаше жена, дъщеря. Преди пет години те бяха попаднали в катастрофа. Дъщерята останала парализирана като Маша. Дмитрий, лекар, се занимаваше с нетрадиционна медицина, разработи упражнения за повдигането ѝ. Жена му не повярвала, завела момичето в чужбина за операция. Сърцето на детето отказало. Жена му не се върнала и той напуснал болницата. Живеел като отшелник, докато не си спомнил за къщата на баба си в селото.
– Дошъл и там била Маша. Беше болезнено да я гледа, но той преодоля себе си. Донесох със себе си плана за лечение на дъщеря ми. Съжалявам, трябваше да говоря с теб веднага. Не можах да го направя.
– Именно ти ни прощаваш – каза Марина тихо. – А Машка – партизанин.
Три месеца по-късно, на рождения ден на Марина, Маша направи първите си стъпки. Всички бяха щастливи – Марина, Дмитрий, Маша. Те толкова много крещяха, че леля Наташа се притече на помощ:
– Боже мой, какво имаш? Кого убиват?
Дмитрий я прегърна:
– Вижте! Маша си тръгна сама!
– Нашата Маша? – Съседката се разплака. – Трябваше вече да се омъжиш. Цялото село се е оженило за теб, а ти още въздишаш.
– Леля Наташа! – въздъхна Марина.
– Какво става? Смешно е да те гледам: пораснала си, но се криеш.
Съседката си тръгна. Маша каза замислено:
– „Защо, за сватбата бих, може би, и танцувала.
– Маша!“ – възкликнаха Дима и Марина, а после се разсмяха.
Вечерта, на верандата, Дмитрий каза:
– Преди една година не бих повярвал, че ще кажа такова нещо. Марина, може би леля Наташа е права. Защо крием очите си като ученици?
– Какво трябва да правим? Животът ни е напуснал – въздъхна Марина.
– Кой ли не е футболистът й? Нека се опитаме да бъдем щастливи.
– А може би да не изневеряваме на съдбата, а да я приемем? – усмихна се Марина.
Дима се засмя:
– Това няма значение. Важното е да станем щастливи. А Маруска ще танцува на сватбата.
About the Author
