Женен съм не от голяма любов. Така се получи. Жена ми знаеше за това, затова не ме тормозеше с глупави въпроси, не ми се бъркаше в душата, а и домакиня беше отлична. Роди ми дъщеря. Вкъщи беше чисто, уютно, а на душата – празнота. Запълвах я с каквото можех: работа, приятели, футбол. Все едно къде – само не вкъщи, особено ако знаех, че дъщеря ми спи при бабите.
Така и онзи ден не ми се искаше да се прибера. Парк, бира, приятели. Мина час, два, три… На жена си не се обадих, не сметнах за нужно. Изключих телефона, за да не звъни. Ето че и момчетата започнаха да се разотиват, а вкъщи все още не ме влечеше. Не помня как се озовах в някакво кафене, седнах и си поръчах още една бира. Докато чаках, от скука затворих очи.
— Познай кой е?
Меки женски длани покриха очите ми. Този глас бих го познал сред милион други.
— Леся! Какво правиш тук?
— Е, така съвсем не е интересно! — Леся нацупи устни и сведе зелените си дръпнати очи, — Отбих се да хапна. В командировка съм!
Леся е първата ми любов, страст, моята лудост. Познавах я от дете, майките ни учеха заедно. Общо взето, до 14 години просто бяхме приятели, после баща ѝ получи повишение и те се преместиха в друг град. Три дълги години си пишехме и се чувахме по няколко пъти в годината. На ваканция при баба си тя дойде друга, пораснала, разхубавена седемнадесетгодишна красавица, с дръпнати зелени очи и непокорно къдрава тъмноруса коса, която миришеше на ябълки и канела. Половин лято не можех да се реша, а после просто я целунах. Тя ми отвърна пламенно, страстно. Оттогава почти не се разделяхме.
Но лятото мина неусетно – Олеся замина за дълги 10 месеца. Есента неизменно докарваше тъга. В главата ми трайно се настани мисълта: „Сама ли е? Може би има някого?!“ Излизах от ума си. Сънувах, че някакъв непознат я притиска до себе си, навива къдриците ѝ на пръстите си и вдишва аромата на ябълки и канела. А тя нежно и томно му шепне на ухо: „Обичам те…“ Тази мисъл беше непоносима, сякаш разкъсваше душата ми на парчета и беше готова да се прехвърли към разума ми…. Затова, когато бившата съученичка Марина ме покани на рождения си ден, аз без да се замисля се съгласих. Просто искрено си помислих, че ще мога да се разсея. Изпих повече, отколкото трябваше, събудих се в леглото на Марина и тя до мен, толкова близо, толкова топла.
Оттогава периодично ходех при Марина. Тя винаги се радваше на появата ми, нищо не изискваше, нищо не молеше. Тя просто ми подаряваше страстни нощи, гледаше ме с топлите си кафяви очи, нежно ме държеше за ръка, казваше, че ме обича…. Това беше лекарство за душевната болка, която ми причиняваше раздялата с Олеся. Егоистично ли? Може би. За състоянието на Марина тогава изобщо не се замислях.
Времето минаваше. Олеся се върна в средата на юни. Беше станала още по-хубава: стройна, елегантна, висока с тъмноруси къдрици, все още миришещи на ябълка и канела. Каза, че е взела изпитите си предсрочно, че е готова да се премести в задочно обучение. Бях щастлив. След работа, наскоро ме бяха приели като стажант в автосервиз, отивах да я взема и безцелно се скитахме из нощния град. Тя ме целуваше ту нежно, ту страстно, треперех от желание, но чаках…
В онази нощ аз изпратих Леся до портата.
— Не искам да се прибирам…. — Тя се притисна към мен с цялото си тяло, — Аз….аз…те обичам.
Леся ме заведе в двора. Там, на тревата, под нощното звездно небе се случи това, за което мечтаех. Това не беше задоволяване на животински инстинкт, както с Марина. В този момент се чувствах щастлив. Обичах я, тя ме обичаше и този момент стана незабравим….
— Слушай, Лес, може би да подадем заявление? — гледах в зелените ѝ очи.
— Предлагаш ми брак? — Леся се повдигна и отметна назад дългата си тъмна коса. — Защо не! Хайде през есента! Трябва да съобщим на родителите…
Животът си течеше. Не си спомнях за Марина. Съвестта ми мълчеше. Едва в средата на август от нея дойде SMS със следното съдържание: „Бременна съм. Срок 14 седмици. Надявам се, че съдбата ни не ти е безразлична.“ Състоянието ми беше близко до паника. Марина е бременна! Не можех да работя. Главата ми се въртеше, инструментите падаха от ръцете ми.
— Ами ти си върви у дома! — Михалич, началникът на смяната, ме гледаше снизходително, — Иначе ще направиш още някоя беля, а после аз ще я оправям.
Не се прибрах, краката сами ме отведоха до къщата на Олеся. Видях я през леко открехнатата порта, толкова тънка, крехка, изящна в яркосиня рокля малко под коленете…. Къдриците ѝ бяха събрани в стегната плитка и само на слепоочията оставаха забавни, мили къдрици. Олеся простираше пране в двора и си тананикаше нещо под носа, затова не веднага забеляза появата ми.
— Киря, нещо се е случило? Ами ти си без лице!
— Лес, тук има нещо…. Само ме изслушай докрай…Не ме прекъсвай, добре? — сведох глава и започнах да разказвам.
Олеся ме слушаше мълчаливо, хапейки устни. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Виждах, че я боли, но просто не можех да мълча повече. Кълнях ѝ се в любов, казах, че ще помагам на Марина, ако тя реши да роди. Исках да притисна Олеся до себе си, но тя ме отблъсна:
— Трябва да помисля… Не ми звъни днес…. Върви си у дома.
Леся ме изпрати до портата и се усмихна снизходително, а аз тогава искрено повярвах, че всичко ще бъде наред.
На следващия ден тичах към нея, пълен с решителност и вдъхновение. Не знам защо, цялото ми съзнание се изпълни с увереност, че Олеся ми е простила….
Вратата ми отвори бабата на Леся.
— Замина Леся, при родителите си. Върви си с мир! — побелялата жена укорително поклати глава, — Забрави внучката.
Опитах се да се обадя, но монотонен женски глас неизменно повтаряше: „Абонатът не отговаря или се намира извън обхвата на мрежата.“ Крещях в слушалката, но на този глас му беше все едно какво чувствам и това ме вбесяваше още повече.
Започнах да ги проклинам: Марина, че се появи в живота ми, за нейните ласки, за нейното съобщение; Олеся, че не успя да прости и да разбере, че замина, че не се обясни. После разбрах, че сам съм виновен за всичко и се намразих.
Постепенно се примирих с мисълта за предстоящото бащинство. Да видя отново Марина ми се струваше изпитание. Отлагах до последно. Срещнахме се едва през октомври. Тя изглеждаше трогателно и беззащитно. И аз реших – ще се оженя. Ще се оженя напук на Олеся.
Сватба направихме, въпреки че Маринка беше в осмия месец от бременността си. А точно след месец Марина роди дъщеря, малко по-рано от срока. Това бяха моите 48 сантиметра щастие! Да, не изпитвах любов към жена си, но дъщерята е съвсем друго.
И само нощем сега сънувах Олеся ту в синя рокля малко под коленете с пълни с обида и сълзи очи, ту гола в светлината на звездите с разпилени по раменете тъмноруси къдрици, които неизменно миришеха на ябълки и канела…. А после се събуждах в леглото с Марина и си мислех как би могло да се стече всичко, ако…. Ох, това „АКО“ ….
Лизочка растеше, започна да остава да спи при бабите, а аз все по-често започнах да се застоявам на работа, с приятели. Марина чакаше, не предявяваше претенции, не се оплакваше от живота и това ме устройваше.
Но търсенето на любимата не спрях. И ето че преди известно време намерих Олеся в една от популярните социални мрежи. Статусът гласеше: „Отново щастлива!“ Стана ми обидно. Дълго обмислях текста на писмото, писах ѝ, че съм щастлив, че ми е добре с Марина, че безумно я обичам. Писах за Лизочка, че искаме второ дете! Лъгах!
Леся отговори бързо: „Радвам се за вас!“ И край, тишина…
И ето че днес отново чух гласа ѝ наяве, толкова чист и звънлив. Чух го за първи път след осем дълги години. Олеся почти не се беше променила, само тъмнорусите ѝ къдрици сега имаха бронзов оттенък. Тя ме гледаше и този поглед ме побъркваше, разбуждаше разума, събуждаше спомени.
— А ти какво правиш тук? Къде е Марина? — с неприкрито любопитство попита Олеся.
И тук ме заля! Разказах ѝ, че съм се оженил напук, че Марина, както не съм я обичал, така и не я обичам, че не искам да се прибирам, че съм изключил телефона… Всичко както си е. Тя слушаше мълчаливо, навивайки на тънкия си пръст кичур от прекрасната си коса. Усмивката изчезна от лицето ѝ. В очите ѝ вече нямаше радост, тя беше заменена от буря от негодувание.
— Гомаков, никой ли не ти е казвал, че си мръсник? — Гласът на Олеся стана студен и някак чужд. — Горката Марина.
Олеся стана и се запъти към изхода.
— Да те изпратя ли?
Укорявах се за откровеността си.
— Слушай, май можеш да обичаш единствено себе си…. И да, — Олеся се обърна, — Гомаков, ти никога не си умеел да цениш това, което имаш…
Две седмици живях сам. В наетия апартамент стана необичайно тихо. Никой не ме посрещаше от работа, не питаше как съм, не миришеше на пироги, не се чуваше детски смях. Започна да ми липсва всичко, което имах доскоро… И последните думи на Леся не излизаха от главата ми. Разбрах, че наистина никога не съм ценял това, което съм имал: първо застраших връзката си с Олеся, после нагло използвах Марина, после се ожених и не ценях нито жена си, нито нашето семейство…. Разбрах, че съм егоист, жалък самовлюбен кретен!
Сега постоянно сънувах Марина. Тя ме гледаше укорително с уморените си кафяви очи. Понякога сънувах Лиза, някак си недетски разсъдлива и строга. В тези сънища дъщеря ми понякога мълчаливо ме гледаше, понякога, клатейки глава, произнасяше: „Татко, как можа!“ А аз не знаех какво да ѝ отговоря.
Тогава, преди две седмици, се върнах у дома след полунощ. Апартаментът ме посрещна със студ и празнота. Извиках Марина, в отговор – тишина. Паднах на сгънатия диван с лицето надолу, мислех да заспя – не се получи. Гласът на Леся настойчиво звучеше в мен: „Ти можеш да обичаш единствено себе си…. Ти никога не си умеел да цениш това, което имаш…“ Наистина ли е така? Станах, отидох в кухнята – тишина. Марина я няма. На масата бележка! Само 3 думи: „Аз не съм желязна“. Седнах на стол. Мислите ми се преплитаха. Включих все още спящия телефон. Осем пропуснати повиквания от жена ми. С трепереща ръка набрах номера на Марина: „Абонатът не отговаря…“. Главата ми се завъртя. В стара бележничка намерих номера на тъща си. Докато набирах – едва не полудях. Сигнал, още един…
— Марина е при мен. Току-що заспа. Не звъни! — Олга Василиевна затвори.
„Мамо, Лиза е с мама на вилата!“ — пролетя ми през главата. Майка ми отговори веднага. Говореше сухо, строго, без да жали самолюбието ми. Не пестеше изрази. Главното, разбрах, че Марина е минала да вземе дъщеря ни, обяснила е всичко и е седнала с Лизонка в такси.
Останах сам, насаме с мислите, чувствата, спомените си. В главата ми се оформи ясна картина: аз съм мръсник, Марина – търпелива, любяща, нежна…. Да, трябваше да я нося на ръце, да ѝ благодаря за уюта, топлината, ласката, за дъщерята, която ми роди. Да ценя нейната преданост и търпение. А аз не просто не я ценях… Аз се гаврех….
Две седмици живях като в мъгла. Разбрах, че искам да виждам Марина до себе си винаги, а Олеся е само светъл спомен. Съпругата – ето моята любов, истинска, прекрасна, светла. Тази, която винаги е била до мен, а аз упорито не съм я забелязвал….
Реших – каквото ще да е и отидох при Олга Василиевна. Не можех да отида с празни ръце. Разбирах, че ще ми се наложи трудно, затова наум реших, че хубав букет за тъщата ще помогне да смекчи удара…
Да натисна бутона на звънеца… Около двадесет минути не можех да се реша дори на това. Стоях като глупак пред вратата….
— Какво искаш? — тежко въздъхна тъщата, — Лиза е на разходка!
— При Марина съм, Олга Василиевна, — протегнах на тъщата букет жълти хризантеми.
— Неочаквано! Добре, влизай! Все пак трябва да поговорите!
Съпругата ми се суетеше в кухнята. Миришеше на ябълки и канела, но тази миризма вече не ме привличаше, както преди.
— Защо си дошъл? — попита Марина, бършейки ръце в кариран престилка.
— За теб! Марина, обичам те! Прости ми за всичко!
В кафявите ѝ очи проблесна топла искра.
Мариночка, никога, чуваш ли, никога повече няма да те нараня! — гласът ми затрепери. Марина седна на колене и заплака. Стоях и я гледах, толкова мила, родна, близка. Вече не ми трябваше изваяната красота на Олеся, трябваше ми жена ми с нейните топли кафяви очи, с трапчинките на бузите, с нейната светлокестенява коса. Исках да я направя щастлива!
ДАВАМЕ ВИ ОЩЕ ИНТЕРЕСНИ ИСТОРИИ:
Разкажи по-подробно от това място! — прошепна с интерес Настя, избърсвайки паяжини и прах от лицето си. В нейното скривалище не беше много чисто.
Оказа се неудобно да седи тук. Постоянно ѝ се искаше да кихне, а краката ѝ вече бяха изтръпнали, но Настя и по-големи изпитания би изтърпяла, само да разбере какво е намислил нейният съпруг.
Борис разговаряше доста силно с някого по телефона. Той току-що беше влязъл в апартамента, въпреки че трябваше да бъде на работното си място.
Настя, която днес също случайно се оказа у дома посред работен ден, чуваше отлично за какво говори съпругът ѝ. А той, явно, не подозираше, че жена му е наблизо. И не можеше да я види, защото тя се намираше в гардеробната.
Настя, след като се върна у дома, все пак бутна този злополучен шкаф настрани, за да извади папка с документи, която шестгодишната ѝ дъщеря Полина, пакостница, беше хвърлила отгоре още преди седмица. Тя така се шегуваше. Играеше, както обясни по-късно на майка си изчезването на важни документи, необходими ѝ за работата. На дъщеря ѝ, явно, ѝ липсваше общуване с родителите и тя по този начин искаше да привлече вниманието им – заедно да потърсят нужната вещ, а после сама да я намери и мама и татко да я похвалят.
Папката се плъзна в процепа между стената и шкафа. И сега, за да я извади, трябваше да отмести тази грамада. Настя имаше нужда от тези документи за работа и помоли съпруга си за това няколко пъти. Но всичко беше напразно. Той постоянно намираше някакви извинения, всеки път обещавайки да изпълни молбата ѝ утре.
— Не, ама какво предлагаш, да зарежа всичко сега и да започна да местя този непоносим шкаф? Ами през уикенда ще повикам брат ми и ще направим всичко.
Инфантилизмът и мързелът на съпруга ѝ понякога я поразяваха. Настя беше съвсем друга – деятелна и енергична. Именно затова, когато днес шефът ѝ поиска договорите по последните сделки, тя реши да отиде до дома и сама да извади от плен злополучната пластмасова папка, която се оказа толкова лека и хлъзгава, че създаде на жената маса проблеми.
— Сега ще донеса! — обеща тя на началството и решително се отправи към дома.
— Отдавна трябваше! Вече цяла седмица ме храниш с обещания! — недоволно измърмори след заминаващата служителка нейният шеф.
Все пак тя отмести шкафа. Удивително как ѝ се удаде. Навярно, силата ѝ даде гневът към съпруга ѝ. Освен папката, там се оказаха още няколко наскоро изчезнали вещи и куп прах.
— Сега бързо ще изчистя всичко тук с прахосмукачката и на работа — реши неуморната Настя. — А да го връща мъжът ми вечерта.
Но тук с изненада чу, че Борис е влязъл в апартамента. Той разговаряше по телефона и беше много увлечен в този разговор.
— Ей на! А защо се размотава той? — попита се Настя, заслушвайки се с интерес в това, което говореше съпругът ѝ.
Тя вече искаше да излезе и да зададе на Борис разумен въпрос. Но изведнъж спря и замръзна, държейки в ръце съдбовната папка.
Настя разбра, че тази папка е станала точно такава, съдбовна, едва след няколко минути…
Защото ако не беше тя, жената нямаше да разбере всичко, което се случваше около нея напоследък.
— Всичко, вече съм вкъщи. Да, специално излязох от работа, за да не ми пречи никой там да водя такъв деликатен разговор. А как искаше? Ще започнат после мъжете въпроси да задават, да ми се смеят. Знам ги аз техните номера.
— Какво? Какъв разговор? — учудено прошепна Настя, продължавайки да се ослушва.
Сега вече не си струваше да излиза. Трябваше да остане в скривалището колкото се може по-дълго. И да разбере с кого и за какво води деликатните си разговори нейният съпруг.
— Давай, диктувай номера, записвам — продължи Борис. — Ами непременно ще ти се обадя после, какво си ти! Как да не ти се обадя? Да, и всичко ще ти разкажа.
Борис затвори, помълча известно време, а след това Настя отново чу уверения и силен глас.
— Здравейте! Кажете, мога ли да направя при вас тест за бащинство? — попита мъжът ѝ официално.
— Какво?! — ошашави се Настя в засадата си. — А ну, разкажи по-подробно от това място!
Какво е измислил той? Какви са тези изследвания? За какво бащинство? Той какво, не вярва, че Полина е негова дъщеря? Или има и друга някъде?
— Много добре. Кажете, а колко ще струва и колко бързо ще мога да получа резултат? — продължи Борис. — Толкова скъпо? Уау! Ами това е просто обир! Да, разбирам, че това не е обикновен кръвен тест. Какво ми обяснявате. Не съм дете! Добре, а колко време отнема? Да, разбрах ви. А какво е необходимо? Секунда, ще запиша всичко. Да, говорете, записвам.
Докато Борис повтаряше и записваше всичко, което трябва да направи, за да даде материалите за ДНК анализ, Настя размишляваше как да постъпи.
Да излезе сега и, като го удари хубаво с нещо, да го разпита подробно какво е намислил. Или все пак да поседи и да послуша още? Намеренията на Борис ѝ бяха ясни. Но от друга страна, засега не беше ясно за кое дете говори той. Внезапно той наистина има някой друг, освен Полина?..
След като приключи разговора с клиниката, където щеше да направи теста, Борис, както обеща преди пет минути, се обади на майка си.
Настя веднага разбра, че първият разговор е бил именно с нейната свекърва. С нея синът винаги говореше с някакъв извинителен тон. Сякаш е виновен за нещо пред нея. Навярно това идваше от детството, когато суровата майка твърде строго е възпитавала двамата си сина. Мъжът ѝ обичаше майка си и, както на Настя ѝ се струваше, дори се страхуваше от нея. И сега, съдейки по всичко, изпълняваше именно нейното поръчение. Иначе как да се обясни фактът, че всяка своя стъпка той съгласуваше със своята властна майка.
— Ало, мамо, всичко разбрах. Да, току-що се обадих. Обясниха ми какво и как да направя. Но знаеш ли, каква цена ми казаха! Направо съм в шок. Как може да се искат такива суми от хората? Все пак ние просто искаме да разберем истината. Имаме право, — започна Борис с виновен глас.
След като замълча буквално за няколко секунди, за да изслуша отговора на майка си, Борис продължи.
— Благодаря ти, мамо! Знаех, че ще ми дадеш тези пари. Иначе Настя веднага ще усети, че нещо не е наред. Ще попита къде съм похарчил толкова пари. А аз не умея да лъжа, знаеш.
— Не умее да лъже! Ей го на! Е, давай, кажи ми в кого се съмняваш, гадино такава! — прошепна потресената от случващото се Настя. — Издай всичките си тайни намерения. Открий ми желанията си, подлецо!
Тя трябваше да разбере в кого се съмнява мъжът ѝ – в Полина, дъщерята, която му роди в брака с нея, или в друго, извънбрачно дете.
Те се запознаха със бъдещия си съпруг случайно. Борис се приближи до Настя в бара, където тя и приятелките ѝ празнуваха дипломирането си. Забавляваха се от душа, танцуваха така, че всички наоколо им аплодираха.
— Момичета, празнуваме. Вече сме дипломирани юристи! Ура! — радостно викаха те на целия бар.
А после някакъв скромен млад мъж, който отстрани наблюдаваше веселбата им, покани Настя на бавен танц. И веднага каза, че никога не е срещал толкова прекрасно момиче.
От този ден те започнаха да се срещат. Борис ухажваше красиво, всеки ден повтаряше на Настя, че е безумно влюбен и не може да си представи живота без нея. Настя не бързаше да се омъжва, затова даде съгласието си за брак на Борис едва две години след запознанството им.
Момичето не планираше веднага да се посвети изцяло на семейството, да затъне в семеен бит, в деца и тенджери. Тя беше амбициозна, както всички млади. Мечтаеше да гради кариера и да печели пари.
Но година след сватбата разбра, че чака дете. Роди се Полинка, която те с мъжа ѝ обичаха безкрайно. И на Настя винаги ѝ се струваше, че Борис обича дъщеря си дори повече от нея самата. Твърде много я глезене, твърде много ѝ позволяваше и прощаваше. А колко си приличаха, просто поразително! Всички познати и роднини в един глас казваха, когато ги виждаха заедно – ами тук никакъв ДНК анализ не е нужен!
Тогава защо сега Борис се усъмни в бащинството си? Или това беше винаги, от първия ден на появата на Полина на бял свят? Или все пак не става дума за дъщеря им?
Настя я заболя глава от напрежение. Какъв ужас – тя съвсем не познаваше човека, с когото беше живяла толкова години.
— Мамо, страхотно си го измислила с този тест — продължи Борис и най-накрая издаде намеренията си. — Все пак, за да се решиш на такава сериозна стъпка, трябва да си сто процента сигурен, че Лика има син от мен. В Полинка не се съмнявам, тя е като две капки вода с мен. А Данилка изобщо не прилича на мен и това много ме тревожи…
— Ей, подлец! Кога успя? — възмути се Настя, все още седейки зад шкафа.
„Значи, все пак, извънбрачно дете. Някаква си Лика, Данилка. Какъв наситен живот имаш, Боре! А аз, наивната, си мислех, че обичаш мен и дъщеря ни. Че ме обожаваш.“
Настя си пое дълбоко въздух, за да се успокои малко. Имаше за какво да се обезкуражи и разстрои.
А Борис, след като изслуша отговора на майка си, продължи.
— Да, всичко трябва да се провери, абсолютно права си, мамо. Преди да взема такова важно решение – да отида при Лика и сина ѝ, трябва да съм сто процента сигурен, че това е моят син!
Настя отдавна подозираше, че свекърва ѝ мъти водата, настройвайки сина си срещу жена му. И внучката си тя по някаква причина не обичаше толкова, колкото внуците от по-големия си син. Полина ѝ отвръщаше със същото. Децата много добре усещат отношението на възрастните към тях. Затова момичето не обичаше да ходи при баба Женя, майката на Борис. Предпочиташе в това отношение родителите на Настя.
Но това, че Боря ѝ е неверен, и не просто ходи тайно наляво от жена си, а вече и дете е създал настрани, това беше пълно откровение за Настя. А плановете му да ги зареже с дъщеря ѝ заради нови отношения – това вече беше нещо съвсем различно!
Жената беше до такава степен потресена от чутото, че се страхуваше дори да помръдне. Защото мъжът ѝ можеше да я чуе и тогава щеше да се наложи да излезе от скривалището си и просто да го убие. Друго не ѝ оставаше. А за да не се случи това, трябваше да се успокои и да обмисли всичко. И едва тогава да вземе решение как да отмъсти на този непочтен човек, какъвто ѝ се оказа съпругът.
— Знаеш ли, мамо, след като на Серьога от нашия отдел жена му заяви при развода, че синът не е негов, сега с опасение мисля за това. Отдавна вече. А ти сякаш ми прочете мислите. Ако се окаже, че всичко е наред, то ме чака нов живот. С нова жена и син, за когото толкова мечтаех.
Последната фраза Борис произнесе, вече излизайки от апартамента.
Настя най-накрая успя да излезе иззад шкафа и да раздвижи изтръпналите си крака. В ръцете си все още държеше папката, която трябваше спешно да занесе в офиса.
Да, точно това ще направи сега, а по пътя ще реши как да постъпи. Защото всичко, което току-що научи, не предвещаваше нищо добро за нея и дъщеря ѝ. Развод, подялба на имущество, Полина ще расте без баща, когото много обича. Всичко това трябваше да се осмисли и обмисли.
В най-опасните и отговорни моменти от живота, мозъкът на Настя започваше да работи по друг начин. Включваше се рационалното мислене, което неведнъж е спасявало жената в стресови ситуации.
Тя пътуваше към работата, а мозъкът ѝ вече беше включил тази програма. Настя си спомни как се бяха скарали с бъдещата ѝ свекърва преди самата сватба. Поводът беше някакъв дребен, но Евгения Алексеевна тогава изсипа целия си гняв върху нея, показвайки истинското си отношение към бъдещата снаха.
— И откъде само се взе на главата ни? Всичко правиш наопаки, всичко напук на мен! И сина ми настройваш против мен! — крещеше свекървата, разстроена от това, че синът ѝ не беше направил всичко, което тя беше поискала онзи ден. Той беше зает с Настя – имаха много работа преди сватбата.
Тя тогава просто мълчаливо слушаше, не можеше и дума да вмъкне.
— Ето Анжела, такова добро момиче. И Борис обича! А ти… И къде само те е изкопал такава? Все пак всичко ни беше толкова добре преди теб!
„Анжела! Е, разбира се! Анжела, Анжелика! Тя е нашата Лика, която е със сина си Данилка! Ето какво е! Значи свекървата никак не се е кротнала, просто спи и сънува до Борис това добро момиче, което вероятно виртуозно умее да танцува по нейната свирка?“ — Настя дори поклати глава от удивителното откритие, което току-що направи.
— Е, значи правилно съм постъпила някога. Подсигурих се точно за такъв случай. Значи, война! — уверено произнесе жената на глас. — Не аз я обявих, но отдавна съм се подготвила за нея!
След онзи ужасен скандал, който свекървата ѝ устрои седмица преди сватбата, Настя дори отказа да отиде с Борис в гражданското. И му струваше огромни усилия да я убеди тогава.
— Добре — каза тя. — Но имам едно условие. И това ще бъде гаранцията, че един ден ти, както и майка ти, няма да ме предадеш.
— Съгласен съм на всичко! И нямам никакво намерение да те предавам — пламенно заяви влюбеният Борис.
— Тогава още днес ще оформим покупката на апартамента, който вече избрахме заедно. Пари имаме. Какво чакаме? И ще го оформим на мое име. Преди сватбата. Вярваш ми, нали? А ако не вярваш, ще подпишем при нотариус договор, в който ще бъде посочена сумата, твоите пари, които си вложил в апартамента. Никога няма да те излъжа, затова няма от какво да се страхуваш. А ако нещо се случи – ще имаш договор. Съгласен ли си?
— Да! Съгласен съм. Пиши.
Настя бързо нахвърли договор в произволна форма и каза, че утре на работа ще го подпише при нотариус.
До този момент тя нито веднъж не беше и спомняла за онзи смешен договор, който, разбира се, никой не беше подписвал и който нямаше никаква юридическа сила. Важно беше друго. Апартаментът, купен от нея преди брака, беше само нейна собственост.
Тогава никой не мислеше за развод и предателство. Те се обичаха. И планираха да прекарат целия си живот заедно.
След като предаде папката с документите на шефа си, Настя отиде на работното си място и започна да обмисля какво ще прави сега.
А после излезе в голямото фоайе, където имаше меки дивани, заобиколени от живи растения и където офисният народ можеше леко да се отпусне и почине, и набра номера на свекърва си.
— Слушам те — невъзпитано отговори Евгения Алексеевна…
— Слушайте и внимателно! На мен, за разлика от моя все още съпруг, няма смисъл да чакам резултатите от ДНК теста, и без тест знам, че ми изневерява.
— Какво? Откъде ти хрумна? — ошашави се майката на Борис.
— Няма значение. Важно е друго. Не знам къде живее вашата Лика и нейният наследник и дали има възможност самият Борис да се настани там, но само от днес той повече няма да живее в моя апартамент — спокойно продължи Настя. — И днес ще подам молба за развод.
— В кой това – твоя? Умря ли? Това е вашият общ апартамент! И Борис е вложил в него толкова, колкото и ти! — изкрещя Евгения Алексеевна. — И щом си решила да се развеждаш с него, то се готви за подялба на апартамента!
— Не, това е моят апартамент. И няма да го делим. Вероятно Боренька никога не ви е казвал за това, страхувал се е от вас. Е, това са си ваши проблеми в такъв случай.
— Какво говориш? Глупава смешна лъжа! — не искаше да ѝ повярва свекървата.
— Не, не лъжа, нямам такъв навик. Фактите са, че купихме апартамента преди сватбата и го оформихме на мое име. С вашето семейство, както се оказва, трябва да си нащрек. Ето защо се подсигурих. И както виждате, не напразно!
— Това не може да бъде! Сега ще се обадя на Боря! Всичко ще разбера!
— А това колкото си искате. И му кажете между другото, че вещите му тази вечер ще могат да бъдат взети от съседите. А ние с дъщеря ми ще отидем при моите родители, за да не травмираме детето с грозни сцени.
Настя затвори и реши, че е време да се прибере и да изхвърли от апартамента всичко, свързано с подлия изменник. И да подаде молба за развод. Но това може да се направи и по-късно. Благо, сега това не е проблем – отвори интернет и напред!
Когато Борис се прибра от работа, се учуди. Той се готвеше за сериозен и неприятен разговор, не вярвайки на майка си, че Настя е способна на това, което е обещала да направи. Готвеше реч с оправдания. Но го чакаше изненада.
В апартамента имаше друга ключалка, а на вратата беше залепена бележка, че вещите му са в апартамент 17.
След като взе куфарите, Борис отиде при майка си. Лика със сина си засега живееха при нейната майка. Да живее с тях щеше да е странно, особено след като Борис още не беше направил тест за бащинство. И не беше сигурен, че Данилка е негово дете.
— Как можа така да пропилееш парите си? — крещеше му майка му. — Къде ще живееш сега? У мен? И още и Лика с детето ще доведеш тук?
— Ами къде другаде? После ще измислим нещо.
— Вече веднъж измисли! Сега си сърбай попарата. Остана без покрив и без пари. Все пак не напразно не заобичах твоята Настя от първия ден. Каква подла се оказа все пак! Непочтена и гнусна! Е, аз това няма да го оставя така!
— Да, непочтена — съгласи се Борис. — А веднъж ми обеща…
Евгения Алексеевна укорително гледаше сина си, който седеше на масата в нейната кухня и вечеряше с апетит.
Току-що жена му го беше изгонила от къщата, а той беше спокоен като танк. Ами как може да си толкова безгрижен и невъзмутим, когато животът ти се руши?
— Мамо, ами защо ме гледаш така? Кажи ми кой ме настройваше против жена ми. Кой се опита да ме събере с Лика след толкова години? А сега кажи, че ние не сме виновни за нищо! — дояждайки, проговори Борис.
— А ти още и майка си обвини за всичко! Давай, сине, не се стеснявай! Кажи, че съм ти желала зло, а не щастие! — Евгения Алексеевна не сдържа емоциите си. Те напираха навън, карайки я да нервничи.
Всичко се обърка, не както тя беше планирала. От самото начало всичко се обърка.
Сега тя си спомни как преди три години, точно в деня, когато дъщерята на Борис навърши три години, тази стара история отново излезе наяве. И получи своето продължение.
Тогава синът реши да закара майка си до дома след малко угощение, което бяха устроили в чест на рождения ден на Полина.
— Сине, а помниш ли Анжелика? — сякаш небрежно попита майката, разглеждайки нощните прозорци на къщите, които преминаваха покрай колата.
— Анжела? Помня. А защо питаш за нея? Тя май е омъжена, всичко ѝ е наред — учуди се Борис, който вече беше забравил за момичето, с което се виждаше преди да се запознае с Настя…
— Не, Боренька. Не всичко ѝ е наред. А по-точно, всичко е много зле. Мъжът ѝ се оказа подлец, заряза я, оставяйки я без пукнат грош. Добре, че поне не са успели да имат деца — тъжно проговори Евгения Алексеевна. — Сега е сама, живее с майка си.
— А ти откъде знаеш всичко за нея? Продължаваш ли да общуваш с Антонина, нейната майка? Защо, мамо? Тя и без това те използваше достатъчно навремето. Отново ли се захвана със старото? — укорително попита синът.
— Ами ние и не сме спирали да общуваме. Знаеш, че съм задължена на Антонина до гроб. Ако не беше тя, щях да лежа зад решетките заради дълговете си.
— Ами ти си спомни! Кога беше това! Забрави. И престани да общуваш с нея. Тя е манипулатор. И то какъв! Така те държи на къса каишка.
— Не е толкова лесно да се направи, сине…
Евгения Алексеевна се пренесе мислено в събитията отпреди петнадесет години. Тогава работеше като счетоводител в една много съмнителна частна компания. И в началото дори се радваше, че е успяла да си намери работа във фирма, където плащаха двойно повече, отколкото в държавно предприятие. Но скоро разбра защо.
Жената трябваше да си затваря очите за много нарушения на закона от страна на ръководителя. И не просто да наблюдава мълчаливо това, а сама понякога да подписва такива документи, които направо можеха да я отведат зад решетките.
А веднъж жената просто я натопиха, заявявайки, че дължи на фирмата кръгла сума. Как тогава е успяла да се измъкне суха от водата, Евгения и до днес не разбира. Да, наложи се да търси пари, за да покрие образувалия се дълг.
И тук в историята влиза Антонина. Тя не беше много близка позната, просто съседка, с която рядко се поздравяваха. Но когато Евгения Алексеевна се обърна към нея за помощ, тя охотно се съгласи да ѝ даде назаем немалка сума. Благо, след кончината на съпруга ѝ генерал, тя имаше много пари по сметките си.
Тя се вкопчи в бедната Евгения толкова здраво, че тя вече не можеше да живее и ден без новата си приятелка. Антонина я викаше у дома си всеки ден. Да помогне в домакинството, да измие прозорците, да отиде до магазина или пазара за хранителни продукти. Или просто да поговорят, да обсъдят някоя новина. Евгения винаги безропотно отиваше при нея, защото знаеше – само този човек ще може да чака толкова, колкото ще бъде необходимо на длъжницата, за да се разплати напълно.
— Няма да те притискам, Женя. Ще връщаш малко по малко. Всичко разбирам, имаш двама сина, а мъжът ти нищо не носи вкъщи. Откъде да вземеш пари? Но аз не бих търпяла такъв до себе си. Гони го! — съветваше я Антонина, докато Евгения миеше пода в големия ѝ апартамент.
И след половин година съпругът ѝ наистина я напусна. Защото разбра, че жена му е напълно зависима от властната ѝ позната. Или си намери друга. Тази, която винаги беше у дома, до съпруга си. Печеше пироги, вареше борш и го слушаше, зяпнала.
Веднъж Евгения покани на рождения си ден Антонина с дъщеря ѝ Анжелика, която по това време вече беше на осемнадесет години.
Момичето не се оказа наивно и веднага хвърли око на Борис. От този ден Антонина правеше всичко, за да събере дъщеря си с по-малкия син на Евгения.
— Женя, помисли, те ще бъдат прекрасна двойка. Твоят Борис е умен и същевременно послушен. За съпруг тези качества са отлични. Освен това учи в института, което също е добре. Аз, разбира се, бих посъветвала дъщеря си друго, но тя се е влюбила в Боря. Няма какво да се направи — убеждаваше Антонина Евгения да повлияе на сина си.
Борис беше млад и безгрижен и известно време дори обърна внимание на Анжелика, общувайки с нея няколко месеца.
Но после съдбата му подари среща с Настя, бъдещата му съпруга. И макар че Анастасия далеч не веднага се съгласи на брак, мъчейки Борис няколко години, той не се отказа.
Антонина беше ядосана на Евгения, смяташе я за виновна, че е изпуснала сина си и той сега ще се жени за друга.
— Все пак помня, скъпа моя, че не ми върна целия дълг. Мога и да те съдя. Всички разписки са на място — плашеше тя безропотната Евгения.
— Ами какво мога да направя, Тоня? Той изобщо не ме слуша. А на теб ще ти се отплатя. Каквото искаш, поискай, всичко ще направя — едва не плачеше Евгения Алексеевна…
Някак си тази история се уреди. И известно време след сватбата на сина си Евгения научи, че Анжелика също се е омъжила.
След време Антонина отново се появи в живота на своята длъжница и обяви, че дъщеря ѝ се е развела със съпруга си. Защото все още обича Борис.
— Те трябва да бъдат заедно и това не се обсъжда! Как, това не ме интересува. Ти си жена, излъжи, измисли нещо. Но дъщеря ми повече да не плаче сама! — заповяда Антонина, размахвайки пред лицето на Евгения стари разписки.
И тя направи всичко, за да събере отново сина си и Анжелика, която вече се наричаше изключително Лика.
— Така е по-лесно и модерно! — обясни тя на майката на Борис, когато дойде при тях на гости.
Борис вече беше там. Той се беше скарал с жена си, свекървата се беше постарала да устрои този скандал, наливайки масло в огъня. Масата се огъваше от храна и напитки, а бившите влюбени бяха в чудесно романтично настроение.
— Е, аз ще вървя. Приятелките ме поканиха на театър — с усмивка произнесе Евгения Алексеевна, оставяйки сина си и гостенката сами.
— Браво! Всичко си направила правилно! — похвали я по телефона Антонина. — Ако всичко се получи и те бъдат заедно, ще изгоря всички твои разписки пред теб. И за лихвите ще забравя, така да бъде.
— Как ме изкара от равновесие! — от сърце произнесе Евгения, затваряйки телефона.
Но Борис скоро се сдобри с Настя и се прибра у дома. Повече не искаше да се среща с Анжелика, колкото и майка му да му намекваше.
Тя трябваше да извърши колосална работа, обработвайки сина си. Тя казваше на Борис директно, че Настя не е за него, че жена му е небрежна и мръсна. И не го обича така, както ще го обича Лика.
— Мамо, имаме дъщеря и много обичам и жена си, и Полинка. Остави ни на мира — молеше я синът ѝ.
— Ами ако дъщерята не е твоя? Сигурен ли си? — използва майката поредния аргумент.
— Е, ти прекали! Тя е мое копие! — спореше Борис.
Нищо не се получаваше. Но, както се казва, капка по капка вир прави. И веднъж Евгения Алексеевна сама видя сина си и Лика заедно. Те седяха в колата пред нейния дом. Жената се смееше и кокетничеше с Борис, който беше много доволен от тази среща. А после дори се целунаха.
А преди половин година Антонина се обади на Евгения и поиска Борис спешно да зареже жена си, защото Лика е родила син от него.
Тя крещеше толкова силно, че кръвното на Евгения Алексеевна се повиши.
— Вие какво искате, синът ми да расте без баща? Да ви затворя всички, по съдилища ще ви влача! — крещеше в слушалката Антонина.
— Успокой се, ще направя всичко — отговори Евгения.
След като затвори телефона, тя внезапно разбра, че тази жена никога няма да я остави на мира. До края на живота си ще я манипулира. А после се обади на сина си, измисляйки някакъв план.
— Сине, знаеш ли, че Лика е родила син?
— Да, знам — просто отговори Борис. — Ние общуваме.
— Той твой ли е? Само честно?..
— Ами откъде да знам. Казва, че е от мен. И по срокове май всичко съвпада. Но къде е сигурността? — безгрижно отговори синът.
— Какво ще правиш, ако е твой? Те няма да ни оставят на мира, разбираш ли?
— Ще отида при Лика. Тя отдавна ме вика при себе си. А и с Настя напоследък всичко е много сложно. Имам чувството, че ме е разлюбила, мърмори и мърмори. Всичко ѝ е криво, вече ми омръзна. Само Полинка ми е жал. Обичам дъщеря си. Е, какво да се прави, ще плащам издръжка, както всички.
— И апартамента ще трябва да делите с Настя. Няма да ѝ оставиш ли твоя дял? И това е проблем. Да, забърка ти каша — обвини сина си майката, забравяйки за своята роля в тази история.
— Да, мамо, това е проблем. Ти дори не подозираш до каква степен е проблем — спомняйки си, че апартаментът е бил прехвърлен на Настя няколко дни преди сватбата, се натъжи Борис. Добре, че майка му все още не знаеше за това.
— Аз тук нещо измислих. Може би няма да ти се наложи да напускаш жена си и дъщеря си. И на тези двете завинаги ще им затворим устата — въодушевено произнесе Евгения Алексеевна.
— Какво? — заинтересува се Борис, на когото, съдейки по всичко, вече му беше все едно с кого да живее. — Надявам се, че не си намислила нещо криминално!
— Не се шегувай така, сега не е време за това. Трябва да се направи тест за бащинство!
— Какво?! Какъв тест?
— Ами да разбереш дали си баща на Данилка или не. Разбра ли сега? Ако си баща, ще възпитаваш сина си. А ако не си, ще им избършем носа. И завинаги ще се отървем от двете – и ти, и аз. А и семейството ти ще запазим.
— Ами да! Това е идея. Дай ми номера на клиниката, където го правят. Ще се обадя от вкъщи, за да няма излишни уши — въодушеви се Борис.
Кой знаеше, че разговорът му ще бъде чут от Настя, която също в този момент се оказа у дома. Съвсем случайно! Ето съдба.
Същия ден тя събра вещите на неверния си съпруг и го изпрати при майка му. И смени ключалките на апартамента. Все пак по документи апартаментът беше неин.
— Е, какво? Доволен ли си сега? Седиш тук при мен като бито куче. Как можа така безгрижно тогава да се съгласиш на нейната измама? Да дадеш парите си за покупка на апартамент и да дадеш съгласие да бъде прехвърлен на Настя? Просто не ми се побира в главата! — мърмореше на сина си Евгения Алексеевна.
— Мамо, стига. Всичко, минало е. А как иначе щях да убедя Настя да се омъжи за мен след онзи твой скандал? Сега трябва да мисля как по-бързо да направя тест за бащинство. И после вече да се преместя при Лика и сина ѝ.
— Прави! Кой ти пречи? Иди утре при нея, вземи материал за анализ и го направи.
Като разбраха, че Борис е напуснал жена си и сега живее при майка си, и Лика, и майка ѝ Антонина бяха на седмото небе.
— Ето така трябва! Тук си имаш син, любима жена. Зная, Борьо, че ти и Анжелочка отдавна се обичате. И този твой брак беше истинска грешка. Е, нищо, сега ще бъдете заедно. Ще оформиш развод, ще поделиш апартамента, ще си купите собствено жилище и ще живеете щастливо — писукаше доволната Антонина…
Тя също още не знаеше, че Борис няма никакъв дял в апартамента, който имаше с жена си.
Евгения Алексеевна предупреди сина си, че не е необходимо никой да знае за теста, затова и всичко трябва да се направи така, че никой да не заподозре нищо.
Борис си тръгна от Лика онзи ден доволен. Той беше направил всичко, както го беше учила майка му. Сега трябваше само да изчака резултатите. А после вече да планира бъдещия си живот.
— Мамо, резултатът дойде. Помолих ги първо да ми го пратят по електронен път, а после вече може да се вземе и хартиеният вариант — извика вечерта Борис.
— Е? Какво пише там? — от кухнята в хола, където синът ѝ лежеше пред телевизора, влетя майката.
— Сега. Чета. Така, какво има тук? — Борис се вторачи в съобщението.
Но докато Борис се запознаваше със съдържанието на електронното писмо, лицето му все повече ставаше изненадано и объркано.
— Какво? Не мълчи! Казвай!
— Тук пише, че съвпадения няма. Нула процента… Какво означава това, мамо? — тихо попита Борис.
— Ами това! Излъга те твоята хитроумна Лика. Ето какво означава това! Същата хитра като майка си! Искали са да ти натрапят чуждо дете, ето ти гадините! Е, сега ще им покажа аз! Ще им завра този документ в лицето, няма да се измъкнат. Всичко, свърши се твоята власт над мен, Антонина! — силно изкрещя Евгения Алексеевна.
— Как така… Все пак заради нея разруших семейството си… Зарязах родната си дъщеря…
— Да, родната си дъщеря не затова си я зарязал. И не по своя воля. Изгониха те, защото трябва по-малко да говориш. И да си държиш езика зад зъбите. Ако твоята Настя не беше разбрала нищо за теста, щеше да си седиш сега вкъщи, щастлив и ненамерен в нищо — с досада изрече майката.
Борис изглеждаше загубен и не споделяше емоциите на майка си. Бъдещето му сега беше неясно. И той отлично разбираше това…
Да, той ще плаща издръжка за Полина, ще се постарае да се вижда с нея възможно най-често. Сега само да получи разрешение от Настя. Но всичко останало му се виждаше тъжно.
Бумерангът се върна в живота му. Никой не го е отменял. Жалко, че не му е стигнал мозъкът да помисли за това по-рано, когато е тичал от жена си при Лика.
Такъв е животът.
А Лика, между другото, много дълго още скандалеше, не оставяйки на мира Борис. Тя идваше при тях със сина си, крещеше, че той е нагласил всичко и че тя сама ще направи независима експертиза. И ще докаже на всички, че Данилка е от него. А още ще отиде и на телевизия, където на целия свят ще разкаже какъв непочтен човек е Борис.
Да, той и сам се досеща за това. Само че е късно вече. Нищо не може да се поправи.
About the Author
