Винаги съм мислел, че такива истории се случват само в киното и книгите, че всички тези романтични сълзливи моменти и розови еднорози са плод на въображението на не особено надарени автори. Но точно такава история се разигра пред очите ми и аз неволно станах неин свидетел.
В онзи ден, направо след работа, се отправих към гарата. Никой не ме изпращаше – пътувах при майка си, отдавна се канех да я посетя и тъкмо бях получил дългоочаквания си отпуск.
На пътя от една кола изхвърлиха странен пакет, в който нещо се мърдаше по необичаен начин… Водачът, който се приближи и го побутна с пръст, просто застина на място!
Предстоеше ми дълго пътуване, но предпочитах да пътувам с влак – трябва да призная, че винаги съм се страхувал да летя със самолет. Влакът беше подготвен за качване, влязох в купето, сложих багажа си на горната полица и седнах до прозореца. На перона двама възрастни мъже се сбогуваха.
До единия от тях седеше невероятно красив лабрадор с изключително тъжни очи. За миг се разсеях, а когато отново погледнах навън, на перона вече нямаше никого. След няколко минути в купето влезе същият мъж, когото видях с приятеля му и кучето.
Оказа се, че сме спътници. Влакът потегли и никой друг не се качи в нашето купе.
– Какво красиво куче има вашият приятел! – възхитих се, опитвайки се да завържа разговор.
– Това е моето куче – отговори мъжът.
– А къде е сега?
– Пътува там, където ѝ е мястото според правилата на железницата – в специалния вагон за животни – тихо отвърна той, а очите му станаха толкова тъжни, колкото и на неговото куче.
Почувствах, че не иска да разговаря, и го оставих на мира.
На следващата голяма гара, където влакът престояваше по-дълго, мъжът дълго разхождаше кучето си по перона. Когато влакът отново потегли, реших пак да заговоря с него.
– Знаете ли, няма ли начин кучето да пътува с нас в купето? Хайде да го вземем от този проклет вагон, виждам, че и двамата страдате.
Мъжът ме погледна с нескрит интерес.
– Но това не е позволено, забранено е от правилата за превоз на животни.
– Да вървят тези правила по дяволите! Пътуваме само двамата, нямам нищо против кучето да остане с нас. Искате ли аз да говоря с кондуктора?
– Вече опитах, не се получи. Между другото, това не е просто куче – това е моята Барбара, тя е истинска дама.
На следващата гара успях да уговоря кондуктора и взехме Барбара в купето, обещавайки, че ако влезе друг пътник, ще я върнем обратно.
Пропътувахме няколко спирки и все още бяхме само ние двамата – или по-скоро трима. Барбара спокойно лежеше на пода върху меко килимче. Всеки път, когато някой минаваше покрай вратата, тя потръпваше и оголваше зъби – пазеше господаря си.
– Надалеч ли пътувате? – попитах спътника си.
Той ми каза името на гарата, на която трябваше да слезе – три часа преди моята.
Мъжът се представи – Владислав.
– Отидох да взема Барбара, тя живя почти година при моя приятел. Сега се връщаме заедно у дома – каза той и ми разказа историята си.
– Бях женен за най-красивата, добрата, нежната и желаната жена на света. Живяхме в разбирателство много години, но съдбата реши да ми я отнеме.
Може би там горе им е бил необходим още един ангел… Тя почина от неизлечима болест, а аз загубих целия си свят, защото тя беше всичко за мен.
Той извади снимка от вътрешния джоб на сакото си.
От нея наистина ме гледаше неземно създание със златни коси.
– Нямахме деца – продължи Владислав. – Останах напълно сам. Загубих смисъла на живота, нямах за какво да живея.
В мен се прокраднаха мисли за оттегляне в манастир, дори за самоубийство. Исках да се затворя от всички, да остана сам в болката си, която ме беше погълнала изцяло.
Помогна ми моят приятел – същият, когото видяхте на гарата. Намери ми уединено място и започнах работа като пазач на фар.
Наоколо нямаше никого на километри – само море, скали и чайки. Единствената ми връзка със света беше малък път на няколко километра оттам, по който ходех за провизии.
Потопих се в изучаване на философия, психология и дори езотерика. Четенето ме разсейваше от ужасните мисли.
Един ден трябваше да отида в града. Валеше проливен дъжд, беше почти тъмно.
Докато карах, забелязах кола пред мен, която внезапно намали и изхвърли нещо на пътя.
Приближих се. Това беше малко, бяло, треперещо кученце, напълно мокро от дъжда.
Взех го, качих го в колата и го отведох у дома.
С годините Барбара израсна в истинска красавица.
Тя ме спаси…
Но веднъж ме сполетя злополука – паднах от фара, натъртих се жестоко.
Барбара изтича до пътя и започна да спира колите, лаеше, хвърляше се пред тях.
Хората я последваха и ме намериха… Спасиха ме.
– Барбара е моят ангел-хранител – прошепна Владислав.
На следващата спирка вратата на купето се отвори и на прага застана млада жена.
Тя беше копие на жената от снимката.
Владислав не можеше да откъсне очи от нея.
– Нямате нищо против, ако тази прекрасна дама пътува с нас? – попитах.
– Разбира се, че не. Обожавам кучета! – отвърна тя и погали Барбара.
– А вие докъде пътувате?
Жената назова същата гара, до която трябваше да слезе Владислав.
– Значи сме по път… – каза той, все още вперил поглед в нея.
– Аз съм Варвара, Варя – представи се тя. – Но приятелите ми казват Барбара.
Барбара положи глава в скута ѝ.
Любовта изпълваше въздуха.
Когато стигнахме гарата, те тримата слязоха заедно.
А аз продължих нататък.
About the Author
