Разделихме се, защото се уплаших. Беше прекалено сериозно, прекалено бързо. Той не ме молеше, не ми пишеше. Но всеки ден чакаше в кафенето отсреща от офиса ми. Виждах силуета му през витрината – леко приведен над вестника, с онази тъмносиня риза, която му купих за рождения ден. Не поръчваше нищо освен черно кафе. Седеше там точно четиридесет и пет минути. Толкова, колкото траеше обедната ми почивка. Никога не поглеждаше към прозорците на сградата ми, но аз знаех, че е там заради мен.
Два месеца по-късно спря да идва.
Първият ден си помислих, че е болен. На втория усетих лека паника, която се опита да маскирам като облекчение. На третия ден стомахът ми се сви на топка. Седмицата изтече, а стъклената маса в ъгъла на кафенето остана пуста. Липсата му тежеше повече от присъствието му.
Влязох вътре. Камбанката на вратата иззвъня пронзително, сякаш известяваше влизането на призраци. Въздухът миришеше на печени зърна и евтин почистващ препарат. Баристата, момче с уморени очи и татуировка на врата, ме погледна и каза:
— Чаках те.
Сърцето ми пропусна удар.
— Защо? — попитах, а гласът ми прозвуча чуждо, дрезгаво.
Той бръкна под плота и извади дебел, кафяв плик. Нямаше марка, нямаше адрес. Само името ми, написано с познатия, насечен почерк на Андрей.
— Каза, че ако дойдеш и попиташ, да ти дам това. Ако не попиташ до края на месеца, да го изгоря.
— Къде е той? — грабнах плика, усещайки тежестта му. Вътре имаше нещо твърдо.
— Не знам — сви рамене момчето, като забърсваше плота с мръсен парцал. — Оня ден дойдоха едни мъже. С костюми. Не изглеждаха като приятели. Андрей излезе с тях през задната врата. Преди това ми даде плика и сто лева бакшиш. Беше пребледнял, госпожице. Никога не съм виждал човек да изглежда толкова… примирен.
Излязох на улицата, стискайки плика до гърдите си. Слънцето грееше, хората бързаха за работа, трамваите дрънчаха, но светът около мен беше спрял. Скрих се в близкия парк, седнах на една олющена пейка и скъсах хартията.
Вътре нямаше прощално писмо. Нямаше обяснения в любов.
Имаше връзка ключове, банкова карта с листче, на което бе надраскан четирицифрен код, и нотариален акт за апартамент в центъра. Апартаментът, за който Андрей никога не беше споменавал. Имаше и една единствена бележка:
„Не вярвай на брат ми. Плати дълга на Иван. И не ме търси.“
Глава 2: Капанът на кредитите
Ръцете ми трепереха толкова силно, че изпуснах ключовете в тревата. Иван. Брат ми. Откъде Андрей знаеше за Иван? Това беше семейна тайна, срам, който криехме дори от самите себе си.
Иван беше затънал. Не просто затънал, а удавен. Започна с малки потребителски кредити за „бизнес идеи“, които винаги се проваляха. После дойдоха кредитните карти. Накрая, когато банките спряха да му дават, той се обърна към бързите кредити и онези съмнителни обяви, залепени по спирките.
Преди месец ми се обади плачещ. Беше заложил дела си от наследствения апартамент на родителите ни. Лихварите го притискаха. Сумата беше непосилна, а лихвите растяха с часове.
Прибрах всичко в чантата си и хукнах към кантората на Иван. Той работеше като застрахователен агент, но повечето време прекарваше в казината или се криеше от кредиторите.
Намерих го в малкия му кабинет, зарината с папки. Беше отслабнал, лицето му беше сиво, а под очите му имаше тъмни кръгове. Когато ме видя, подскачи.
— Мариа? Какво правиш тук? Някой… някой търси ли ме? — погледът му шареше нервно към вратата.
— Андрей — казах аз и хвърлих плика на бюрото пред него. — Откъде Андрей знае за дълговете ти?
Иван преглътна тежко. Погледна плика, после мен.
— Аз… може да съм му споменал веднъж. Когато се видяхме случайно.
— Лъжеш! — извиках аз. — Вие не се понасяхте. Андрей те смяташе за лекомислен. Какво си направил, Иван?
Той се свлече на стола и закри лицето си с ръце.
— Той ми предложи помощ, Мариа. Преди два месеца. Каза, че имал спестени пари, които искал да инвестира. Аз му казах… казах му, че ми трябват петдесет хиляди, иначе ще ме пречукат.
— Петдесет хиляди?! — Краката ми се подкосиха. — Мислех, че са десет!
— Станаха повече… натрупаха се наказателни лихви… взех нови, за да покрия старите… — Иван започна да хлипа. — Андрей каза, че ще ги плати. Но поиска нещо в замяна.
— Какво?
— Да подпиша документи. Да стана поръчител на някаква фирма. Не ги четох, Мариа! Бях отчаян. Просто подписах. И той ми даде парите в брой. Оправих всичко с лихварите. Но сега… сега ме търсят други хора.
— Кои хора?
— От банката. Казват, че фирмата, на която съм поръчител, е изтеглила милиони и е фалирала. И сега търсят мен. А Андрей изчезна.
Гледах го и не можех да повярвам. Андрей, моят тих, сдържан Андрей, който работеше като архитект и обичаше джаз, беше въвлякъл брат ми в схема за милиони?
Извадих банковата карта от плика.
— Провери това — казах сухо. — Виж колко пари има вътре.
Иван треперейки влезе в онлайн банкирането, използвайки данните и кода от листчето. Екранът зареди бавно. Когато цифрите се появиха, Иван престана да диша.
— Мариа… — прошепна той. — Тук има двеста хиляди лева.
В този момент телефонът ми звънна. Непознат номер.
— Ало?
— Мариа — гласът беше плътен, властен и смразяващо спокоен. — Знам, че си взела плика. Имаш нещо, което принадлежи на семейството ми. Искам да се видим.
— Кой сте вие?
— Аз съм Стефан. Братът на Андрей. Имаме много да си говорим за бъдещето на брат ти Иван. И за свободата на Андрей.
Глава 3: Сянката на империята
Срещата беше назначена в ресторант, който не можех да си позволя дори да погледна отвън. Пред входа имаше охрана, а сервитьорите се движеха безшумно като сенки.
Стефан седеше на най-отдалечената маса. Приликата с Андрей беше поразителна, но и ужасяваща. Същите очи, но в тези на Стефан нямаше топлина, а само студена сметка. Беше облечен в костюм, който струваше колкото годишната ми заплата. До него стоеше мъж с кожена чанта – адвокат, предположих.
— Седни — каза Стефан, без да става. Не беше покана, а заповед.
Седнах, стискайки чантата си, в която беше пликът. Не бях взела картата, нито ключовете. Бях ги скрила на място, за което само аз знаех.
— Къде е той? — попитах директно.
Стефан се усмихна, но усмивката не достигна очите му.
— Андрей винаги е бил… романтикът в семейството. Слабото звено. Мислеше, че може да избяга от отговорностите си, като си играе на влюбен с обикновено момиче.
— Ние се обичахме — прекъснах го аз.
— Любовта е скъпо удоволствие, скъпа моя. Андрей открадна пари от компанията ни. Много пари. И по-лошото – взе документи, които могат да съсипят репутацията на фамилията ни, градена с десетилетия.
— Той ми остави бележка — казах аз, опитвайки се да звуча уверено. — Каза да не ти вярвам.
— Разбира се. Той се опитва да те манипулира. Използвал е брат ти като бушон. Знаеш ли какво ще се случи с Иван? — Стефан кимна към адвоката.
Мъжът с кожената чанта извади папка и я плъзна към мен.
— Това е искова молба — каза адвокатът с монотонен глас. — Вашият брат е подписал запис на заповед като управител на фиктивна фирма. Дължимата сума е три милиона лева. Ако не съдействате, до седмица ще запорираме всичко, което семейството ви притежава. Жилището на родителите ви, заплатите ви, всичко. Иван ще влезе в затвора за измама в особено големи размери. Присъдата е между десет и двадесет години.
Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми.
— Какво искате? — попитах едва чуто.
— Искам това, което е в плика — каза Стефан, навеждайки се напред. — Андрей е оставил ключ. Ключ от банков сейф или частен трезор. Искам го. Искам и документите, които са вътре.
— А ако ви ги дам?
— Тогава ще забравим за дълга на Иван. Ще скъсаме записа на заповед пред теб. Дори ще платим реалните му дългове към онези дребни лихвари. Ще ви дадем шанс за нов живот.
Беше изкушаващо. Беше спасение. Но думите на Андрей кънтяха в главата ми: „Не вярвай на брат ми“.
— Трябва ми време — казах аз.
— Нямаш време — отсече Стефан. — Андрей е в опасност. Ако онези документи излязат наяве, много опасни хора ще пострадат. И те няма да се спрат пред нищо, за да го намерят. Ако мислиш, че го защитаваш, като криеш ключа, грешиш. Ти го убиваш.
Той стана, хвърли няколко банкноти на масата и оправи сакото си.
— Имаш двадесет и четири часа, Мариа. След това адвокатът ми, г-н Петър, ще задвижи процедурата срещу брат ти. И повярвай ми, Петър никога не губи дела.
Глава 4: Студентката по право
Излязох от ресторанта замаяна. Имах нужда от съвет, но не можех да отида при полицията. Стефан и хората му изглеждаха като тези, които притежават полицията.
Сетих се за Гергана. Братовчедка ми, която беше последна година право в университета. Беше амбициозна, остра и все още вярваше в справедливостта, макар и цинично.
Срещнахме се в библиотеката на университета. Гергана беше зарината с учебници по наказателно право. Когато й разказах всичко, тя свали очилата си и ме погледна сериозно.
— Това е класическа схема, Мариа — каза тя шепнешком, оглеждайки се да не ни чуе някой. — Използват „сламени човеци“ като Иван, за да източат активи. Но Андрей… ако той ти е оставил ключ и пари, значи играе двойна игра.
— Какво да правя? Стефан заплашва със съд.
— Нека заплашва. Записът на заповед е силно оръжие, но ако докажем, че Иван е бил подведен или принуден, можем да го оспорим. Проблемът е, че съдебната система е бавна. Докато докажем истината, те ще ви съсипят.
Гергана взе химикал и започна да чертае схема на лист хартия.
— Този адвокат, Петър… чувала съм за него. Той е „чистачът“. Оправя мръсните дела на едрия бизнес. Но има слухове. Говори се, че има връзка с жената на един от големите си клиенти.
— Жената на Стефан? — досетих се аз.
— Надя. Тя е бивш модел, сега се води филантроп. Ако Петър и Надя имат афера, това е тяхното слабо място. Стефан е горд човек. Ако разбере, ще унищожи и двамата.
— Искаш да ги изнудвам? — попитах ужасена. — Аз не съм престъпник, Гери!
— Не, искам да спечелим време — очите на Гергана блестяха. — Трябва да разберем какво има в този апартамент от нотариалния акт. Андрей ти е дал убежище. Може би там са доказателствата.
— Ами ако ме следят?
— Със сигурност те следят. Затова ще направим така: аз ще взема колата ти и ще обикалям града, за да ги разсеям. Ти ще вземеш такси, ще смениш две-три коли и ще отидеш в апартамента. Трябва да видим какво има там.
— Това е лудост. Ти си още студентка, можеш да си навлечеш проблеми.
— Мариа, ако Иван влезе в затвора, семейството ни е свършено. Майка ти няма да го преживее. Това вече не е просто твоята драма с бившия. Това е война.
Тя ми подаде ключовете от общежитието си.
— Остави телефона си тук. Те могат да те проследят по GPS. Вземи моя стар телефон, сложила съм предплатена карта.
Гледах я и осъзнах колко бързо е пораснала. Вече не беше малкото момиченце с плитките. Беше готова да се бие.
Глава 5: Апартаментът на тайните
Планът на Гергана проработи. Видях тъмния седан, който тръгна след колата ми, докато братовчедка ми шофираше. Аз се шмугнах в метрото, смених линията, после взех такси от краен квартал.
Апартаментът се намираше в стара, солидна кооперация в центъра. Входът миришеше на влага и старо дърво. Качих се на третия етаж. Ръцете ми трепереха, докато вкарвах ключа в ключалката.
Вратата се отвори с тихо щракване.
Вътре беше тъмно, завесите бяха спуснати плътно. Въздухът беше спарен. Светнах лампата. Обзавеждането беше спартанско – легло, бюро, няколко стола. Но по стените…
Стените бяха покрити с карти, схеми и снимки. Имаше снимки на Стефан, на адвоката Петър, на жена му Надя. Имаше снимки на Иван, докато подписва документи в някакво кафене. Имаше и снимки на строежи, на камиони, пренасящи нещо през нощта.
Това не беше просто любовно гнездо или скривалище. Това беше оперативен център. Андрей беше събирал информация срещу собственото си семейство с месеци.
На бюрото имаше лаптоп. Отворих го. Искаше парола. Опитах рождената му дата. Грешка. Опитах датата на първата ни среща. Грешка.
Тогава се сетих за кода от банковата карта. Четирите цифри. Въведох ги.
Екранът светна.
Папките бяха подредени педантично: „Черно счетоводство“, „Подкупи“, „Екологични престъпления“. Отворих папката „Иван“. Вътре имаше сканирани копия на всичко, което брат ми беше подписал, но и записи на разговори.
Пуснах един аудио файл.
„…момчето е глупаво, Стефане. Ще подпише всичко. Трябва ни бушон за прането на парите от магистралата. Ако нещо се обърка, той го отнася. Андрей никога няма да разбере, той е зает да си играе на архитект…“
Гласът беше на адвоката Петър.
Чух още един запис. Този път беше гласът на Стефан: „Ако Андрей продължава да рови, ще трябва да го притиснем. Използвай приятелката му. Мариа. Тя е слабото му място.“
Сълзите ми потекоха. Андрей не се беше уплашил от връзката ни. Той се беше уплашил за мен. Беше се отдръпнал, за да ме предпази, но беше твърде късно.
Изведнъж чух шум от входната врата. Някой се опитваше да я отвори.
Замръзнах. Бях заключила, нали? Да, бях. Ключалката изщрака повторно, този път по-агресивно. Някой разбиваше патрона.
Огледах се панически. Нямаше заден изход. Апартаментът беше на третия етаж. Прозорецът гледаше към вътрешния двор.
Грабвах лаптопа и външния хард диск, който беше включен в него. Хукнах към банята. Там имаше малко прозорче към отдушника. Беше тясно, но аз бях слаба.
Качих се на тоалетната чиния и отворих прозореца. Чух как входната врата се разбива с трясък.
— Проверете стаите! — изкрещя мъжки глас. Не беше Стефан. Беше някой от охраната.
Промуших се през отдушника точно когато вратата на банята се отвори. Бях в тесния шахтов канал, стъпила на някакви тръби. Отдолу зееше бездна, нагоре се виждаше късче небе.
— Тук няма никой! — извика мъжът. — Но лаптопът го няма. Топла е още поставката.
— Намерете я! Не може да е избягала далеч!
Стоях в тъмнината, прегърнала лаптопа, и се молех тръбите да издържат. Трябваше да чакам.
Глава 6: Сделка с дявола
Минаха часове. Когато най-накрая се престраших да изляза, беше нощ. Измъкнах се през покрива на съседната сграда, използвайки стълбата за пожарна безопасност. Дрехите ми бяха изцапани със сажди, ръцете ми бяха ожулени.
Нямах къде да отида. Квартирата ми сигурно се наблюдаваше. При родителите ми беше опасно за тях. Гергана? Не исках да я замесвам повече.
Тогава се сетих за единствения човек, който имаше зъб на Стефан толкова, колкото и аз. Надя. Съпругата.
Ако слуховете на Гергана бяха верни, Надя беше ключов играч. Но ако работеше с Петър, значи беше враг. Но имаше и трети вариант. Че Петър играе своя собствена игра, а Надя е просто пионка или… съучастник, който иска да свали съпруга си.
Намерих номера на фондацията й в интернет от телефона на Гергана. Звъннах.
— Да? — сънен, раздразнен женски глас.
— Аз съм Мариа. Приятелката на Андрей. Знам за Петър. Знам всичко.
Тишина. Дълга, напрегната тишина.
— Къде си? — гласът й се промени. Стана делови, остър.
— Няма значение. Имам записи. Имам документи. Стефан иска да натопи брат ми, но аз мога да пратя Стефан в затвора за десетилетия. Въпросът е… ти къде стоиш в тази схема?
— Не говори по телефона. Ела в частния клуб „Оникс“. Задният вход. Кажи на охраната „Синя мъгла“.
— Ако това е капан, файловете отиват автоматично в прокуратурата и медиите след два часа — излъгах аз. Нямах такава система, но тя не знаеше това.
— Не е капан. Ела. Трябва да говорим.
Клуб „Оникс“ беше място за елита. Задният вход водеше към луксозен офис. Надя ме чакаше там. Беше още по-красива на живо, но и изглеждаше изтощена. Пушеше цигара с мундщук.
— Ти си смело момиче — каза тя, оглеждайки мръсните ми дрехи. — Андрей винаги е имал вкус.
— Къде е Андрей? — попитах.
— Стефан го държи във вилата в планината. Мисли, че го е убедил да подпише прехвърляне на активите обратно. Но Андрей е инат.
— Защо ми казваш това?
— Защото Стефан е идиот — Надя тръсна пепелта от цигарата си. — Той мисли, че управлява всичко, но Петър го върти на малкия си пръст. Петър иска да вземе бизнеса. И използва мен за това.
— Мислех, че сте любовници.
Надя се засмя горчиво.
— Бяхме. Докато не разбрах, че той записва и мен. Петър събира компромати срещу всички. Той е истинската заплаха. Ако Стефан падне, Петър ще вземе всичко, а мен ще ме изхвърли на улицата без пукната пара.
— Какво предлагаш?
— Сделка. Ти ми даваш записите на Петър. Аз ти помагам да изкараш Андрей и да спасиш брат си.
— Как да ти вярвам?
— Нямаш избор. А и аз знам къде е сейфът на Петър. Там е оригиналът на записа на заповед на брат ти.
Глава 7: Нощта на разплатата
Планът беше рискован. Надя щеше да разсее Петър, като го повика за спешна среща. През това време аз, с помощта на неин доверен човек от охраната, трябваше да вляза в кантората на Петър и да взема записа на заповед.
Но най-важното беше Андрей.
— Стефан ще бъде на благотворителен бал тази вечер — каза Надя. — Вилата се охранява, но слабо. Повечето гардове ще са с него. Пратила съм кола за Андрей. Шофьорът е мой човек. Но някой трябва да влезе и да го изведе, защото той няма да тръгне с непознат.
— Аз ще отида — казах твърдо.
— А кой ще влезе в кантората на Петър?
— Брат ми — казах аз. — Време е Иван да поеме отговорност.
Обадих се на Иван. Той беше ужасен, но когато му казах, че това е единственият начин да не влезе в затвора, се съгласи. Гергана щеше да го напътства по телефона. Тя познаваше законите и знаеше какво точно да търсят.
Аз се качих в черния джип, осигурен от Надя. Пътят към планината беше стръмен и заснежен. Сърцето ми биеше в гърлото.
Вилата беше огромна, издигаща се като крепост сред боровете. Охраната на портала ни пусна – колата беше на семейството.
Шофьорът спря отстрани.
— Имате десет минути, госпожице. Охраната вътре се сменя в два.
Влязох през гаража. Къщата беше тиха. Помпозният лукс ме задушаваше. Качих се на втория етаж, където Надя каза, че държат Андрей.
Стаята беше заключена. Ключът, който Надя ми даде, превъртя ключалката.
Андрей стоеше до прозореца. Беше отслабнал, с набола брада, а на лицето му имаше синина. Когато ме видя, той не повярва на очите си.
— Мариа? — гласът му трепереше. — Какво… как? Трябва да бягаш! Те ще те убият!
— Дойдох да те взема — хвърлих се към него и го прегърнах. Миришеше на лекарства и страх, но беше той. Моят Андрей.
— Не разбираш… Стефан…
— Стефан е зает. Надя ни помага.
— Надя? — Андрей се дръпна. — Надя е змия. Тя играе само за себе си.
В този момент вратата зад нас се затръшна. Обърнах се. На прага стоеше Петър, адвокатът. Държеше пистолет.
— Така си е — каза той с мазна усмивка. — Надя играе за себе си. Но тя подцени колко добре я познавам.
Глава 8: Предателството
Петър влезе в стаята, заключвайки вратата зад гърба си.
— Мислехте, че Надя ще ви помогне? — засмя се той. — Тя ми се обади в момента, в който излезе от клуба. Продаде те, Мариа. За да запази дела си в компанията. Надя иска Стефан да бъде отстранен, но не иска да загуби парите. Аз съм нейният гарант.
Андрей застана пред мен, закривайки ме с тялото си.
— Пусни я, Петър. Проблемът ти е с мен и Стефан.
— О, не, Андрей. Ти си ценен актив. Ти си архитектът, буквално и преносно. Твоите подписи са нужни. Но момичето? Тя е излишна. Тя знае прекалено много. И този лаптоп, който тя разнася… къде е той, Мариа?
— На сигурно място — казах аз, опитвайки се да не показвам ужаса си. — Ако не се обадя до един час, всичко отива в полицията.
— Блъфираш. Иван е в моята кантора в момента, нали? Моите хора го хванаха преди пет минути. Горкият глупак. Опитваше се да отвори сейфа ми с отвертка.
Светът ми се срина. Иван беше хванат. Надя ме беше предала. Бяхме в капан.
— Какво искаш? — попита Андрей.
— Искам достъп до офшорните сметки, Андрей. Тези, които баща ти направи за теб. Знам, че само ти имаш кодовете. Стефан не знае за тях. Дай ми ги и ще оставя момичето да си тръгне. Може би.
Андрей ме погледна. В очите му имаше болка и решителност.
— Добре. Ще ти ги дам. Но първо пусни нея. Нека излезе от къщата и да се качи в колата.
— Не! — извиках аз. — Той ще те убие след това!
— Нямам избор, Мариа — каза Андрей тихо.
Петър кимна.
— Разумно решение. Тръгвай, кукло. Шофьорът долу ще те откара до града. Но ако направиш и едно грешно движение, брат ти Иван ще пострада.
Тръгнах бавно към вратата. Всеки мускул в тялото ми крещеше да се обърна, да се бия, да направя нещо. Но пистолетът в ръката на Петър беше твърде реален.
Излязох в коридора. Слязох по стълбите. Къщата беше пуста. Излязох навън. Студеният въздух ме удари в лицето. Шофьорът чакаше.
Но вместо да се кача в колата, аз се шмугнах зад един храст. Извадих телефона на Гергана. Имах един последен коз.
Когато бях в апартамента, не бях свалила само файловете от лаптопа на Андрей. Бях ги изпратила на облачен сървър. И бях настроила таймер.
Набрах номера на Стефан. Братът. Злото, което познавахме.
— Ало? — гласът му беше раздразнен, чуваше се музика и глъчка от бала.
— Стефан, тук е Мариа. Адвокатът ти, Петър, е във вилата. Той държи Андрей. И знае за офшорните сметки, за които ти не знаеш.
— Какви глупости говориш? Петър е в София.
— Не е. Той те предава, Стефан. Той и Надя. Те работят заедно, за да те свалят. Надя ме прати тук, за да хвана Петър в крачка, но Петър ни хвана. Той иска парите на баща ви. Само за себе си.
Тишина.
— Ако ме лъжеш, ще те убия лично.
— Петър току-що каза, че Надя му е звъннала. Провери къде е жена ти, Стефан. И ела във вилата. Бързо.
Затворих. Ръцете ми трепереха неконтролируемо. Бях насъскала вълците един срещу друг. Сега трябваше само да оцелеем в касапницата.
Върнах се в къщата, но не през главния вход. Андрей ми беше разказвал за тази вила, когато мечтаехме за бъдещето. Беше ми казвал за старата винарна в мазето, която имаше асансьор за товари, водещ директно до кухнята.
Промъкнах се в мазето. Чувах гласове отгоре. Петър крещеше.
— Не ми губи времето, Андрей! Кодът!
— Казах ти, че е дълъг. Трябва да го въведа сам.
Качих се с товарния асансьор. Излязох в килера до кухнята. Взех най-големия нож, който видях.
Стигнах до стаята. Вратата беше открехната. Петър беше с гръб към мен, насочил пистолета към Андрей, който пишеше нещо на лаптопа.
— По-бързо! — изсъска Петър.
В този момент от двора се чу рев на двигатели. Не на една кола, а на няколко. Гуми изсвириха по алеята.
Петър трепна и погледна към прозореца.
— Какво по дяволите…
Андрей се възползва от момента. Хвърли лаптопа в лицето на Петър. Адвокатът изкрещя и стреля напосоки. Куршумът се заби в тавана.
Аз връхлетях в стаята.
— Андрей! — извиках.
Петър се олюля, кръв течеше от носа му, но вдигна оръжието към мен.
— Кучко!
Изстрел прокънтя. Но не от пистолета на Петър.
Петър погледна гърдите си с учудване. Там растеше червено петно. Той се свлече на колене.
На вратата стоеше Стефан. В ръката си държеше димящ пистолет. Зад него стояха трима гардове.
— Никой не краде от мен — каза Стефан ледено. — Нито адвокатът ми, нито жена ми.
Той пристъпи над тялото на Петър и погледна Андрей.
— Ставай, братко. Имаме семеен съвет. А ти, Мариа… ти май се оказа по-полезна, отколкото мислех.
Глава 9: Семейството е над всичко
Следващите часове бяха като в мъгла. Стефан беше безпощаден. Хората му бяха освободили Иван от кантората на Петър – оказа се, че хората на Петър са се разбягали, щом разбрали, че шефът им е „извън играта“.
Надя беше докарана във вилата. Плачеше, молеше се, обвиняваше Петър, че я е манипулирал. Стефан я слушаше с каменна физиономия.
— Ще подпишеш документите за развод — каза той тихо. — Ще се откажеш от всичко. И ще заминеш за чужбина. Ако те видя някога отново в България, няма да бъда толкова милостив.
Тя подписа треперейки и бе изведена.
Останахме аз, Андрей, Стефан и Иван, когото докараха малко по-късно, насинен, но жив.
— Е — каза Стефан, наливайки си уиски. — Петър е мъртъв. Проблемът с полицията ще бъде уреден – самозащита при опит за грабеж. Надя я няма. Останахме ние.
Той се обърна към Андрей.
— Ти все още ми дължиш онези пари, които взе.
— Аз ги взех, за да покрия дупките, които ти направи, Стефане — каза Андрей уморено. — За да не фалира фирмата на баща ни. Ти рискуваше всичко с тези незаконни строежи.
Стефан замълча. Отпи от чашата си.
— Може и така да е. Но ти опита да ме прескочиш. Това е непростимо.
— Аз спасих задника ти тази вечер — обадих се аз. Гласът ми беше твърд. Страхът беше изчезнал, заменен от чист адреналин. — Аз ти се обадих. Аз ти казах за Петър.
Стефан ме изгледа оценяващо.
— Вярно е. Ти спаси семейството. И затова… дългът на брат ти е опростен. Записът на заповед е унищожен.
Иван изхлипа от облекчение.
— Но — продължи Стефан, вдигайки пръст. — Искам всички копия на документите, които Андрей е събрал. Всичко от лаптопа, всичко от облака.
Погледнах Андрей. Той кимна едва забележимо.
— Ще ги получиш — казах аз. — Когато Иван и аз сме в безопасност и далеч оттук.
— Справедливо.
Глава 10: Ново начало
Месец по-късно.
Седяхме в малко кафене на брега на морето, далеч от София. Аз, Андрей и Иван. Иван се възстановяваше бавно. Беше си намерил работа като барман в плажен бар – далеч от големите пари и големите рискове. Беше си взел поука.
Андрей се беше върнал към архитектурата, но на свободна практика. Вече не носеше костюми. Изглеждаше по-спокоен, макар сенките под очите му да напомняха за миналото.
Гергана завърши право с отличен успех. Тя остана в София. Каза, че някой трябва да държи под око хора като Стефан. Знаех, че ще стане велик прокурор някой ден.
— Мислиш ли, че всичко свърши? — попита ме Андрей, докато гледахме залеза.
— Със Стефан никога нищо не свършва напълно — отвърнах аз. — Но ние сме свободни. Платихме цената.
Той хвана ръката ми.
— Съжалявам, че те въвлякох в това. Исках просто да те обичам.
— Ти ме обичаше — усмихнах се аз. — По най-лудия възможен начин. Спаси брат ми. Рискува живота си.
— А ти спаси моя.
Баристата дойде да прибере чашите. Беше младо момиче с широка усмивка.
— Нещо друго за вас?
— Не — казах аз. — Имаме всичко, което ни трябва.
Андрей извади от джоба си малка кутийка. Не беше плик с пари, не беше ключ от сейф. Беше пръстен. Обикновен, сребърен пръстен.
— Без тайни — каза той. — Без лъжи. Без скрити животи. Само ние.
Сложих пръстена. Той пасваше идеално.
Слънцето се скри зад хоризонта, оцветявайки морето в лилаво. Знаех, че белезите от миналото ще останат. Знаех, че Иван винаги ще бъде податлив на изкушения, а Стефан винаги ще бъде заплаха някъде там, в сянката на голямата си империя. Но за първи път от месеци не ме беше страх.
Бяхме оцелели. И бяхме заедно.
— Да се прибираме — каза Андрей.
Станахме и тръгнахме по пясъка, оставяйки следи, които вълните скоро щяха да заличат. Животът започваше отново.
About the Author
