Само си представи как ще се прецака, когато разбере, че общото ни жилище вече е прехвърлено на майка ми

Какво пак се тревожиш за глупости, Линул? Всичко ще бъде така, както ти казвам. Мама ще подкрепи всяко мое решение. Така винаги е било и ще бъде.

— Аз съм ѝ единственият син — убеждаваше своята възлюбена Дмитрий. Те вървяха по крайбрежната алея. Младият мъж прегърна стройната талия на момичето и с вид на победител гледаше минаващите мъже.

Той се радваше, че такава красавица скоро ще стане негова нова съпруга.

— Спомням си запознанството с майка ти, тя ме гледаше някак подозрително. Дори имах усещането, че ще ти заповяда да ме уволниш. Струва ми се, че тя за всичко се е досетила. Не ѝ харесах, сърцето ми подсказва — изказа своята неувереност Лена.

— Не разбирам твоите съмнения, ти просто не можеш да не се харесаш — отговори Дмитрий. Той обожаваше външността на своята избраница. Висока, стройна, дългокрака Елена – украшение за всяко общество. С нея не можеше да се сравни съпругата му Катя. Тя и преди раждането беше обикновена, а сега съвсем се е променила.

Преди няколко дни Дима реши да представи Лена на майка си. Той, разбира се, нищо не ѝ каза за плановете си да се ожени за нея. Но това запознанство беше първата стъпка към развода с Катя.

— Лена ми помага с документите. Назначих я на длъжност секретарка. Справя се добре. Ако така продължи, ще я направя моя помощничка на делови срещи.

— Добре, синко. Надявам се, че главата ѝ работи добре. Рядко се случва да срещнеш красота и ум, съчетани в един човек — замислено отговори Светлана Викторовна, оглеждайки Елена.

— Няма да казвам нищо на мама засега. Нека свикне, че Лена винаги е до мен. Така ще ѝ бъде по-лесно да премине от Катя към новата снаха — разчиташе синът.

Един от следващите дни Елена показа на Дмитрий своето нетърпение:

— Може би е време да се съберем? Ти обеща да изгониш жена си от апартамента, но тя все още спи с теб. Съвсем не ми харесва ролята на трета излишна… Може би ме лъжеш и не възнамеряваш да скъсаш с нея? Знам много случаи, когато женени мъже години наред заблуждават момичета, но така и не се развеждат.

— Ето, тъкмо се канех тази вечер да обсъдя този въпрос с нея. Тя все още не знае, че няма да може да остане в нашия апартамент след развода. Довери ми се, когато купувах апартамента. Дори документите не чете. Мама тогава ме посъветва непременно да оформят имота на нейно име. Е, за да се води тя, майка ми, собственик на апартамента. Малко ли какво може да се случи през годините съвместен живот. И наистина се оказа права. Сега Катя и децата няма да получат нищо — Дима целуна Лена.

Но всичко не се разви по плана на мъжа…

— Не мога да разбера какво се случи. Защо ме изоставяш? Ние имаме деца. И живеем отделно от родителите. Никой не ти къса нервите. Заплатата ти е добра. Парите стигат за всичко. Скоро Антошка и Верочка ще тръгнат на детска градина. Какво не е наред? Какво ти липсва в семейния живот? — Катя трепереше от новината, която ѝ съобщи съпругът ѝ.

— Веднага се вижда, че изобщо не знаеш какво трябва на един мъж. За теб е важно да има пари за храна и дрехи, да има отделен апартамент и децата да са здрави. Но за мен това е само параван за щастлив живот. Разбери, с моята работа и съпругата трябва да е подходяща. Омръзна ми, че не мога да те взема на фирмени партита или други важни събития, където колегите и партньорите идват със съпругите си.

— Защо не можеш? — недоумяваше Катя.

— Как защо? Защото всички те са стегнати и поддържани, а ти вече си друга.

— Ами аз през цялото време съм с близнаците. Да ги нахраня, да ги сложа да спят, да играя с тях. Ето, скоро ще ги пратим на детска градина и веднага ще се погрижа за себе си. Ще ходя на фитнес — опита се да уговори съпруга си Катя.

— Ти самата вярваш ли в това?

— Аз заради нашето семейство ще мога всичко: и ще отслабна, и ще се стегна. Вярвайки в теб, ще имам достатъчно сили и търпение за това — Катя бързаше да разубеди съпруга си, сякаш от чистотата на думите ѝ зависеше неговото по-нататъшно решение. — Само ми дай време, децата ще ги пратим на детска градина, ще видиш.

— Да дам време? А какво да правя аз следващата седмица? Поканиха ме на важна среща. Там ще бъде неформална обстановка. Обявен е кетъринг и още нещо по списъка, не помня. Всички трябва да дойдат със съпругите или с годениците си. А аз кого да водя? Теб ли? Ти ще провалиш всички преговори с тези си телеса.

Съпругата мълчеше, а едри сълзи се стичаха по бузите ѝ от обида и осъзнаване на собственото ѝ безсилие.

— Или да им кажа да не обръщат внимание на външността на жена ми? Тя сега е с необятни размери, но тържествено увери, че до дни ще влезе във форма. Може би ти ще ми подскажеш изход от тази ситуация? Мълчиш? Ето и аз друг изход не виждам.

Катя продължаваше да плаче. Тя беше готова на всичко, за да запази семейството си.

— Искаш да кажеш, че изобщо не те привличам? Аз все още те обичам… Какво да правя с чувствата си? — Катя реши да притисне съпруга си.

— Защо пък? И аз те обичам. Но тези отношения пречат на работата ми, на развитието ми. Аз вече всичко обясних. Ти изобщо не ме слушаше. Ето, казваш, че обичаш, но в същото време се опитваш да ме вържеш за себе си. Когато обичат, правят всичко, за да бъде човек щастлив. Трябва да пожертваме нашето семейство, мила — Дима се престори, че е недоволен от упорството на жена си.

— А как ще бъде с близнаците? От какво ще живеем? Трябва да ги храня и обличам. Скоро ще започнат различни занимания, трябват пари за детска градина. Аз дори не мога да плащам за апартамента, защото не работя.

— Добре, че сама заговори за апартамента — зарадва се съпругът и веднага се замисли как най-добре да каже на жена си, че вече няма да живее тук. И изведнъж го осени гениална идея. — Да, апартаментът. Ето, за него няма да ти се налага да плащаш. Просто си събираш багажа и се местиш с децата при твоите родители. И веднага ще се решат няколко проблема. Ще имаш безплатен апартамент и детегледачки, които винаги ще се грижат за децата. Можеш дори да си намериш работа, ако искаш. Аз ще ти пращам пари за близнаците, за това не се притеснявай…

— Почакай, а защо настояваш да се изнесем от този апартамент? Това е общо жилище. Да не би да си решил да доведеш тук друга жена? — Екатерина започваше да се ядосва заради предишната си глупост и готовност да направи всичко за Дмитрий.

— Точно така, как не се сетих веднага — сега Катя разбираше, че е безполезно да уговаря съпруга си. Щом има друга жена, тя явно изглежда по-добре от съпругата му. И сега това беше ключовият аргумент на Дима.

— Ама ти едно и също повтаряш: друга, любовница. Нямам никого. Това е заради мъжкото ми достойнство и заради статута ми пред партньорите — започна да се ядосва Дима. — Освен това този апартамент не е на мое име, а на мама. Подсигурих се, малко ли как ще се завърти животът. Ти не си собственик в този апартамент и няма да можеш да си присъдиш част. Дори не се опитвай. Е, какво пак ревеш? Голяма работа, ще трябва да се върнеш при майка си и баща си. За теб щастието са децата. Те ще заминат с теб. И няма да живееш сама без мъж. Половината страна живее без мъже. Нищо, справят се някак си.

Катя никак не можеше да се успокои, тъй като нервите ѝ окончателно се бяха предали.

— Ето, ти сама казваш, че ще се погрижиш за себе си. Ето и добре. Ще приведеш външния си вид в ред и ще си намериш нов мъж. Ще заживееш с него. И няма нужда да раждаш отново. Децата вече ги има. Ще бъдеш изгодна булка — съпругът говореше съвсем сериозно.

Дима спря да успокоява жена си. Той се отвращаваше да гледа разплутото тяло на съпругата си, разрошената ѝ коса и подпухналото ѝ лице. Сега тя беше особено грозна. „И как съм живял с нея преди, не разбирам, как съм я търпял в леглото три години? Та тя не е станала такава от вчера. Добре, скоро ще доведа Лена тук и тя ще украси живота ми. Защото аз заслужавам по-добро, а не това чудо на дивана. Дори малко я съжалявам. Защо ѝ казах за нов мъж? Та тя няма да си намери никого. Е, може би ще свали двадесет килограма. Но дали ще стане по-добре от това? Съмнявам се. Въпреки че защо се притеснявам за нея? Не аз съм я карал да се разпълнее така. Сама си е виновна. А на мен сега ми трябва нормална жена. Всичко правя правилно“ — убеждаваше се Дима.

— Ама не реви, не те моля да се изнесеш веднага. Ще имате три дни. Ще успееш ли да събереш всичко за това време?

Катя кимна.

— Е, добре.

Съпругът се обърна и излезе от стаята. „Жалко само, че ще трябва да издържам близнаците. Та Катюха няма да се справи сама. Тя е права. Няма да се получи просто да затворя вратата към стария живот зад жена си и да отворя нова пред Лена. Ще трябва да давам пари на тази двойка издръжници. А, все едно. Само и само да живея с Лена под един покрив и да не се крия повече по ъглите“ — размишляваше мъжът.

— Синко, трябва спешно да поговорим — гласът на Светлана Викторовна по телефона звучеше строго.

— Мамо, сега нямам време. Предстои важно дело. Да ти се обадя вечерта — опита се да избегне разговора синът.

Дмитрий сега се интересуваше повече от пръста на Лена, който се разхождаше по гърдите му.

— Какво пък е това важно дело, което ти назрява, синко? Шефът ли ти се обажда? По-важно не може да има.

— Мамо, аз въобще не си играя на работа. Може да имам преговори с партньори, съвещания с подчинени. Ти да не си ме наемала, за да се правя на глупак? Едва ли — весело отговори Дима на майка си.

Лена наскоро беше пренесла куфара си с багаж в апартамента на Дима. И сега двамата се гушкаха в семейното легло.

— Твоите важни дела, синко, ще почакат. Няма да изгният в очакване. А по-добре пъхни банкнота на таксито и нека се махат у дома. Трябва да обсъдя с теб неща, които не търпят отлагане — майката със строг тон показа на сина си, че го чака у дома си.

— Е, какво пък, не ни даде да отпразнуваме твоето преместване. Добре, ще трябва да отида при нея, но скоро ще се върна. А ти докато се оглеждаш, свиквай — мъжът целуна Лена и започна да се приготвя да отиде при майка си…

— На шефа трябва да се слуша — кимна момичето и се усъмни. — Мислиш ли, че тя подозира за нас?

— Определено нещо подозира. Само не разбирам кой ѝ е казал. Въобще, това вече няма значение. Аз всичко реших, ние вече живеем заедно. Ти ще бъдеш моята нова съпруга. И мнението на майка ми не ме интересува.

Светлана Викторовна посрещна сина си без особена топлота. Под погледа на майка си Дмитрий веднага се почувства като нашкодило момче. Но мъжът се постара да се овладее. Предстоеше му да обясни на майка си постъпката си.

— Дима, знаеш колко ми беше морално трудно да те замествам като баща. Старах се да те възпитам като отговорен човек, който разбира последствията от действията си. Струваше ми се, че съм постигнала това. До днес искрено смятах, че си надежден спътник в живота за съпругата си и добър баща за моите внуци. Наскоро ми се обади Катя, разказа ми всичко. Нищо ли не искаш да ми обясниш? — строго попита жената.

— Мамо, не разбирам защо така се разтревожи? Голяма работа, Катя остана сама с близнаците. Колко майки възпитават деца без бащи! Ти самата си го преживяла. Какво ти е наговорила Катюха за мен? Може би трябва да се довериш на мнението на сина си, а не на чужда жена, макар че тя беше за известно време моя съпруга. Най-вероятно тя от обида си е измислила нещо. С времето ще мине. Ще се успокои и ще се примири със ситуацията. Всичко е за добро…

— Синко, искаш да кажеш, че на жена с две деца ще ѝ бъде по-лесно да ги възпитава без подкрепата на съпруг? По-добре ли е да се тътри с възрастни родители в двустаен апартамент? По-добре ли е да се тревожи дали бившият ѝ съпруг ще преведе пари за храна на децата или ще трябва сама да се оправя? Или е по-добре да си намери работа, разкъсвайки се между задълженията на майка и изискванията на шефа? Какво точно е по-добро тук? Или аз нещо не съм взела предвид и ти имаш нормално обяснение? Какви предимства могат да надделеят над всичко, което изброих? Засега не разбирам постъпката ти, колкото и да се опитвам.

— Не разбирам, мамо, защо сега започна този разговор. Когато доведох Катя да се запознаете, ти веднага каза, че не ти харесва, а сега я защитаваш. Какво се е променило? Аз скъсах с нея, както ти искаше първоначално. Та Лена е много по-добра. Ти каза, че рядко се съчетават ум и красота, а тя е точно такава.

— А, ето за какво става дума, Леночка. Същата, която си взе за секретарка. Е, тук няма спор. Катя не може да се сравнява с нея по красота. Крака от шията и глас на ангел. Външност от висша класа. Ето за кого си разменил жена си и собствените си деца? — изсумтя майката, не вярвайки, че Дима е хлътнал по тази кукла.

— Ето, мамо, сама вече разбираш защо помолих Катя да си тръгне. Ленка ми подхожда много повече по външност от разплутата ми съпруга. Леночка все пак и изглежда достойно за моята позиция. Грижи се за себе си, облича се модерно. Не ме е срам да я изведа, да я представя на делови партньори. А Катя ти самата наскоро я видя. Къде такава да я водиш на презентации или на фирмени партита? Срам и позор.

Светлана Викторовна замислено гледаше сина си. Дмитрий продължи да бърбори, решавайки, че майка му е съгласна с избора му:

— Колко е хубаво, че ме разбра. Разбира се, ти искаш най-доброто за сина си. Ти винаги си казвала това от детството ми. Толкова съм ти благодарен за всичко, което си ми дала. И сега ти заставаш на моя страна, а не защитаваш Катюха. Казах и на Лена, че ти я хареса. А тя, глупачката, все още се съмнява и се тревожи. Ами как може да не се хареса?

— Дмитрий, не вярвам, че сега ми казваш всичко това. Нима не разбираш, че стана предател? Ти имаш семейство. Добре, ако се беше опомнил, когато току-що сте се оженили. Но сега имате деца. Сега всичко се е променило. Катя е майка на твоите деца. Ти просто изхвърли и тримата през вратата. И причината се оказа банална. Моят син си е намерил стройна кучка, която иска да заграби за себе си всичко най-добро. Ама ти си глупак! Осъзнаваш ли какво правиш? Или мозъкът ти съвсем е спрял да работи? Да изгониш жена си с децата! Как ти е хрумнало само? Не разплутата след раждането Катя е срамът. Ти си моят срам.

— Мамо, ти прекалено драматизираш ситуацията. Аз ще им помагам с пари. Но не мога повече да бъда с нея. Разбери ме като мъж. Или трябваше да я търпя заради децата? Това е глупост. Може би трябваше аз да си тръгна и да оставя апартамента на Катя? Но ти сама каза да го запишем на твое име, за да не го получи снахата в случай на развод. А може би въобще трябваше да си направим шведско семейство и да живеем петимата? Ето тук Катя със сигурност щеше да бъде доволна…

Затова пък в своя апартамент Дмитрий започваше да се ядосва на майка си. Мъжът беше уверен, че майка му ще застане на негова страна. Колко пъти в разногласията със снахата тя е защитавала сина си. А сега всичко не вървеше по неговия план.

— Но да започнем с това, че не аз предложих апартамента да се запише на мое име, а ти. Сам ми пееше, че така ще е по-добре за нас. Още повече че не бях съвсем сигурна в Катерина, затова и се съгласих. Ако знаех, че ще се държиш така! Никак не очаквах, че моят син ще бъде предател. Не искам повече дори да чувам за тази Лена. Ти имаш законна съпруга, деца. Моля те, обади се на Катя, помоли я да те прости и върни всичко назад. Това не е само твое семейство, но и мое. И разбирам, че сега правиш голяма глупост. После ще съжаляваш.

— Мамо, слушай, аз отдавна не съм твоето послушно момче. Аз съм възрастен мъж и имам право да вземам решения, които ми харесват. Не искам да живея с някого, когото не обичам. Лена ще бъде моя съпруга и ние ще живеем именно в този апартамент. И макар че си ми майка, спри да ми нареждаш. Вместо критика очаквах от теб подкрепа, а ти се зае да защитаваш Катя и нейния измет.

— Всичко казах, синко. Иди и се охлади. Давам ти три дни да се опомниш, да изгониш своята Ленка и да върнеш семейството си. Ако нищо не поправиш, ще съжаляваш.

Лена седеше на леглото с красива халат и внимателно слушаше разказа на Дмитрий:

— Значи тя ти нарежда къде и с кого да живееш? Ето ти новина! На възрастен мъж! Нима ще я послушаш? — със съмнение го погледна тя.

— Луда ли си? Не, разбира се. Аз не съм мамино синче, че да слушам нейните заповеди. Едно е на работа, и съвсем друго – това. Заплашва ме. С какво? От работа ли ще ме изгони? Ще ме понижи ли в длъжност? Глупости. Нашият град е голям… С моя опит и знания ще си намеря още по-добра работа. Въобще не разбирам с какво може да ми навреди. Дори не искам повече да си спомням за нейните заплахи.

— Сигурен ли си? Не напразно ти е дала три дни.

Светлана Викторовна се обаждаше на сина си всеки ден. Тя все още се надяваше, че разумът ще надделее над плътските желания.

— Защо не ми вдигаш? — учуди се Лена.

— А защо да вдигам? Аз за себе си всичко реших. На нея ѝ остава само да се примири. А ако ѝ отговоря на обаждането, ще покажа слабост. А и не искам за пореден път да слушам заплахи от майка си.

Изведнъж телефонът звънна отново. Дима го включи на безшумен режим и го обърна с екрана надолу. От говорителя се чу гласът на автоматичния отговор. Светлана Викторовна натисна бутона за край. Тя разбираше, че Дима е упорит в решението си. Трябва да спре да звъни на сина си и да измисли нещо друго.

Минаха три дни. От майката повече нямаше обаждания. От работата на Дмитрий също не го уволниха. Животът започна да навлиза в спокоен ритъм.

— Значи мама се е примирила. Време е да се разведа и да се оженя за Леночка. Още днес ще ѝ предложа да стане моя съпруга — размишляваше мъжът.

Момичето, разбира се, прие предложението за брак. Той се зае с оформянето на развода. След известно време насрочиха дата за сватбата и те започнаха да се готвят за тържеството. Дмитрий и Катя имаха общи приятели. От тях той се интересуваше как са бившето му семейство. Той не се изненада, когато разбра, че майка му общува със снахата и внуците.

— Както иска. На мен ми е все едно за тях. Има по-важни неща. Трябва да решим все пак къде ще ходим на меден месец. Време е вече да купуваме билети и да резервираме хотел — пренасочи вниманието си Дима.

— Дима, колко още ще се мъчиш с ключалката? Напук, бавиш се, а аз вече не се държа на краката си. Мечтая за душ и меко легло. Айде, дай да опитам да отворя, щом на теб не ти се получава — Лена се облегна на стената и се цупеше…

— Ами нещо не е наред с ключалката, ключът не влиза в ключалката. Каква мистика се е случила, докато ни нямаше с теб вкъщи? — неразбиращо мърмореше Дима.

Младоженците бяха кацнали преди буквално половин час от медения си месец на Бали. Те планираха да се изкъпят, да се поизлежават малко в леглото, а след това да отидат на кафе за вечеря.

— Изглежда, няма да успеем бързо да влезем в апартамента. Нещо се е случило с ключалката. Сега ще потърся номер на ключар, да отключи вратата. Сам няма да се справя тук.

В апартамента се чуха стъпки и някой погледна през шпионката от другата страна на вратата.

— Кой тропа по вратата на апартамента ми? — Дима чу познат глас.

— Мамо, това сме ние, кацнахме, отвори, моля те, не можем да отключим вратата.

Чу се щракване на отключваща се ключалка и младоженците видяха Светлана Викторовна. Зад гърба ѝ стоеше Катя, а до краката на бившата съпруга се бяха сгушили близнаците.

— Колко много са пораснали за половин година! Антон и Вера ще бъдат мои копия, как не съм го забелязал по-рано — учудено отбеляза наум Дмитрий.

Майката се отмести настрани и с жест покани сина си и новата снаха да влязат в апартамента. Младоженците се спогледаха и първи през прага престъпи Дмитрий.

— Мамо, нищо ли не искаш да ми обясниш? Какво правиш в моя апартамент? И какво правят тук Катя и децата? — Дмитрий неразбиращо местеше поглед от майка си към бившето си семейство.

— Момиченце, кой ти даде моя гребен? Аз на никого не разрешавам да взима мои вещи — разнесе се зад гърба гласът на Елена. — Айде, бързо върни гребена там, където лежеше. И въобще, какво става тук? Защо сте тук в наше отсъствие? Как влязохте? Това е нашият дом. Сложи, казах, гребена на мястото. Какво непослушно момиче?

— Вера, върни гребена там, където го взе — изцеди от себе си бащата.

— Стига с тези истерии тук. Няма какво да плашиш децата с писъците си, Лена — сурово отговори Светлана Викторовна. — Оставете багажа тук. Хайде да поговорим в кухнята. Трябва да ви обясня нещо. Катенка, отиди докато в стаята, занимавай децата с нещо. Сега ще поговоря с нашите туристи и ние с Верочка и Антошка ще продължим да играем.

Синът с новата снаха последваха Светлана Викторовна и след няколко минути оттам се чу див вик на Дмитрий:

— Какво? Защо преписа апартамента на Катя? Не разбирам. Бившата снаха и внуците ли са ти по-скъпи от собствения син? Шегуваш се! Решихте да ни разиграете. Ако е така, шегата успя. Считай, че си ме наказала за неподчинение. Кажи честно, че това не е вярно.

— Всичко е точно така, както ти казах преди това. Няма нужда тук да се възмущаваш и да истеризираш. Ти при разговора с мен спомена, че аз съм преминала през това, което предстои на Катя – да възпитава децата си сама. Да, аз го издържах и знам какво означава да дадеш цялата си себе си на детето и да забравиш за собствените си желания. А моята снаха дори няма едно дете, а две. Тя се нуждае от помощ, и то не само финансова. Колкото и да те обичам, аз не подкрепям твоето решение. Твоята постъпка е предателство към собствените ти деца. Не мога да го приема. Ти си мой син и аз нося отговорност за твоите действия. Затова и направих така.

— Мамо, точно така, че аз съм твой син. Ако дори ти не ме подкрепяш, то поне не ме дави. Ние сме младо семейство, имаме много планове за бъдещето. Освен това, защо мислиш само за тези внуци? Ние след време с Лена също ще имаме деца. И те какво, не заслужават ли да живеят в собствено жилище?

Фразата за децата разтревожи младата съпруга. Тя леко сбърчи вежди, явно несъгласна с думите на съпруга си. По примера на първата съпруга Лена разбираше, че раждането разваля фигурата и външността. А това е важно за Дима. Не беше в нейните планове да ражда потомство…

— Още повече, че сте млади, имате куп планове, значи имате и мотивация да си устроите гнездо. Мисля, че ще изкарате пари за собствено жилище, но вече не в моята фирма. От днес, Дима, ти повече не работиш там. Можеш да си търсиш друго място, а също и за твоята Леночка. Заедно ще проверите любовта си. Чувството се укрепва само от трудности. Този опит няма да ви е излишен. А то нещо всичко получавате на тепсия и не цените грижите. Лена тъкмо ще ти покаже каква съпруга е: не само с външност ще те покорява, но и с душевни качества.

— Коя майка ще остави собственото си дете без жилище? — не се отказваше Дмитрий. Вероятно разчиташе да събуди съвестта на майка си.

Но Светлана Викторовна без съжаление гледаше безпътния си син.

— А ти мислиш ли, че ми беше лесно да го направя? Няколко месеца подкрепях Катя морално, постоянно си пишехме, чувахме се, разхождах се с близнаците. Веднъж отидох при тях на гости. Те тримата в малка стаичка. Там между леглата дори няма къде да се мине. Тогава разбрах, че няма да мога да спя спокойно, докато не върна апартамента на Катя и децата. Документите са при мен и имам пълното право да правя с имота си каквото си искам. Оставаше само да оформят дарението и да сменят ключалките. Така че сега аз съм гост тук, а не домакиня. Дори нямам ключове от този апартамент. Идвам да играя с внуците. А вие преди пет минути тропахте по вратата на чуждо жилище. И Катя има право да извика полиция, ако не си тръгнете сами.

Дмитрий почервеня от яд. Той разбираше, че по закон вече нищо не може да направи.

— И още нещо, синко, промених завещанието си. Сега твоят дял от наследството значително намаля. Казвам го сега, за да не бъде изненада в бъдеще.

— Но, мамо, как можа? Аз съм наследник от първи ред. Всичко трябва да остане за мен. Какво общо имат Вера и Антон?

— Ами ако всичко ти оставя, на внуците нищо няма да остане. Това го разбрах едва сега. Те имат право да получат дялове от баба си. Няма кой да се грижи за тях, освен мен. Баща им се оказа рядък боклук, макар че ми е горчиво да го осъзнавам.

Светлана Викторовна едва сдържаше сълзите си. Дмитрий и Елена мълчаха. Те не разбираха какво да правят сега, къде да отидат.

— Дима, ще ти кажа честно. Гледам Лена и разбирам, че нейната красота няма да спаси брака ви. Външността бързо омръзва, а вътре в това момиче няма нищо: нито ценности, нито желание да създаде пълноценно семейство. Ето, ти спомена за раждане на деца от нея, но не забеляза как се прекриви от тези думи. Тя няма да ти роди. Тя е настроена само да взима и да консумира. Ако бързо не се оправиш, тя ще те напусне. Тя има нужда от богат мъж, а не от трудещ се. И пак ще останеш сам. Виждам твоята Лена през и през. А за Катя? Да, сгреших. Мислех, че не те заслужава. Но не… Ти се оказа по-нисък от нея. Може би след постъпката си загубих син, но придобих дъщеря. Виждам, че тя ще бъде добра опора за мен на стари години. И внуците няма да ме изоставят. Тя ги възпитава честни и отговорни. Да, синко, исках да предложа чай, но разбирам, че все още трябва да решите къде ще спите. Намирането на квартира под наем не е толкова бърза работа. А и внуците вече ме чакат. Мога само да ви пожелая успех на новия етап от живота ви…

Неканените гости с куфарите излязоха през прага. Светлана Викторовна се облегна на вратата и затвори очи, опитвайки се да се успокои. Разговорът със сина и снахата ѝ се стори тежък.

— Може би не трябваше? Те са в шок от загубата на апартамента — разнесе се неуверен глас на Катя до нея. — Струва ми се, че беше жестоко. Пък и хора от път, дълъг полет, гладни. Можеше да им дадеш поне да си поемат дъх.

— А как иначе с тях? Те се смятаха за прави. В тази Лена съвест съвсем няма. Още от прага започна да командва. Ето и бумерангът се върна при тях. Пари в сметката имат. Ще си наемат апартамент, ще се оправят. Теб Дима искаше да те остави в още по-голяма каша. Така че не го съжалявай. Той е пълен със сили, всичко тепърва предстои. Ще цени изработеното с труд. И на Лена ще ѝ намалее нахалството. А ако тя не издържи, нека той разбере какво е загубил в твое лице. Нещо се забавихме тук в антрето. От спалнята вече се чува шум. Малчуганите ще обърнат всичко там — засмя се бабата.

След няколко седмици Лена разбра, че наетият апартамент и безработният ѝ съпруг не я устройват. Мечтите за идеален живот се разбиха в битовизъм, семейни скандали и финансова нестабилност. Тя започна да си подготвя отстъпление. Запозна се с нов успешен годеник, събра куфара си, докато Дима беше на интервю за работа, и изчезна.

Откривайки прощалното писмо, мъжът разбра, че майка му е била права за новата му съпруга. Лена се интересуваше само от доброто финансово състояние, а не от самия него. Той реши да последва съвета на майка си и да оправи отношенията с предишното си семейство.

Катя веднага разбра, че бившият ѝ съпруг е останал сам. Той нито веднъж не ѝ се беше обадил след онази злополучна вечер. Жената би се зарадвала на неговите извинения тогава, но сега вече не ѝ бяха нужни. Тя не беше готова отново да пусне предател в живота си. И дори убеждението, че децата имат нужда от баща, беше загубило силата си. Близнаците се нуждаеха от отговорен пастрок, а не от баща, който ги беше изхвърлил на улицата заради красива пола.

НЕ ПРОПУСКАЙТЕ ОЩЕ ИНТЕРЕСНИ ИСТОРИИ:

Сутринта Павел води преговори с партньорите си, след това пътува до строителната площадка, а вечерта успява да проведе и малка среща в офиса със служителите си. Денят беше труден, но ползотворен. Съдружниците се бяха договорили за по-нататъшни планове, новата къща се строеше навреме, а служителите бяха доволни, особено главният счетоводител: този месец фирмата им имаше печалба, многократно по-голяма от тази през предходния месец.

Павел вече излизаше от офиса, когато телефонът иззвъня. Беше Вика. Павел едва сега си спомни, че отиваше на ресторант със съпругата си.

„Паша, къде си?“ – чу раздразнения глас на съпругата си. – Чакам те от десет минути.
– Скъпа, съжалявам, току-що слязох, вече съм на път.
– Не, ти винаги си такъв, само работа на ум. Предполагам, че си забравил какво ще вечеряме в ресторанта тази вечер.
– Вика, как можах да забравя, че точно на този ден, точно преди пет години, ние с теб се запознахме. Аз съм на път.
– Добре, чакам те – отвърна Вика капризно. И веднага добави: – Надявам се изненадата ти да ми хареса.

Паша само се усмихна. О, че Вика, изненада! Сякаш не знаеше, че той ѝ е поръчал нова огърлица.

В края на краищата Павел я беше видял да го разглежда, след като го извади от сейфа в библиотеката. Паша отдавна беше инсталирал там скрита камера. Единственото, което се чудеше, беше: откъде знаеше кода? Или пък беше забравил да заключи сейфа?

– Вашата поръчка – усмихна се красивото момиче в цветарския магазин и му подаде букет. – Приятна вечер.
– Благодаря ви и на вас същото.

Павел отвърна с усмивка, сложи букета на задната седалка и потегли към ресторанта при любимата си. Караше в гъстия поток от коли и си спомняше. Преди десет години беше завършил архитектурен институт.

С диплома в джоба и свободен като вятъра: където си поискаш, там и ходи на работа. И като че ли майка му му намери място в администрацията, в отдела по градоустройство, но скулите на Павел се спускаха, когато идваше на работа всеки ден. Всичко беше толкова формално, никаква креативност, а за заплатата дори не можеш да си помислиш без сълзи.

И тогава изведнъж го споходил късмет: един познат му предложил работа в частна фирма. Година по-късно Павел вече беше заместник-главен директор. Година по-късно директорът умира и единственият наследник продава контролния пакет акции на фирмата.

И Павел, разбира се, ги купува. По принцип фирмата беше малка, акциите не бяха толкова скъпи, но той навлезе старателно в кредита. Но пък си заслужаваше…

След няколко години фирмата започна да носи приличен доход, бизнесът се разрасна, а с него и Павел като умен мениджър. Тогава той се запозна с Вика на едно светско събитие. По онова време Вика беше фотомодел, от категорията, която си знае цената.

Павел бил омагьосан от усмивката ѝ, от наивните ѝ големи сини очи. Само че мама не харесала Вика от пръв поглед. „Вика не е толкова глупава овца, за каквато се представя“ – произнесе тя своята присъда.

Зад ангелската ѝ външност се крие алчна природа. Павел само се засмя. Мама просто ревнува.

Разбира се, тя сама е отгледала сина си. Баща му е починал, когато Павел е бил малък. А сега ще дойде някакво момиче и ще поеме любимия ѝ син.

„Мамо, повярвай ми, тя е добра – увери я Павел. „Обичам я, а и теб обичам. Какво да правя с теб?“ – Анна Александровна въздъхна.

И той прие това като насока за действие. Скоро имаше разкошна сватба. Вика беше най-красивата булка на света, а Павел – най-щастливият.

Мама сякаш го приемаше. Сега Павел и Вика живееха в собствена красива къща. Мама, Анна Александровна, живееше в новия си апартамент.

През уикендите се срещаха, общуваха, жените си говореха толкова сладко. И нямаше какво да делят, Павел ги обичаше и двете. Вика се радваше на новия си статут, работата с агенцията за модели беше изоставена.

Павел беше твърде щастлив, плащаше ѝ неустойка и ѝ осигуряваше най-доброто. Кола, личен шофьор, кредитни карти. Той с удоволствие изпълняваше всяка прищявка на Вика.

Толкова много я обожаваше. А днес се навършваха пет години, откакто се познаваха. За част от секундата откъсна поглед от пътя и внезапно завъртя волана настрани.

Откъм алеята към него с пълна скорост се приближаваше малък камион. Сблъсъкът не можеше да бъде избегнат. Спирачките изпищяха, ударът се разнесе, чу се звук от счупено стъкло.

Последното, което Павел си спомняше, беше как шофьорът на камиона крещи: „Спирачките ми отказаха, не исках!“. И съзнанието му избледня. Първият човек, когото Павел видя в болницата, беше разплаканото лице на майка му.

Анна Александровна се наведе над сина си и прошепна нещо тихо. Своеобразна молитва. „А къде е Вика?“ – Павел прошепна.

– „Тя е в ресторанта и ме чака.
– „Ти си буден, скъпи мой. – Майката, избърсвайки сълзите си, изтича за доктораһттр://…..

След като лекарят прегледал Павел, му съобщил, че той е в болница от малко повече от седмица и едва днес се е възстановил от сложна операция. И Вика е била, но се е прибрала вкъщи, за да се преоблече и да си почине.
– Какво не е наред с краката ми? – Павел попита разтревожено.
– Не ги усещам.
– Нищо не е, сине, нищо не е – Анна Александровна сведе очи. – Ще се оправиш, важното е, че си жив.

– Какво се случи, не си спомням много добре.
– Някакъв камион излетя срещу теб, казват, че шофьорът е имал нещо нередно с колата си, полицията сега го проверява. Откарали са ви в болница в тежко състояние.

Часове наред лекарите се бориха за живота ви. Слава Богу, че се справиха, не се притеснявай, сине, не се притеснявай, всичко ще бъде наред.
– Но краката ми, не мога да ги усещам.
– Докторът каза, че това се случва, била е сложна операция.
– Значи няма да мога да ходя? Инвалид ли съм? – Павел се опита да стане от леглото, но веднага падна без сили. В очите му се появиха сълзи от отчаяние.

– Павлуша, хайде, сине мой, успокой се, ти не си инвалид, ще се оправиш. Ето го доктора, той ще го потвърди. – Но докторът, който надникна в стаята, не обясни нищо.

Той кимна мрачно и каза, че сега най-важното е Павел да набере сили, всички разговори все още са пред него и е рано да се правят прогнози. Павел с ужас погледна краката си и не можеше да повярва, че тялото му не е негово. Той не можеше да усети нищо под кръста.

Вика влезе към вечерта. На лицето ѝ проблясна гримаса на писък, но после, сякаш се опомнила, изобрази всеобща скръб. Седна на стола до леглото на Пол и докосна ръката му.

Павел отвори очи през болката.
– Вика, любов моя, чаках те.
– Дойдох.
– Ще седнеш ли с мен?
– Скъпа, само за малко. Толкова се притеснявам за теб, главата ме боли всеки ден, на болкоуспокояващи съм. – Тя поседя известно време, като гледаше разсеяно Павел.

Той беше полузаспал под въздействието на лекарствата. След половин час Вика го целуна по бузата, разтри слепоочията си, намръщи се като от болка и си тръгна. Анна Александровна я погледна замислено след себе си.

Тя, за разлика от съпругата на сина си, на практика беше живяла в болницата през цялото това време. Не, не беше сбъркала за Вики. Но дали щеше да каже това на сина си сега? Както и факта, че първото нещо, което Вика попита след инцидента, беше дали в колата има огърлица? Тя беше много разстроена, когато ѝ казаха, че колата е вдлъбната, а всичко, което е било там – една солидна каша.

Изобщо, цяло чудо е, че Паша е оцелял, спасителите дори са го изрязали от колата. През цялото време, докато Павел беше в болницата, Вика се появяваше за половин час, десет минути, а след това бягаше, позовавайки се на неотложни дела. Павел не показваше колко много го боли, и то не само физически.

Любимата му жена се отдалечаваше от него, а когато преди изписването лекуващият лекар каза, че последиците от катастрофата няма просто да отминат, той съвсем се загуби.
– Нима ще остана инвалид? – Павел попитал лекаря с горчивина.
– Няма да го крия, това е труден случай.

Чудото е, че можеш да движиш свободно ръцете си, можеш да седиш. Но да стоиш… Не, гръбначният стълб е възстановен, но нервните окончания са сериозно увредени, трябва ти дълга рехабилитация.
– Да, за около година едва ще можете да станете от инвалидната количка, ще се нуждаете от още една скъпа операция, а след това от период на възстановяване.

Да се надяваме, че всичко ще бъде наред.
– Знаеш как да ме успокоиш – пошегува се мрачно Павел.
– Аз съм хирург и го казвам така, както е, в много отношения всичко зависи от теб.

Знаем, че всичките ни проблеми са в главите ни. – Павел кимна в отговор. Но той си беше мечтал да напусне болницата на собствените си крака…

Майка му го върна у дома, шофьорът помогна да разтоварят Павел и да го сложат в количката. Като безпомощно бебе. Павел се пошегува сърдито и се обърна към шофьора.

– Какво, Григорий, лошо ли изглеждам?
– Бил съм по-добър – призна шофьорът. – Но, Павел Михайлович, така е по-добре, отколкото в тъмния апартамент две на едно и половина.
– Да, прав си, Гриша, жив е по-добре, отколкото мъртъв.

На Анна Александровна не ѝ харесаха подобни разговори. Тя, със строг поглед към Григорий, търкулна количката със сина си към къщата. Вратите се отвориха и на прага застана Вика с куфари и чанта.

– Отивате ли някъде? – Павел се изненада. – А аз толкова се надявах, че ще прекараме тази вечер заедно.
– И какво ще правим с теб? – Вика изхърка.

– Съжалявам, но да те слушам как говориш за здравето си, не ми е по силите.
– Това е безсрамие! – Анна Александровна възкликна. – Как можеш да говориш такива неща на съпруга си? Той току-що се върна от болницата.

– И какво от това? Аз имам свой собствен живот. Между другото, развеждам се с теб, Паша.
– Защо? – Павел потръпна от тази шокираща новина.

– Аз съм млада, красива жена. Искам любов, внимание, а не да ти сменям пелените. Съжалявам, но не бях нает.

– Дрън-дрън! – Анна Александровна изкрещя. – Синът ми ти е осигурил всичко. Какво си била преди него?
– Просто едно момче.

– А сега съм почтена дама – усмихна се Вика, която при развод има право на половината от съвместно придобитото имущество.
– Да, тук и пирон на копейките си не купих! – Анна Александровна се разгневи. – Ти си безсрамно момиче.

– Мамо, успокой се. – Павел събра цялата си воля в юмрук, за да изглежда спокоен. – Пусни я, аз ще й дам половината.

Вика се усмихна, махна с ръка и тропна с токчета по пътеката към изхода, където вече я чакаше нечия кола.
– Това… това ли е колата на Олег? – Павел не можеше да повярва на очите си.
– Сине, по дяволите с тях, да влизаме вътре.

– Не, наистина ли ще й дадеш половината? – Охраната се затича и двамата с Анна Александровна вкараха количката с Павел в къщата. Той беше шокиран.
– Олег? При него ли, оказва се, е тръгнала Вика? – Олег – това беше същият познат, който преди много години го доведе в първата фирма.

Тогава бизнесът на Павел процъфтяваше, а Олег беше затънал като обикновен мениджър. Когато Павел купи акции, предложи на Олег да инвестира по равно. Но той започнал да хитрува, да хитрува.

Каза, че ще инвестираш вместо мен, а аз ще ти върна парите по-късно. В крайна сметка той не даде нищо. А Павел във фирмата си няколко години по-късно директно каза на Олег за дълга.

Той отново не отговори нищо ясно и Павел му посочи вратата.
– Ще съжаляваш за това! – Олег каза ядосана прощална фраза и си тръгна, като затръшна вратата. И сега беше взел жена му.

– Вече съм ги виждала заедно – призна Анна Александровна. – Веднъж той закара Вика до болницата, а след това я прибра. Не съжалявам.

– Как може да не я съжаляваш? Не, разбирам те, ако си имал деца. Но тя никога не ти е давала такива, сине. Това е нелепо.

– Мамо, аз сам ще реша.
– Не, ще й дадеш ли къщата и колата? Пашка!
– Не бъди глупав, остави тази пола. Това, което е взела в куфарите си, е нейно.

– Мамо, аз съм възрастен човек, ще се оправя сам. А сега съм уморена. – Анна Александровна разбра, че е безполезно да спори със сина си.

Но по някаква причина разводът се проточи. Мина месец, два. Вика мълчеше, а Павел не подаваше документите.

Не му пукаше за това. Макар че го изписаха от болницата, но болките през нощта бяха толкова силни, че понечи да се покатери на стената. Павел беше изоставил фирмата си, в която сега беше заместник-управител.

И някак изведнъж всичко започна да буксува: съдружниците изведнъж станаха некооперативни изведнъж, а с доставката на последната къща имаше проблеми. Павел осъзнал, че трябва да се направи нещо. Трябваше му надежден човек.

Или може би да продаде всичко? В крайна сметка той прави точно това – продава целия си бизнес. Сега имаше достатъчно пари, за да живее, но не мислеше за бъдещето. Един ден Вика дойде в къщата.

Анна Александровна, като я видя на прага, искаше просто да затръшне вратата. Но зад жената се появи Павел в инвалидна количка. „Мамо, пусни го да влезе“, каза той тихоһттр://…..

Анна Александровна само поклати глава и се отдръпна настрани. „Здравей, Пашенка – промърмори Виктория. „Не изглеждаш добре, бледа си някак си.

Не си ли била изобщо навън?“
„А ти си дошла да се разходиш с мен, нали?“ – Павел промълви. Той погледна жена си, която не толкова отдавна беше обичал, и осъзна, че все още сърцето му се свива, когато Вика отметне леко назад шията си и погледне така втренчено с огромните си сини очи право в душата му.

„Не, Паша, аз имам друга цел – отвърна Вика, без да обръща внимание на сарказма на съпруга си. „Имам бизнес предложение за теб. Знам, че си продал фирмата си, сега разполагаш с много пари, а аз все още не съм завела дело за разделяне на имуществото, въпреки че мога.

И те уверявам, че ще получа това, което ми се полага. Но не искам да ви злепоставям. И осъзнавам, че с твоите проблеми не искаш да те безпокоя.

Така че ми дайте една трета от всички пари, които сте получили за фирмата, и повече няма да ви безпокоя“.
„А ако не го направи?“ – намеси се Анна Александровна, която се сдържаше с последни сили да не сграбчи нахалното момиче за врата и да го изхвърли на улицата.
„Мамо, почакай – Павел нежно докосна с длан ръката на майка си.

„Значи, ако ти дам сумата, за която говориш, няма да бъдеш повече в живота ми, нали?“
„Бъди сигурен“, Вика поклати глава и погледна Павел предизвикателно. „Имам нужда от парите, за да развия бизнеса си. Ще видиш, че ще се издигна дори по-високо от теб.“

„Добре“ – съгласи се Павел. „Ще ти напиша чек.“ Вика се усмихна доволно, а Анна Александровна само стисна устни.

„Какво, по дяволите, прави нейният син? Тази кучка още ще му изпие кръвта!“ Но тя не каза нищо повече. „Нека Павел да постъпи по свой начин.“ Вика тъкмо излизаше от къщата, когато един мъж я извика.

„Кажи, ти с Олег ли си сега?“ – Павел попита. Момичето замръзна за миг, после се обърна и го погледна в очите. „Да, ние сме заедно.“

„А от колко време си с него?“
„Не се притеснявай за това. Когато ти беше нормална, аз не ти изневерявах. Но когато лекарите ми казаха, че вече няма да си същият, Паша, наистина се притесних.

И Олег, той ме подкрепяше, утешаваше ме.“
„Утешаваше“, усмихна се Павел. „Но ти го наблюдавай внимателно.

Ще те завърти около пръста си и ще те издърпа като лепкаво зайче. Той е хитър. А после гледай да не дойдеш отново при мен, при лудия, както казваш.

Няма да ти дам и едно пени. И да, Вика, все пак трябва да се разведем“.
„Да подадем молба за развод“ – сви рамене Вика.

„А и нямам време да обикалям по регистрите, имам бизнес, който трябва да управлявам“. И тя си тръгна, като затръшна вратата. Бизнес имаше.

Павел ѝ се усмихна. Тя не знае нищо за този бизнес. Явно Олег я беше натоварил с всичко това.

Е, нека ги остави да живеят. Макар че сърцето му се свиваше от негодувание. Той все още обичаше своята Вика.

Макар че все пак реши да подаде молба за развод. Но на следващия ден се случи така, че Павел забрави за известно време за проблемите. На сутринта Анна Александровна се почувства зле.

Някаква слабост, а сърцето я бодеше. Тя по навик сложи Валидол под езика си и реши да излезе навън. Да подиша малко свеж въздух, докато Паша все още спеше.

Едва жената слязла от верандата, когато остра болка отвътре буквално изгорила сърцето ѝ. Майката на Павел изстена и се настани на стъпалата, а очите ѝ потъмняха. Катя, домашната помощница, се затича към нея.

Анна Александровна се събуди в болницата. Първото нещо, което си спомни, беше синът ѝ. Как така той е там, вкъщи, сам?

Да, има Катя, има готвач, има шофьор. Но Павел се нуждае от постоянно внимание. Трудно му е да се справя сам в инвалидната количка.

А освен това се нуждае от редовни инжекции. Анна Александровна се научи да го прави сама. Но какво става сега?
„Трябва да се прибера вкъщи“, каза тя на лекаря, когато той влезе в стаята.

„О, не казвате“ – усмихна се той. „Не, съжалявам, ще трябва да останете при нас за известно време“.
„Вече се чувствам добре.“
„Добре ли?“ – Докторът повдигна вежди. „Не се чувствате така след инфаркт“.
„Инфаркт?“
„Да, Анна Александровна, имате инфаркт, така че със сигурност ще прекарате следващия месец в нашето заведение.

Но аз имам болен син вкъщи, слушай, той е инвалид, не мога да го оставя“.
„Не се притеснявайте толкова много, не можете. А ако искате мнението ми, най-добрият вариант би бил да наемете болногледач за сина си.

Тя ще е необходима и сега, и по-късно, когато ви изпишат. Защото всякакъв вид стрес и вълнения са строго противопоказни за вас сега“. Скоро в стаята влезе Олга, приятелка на Анна Александровна.

Жените бяха приятелки от много години. И когато Павел й се обади да й каже, че майка й се е разболяла, тя първа се втурна в болницата. „Здравей, скъпа!“ – Олга седна до нея и тревожно погледна приятелката си.

„За какво ти е това? Изобщо не е добре, цялата си бледа“.
„Да, чувствам се добре, притеснявам се за Паша, как е там, сам. Знаеш ли, напоследък гърбът го боли все повече и повече.

Лекарят му предписа силни болкоуспокояващи. Каза, че трябва да ги вземем преди операцията. Но кой ще я направи? Аз съм в болницата.“

„Ами, трябва да извикате медицинска сестра от клиниката“ – отговори Олга. „Аз също открих проблем.“
„Значи го боли през нощта.

Обикновено го инжектирам около три часа сутринта. И това продължава до следващата нощ“.
„Значи не сте спали през нощта? Нищо чудно, че си получил сърдечен удар.

Това е съдбата, която се падна на теб и Паша“. Олга въздъхна. Тя замълча за момент.

После веждите ѝ се вдигнаха и тя победоносно вдигна показалеца си. „Аня, аз знам какво да направя. Има една, точно такава, прекрасна болногледачка, Настя се казва Настя.

Живее в едно общежитие, скромна, мила, сираче. Искам да кажа, че можеш да я вземеш на квартира. А тя е медицинска сестра по образование, на двайсет и три години е.

Само че е била в затвора.
„Скромна, мила, осиротяла медицинска сестра?“ – Анна Александровна се усмихна през силата си. „Оля, не ме разсмивай.“

„Не, не е така, както изглежда. Тя е наистина добро момиче. Но там има такава история…“
„Откъде я познаваш?“
„Преди време работеше за един мой приятел“ – каза Олга.

„Веднъж, след пневмония, не можах да се възстановя три месеца. Настя е много отговорна, порядъчна. Не гледай на това, че е била в затвора.

Ръката ѝ е лека, прави инжекции и капки така, че дори няма да ги усетиш. Е, момичето е в беда“. И Олга разказа историята на тази Настя.

„На шестнайсетгодишна възраст майката на момичето умира от болест. Тя остана да живее с доведения си баща, живееха в частния сектор. Настя учи в медицинско училище.

Около година и половина всичко било спокойно. И тогава този мъж започнал да тормози младото момиче. Когато бил трезвен, той все още мислел, държал се на своето.

Но когато се напиеше, бягаше от къщи. Настя се скри за известно време в стаята си, заключи се и седна като мишка. Но един ден, а това беше след церемонията по завършването на училището, Настя се прибра у дома – красива, с прическа, в рокля, щастлива.

Майка ѝ щеше да се радва за нея, сега тя е специалист, медик, ще спасява хора. И тогава доведеният ѝ баща се напил. Видя Настя и я прегърна, сякаш за да я поздрави.

Но Настя усеща, че той я притиска все по-силно и по-силно. Тя се измъква и се заключва в стаята си. Доведеният ѝ баща се вбесил и започнал да разбива вратата.

Настя иска да се обади в полицията, но осъзнава, че е изпуснала телефона. Вероятно когато се е борила с доведения си баща. И тогава вратата коварно се счупи и отлетя от касата под ударите на доведения ѝ баща.

Той изкърти вратата и нахлу в стаята.
– Тя се скри – усмихна се той. – И за нищо…

Ела тук, ще разбереш защо майка ти ме обичаше. – Настя се почувства зле в стомаха си. С всички сили отблъсна доведения си баща и се втурна навън от стаята.

Откъде това кльощаво момиченце имаше сили? Доведеният ѝ баща побягна след нея, но се блъсна в един стол. Той падна, проклинайки…

А Настя избяга от къщата и подпря вратата с лопата, за да не избяга доведения ѝ баща. Настя побягна към къщата на приятелката си. Приятелката, като видяла Настя разчорлена и раздърпана в скъсана рокля, искала да извика полиция, но момичето я помолило да не го прави.

Срамувам се.
– На сутринта ще се прибера вкъщи, ще си събера нещата и ще се преместя някъде другаде, дори в мазето при клошарите, стига да не е с този грозен мъж – заплака Настя. И тогава момичетата чуха как по улицата се задава пожарна кола.

Те изтичаха навън. Къщата на Настя беше в пламъци. Когато потушиха огъня, намериха доведения си баща.

Или по-скоро това, което беше останало от него. Дошли следователи, направили разследване. Оказало се, че вратата е била подпряна и доведеният баща не е могъл да излезе.

Той е останал да лежи до вратата. Значи някой е имал намерение. Настя не се е съпротивлявала.

Тя заключила доведения си баща. Те не продължили, а осъдили момичето. Тя излежала четири години.

А наскоро излязла предсрочно на свобода.
– Но тя, всъщност, не е виновна, – след като изслуша историята, каза Анна Александровна. – За всичко е виновен доведеният баща.

Може би е пушил пиян и се е изгорил.
– Това е точно така – кимна Олга. – Това е било просто лош късмет за момичето.

Адвокатът ѝ не я защити добре, а полицията трябваше да намери друг злодей. Така че намериха Настя.

– Да, жалко е за момичето – съгласи се Анна. – Но ако е толкова добра медицинска сестра, защо не работи в болницата?
– Та кой би я наел с криминално досие?
– О, точно така.
– Знаеш ли, да опитаме, да й се обадим.

– Но, Оля, не казвай на Паша, че тя има криминално досие. Той е много чувствителен по тези въпроси. Веднъж имаше проблеми със закона в работата, толкова се притесняваше.

Ако разбере, че в къщата има бивша затворничка, ще я изгони веднага. А той се нуждае от грижи. И я поканете в моята болница, моля.

Искам сама да я видя.“ На следващия ден Настя дойде. От пръв поглед беше ясно, че такъв човек не може да направи нищо лошо на никого.

Тя беше спокойна, красива, не беше глупава. Анна Александровна виждаше хората през пръсти и ако бившата ѝ снаха не можеше да търпи, то по някаква причина изпитваше симпатия към това момиче.
– Настя, просто не казвай на Павел нищо за миналото си – напомни Анна на момичето.

– Да, разбира се – изчерви се Настя. – Разбирам всичко, благодаря ти за доверието, уверявам те, че няма да те подведа.
– Да се надяваме, че ще е така.

И Олга взе Настя, за да я запознае с бъдещата си подопечна. През цялото време Павел се тревожеше за майка си. Той дори обвиняваше себе си.

Заради него тя влезе в болница с инфаркт. А през нощта страдаше от ужасни болки. Пиеше болкоуспокояващи с пълни шепи.

Когато видя на прага приятеля на майка си и едно непознато момиче, беше неприятно изненадан. Защо са били неканени? Явно не му се общуваше точно сега. Не беше спал много предишната нощ, гърбът го болеше.

– И така, Паша – Олга, без да забелязва намръщената физиономия на Павел, влезе в къщата. – Идваме при теб с едно бизнес предложение.
– Продаваш или купуваш нещо? – Павел попита недружелюбно.

– Леля Олга, какво искаш?
– Запознайте се – Олга се усмихна широко, без да забелязва негативизма на Павел. – Това е Настя, вашата медицинска сестра. Мама, както разбираш, ще има нужда от възстановяване след болницата, а ти имаш нужда от грижи.

Изобщо, имаш нужда от гледач. Настя е професионална медицинска сестра, има си диплома и я познавам лично. Тя има страхотна препоръка, но тя е устна, но щом аз го казвам, значи е вярно.

– Нямам нужда от медицинска сестра – Павел се намръщи от болката, която го измъчваше от предната вечер. – Ако имам нужда от такава, ще извикам линейка.
– Защо линейка? – Настя попита тихо и като погледна Павел в очите, взе ръката му и преброи пулса му.

Мъжът я погледна изненадано. Всъщност той я гонеше, а тя стоеше и броеше пулса му, сякаш нищо не се беше случило.
– Млада госпожо, нямам нужда от услугите ви – повиши глас той.

– Паша, – намеси се Олга, – това е желанието на майка ти. Разбери, тя много се тревожи за теб и няма нужда от тези тревоги в болницата сега. Ще бъдеш под наблюдение, а тя ще се чувства по-добре, ще се възстанови по-бързо.

– Добре, нека остане – измърмори Павел. Той въздъхна тежко, погледна мрачно Олга още веднъж и отиде в стаята си. Настя го последва, а Олга се усмихна победоносно.

Недвусмислено беше направила добро дело. Настя постави инжекция и скоро Павел се почувства по-добре. Момичето искаше да помогне на мъжа от инвалидната количка до леглото, но той я отблъсна с раздразнение.

– Донеси ми една патица – изръмжа той сърдито. – Това, че съм се съгласил с присъствието ти, не означава, че трябва да стоиш над мен през цялото време и да ме смяташ за нищожество. Аз съм мъж и повече или по-малко мога да се издържам сам.

Ти си тук само защото мама те иска тук, а аз просто не искам да я разстройвам, разбираш ли?
– Да, разбирам – спокойно отговори Настя. Нито един мускул на лицето ѝ не трепна, тя отлично знаеше, че такива пациенти могат да се сринат, и най-важното беше да не се поддават на подобни провокации. Настя излезе от стаята, като каза на Павел, че е насреща, ако има нужда от нея.

Момичето внимателно затвори вратата и буквално се изправи нос в нос с едно белокосо високо момиче в престилка.
– Заспал ли си? – попита тя. – Щях да му донеса малко чай.
– Няма нужда, малко по-късно.

Павел Михайлович има нужда да поспи след инжекцията си.
– Значи вие сте новата ни медицинска сестра? – Момичето погледна Настя с интерес. – Аз съм Катя, домашната помощница.

– А аз съм Настя.
– Не мисля, че ще останеш дълго, Настя – каза Катя. – След злополуката нервите на Павел изневериха, жена му го напусна.

Човекът съвсем се побърка. Всичко се объркваше за него. Един горещ чай, прахосмукачката е шумна.

Нося му вечерята по-рано.
– Мисля, че ще му мине. Човекът е нервен, защото не може да приеме нова ситуация.

След като му направят операцията и разбере, че може да се изправи, ще бъде мотивиран.
– Колко си умен – подсмръкна Катя. – Скучно ми е с теб.

– Добре, седни с този психопат. – И тя си тръгна, поклащайки бедрата си. Настя поклати недоумяващо рамене.

– Тази Катя беше странна. Ако толкова не й харесваше да работи тук, защо тогава страдаше? Можеше да си намери други собственици, а не проблемни. Да, отначало беше трудно с Павел.

От всички процедури той признаваше само анестетичните инжекции.
– Павел, лекарят пише рецептата. Масаж на краката за подобряване на кръвообращението…

Искаш да станеш някой ден – убеди го Настя.
– Някой ден, – изпъшка Павел. – Ти самият вярваш ли в това?
– След един месец вече ти е насрочена нова операция, а след това …
– Това не е твоя работа! Какво ще се случи след това? – Павел грубо я прекъсна.

После замълча и добави:
– Съжалявам, но просто не искам да предвиждам нищо предварително.
– Да, разбирам.
– Какво разбираш? – Павел избухна. – Ти, момиче, знаеш ли още нещо за живота? Научила си се да правиш инжекции и да се разхождаш, изглеждайки умна.

Устните на Настя потрепериха при тези думи. И така… Издръжливост, издръжливост. Той е просто пациент – помисли си тяһттр://…..

– Да, прав си – каза тя тихо. – ‘Аз не знам нищо за този живот. Простете ми.

И се обърна, за да не види Пол сълзите ѝ. Но общуването им невинаги завършваше така скандално. Понякога можеха да разговарят спокойно, той дори разказваше интересни истории от живота си.

– Понякога сънувам, че съм в лечебното заведение – призна Павел. – Слизам по стълбите, разговарям със строителите, събуждам се и осъзнавам, че вече никога няма да е същото. Съжалявам, че продадох бизнеса, понякога си мисля, че е трябвало да бъда търпелив и да наема добър мениджър.

– Всичко си направил правилно – подкрепи го Настя. – Ще дойде време и ще можеш да започнеш ново предприятие, да се занимаваш с това, което ти е интересно.
– Искаш да кажеш, че като птицата Феникс ще възкръсна? – Павел се усмихна тъжно.

– Не точно, но нещо подобно.
– А ти, Настя, наистина ли цял живот си мечтала да се занимаваш с хора като мен? В края на краищата осъзнавам, че понякога мога да бъда просто непоносим.
– Мечтаех да работя в болница, исках да бъда медицинска сестра в хирургичното отделение.

Настя се поколеба и въздъхна малко, а след това погледна директно към Пол.
– Но се получи така, както се получи. И те уверявам, че не си най-вредният пациент.

– Имало ли е по-лоши?
– Да, имало е и по-лоши – усмихна се Настя. Времето мина. Анна Александровна беше изписана от болницата и дойде да живее със сина си.

Сега не можеше да го остави, какво спокойствие имаше. Трябваше да види със собствените си очи как се справя един болногледач, особено с такова тежко минало. За щастие, тя беше доста доволна от начина, по който Настя взаимодействаше с Пол.

През това време той дори изглеждаше по-свеж и се появи лека руменина. След поредния преглед в болницата казаха на Павел, че е време да се подготви за поредната операция. Решаващата, която трябва да му помогне да се изправи на крака.

Момчето, окуражено от лекарите и медицинската сестра, беше сигурно, че всичко ще бъде наред. Мъжът дал на майка си пълномощно да изтегли пари от банката за операцията.
– Сине, защо просто не ги преведеш по сметката на клиниката? – почуди се Анна.

– Не знам, имат някакви проблеми със сметките си, поискаха пари в брой. Макар че и на теб сигурно ти е трудно. Ще отида сам.

– В никакъв случай! – възрази Анна. – Вече се чувствам добре, ще отида сама. – Мама се усмихна.

Павел също се усмихна.
– Да. Парите ще отидат.

Дали някога ще може да се издигне, не само физически, но и финансово? Това е труден въпрос. Засега парите му стигат. Но скоро сигурно ще се наложи да съкратим персонала по поддръжката.

Една кола ще трябва да бъде продадена. Но сега най-важното е да не мисля за тъжни неща. И както казва медицинската му сестра Настя, трябва да си позитивно настроен.

Всичко ще бъде наред. Анна Александровна отиде с шофьора до банката и донесе сумата, необходима за операцията. Павел взе парите и се качи на инвалидната си количка до офиса, където имаше сейф.

Сложи ги вътре. Затвори го. Всичко.

Сега е безопасно скрито. До сутринта. Утре ще отиде в клиниката и ще плати за операцията.

И тогава всичко ще се събере. Той ще се изправи на крака. Ще се изправи на крака.

Но на сутринта Павел го очакваше истински шок. В сейфа нямаше пари. Кой би могъл да го отвори? В края на краищата само той знаеше кода.

Изведнъж си спомни, че още преди злополуката Вика беше отворила сейфа, за да се полюбува на огърлицата, която той никога не ѝ беше подарявал. Да, така и не разбра откъде тя знаеше кода.

Но Вика определено не беше в къщата. Нито вчера, нито днес. Това е някой от персонала.

Той събра всички в хола: Катерина, Настя, готвачката леля Валя, шофьорът Андрей, пазачът Стас. „Признайте кой е откраднал парите.

Върнете ги хубаво – започна Павел без предисловия. „В противен случай ще се обадя в полицията.“

„Какво да върнеш?“ – Андрей повдигна вежди.
„Парите, които липсват от сейфа – мрачно отвърна Павел. „Знаеш за какво изтеглих тези пари – за операцията.

За да си стъпя на краката.“ Мама също слезе долу, след като чу шума. „Парите изчезнаха ли?“ – Анна Александровна се хвана за сърцето, когато чу думите на сина си.

„Мамо, не се притеснявай“, каза Павел и смръщи нос. От притеснение болката в гръбначния стълб се беше усилила и удряше целенасочено, като чук, някъде в долната част на гърба му. „Мамо, сега ще се справим с всичко това.

Който и да е взел парите, сега просто ще ги върне. Това беше просто недоразумение, нали?“
„И веднага ще забравим за този инцидент.“ Но всички мълчаха, гледаха се един друг и свиваха рамене.

„В такъв случай ще направим обиск“ – каза ядосано Пол. „Сами, без полицията.“
„Андрей, аз имам толкова голямо доверие в теб, колкото и в себе си.

Помогни ми да огледам стаите на всички тук“. Андрей кимна неловко и погледна към останалите. „О, съжалявам, служба.“

Но тогава Катя заговори. „Павел Михайлович, съжалявам, но не мога да мълча. Мисля, че знам кой може да го е направил“.

Тя спря за миг, а после, събирайки въздух в дробовете си, взе решение. „Настя е взела парите.“ Всички едновременно погледнаха към медицинската сестра.

Настя потръпна, като чу такива обвинения. Павел се взираше в Катя с недоумение. „За какво говори?“
„Видях Настя да излиза от библиотеката рано тази сутрин и джобовете ѝ бяха подозрително кобурирани“, заяви Катя.

„Настя?“ – Павел повтори тихо и се усмихна тъжно. „Е, Настя, ти си тази, с която ще започнем търсенето“.
„Не съм виновна за нищо“ – възкликна момичето.

„Това не е вярно.“
„Щом е така, значи няма от какво да се страхуваш“, каза също толкова тихо Павел и кимна към Андрей.

„Започни със стаята на Настя.“ Не му отне много време да я намери: в нощното шкафче лежеше опаковката от пачка пари. „Това не е мое“ – извика Настя.

„Дадоха ми я.“
„Къде са парите?“ – Павел я погледна, без да мигне. „Сега ще се обадя в полицията и ще ги оставя да се справят с теб.“

„Моля те, никаква полиция, това не е моя вина, повярвай ми, моля те“.
„Да ти повярвам? Аз вярвам на фактите, а те казват точно обратното.“
„Настя, как можах да сгреша толкова много за теб?“ – Анна Александровна въздъхна тежко.

„Върни парите.“
„Не съм ги взела“, проплака Настя.
„Махай се от къщата ми!“ – Павел я погледна презрително и изкрещя.

„Паша, а парите?“ – задъхва се майката.
„Обади се в полицията. Ще сваля последното, остана само за операцията“.

„Но, скъпи мои помощници, ще трябва да се сбогувам с вас, скоро няма да имате какво да плащате, и то благодарение на това умно момиче“, посочи той Настя. Момичето със сълзи на очи грабна чантата си и избяга от стаята.
„Ей, почакай!“ – Павел извика на Настя.

„Андрей, провери чантата ѝ. И нея самата също.“ Андрей веднага изпълни поръчението.

В чантата имаше чисто нова банкнота от пет хиляди долара. „Това сигурно е от пакета“ – каза Павел мрачно, разглеждайки банкнотата. „Ето, вземи я, иначе няма да ти стигнеһттр://….“.

Той хвърли парите в краката на Настя. Момичето се разтресе от възмущение и негодувание. Тя не каза нито дума и избяга от къщата.

Банкнотата остана да лежи на пода. Всички я погледнаха. Накрая Катя вдигна парите и ги даде на Анна Александровна.

„Благодаря ти, Катя – прошепна жената. „Да, не биваше да приемате непознат човек в дома си“. А Настя се разплака в автобуса.

„Но защо всичко в живота ѝ е такова? Тя не е взела тези пари. Кой я е подгонил? И защо Катя каза това?“ Да, тази сутрин тя беше излязла от библиотеката и джобовете ѝ бяха пълни, но не с пари. Просто снощи тя и Павел бяха правили специална гимнастика, развивайки фината си моторика с малки гумени топки.

Днес Настя дойде да ги вземе, за да продължат след закуска с Павел. Но вече не в библиотеката, а в неговата стая. Но не ѝ беше позволено дори да обясни нещо, обвини я, без дори да я изслуша.

И това не се случваше за първи път в живота ѝ. Колко нещастна е тя! И колко се срамува от себе си! Още повече пред Анна Александровна, защото тя ѝ повярва. На тази, която смятаха за убийца.

Междувременно Павел гледаше замислено през прозореца в кабинета си. Нещо го смущаваше в тази история. Но какво беше то? Първо, откъде Настя знаеше кода на сейфа? И къде все пак беше скрила парите? Имаше много въпроси.

Анна Александровна влезе в кабинета.
– Сине, имаше обаждане от клиниката. Трябва да решим нещо – каза тя предпазливо.

– Какво друго можеш да решиш? Трябва да отида до банката. И аз ще бъда просяк, но ще ходя пеша.

Но аз се впуснах в историята, дори направих филм. – Човекът се усмихна горчиво. А после замръзна.

Осъзна какво го притесняваше. Камерата. В офиса имаше камера.

Павел я беше инсталирал отдавна, но някак си не ѝ беше обърнал особено внимание. Скоро видя всичко, което се беше случило в библиотеката тази сутрин. Да, първо Настя влезе, събра топчетата на масата, сложи ги в джобовете си и си тръгна.

А след това в библиотеката влезе Катя. Промъквайки се, тя отиде до стената, отдръпна картината, която закриваше сейфа от любопитни погледи, и уверено въведе кода. После извади всички пари, сложи ги в мивката, с която беше дошла, уж за почистване, и я покри с кърпа.

И тя приключи.
– Катя! – Анна Александровна беше шокирана. – Ето я и нея, крадлата.

Тя обвини за всичко Настя.
– Извикайте я – каза Павел. – Обади се и на Андрей.

– Не, по-добре Стас. – Катя избърсваше сребърните прибори, сякаш нищо не се беше случило, когато Анна Александровна я извика.
– Павел Михайлович се обажда? – Тя беше малко нервна.

– Да, идвам. – Когато Павел ѝ показа касетата, Катя замръзна. Тя не знаеше, че в офиса има камера, а и никой друг не знаеше.

И тогава момичето се разплака.
– Не съм виновна аз – проплака тя. – Това беше той.

– Кой? – Павел се изненада.
– Андрей. Той беше този, който ми каза за парите, които си изтеглил вчера.

А Катя, разплакана, му каза, че с Андрей имат връзка. Неотдавна Андрей започнал да играе в едно подземно казино и загубил. Трябваха му пари.

И тогава собственикът дойде от банката.
– Къде са парите? – Павел повтори фразата за пореден път през този ден.
– Дадох ги на Андрей.

Не ми трябват. Дадох на Настя само този пакет и бележката.
– Павел Михайлович, простете ми.

Сега Павел се обади в полицията. Всичко беше толкова засукано. Андрей беше изчезнал, Стас не го беше намерил никъде.

Но полицията знае какво прави. Андрей беше арестуван на излизане от града с всички пари на Павел.
– А аз толкова много ти вярвах – каза Павел на бившия си шофьор, когато го върнаха в имението, за да го погледне в очите. Но беше ясно, че Андрей не се разкайва за нищо.
– Колко мразя вас, проклетите богаташи! – каза само Андрей и погледна гневно Павел.

– Искам да си останеш инвалид.
– Отведете го – каза Павел на полицаите. И отново се намръщи.

Гърбът го болеше силно. Ако Настя беше там, щеше да натисне някои точки на врата му, както правеше преди, и болката щеше да изчезне. Инжекциите вече не помагаха.

Но Настя не беше там. Само Катя плачеше. Полицията още не я беше отвела.

– Един въпрос, Катя – бавно зададе Павел. – Как получи кода за сейфа?
– От Вики – каза Катя. – Тя някак си надникна, когато ти затваряше сейфа, и аз чух цифрите, когато тя затваряше сейфа.

Това беше просто Вика, която ги казваше на глас. – Павел поклати глава. Който и да беше живял в къщата му.

А той? Беше обвинил един невинен човек. Мисълта за Настя веднага предизвика болка в гръбнака му.
– Стас – обади се той на пазача, – моля те, заведи ме при Настя.

Знам адреса й. Това е общежитие в съседния квартал. – Стас разбра всичко и скоро колата на Павел беше паркирана пред входа на общежитието.

– Обади й се, стая сто и дванайсет – помоли охранителя собственикът. Когато разплаканата Настя отвори вратата и се отдръпна, Стас застана на прага.
– Какво още? – Със страх попита момичето.

– Настя, слез долу, Павел Михайлович е там.
– Аз не съм виновна за нищо – отново заплака Настя. – Защо толкова лесно повярвахте на тази Катя?
– Настя, ние вече се разбрахме – успокои я Стас.

– Павел знае, че това не си ти, иска да поговорим.
– А кой? Кой е откраднал парите? – прошепна Настя.
– Който те е заговорил, той ги е откраднал – усмихна се Стас.

– Отиди. Павел е справедлив човек, остър, разбира се, но справедлив. – Когато Настя дойде до колата, видя мъртвешки бледия Павел.

– Боже мой, какво става с теб? – въздъхна тя. – Ти си много зле.
– Настя, лошо ми е преди всичко от това, че повярвах на гадни хора, а не на теб…

Прости ми и се върни.
– Ще си помисля – кимна Настя и се намръщи. – Виждам, че изобщо не се чувстваш добре.

Тя бързо и точно натисна с пръсти врата на Павел и болката изчезна.
– Как го правиш? – Павел се зачуди. – Това е като магия.

– Просто китайска медицина – усмихна се Настя. – Научих я в… – Тя се поколеба. Исках да кажа, че в колонията има една жена, бивш медицински масажист.

Тя ми показа. Но как да разкажеш на Павел за тази страница от живота ѝ? Искам да кажа, че изглежда така, сякаш просто се разбираме. И тогава тя признава, че е била в затвора.

Не, това не ми е нужно.
– В училището са преподавали – промълви тя.
– Виждам.

На всички трябва да се преподава така – усмихна се Павел. – Хайде, приготвяй се, да се прибираме вкъщи. Не мога да се справя без теб.

– Какво ще кажеш за операцията?
– Отложиха я малко. Ще я платя утре. – Настя най-накрая се усмихна за първи път през целия ден.

Добре, че правосъдието беше възтържествувало. Вечерта, когато се върна в имението, Анна Александровна искрено се извини на момичето.
– Аз съм стара глупачка – скара се тя на себе си.

– Как можах да пропусна такова нечестно момиче като тази Катя? В края на краищата аз винаги виждам лоши хора наведнъж, а тук такава досадница. Доверих й се. Съжалявам, скъпа.

Ти си преживяла достатъчно в живота си.
– Нека да забравим за това – усмихна се момичето. – Сега всичко е наред.

– Така е, Настенка. И Паша ще се оперира. И още не сме фалирали – кимна Анна Александровна.

– И дай Боже, всичко да се оправи. Седмица по-късно Павел беше опериран и прогнозата на лекарите беше много положителна. Той ще ходи.

– Вие също ще тичате! – пошегува се доволен от операцията си хирургът.
– И да танцува? – Павел се усмихна.
– И танцувай! – Павел напусна болницата на патерици.

Посрещнаха го майка му, Настя и Стас.
– Скъпият ми син, – заплака Анна Александровна. – Ти направи всичко това.

– Мамо, не плачи – успокои я синът ѝ. – Помни сърцето си.
– Сърцето ми пее от щастие, – каза Анна Александровна, избърсвайки сълзите сиһттр://….

– И аз плача от радост. Настя се усмихна. И дори винаги намръщеният Стас днес беше толкова весел, колкото винаги.

– Павел Михайлович, поздравявам ви от цялото си сърце! – той се усмихна на господаря си. Животът беше придобил нови цветове. Сега на Павел му предстоеше всичко.

И бизнеса щеше да възстанови, и любовта все още щеше да я има. След операцията Анна Александровна помоли Настя да поживее известно време в дома им. Павел се нуждаеше от специални занимания и масажи.

Основните манипулации се извършваха в клиниката, но имаше какво да прави и вкъщи. Така или иначе, Павел все още беше слаб. Настя се съгласи с удоволствие.

Тя се улови, че си мисли, че не иска да напуска тази къща. Не искаше да напуска Павел. Той ѝ харесваше.

С всеки изминал ден го харесваше все повече и повече. А мъжът така свикна с нея, че не можеше да си представи как ще бъде без своята Настя, без нейните топли, нежни и грижовни ръце. И една топла лятна вечер, разхождайки се в градината, те се обясниха.

– Настя, струва ми се, че те познавам цял живот. Ти ми стана толкова скъпа. Ти премина с мен през всички изпитания, издържа на моя неприятен характер.

Сега не съм толкова лоша, нали? – Павел погледна с усмивка Настя, която се подпираше на патерици.
– Паша, ти винаги си имал нормален характер, просто болестта не оцветява никого – отвърна Настя. Тя спря и се изчерви.

– О, съжалявам, Павел Михайлович.
– Какво имаш предвид? – засмя се мъжът. – Настя, отдавна исках да те помоля да не ми крещиш.

В какво състояние сте ме виждали? Ние сме почти роднини. – Той се вгледа в момичето, после се приближи малко и я целуна. Настя потръпна, но не избута Павелһттр://….

Само плахо отвърна. И тогава една патерица падна със силен трясък. Настя веднага вдигна Павел, страхувайки се да не падне.

– Да, аз се изправям, аз се изправям! – каза момчето весело. – А след тази целувка съм готов да скоча.
– Малко е рано.

Настя се притисна към него. Павел прегърна момичето и вдиша хладния нощен въздух. Да, Настя е права.

Тя дори не осъзнава колко е права. Малко е рано. Той все още е женен за Вика.

Къде е тя? Павел не знаеше. Но любовта не познава условности. Скоро Настя и Павел станаха близки.

И нямаше по-щастлив човек от тях в целия свят. Анна Александровна, като видя, че в къщата без нея всичко е наред, тактично се оттегли, отиде да живее в апартамента си.
– Направи сина ми щастлив, момиче – каза тя на Настя.

– Той го заслужава.
– Ще се постарая – Настя се усмихна срамежливо и веднага погледна тревожно към Анна Александровна.

– Моля те, не разказвай на Паша за миналото. Страхувам се, че ако разбере за това, ще ме напусне.
– Няма да го направя – кимна жената.

Тя не се намесваше в отношенията на младите хора, оставяше ги да се обяснят сами. А за това, че Настя е седнала, отдавна беше казала на сина си. Още тогава, когато загубиха парите в къщата, каза, че са взели затворник.

Но се оказа така. И през цялото това време Павел никога не даде дума или намек, че знае тайната на Настя. Предполагам, че не е искал да я разстройва, да й напомня за мъчителните години от живота й.

Но Настя знаеше, че Павел все още не се е развел. Разбира се, това малко я разстрои, но мъжът я увери, че щом намери Вика, веднага ще се разведе с нея. Но Вика сякаш беше изчезнала във въздуха.

Павел се опита да я намери чрез полицията, но нямаше отговор. Научи, че допреди няколко месеца тя е имала малка туристическа агенция, която сега е фалирала. Той попита за Олег.

Нищо. Павел постепенно възвърна силите си, все още ходеше с помощта на патерици, но по-уверено. Беше успял да се върне към професията си, с остатъка от спестяванията си беше изградил малка фирма и сега тя бързо се разрастваше.

Бившите му партньори започнали да си сътрудничат с Пол и той бил сигурен, че скоро всичко ще се оправи. Бизнесът се развиваше, любимата му жена беше наблизо – за какво друго можеше да мечтае човек? Но с течение на времето Павел започна да забелязва, че Настя става замислена, понякога отива някъде, а после не може да обясни къде се намира. Павел се зачуди: дали отново не е сгрешил и втората жена му е изневерила? Това не му беше по силите и той реши да последва Настя.

Един ден ѝ каза, че има спешна работа, тръгна от къщи, Стас, който сега беше шофьор, изключи двигателя и те зачакаха. Тук се появи Настя, качи се в таксито и колата потегли. „Хайде да тръгнем след нея!“ – Павел каза на Стас, като стискаше зъби.

Избиваше го нервно треперене. Настя го беше излъгала, защото го беше уверила, че днес цял ден ще бъде вкъщи. Таксито потегли от града и Павел се досети къде отива Настя.

„На вилата.“
„Стас, ти не шофираш. Искам да се появя там, когато тя и любовникът ѝ вече са се настанили удобно“.

„Павел Михайлович, какъв любовник? Може би се бъркаш?“
„Много ми се иска да мисля така, Стас. Скоро ще разберем.“ Когато стигнаха до вилата, таксито вече го нямаше.

След като изчакаха малко, Павел слезе от колата. „Павел Михайлович, какво ще кажете да дойда с вас?“ – Стас предложи доброволно.
„Няма нужда, ще се справя сам“, каза твърдо мъжът и тръгна към къщата, като се подпираше тежко на патериците си.

На прага той се спря и се заслуша. В къщата се караха две жени. „Не ти дължа нищо, изнудвач!“ – изкрещя Настя.

„Докога можеш да продължаваш? Аз нямам пари.“
„А ти попитай мъжа ми, ако не искаш да разбере“ – чу Пол до болка познат глас. Той побледня от изненадаһттр://…..

Това беше Вика, която крещеше. „И какво трябва да разбера?“ – попита той, влизайки в къщата. Жените млъкнаха веднага.

Настя изпищя и закри лицето си с ръце. Вика се смая, а после се разсмя. „Ха! Мъжът е дошъл! Е, така е по-добре.

Време е да разбереш с кого живееш!“ – каза тя, като се усмихна нахално.
„И с кого?“
„С един убиец. Твоята Настя затвори и подпали къщата, в която умря доведеният ѝ баща“.

„Е, не я е заключила, а само е подпряла вратата с лопата“, отговори ѝ Пол с усмивка. „И не е подпалила къщата. Просто алкашът се е изгорил, трябва да пушиш по-малко.

А фактът, че Настя е била затворена, е защото никой не е разследвал истински случая“.
„Значи ти си знаел всичко“, прошепна Настя. „Как?“
„Настя, майка ми няма тайни от мен.

Не ти казах, защото се чудех колко дълго ще го криеш от мен“.
„Не знаех.“
„Значи се оказва, че Вика те е изнудвала с него, а?“ – Настя сведе глава и кимна слабо.

А Вика, осъзнала, че няма какво повече да губи, премина в настъпление. „И ти мислиш, скъпи хубавецо, че това е всичко?“ – засмя се тя. „Ха, а знаеш ли, че любовницата ти е родила в зоната от неизвестен човек? Да, Пашенка, твоята Настенка има дете, момчето ще навърши петата си година“.

Павел беше шокиран. Не беше очаквал такава истина. „Какво казва тя?“ – каза той накрая.

Настя се разтрепери като осиково листо и се разплака. „Да, имам дете, то живее с пралеля ми в предградията. Когато родих, тя го прибра, за да не го дават в сиропиталище.

Ходя да го виждам веднъж месечно, плащам на леля ми за издръжката му. Толкова се страхувах да ти кажа, не знаех как ще го приемеш“.
„Вика ли те изнудваше с това?“
„Ти не мисли, аз не съм харчила твоите пари, дадох всичко сама, това, което изкарах от масаж, и оставих малко за сина си“, прошепна Настя.

„Ти, подло момиче!“ – Павел изкрещя и с ярост замахна с патерицата си към Вика. „Ти си измъкнала пари от нея, възползвайки се от трагедията на една човешка трагедия“.
„Така говориш ти“, отвърна Вика и вдигна глава.

„А аз от какво да живея? Олег ме измами и замина в чужбина с моите пари, данъчната служба ме потърси, дори трябваше да си сменя фамилията. А ти? Намерил си си друга жена, така че я остави да се разпилява“.
„Трябва ли да ти напомням, че ти сам си избрал този живот?“ – Павел се възмутиһттр://….

„Ти ме изостави безпомощна, имаше връзка с бившия ми партньор, а аз те предупредих, че той е подъл човек. Въпреки че си струвахте един на друг. Излизай оттук сега.

Но утре до десет часа ела в службата по вписванията, аз ще бъда там, ще подадем молба за развод, ако не го направиш, обещавам, че ще те намеря в полицията, а после ще отидеш в затвора за изнудване. Проблемите с данъчната служба ще ти изглеждат като цветя“. Вика избяга от къщата.

Къде отиде тя, Павел не се интересуваше. Той само гледаше разплаканата Настя. „Защо не каза нищо за бебето?“
„Страхувах се, че ще ме изоставиш.

Паша, аз го родих от един човек от нашето село, с когото се срещах, дори искахме да се оженим. Но той се ожени за друга, когато ме вкараха в затвора, аз много пъти му разказвах за доведения си баща, но той така и не ме защити, измърмори. И аз разбрах, че съм бременна в затвора.

Дадоха ми предсрочно освобождаване, защото имам дете. Павел прегърна Настя и я целуна силно. „Моето момиче, колко много си преживяла! Но вече не се страхувай от нищо, аз съм с теб.

А как се казва синът ти?“
„Егорка. Досега не можех да го взема от леля му, нямах пари, нямах къде да живея, а после се появи ти. Как бих могла да ти разкажа всичко?“
„Настя, аз те обичам.

Мислиш ли, че не бих приела бебето ти? Твоето бебе е моето бебе. А за затвора… Колко си смешна! Нима си мислиш, че мама няма да ми каже? Защо си платила на Вика? Ако ми беше казала, щяхме да решим проблема за нула време“.
„Паша, съжалявам, че съм такъв глупак…“
„Моето глупаво момиче!“ – Павел я целуна нежно по носаһттр://…..

„И така, сега ще тръгнем оттук, за да вземем Егорка. Лелята ще го върне ли?“
„Разбира се, че ще го направи. Само че има още едно нещо…“
„Още нещо? Настя, колко скелети имаш в гардероба си, не мога да издържа!“ “Не, не мога!
„Това е последната тайна, Паша.

Аз съм бременна.“
„О, Боже мой! А аз се готвех да чуя нещо ужасно! Настя, това е благословия! И е много удобно!“ Това означава, че ще се оженим още по-скоро!
„И така… И така, ти ми предлагаш брак?“
„Разбира се! Скоро ще имаме второто си дете, а все още не сме се оженили!“
„Но ти все още си женен за друга…“
„Онази друга жена ще тича в службата по вписванията, за да се разведе. Тя е страхливка, тази Вика.

Просто не мога да разбера едно нещо…“
„Какво?“
„Как можех да я обичам преди? Тя е лъжкиня, тя лъже през цялото време!“
„Просто с мен си имал прозрение…“ – Настя се засмя и прегърна Павел. И аз научих какво означава истинска любов.
„И какво означава това?“
„Това е, когато почувстваш сродната си душа.

Аз те чувствам. А ти?“
„И аз!“ – И те, щастливи, се отправиха към колата. Пред тях имаше само светло бъдеще.

Трябва ли да ви разказвам колко щастлива беше малката Егорка, когато видя майка си? Лелята отначало се разстрои, че племенницата ѝ ще вземе детето, но после се зарадва. Нещата за Настя най-сетне се оправяха. „Добре се грижиш за нея – каза лелята….

„Нашето момиченце много страдаше“.
„Обещавам да направя Настя най-щастливата“, отвърна Павел. През целия път Егорка седеше в колата с ухилен поглед и попита: „Вярно ли е, че сега ще живее с майка си?“.
„С мама и татко“, отговори Павел за Настя.
„А кой е татко?“
„Аз, сине“ – усмихна се мъжът.

Настя се сгуши до рамото му и погали сина си по главата. Какво щастие, когато най-обичаните и скъпи хора са наблизо. Анна Александровна беше много изненадана да види момчето.

„Ти вече си баба – каза ѝ Павел. „А скоро…“
„Настя, имаш ли нещо против да ти кажа? Скоро ще станеш баба за втори път…“ Анна Александровна беше приятно шокирана от тази щастлива новина. А на следващата сутрин Павел вече беше в службата по вписванията.

Вики не беше там, той се намръщи. „Да я търся отново…“ Но тогава от кабинета погледна една жена. „Вие ли сте Никитин?“
„Да“, изненада се Павел.

„Жена ви беше тук, остави молба за развод, каза, че ще дойдете малко по-късно. Всъщност ние не правим това, но момичето наистина помоли. Както и да е, приех молбата, ще попълниш и твоите документи…

И кога ще ни разведеш?“
„След един месец.“
„А кога мога да подам нова молба?“ – Момичето погледна осъдително към Пол. „Още не се е развел с една, а мисли за друга.

Тези мъже…“ Но на Павел не му пукаше. Не му пукаше какво мислят за него. Той искаше да стане съпруг на най-добрата жена на света.

Да, дори и миналото ѝ да не беше съвършено. Но ние винаги бързаме да съдим даден човек, без да знаем подробностите. А неговата Настя е най-добрата.

Месец след развода си с Вика Павел и Настя се ожениха. Мъжът вече ходеше уверено и дори без патерици, като се опираше само на бастун. Малката Егорка вървеше важно до майка си.

Сега те бяха заедно. „Павел, съгласен ли си да вземеш Анастасия за жена?“ – строго попита жената-регистратор в службата по вписванията. Павел се изправи и се усмихна.

Беше сънувал и не разбра въпроса. Настя го погледна въпросително. „Какво правиш?“ – попита тя шепнешком.

„Променил си решението си или нещо подобно?“
„Категорично не, съгласен съм.“ Павел се опомни. И когато излизаха от службата по вписванията, на небето се появи дъга.

Знаещите хора казват, че това е късмет. Семейният живот ще бъде силен и дълъг, защото небето ще ги пази.

About the Author

admin

Administrator

Visit Website View All Posts