Влакът тихо завибрира, готвейки се за потегляне, и силен прощален сигнал се разнесе над перона. Вратите на електричката започнаха плавно да се затварят, когато в последния момент в купето буквално се промъкна малка, слаба възрастна жена. Още по-високи стъпала не можаха ли да измислят за тези електрички? Движенията ѝ бяха бързи и резки за възрастен човек, което веднага привлече вниманието.
Преди да влезе във вагона, тя успя да наругае и машиниста, и някакво момче, което се промъкна във вагона преди нея. „Кхе-кхе“, — прокашля се Галина Петровна, разбутвайки останалите пътници. В обикновена сутрин хората, изпълнили вагоните, не обръщаха особено внимание на новите пътници.
Но тази жена веднага предизвика негодувание сред хората с необичайното си поведение. „Ай!“ — изведнъж възкликна някаква жена, на която Галина Петровна успешно настъпи крака. „Ой!“ — отдръпна се от нея обикновен работник, когато тя сякаш небрежно го закачи с бастуна си.
Той ошашавено рязко се обърна, но, виждайки възрастната жена, нищо не каза. Сработи съветското възпитание, според което по-възрастните трябваше да се уважават, а не да се пререкават с тях. Галина Петровна пък, сякаш не забелязвайки случващото се, със строго изражение на лицето продължи да се придвижва през тълпата като ледоразбивач, разбутвайки стоящите пред нея.
Целта ѝ беше ясна — място на една от пейките и, за предпочитане, до прозореца. И ето, на една от седалките в края на вагона, отпусната, дремеше момиче. В ръцете си държеше изтъркана художествена книга, която почти падна на пода.
Галина Петровна, усмихвайки се злорадо, реши да помогне на неизбежното падане да се осъществи по-бързо. Протягайки бастуна си колкото може по-далеч, тя, въпреки клатенето на електричката, достигна до книгата и внимателно я пусна на пода. „Какво? Какво става?“ — с учуден поглед погледна старицата момичето, което често мигаше заради сънливостта си.
„Значи седиш? Съвест съвсем нямаш. Отстъпи място на възрастен човек.“ „Сега, разбира се, но защо да повреждаш книгата?“ — недоволно изсумтя момичето, вдигайки вещта…
„Я да не ми говориш тук. Вкъщи трябваше да спиш, а не тук, разсеяна.“ Неохотно отмествайки се, момичето започна бавно да се изправя, отстъпвайки място на неканената гостенка.
Тя искаше да възрази нещо на неласкавите коментари на бабата, но се сдържа, за да не направи нещата още по-зле. „Заповядайте, седнете“, — промърмори тя, внимателно слизайки от пейката, за да не обезпокои никого наоколо. Възрастната жена, явно недоволна, гордо вдигна глава и седна, сякаш победител в битка.
Тя бутна с рамо седящата до нея дама и тя, потопена в мислите си, изплашено трепна. „Махни си куфара оттук!“ — рязко произнесе Галина Петровна, дори леко бутайки с крак голямата чанта, лежаща в краката на съседката. Жената побърза да вдигне вещта си и я прибра под краката си, страхувайки се от още една рязка атака от новата си спътница.
След това напрежението във вагона сякаш започна да спада. Но Галина Петровна си остана да седи с мрачно изражение на лицето. Загледа се в двойката отпред.
„Ама че вие сте си същите като с Иван навремето!“ Седят прегърнати и се обичат безкрайно. „Не се тревожи, Ваньо, ще поправя грешката от младостта на нашия син. Тц!“ „Извинете, на мен ли говорите?“ — учуди се седящото до нея момиче, когато Галина Петровна произнесе мислите си на глас.
„Аха, сега! Ти ли ми трябваш!“ — засмя се старицата, смущавайки съседката. „А момче имаш ли?“ — внезапно попита тя момичето, което вече искаше да си сложи слушалките, само и само да се отвлече от Галина Петровна. „Имате ли?“ — учудено кимна момичето.
„Изневерява, сигурно?“ — попита бабата. „Ама че си позволявате!“ — не издържа тя и, ставайки от мястото си, побърза към другия вагон. „А на Галина Петровна какво ѝ пука?“ — премести се с усмивка до прозореца и започна да гледа преминаващите къщички.
„Моят Ваньо също никога не е изневерявал!“ — уморено прошепна тя. „Тогава защо гените му не се предадоха на Никита? Как можа?“ Тази мисъл не даваше покой на Галина Петровна нито денем, нито нощем. Синът ѝ, единствената ѝ кръвчица, беше напуснал първото си семейство.
Беше изоставил жена си и децата си заради някаква нова млада кукла, пет години по-млада от него. Галина Петровна чувстваше болка и обида за онази жена, която някога беше приела в семейството си. И за внуците, които сега бяха откъснати от баща си.
„Ама нищо, сега ще се явя при нея в офиса на работа, добре че имам адреса“, — продължи заплашително да си говори жената, без да обръща внимание на пътниците. Новата жена на сина ѝ, Полина, беше за нея враг номер едно. Всъщност градската среда беше виновна за всичко за Галина Петровна.
Щом Никита си уреди нова работа в центъра, ето ти, завърза си любовница. А после и с Любочка се разведе, остави две момиченца близначки без баща. Срам ме е дори да мисля за такова нещо.
Омагьоса го, не иначе. Блондинка, цялата ъгловата, слаба. Ами да, точно тя беше при съседката ми Людка, омагьоса го.
Не, синът ми е почтен, сам никога не би го направил. Ама нищо, добра идея ми подсказа съседката. Сега ще пристигна и всичко ще бъде както преди в семейството.
Ще бъде добре. „Здравейте, билетите показваме“, — извади Галина Петровна от мислите ѝ мъж на около четиридесет години, проверяващ билети. „Ами, ще намерим и ще репетираме“, — веднага ѝ мина през ума на бабата.
„Жено, билетът ви“, — наклони се към нея контрольорът. „Я виж ти какво си е наумил! Аз четиридесет години съм работила в завода. Пенсия получавам такава, че е страшно да се каже, а той от мен билет иска.
Добри хора, какво става?“ Мъжът се изнерви, оглеждайки се наоколо. Виковете на Галина Петровна мигновено привлякоха останалите пътници и те с любопитство наблюдаваха какво ще се случи по-нататък. „Ако имате някаква преференция, трябва да предоставите документи, които я доказват.“
„Ами какво, трябва ли сега да си нося всички документи? Да, една торбичка няма да ми стигне!“ Контрольорът отново искаше да възрази нещо, но го спря колежката му. Тя му прошепна нещо на ухото, след което той уморено въздъхна и започна да проверява билетите на другите пътници. „Ето това вече е нещо! Отлично настроение!“ — помисли си Галина Петровна, връщайки поглед към прозореца…
Електричката летеше през пейзажите, а в главата на Галина Петровна отново и отново възникваха сцени от предстоящия разговор. В чантата ѝ лежеше топъл пуловер, който някога беше изплела за най-голямата си внучка. Този пуловер се беше превърнал в символ на това колко много беше загубила заради новата жена на сина си.
„Ти никога няма да ми бъдеш снаха!“ — мислеше си Галина Петровна за Полина, стискайки устни. Когато електричката спря на гарата, тя бързо се запъти към изхода, разбутвайки останалите пътници. Слезе за няколко секунди, отмахвайки ръката на някакъв мъж, който ѝ предложи помощ.
„Размечтал си се, приятелю! Сега с една ръка ще ме хванеш, а с другата — чантата, и край! Няма ме вече!“ Обувките на Галина Петровна шумно тропаха по асфалта на перона. А погледът ѝ беше съсредоточен върху една единствена цел — офисната сграда отпред. И все пак реши да провери чантата си на пейката.
Внезапно да не е загубила главното средство срещу тази Полинка, по-точно, срещу нейната красота. Без да губи време, Галина Петровна влезе в офисната сграда и се запъти право към рецепцията. Лицето ѝ изразяваше решителност и негодувание.
„Трябва да видя Полина! Веднага!“ — изгърмя тя, вторачвайки се в служителката на офиса. Секретарката леко се смути от напора на неканената гостенка, непривикнала на толкова рязък тон от посетители. „Извинете, за кого питате?“ — опита се учтиво да попита момичето на име Виктория.
Но Галина Петровна я прекъсна. „Или ще я повикате, или ще се обадя в полицията!“ — настоя Галина Петровна. „Сега ще проверя коя е регистрирана в базата ни с това име“, — отговори момичето.
„И по-бързо!“ — подканяше Виктория Галина Петровна. Бабата се огледа и веднага се намръщи. Панорамни прозорци, многоетажна сграда, шум.
Колко не обичаше града, а сега вече го ненавиждаше заради това, че ѝ открадна сина. „Ох, бедната ми Любочка, снахата! Тази Полинка ѝ отмъкна сина ми. Мъж с две деца остана сама.
Момичета, имам дори снимки!“ Под учудения поглед на Виктория бабата извади от чантата си портмоне, в което имаше снимки на внучките. „Те са на пет години. Близначки, близначки!“ — усмихна се жената.
„Та те, откакто Никита мой с Любочка се разведе, съвсем спряха да идват на гости. А и въобще се странят. Сигурно си мислят, че щом баща им така постъпи, и баба им също ще направи така.
Но аз не съм такава!“ Сърцето на Галина Петровна се сви от болка при мисълта, че снаха ѝ Любочка е останала сама, съвсем без подкрепа. Галина Петровна си представи колко трудно ѝ е да се справя с битовите дела. „Трябва и децата да подготви за училище, и на работа да ходи, и да се грижи за къщата с добитъка.
Все пак има стопанство. А внучките…“ На жената ѝ беше особено жално за момичетата, които сега растат без баща, лишени от неговото внимание и грижи. След няколко минути в асансьора светна лампичка и вратите се отвориха.
Полина, учудена и леко развълнувана, излезе да посрещне Галина Петровна. Когато Полина се появи пред нея на вратата на асансьора, тя веднага я огледа от главата до петите. Цялата слаба, ъгловата, с тънки ръце и крака.
Бледата кожа придаваше на жената болезнен вид, а под очите ѝ се бяха образували тъмни кръгове, сякаш отдавна не беше спала. Полина нервно наблюдаваше свекърва си, прикривайки корема си с ръце. „И какво е намерил моят Никита в нея?“ — мислеше си Галина Петровна, с всеки миг чувствайки все по-голямо раздразнение.
Полина изглеждаше някак си уплашена, сякаш се боеше от всеки звук или поглед. Но Галина Петровна се радваше на това, защото планът ѝ работеше просто отлично още от прага. Сега ще ѝ избие всички глупости от главата на това момиче.
И все пак как синът ѝ е могъл да остави предишната си жена, такава надеждна, спокойна жена, родена сива мишка? Омагьоса го, не иначе. Погледът на Галина Петровна ставаше все по-суров, от което Полина пред нея се свиваше все повече. „А ето я и нея, разлучницата! Хайде навън, имаме разговор!“ „Галина Петровна, аз…“ „Я да не ми говориш тук!“ Полина мина през турникета, след това навън и виновно сведе очи.
И все пак как е могъл да замени Любочка, жена, кръв и мляко? Да, ето това е чудо! Може би му е купила нещо екзотично на Никита, та я е избрал? Или е поръчала всякакви ресторантски ястия и ги е представила за свои? А Никиточка повярвал. Той на Галина Петровна е пораснал толкова добро и доверчиво момче. Сърцето на майката кипеше от обида и негодувание.
Но нищо, сега тази Полинка ще отговаря за всичко. Сега Галина Петровна ще демонстрира главния си аргумент, че Никита е направил грешка. „Ето ти, да знаеш!“ — злобно извика Галина Петровна и с бързо и точно движение плисна зелена течност право върху Полина.
Ярки капки попаднаха на лицето, шията и роклята на жената, оставяйки забележими следи. „Какво е това? Какво става?“ — завика обърканата жена. Галина Петровна не отговори нищо.
„Какво още разговаря с тази глупачка?“ Тя само продължи да разлива зелен разтвор по ръцете и краката ѝ. Особено се зарадва Галина Петровна, когато боята попадна на бялата блуза и пола, които явно бяха скъпи, а може би дори и нови. Полина изпищя, отдръпвайки се назад, опитвайки се да изтрие зеления разтвор.
Но това само влоши положението. Петната се размазваха, оцветявайки кожата и дрехите още повече. Галина Петровна не спря дотук…
Напразно се е запалила така. Бабата дръпна Полина за полата и от злоба я дръпна толкова силно, че платът се скъса. „Ето ти за всичко, градска фифа!“ — добави Галина Петровна, наблюдавайки как Полина, объркана и шокирана, се опитва да прикрие скъсаната си дреха с ръце.
Искаше ѝ се да откъсне и ръкава на блузата, но не можа да достигне. Много висока е тази Полина на тези си токчета. Но и това не беше всичко.
Галина Петровна още вкъщи на село се беше приготвила за финалния щрих. В чантата ѝ лежеше малко пликче с тор, което предусмотрително беше взела със себе си. Сега този момент настъпи.
Без да чака Полина да се опомни, тя извади парченце и го хвърли по младата жена. А после още едно и още едно. Полина изпищя и побягна.
Тежка миризма веднага се разнесе наоколо. Но на Галина Петровна не ѝ пукаше. На нея не ѝ трябва да се пръска с парфюм пред никого.
От Полина вонеше така, че, гледай, и съзнание да загубиш не е далеч. За секунда жената дори си помисли, че нейният Никита е бил омагьосан от тези феромони. В парфюма са му подсипали и примесили нещо.
Затова сега Полинка няма скоро да се измие. И може би това увлечение ще мине на Никита. Когато Галина Петровна седна обратно в електричката, тя почувства дълбоко удовлетворение, смесено с радост.
И този път дори стъпалата на вагона не ѝ се сториха толкова високи. Тя се облегна на хладното стъкло на прозореца и през преминаващите пейзажи започна да мисли как се е защитила, как е защитила любимите си внучки, а заедно с това и Любка. Дори не я е защитила, а ѝ е върнала мъжа.
Защото Никита, като види тази си глупачка, ще избяга от нея надалеч, от тази грозотия. Само петите му ще блестят. Тя си представяше как сега Полина със зелен разтвор на лицето и скъсана пола вечно ще помни този ден.
„Но сега нека знае, че не може просто така да разрушава семейство“, прошепна Галина Петровна с удовлетворение, свивайки устни. Влакът спря на поредната гара и във вагона започнаха да влизат хора. Сред тях беше момичето, което Галина Петровна тази сутрин беше успяла да изгони от мястото до прозореца.
Щом видя възрастната жена, веднага се шмугна в друг вагон. „Ето така е правилно, и тази Полина сега ще ме се страхува също. Мисли си, че щом е градска и пазарува във всякакви големи магазини и ходи по ресторанти, всичко може!“ Действията на Галина Петровна ѝ се струваха правилни и справедливи.
Защото някой трябваше да защити бившата снаха и децата. Синът, според майка си, просто беше заслепен от младостта и външността на новата си жена. Но скъпата майчица най-накрая му показа истинското лице на новата му избраница.
Тя си спомняше всеки детайл от скорошната сцена. Зеленият разтвор, скъсаната пола — всичко това сега беше част от малката ѝ победа, за която оставаше само да разкаже на Любочка. С усмивка на лицето и чувство на лекота в душата, Галина Петровна през целия останал път гледаше през прозореца, доволна от това, което беше направила.
След час, сякаш на криле, Галина Петровна летеше към дома на Любочка. Нямаше търпение да сподели със снаха си своята история, за това как е оправила лицето на разлучницата. Последните седмици Галина Петровна ходеше при Люба като на работа.
Всеки ден посещаваше снаха си и внучките. Носеше подаръци, помагаше с пари, стараеше се да подкрепи жената във всичко. Ако Люба внезапно трябваше да излезе някъде, винаги оставаше да гледа внучките, точно както преди.
Люба беше работлива, вечно ходеше на допълнителни смени вечер. И как Никита можа да я замени за офис мишка. — Люба, това съм аз! Отваряй! — почука на вратата на снаха си жената.
Само че днес нещо не беше наред. Вече цели петнадесет минути Галина Петровна тъпчеше пред верандата на къщата на Люба, чукаше на вратата, но никой не бързаше да ѝ отвори. Тя вече започваше да губи търпение и се готвеше да си тръгне, когато вратата със скърцане се открехна.
— Ба! Ой, Галина Петровна! — Каква ти Галина Петровна, внучке! — засмя се бабата, когато видя на прага най-малката. — А мама къде е? — Спи, каза, че не трябва да ти отваря. — Какви са тези глупости? — учуди се Галина Петровна.
— И защо говориш с мен като с непозната леля? — Защото ти не си ми баба, — отговори момичето, мигайки с очички. — Че какво? Какви са тези шеги? — Моята баба е в друг град, така ми каза мама. На прага изведнъж се появи сънена Люба, прозявайки се след дълъг сън…
Галина Петровна строго сви устни, възмутена от подобно изявление и външния вид на снаха си. Беше обяд, а Любка все още не беше станала от леглото. А Галина Петровна вече почти беше успяла да върне мъжа ѝ в семейството, между другото.
— Ленка, хайде в къщата, казах ти да не отваряш. — Ох, сега ще си го получиш, — злобно хвърли снахата, кръстосала ръце на кръста. Момичето веднага побърза обратно в къщата.
Люба се прозина, а след това недоволно погледна Галина Петровна. — Ами, какво искаш? Дотегна ми вече да се шляеш тук, стара. Галина Петровна замръзна от изненада, не разбирайки какво става.
— Това е от шока, все още не може да се съвземе след развода и говори така с мен, защото вини и Никита, и мен също. Веднага намери оправдание за поведението на Люба Галина Петровна. — Да, аз дойдох при теб и при любимите ми внучки с новини, скъпа моя, — плахо започна Галина Петровна.
— Само че Ленка каза, че не съм ѝ баба. Наистина ли толкова много ми се сърдиш заради сина ми? Но Люба изведнъж се засмя гръмко, някак си неочаквано злобно и язвително. — Какви внучки, Галина Петровна? Не са твои внучки.
Истинският им баща ще излезе след месец от места, не толкова отдалечени. А твоят Никита просто ми попадна удачно. На Галина ѝ се подкосиха краката.
Главата ѝ се завъртя от чутото и тя се вкопчи във вратата, за да не падне. — Те мои внучки ли са? Какво говориш? Баба им е някъде на четиристотин километра оттук май. Или коя е майката на Пашка? — Чакай.
Същият този Пашка, който влезе в затвора преди пет години за кражба. От него ли са ти близнаците? — Ами да. От кого другиго? — Те съвсем не приличат на твоя Никита.
Големи очи, дълъг нос. На Галина Петровна ѝ се насълзиха очите. Тя е толкова привързана към внучките.
Оказва се, че момичетата винаги са ѝ били чужди. И какво сега? Няма да я помолиш да остане тяхна баба. А и Люба е настроена някак си агресивно.
— Накратко, не идвай повече тук, разбра ли? — каза Люба. — Твоят син се оказа по-съобразителен. С тези думи Люба хлопна вратата право пред носа на жената, която няколко години наричаше свекърва.
Галина Петровна още няколко секунди стоя неподвижно, сякаш я беше обляла ледена вода. Думите на Люба звънтяха в главата ѝ, предизвиквайки усещане за празнота и недоумение. — Как така? Всичките тези пет години тя се е грижила за чужди деца.
А самата Люба, оказва се, през цялото това време ги е лъгала. Ох, а на Никита колко му е било тежко, когато е научил истината. Възпитавал ги е, обичал ги е, а никога не е бил техен баща.
Галина Петровна бавно се отдалечи от къщата, залитайки. Тя беше сигурна, че за близначките трябва да се благодари на нейното родословие. Майка ѝ имаше няколко дъщери, а баба ѝ дори близнаци.
И винаги е говорила за това на Люба, хвалела се е. Сега вече ѝ е ясно защо снахата се е смеела на това, и толкоз. Галина Петровна стигна до старата пейка до портата и седна на нея, не намирайки сили да продължи.
Какво да прави сега? Нейната сутрешна постъпка, когато набързо реши да накаже разлучницата, сега ѝ се струваше глупава и дори опасна. Трябва да избяга при Полина и да ѝ се извини. По-бързо.
А то синът ѝ ще се откаже от нея, щом е защитавала чужда леля, така и ще си остане сама. Решила, че трябва да поправи ситуацията, Галина Петровна стана от пейката, събра последните си сили и побягна обратно към влака. Тя знаеше, че трябва да се върне при Полина, да ѝ се извини и да се опита да заглади всичко.
Може би новата снаха ще ѝ прости. И ето, Галина Петровна отново пътуваше в претъпкана електричка. Само че преди това успя да отскочи до вкъщи, за да вземе някакви гостилници.
Може би ще успее да омилостиви Полина? Този път в ръцете на жената имаше голяма чанта с провизии от мазето. Краставици, домати, сливово сладко. А и Галина Петровна се държеше този път по-различно.
Приближавайки се към касата на гарата, тя за първи път от дълго време си купи билет. Надяваше се ангелът-хранител да се смили над нея, да прости на старата глупачка. „Бабо, слагайте бурканите, тежко е да се държат“, предложи жена, потупвайки мястото до себе си.
„Не, мила, аз ще постоим така“, — отмахна Галина Петровна. Срещайки познатия контрольор, тя мълчаливо подаде билета на мъжа. Той вече искаше да мине покрай нея, твърде добре помнеше сутрешния инцидент.
„Благодаря“, — тихо кимна мъжът. „Моля, белтъци“, — отговори Галина Петровна. Когато електричката най-накрая пристигна на гарата, Галина Петровна излезе и се запъти право към апартамента на Никита.
Сърцето ѝ биеше лудо, коленете ѝ трепереха от вълнение. Но тя знаеше, че няма връщане назад. Качвайки се на нужния етаж, тя замръзна пред вратата.
„Това е всичко, сега всичко ще се реши“, — тя тихо почука. Вратата се отвори и на прага се появи Полина, цялата в зелен разтвор, с червени от сълзи очи. Галина Петровна като я погледна, веднага отвърна поглед.
Как е могла да направи такова нещо? „Прости ми, моля те, прости“, — шепнеше тя, не смеейки да погледне снаха си. Ръцете на Галина Петровна трепереха, а гласът ѝ се късаше от емоции. „Стара медуза, съвсем съм изкукуригала…
Не ме лишавай от сина ми, той те обича. Ако разкажеш какво съм направила, ще се откаже от мен, ще ме изостави.“ Галина Петровна си спомняше как съвсем доскоро е заставала твърдо зад Любка, първата си снаха.
А сега е готова да коленичи и да се извини на Полина, само и само да поправи всичко. Но кой ще ѝ прости такава постъпка? Галина Петровна беше готова за най-лошото. Но Полина изведнъж се усмихна.
Жената мълчаливо се отдръпна навътре в апартамента, канейки свекърва си да влезе. „Полиночка, не мълчи, мила!“ И изведнъж Галина Петровна поривисто прегърна снаха си, желаейки да заглади вината си. И как Галина Петровна не беше забелязала красотата ѝ! Висока, с дълга коса, големи и сини-сини очи, като небето в ясен ден.
„Галина Петровна, скоро ще станете баба!“ — прие прегръдката на жената Полина. „Какво? Ох, как е здравето ти! Да вървим в болницата, господи, Полиночка!“ „Галина Петровна, всичко е наред. Това е просто зелен разтвор“, — успокои свекърва си жената.
Когато вечерта се върна Никита, синът на Галина Петровна, той замръзна в недоумение. Жена му, цялата в яркозелена боя, седеше на масата и пиеше чай заедно с Галина Петровна. Те си разговаряха мило, сякаш всичко случващо се беше нормално.
Това се оказа толкова неочаквано, че мъжът не можеше да повярва на очите си. Майка му, която ненавиждаше Полина, сега изведнъж я обичаше безкрайно. „Здравейте на всички! А какво става тук?“ — попита Никита, объркано оглеждайки двете жени.
Галина Петровна се напрегна, наблюдавайки снаха си. Полина разбираше, че трябва някак си да обясни на мъжа си скорошния инцидент, но не искаше да поставя свекърва си в неудобно положение. Затова, когато Никита попита за външния ѝ вид, жената спокойно каза.
„А какво става, любими?“ „При нас всичко е наред, не се тревожи. В работата имаше неприятен случай. Една от колежките падна точно пред мен, заради което случайно разля зелен разтвор.
Но нищо страшно. Струва ми се, че този цвят много подхожда на очите ми. А ти как мислиш?“ Никита въздъхна с облекчение, въпреки че все още изглеждаше леко развълнуван.
За него беше важно в семейството да има мир, особено след скорошните трудности. Галина Петровна пък уморено издиша. „Слава Богу, днешното произшествие ще остане в тайна.“
Никита се усмихна на Полина, но след това след пауза реши да сподели с майка си важна новина. „Мамо, щастлив съм, че дойде и че между теб и Полина най-накрая се оправиха отношенията“, започна той леко нервно.
„Но трябва да знаеш истината. Люба, децата, те не са мои.“ Призна той, явно очаквайки рязка реакция.
Но Галина Петровна само тихо въздъхна и с усмивка поклати глава. „Няма нужда от думи, сине, аз вече всичко знам“, каза тя, нежно стискайки ръката му. Погледът ѝ беше топъл, заради което мъжът дори нервно се засмя, радвайки се, че майка му толкова лесно прие тази новина.
„И това не е всичко.“ Тук Галина Петровна се напрегна. „Наистина ли иска да каже, че все пак ще помага на Любка? Че винаги ще смята чуждите деца за свои?“ „Не, това е недопустимо.
Особено след поведението на Люба.“ „Мамо, с Полина ще имаме дете.“ Каза той с гордост, а очите му светнаха от радост.
„Нищо не казва за Люба, значи е решил да я пусне, колкото и да е трудно.“ Лицето на Галина Петровна се озари от широка усмивка. Тя не се сдържа и се засмя, добродушно, с облекчение, което неочаквано прерасна в сълзи от радост.
Жената изтри очи и с усмивка каза: „Знам, сине, вече знам. Полина ми разказа всичко, миличък мой“…
Смееше се тя, гледайки Никита с нежност. „Благодаря ти, миличък.“ „Сестричке, Никит, а вие защо седите с отворена врата? Ще влезе още някой?“ В кухнята внезапно влезе същото момиче, чиято книга Галина Петровна днес сутринта беше изпуснала на пода в електричката.
„Ама че те!“ — изруга Галина Петровна, наблюдавайки момичето. „Хайде и с теб да се сдобряваме, какво ли?“ Никита все още беше в шок от случващото се и учудено погледна майка си. Но тя просто продължаваше да се усмихва.
След този искрен разговор тримата решиха, че е време да си починат заедно. Семейството прие поканата да вземе отпуск и да отиде на село, при Галина Петровна. Там, сред пъстри и зелени поля, съвсем не заради всякакви химикали, те се надяваха да намерят спокойствие и да възстановят силите си.
About the Author
