Андрей много често сънуваше един и същи сън. Той и Катя вървят през поле, наоколо цъфтят маргаритки. Момчето държи момичето здраво за ръка, а тя изведнъж се смее, започва да се измъква, а след това побягва.
Той тича след нея през цъфтящото поле, също се смее. И изведнъж фигурата на момичето става размита, неясна, сякаш я обгръща мъгла. И край.
Андрей не вижда Катя. Той крещи, вика я, а наоколо само маргаритки. Андрей се събужда от бясното туптене на сърцето си.
Юмруците му са стиснати, зъбите му са стиснати до болка, иска му се да вие. Да, Катя вече я няма. И ето това вече е реалност.
Този сън се повтаряше през всичките пет години, които Андрей прекара в места, не толкова отдалечени. И най-страшното е, че той е виновникът за това, че Катя вече я няма. И болката от стореното времето не е излекувало.
Андрей знаеше, че лежи със причина. Дори смяташе, че са му дали малко. Трябваше да е доживотен затвор, за да не излезе никога на свобода.
За да не диша въздуха, който Катя никога повече няма да може да диша. За да не ходи по улиците, по които тя никога повече няма да стъпи. Никога.
Никога. Но срокът изтече. И ето че настъпи денят, когато вратите на затвора се отвориха пред него, а след това с трясък се затвориха зад гърба му.
Свобода. Но за какво му е тя? Андрей не тръгна веднага от колонията към спирката. Въртеше се из околностите, събираше мислите си, накъде да поеме сега.
Впрочем, изборът не беше голям. Само при родителите си в селото. Никъде другаде не е нужен на никого.
Да и той сам на себе си не е нужен. Андрей седна на пейка в жалка алея до автобусната спирка, затвори очи и мислеше. Мислеше.
Спомняше си. Преди пет години животът му беше съвсем друг. Той обичаше и беше обичан.
С Катя се запознаха в спортен клуб. Андрей работеше там като треньор. Една вечер видя удивително красиво момиче.
Тя беше дошла за първи път и сама не знаеше какво иска. Дали да укрепи мускулите си, или да свали килограми. Впрочем, откъдето и да я погледнеш, нямаше проблеми с фигурата.
Просто момичето реши да се присъедини към тренировките. Сякаш беше модерно. Андрей стана неин треньор.
Той ѝ предложи редица укрепващи упражнения, препоръча ѝ определени уреди. Катя го слушаше, изпълняваше всичко, което ѝ казваше. Започнаха да общуват и просто така, за живота, както се казва.
А после изведнъж разбраха, че се привличат един към друг. И това не беше просто физическо привличане, не. Сърцата и на двамата трептяха при вида на другия.
Андрей и Катя започнаха да се срещат и Андрей беше най-щастливият на света. Въпреки че разбираше, че са от различни светове и всичко няма да е толкова просто. Катя имаше влиятелни родители.
Баща ѝ беше банкер, майка ѝ беше главен лекар в една от големите частни клиники в града. Самата Катя учеше в последен курс на престижен университет. Бъдещ юрист.
Андрей беше неуспешен спортист, родом от малко селце. В младостта си често печелеше награди по вдигане на тежести. Дори след училище отиде да учи във физкултурен университет.
И ето че едва в пети курс, преди сериозни състезания, се оказа, че може да сложи дебел кръст на спортната си кариера. На медицински преглед изведнъж откриха, че има проблеми със сърцето. Не критични, но големи натоварвания са му противопоказани.
И как е пропуснал това по-рано, не е ясно. Андрей, разбира се, много се притесни, но после се съвзе. Завърши университета, но повече името му не се чу никъде, на нито едно състезание.
Андрей се пренасочи към треньорска работа. Сега от сутрин до вечер се занимаваше ту с детски групи, ту с гламурозни девойки, ту с мършави момчета, мечтаещи за желаните мускули и прословутите плочки на корема. Впрочем, Андрей възприемаше работата си като временна.
Той мечтаеше, че един ден ще спечели много пари и ще стане собственик на точно такъв спортен клуб. Но тогава това бяха просто мечти, нямаше кой да му помогне. Родителите му, майка му – доячка, баща му – тракторист, те не можеха да помогнат на сина си от тяхното село, затова Андрей трябваше да разчита само на себе си.
И именно затова той вземаше допълнителни смени и работеше извънредно. Да, успя да си купи малък апартамент и евтина кола, но искаше повече. А после срещна Катя и изведнъж му се прииска да премести планини.
Да, той разбираше, че тя по същество е богато, разглезено момиче, свикнало с друг живот. И затова работеше още повече в клуба си, за да не лишава любимата си от нищо. Колегите на Андрей дори го спираха, казвайки, че всички пари не могат да се изкарат, но той ги слушаше ли? И все пак Андрей не се хареса на родителите на Катя, когато тя ги запозна.
Майката Инеса Игоревна, като чу за родителите колхозници, сви нацупените си устни, а бащата, Дмитрий Олегович, само се ухили. Да, нищо не му казаха в вечерта на запознанството, но после заявиха на Катя в ултимативна форма, че тя се разделя с Андрей, иначе Дмитрий Олегович ще я лиши от всички финанси. Но Катя се оказа упорита девойка и при това много влюбена в Андрей.
Тя заяви на родителите си, че се разделя с тях и ще живее занапред с Андрей. На следващата сутрин Катя беше на прага на студиото му, с куфари, кашони и пакети. Андрей дори се обърка от такъв обрат, а после много се зарадва.
По дяволите всички тези трудности, важното е, че са заедно. А пари, той задължително ще ги спечели и бащата на Катя още ще се гордее със зет си. Да, Андрей вече мечтаеше за сватба с Катя.
Катя успешно завърши университета и започна добра работа. Те продължиха да живеят заедно. Дмитрий Олегович, въпреки че заплашваше да остави дъщеря си без нищо, не го направи, той редовно ѝ пращаше пари по карта.
Андрей подозираше, че и с работата също ѝ е помогнал той. Всичко това малко го дразнеше, а Катя само се смееше. „Ще видиш, още ще се сприятелите“, – твърдеше тя.
И Андрей много искаше да повярва в това. А после най-сетне предложи брак на Катя. Тя, разбира се, отговори „да“.
И той дори я заведе да я запознае с родителите си в селото….
Майката и бащата на Андрей ги приеха радушно. Майката изпече пирожки, направи пача, изпече патица и приготви още много неща със собствените си ръце.
Бащата напали банята. Горещо, както трябва. Катя, която за първи път попадаше в село, беше някак си смаяна.
Тя беше изненадана от простия бит на родителите на Андрей, уплашиха я съседските гъски и беше шокирана от селския пияница Петка, който, усетил предстоящото угощение, се въртеше около двора, докато Андрей настоятелно не го помоли да се скрие от погледа. Вярно, трябваше да му даде половин литър. „Каква диващина!“, – повтаряше Катя от време на време, оглеждайки всичко наоколо.
„Катюш, не си права, тук е просто и красиво!“, – отговаряше ѝ Андрей. „Просто, както навсякъде, има свои нюанси.“ Катя объркано се усмихваше.
Също толкова объркано се усмихна и на масата, когато Анна, майката на Андрей, я черпеше с пирожки и месо. На момичето ѝ се искаше морски дарове, по-добре раци, но откъде тук раци? Само рачешки рулца в магазина. И в банята на Катя също не ѝ хареса.
Честно казано, тя попита Андрей. „И как се къпете там?“ „А какво? Да, банята не е нова, но е чистичка.“ Но това беше първото запознанство на Катя със селото.
И на селото с Катя. Андрей само снизходително се усмихваше, смятайки, че Катя ще свикне с всичко. Освен това те няма да живеят тук.
Родителите, въпреки всичко, приеха бъдещата си снаха. А Петър Иванович, бащата на Андрей, му прошепна на прощаване. „По-често я води при нас, още ще ѝ хареса тук.“
Може би и щеше да ѝ хареса, но се случи ужасното. На връщане, вече при влизане в града, ги засече джип. Старата кола на Андрей лесно излетя от пътя.
Удар, звън на счупено стъкло и тишина. Когато Андрей дойде на себе си, разбра, че е в болница. Първото, което попита медицинската сестра, която се оказа наблизо, беше: „Как е Катя?“.
Но тя замълча, наведе очи. Замълча после и докторът, когато го преглеждаше. Затова пък следователят, като разбра, че Андрей е дошъл на себе си, веднага съобщи, че Катя вече я няма.
И че Андрей е виновен за това. Първото, което изпита, беше шок. „Как така я няма? Защо? Това не може да бъде!“ А после дойде осъзнаването.
Нима той е виновен за нещо? Все пак там имаше джип. Но следователят настояваше на своето. Виновен е Андрей.
От болницата Андрей попадна в следствения арест. А после имаше съд. И съдията също беше убедена, че само Андрей е виновен за смъртта на Катя.
Прокурорът беше просто във вихъра си, представяйки всички доказателства. А държавният адвокат на Андрей, напротив, мълчеше повече, както мълчеше и самият Андрей. Той изобщо не слушаше добре съдебното заседание.
И всички детайли по това дело не достигаха до съзнанието му. Той разбираше главното. Независимо дали джипът беше виновен, или не, заради него загина Катя.
Той не удържа волана. Той е виновен. Като в мъгла Андрей изслуша присъдата.
Като в мъгла видя сълзливото лице на майка си и нацупения баща. Родителите на Катя не бяха в съда поради здравословни причини. А това беше и за добро.
Нямаше да може да понесе погледа им. И ето че му дадоха пет години. И той ги излежа от начало до край.
Да, вината си пред закона изкупи, но пред съвестта си – не. Той все още се смяташе за виновник за смъртта на любимата си девойка. – Ей, приятел, нямаш ли цигара? – разнесе се дрезгав глас съвсем наблизо.
Андрей трепна, събуждайки се от спомените си. До пейката стоеше мъж с вид на клошар. Андрей извади пакет евтини цигари, отвори го и го подаде на непознатия.
Той се зарадва, извади една и, без да пита за разрешение, седна до него и запали. – Току-що излязъл? – попита непознатият. Андрей мълчаливо кимна в отговор.
Ясно. А защо не бързаш към дома? – Андрей сви рамене. – Е, да, не всеки тук го посрещат с музика и го чакат у дома.
ухили се мъжът. – Няма къде да отидеш? – Защо да няма къде? Ще отида при родителите си. Най-сетне отговори Андрей.
Да, само родителите ни ще ни приемат, каквито и да сме. А жена, деца? – попита любопитно събеседникът. – Слушай, а тебе какво ти е? – избухна Андрей.
Какво се месиш? – Ох, извинявай, не е моя работа. Просто виждам, че си толкова съкрушен. Реших да те подкрепя.
Извинявай. – Да, ти ме извини, че не се сдържах. – извини се Андрей.
Просто ми е гадно на душата. Как се казваш? – Ами последните десетина години все Витьок ме наричат. – Ето, Витьок, не знам как да живея по-нататък.
И Андрей разказа на този първи срещнат за Катя, за тяхната любов и за нейната смърт. Витьок го изслуша, помълча, изхвърли фаса в храстите и предложи. – Трябва да се видиш с твоята Катя, да ѝ се извиниш.
Може и душата ти да се успокои. – Ти съвсем ли си? Как ще я видя? – Ами иди на гробищата, попитай портиера къде е погребана. Данните все пак помниш? Е, така, поседи на гроба, излей си мъката.
Може и да ти олекне. Ще разбереш как да живееш по-нататък. Каквото и да се случи, трябва да се живее.
Произнесе Витьок, после видя идващ автобус и се оживи. – О, петнадесети, той точно отива до градските гробища. Тръгвай.
Андрей го погледна недоверчиво, а после обърна глава към автобуса. А този клошар май е прав за нещо. Андрей трябва да се извини на Катя.
Той благодарно кимна на Витьок и побягна към автобуса, който вече потегляше от спирката. Кондукторката го огледа с обичайния си поглед, таксува го за пътуването. – Гробищата – крайна спирка? – попита Андрей.
Аха, – кимна жената и се загледа през прозореца. И Андрей също се облегна с чело на стъклото, мислейки през целия път за тъжната си съдба и спомняйки си миналото. Той влезе в гробищата, когато вече последните посетители се отправяха към изхода.
Посещения до осем часа! – чу той скърцащ старчески глас. На вратата стоеше старец с пухкава бяла брада и удивително добри очи, сякаш Дядо Коледа, само че без елече, торба и други новогодишни атрибути. – Надявам се, че ще успея! – отговори му Андрей…
Вие, извинете, портиера ли сте? – Аз съм! – кимна старецът. – Трябва да намеря един гроб, помогнете, тук трябва да е погребано моето момиче. Андрей каза името и фамилията на Катя, кога е родена и кога е починала.
Старецът се съгласи да погледне в списъците си. По пътя, докато вървяха към неговата къщичка, Григорий Семьонович разсъждаваше за това колко жестока понякога е съдбата. – Годеница, казваш, – ех, жалко! Съвсем млада! Да живееше още и още твоята годеница! Думите му, като нож в сърцето, режеха Андрей, но той мълчеше и мрачно крачеше след него.
Мястото, където почива Катя, Григорий Семьонович намери за нула време и предложи да помогне да го води по пътеките на гробището. Андрей не се противопостави, иначе щеше да се лута много дълго. А там и този старец с вид на Дядо Коледа щеше да го помоли да си тръгне.
Той, макар и на външен вид да е дядо, се усеща, че е дядо с характер. И ето че след няколко минути Андрей вече се приближаваше към нужния гроб. Още отдалеч забеляза, че гробът на Катя изглежда някак странно.
Все пак е дъщеря на банкер, а гробът е неподдържан, обрасъл с бурени, без ограда и само кръст върху него вместо паметник. – Не, дядо, нещо си объркал, не може тук да лежи моята Катя! – каза Андрей със съмнение. – Нищо не съм объркал.
Веднага отговори Григорий Семьонович. – Ето и снимката на кръста. Екатерина Дмитриевна Колбина, родена на 21 септември, починала на 17 май.
Ех, съвсем малко, 20 години е било момичето, колко жалко, толкова красиво. На 23 беше. Автоматично повтори Андрей.
Да, ама не, – изкърка Григорий Семьонович. – Годините на живот погледни, жених. И старецът посочи снимката.
Андрей се приближи и се вцепени. От снимката на кръста го гледаше съвсем непознато момиче. Името, фамилията и бащиното име бяха като на годеницата му, но датата на раждане беше друга, а датата на смъртта същата.
Това не е моята Катя, – прошепна той, а после се обърна към пазача. – Дядо, тук трябва да е погребано друго момиче някъде. Данните са същите, дори е починала в същия ден, но годината на раждане е друга.
Друга клиентка нямам, точно помня, – поклати глава пазачът. – А ти все пак погледни, – настоя Андрей. – Е, хайде, щом не вярваш, – промърмори Григорий Семьонович.
Друга Катя с подобни данни нямаше в списъците на пазача на гробищата. Андрей беше в недоумение. Може би годеницата му е погребана на друго място, но къде? Имаше още едно градско гробище, но то се намираше в съвсем друг район.
Едва ли щяха да погребат Катя там. И все пак Андрей реши да се увери. Отиде там.
Там изобщо не са погребвали никаква Катя през месеца, когато загина годеницата му. Андрей можеше да получи отговори на въпросите си само от едни хора. От родителите на Катя.
Именно натам, след известно колебание, той се отправи. Да, мъжът разбираше, че срещата ще бъде далеч не радостна и че може би просто ще го изгонят, но трябваше поне да опита. Септемврийският ден бързо угасваше, когато той стигна до елитния квартал, където живееха родителите на Екатерина.
Андрей стигна пеша от спирката до бариерата, след която започваше територията за много важни персони. Там живееха родителите на Катя. – Ей, човече, какво се мотаеш тук? – извика му един от охранителите от КПП-то и се приближи.
Махай се оттук, докато е време. – Ами трябва да видя Дмитрий Олегович, – решително отговори Андрей и каза фамилията на бащата на Катя. – Какво казваш? – засмя се охранителят.
А папата не искаш ли да видиш? Казах ти, махай се оттук. И в този момент пристигна кола. Откъм шофьорската седалка се свали стъклото и млада жена нервно извика.
Какво става? Защо е затворена бариерата? – Ох, извинете. Охранителят веднага промени изражението си и махна на колегата си. Бариерата се вдигна, колата потегли.
А Андрей объркано гледаше в салона на автомобила. – Катя! Зад волана беше Катя. – Да, тя се беше променила, беше станала малко по-пълна, а косата ѝ от златисторуса беше станала кестенява.
Но това беше тя! – Катя! – извика Андрей и се хвърли към колата. Жената чу виковете му, обърна се недоумяващо, погледите им се срещнаха. В следващия миг стъклото се затвори и колата рязко ускори.
Андрей се опита да тръгне след нея, но охранителят го хвана. На помощ му дойде колегата му. Двамата избутаха Андрей далеч от КПП-то…
Махай се оттук, че ще викнем полиция сега! Веднага ще се озовеш там, откъдето, изглежда, току-що си се върнал! – крещяха те. След това охранителите се върнаха при себе си, а Андрей объркано се отправи към спирката. – Какво излиза? Катя е жива? – И той пет години е лежал за нищо! Нямаше ден, в който да не се обвинява за случилото се, смяташе, че заради него е загинала най-добрата девойка на света.
Тя, оказва се, е жива и здрава! Андрей по инерция се качи на някакъв автобус и все пътуваше, пътуваше, опитвайки се поне нещо да разбере. Но въпросите само се множаха. Единственото, което си спомни Андрей, беше, че по време на разследването на неговото дело той изобщо не е обръщал внимание на детайлите, а в съда е бил сякаш в транс, защото се е смятал за виновник за смъртта на любимата си.
Вероятно тогава е пропуснал такъв важен детайл. Годината на раждане на пострадалата. Но в този случай той изобщо не е бил виновен.
Защо тогава е лежал пет години? – Ей, пристигнахме, крайна спирка! – чу той сякаш през дебела стена нечий глас. Андрей вдигна глава, не разбирайки къде се намира. Автобус.
Да, той пътуваше някъде. Андрей поклати глава. – Трябва да се събера и да помисля какво да правя по-нататък.
Вън имаше железопътна гара. Съдбата сякаш го насочваше. Той имаше един път – към родителите си.
След това беше мъчителна нощ във влака. Андрей, лежейки на горното легло в плацкартния вагон, все мислеше, мислеше и мислеше. Излиза, че е лежал за нищо.
Не, той от самото начало знаеше, че не той е виновникът за тази катастрофа, но воден от чувството за вина за загиналата Катя, този момент му беше безразличен. Все пак той не удържа волана. Той не успя да избегне сблъсъка.
А сега какво излиза? Той изобщо е лежал за нищо. Пет години от живота му просто са откраднати. Как може да се е случило такова нещо? Рано сутринта, съвсем разбит, той слезе на своята гара.
До родното му село имаше още десетина километра. Пари за такси вече нямаше. До рейсовия автобус трябваше да чака още два часа на автогарата.
Самата сграда беше затворена. Работният ден още не беше започнал. Андрей реши да стигне до селото пеша.
И през целия път, докато вървеше, той отново се мъчеше да си спомни и си спомняше срещата на КПП-то. А може би му се е привидяло и това не е била Катя? Но той си спомни лицето ѝ, видя изненадата и страха в очите ѝ. Не, това беше тя.
Андрей влезе в селото, когато хората изкарваха добитъка на паша. Малкото стадо лениво се влачеше по пътя. Андрей слезе на пътеката до къщите и продължи пътя си.
Андрей, ти ли си? – чу той нечий глас. До къща със син плет стоеше неговият съученик Сергей. В училище бяха много добри приятели.
После животът някак си ги раздели. И ето че сега Сергей, здрав, висок мъж, стоеше до него. Той пръв се хвърли да прегърне Андрей, без изобщо да обърне внимание на скромния му външен вид.
Всичко? Пуснаха те? – попита той внимателно след това. – Аха, – ухили се Андрей. – На свобода със чиста съвест! – Е, да, Андрюха, всички тук бяхме в шок, когато разбрахме.
Да, попадна ти, но нищо, всичко ще се оправи. Само после ела при мен в кметството, все пак съм участъков тук. – Ти? Как така? Ти май не се канеше да служиш в полицията преди.
Е, така се случи. Отслужих, върнах се у дома. Мислех какво да правя, та затова отидох в полицията.
В началото бях помощник на участъковия, а сега ме повишиха. Уча и задочно. Добре, няма да те бавя.
Върви при родителите си. Вон ще се зарадва. Андрей само тъжно кимна.
Да, ще се зарадва. Син затворник. Но напразно си мислеше така.
Майка му, като го видя, веднага се притисна към рамото му. Баща му го прегърна. Родителите бяха искрено щастливи от завръщането му.
И нито веднъж не го упрекнаха за миналото. Те изобщо се стараеха да не говорят за случилото се в живота на Андрей. Той сам заговори.
Разказа за гроба в гробището. За срещата в елитния квартал. – Значи е жива? – ахна майка му.
Ето ти гадина! Но трябва нещо да се направи с това. – А какво ще направя? Сам си признах всичко, излежах си наказанието. А сега… – Иди при Серега, разкажи му всичко.
Той ще ти подскаже какво да правиш и къде да се обърнеш. – посъветва баща му. И Андрей на следващия ден отиде в кметството.
Там разказа на Сергей за своите подозрения. Приятелят му го изслуша, записа данните на Катя, а после се удари по челото. – Преди да вдигаме всички на крак, дай да потърсим тази Катя в социалните мрежи.
И Сергей извади телефона си. И след няколко минути Андрей видя страницата в социалните мрежи на бившата си любима. Жива, здрава, усмихната.
Вярно, вече имаше две фамилии. А сред снимките Андрей я видя с някакъв мъж, който я прегръщаше. На една от снимките имаше и малко момиченце на около две години.
„Моята рожбичка“. Имаше надпис под нея. „Жива е и здрава, това е Катя“, – забеляза Сергей.
„Изглежда омъжена, има дете.“ – Серега, как така? Как така? – объркано повтаряше Андрей, гледайки снимките в социалните мрежи. – Може да е някаква грешка.
Просто много приличащо момиче. – Ще разберем, – кимна Сергей. – Искам да поговоря с нея.
Какво ще ми каже? Ще ѝ напиша съобщение. – Решително каза Андрей и погледна въпросително Сергей. – Може ли от твоя профил? Моят телефон просто е блокиран от толкова години.
Утре ще се занимая с този въпрос. – Разбира се, приятелю, – кимна Сергей. – Пиши.
И Андрей взе телефона в ръце. – Здравей, Катя, това е Андрей. Оказва се, че си добре, а аз излежах присъда за това, че си загинала.
Как да го разбирам това? Около час седя в кметството в кабинета на участъковия и чакаше отговор, но съобщението му не се четеше. И най-сетне се появи отчет за прочитане. Отговорът пристигна бързо.
Къде си сега? Андрей написа, че е при родителите си. – Утре ще дойда и ще ти обясня всичко, – написа Катя. И това беше последното, което разсея всички съмнения…
Тя дори не попита къде да отиде, защото знаеше. На следващата сутрин Андрей се събуди още преди зазоряване. Трепереше леко.
Той чакаше тази среща с бившата си любима. Какво ще каже тя? Как ще обясни всичко? А може би и самата тя е жертва в тази история? Въпреки че щастливите снимки от интернет подсказват друг отговор. Той предупреди родителите си, че Катя ще дойде днес.
Майка му само сви устни, а баща му поклати глава. – Виж ти колко бързо се събра, – забеляза баща му. – Изглежда, усеща, че мирише на изгоряло.
Тате, почакай я да я обвиняваш, нека дойде и да обясни всичко, – меко му отговори майка му. – Аха, ти още ще я съжаляваш, пирожки ще ѝ печеш, може пък този път да оцени, – изсумтя баща му. – Ще мине и без пирожки, – поклати глава майка му и тревожно погледна Андрей.
Сине, само се дръж, че, не дай Боже… – Мамо, аз не съм някакъв беззаконик, не съм луд, – тъжно се усмихна Андрей. – Не се тревожи, нямам намерение да се връщам обратно. Просто ще я изслушам и тогава ще разбера какво да правя по-нататък.
След обяд пред къщата им спря скъп джип. Андрей тъкмо беше в двора и видя как от пътническата седалка на колата излезе същата брюнетка. Да, вече беше брюнетка.
И съвсем не неговата Катя, някаква надменна, студена, чужда. Тя каза нещо с повелителен тон на шофьора и се отправи към портата. „С шофьор е дошла“, – помисли си Андрей.
„Със съпруга си не би говорила така.“ Катя влезе в двора, той направи крачка насреща ѝ и застина. Застина и тя, оглеждайки го.
Точно оглеждайки, предпазливо, оценяващо, жената явно преценяваше откъде да започне този труден разговор. – Здравей, Андрей, – най-сетне произнесе тя. – Здравей.
Къде бихме могли да поговорим? – Ами поне тук. Андрей посочи старата беседка в двора. – Или в къщата? – Не, по-добре тук.
Тя сви устни. По някаква причина Андрей си спомни как точно така свиваше устни майката на Катя, тогава, при запознанството. Те отидоха в беседката, седнаха и двамата мълчаха.
Андрей гледаше Катя, а тя – някъде встрани. Той се реши да заговори пръв. – Катя, аз все пак те търсих, търсих те в гробищата, а там друго момиче със същата фамилия и същото име, дори числото и месецът на раждане съвпадаха, само годината на раждане беше друга.
Катя, обясни, все пак аз излежах присъда за непредумишлено убийство, твоето убийство. – Андрей, не драматизирай, – произнесе Катя, нервно дърпайки края на скъпата си чанта. – Така се случи, нищо не може да се върне.
Разбирам, че времето не може да се върне назад, но ти поне обясни. Обещаваш ли, че няма да вдигаш шум? – Катя, ти се шегуваш ли? Аз излежах присъда за нищо, имам криминално досие и с него няма да намеря нормална работа, а ти казваш да не вдигам шум. – Колко? – попита тя и студено го погледна в очите.
Какво колко? – обърка се той. – Пари колко искаш, за да не ровиш нищо? Милион, два, десет? Мога да ти дам точно десет милиона и ще забравиш за мен завинаги и ще живееш спокойно по-нататък. – Да се откупиш ли си дошла? Смятай както искаш, но ти предлагам добър вариант.
Не ми трябват твоите пари, – глухо отговори Андрей и наведе глава. Беше му противно да гледа тази, която толкова обичаше. Пред него седеше пресметлива и безчувствена мръсница.
Е, както знаеш. Катя се изправи и сви рамене. – Само запомни, ти нищо няма да докажеш, сам си призна всичко и си излежа присъдата.
Не, ти ще ми разкажеш всичко, – тихо, но твърдо произнесе Андрей и ѝ препречи пътя. – Иначе няма да излезеш оттук и твоят цербер в колата няма да ти помогне. Запомни, няма какво да губя, бях там и вече няма какво да губя.
Разбира се, Андрей лъжеше, нищо нямаше да направи на Катя, просто я заплаши. Но тя повярва на заплахите му, искаше да извика за помощ, но Андрей насила я седна на пейката и я погледна строго. – Говори, – поиска той.
И Катя се счупи, къде изчезна надменността ѝ. Тя, давейки се в сълзи, започна разказа си. Когато се случи тази злополучна катастрофа, Катя не получи нито драскотина, а Андрей беше в безсъзнание.
Момичето много се обърка, хвана телефона и първото нещо, което направи, беше да се обади на баща си. А тя сама не разбра защо на него, а не на бърза помощ, просто контактът на баща ѝ беше сред последните, на които се е обаждала преди катастрофата. Бърза помощ и полиция май са извикали някакви минаващи шофьори.
Но Дмитрий Олегович беше на мястото на произшествието пръв, той веднага хвана дъщеря си и я настани в колата си, а после, след като поговори с полицая, си тръгна. Андрей в безсъзнание беше откаран от бърза помощ. Не, Катя се опитваше да намери болницата, в която е откаран Андрей, да разбере как е, но баща ѝ я заключи в стаята и ѝ взе телефона…
А на следващата сутрин му се обади развълнуван приятел, който заемаше висок пост в полицията. От сводките той разбра за пътнотранспортно произшествие, в което е загинала пешеходка, при нея е намерен паспорт. Това беше пълна съименничка на Катя, само че с друга дата на раждане.
И пътнотранспортното произшествие е станало недалеч от мястото, където е станала катастрофата. Ето защо този приятел в началото си е помислил, че е загинала именно дъщерята на Дмитрий Олегович, неговата кръстница при това. Просто в сводката датата на раждане е написана с грешка, но се оказало, че кръстницата е жива и здрава.
И тогава на Дмитрий Олегович му хрумна план. Той виждаше как дъщеря му страда за годеника си и вече не знаеше как да я откъсне от този бедняк. А тук се появи такава удобна ситуация.
Той успя да убеди своя приятел полицай да внесе някои промени в протокола. От сводката изчезна пешеходката и се появи пътничка. И именно тя е била с Андрей в момента на катастрофата.
А онзи джип сякаш вече го нямаше. Но това не беше достатъчно на Дмитрий Олегович. Той реши да унищожи Андрей, да го вкара в затвора за няколко години.
През това време Катя ще се опомни и ще го забрави. И сметката на банкера се оправда. Андрей беше съден за престъпление, което не беше извършил.
Самият Андрей беше толкова съкрушен от всичко случващо се, че не вникваше в подробностите на делото си. Той оплакваше годеницата си, мъчеше се от осъзнаването на вината. До известна степен, по внушение на Дмитрий Олегович, това му беше внушено и от следователя, и от адвоката.
Съдията също беше настроена решително и лепна на Андрей пет години лишаване от свобода. А Катя, когато разбра, че Андрей ще бъде съден за нещо, което не е извършил, а Дмитрий Олегович не особено криеше плановете си от дъщеря си, изпадна в истерия. Тя заплаши баща си с разкритие и тогава той в отговор заплаши, че Андрей просто няма да доживее съда, ще заспи в следствения арест и няма да се събуди.
И тогава Катя замълча. Тя разбираше, че баща ѝ не се шегува. Момичето се надяваше, че след известно време ще може да помогне на Андрей.
Но минаха шест месеца и някак си всички случили се събития малко се оттеглиха на заден план. Катя се запозна с Юрий. Осигурен, перспективен, много хитър и успешен млад бизнесмен.
Той много се хареса на родителите на Катя. Юрий ухажваше красиво, водеше момичето на пътешествия, подаряваше скъпи подаръци. И Катя изведнъж осъзна, че цялото минало е грешка.
Ето го истинското ѝ щастие. А Андрей… Е, какво Андрей, той е жив и здрав, ще излежи присъдата си и ще излезе. Пет години не е толкова голям срок.
Катя се омъжи за Юрий, роди им се дъщеря. Те живеят в престижен район на града, с родителите си, тя има прекрасни отношения. Всичко се забрави.
Да, Юра знаеше за миналото на жена си, но не му обърна внимание. Главното беше, че въпросът се реши и ето че трябваше да се появи Андрей. „Разбери ме, тогава много се изплаших за теб, затова и мълчах“, – оправдаваше се Катя, без да поглежда Андрей в очите.
А после… Катя, аз пет години те смятах за мъртва! – възкликна Андрей. – Но това не е целият живот, сега си на свобода, знаеш, че съм жива. – Баща ти ми открадна пет години от живота! – Не преувеличавай, ти живя тези години, държавата те осигуряваше.
Какво говориш? Чуваш ли се? – изкрещя Андрей. – Наистина ли не разбираш цялата чудовищност на тази ситуация? – Няма значение какво разбирам. Изведнъж изръмжа Катя и злобно погледна Андрей.
Ти все едно нищо няма да докажеш, така че вземи парите, които ти предлагам, така да се каже, за морални щети. Десет милиона, ти никога не си ги държал в ръцете си, с тези пари ще можеш да отвориш своя спортен клуб, за който някога си мечтал. – Да вървиш по дяволите с парите си, – уморено отговори Андрей, той се отдръпна от Катя и седна срещу нея.
Върви, казвам ти. И Катя скочи, хлопна портата, двигателят изрева и тя с шофьора изчезнаха. Към града, към мъжа си, дъщеря си и родителите си.
Андрей седеше, обмисляйки ситуацията. В душата му вече нямаше любов, нито желание за отмъщение, просто искаше справедливост. Андрей внимателно извади телефона от джоба си.
Стар, все още заключен, но диктофонът му работеше изправно. И веднага щом се сети, когато видя Катя у дома, незабелязано го включи. Сега Андрей имаше пълното признание на Катя за злодеянието на баща ѝ.
Да, Андрей разбираше, че записът няма сила в съда, но за подаване на жалба в прокуратурата това вече беше нещо. С този запис той отиде при Сергей, а той впоследствие му помогна да се обърне към правоохранителните органи. Не може да се каже, че беше лесно, в началото просто не искаха да образуват дело, но все пак Андрей успя да настоява на своето и скоро машината на правосъдието се завъртя, както се оказа, много навреме.
Работата е там, че Дмитрий Олегович имаше сериозни конкуренти, които не можеха да го хванат за машинации, а тук се появи такова дело. На Андрей му платиха най-добрите адвокати, намериха най-добрите следователи в града и някъде след половин година криминалното досие на Андрей беше заличено, а Дмитрий Олегович беше осъден. И дори приятелят му, високопоставен началник в полицията, не му помогна, той беше понижен и също получи присъда.
След това нашумяло дело съпругът на Катя се разведе с нея, тъй като репутацията на семейството ѝ сериозно подкопаваше неговия авторитет в бизнес средите, плюс Юрий вече от година имаше друга, а парите на Катя отдавна бяха по неговите сметки. За какво му е бедна и скандално известна жена? Катя с дъщеря си и майка си заминаха някъде, след като продадоха останките от някогашния си лукс, и къде са те – не е известно. А какво прави Андрей след заличаването на криминалното си досие, той се уреди в местното училище и сега преподава там физическо възпитание…
Той се върна към нормалния живот и се опитва да забрави миналото. Разбира се, никой не му върна петте години, но справедливостта все пак възтържествува. Освен това той успя да намери истинската си любов.
Таня преподава математика в същото селско училище. Тя дойде в селото след завършване на университета, за да се грижи за старата си баба, на която често гостуваше като дете. Андрей си спомни Таня при първата им среща в училище.
Тогава той беше на около десет години, а тя на пет. Той я спаси от пуйка. Той беше на дванадесет, тя на седем.
Тя го почерпи с ранетки, кисели до ужас. Той се мръщеше, а тя се смееше, нарочно го почерпи. Той беше на седемнадесет, тя на дванадесет.
Това лято момичето все се въртеше наблизо, плахо поглеждаше Андрей. А приятелите му се смееха над него. „Ох, каква фенка имаш.“
Андрей тогава се ядосваше. Дори няколко пъти прати Таня по дяволите. А после всеки пое по своя път.
Учене, град. И ето че отново се срещнаха в селското училище. И сега вече Андрей замислено гледаше Таня.
Но тя не се караше, а веднъж му се усмихна. Те вървяха заедно от училище, спомняха си детските години и разбраха колко добре им е заедно. А всичко отминало беше просто дим, който отнася вятърът на промените.
About the Author
