След 10 години брак Евелин разбра, че съпругът ѝ тайно е купил къща за друга жена. На годишнината от сватбата му подари плик — и когато той видя какво има вътре, ОНЕМЯ 😲😲😲
Преди три месеца светът ѝ се преобърна, когато случайно видя съобщение на телефона му. Ричард беше под душа, а устройството, оставено на нощното шкафче, светна с известие:
„Сделката за къщата в Лорелууд е финализирана. Документите са готови, както се уговорихме — на името на К. Кога можем да предадем ключовете?”
Приложената снимка показваше модерна двуетажна къща с панорамни прозорци и широка тераса. Къща, за която тя никога не беше чувала.
Къща, която съпругът ѝ очевидно беше прехвърлил на някоя си с инициала „К”.
В онзи момент Евелин усети как земята се изплъзва изпод краката ѝ. Не беше гняв или болка, което я връхлетя първо, а студена, парализираща изненада. Как можеше? След десет години заедно, след всички клетви, споделени мечти и уж изграден общ живот. Тя погледна към банята, откъдето се чуваше шумът от водата.
Ричард, нейният Ричард, мъжът, с когото спеше всяка нощ, мъжът, който ѝ казваше, че я обича – той правеше това? Купуваше къща… за друга жена? Инициалът „К” отекваше в съзнанието ѝ. Коя беше тя? Откога? И колко дълбоко беше това предателство?
През следващите минути, които ѝ се сториха часове, Евелин преживя цяла палитра от емоции. Студената изненада отстъпи място на разтърсващ шок, след това дойде острото жило на предателството, последвано от нарастващ пристъп на паника. Сърцето ѝ биеше като лудо, пръстите ѝ трепереха, когато остави телефона обратно на мястото му. Тя трябваше да се успокои, да не показва нищо. Ричард излезе от банята, увит в хавлия, и ѝ се усмихна. Беше същият, когото познаваше – или поне така си мислеше. Загледа се в лицето му, опитвайки се да прочете нещо различно, някакъв знак, но не видя нищо освен обичайната му самоувереност.
— Всичко наред ли е, миличка? Изглеждаш малко бледа. — попита той безгрижно.
— Наред е. Просто… малко ми е студено. — излъга тя, а гласът ѝ прозвуча изненадващо стабилен.
В този момент Евелин взе решение. Не беше време за сълзи, обвинения или сцени. Беше време за яснота. За истина. И за действие. Тя знаеше, че не може да продължи да живее в тази лъжа. Брака ѝ, основан на фундамент от предателство, се срути пред очите ѝ за няколко секунди. Но тя нямаше да позволи да бъде смазана от руините му.
През следващите три месеца Евелин изигра ролята на живота си. Тя продължи да бъде „щастливата” съпруга, грижеше се за домакинството, вечеряше с Ричард, слушаше разказите му за деня, дори спяха в едно легло. Но вътрешно тя вече беше друга. Всеки ден беше внимателно планиран. Докато Ричард беше на работа, Евелин започна своето разследване. Първоначално използваше компютъра му, докато той отсъстваше, преглеждайки имейли, банкови извлечения, история на браузъра.
Откри още улики – кореспонденция с брокерката, плащания към строителна фирма, сметки за обзавеждане, адреси. Постепенно образът на „К” започна да се избистря – Красимира. Млада жена, работеща във фирмата на Ричард, с която той явно поддържаше връзка от известно време. Снимките, които откри, бяха неопровержими – тайни уикенди, вечери, интимни моменти, заснети с усмивка и без никаква мисъл за нея.
Евелин не действаше импулсивно. Тя беше систематична и методична. Знаеше, че за да излезе от този брак силна и независима, трябваше да се подготви. Първата ѝ стъпка беше да се свърже с адвокат – утвърдена специалистка по семейно право, която ѝ беше препоръчана. Срещата се състоя в дискретен офис в центъра. Евелин изложи фактите спокойно, без да се разпада, представяйки събраните до момента доказателства. Адвокатката слушаше внимателно, впечатлена от нейното хладнокръвие и подготовка.
— Госпожо Стоянова, ситуацията е сериозна, но не е безнадеждна. Имате силно основание за развод по вина. Доказателствата ви за изневяра и злоупотреба със семейни средства са убедителни. Важно е да действаме бързо и прецизно, за да защитим вашите интереси. — каза адвокатката, преглеждайки документите. — Особено що се отнася до общите ви активи. Трябва да ги обезпечим, преди съпругът ви да разбере за намеренията ви и да предприеме действия.
Започна усилена работа. Адвокатката стартира процедурите за обезпечаване на общите банкови сметки и имоти. Евелин предостави цялата информация, която беше събрала – банкови извлечения, документи за собственост, информация за фирмените дялове на Ричард. В същото време, по съвет на адвокатката, тя дискретно прехвърли част от личните си спестявания (тези, които бяха на нейно име) в отделна, нова сметка, за която Ричард не знаеше. Въпреки че бяха малка сума в сравнение с общото им състояние, те ѝ дадоха усещане за контрол и автономия.
Евелин също така се свърза с частен детектив, за да събере още по-солидни доказателства за връзката на Ричард и Красимира. Именно детективът предостави снимките на Ричард и „К” пред къщата в Лорелууд, както и разпечатката от банковия превод. Детективът беше професионалист – снимките бяха направени дискретно, без да събудят подозрение, но достатъчно ясни, за да покажат интимността между двамата. Доказателствата бяха съкрушителни и неоспорими.
През тези месеци Евелин започна да преоткрива себе си. Тя се свърза с някои стари приятелки, с които беше изгубила връзка след брака си. Постепенно им разкриваше част от случващото се, без да изпада в мелодрама, а търсейки подкрепа и съвет. Приятелките ѝ, шокирани от разкритието, я подкрепиха безусловно, възхитени от нейната сила и решимост. Една от тях, Анна, също дизайнерка, я окуражи да се върне към своята страст. Евелин започна да разглежда портфолиото си отпреди години, да чете специализирана литература, да проучва пазара. Всяка малка стъпка към възстановяване на нейната професионална идентичност ѝ даваше увереност.
Животът с Ричард се превърна в добре изигран театър. Евелин се усмихваше на нужните места, задаваше правилните въпроси, поддържаше илюзията за нормалност. Беше изтощително, но необходимо. Гневът ѝ беше трансформиран в хладна решимост. Тя не искаше да го нарани просто така; тя искаше справедливост. Искаше да му покаже, че тя не е просто придатък към неговия живот, не е мебел, която може да премести или замени по свое усмотрение. Тя беше личност, със собствени мечти, чувства и най-вече – с достойнство.
Приближаваше десетата им годишнина. Ричард изглеждаше развълнуван, планираше вечеря в луксозен ресторант. Евелин знаеше, че това е идеалният момент. Кулминацията на нейния план. Тя приготви подаръка си – обикновен, бял плик. В него сложи всичко, което беше събрала – копие от нотариалния акт за къщата в Лорелууд, снимките на Ричард и Красимира, разпечатката от банковия превод, както и други документи, свързани с финансовите му машинации. Отделно, адвокатката ѝ беше подготвила и официална молба за развод, подписана от нея, заедно със списък на обезпечените активи. Всичко беше готово.
Вечерта на годишнината беше сюрреалистична. Ричард беше в приповдигнато настроение, облечен елегантно, усмихнат и любезен. В ресторанта той държа реч за тяхната любов, за изминалите десет години, за бъдещето им. Евелин се усмихваше, кимаше, изглеждаше развълнувана, но вътрешно усещаше само празнота и решимост. Думите му звучаха кухо, лъжливо. Тя си мислеше за къщата в Лорелууд, за Красимира, за всички лъжи. Всеки комплимент, всяка нежна дума беше удар, който я убеждаваше още повече в правотата на действията ѝ.
— „Гривната ти“, каза Ричард, подавайки ѝ кутия с кадифе по време на вечерята.
— „Надявам се да ти хареса.“
Вътре — скъпа, бляскава, но безлична гривна. Такава, каквава можеш да подариш на всяка жена. Без мисъл, без лично отношение. Просто скъп предмет. Тя си спомни първите години от брака, когато той ѝ подаряваше неща, които знаеше, че обича – книги от любими автори, аксесоари в любимия ѝ цвят, ръчно изработени подаръци за техния дом. Тази гривна беше символ на отдалечаването им, на неговата небрежност.
— „Благодаря“, каза Евелин и му позволи да ѝ закопчае гривната. Усмивката ѝ беше перфектно изкуствена.
— „А това е за теб.“, каза тя и извади обикновен бял плик от чантата си.
Ричард повдигна вежди, изненадан от семплия вид на подаръка. Свикнал беше с луксозни опаковки и скъпи жестове.
— „Какво е това?“ — попита той с леко недоумение в гласа.
Гласът ѝ беше нежен, почти ласкав, което правеше контраста още по-силен:
— „Специален подарък.“
Той посегна да отвори плика, любопитството му беше събудено. Но тя спря ръката му.
— „У дома“, прошепна, погледът ѝ се срещна с неговия. В нейните очи нямаше нищо от обичайната мекота, а студена, пронизваща яснота. — „Обещай.“
Погледът ѝ го накара да замълчи. Нещо в тона и очите ѝ го накара да се подчини. Той кимна и прибра плика във вътрешния джоб на сакото си. Остана леко объркан, но реши, че е част от романтичната изненада. Вечерта продължи, но за Евелин времето течеше бавно. Тя просто чакаше. Чакаше момента, в който маската ще падне.
…Вкъщи, щом го отвори, ОНЕМЯ 😲😲😲
Когато влязоха у дома, Ричард сякаш забрави за плика за момент. Изглеждаше спокоен, дори развеселен, доволен от добре изминалата вечер. Седна на дивана с чаша уиски, пусна телевизора на някакъв спортен канал и повдигна крак върху масата, сякаш денят е завършил перфектно, без никакви проблеми, без никакви тайни. Евелин наблюдаваше всяко негово движение от кухнята, където наливаше вода. В гърдите ѝ туптеше не гняв, не болка, а странно чувство на хладно очакване. Беше настъпил моментът.
— Няма ли да отвориш подаръка, Ричард? — попита тя, сякаш между другото, излизайки от кухнята и заставайки срещу него. Гласът ѝ беше равномерен, тих, без никаква емоция, което привлече вниманието му повече от всичко.
Ричард се усмихна, но в усмивката му се прокрадна леко напрежение, усетил промяната в нея. Той извади плика от вътрешния джоб на сакото си. Бавно го отвори, без да сваля усмивката от лицето си, очаквайки може би любовно писмо или някакъв сантиментален жест.
Но когато прочете първите редове на документа, лицето му замръзна. Усмивката се изпари, а очите му се разшириха от disbelief.
В плика имаше копие от нотариалния акт за дома в Лорелууд. Самият документ, който той мислеше, че е заключен сигурно в сейфа на агента му, недостъпен за никого. Под него — поредица от снимки. Некачествени, но абсолютно ясни и неоспорими. Ричард и непозната за Евелин жена, държащи се за ръце пред въпросната къща, усмихнати, прегръщащи се, дори целуващи се. На някои снимки изглеждаха като влюбени тийнейджъри. Някой беше направил снимките от кола, вероятно с дълъг обектив, дискретно, но дяволски ефективно. Под последната снимка – разпечатка от банков превод на крупна сума, изпратена от семейния им съвместен акаунт – същият, в който Евелин редовно внасяше част от приходите си през годините – към личния акаунт на въпросната „К“. Красимира. Всичко беше там, черно на бяло, неоспоримо доказателство за неговата изневяра и финансово престъпление.
Ричард държеше документите в ръцете си, гледайки ту тях, ту снимките, ту Евелин. Устата му беше отворена, но не излизаше никакъв звук. Беше в състояние на пълен шок.
— Как… — прошепна той, гласът му беше пресипнал, едва чут. — Какво… какво е това? Как… как ги имаш?
— Това е истината, Ричард, — гласът ѝ беше спокоен, дори топъл, без следа от обида или гняв. Това го обърка още повече. — Подарък за нашата годишнина. Десет години… достатъчно време, за да събереш много истини, нали?
Той вдигна поглед към нея — в очите му се четеше паника, смесица от страх, disbelief и гняв. За първи път от години я гледаше с неувереност, без обичайната си надменност. Сякаш за пръв път осъзна, че Евелин не е просто жената, която стои в сянката му, не е слабата, подчинена съпруга, за която я беше вземал. Тя стоеше пред него – изправена, спокойна, контролираща ситуацията.
— Искаш да говорим за това? — прошепна той, опитвайки се да възвърне контрола, но гласът му все още трепереше. — Можем да обясним…
— О, не, няма нужда от обяснения, Ричард. Всичко е пределно ясно. Виж, обърни плика. — Тя посочи с пръст към бялото парче хартия, което той все още стискаше.
На гърба на плика имаше още нещо, което Ричард очевидно беше пропуснал в първоначалния си шок. Подписана от адвокат молба за развод – официален документ, който поставяше началото на края. И списък на всички общи имоти и банкови сметки, който той разпозна веднага. Под списъка – кратка, но пронизваща бележка: „Проверени и обезпечени. Вече не можеш да ги местиш.“
Той пребледня. Обезпечени. Това означаваше, че не може да източи сметките, не може да прехвърли активи, не може да я остави без нищо, както вероятно е планирал, когато дойде моментът да се отърве от нея. Планът му беше провален. Тя беше един ход пред него. Не, много ходове пред него.
— Това… това е капан, Евелин! — избъбри той, гласът му се повиши, в него се прокрадна истерия. — Ти… ти си го планирала!
— Не, Ричард. Това не е капан. Това е спасение. За мен. — отговори тя тихо. — Спасение от лъжа, от предателство, от живот, в който бях невидима.
Последва тежка тишина, в която телевизорът продължаваше да бърбори безсмислено, но и двамата не го чуваха. Атмосферата беше наелектризирана, наситена с непроговорени думи и рухнали илюзии. Ричард стана рязко от дивана, разкъсвайки тишината с движението си. Беше като ужилен, търсеше начин да избяга от ситуацията, да намери изход. Но Евелин вече беше до вратата с един-единствен куфар в ръка – достатъчен за най-важното.
— Аз си тръгвам, Ричард. — заяви тя, гласът ѝ беше твърд и окончателен. — Оставям ти тази къща. Нашата къща. Знам, че ще имаш нужда от място да мислиш. Имам предвид… тази, която деляхме допреди минути. Нотариалният акт е за другата.
Думите ѝ го удариха като шамар. Той разбра. Тя се отказваше от всичко – от луксозния апартамент, от комфортния живот, от сигурността. Но не от слабост, а от сила.
— Евелин, почакай, моля те! — гласът му вече не беше сигурен, в него имаше нотка на паника, на умоляване. Маската на самоувереност беше паднала напълно. — Можем да говорим. Можем да оправим това. Всичко е недоразумение… Аз те обичам! Ти си ми всичко…
Той протегна ръка към нея, опитвайки се да я спре. Но тя не помръдна. Само се усмихна. Толкова искрено, толкова чисто, че дори той замълча, поразен от тази усмивка, която не беше виждал от години. Усмивка на човек, който е свободен.
— Ако бях ти всичко, Ричард, нямаше да купуваш дом за друга жена. Нямаше да ми подаряваш бижута, които не нося, просто за да отбиеш номера. Нямаше да ме игнорираш, да ме вземаш за даденост, да превръщаш живота ми в златен кафез, в който бях просто красива декорация. — каза тя спокойно, но думите ѝ бяха като ледени късове. — Ти не ме виждаше, Ричард. Не истинската мен. Аз бях просто част от декорацията на твоя успешен живот.
Той не каза нищо. Само стоеше там — мъж, който за първи път изглеждаше изгубен, смачкан от тежестта на собствените си грешки. Неговата перфектно подредена реалност се беше срутила за няколко минути, разрушена от жената, която той подценяваше десет години.
Евелин излезе от апартамента с леко сърце. Усещането беше неописуемо. Не чувстваше злоба, не чувстваше желание за отмъщение, въпреки че му нанесе съкрушителен удар. Чувстваше само облекчение. Сякаш с този конверт беше освободила не само себе си от един нещастен брак, но и всичко, което я е държало на дъното години наред – страх от промяна, липса на самочувствие, зависимост. В момента, в който затвори вратата зад гърба си, тя не затвори вратата към миналото, а отвори широко вратата към бъдещето.
Първите седмици бяха предизвикателство. Настани се временно при приятелката си Анна. Започна активно да търси собствен апартамент – нещо малко, но нейно. Междувременно, с помощта на Анна и други приятелки, започна да възстановява контактите си в света на дизайна. Изгради си ново портфолио, регистрира се като дизайнер на свободна практика. Първите поръчки бяха скромни, но всяка завършена задача ѝ даваше енергия и увереност. Чувстваше се жива, както не се беше чувствала от години.
Месец по-късно тя вече имаше свой апартамент под наем. Малък, но уютен, обзаведен с вкус и според нейните представи. Беше нейният оазис. Работеше усилено, срещаше се с клиенти, планираше проекти. Вече не беше „съпругата на Ричард Стоянов”, а Евелин – дизайнерката. Имаше клиенти, които ценяха работата ѝ. Имаше приятели, с които можеше да бъде себе си. Имаше планове за бъдещето, които включваха само нея и нейните мечти. Разводът вървеше по план, благодарение на предварителната подготовка. Ричард се опита да се пазари, да увърта, но адвокатката на Евелин беше безкомпромисна и добре подготвена. Обезпечените активи му вързаха ръцете. В крайна сметка той нямаше друг избор освен да се съгласи с условията, които гарантираха на Евелин справедлив дял от съвместното им имущество.
Една вечер, седеше в новия си апартамент с чаша чай, слушайки тиха музика. Студиото беше пълно със скици, мостри на платове, каталози. Усети онова странно, дълбоко спокойствие, което идва, когато животът ти започне да се подрежда по твоите собствени правила. Нещо, което беше забравила какво е.
Телефонът ѝ вибрира. Непознат номер. Поколеба се за миг, но любопитството надделя. Съобщение от непознат номер:
„Съжалявам, Евелин. Все още не мога да повярвам, че загубих теб. Грешката беше моя. Можем ли да говорим? Моля те. Р.“
Тя прочете съобщението. Не почувства нищо. Нито гняв, нито съжаление. Просто… безразличие. Усмихна се леко, не от злорадство, а от чувство за пълен триумф над миналото. Нямаше нужда да отговаря. Истинският ѝ отговор беше вече даден. Беше в онзи бял плик. Беше в нейното заминаване. Беше в новия ѝ живот.
Изтри съобщението, изключи телефона и се върна към скиците си. И за пръв път от десетилетие, Евелин се почувства лека. Свободна. И жива. Пътят напред беше несигурен, но беше неин. И тя беше готова да го извърви. Красимира и къщата в Лорелууд бяха просто странична бележка в историята на нейното освобождение. Историята на Евелин тепърва започваше.
Измина година и половина откакто Евелин затвори вратата на апартамента, който беше споделяла с Ричард. Година и половина, изпълнена с усилена работа, самооткриване и неочаквана радост. Малкият ѝ апартамент, някога просто временно убежище, се беше превърнал в истински дом – отражение на нейния вкус, на нейната същност. Стените бяха изрисувани в топли, земни тонове, които тя сама беше избрала. Мебелите бяха комбинация от антики, които беше реставрирала, и модерни, функционални елементи. Всяко кътче разказваше историята на нейния нов живот.
Кариерата ѝ на дизайнер на свободна практика процъфтяваше. Първите скромни поръчки бързо прераснаха в сериозни проекти. Работеше по интериорния дизайн на бутиков хотел в стария град, което беше голямо предизвикателство и възможност. Клиентите я ценяха за креативността ѝ, професионализма и способността да усети техните нужди и да ги превърне в реалност. Името ѝ започна да се споменава в браншови кръгове. Чувстваше удовлетворение, каквото никога не беше изпитвала, работейки по проекти, които бяха изцяло нейни, от първата скица до последния детайл.
Разводът приключи преди няколко месеца. Благодарение на безупречната подготовка на нейната адвокатка и неоспоримите доказателства, Евелин получи справедлив дял от общото имущество. Включително значителна сума, която ѝ позволи да си купи собствено жилище – малък, но слънчев апартамент в квартал, който харесваше. Продаде своя дял от апартамента с Ричард и никога не погледна назад. Парите от обезпечените сметки бяха доказателство, че усилието ѝ да се подготви не е било напразно. Чувстваше се благодарна за силата, която намери в себе си в най-мрачния момент.
За Ричард чуваше откъслечни новини. Не се интересуваше активно, но общи познати понякога споменаваха името му. Оказваше се, че връзката му с Красимира не е продължила дълго след развода. Къщата в Лорелууд, която уж беше венец на любовта им, бързо се превърнала в ябълка на раздора. Красимира имала различни представи за обзавеждането и поддръжката, Ричард от своя страна осъзнал, че е похарчил огромна сума пари за нещо, което не му носи щастие. Имаше слухове, че продава къщата със загуба. Нещо повече, разводът и разправиите около него се отразили на бизнеса му. Снимките и информацията за Красимира стигнали и до управителния съвет, накърнявайки репутацията му. Ричард вече не беше недосегамия бизнесмен, а мъж, сгазил лука. Евелин не изпитваше злорадство, чувайки това, по-скоро усещане за космическа справедливост. Животът имаше начин да подреди нещата сам.
Нови хора влязоха в живота ѝ. Освен старите приятелки, с които възстанови връзка, тя срещна нови хора покрай работата си – архитекти, други дизайнери, артисти. Разшири социалния си кръг, започна да посещава изложби, концерти, събития, които я зареждаха с енергия и идеи. Започна да излиза и с мъже, но без да бърза, без да търси непременно „половинката”. Установи, че се чувства прекрасно и сама, че щастието ѝ не зависи от наличието на партньор. Цени компанията на другите, но още повече цени времето си със себе си – време за работа, за четене, за размисъл, за просто да бъде.
Един ден получи покана за откриване на нова арт галерия. Галеристът беше неин клиент и тя беше помогнала с интериорния дизайн. Беше вълнуващо да види пространството изпълнено с хора и изкуство. Докато разглеждаше картините, някой я докосна леко по рамото. Беше Красимира.
Евелин я разпозна веднага от снимките. На живо изглеждаше по-млада, суетна, облечена в скъпи дрехи, но в очите ѝ имаше някаква нервност.
— Евелин? Ти си, нали? — гласът на Красимира беше малко пресипнал.
Евелин кимна спокойно.
— Да. Здравей, Красимира.
Последва неловка тишина. Красимира изглеждаше така, сякаш иска да каже нещо, но не знае откъде да започне.
— Аз… исках да кажа… Съжалявам. — изрече накрая Красимира, гледайки встрани. — За всичко. Не знаех… Всъщност, Ричард ми каза, че не сте щастливи, че сте на ръба на развода… Повярвах му. Бях млада и… глупава. Къщата… беше ужасна идея. Всичко с него… беше грешка.
Евелин погледна жената пред себе си. Видя не злодей, а по-скоро жертва на същата манипулация, на която и тя самата беше подложена, макар и по различен начин. Ричард очевидно беше използвал и двете, всяка за своите цели.
— Няма значение вече, Красимира. Минало е. — каза Евелин с искрено спокойствие. — Надявам се и ти да си продължила напред.
Красимира кимна, изглеждаше малко облекчена от липсата на обвинение или гняв в гласа на Евелин.
— Да. Опитвам се. Чух, че… че си станала много успешна дизайнерка. Поздравления.
— Благодаря. — усмихна се Евелин.
Разговорът приключи бързо. Красимира се извини още веднъж и се отдалечи в тълпата. Евелин остана сама сред картините, размишлявайки над срещата. Не почувства нищо негативно. Нито гняв към Красимира, нито съжаление към Ричард. Просто яснота. Всяко нещо се беше случило с причина. Ако не беше открила истината, ако не беше събрала сили да напусне, щеше ли да бъде тук сега? Щастлива, свободна, успешна? Вероятно не.
Срещата беше като последен, малък пъзел, който се намести в голямата картина на живота ѝ. Тя беше оцеляла. Не просто оцеляла, а процъфтяла. Рухването на стария ѝ живот беше поставило началото на нещо много по-истинско и красиво.
Евелин продължи да разглежда галерията, потапяйки се в цветовете и формите. Чувстваше се заредена, вдъхновена. Светът беше пълен с възможности, с красота, с изкуство. И нейният живот беше част от всичко това. Вече не беше в сянката на никого, не беше дефинирана от брака си или от чужди очаквания.
Беше Евелин – дизайнер, приятелка, независима жена. И беше безкрайно благодарна за пътя, който я беше довел дотук. Дори онзи бял плик, символ на раздялата, сега ѝ изглеждаше като символ на нейното второ раждане. Животът ѝ беше неин, и тя беше готова да го живее пълноценно, ден след ден, проект след проект, усмивка след усмивка. Свободна, спокойна и безкрайно жива.
About the Author
