С приятеля ми Виктор отидохме в изискан италиански ресторант за годишнината ни. Въздухът беше пропит с аромат на прясно изпечен хляб, чесън и скъп парфюм. Тиха, мелодична музика се лееше от скрити високоговорители, а светлината от свещите по масите танцуваше по стените, създавайки интимна и топла атмосфера. Виктор беше избрал мястото – както винаги, безупречен вкус. Той изглеждаше зашеметяващо в тъмносиния си костюм, а очите му блестяха с онази специална топлина, която пазеше само за мен. Бяхме заедно от две години, две години на привидно съвършенство. Той беше успешен, чаровен, амбициозен – всичко, за което една жена можеше да мечтае. А аз, Анна, се чувствах като най-щастливата жена на света.
Поръчахме си бутилка „Бароло“ и се наслаждавахме на момента, на тишината помежду ни, която не беше неловка, а изпълнена с разбиране. Малко след като виното пристигна, един от сервитьорите се приближи към масата ни. Беше висок, с проницателни тъмни очи и стойка, която не съответстваше на униформата му. Държеше се с една особена, сдържана увереност.
„Комплимент от ресторанта“, каза той с равен глас и постави пред нас плато с брускети с трюфелова паста и прошуто. Погледнахме се с Виктор, леко изненадани.
„Благодарим, много мило“, отвърнах аз с усмивка.
Сервитьорът кимна едва доловимо, но погледът му се задържа за част от секундата върху Виктор. Беше нещо мимолетно, почти незабележимо, но в този кратък миг усетих как атмосферата около масата ни леко се смрази. Виктор не каза нищо, само сведе очи към чашата си.
Вечерта продължи. Разговаряхме за бъдещето, за плановете ни да се преместим в по-голямо жилище, след като се дипломирам като архитект. Той винаги ме подкрепяше, говореше с такъв ентусиазъм за моите мечти, сякаш бяха негови собствени. Но тази вечер нещо беше различно. Той беше разсеян, отговаряше с половин уста, а погледът му често се стрелкаше из салона. Опитвах се да го игнорирам, да го отдам на умората от натоварената му работна седмица. Той беше финансов консултант, работа, която никога не разбирах напълно, но която очевидно му носеше значителни доходи, съдейки по начина му на живот.
След основното ястие същият сервитьор се появи отново. Този път носеше две чинии с тирамису, украсено с филиграни от шоколад.
„О, но ние не сме поръчвали десерт“, възразих учтиво.
„Настояване от главния готвач“, отвърна той, без да трепне. Гласът му беше като кадифе, но с остри ръбове. И отново този поглед към Виктор. Този път не беше просто поглед, беше предизвикателство. Беше съобщение, което само двамата разбираха.
Бяхме объркани, но не се оплакахме. Кой би отказал безплатен десерт в такъв ресторант? Но усещането за нещо нередно ставаше все по-силно. Виктор видимо се напрегна. Ръката му, която допреди малко галеше моята, сега лежеше свита в юмрук на коляното му под масата. Той дори не докосна десерта си.
„Всичко наред ли е, любов?“, попитах тихо, опитвайки се да срещна погледа му.
„Да, разбира се. Просто съм уморен“, отговори той твърде бързо.
Напрежението между нас беше толкова гъсто, че можеше да се разреже с нож. Романтичната вечер се беше превърнала в тих кошмар. Исках си сметката, исках да се махнем оттук, да се приберем в сигурността на нашия апартамент, където всичко беше познато и спокойно. Когато най-накрая Виктор повика сервитьора за сметката, същият онзи мъж се приближи за трети път.
„Сметката е уредена“, заяви той с безизразно лице.
„Как така уредена? От кого?“, попита Виктор, а в гласа му се долавяше паника.
Сервитьорът леко се усмихна. Беше студена, лишена от всякаква топлина усмивка. Той се наведе леко напред, сякаш за да сподели тайна, но го направи така, че и аз да чуя.
„Баща ми винаги се е грижил добре за гостите си. Особено за тези, които работят толкова… усърдно за него. Казва се Стефан, между другото.“
И тогава го видях. Осъзнаването. Не просто осъзнаване, а чист, неподправен ужас, който премина през лицето на Виктор. Той пребледня, сякаш видя призрак. Едва тогава проумях. Сервитьорът не беше просто сервитьор. Безплатните неща не бяха жест на гостоприемство. Те бяха послание. Бяха демонстрация на сила. А Виктор, моят Виктор, беше в центъра на всичко това. Разбрах, че сервитьорът всъщност познаваше приятеля ми. И не само го познаваше, а имаше някаква власт над него, власт, която го караше да трепери. Животът, който мислех, че познавам, започна да се разпада пред очите ми в този луксозен италиански ресторант, под меката светлина на свещите.
Глава 2
Пътят към дома беше мълчалив. Тишината в колата беше оглушителна, прекъсвана единствено от свистенето на гумите по асфалта. Виктор стискаше волана толкова силно, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Челюстта му беше стегната, а погледът му – вперен напред, но знаех, че не вижда пътя. Виждаше онова, което се беше случило в ресторанта.
Аз седях до него, потънала в собствените си мисли. Думите на сервитьора, Стефан, отекваха в главата ми: „Баща ми винаги се е грижил добре за гостите си.“ Чий баща? И каква беше тази „усърдна работа“, за която говореше? Всички парченца от пъзела на живота на Виктор, които досега не ми се струваха важни, изведнъж започнаха да изпъкват. Неясните му отговори за работата, честите му командировки в последния момент, скъпите подаръци, които не съответстваха на доходите на „консултант“. Любовта ме беше направила сляпа.
Когато влязохме в апартамента – нашия уютен, слънчев апартамент, за който бях взела огромен ипотечен кредит, разчитайки на неговата финансова подкрепа – напрежението ескалира. Той хвърли ключовете на масичката в антрето с трясък, който ме накара да подскоча.
„Кой беше този, Виктор?“, попитах с глас, който трепереше въпреки усилията ми да звуча твърдо.
„Никой. Просто някакъв надут сервитьор, който се опитва да се прави на интересен“, отвърна той, без да ме поглежда. Отиде до бара и си наля голяма чаша уиски.
„Не ме лъжи! Видях лицето ти. Ти го познаваш. Какво става?“
Той изпи алкохола на един дъх и се обърна към мен. В очите му имаше нещо, което не бях виждала досега – страх, примесен с гняв. „Анна, моля те. Не сега. Нека не разваляме вечерта.“
„Вечерта вече е развалена!“, почти изкрещях аз. „Две години сме заедно, а аз осъзнавам, че не знам нищо за теб. Кой е баща му? За кого работиш всъщност?“
Виктор прекара ръка през косата си, жест, който правеше винаги, когато беше притиснат до стената. „Сложно е.“
„Обясни ми! Дължиш ми го! Аз съм на път да завърша университета, планирам бъдещето си с теб, изтеглих заем за този апартамент, защото ти ми обеща, че ще ми помогнеш, че си стабилен! Какво е толкова сложно?“
Той въздъхна тежко и седна на дивана, закривайки лицето си с ръце. „Работя за един човек. Много влиятелен. Казва се Пламен. Стефан е негов син. Незаконен син, когото той не признава. Затова и работи като сервитьор в един от ресторантите му – от чиста злоба и желание да го дразни.“
Информацията ме заля като леден душ. „Пламен? Собственикът на една от най-големите строителни компании в страната? Ти работиш за него?“
„Да. Аз съм… негов личен съветник. Помагам му с някои сделки.“
„Сделки? Виктор, този човек има репутация. Говори се, че бизнесът му не е съвсем чист. Замесен е в скандали, в съдебни дела…“
„Това са само слухове, разпространявани от конкуренцията“, прекъсна ме той рязко. „Пламен е труден човек, но е гений в бизнеса. Аз се уча от него.“
Думите му звучаха кухо, като заучена реплика. Нещо в цялата история не се връзваше. Защо синът на такъв могъщ човек ще се държи по този начин? И защо Виктор беше толкова ужасен? Това не беше страх от шефа, беше нещо по-дълбоко, по-първично.
В онзи момент си спомних как се запознахме. Беше на едно луксозно бизнес парти, на което бях попаднала случайно с приятелка. Виктор беше в центъра на вниманието, заобиколен от важни хора. Той ме забеляза, отдели се от тълпата и дойде при мен. Беше като в приказка. Очарова ме с интелекта си, с амбицията си, с начина, по който ме гледаше, сякаш бях единствената жена в залата. Влюбих се бързо и безрезервно. Сега, връщайки лентата назад, осъзнавах, че той никога не говореше за миналото си. Нямаше семейни снимки, рядко споменаваше родителите си, които уж живееха в друг град. Той беше човек без история, появил се от нищото.
Легнах си тази нощ, но не можах да заспя. Виктор остана в хола, чувах го как крачи напред-назад, как си налива още алкохол. Нашият дом, моето светилище, вече не се усещаше като безопасно място. Беше пропито с тайни и лъжи. И за първи път, откакто бяхме заедно, се почувствах уплашена. Не от някаква външна заплаха, а от мъжа, който спеше в съседната стая. Мъжът, когото обичах, но когото изобщо не познавах.
Глава 3
В същото време, в друга част на града, в панорамен офис на последния етаж на стъклен небостъргач, Пламен разговаряше със своя адвокат. Офисът беше огледало на неговата същност – огромен, студен, безупречно подреден и демонстриращ власт. През прозорците се виждаше целият град, проснат в краката му като покорено кралство.
Пламен беше мъж в края на петдесетте, с прошарена коса и ледени сини очи, които сякаш виждаха през хората. Той излъчваше аура на безкомпромисен контрол. Пред него, на масивното бюро от абанос, седеше Симеонов – елегантен мъж с преждевременно побелели слепоочия и поглед на хищник.
„Делото напредва зле“, каза Симеонов с равен, делови тон. „Ищците са намерили нов свидетел. Някой отвътре, който е готов да говори за схемата с парцелите.“
Пламен не помръдна. Той бавно завъртя тежкия кристален пепелник на бюрото си. „Името?“
„Все още не знаем. Но е някой, който е имал достъп до документацията. Някой, на когото сме имали доверие.“
Погледът на Пламен се втвърди. „Доверието е лукс, Симеонов. Лукс, който не можем да си позволим. Разбери кой е. И се погрижи да не проговори. Използвай всички необходими средства.“
„Разбира се“, кимна адвокатът. „Има и друго. Твоят син.“
Пламен се намръщи. „Кой от двамата?“, попита той с презрение, сякаш думата „син“ оставяше горчив вкус в устата му.
„Стефан. Отново е правил сцени в ресторанта. Снощи е имало инцидент с Виктор.“
При споменаването на името Виктор, Пламен вдигна поглед. В очите му проблесна интерес. „Какъв инцидент?“
„Стефан е обслужил масата му. Почерпил ги е няколко пъти от името на заведението. Държал се е… предизвикателно. Изглежда се опитва да провокира Виктор, да му напомни кой е.“
Пламен се облегна назад в стола си, който изскърца под тежестта му. Лека, почти зловеща усмивка се появи на лицето му. „Момчето има характер, ще му го призная. Жалко, че е наследил упоритостта на майка си, а не нейния разум. А Виктор? Как е реагирал?“
„Бил е напрегнат. Притеснен. Стефан очевидно е успял да го разклати.“
„Добре“, каза Пламен. „Малко напрежение ще му се отрази добре. Държи го нащрек. Виктор е полезен, умен е, но е станал твърде самоуверен напоследък. Трябва да му се напомня от време на време кой дърпа конците.“ Той замълча за момент, вперил поглед в нощния град. „А дъщеря ми?“
„Лилия е блестяща“, отговори Симеонов с нотка на възхищение. „Има изпитна сесия в юридическия факултет, но намира време да преглежда всички документи по новото дело. Има остър ум. Вече забеляза няколко пропуска в защитата, които ние сме изпуснали.“
„Тя е моята кръв“, каза Пламен с гордост. „Тя ще наследи всичко това един ден. Тя разбира какво е необходимо, за да успееш. Дисциплина, безпощадност и пълна лоялност.“
Телефонът на бюрото иззвъня. Беше Лилия.
„Татко? Имам няколко минути между лекциите. Мислех си за делото…“
Пламен се усмихна. „Слушам те, принцесо.“
Разговорът им беше бърз, делови, изпълнен с юридически термини и стратегически ходове. Лилия беше неговото огледално отражение – амбициозна, интелигентна, безскрупулна. Тя беше оръжието, което той ковеше, за да защити и разшири империята си. Докато говореше с нея, той почти забрави за другите двама млади мъже в живота си – нежелания син, който работеше като сервитьор от омраза, и протежето, което беше станало твърде арогантно. И двамата бяха просто пионки в неговата голяма игра. Пионки, които той можеше да жертва по всяко време, без да му мигне окото. Но дори и той не подозираше, че тези две пионки скоро щяха да заплашат да съборят цялата му шахматна дъска.
Глава 4
Следващите няколко дни бяха изпълнени с тягостно мълчание. С Виктор се разминавахме из апартамента като призраци. Той се преструваше, че всичко е наред, опитваше се да бъде мил, но зад привидната нормалност прозираше огромна пропаст. Аз, от своя страна, не можех да спра да мисля за случилото се. Всяка негова дума, всеки жест, ми се струваше фалшив.
Докато се подготвях за последните си изпити в университета, умът ми непрекъснато се връщаше към онази вечер. Името „Пламен“ звучеше като зловеща присъда. Започнах да търся информация за него в интернет. Намерих десетки статии – повечето хвалебствени, описващи го като визионер и стълб на националната икономика. Но между редовете се четяха и други неща – обвинения за корупция, съмнителни сделки с общински имоти, съдебни дела, потулени от услужливи съдии. Имаше и няколко стари статии за ожесточена битка за наследство след смъртта на баща му. Никъде обаче не се споменаваше за незаконен син на име Стефан. Той беше призрак, изтрит от официалната история.
Не можех да споделя притесненията си с никого, освен с най-добрата си приятелка, Мария. Срещнахме се в едно малко кафене близо до университета. Мария беше пълната ми противоположност – прагматична, земна и с вроден скептицизъм към всичко, което изглеждаше твърде хубаво, за да е истина.
„Той работи за Пламен?“, възкликна тя, след като й разказах всичко. „Анна, бягай! Бягай надалеч! Този човек е отровен. Всички около него рано или късно се опарват.“
„Но аз го обичам, Мария“, прошепнах, макар че дори на мен тези думи вече не ми звучаха толкова убедително. „И той казва, че са само слухове.“
„Разбира се, че ще каже така! Какво очакваш? Да ти признае, че помага на мафиот да пере пари или да застроява незаконно паркове? Ти си интелигентно момиче, не бъди наивна. Спомни си само как се появи той. От нищото. Винаги перфектен, винаги с правилния отговор. Не ти ли се е струвало странно?“
Думите й бяха като сол в рана, но знаех, че е права. Винаги съм имала усещането, че Виктор играе роля, но толкова исках да вярвам в приказката, че сама потисках съмненията си.
„А този Стефан?“, продължи Мария. „Това, което е направил, не е просто провокация. Това е предупреждение. Към Виктор. А може би и към теб.“
Върнах се в апартамента с тежко сърце. Виктор го нямаше, отново беше на „спешна делова среща“. Обзе ме внезапен импулс. Трябваше да намеря нещо, каквото и да е, някакво доказателство, което да потвърди или отхвърли страховете ми. Започнах да претърсвам кабинета му. Бюрото му беше заключено, както винаги. Но този път забелязах нещо, което преди ми беше убягвало – малка, едва забележима драскотина до ключалката, сякаш някой се беше опитвал да я отвори.
Реших да проверя гардероба му. В джоба на един стар сако, което не беше обличал от месеци, напипах нещо твърдо. Беше малък, кожен бележник. Сърцето ми заби лудо. Отворих го. Вътре, с прилежния почерк на Виктор, бяха изписани имена, дати и суми. Повечето имена не ми говореха нищо, но едно от тях ме накара да настръхна. Беше името на фирмата, която водеше едно от най-големите дела срещу компанията на Пламен. Срещу името имаше дата отпреди няколко месеца и огромна сума пари, отбелязана със знак „минус“.
Това не беше бележник на финансов консултант. Това приличаше на счетоводна книга на съвсем различен вид „бизнес“. Прелиствах страниците трескаво, докато на последната не видях нещо, което смрази кръвта ми. Беше едно-единствено име, написано с главни букви: ЛИЛИЯ. И до него – скица на сърце, прободено със стрела, задраскано с яростни, дебели линии.
Лилия. Дъщерята на Пламен. Адвокатката. Какво общо имаше тя с Виктор? Ревността, примесена със страх, ме обзе като отровна мъгла. Кой беше мъжът, с когото споделях леглото си? В какво се бях забъркала? Бележникът в ръцете ми се усещаше като бомба със закъснител. И аз току-що бях запалила фитила.
Глава 5
Няколко вечери по-късно, Стефан причака Виктор в тъмната уличка зад блока, в който живееше. Виктор тъкмо паркираше колата си, когато от сенките излезе фигурата на сервитьора. Той вече не носеше униформа. Беше облечен с тъмно кожено яке и дънки, което му придаваше суров, опасен вид.
„Изненадан ли си да ме видиш?“, попита Стефан с онази студена усмивка, която Виктор вече познаваше добре.
Виктор се сепна и се огледа панически. „Какво искаш? Как ме намери?“
„Не е трудно да намериш някого, когато знаеш къде да търсиш. Баща ми може и да ме е изхвърлил от живота си, но аз все още имам своите източници. Имам очи и уши навсякъде, включително и в неговия офис.“
Виктор пристъпи към него. „Слушай, не знам каква игра играеш, но ме остави на мира. Нямам нищо общо с теб и твоите семейни проблеми.“
Стефан се изсмя, но смехът му беше лишен от веселие. „О, имаш, Виктор. Имаш много общо. Ти си любимото кученце на татко. Момчето за мръсни поръчки. Мислиш, че не знам за сделката с онези парцели край езерото? Знам как подкупи местния съветник. Знам как фалшифицира документите. Знам всичко.“
Лицето на Виктор пребледня. „Не знам за какво говориш.“
„Не ме прави на глупак!“, гласът на Стефан стана остър като нож. „Виждал съм те на вечери с него и с онази усойница, сестра ми Лилия. Мислиш, че съм забравил как ме гледахте двамата? С презрение. Сякаш съм боклук. Но времената се менят, Виктор. Баща ми остарява. Става небрежен. А аз съм търпелив.“
„Какво искаш от мен? Пари?“, попита Виктор отчаяно.
„Парите му не ме интересуват. Искам нещо много по-ценно. Искам справедливост. Искам да го видя съсипан. Да загуби всичко, точно както той отне всичко от майка ми.“ Стефан се приближи до Виктор, докато почти не опря лице в неговото. „И ти ще ми помогнеш.“
„Ти си луд! Никога няма да предам Пламен.“
„Ще го направиш. Защото имам копие от оригиналните документи за онази сделка. Тези, които ти и Симеонов си мислите, че сте унищожили. Едно телефонно обаждане до правилния прокурор и ти отиваш в затвора за много, много дълго време. А твоята прекрасна Анна? Как мислиш, че ще й се отрази скандалът? Архитектурната й кариера ще приключи, преди да е започнала. Банката ще й вземе апартамента. Ще остане сама, с разбито сърце и съсипан живот.“
Заплахата към мен беше удар под кръста. Виктор залитна, сякаш Стефан го беше ударил физически.
„Не я намесвай! Тя няма нищо общо!“, изсъска той.
„Тя вече е замесена, в момента, в който те е допуснала в живота си. Така че сега имаш избор. Или ще работиш за мен, ще ми даваш информация, ще бъдеш моите очи и уши в офиса на баща ми, или ще гледаш как целият ти перфектен свят се срива. И твоят, и нейният.“
Стефан се отдръпна и запали цигара. Димът се изви в студения нощен въздух. „Ще те потърся скоро. И очаквам да си готов да сътрудничиш. Не ме карай да съжалявам, че съм ти дал този избор, Виктор. Защото другият вариант включва много болка.“
Той се обърна и изчезна в тъмнината толкова бързо, колкото се беше появил, оставяйки Виктор сам на улицата, треперещ от гняв и безсилие. Капанът беше щракнал. От едната страна беше Пламен – могъщият му покровител, който можеше да го смаже с едно щракване на пръсти. От другата – отмъстителният му син, който държеше бъдещето му в ръцете си. А в средата бях аз – невинната жертва, която щеше да плати най-високата цена. Виктор осъзна, че вече не става въпрос за неговия живот или кариера. Ставаше въпрос за моята безопасност. И той беше готов на всичко, за да ме защити, дори ако това означаваше да сключи сделка с дявола.
Глава 6
Няколко седмици по-късно, Пламен организира „семейна“ вечеря в огромното си имение извън града. Бях поканена и аз. Виктор настояваше да отида, казвайки, че е важно да се представя добре пред шефа му. Аз се съгласих с огромно нежелание. Исках да видя с очите си света, в който Виктор се движеше, да се опитам да разбера хората, които дърпаха конците на живота му.
Имението беше потискащо грандиозно. Дълга алея водеше до къща, която приличаше повече на дворец. Вътре всичко беше мрамор, злато и тежки, тъмни мебели. Усещането беше за студена, необитаема показност.
Пламен ни посрещна в огромна трапезария. Той беше облечен в безупречен костюм и изглеждаше още по-внушителен на живо. Поздрави ме с ледено любезна усмивка, но очите му ме преценяваха, анализираха, търсеха слаби места. Чувствах се като насекомо под микроскоп.
„Значи това е Анна“, каза той, обръщайки се към Виктор. „Очарователна. Трябва да я пазиш, момчето ми. Хубавите неща в този свят са крехки.“ Думите му звучаха като комплимент, но аз ги усетих като заплаха.
Тогава се появи тя. Лилия. Беше красива, по един студен, аристократичен начин. Дълга черна коса, порцеланова кожа и същите ледени сини очи като баща си. Тя носеше елегантна черна рокля, която подчертаваше перфектната й фигура. Когато ме видя, на лицето й се изписа израз на едва прикрито презрение.
„Анна, нали?“, попита тя, подавайки ми ръка, която беше студена като лед. „Чувала съм за теб.“ Гласът й беше мелодичен, но остър.
Вечерята беше мъчение. Разговорите се въртяха около бизнес, сливания, придобивания и съдебни дела. Аз седях мълчаливо, чувствайки се напълно не на място. Напрежението между всички на масата беше почти физическо. Пламен и Лилия говореха помежду си със свой собствен код, пълен с намеци и вътрешни шеги, от които Виктор и аз бяхме изключени.
Но най-лошото беше взаимодействието между Лилия и Виктор. Тя непрекъснато го закачаше, споменаваше стари случки, правеше двусмислени коментари. „Спомняш ли си, Викторе, онази командировка до езерото Комо? Беше толкова… продуктивна.“ При тези думи тя ме погледна право в очите, предизвиквайки ме.
Виктор седеше като на тръни. Опитваше се да сменя темата, да се държи нормално, но беше очевидно, че е ужасен. Видях в очите му сянката на миналото, на онази задраскана скица на сърце в бележника му. Те са имали нещо. Нещо повече от колегиални отношения. Бях сигурна в това. Изневяра. Предателство. Поредната лъжа.
В един момент, докато мъжете обсъждаха някаква сделка, Лилия се обърна към мен.
„И с какво се занимаваш ти, Анна? Освен да вдъхновяваш Виктор, разбира се.“
„Завършвам архитектура“, отговорих, опитвайки се да запазя самообладание.
Тя се усмихна снизходително. „Архитектура. Колко мило. Създаваш красиви неща. Ние в нашия свят по-често се налага да рушим. Нали, татко?“
„Понякога трябва да разрушиш старото, за да построиш новото, по-силното“, отвърна Пламен, без да вдига поглед от чинията си. „Виктор знае това много добре. Той има талант да намира слабите основи и да ги… премахва. Нали, Виктор?“
Въпросът увисна във въздуха. Виктор преглътна трудно. „Правя каквото е необходимо.“
Почувствах се зле. Въздухът не ми достигаше. Извиних се и отидох до тоалетната. Когато миех лицето си със студена вода, опитвайки се да се съвзема, вратата се отвори и влезе Лилия.
Тя се облегна на рамката на вратата и ме изгледа от глава до пети. „Знаеш ли, не си първата. И със сигурност няма да си последната.“
„Какво искаш да кажеш?“, попитах, а сърцето ми думкаше в гърдите.
„Искам да кажа, че Виктор е амбициозен. Той ще направи всичко, за да се изкачи по стълбицата. Ще използва когото трябва. Включително и теб. Той беше мой, преди да стане твой. И ще бъде отново мой, когато баща ми реши, че си станала ненужна.“
„Ти си болна“, прошепнах.
„Аз съм реалистка. А ти си просто поредната му грешка. Наслаждавай му се, докато можеш, мила. Защото времето ти изтича.“
Тя се усмихна триумфално и излезе, оставяйки ме да треперя пред огледалото. Вече не ставаше въпрос само за тайни и лъжи. Ставаше въпрос за война. И аз бях попаднала в центъра на бойното поле, без да имам никакви оръжия.
Глава 7
Пътят към дома след вечерята беше още по-мълчалив от онзи след ресторанта. Този път обаче тишината не беше просто напрегната, тя беше враждебна. Образът на Лилия, думите й, самодоволната й усмивка – всичко се беше запечатало в съзнанието ми.
„Имали сте връзка, нали?“, попитах с равен глас, без да го поглеждам. Въпросът прозвуча като изстрел в тишината.
Виктор не отговори веднага. Той стисна волана, а мускулите на челюстта му се стегнаха. „Беше отдавна. Преди да се запозная с теб. Не означаваше нищо.“
„Не означаваше нищо?“, изсмях се горчиво. „Тя не гледа на нещата така. Начинът, по който те гледаше, начинът, по който говореше… Тя все още те смята за своя собственост, Виктор. А ти си като уплашено зайче пред нея и баща й.“
„Не разбираш!“, избухна той. „Не знаеш в какво съм затънал. Когато се запознах с Пламен, бях никой. Имах огромни студентски заеми, семейството ми едва свързваше двата края. Той ми даде шанс. Даде ми работа, пари, живот, какъвто не можех и да си представя. Аз съм му задължен.“
„Задължен? Или си негов затворник?“, контрирах аз. „Това не е работа, Виктор. Това е сделка с дявола. Ти си им продал душата си.“
„А какво трябваше да направя?“, извика той, удряйки по волана. „Да работя за мизерна заплата до края на живота си? Да гледам как се мъчиш с ипотеката, докато аз едва мога да си платя наема? Исках да ти дам всичко, Анна! Исках да имаш най-доброто!“
„Аз не искам това!“, отвърнах със сълзи на очи. „Не искам скъпи вечери и луксозни коли, ако цената е да живея в лъжа! Исках теб, истинския теб. Но сега се питам дали изобщо съществува такъв.“
Спорът ни продължи и в апартамента. За първи път видях Виктор напълно съсипан. Маската на самоуверен и преуспял мъж падна и на нейно място видях уплашено момче, хванато в капан, много по-голям от него. Той ми разказа всичко. Или поне това, което той смяташе за всичко. Разказа ми как Пламен го е взел под крилото си, как в началото му е възлагал легални задачи, но постепенно го е въвлякъл в по-тъмните страни на бизнеса си – пране на пари, подкупи, изнудване. Виктор е бил толкова дълбоко вътре, че вече не е можел да излезе. Всяка стъпка напред го е оплитала още повече в мрежата.
Разказа ми и за Лилия. Връзката им е започнала по настояване на Пламен. Тя е била част от „обучението“ му, начин да го обвържат още по-силно със семейството. Но Лилия се е влюбила в него, обсебила го е. Когато той се е опитал да прекрати отношенията им, след като се запознал с мен, тя е побесняла. Заплашила го е, че ще го унищожи, че ще каже на баща си, че Виктор е слабо звено и трябва да бъде „премахнат“.
„Аз съм в безизходица, Анна“, каза той с треперещ глас, седнал на ръба на леглото. „Ако се опитам да напусна, Пламен ще ме смаже. Ако остана, Лилия ще те унищожи. А сега се появи и Стефан… той ме изнудва. Иска да му помогна да съсипе баща си, заплашва, че ще те нарани, ако не го направя.“
Слушах го и усещах как гневът ми бавно се заменя от студена вълна на страх. Това беше много по-лошо, отколкото си представях. Виктор не беше просто лъжец или измамник. Той беше пионка в смъртоносна игра между безскрупулен олигарх, обсебената му дъщеря и отмъстителния му син. А аз, без да искам, бях станала най-уязвимата фигура на дъската.
„Трябва да отидем в полицията“, казах тихо, макар и сама да не вярвах в думите си.
Виктор се изсмя горчиво. „В полицията? Половината полиция е в джоба на Пламен. Ще ни се изсмеят в лицето, преди да ни арестуват по някое скалъпено обвинение. Няма изход, Анна. Няма.“
В онази нощ за първи път спахме в отделни стаи. Лежах будна, взирайки се в тавана, и осъзнавах, че моралните дилеми, пред които бяхме изправени, бяха огромни. Виктор трябваше да избира между предателството към човека, който го е създал, и риска да попадне в затвора. Трябваше да избира между мен и собственото си оцеляване. А аз трябваше да избера дали да избягам и да се спася, или да остана и да се опитам да помогна на мъжа, когото все още, въпреки всичко, обичах. Но как се помага на някого, който е затънал толкова дълбоко в блатото? И каква щеше да бъде цената за това?
Глава 8
Делото срещу корпорацията на Пламен, за което Симеонов го беше предупредил, набираше скорост. Водеше го конкурентна фирма, собственост на амбициозен и безкомпромисен бизнесмен на име Димитър. Той от години се опитваше да свали Пламен от трона му, но досега винаги се проваляше. Този път обаче Димитър имаше силен коз – група измамени собственици на земя, чиито парцели са били придобити чрез схема, оркестрирана от Виктор.
Лилия, въпреки изпитната си сесия в университета, се беше хвърлила в защитата с цялата си енергия. За нея това не беше просто поредното дело. Това беше нейното бойно кръщение, шансът й да докаже на баща си, че е достойна наследница. Тя прекарваше дните си в библиотеката, а нощите – в офиса на Симеонов, преглеждайки хиляди страници документи, търсейки вратички в закона.
Видях я веднъж, когато случайно минавах покрай сградата на юридическия факултет. Тя излизаше, заобиколена от състуденти, смееше се, обсъждаше някакъв казус. За миг изглеждаше като нормално момиче. Но после погледът й срещна моя и усмивката й изчезна. В очите й видях онази ледена решителност, която познавах от вечерята. Тя кимна едва забележимо, сякаш ми казваше: „Виждам те. Знам коя си. И ще те смачкам.“
Виктор беше подложен на огромен натиск. Пламен и Лилия го викаха на среднощни съвещания, разпитваха го за всеки детайл от сделката, караха го да подписва нови и нови документи с обратна дата. Той трябваше да лъже пред адвокатите, да се преструва, че всичко е било законно. В същото време, Стефан не го оставяше на мира. Звънеше му от различни номера, пращаше му кодирани съобщения, настояваше за информация.
„Трябва ми достъп до сървърите, Виктор“, беше казал Стефан при последната им тайна среща. „Трябва ми оригиналният файл на договора. Знам, че Пламен пази дигитално копие на всичко. Дай ми го и ще те оставя на мира.“
Виктор беше разкъсван. Да даде файла на Стефан означаваше сигурна присъда за него и край за империята на Пламен. Да не го даде – означаваше да живее под постоянната заплаха на изнудването и риска Стефан да изпълни заканата си да ме нарани.
Една вечер Виктор се прибра съсипан. Хвърли куфарчето си на пода и се свлече на дивана.
„Днес разпитваха един от бившите собственици в съда“, каза той с празен глас. „Един възрастен човек. Разплака се, докато разказваше как сме го притиснали да си продаде земята, наследство от дядо му. Лилия го разнищи на кръстосан разпит. Накара го да изглежда като лъжец и алчен глупак. Беше… беше брутално. Тя се наслаждаваше, Анна. Видях го в очите й.“
Той погледна към мен, а в погледа му имаше отчаяние. „Аз съм чудовище. Аз помогнах да се случи това. Какво стана с мен? Аз не бях такъв.“
В този момент го съжалих. Видях не само манипулатора и лъжеца, но и човека, който се е изгубил по пътя. Човека, чиято амбиция го беше погълнала.
Но моралната дилема не беше само негова. Тя ставаше и моя. Мълчанието ми ме правеше съучастник. Знаех за престъпления, за измами, за съсипани човешки съдби. Ако не направех нищо, щях да бъда също толкова виновна.
На следващия ден, докато Виктор беше на работа, взех решение. Отидох до кабинета му. Бюрото все още беше заключено. Но аз си спомних за драскотината. С помощта на една фиба и след десет минути напрегнати опити, ключалката изщрака. Вътре, под купчина папки, намерих това, което търсех – малък лаптоп, който никога не бях виждала преди. Сигурно беше този, който използваше само за работа с Пламен.
Включих го. Имаше парола, разбира се. Опитах няколко комбинации – рождената му дата, моето име, името на майка му. Нищо. Тогава, с неприятно чувство в стомаха, написах „Лилия“.
Лаптопът се отключи.
Глава 9
Екранът светна и пред мен се отвори свят, който не би трябвало да виждам. Десктопът беше затрупан с файлове и папки със странни имена – „Проект Езерото“, „Общински съвет“, „Свидетел_1“. С треперещи ръце започнах да отварям файловете един по един. Бяха сканирани документи, имейли, банкови извлечения. Беше цялата мръсна история на бизнеса на Пламен. Доказателства за подкупи, заплахи, фалшифицирани подписи.
Намерих папката за делото, което водеше Димитър. Вътре имаше копия от фалшивите договори, но също и чернови на истинските, както и кореспонденция между Виктор и Симеонов, в която обсъждаха как да „убедят“ собствениците на земя. Имаше дори аудио запис от среща с онзи възрастен човек, когото Лилия беше унижила в съда. Гласът на Виктор беше студен и безмилостен, докато обясняваше на стареца, че ако не продаде, ще си навлече огромни неприятности.
Почувствах как ми се повдига. Това не беше мъжът, в когото се бях влюбила. Това беше непознат.
Копирах най-важните файлове на една флашка, която носех в себе си. Не знаех какво ще правя с тях. Да ги дам на полицията беше твърде рисковано. Да ги дам на Димитър? Не му вярвах, той беше също толкова безскрупулен като Пламен, просто от другата страна на барикадата. Трябваше ми съюзник. Някой, който имаше личен мотив да види Пламен съсипан.
Стефан.
Името изникна в съзнанието ми. Той беше опасен, знаех го. Но той мразеше баща си. Той искаше справедливост, макар и по свои собствени, изкривени причини.
Но как да го намеря? Не знаех нищо за него, освен че работи в онзи ресторант. Да отида там беше твърде рисковано, някой можеше да ме види. Тогава се сетих за Мария. Нейният братовчед работеше като барман в един от най-популярните нощни клубове в града. Хората от неговия бранш се познаваха.
Обадих й се. Обясних й накратко ситуацията, без да влизам в твърде много подробности. Помолих я да провери за сервитьор на име Стефан от италианския ресторант. Два часа по-късно Мария ми се обади.
„Намерих го. Не беше лесно, той е доста потаен. Никой не знае много за него, освен че е в постоянен конфликт със собственика на ресторанта, който всъщност е баща му. Живее в малък апартамент под наем в стария квартал. Имам адреса.“
Сърцето ми подскочи. Това беше. Нямаше връщане назад.
На следващия ден, под предлог че отивам на лекции, отидох до адреса, който Мария ми беше дала. Беше стара, порутена сграда, напълно контрастираща с лукса, в който живееха Пламен и Лилия. Качих се по скърцащите стълби и почуках на вратата на апартамента му.
Отвори ми самият той. Беше облечен с обикновена тениска и дънки, изглеждаше изненадан да ме види. За миг в очите му се четеше подозрение.
„Анна. Какво правиш тук?“, попита той предпазливо.
„Трябва да говоря с теб“, казах, опитвайки се гласът ми да не трепери. „Мисля, че можем да си помогнем взаимно.“
Той ме огледа за няколко секунди, след което се отдръпна от вратата, за да ми направи път. „Влизай.“
Апартаментът му беше малък и скромен, но изненадващо подреден. Имаше много книги, подредени по рафтове. На стената висеше стара, избледняла снимка на красива жена с тъжна усмивка. Предположих, че е майка му.
„Какво искаш?“, попита той, без да ме кани да седна.
Извадих флашката от джоба си и я поставих на масата между нас.
„Тук вътре има всичко. Доказателства за сделката с парцелите, за подкупите, за пране на пари. Всичко, което ти е нужно, за да съсипеш баща си. И да вкараш Виктор в затвора.“
Стефан погледна флашката, а след това и мен. Подозрението в очите му бавно се замени от любопитство. „Защо ми го даваш? Мислех, че обичаш Виктор.“
„Обичах мъжа, за когото се мислех, че е. Но този мъж не съществува. И не искам да бъда съучастник в мръсните игри на семейството ти. Искам да се измъкна. Искам справедливост за хората, които са били измамени.“
Той взе флашката. „А какво искаш в замяна?“
„Искам да оставиш Виктор на мира. След като получиш това, което искаш, изчезни от живота ни. Искам и гаранция, че моето име няма да бъде замесено по никакъв начин.“
Стефан се усмихна за първи път. Беше различна усмивка от онази в ресторанта – все още имаше горчивина в нея, но и нотка на истинско възхищение.
„Ти си по-смела, отколкото си мислех, Анна. Добре. Имаш моята дума. Ще използвам това, за да ги довърша. И ще се погрижа ти да останеш настрана. Но за Виктор не мога да ти обещая нищо. Той сам си е избрал пътя.“
Кимнах. Знаех го. Виктор трябваше да понесе последствията за своите действия. Може би това беше единственият начин да се измъкне от блатото.
„Има само един проблем“, каза Стефан, докато пъхаше флашката в джоба си. „Тези документи са силни, но адвокатът на баща ми, Симеонов, е гений в измъкването от подобни ситуации. Ще каже, че са фалшификати, че са откраднати. Трябва ни нещо повече. Трябва ни свидетел отвътре. Трябва ни Виктор.“
Глава 10
Върнах се вкъщи с чувството, че съм прекосила Рубикон. Бях направила своя избор. Бях предала мъжа, когото обичах, за да спася себе си и може би, по един странен начин, и него.
Вечерта, когато Виктор се прибра, реших да му кажа истината. Не можех повече да живея в тази лъжа. Седнахме един срещу друг на масата в кухнята, мястото, където бяхме провели толкова много щастливи разговори. Сега то изглеждаше като сцена на съд.
„Бях в апартамента на Стефан днес“, започнах без предисловие.
Виктор замръзна. Чашата с вода в ръката му спря по средата на пътя към устните му. „Какво? Защо си го направила? Казах ти да стоиш далеч от него!“
„Дадох му всичко, Виктор. Отворих лаптопа ти. Копирах файловете. Дадох му ги.“
Той остави чашата с трясък. Водата се разля по масата. „Ти… какво си направила?“, прошепна той невярващо. „Анна, осъзнаваш ли какво означава това? Това е краят. Те ще ни унищожат.“
„Не, Виктор. Това е началото. Твоят шанс да се измъкнеш. Стефан има нужда от свидетел. Иска ти да потвърдиш автентичността на документите. Да разкажеш всичко, което знаеш.“
„Тя е луда! Искаш да се предам? Да отида в затвора?“, извика той, скачайки на крака.
„Да!“, извиках и аз, а сълзите, които сдържах, бликнаха. „По-добре да отидеш в затвора за няколко години и да излезеш с чиста съвест, отколкото цял живот да си роб на Пламен и да се страхуваш от собствената си сянка! Погледни се! Ти не живееш, ти просто съществуваш. Постоянно си напрегнат, не спиш, лъжеш мен, лъжеш себе си. Това ли е животът, който искаш?“
Той ме гледаше с див, объркан поглед. „Ти ме предаде.“
„Не, аз се опитвам да те спася! Но не мога да го направя сама. Трябва ти да решиш. Искаш ли да продължиш да бъдеш тяхната марионетка, или най-накрая ще постъпиш правилно, без значение каква е цената?“
Спорът ни беше дълъг и мъчителен. Той крещеше, обвиняваше ме, че съм съсипала всичко. Аз плачех, умолявах го да прогледне. В един момент той се свлече на пода, обхванал главата си с ръце, разтърсван от ридания. За първи път го видях напълно сломен.
„Не мога“, прошепна той. „Те ще те наранят. Пламен ми го каза. Каза ми, че красивите неща са крехки. Той знае, че ти си единственото нещо, което има значение за мен. Ще те използва, за да ме контролира.“
„Тогава не му позволявай!“, казах, коленичейки до него. „Единственият начин да ме защитиш е като ги спреш. Завинаги.“
Разговорът ни продължи до сутринта. Той ми призна още неща. За други сделки, по-мръсни и по-грозни. За това как Лилия го е манипулирала, как го е карала да върши неща, от които се срамува, само за да му докаже, че го притежава. Доверието между нас беше разбито на хиляди парчета, но в руините му, в тази брутална и болезнена честност, се роди нещо ново – крехка възможност за изкупление.
Не знам дали го убедих. Когато на сутринта тръгна за работа, лицето му беше сиво и непроницаемо. Той просто ме целуна по челото и каза: „Обичам те. Каквото и да стане, знай това.“
След като той излезе, аз събрах най-необходимото в една малка чанта. Повече не можех да остана в този апартамент. Той не беше дом, а златна клетка, построена върху лъжи. Оставих ключовете си на масата и си тръгнах. Отидох при Мария, единственият човек на света, на когото все още имах доверие. Не знаех какво ще направи Виктор. Не знаех какво ще се случи с мен. Знаех само, че бях направила своя ход. Сега беше ред на другите играчи.
Глава 11
Новината за моето предателство стигна до Пламен по-бързо, отколкото очаквах. Вероятно Виктор, в момент на паника, му се беше обадил и му беше признал всичко, надявайки се на милост. Но милостта не беше част от речника на Пламен.
Реакцията беше светкавична и безпощадна. Още на следващия ден получих обаждане от хазяина на апартамента, където живееше майка ми, пенсионерка в малък провинциален град. Договорът й за наем беше прекратен незабавно, без обяснения. Няколко часа по-късно, ръководителят на дипломната ми работа в университета ме извика на спешна среща. Съобщи ми, че са открити „сериозни нередности“ в проекта ми и че защитата ми се отлага за неопределено време. Обвинението беше абсурдно, знаех, че работата ми е безупречна, но знаех и кой стои зад това. Дългата ръка на Пламен можеше да стигне навсякъде.
Това беше само началото. Банката, от която бях взела ипотечния кредит, ми изпрати официално писмо, че поради „влошаване на рисковия ми профил“, те изискват предсрочно погасяване на целия заем в 30-дневен срок. Беше невъзможно. Щях да загубя апартамента, единственото нещо, което беше мое.
Пламен не ме заплашваше директно. Той беше по-умен. Той просто разрушаваше света ми парче по парче, методично и студено. Искаше да ме изолира, да ме уплаши, да ме накара да се почувствам безпомощна. Искаше да покаже на Виктор каква е цената на неподчинението.
Виктор изчезна. Телефонът му беше изключен. Не се прибираше в апартамента. Сякаш се беше изпарил. Бях ужасена. Дали не му бяха направили нещо? Дали не го държаха някъде против волята му? Или просто ме беше изоставил, избирайки да спаси себе си?
Мария беше до мен през цялото време. Тя ми даде подслон, успокояваше ме, опитваше се да бъде гласът на разума в моя хаос. „Трябва да се скриеш, Анна. Този човек няма да се спре пред нищо.“
Но аз не можех да се скрия. Това щеше да означава, че той е спечелил.
Тогава се свърза Стефан. Намери ме пред блока на Мария. Изглеждаше притеснен.
„Баща ми е побеснял“, каза той. „Разбрал е за флашката. Заплашва всички. Притиснал е Виктор до стената. Не знам къде е, но според моите източници, държат го в едно от именията на Пламен извън града. Официално е в „платен отпуск“.“
„Трябва да му помогнем“, казах аз, а гласът ми трепереше.
„Няма как да стигнем до него. Охраната е навсякъде. Единственият ни шанс е да действаме бързо. Трябва да предадем доказателствата на Димитър, преди баща ми да е успял да потули всичко. Но без свидетелството на Виктор, те губят голяма част от силата си.“
Стояхме на улицата, а светът около нас продължаваше да се движи, сякаш нищо не се случваше. Хората бързаха за някъде, смееха се, говореха по телефоните си. А аз се чувствах като в паралелна реалност, в свят на сенки и опасности.
„Има и друг начин“, казах бавно, а една отчаяна идея започна да се оформя в съзнанието ми. „Ако не можем да стигнем до Виктор, може би можем да стигнем до някой друг. Някой, който също има какво да губи. Някой, който може би не е толкова лоялен, колкото изглежда.“
Стефан ме погледна въпросително.
„Адвокатът“, казах аз. „Симеонов. Той е мозъкът зад всичко. Но той е и прагматичен. Неговата лоялност е към победителя. Ако го убедим, че корабът на Пламен потъва, може би той ще е първият, който ще скочи от него, за да се спаси.“
Беше лудост. Беше невероятно рисковано. Но беше единственият ни ход. Трябваше да обърнем играта. Трябваше да използваме техните собствени оръжия – страх и личен интерес – срещу тях.
Глава 12
Да се срещнем със Симеонов беше почти невъзможно. Той беше пазен също толкова добре, колкото и Пламен. Но Стефан, със своята мрежа от информатори, успя да открие пролука. Симеонов имаше слабост – редки, антикварни книги. Всяка седмица, в един и същи ден и час, той посещаваше малка антикварна книжарница, сгушена в една от старите търговски улици. Ходеше там сам, без охрана, за да не привлича внимание.
Това беше нашият шанс.
Планът беше прост и рискован. Аз трябваше да го заговоря. Стефан щеше да чака наблизо, в случай че нещата се объркат. Идеята беше не да го заплашваме, а да му предложим сделка.
В уречения ден влязох в книжарницата. Въздухът миришеше на стара хартия и кожа. Симеонов беше там, наведен над витрина с първи издания. Изчаках да се отдалечи в един по-усамотен щанд и го последвах.
„Красиви са, нали?“, казах тихо, заставайки до него. „Истории, които са оцелели векове.“
Той се обърна, леко стреснат. Позна ме веднага. Очите му станаха студени и предпазливи. „Какво правите тук?“
„Искам да ви предложа една нова история, господин Симеонов. Такава, в която вие не свършвате в затвора заедно с клиента си.“
Той се изсмя тихо. „Младата госпожице, вие гледате твърде много филми. Нямате представа с кого си имате работа.“
„Напротив. Имам много добра представа. Имам и флашка, пълна с доказателства, които в момента се намират на сигурно място. Доказателства, които уличават не само Пламен и Виктор, но и вас. Имейли, в които вие лично давате инструкции как да се фалшифицират документи. Мисля, че прокурорът би се заинтересувал много от тях.“
Лицето му не трепна, но видях как мускулите на челюстта му леко се стегнаха. „И какво искате?“
„Сделка. Вие ще потвърдите автентичността на тези документи. Ще свидетелствате срещу Пламен. В замяна, ще получите имунитет. Знам, че вече имате контакти с прокуратурата по други дела. Едно споразумение не би било трудно за вас.“
„Защо да предавам клиент, който ми плаща милиони, заради заплахите на едно уплашено момиче?“
„Защото знаете, че този път е различно. Защото Димитър няма да се откаже. Защото имате син, който е започнал да задава неудобни въпроси за работата ви. И защото знаете, че когато всичко се срути, Пламен ще ви пожертва пръв, без да му мигне окото. Вие сте просто инструмент за него. Аз ви предлагам шанс да бъдете този, който държи чука.“
Той мълчеше дълго време, преценявайки ме с пронизващия си поглед. Виждах как в ума му се въртят колелата на хиляди възможни сценарии.
„Дори и да се съглася, какво ще спре Пламен да не ви… премахне? И мен също?“, попита той накрая.
„Това“, казах аз и му подадох малка бележка. На нея беше написан номерът на банкова сметка в Швейцария и една дума: „Стефан“.
Симеонов погледна бележката и пребледня. „Как…“
„Стефан знае всичко. Знае за тайните сметки, в които баща му крие пари от данъчните. Знае и за вашите комисионни, които отиват там. Ако нещо се случи с някой от нас, цялата тази информация ще стигне не само до прокуратурата, но и до международните финансови служби. Пламен може и да има влияние тук, но не и там. Това е нашата застраховка.“
Симеонов сгъна бележката и я пъхна в джоба си. „Трябва ми време да помисля.“
„Нямате време“, отвърнах твърдо. „Ще се свържем с вас утре. Или сте с нас, или сте против нас. И повярвайте ми, не искате да сте против нас.“
Обърнах се и излязох от книжарницата, без да поглеждам назад. Сърцето ми биеше лудо. Не знаех дали съм успяла. Но бях посяла семето на съмнението в най-довереното му оръжие. Сега оставаше да чакаме и да се надяваме, че страхът му за собственото му бъдеще ще се окаже по-силен от лоялността му към Пламен. Съюзът ни със Стефан беше опасен и несигурен, но в този момент той беше единствената ни надежда.
Глава 13
Следващите двадесет и четири часа бяха най-дългите в живота ми. Чакахме обаждане от Симеонов, но телефонът мълчеше. Със Стефан се бяхме скрили в малко мотелче в покрайнините на града, плащайки в брой и използвайки фалшиви имена. Напрежението беше огромно. Всеки шум от коридора ни караше да подскачаме.
„Ами ако ни е предал?“, попитах Стефан, докато той крачеше нервно из стаята. „Ако в момента Пламен знае всичко и ни търси?“
„Няма да го направи“, отвърна Стефан, макар и да не звучеше много убедено. „Симеонов е страхливец. Той винаги играе на сигурно. В момента претегля рисковете. И ще избере страната, която има по-голям шанс да спечели.“
Късно следобед телефонът на Стефан иззвъня. Беше скрит номер. Той вдигна и дълго време слуша мълчаливо. Аз го гледах, опитвайки се да разчета нещо по лицето му, но то беше безизразно. Накрая той каза само: „Разбрано. Ще бъдем там.“
Затвори. „Симеонов е вътре. Но има условия. Иска пълна защита от полицията и нов паспорт, за да напусне страната, след като всичко приключи. И иска да се срещне с адвокатите на Димитър тази вечер, за да предаде всичко, което има.“
Почувствах огромно облекчение, но то бързо беше заменено от нов страх. Нещата се случваха твърде бързо.
Срещата беше организирана в подземен паркинг на голям бизнес център. Беше като сцена от шпионски филм. Ние пристигнахме с една кола, Симеонов – с друга, а адвокатите на Димитър – с трета. Всички бяхме нервни и подозрителни.
Симеонов носеше куфарче. В него имаше лаптоп и няколко папки. „Тук е всичко“, каза той с дрезгав глас. „Оригинали, до които дори Виктор не е имал достъп. Доказателства за корупция на най-високо ниво, схеми за източване на европейски фондове, всичко. Това ще го погребе за десетилетия.“
Той предаде куфарчето на един от адвокатите. „Сега моята част от сделката.“
„Ще я получите, след като дадете показанията си официално“, отвърна адвокатът студено.
„Има и още нещо“, добави Симеонов, поглеждайки към мен и Стефан. „Пламен знае. Не знам как, но знае, че нещо се готви. Преместил е Виктор. Никой не знае къде. И е наел хора. Професионалисти. Търси вас двамата. Вече не сте в безопасност.“
Думите му прозвучаха като смъртна присъда. Планът ни беше да изчезнем веднага след срещата, но сега разбирах, че няма къде да се скрием. Хората на Пламен щяха да ни намерят.
„Трябва да намерим Виктор“, каза Стефан с твърд глас. „Той е единственият, който може да ни каже къде Пламен би скрил най-ценните си документи, тези, които не поверява дори на Симеонов. Трябва ни преди утрешното голямо събрание на акционерите на компанията. Това е единственият ни шанс да го ударим публично.“
Но как да намерим човек, който е изчезнал безследно?
Тогава се сетих за нещо. За Лилия. Тя беше обсебена от Виктор. Тя никога нямаше да го изпусне от поглед. Ако някой знаеше къде е той, това беше тя.
„Трябва да стигнем до Лилия“, казах аз.
Стефан ме погледна, сякаш съм луда. „Тя е по-опасна от баща си. Мрази ме от дъното на душата си. И теб също.“
„Знам. Но тя мрази и да губи. Ако я убедим, че баща й ще я повлече със себе си надолу, че цялата й блестяща кариера ще свърши, преди да е започнала… може би ще се замисли. Тя е амбициозна. И тази амбиция може да се окаже по-силна от лоялността й.“
Беше последната ни, отчаяна карта. Трябваше да се изправим срещу най-големия си враг и да се надяваме, че ще успеем да я обърнем срещу собствения й баща. Времето ни изтичаше. Утрешният ден щеше да бъде или краят на империята на Пламен, или нашият собствен край.
Глава 14
Да намерим Лилия се оказа по-лесно, отколкото очаквахме. Тя беше предвидима в своята дисциплина. Всяка вечер, точно в девет, тя напускаше офиса на Симеонов и отиваше в един фитнес център в луксозен комплекс, където плуваше точно един час.
Стефан я причака на паркинга. Аз останах в колата, със сърце, думкащо в гърдите. Видях как той я спря, точно когато тя отключваше колата си. Видях шока на лицето й, който бързо се смени с гняв и презрение. Те говориха няколко минути. Не можех да чуя думите, но виждах езика на телата им – той беше настоятелен, а тя – враждебна. В един момент тя се опита да го подмине, но той й препречи пътя. Тогава той й показа нещо на телефона си. Вероятно копие от някой от документите, които Симеонов ни беше дал.
Изражението й се промени. Тя стоеше неподвижно, взирайки се в екрана. След това вдигна поглед към Стефан, а после към нашата кола. Знаеше, че съм вътре. След още няколко секунди на колебание, тя се обърна и тръгна към нас.
Отвори задната врата и седна до мен. Колата изведнъж се стори тясна и задушна. Нейният скъп парфюм се смеси с миризмата на страх.
„Какво искате?“, попита тя с леден глас.
„Искаме същото, което и ти, Лилия“, отговорих. „Да не свършиш в затвора заради престъпленията на баща си.“
Тя се изсмя. „Татко никога няма да влезе в затвора. Той е недосегаем.“
„Вече не е“, каза Стефан от предната седалка. „Симеонов е с нас. Предаде ни всичко. Утре сутрин прокуратурата ще нахлуе в офисите ви. Всичко свърши.“
„Лъжете“, каза тя, но в гласа й имаше нотка на несигурност.
„Не лъжем“, продължих аз. „Ти си умна. Знаеш, че когато един кораб потъва, плъховете първи го напускат. Симеонов вече е на спасителната лодка. А ти? Ще потънеш ли заедно с баща си? Цялото ти бъдеще, кариерата ти, всичко, за което си работила, ще изчезне. Ще бъдеш дъщерята на престъпник. Нито една престижна кантора няма да те наеме.“
Тя мълчеше. Виждах борбата в очите й. Лоялността към баща й срещу инстинкта за самосъхранение.
„Къде е Виктор?“, попита Стефан.
„Не знам“, отвърна тя твърде бързо.
„Не ни лъжи, Лилия!“, гласът на Стефан стана твърд. „Знаем, че ти си единствената, на която баща ти вярва достатъчно, за да му повери тази задача. Къде го държите?“
Тя въздъхна. „В старата ловна хижа в планината. Татко го държи там. Иска да го използва като разменна монета, ако нещата се объркат.“
„Трябва да отидем там“, казах аз. „Трябва да го измъкнем.“
„Невъзможно е. Има охрана.“
„Ти ще ни вкараш вътре“, заяви Стефан. „Ще им кажеш, че баща ти те праща да вземеш Виктор за спешна среща. Те те познават, ще ти повярват.“
Тя ни погледна с омраза. „И защо да го правя? Защо да помагам на вас?“
„Защото ще ти дадем нещо в замяна“, казах аз. „Ще кажем на прокурора, че си сътрудничила от самото начало. Че ти си ни помогнала да разкрием всичко. Ще те превърнем от съучастник в герой. Това е единственият ти шанс да спасиш бъдещето си, Лилия.“
Тя затвори очи за момент. Когато ги отвори, в тях имаше студена решителност. Беше взела своето решение. Амбицията беше победила.
„Добре“, каза тя. „Но ако нещо се обърка, ще кажа, че сте ме отвлекли и принудили. И ще ви унищожа.“
Пътуването до хижата беше кошмарно. Трима души, които се мразеха, затворени в една кола, устремени към несигурна развръзка. Лилия беше нашият ключ, но и най-големият риск. Тя можеше да ни предаде във всеки един момент.
Когато пристигнахме, всичко се случи точно както Стефан беше предвидил. Охранителите познаха Лилия и колата й и вдигнаха бариерата без въпроси. Тя спря пред хижата.
„Чакайте тук“, каза тя и влезе вътре.
Минутите се нижеха като часове. Накрая вратата се отвори. Лилия излезе, а след нея вървеше Виктор. Изглеждаше ужасно – блед, отслабнал, с тъмни кръгове под очите. Когато ме видя в колата, на лицето му се изписа смесица от шок и облекчение.
Той влезе бързо в колата. „Трябва да се махаме, преди да са се усетили.“
Точно когато потегляхме, от хижата излезе един от охранителите. Той извика нещо и вдигна телефона си. Бяхме разкрити.
Последва лудо преследване по тесния планински път. Колата на охраната беше точно зад нас. Виктор караше като обезумял. Аз и Стефан се опитвахме да следим пътя, а Лилия седеше на задната седалка, вкаменена от ужас.
В един момент, на един остър завой, Виктор рязко завъртя волана. Колата излезе от пътя и се спусна по стръмен склон, скривайки се в гората. Другата кола профуча покрай нас. Бяхме се измъкнали. Засега.
Спряхме няколко километра по-надолу. Всички треперехме.
„Къде отиваме сега?“, попитах.
„На събранието на акционерите“, отговори Виктор с нов, твърд глас. Беше взел своето решение. „Време е тази пиеса да свърши.“
Глава 15
Събранието на акционерите се провеждаше в огромна бална зала на луксозен хотел. Атмосферата беше напрегната. Слуховете за предстоящи арести вече се носеха из бизнес средите. Пламен стоеше на подиума, опитвайки се да изглежда спокоен и уверен, но в очите му се четеше паника.
Ние влязохме в залата в момента, в който той започваше речта си. Всички глави се обърнаха към нас. Настъпи пълна тишина. Виктор, аз, Стефан и Лилия, застанали един до друг. Невероятен съюз от врагове, обединени от обща цел.
Лицето на Пламен пребледня, когато видя дъщеря си до нас. Това беше удар, който не беше очаквал. Предателството от собствената му кръв.
„Какво означава това?“, извика той в микрофона.
Виктор пристъпи напред. Гласът му, усилен от акустиката на залата, беше ясен и силен.
„Означава, че всичко свърши, Пламен. Означава, че лъжите ти свършиха.“
И той започна да говори. Разказа всичко. За сделките, за подкупите, за заплахите. Лилия стоеше до него и кимаше, потвърждавайки всяка негова дума. Стефан мълчеше, но присъствието му беше достатъчно красноречиво.
В този момент вратите на залата се отвориха с трясък и вътре нахлуха цивилни полицаи. Настана хаос. Акционерите крещяха, журналистите, които бяха допуснати да отразят събитието, насочиха камерите си към подиума.
Двама полицаи се качиха и сложиха белезници на Пламен. Той не се съпротивляваше. Гледаше само към Лилия с поглед, пълен с невярваща омраза. Империята му се сриваше пред очите му, разрушена от хората, които той беше създал и презирал.
Арестуваха и Виктор. Преди да го отведат, той се обърна към мен.
„Съжалявам, Анна. За всичко.“
„Знам“, прошепнах аз. В очите му видях не само разкаяние, но и облекчение. Той беше свободен.
Последваха месеци на съдебни дела и скандали. Империята на Пламен беше разнищена. Симеонов, след като даде показания, получи по-лека присъда и изчезна. Лилия, благодарение на сътрудничеството си, се отърва с условна присъда и общественополезен труд. Тя напусна страната, опозорена, но свободна. Стефан получи част от законното си наследство, но отказа да се занимава с бизнеса. Той продаде всичко и използва парите, за да създаде фондация в помощ на жертви на корпоративни измами, в памет на майка си.
Виктор беше осъден на няколко години затвор. Той пое пълна отговорност за действията си. Пишеше ми писма от затвора. Писма, пълни с разкаяние, но и с надежда.
Аз завърших университета. Защитих дипломната си работа с отличие. Продадох апартамента и изплатих кредита. Започнах на чисто, в малко студио под наем. Започнах работа в малка архитектурна фирма, където талантът ми беше оценен.
Една година по-късно, получих последното писмо от Виктор. Пишеше, че скоро ще бъде освободен предсрочно заради добро поведение. Пишеше, че няма да ме търси, защото не заслужава прошка. Но се надяваше един ден, когато и двамата излекуваме раните си, пътищата ни отново да се пресекат.
Сгънах писмото. Не знаех какво ще донесе бъдещето. Историята ни беше изтъкана от лъжи, предателства и болка. Но в края на тунела видях светлина. Светлината на истината, която, макар и болезнена, ни беше освободила. Седях до прозореца на новото си жилище, гледах към града и за първи път от много време се чувствах спокойна. Бях оцеляла. Бях по-силна. И бях готова да начертая собствения си проект за бъдещето. Проект, построен не върху пясъчните основи на лъжата, а върху здравия фундамент на истината.
About the Author
