*Бум на подводни селища по Черноморието
*Намират единствената потопена каменна гора от кипариси на 12 млн. години
Българското Черноморие гъмжи от подводни градове, криещи множество тайни.
„Има много потопени селища по морското дъно, които тепърва се изследват. Таен град изплува край Китен. Има също на Ченгене скеле, по устието на Ропотамо, Крайморие. По-голямата част от Античния Несебър, която е под вода, също е много интересна. Потънала е в началото на първото хилядолетие. С просто око се виждат стените и кулите й. Интересен и малко известен е подводният обект „Каменната гора“ край Созопол. Такова нещо никъде няма по света – вкаменени гигантски дървета кипариси на 12 милиона години. В момента БАН го картографират чрез най-съвременен метод“, разказа за „България Днес“ водолазът д-р Стефан Миринчев.
Каменната гора край Созопол
Заедно със своя екип експертът успява да изготви първата в България водолазна карта, показваща местата за гмуркане по Южното Черноморие.
Реклама
„Включва 28 обекта. Има я, както в дигитален вариант, така и с обозначителни табели по брега. Постоянно добавяме нови снимки към нея, динамичен проект е“, сподели още Миринчев.
Въпреки големия професионализъм на водолазите морето винаги има с какво да ги изненада.
Част от Античния Несебър се вижда с просто око
„Всяко гмуркане е различно от предходното и сме попадали на какво ли не. Керамика, също така оловни фигурки от потънал турски кораб от 20-те години на миналия век. Преди време мои колеги извадиха камбаната на плавателния съд „Родина“ и я дариха на община Бургас“, каза също специалистът.
Черноморието тепърва се изследва и дори не можем да си представим какво ще се открие съвсем скоро.
Д-р Стефан Миринчев
„Представете си какво ни очаква – нещо голямо, ново и надяваме се прекрасно неизвестно“, допълва интересния си разказ Миринчев.
ДАВАМЕ ОЩЕ ИНТЕРЕСНИ ИСТОРИИ И НОВИНИ:
Мъжът излезе „само за хляб“, оставяйки Альона с бебето на ръце
Ти се губи някъде десет години, а сега се появяваш, сякаш нищо не е било. Какво искаш от нас? Алена гледаше бившия си съпруг, който стоеше на прага, прехвърляйки се от крак на крак, и не скриваше възмущението си. „Не се пали“, – присви очи Степан.
— Все пак не сме си чужди. Бях твой съпруг. Наистина ли забрави? Още исках да се видя с Ромка.
Той все пак е мой син. Аз помня, че ти беше мой съпруг. Бивш, моля да забележите.
А ти толкова години не си спомнял за нашето съществуване, а сега стоиш на прага и ме молиш да те пусна.
За сина ли си спомни, или си го видял? Не е удобно да се говори през прага. Не искаш целият вход да чуе разговора ни.
Алена, въздъхвайки тежко, все пак се отмести и с жест го покани в апартамента. Добре, влизай, но веднага те предупреждавам, че имам малко време. Степан влезе в хола и се настани на дивана.
Той с интерес разглеждаше как всичко тук се е променило за десет години. И така, какво искаш? – повтори въпроса си Алена. Тя нарочно избра не диван, а кресло, за да бъде възможно най-далеч от бившия си съпруг.
Защо непременно нещо трябва да ми трябва? Беше забележимо, че Степан е недоволен от тона, с който бившата му съпруга разговаря с него.
Той явно се надяваше на по-топло посрещане. Ти толкова време не си спомнял за нашето съществуване, просто си взел и си тръгнал.
Абсолютно не ти пукаше как живеем, дали всичко ни е наред. Сега нещо се е променило? Ти ми кажи какво се е променило, щом не искаш да видиш съпруга си, макар и бивш. Степа, опомни се.
Алена вече започваше да губи търпение. Отиде за хляб и изчезна. А после се оказа, че имаш нов живот и друго семейство…
Отдавна сме разведени. А аз, между другото, имам законен съпруг. Така че по същество сме си съвсем чужди хора.
Жената стана и се разходи из стаята. Наистина нямам време сега. Скоро трябва да се върнат Рома и Макс, а вечерята още не е готова.
А и трябва да отида до магазина. Може би да отложим разговора ни за друг път? Всъщност тя просто не искаше съпругът и синът ѝ да заварят Степан у дома. Трябваше по всякакъв начин да го изпрати зад вратата.
Вечно отлагаш всичко, измърмори бившият съпруг. Ако тогава ме беше послушала, а не беше пуснала обичайната си плоча за „друг път“, кой знае, може би нямаше да си тръгна. Степан, за разлика от Алена, разполагаше със свободно време и се беше подготвил добре за разговора.
Тоест ти ме изостави, а аз съм виновна? Интересен, разбира се, имаш подход към живота. Алена беше обидена до дъното на душата си. А нищо, че ти натрупа куп кредити, половината от които останаха за мен след развода.
Нищо, че изостави собствения си син. Това не се брои ли? В това, че си тръгнах, си виновна само ти. Мога да повторя това още сто пъти.
Спокойно отговори Степан. Аз толкова пъти се опитвах да ти обясня ситуацията. А ти само махваше с ръка.
Просто бях до гуша сита от твоите обяснения. Избухна Алена. Ти само си чешеше езика, но нищо не правеше.
А аз трябваше сама да мисля за нашето семейство. Разбираш ли? Всичко по някаква причина беше на моите плещи. Трябваше да отгледам Ромка, да се грижа за теб, а и да мисля откъде да взема пари, за да погася дълговете.
Като не забравям, че освен това ходех и на работа. Едва свързвахме двата края. Всички съпруги се стараят заради семейството.
Какво толкова особено има в това? Степан имаше свои възгледи за живота. Да речем. На Алена ѝ се искаше на всяка цена да докаже на бившия си съпруг, че не е прав.
Но каква тогава е ролята на мъжа? Нима не трябва мъжът да бъде основният източник на доходи? Добре де, източник на доходи. Можеше просто да ми помага. Но ти само лежеше на дивана и теглеше кредити.
Е, като те слуша човек, все едно съм някакъв мързеливец и дегенерат. Обиди се Степан. Между другото, и аз работех…
И не съм виновен, че ми плащаха малко. Кой ще плаща добри пари на такъв работник като теб? Засмя се бившата съпруга. Ти си биеше камшика на работното място.
Ето защо те помолиха да си тръгнеш. Те искаха да работя там за жълти стотинки от сутрин до късно вечер. Не на този се натъкнаха.
Аз се уважавам, затова и сам си тръгнах, за да намеря себе си, своето място в живота. И как? Успешно! Ехидно попита Алена. Степан винаги е обичал евтиния пафос.
Просто жена му за 10 години беше успяла да забрави за това и сега се намръщи, сякаш пред носа ѝ стоеше кофа с боклук. Беше видно, че Степан се затруднява да отговори. Алена не без удовлетворение отбеляза наум, че бившият ѝ съпруг вероятно и сега не е оценен по заслуги.
Ето защо е дошъл при нея, за да опита късмета си на старото място. Но само че е закъснял. Алена започна да избутва Степан към изхода.
Степ, хайде, тръгвай вече. Разговорът ни се върти в кръг, а ти така и не каза нищо важно. Наистина нямам време.
Какво, ще ме изгониш ли? Каза укорително Степан. А ние дори не поговорихме както трябва. Вечно избягваш сериозните теми.
Бившият съпруг неохотно, но все пак тръгна към изхода. Всичко, трябва да тичам до магазина. Алена светкавично обу уличните си обувки и отвори вратата.
Степан, напротив, бавеше времето. Той толкова дълго връзваше връзките на маратонките си, че бившата му съпруга си помисли, че отдавна би отишла до магазина и би се върнала. Когато най-накрая с връзките беше свършено, Алена започна да избутва Степан към стълбищната площадка.
Не се разбрахме, обидено сопеше бившият съпруг. Да, да, после, всичко после. Алена бързо затвори вратата и забърза надолу по стълбите.
Но кога ще можем да поговорим нормално? „Искам да видя сина си!“ извика след нея бившият съпруг. „Хайде след почивните дни!“ – отговори Алена в движение. Тя бързо мина покрай къщата и зави зад ъгъла.
Там се намираше детска площадка, заобиколена от всички страни от гъсти дървета. Алена седна на една от пейките, уверена, че оттук не се вижда, и си пое малко дъх. Пристигането на бившия ѝ съпруг я изненада.
Добре че Ромка и Макс не бяха вкъщи, иначе можеше да се разрази сериозен скандал. Алена седя на пейката около половин час. За това време тя успя да начертае основния план на действията.
Жената реши да поговори със сина си и съпруга си и да ги подготви за евентуална среща със Степан. Алена най-много се тревожеше за Ромка. Той се намираше в такава трудна юношеска възраст, когато изглежда, че целият свят е настроен против теб.
Жената се огледа и тръгна към магазина. Когато се върна у дома с покупките, Степан вече го нямаше на стълбищната площадка. През почивните дни Алена избра подходящ, както ѝ се стори, момент и почука на вратата на сина си.
— Влезте — извика Рома. Той беше поласкан, че майка му е влязла не просто така, а е почукала. — Исках да обсъдя с теб един въпрос.
Алена реши да започне отдалеч. — За твоето детство и за твоя баща. Ром се завъртя на компютърния стол и внимателно погледна майка си.
— А какво да говорим за него? Почти не го помня. — Да, ти беше съвсем малък, още ходеше на детска градина. — Бях на пет — изведнъж каза Рома, с което много учуди Алена.
— Значи все пак го помни — помисли си тя. — Баща ти тъкмо беше обещал да ми подари робот-трансформатор, който видяхме на витрината на магазина, но не успя, защото избяга от нас. — Уау, аз за робота нищо такова не знаех.
Алена се приближаваше към основната тема на разговора. — Знаеш ли, Степан, баща ти, изведнъж се появи. Тя погледна сина си втренчено.
Как ще реагира той? Но Рома слушаше, без да каже нито дума. Той каза, че би искал да се срещне и да поговори с теб. — Нямам какво да говоря с него — отсече тийнейджърът.
— Мамо, аз прекарвам много време в училище. После имам секция и подготовка за изпити с учител. През почивните дни едва намирам време да играя на компютър.
Ето че тъкмо излезе нова готина играчка. Кога да се срещна с него? Докато Алена подбираше правилните думи, в стаята влезе Максим. — А, сетих се — изведнъж си удари чело Рома.
— Приятелите ме викаха на разходка. Значи, със сигурност няма да се получи да се срещна с него. Алена погледна Максим.
Той сложи ръка на рамото му и каза: — Ромич, момчетата ще почакат. — Е, тате — проточи Рома.
Той отдавна наричаше втория си баща татко, а Максим много ценеше разположението на тийнейджъра и се стараеше да му дава добър пример. — Не ти ли се струва странно? Ти ме отгледа, учи, разхожда, игра и всичко останало.
Списъкът може да продължи до безкрайност. Но изведнъж се появява той. И какво, трябва да тичам при него, губейки си чехлите? Ами не ми е интересно да се срещам с него, разберете.
— Роман — Алена се постара да придаде строгост на гласа си. — Струва ми се, че ще е по-добре все пак да се срещнеш с него. Помниш ли, говорихме си, че проблемите трябва да се решават достойно.
Те сами по себе си няма да се разсеят. — Аз не виждам абсолютно никакъв проблем — избухна Рома. — Мамо, струва ми се, че правиш от мухата слон…
За мен този Степан е чужд мъж. Ако го видя на улицата, дори няма да го позная. Бях на пет години, когато той си тръгна от нас.
Чувате ли, пет! Не разбирам защо трябва да си губя времето с този предател. — Ще се срещнеш с него само веднъж — уговаряше го майка му. Никой не те кара да се виждаш с него редовно.
Просто ще поговорите и всеки ще поеме по своя път. Все пак той е твой роден баща, дори и на нас двамата това да не ни харесва. Рома погледна Максим с изпитателен поглед.
Той разбра какво искаше да го попита момчето. — Не, старче, няма да ти се сърдя за това. Можеш да бъдеш спокоен.
Увери го вторият му баща. — Добре. Неохотно се съгласи Рома.
Алена въздъхна с облекчение. По някаква причина ѝ се струваше, че ако Степан се види със сина си и разбере, че тийнейджърът го е забравил и има съвсем друг живот, то непременно ще се откаже от тях. Тя се опасяваше, че бившият ѝ съпруг ще започне да ги преследва и да ги дебне на всяка крачка.
По-добре баща и син да се срещнат не на улицата, а у дома. В случай на нещо, тя и Максим винаги ще се притекат на помощ. Алена се обади на Степан и го покани на гости.
Той се появи не с празни ръце. На бившата си съпруга той връчи букет от девет рози. На Максим – бутилка вино.
Въпреки че новият съпруг на Алена изобщо не употребяваше алкохол. А за Рома той беше приготвил кутия в красива опаковъчна хартия. — Ето, Рома, това е за теб — протегна Степан на сина си.
Докато Роман се колебаеше дали да приеме подарък от родния си баща или не, Максим благодари вместо него. После всички отидоха в кухнята, където всичко беше готово за семейно чаено парти. В центъра на масата стоеше голяма торта „Наполеон“, а в купичка лежаха шоколадови бонбони „Птиче мляко“.
— О, любимите ми! — Степан оцени достойно угощението. — Трябва да се отбележи! — едва чуто проговори Алена. — Ромка също ги обожава.
— Степан, а къде бяхте през всички тези години? — реши да попита Максим. — Ами много къде! — неопределено отговори Степан. — Скучно ми е да седя на едно място.
Може да се каже, че търсех себе си. — Наистина ли търсенето на себе си стана по-важно за вас от семейството? — отново не се сдържа Максим. Степан изпод вежди погледна новия съпруг на Алена.
Той прекрасно знаеше кой е този мъж за нея, но все пак не пропусна възможността да направи язвителна забележка. — Извинете, вие кой сте на жена ми и сина ми? Нещо не ви бях виждал преди. — Степан! — с леден тон произнесе Алена.
— Ти прекрасно знаеш, че съм омъжена за Максим. Защо задаваш глупави въпроси? Тя вече съжаляваше, че се беше съгласила на тази среща. Но какво може да ѝ направи Степан? Да започне да я преследва? Ами нека.
И защо само го е страхувала. Алена не очакваше нищо добро от толкова внезапната поява на бившия ѝ съпруг в живота им. И ѝ се искаше възможно най-бързо да приключи тази среща.
— Нещо не разбрах — изведнъж попита Степан. — Максим осиновил ли е Ромка? — С удоволствие бих го направил — уверено каза Максим. — Но доколкото ми е известно, вие не сте лишен от родителски права.
— Е, естествено — процеди Степан. — Е, и какво — продължи Максим. — Ако нямате нищо против, аз съм готов да осиновя Роман.
Той вече ми е като роден син. Остава да се спазят формалностите. — Аха, как сте го измислили всичко толкова гладко — огледа се Степан.
— А попитахте ли ме искам ли моят роден син да носи чужда фамилия, а? — Не очаквах друг отговор от теб. Алена не можеше да скрие презрението си. — Ти само умееш да слагаш пречки.
Десет години някъде си живял, без да знаеш грижа, а сега се появи и веднага започна да си търсиш правата. — Прекрасно. — Е, знай, не ни пука за твоите искания, разбра ли? — Чакай, чакай — Степан явно нещо беше намислил.
— Нас с теб ни разведоха, нали? Алена само кимна. — По твое заявление и без моето участие, така ли? Тя кимна още веднъж. — Но разводът не означава ли лишаване от родителски права?
Той назидателно вдигна пръст нагоре. — Това беше моя грешка — процеди Алена през зъби. — Трябваше да те съдя за лишаване от родителски права.
— Ти не си помагал на сина през всички тези години. Не сме видели и стотинка от теб. — Ще се умориш да доказваш — грубо отговори бившият съпруг.
— Но ти сам разбираш, че си избягвал преките си родителски задължения. Алена беше възмутена от наглостта на Степан. — Ти не си плащал издръжка.
— Ами защо не ме съди? Степан показа осведомеността си. — Значи всичко те е устройвало. Разбирам, че си се справяла прекрасно и без мен.
Той погледна Максим накриво. — Настоятелно помолих Алена да не подава молба за издръжка — произнесе новият ѝ съпруг. — Ами какво толкова си богат? — язвително попита Степан.
— Не е в това въпросът — намръщи се Максим. — Просто аз, като взех Алена за жена, поех изцяло отговорността за тази прекрасна жена. И тя благодарно стисна ръката му.
И включително за нейния син. И от цялото си сърце заобичах Рома като свое дете. Да, той е мой и това дори не се обсъжда.
Рома, който до този момент мълчаливо гледаше в чашата си, леко повдигна глава и внимателно погледна. Първо Максим, а после Степан. — Виждам, че Алена е станала послушна жена.
Мъжът ѝ помоли, тя и не стана. Браво! Имате прекрасно семейство. — Ами какъв е смисълът да се подава молба за издръжка? — сърдито произнесе Алена.
— Ти дори когато живееше с нас, помощ от теб не можеше да се очаква. Камо ли когато си тръгна. Тя махна с ръка….
— Ти поне си представяш ли колко мъка ми донесе на мен и на детето твоето заминаване? Все пак на мен останаха кредитите. Излязох от кожата си, за да погася задълженията.
Ако бях ходила по съдилища, просто нямаше да имам време за работа. — Максим! — изведнъж се обърна към него Степан. — Ами ти защо живееш тук? Какво, собствено жилище не си направил ли? — Как не те е срам? — избухна Алена.
— Максим помогна да отгледа твоя син, плащаше твоите дългове. — Живееше с жена ми! — изведнъж изтърси бившият съпруг. При един поглед към Максим Алена разбра, че той е готов да се нахвърли върху Степан.
Той прекали доста. — За какво е целия този разговор? — почти изкрещя тя. — Кажи какво искаш от нас? В душата на Алена като ледена змия се прокрадна една мисъл, но тя се стараеше да я прогони от себе си.
Разбира се, тя подозираше, че срещата със сина за такъв човек като Степан е само претекст. Всъщност той се беше прицелил в… Тя не успя да довърши мисълта си, когато Степан сам я изрече. — Хайде да поговорим за апартамента! — той огледа присъстващите.
— Ето истинската цел на завръщането на блудния съпруг и баща. Сърцето на Алена започна да бие лудо. — За апартамента, значи, си се прицелил? — попита тя с предизвикателство.
— Да! — кратко отговори Степан. — Няма да се откажа! — Алена беше възмутена до дъното на душата си. — Само че ще трябва да си го прибереш.
— Ами защо пък? Все пак по закон половината от този апартамент принадлежи на майка ми! — изкукурига Степан. — Сега точно няма къде да живея. Няма да просякувам все пак.
— Искам да ти напомня, че първоначално този апартамент ни го купи майка ти и го оформи на свое име. След като моите родители ѝ изплатиха половината от стойността, тя прехвърли половината от апартамента на мое име. Наистина ли забрави? — Защо пък? Помня го отлично.
— И аз казвам, по документи половината от апартамента все още принадлежи на майка ми. Значи имам всички права върху него. — Мислиш ли, че тя ще откаже на сина си? — Аз за миг ще я убедя да препише нейната част на мен.
— А вие ще изхвърчите оттук като бездомни кучета, защото няма да ви дам живот. — Дори и аз ли ще изхвръкна? — попита Роман. Той гледаше родния си баща и чакаше какво ще му отговори той.
Степан се бавеше с отговора. — Можеш да останеш — най-накрая процеди той. — Няма нужда! — със злоба в гласа изсъска тийнейджърът.
— Степа, нищо ли не те смущава, все пак аз и Максим изплатихме половината от твоите дългове. — Благодаря, Максим! — кривейки се, каза Степан. — Но аз не съм виновен, че си такъв глупак.
— Затова пък ти си просто негодник! — изкрещя му Рома. — На кого повишаваш тон, хлапе? — попита го баща му. — Виждам, че майка ти, нейният любовник, изобщо не те е възпитал.
— Е, нищо, аз ще се заема с твоето възпитание. — Няма нужда! — Максим изскочи от масата и се затвори в стаята си. — Накратко, приятели мои — произнесе бившият съпруг.
— Не си мислете, че съм някакъв звяр, но апартаментът ще трябва да се размени. — И той разпери ръце. — Такъв е животът! — Какво, предлагаш ни размяна и още правиш услуга? — Алена беше извън себе си от ярост.
— Въпреки че — проточи Степан, — можем и да не разменяме. — Хайде да живеем заедно, само аз, ти и нашият син. — А на теб — той погледна Максим, — един час за събиране, можеш да се изнасяш оттук.
Максим сви юмруци, едва се сдържаше. — В никакъв случай не трябва да се допусне бой — повтаряше си Алена. Тя се опасяваше, че Степан после ще обърне всичко в своя полза.
— Максим е моят съпруг — напомни Алена — и той няма да отиде никъде оттук. — Похвално! — аплодира ѝ бившият съпруг. — Само че аз не съм съгласен да живеем четирима.
Ами какво ще правим? — Алена мълчеше. — Ако не искаш да живееш с мен, няма да те уговарям — продължи Степан. — Апартаментът ще трябва да се продаде.
Степан, разбира се, много внимателно се беше подготвил за днешния разговор. Алена си пое дълбоко въздух и се приготви да каже на бившия си съпруг всичко, което мислеше за него. Но Максим я спря.
— Степан, а къде живеете сега? — попита той спокойно. — При един познат, при приятел — уклончиво отговори той. — Благодаря му, приюти ме по старо приятелство.
Но не мога да остана при него цял живот. Така че не се бавете с размяната. Търсете купувач, майка ми ще подпише, където трябва.
Това е последната ми дума. Каза той и стана от масата. — Можете да не ме изпращате.
След няколко секунди се чу звук от затваряща се врата. Алена и Максим седяха на масата, без да си казват нито дума. Те преработваха получената от Степан информация.
Рома излезе от стаята си и надникна в кухнята. — Този си тръгна ли? — с предизвикателство попита той. — Да — отговори Максим.
— Съветвам те следващия път просто да не му отваряш вратата. С чувство каза Роман. — Сякаш е толкова просто — тъжно каза майка му.
— Е, аз ще отида при момчетата — напомни Рома за обещанието им да го пуснат при приятелите му. — Да, сине, иди. Само че не се застоявай до късно — объркано промърмори Алена.
Всичките ѝ мисли сега бяха заети със Степан и неговите претенции към апартамента. — Вечер имаме джогинг, не го пропускай — напомни му Максим. Когато Рома си тръгна, Алена се обърна към съпруга си с въпрос.
— Какво ще правим сега? — Трябва да помислим добре. Хайде да подредим по местата цялата информация, която имаме — предложи Макс. — Добре…
По документи апартаментът има двама собственици – аз и свекървата. Тя изпълни своята част от уговорката и ми даде точно половината, след като моите родители ѝ изплатиха половината от пазарната стойност. — Притеснява ме, че свекървата лесно може да му даде своя дял — сподели опасенията си Максим.
— Все пак това е роден син, за него нищо не е жалко. — Не бих била толкова сигурна — замислено произнесе Алена. — Ти не познаваш добре Анна Александровна.
— Да, тя ми се стори доста разумна жена — каза Максим. — Да. А освен това тя искрено се надяваше, че със Степан ще имаме здраво семейство.
Но той просто си тръгна. Жената поклати глава. Дори не знам на чия страна ще застане Анна Александровна.
Беше решено да се поговори със свекървата на четири очи следващия уикенд. — Да, чух, че Степан най-накрая се е появил — каза Анна Александровна. Едва снахата и новият ѝ съпруг прекрачиха прага на апартамента.
— Обади ми се негов приятел. — А при вас не е ли идвал? — учуди се Алена. — Нито е идвал, нито се е обаждал — спокойно отговори свекървата.
— Но това много прилича на Степа. Така че не съм изненадана. — Той каза, че иска размяна на апартамента — тъжно каза снахата.
— Наистина ли е справедливо? — попита тя, едва не заплака. — Все пак толкова години изплащахме неговите дългове. А сега Степа се появява и твърди, че му дължим нещо.
— И ти едва сега се учудваш на поведението му? — снизходително се усмихна свекървата. — Наистина ли не разбра за кого се омъжваше? Тогава просто отказвах да повярвам на случващото се, че такова мило момиче като теб ще иска да свърже живота си с моя Степка. А ти се грижеше за него, гледаше го и го галеше.
Роди му прекрасен син. Той трябваше да се вземе в ръце и да стане добър съпруг и баща. Но не се получи.
Степа твърди, че може да претендира за вашия дял от апартамента. Все пак вие сте негова майка и няма да му откажете. Е, по морални съображения той, разбира се, ще може да претендира.
Само че за това няма никакви правни основания. Поне докато съм жива. — Страхувам се, че ще се опита да ви уговори.
— честно сподели съмненията си снахата. Той умее да натиска върху съжалението. — Зная, Аленушка — тъжно се усмихна свекървата, — но аз ще измисля нещо.
Нова среща със Степан беше насрочена след седмица. Този път той дойде без цветя и подаръци. Рома не беше вкъщи.
Щом разбра, че Степан отново ще дойде при тях, той веднага помоли да отиде при приятел. Колкото и да го уговаряше майка му, тийнейджърът остана непреклонен. — За какво ми е той? — мърмореше Рома.
— Не, благодаря. Миналия път се наслушах на какво ли не. — Може би като те види, ще омекне и ще смени гнева си с милост — изрази надежда Алена.
— Но аз не мога да чакам повече — извика тийнейджърът. — Алена, пусни го при момчетата — помоли за внука си Анна Александровна. — Благодаря, бабо! — внукът целуна баба си по бузата.
— Ти си най-добрата! И избяга да се преоблече. Когато Рома вече почти стоеше на вратата, звънна телефонът. Момчето машинално започна да отваря.
— Всички вече са там — промърмори той на някого. Алена разбра, че е дошъл Степан. — Здравей, мамо! — поздрави Степан възрастната жена.
— Не очаквах да те видя тук. Дошла си навреме. Ще можеш ли да потвърдиш, че твоята половина от апартамента става моя.
Мисля, че още утре ще можем да отидем при нотариус и да оформим всичко официално. — Здравей, Степа! — Алена накратко ме въведе в курса на нещата. — И ето какво ще ти кажа.
Мисля, че напразно искаш от нея подялба на апартамента. Аз няма да дам съгласието си за това. — Значи ти си на нейна страна? — с горчивина в гласа произнесе Степан.
— Но ти си ми майка! — Затова пък Алена е майка на твоето родно дете. — Забравил ли си? Ти поне си представяш ли колко ѝ е било трудно, когато е останала с малък син на ръце и огромни дългове. Повярвай ми, тя е живяла много трудно.
— Ами ти ѝ помагаше — забеляза Степан. — А после тя вече срещна новия си съпруг. Мислиш ли, че мога да поискам от него обезщетение за това, че всички тези години той е живял в моя апартамент с жена ми? — попита той майка си…
— А освен това той стана истински баща на твоето дете. Знаеш ли колко любов и душевна топлина е вложил във възпитанието му? Момчето обича спорта и учи добре. А всичко благодарение на кого? На Максим! — обобщи Анна Александровна.
— Добре — махна с ръка Степан. — Нека си живеят както си искат. Въпросът е в апартамента.
Сега няма къде да живея, затова и си помислих. — Сине, както разбираш, първоначално апартаментът принадлежеше на мен. Аз преписах на Алена половината.
А втората половина пазех за теб. Все се надявах, че най-накрая ще се появиш. — Аз се появих, мамо! — радостно каза Степан.
— Хайде да узаконим твоето решение. Нека Алена ползва половината от апартамента заедно със сина си и любовника си. Добре, нямам нищо против.
Само че другата половина е моя. — Късно е — спокойно отговори Анна Александровна. — Сега Алена владее целия апартамент.
— Как така? — Ами много просто. Вчера бях при нотариус с внука си и му прехвърлих моя дял. Степан изглеждаше така, сякаш го бяха ударили по главата с прашен чувал.
— Мамо, но защо постъпи така? — нахвърли се той на майка си с упреци. — Защо ме лиши от жилище? Това справедливо ли е? — Справедливо, сине, справедливо. Искам след смъртта ми ти да не им пречиш да живеят спокойно — отсече тя.
— Алена и Рома вече достатъчно са страдали заради твоята безотговорност. Ти ги изостави на произвола на съдбата, а сега смяташ, че можеш да искаш нещо? — Но как така? — продължи да пита Степан. — Ами така.
Примири се, сине. Степан, разбира се, още искаше да се възмущава, но майка му остана безучастна към опитите му да я уговори да промени решението си. В крайна сметка той се предаде.
Степан изскочи от апартамента, затръшвайки вратата толкова силно, че в коридора падна любимата статуетка на Алена и се разби на дребни парчета. — На щастие! — каза свекървата. Степан още се опитваше да натисне съвестта на майка си, но тези опити нямаха никакъв успех.
Той се опита да действа чрез Рома, но синът категорично отказа да се види с биологичния си баща. От много години за него има само един баща – Максим. Степан поживя още известно време при майка си, а после отново изчезна в неизвестна посока.
Възрастната жена и не очакваше синът ѝ да седи у дома. Такъв си беше характерът от дете. Явно отново се е отправил да търси себе си.
About the Author
