Тишината в малкия апартамент беше станала толкова плътна, че можеше да се разреже с нож. Всяка вечер тя се сгъстяваше все повече, просмукваше се в тапицерията на стария диван, в пожълтелите страници на книгите по рафтовете, в уморения поглед на Радина. Тя наблюдаваше дъщеря си, Лилия, която се движеше из стаята като сянка – безшумна, прозрачна, изгубена в свой собствен свят, недостъпен за майчината любов и тревога. Връщаше се все по-късно, с тъмни кръгове под очите, които не можеха да бъдат скрити от никакъв грим, и с онзи особен, трескав блясък в погледа, който издаваше или голяма любов, или огромна болка. Радина се надяваше да е първото, но се страхуваше, че е второто.
Тази вечер беше различно. Лилия не се прибра веднага в стаята си. Остана да стои насред хола, вперила поглед в прозореца, сякаш виждаше нещо отвъд тъмните стъкла и танцуващите снежинки на първия сняг. Радина остави плетивото в скута си. Иглите изтракаха глухо върху дървената масичка.
„Лилия?“ – гласът ѝ беше мек, почти шепот, за да не пробие крехката черупка, в която дъщеря ѝ се беше затворила.
Момичето не отговори веднага. Раменете ѝ леко потрепериха. Радина стана, отиде до нея и нежно я прегърна през рамо. Почувства колко е напрегната, как всеки мускул в тялото ѝ е свит в очакване на удар.
„Какво има, миличка? Какво те мъчи толкова? Говори с мен.“
Тишината се проточи още няколко безкрайни секунди. После, като язовирна стена, която най-сетне се пропуква под непосилния натиск, Лилия се срина. Тялото ѝ се разтресе от ридания, които идваха от дълбините на душата ѝ – беззвучни, задавени, разтърсващи. Радина я придърпа към дивана, настани я до себе си и я остави да плаче, галейки косата ѝ, докато собственото ѝ сърце се свиваше от страх. Знаеше, че това не е просто умора от университета или дребна любовна драма. Това беше нещо голямо. Нещо съдбовно.
Когато сълзите най-после спряха, оставяйки след себе си само тихи, конвулсивни хлипания, Лилия вдигна зачервените си очи към майка си.
– Мамо, има нещо, което не мога повече да крия. Ако ти кажа, животът ни няма да е същият…
Радина пое дълбоко дъх, подготвяйки се за всичко. За болест, за провал в университета, за дългове. Но не беше подготвена за думите, които последваха.
– Бременна съм.
Въздухът в стаята сякаш свърши. Радина усети как кръвта се отдръпва от лицето ѝ. Бременна. Нейната малка Лилия, нейното момиче, което до вчера играеше с кукли, а днес трябваше да се изправи пред най-голямото изпитание в живота на една жена. Но това беше само началото. Ударът, който щеше да разбие света им на парчета, тепърва предстоеше.
– Бащата… – Лилия преглътна мъчително, гласът ѝ беше дрезгав. – Той е женен, мамо. И има деца. И е… той е много влиятелен човек.
Всяка дума беше като камък, хвърлен в спокойните води на живота им. Радина гледаше дъщеря си и за първи път от много години не знаеше какво да каже. Виждаше не просто страха в очите на Лилия, а ужаса. Ужаса на човек, който е попаднал в капан, много по-голям и по-страшен, отколкото е предполагал. Животът им вече не беше същият. Промяната беше настъпила в мига, в който тези думи бяха изречени на глас. И двете го знаеха. Оттук нататък връщане назад нямаше.
Глава 2
Стаята се въртеше около Радина. Думите на Лилия отекваха в главата ѝ, смесвайки се с монотонното тиктакане на стенния часовник. Женен. С деца. Влиятелен. Всяка дума добавяше нов слой към кошмара, който се разгръщаше пред очите ѝ. Тя погледна дъщеря си – това крехко създание, което беше отгледала сама, с толкова труд и лишения, след като баща ѝ ги беше изоставил. Беше работила на две места, за да може Лилия да учи в добър университет, да има всичко, от което се нуждае, да бъде защитена от суровия свят. А сега този свят нахлуваше в дома им с цялата си грозота и безпощадност.
– Кой е той? – попита Радина, а гласът ѝ беше стържещ и непознат.
Лилия сведе поглед към ръцете си, които трепереха в скута ѝ.
– Казва се Димитър.
Името не ѝ говореше нищо. Беше просто име. Но в начина, по който Лилия го произнесе – със смесица от страх и някаква остатъчна, болна нежност – Радина разбра, че този мъж е оплел дъщеря ѝ в мрежата си отдавна.
– Как се случи, Лили? Как можа да допуснеш това?
Въпросът прозвуча по-остро, отколкото ѝ се искаше. Беше пропит с болката на предаденото доверие, с разочарованието на една майка, която осъзнава, че не познава собственото си дете. Лилия се сви още повече.
– Не знам, мамо… В началото всичко беше толкова… различно. Срещнахме се на едно събитие, на което помагах с организацията. Той беше един от спонсорите. Беше толкова внимателен, толкова галантен. Правеше ми комплименти, казваше, че съм различна от всички жени, които познава. Говореше ми за проблемите в брака си, за това колко е самотен… Аз му повярвах.
Наивността в думите ѝ прободе сърцето на Радина. Класическата история. Хищникът и неговата жертва. Богатият, отегчен мъж и младото, впечатлително момиче, жадно за внимание и приказки.
– Той знае ли? – попита Радина, връщайки се към най-важното.
– Да.
– И? Какво каза?
Лилия вдигна очи и в тях проблесна искра на гняв, която бързо угасна, заменена отново от отчаяние.
– В началото каза, че ще се погрижи за всичко. Че това е знак, че трябва да бъдем заедно. Каза, че ще напусне жена си. Даде ми пари, каза да си купя каквото искам, да не се тревожа за нищо…
Тя млъкна, а Радина усети как в гърдите ѝ се надига вълна от леден гняв. Пари. Този човек се опитваше да купи детето и внучето ѝ. Да плати за мълчанието им.
– А после? – настоя Радина.
– После се промени. Започна да говори, че не е толкова лесно. Че един развод ще съсипе бизнеса му, репутацията му. Че жена му няма да го пусне толкова лесно. Започна да намеква… започна да говори за други решения.
– Какви решения? – Радина се наведе напред, впила поглед в дъщеря си.
Лилия затвори очи. Една самотна сълза се търкулна по бузата ѝ.
– Да… да се отърва от бебето. Каза, че ще ми плати колкото поискам. Ще ми осигури най-добрите лекари, ще ме изпрати в чужбина, ако трябва. Само да го няма. Каза, че съм млада, че целият живот е пред мен и не трябва да го съсипвам.
Мълчание. Тежко, оглушително мълчание. Радина стана и отиде до прозореца. Снегът се сипеше на парцали, покривайки сивия, мръсен свят с привидно чиста и невинна пелена. Но под нея калта си оставаше. Точно както бляскавата фасада на този Димитър криеше гнилата му същност.
– Няма да го направиш – каза тя твърдо, без да се обръща. – Няма да убиеш детето си заради този страхливец.
– Но какво ще правим, мамо? – Гласът на Лилия беше изпълнен с паника. – Той ме заплаши. Каза, че ако проговоря, ако се опитам да го изоблича, ще съжалявам. Каза, че има власт да съсипе не само моя живот, но и твоя. Може да направи така, че да те уволнят. Може да направи така, че да не мога да си намеря работа никъде. Той… той е способен на всичко.
Радина се обърна. Страхът беше изчезнал. На негово място беше дошла една студена, непоколебима решителност. Тя беше преминала през ада веднъж, когато остана сама с малко дете на ръце. Беше се борила със зъби и нокти, за да оцелеят. Нямаше да позволи на някакъв надут богаташ да ги смачка.
– Нека се опита – каза тя, а в очите ѝ гореше огън, който Лилия не беше виждала от години. – Ние не сме сами. Ще се борим. Това бебе ще се роди. И той ще трябва да поеме отговорност, независимо дали му харесва или не.
Тя седна отново до Лилия и хвана ръцете ѝ. Бяха ледени.
– Чуваш ли ме, Лили? Няма да се предаваме. Ще намерим начин.
В този момент, в малката им всекидневна, докато навън виеше зимна виелица, беше сключен мълчалив съюз. Съюзът на две жени, изправени пред най-голямата битка в живота си. Те все още не знаеха колко мръсна и жестока ще бъде тази битка. Не знаеха, че врагът им не е просто богат и влиятелен, а безскрупулен и готов да премине всяка граница, за да защити света, който си е построил. Но знаеха едно – че са заедно. И това, за момента, беше достатъчно.
Глава 3
Дните след разкритието се нижеха бавно и мъчително. Във въздуха на апартамента витаеше неизказано напрежение. Радина се опитваше да се държи нормално, да продължи с ежедневните си задължения, но мислите ѝ непрекъснато се въртяха около проблема. Всяка вечер, докато пътуваше в претъпкания автобус след работа, тя се взираше в лицата на хората около себе си и се чудеше – колко от тях водят тайни битки като тяхната? Колко от тях се усмихват през деня, а нощем плачат в възглавниците си?
Ипотеката за апартамента тежеше на плещите ѝ като воденичен камък. Беше я изтеглила преди няколко години с ясното съзнание, че всяка стотинка ще бъде разпределена и че няма място за грешки. Заплахата на Димитър, че може да я остави без работа, не беше просто празна приказка. Тя работеше като главен счетоводител в средно голяма фирма и знаеше колко лесно един влиятелен човек може да „посъветва“ собственика на фирмата да се отърве от неудобен служител. Страхът я гризеше отвътре, но тя упорито го криеше от Лилия. Дъщеря ѝ имаше нужда от опора, а не от още една причина за паника.
Лилия, от своя страна, сякаш живееше в паралелна реалност. Ходеше на лекции в университета, но не чуваше нищо. Срещаше се с приятелката си Михаела, но не можеше да сподели с нея товара, който я смазваше. Михаела беше добро момиче, но идваше от заможно семейство, живееше в свой собствен, подреден свят и едва ли би могла да разбере дълбочината на проблема. За нея мъжете като Димитър бяха част от пейзажа на луксозните ресторанти и бляскавите партита – нещо, което се гледа от разстояние, но не се докосва.
Една вечер телефонът на Лилия иззвъня. На екрана светна „Частен номер“. Сърцето ѝ подскочи. Радина, която режеше зеленчуци за салата, спря и я погледна въпросително. Лилия преглътна и вдигна треперейки.
– Ало?
– Трябва да се видим – прозвуча от другата страна дълбокият, кадифен глас на Димитър. Глас, който някога я караше да настръхва от удоволствие, а сега предизвикваше само гадене.
– Няма за какво да говорим – отвърна тя, опитвайки се гласът ѝ да звучи твърдо.
– О, има, Лилия. Има, и още как. Утре, в два часа, в кафенето, където се виждахме преди. Не закъснявай. И не си води никого.
Преди тя да успее да отговори, той затвори. Връзката прекъсна, оставяйки след себе си само писукащ сигнал и оглушителна тишина в стаята.
– Той беше, нали? – попита Радина.
Лилия кимна, неспособна да говори.
– Иска да се видите.
Тя кимна отново.
Радина остави ножа и избърса ръцете си в престилката. Приближи се до дъщеря си и хвана ръцете ѝ.
– Няма да ходиш сама. Ще дойда с теб.
– Но той каза…
– Не ме интересува какво е казал! – прекъсна я Радина с внезапна ярост. – Край на тайните срещи! Край на страха! Той ще говори и с мен. Ще види, че ти не си сама на този свят.
На следващия ден, точно в два часа, двете влязоха в луксозното, полупразно кафене в центъра на града. Димитър вече беше там, седнал на уединена маса в ъгъла. Когато видя Радина зад Лилия, лицето му се смръщи от недоволство. Той беше мъж в края на четиридесетте, с прошарена коса, скъп костюм и онзи вид на самоувереност, който идва само от парите и властта. Очите му бяха студени и пресметливи.
– Казах ти да дойдеш сама – каза той на Лилия, без дори да поглежда майка ѝ.
– Това е майка ми – отвърна Лилия тихо. – Тя знае всичко.
– Идвам, за да чуя какво ще предложите на дъщеря ми и на нероденото ми внуче – намеси се Радина с леден тон. Тя седна на стола срещу него, без да чака покана.
Димитър я изгледа продължително, оценяващо. Вероятно очакваше да види уплашена, скромна женица, която лесно ще смачка. Но в погледа на Радина имаше стомана.
– Нямам какво да ви предлагам – каза той арогантно. – Предложението ми е същото. Щедра сума. Пълна дискретност. И проблемът изчезва.
– Детето ми не е „проблем“, господин… – Радина млъкна, осъзнавайки, че дори не знае фамилията му.
– Това няма значение – отсече той. – Това е най-доброто решение и за трима ни. Лилия е млада, има бъдеще. Едно дете сега ще я провали. Да не говорим за скандала.
– Скандалът, който вие ще предизвикате, ако не поемете отговорност ли? – попита Радина.
Той се изсмя. Беше неприятен, самодоволен смях.
– Вие май не разбирате. Няма да има скандал. Защото никой няма да ви повярва. Аз съм уважаван бизнесмен, семеен човек, филантроп. А тя е… – той огледа Лилия с презрение – …една студентка, която си е въобразила, че може да измъкне пари от богат мъж. Една от многото. Кой мислите, че ще изберат да повярват съдиите?
Думите му бяха като шамари. Лилия пребледня и сведе очи. Радина обаче не трепна.
– Може и да сте прав. Но има нещо, наречено тест за бащинство. И той не лъже.
Усмивката на Димитър помръкна.
– Не ме заплашвайте. Нямате си и най-малка представа с кого си имате работа. Мога да направя живота ви ад. И повярвайте ми, ще го направя, ако продължавате с тази глупост.
Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади дебел плик. Плъзна го по масата към Лилия.
– Тук има десет хиляди. Вземете ги. Това е първоначална вноска. След като „проблемът“ бъде решен, ще получите още четиридесет. Петдесет хиляди. Можете да си купите кола, да отидете на екскурзия, да си платите образованието. Да забравите, че някога сме се срещали. Това е последната ми оферта.
Лилия гледаше плика, сякаш е змия. Радина го взе, отвори го и видя пачките с банкноти. После, с бавно и демонстративно движение, тя хвана чашата с вода пред себе си и я изля върху парите.
Сервитьорът, който минаваше наблизо, ахна. Димитър скочи на крака, лицето му беше почервеняло от гняв.
– Вие сте луда!
– А вие сте жалък страхливец – отвърна Радина спокойно, изправяйки се. – Ще се видим в съда. Хайде, Лили.
Тя хвана дъщеря си за ръка и двете излязоха от кафенето с високо вдигнати глави, оставяйки Димитър да гледа след тях с очи, пълни с омраза, и подгизналите пари на масата. Войната беше обявена. И Радина знаеше, че току-що е направила най-опасния ход в живота си.
Глава 4
След срещата в кафенето илюзиите на Лилия окончателно се изпариха. Образът на очарователния, нещастен в брака си мъж беше заменен от истинското лице на Димитър – студен, пресметлив и безмилостен хищник, за когото тя и нероденото ѝ дете бяха просто досадна пречка по пътя му. Страхът не беше изчезнал, но сега беше примесен с гняв и решимост. Тя вече не беше пасивна жертва, а боец, застанал редом до майка си.
Радина, от своя страна, действаше бързо. Още същата вечер се обади на брат си, Виктор. Той беше няколко години по-млад от нея, адвокат по професия, но не от онези лъскавите, които се занимават с корпоративни дела, а честен и принципен човек, който беше посветил кариерата си на семейното право. Той беше единственият човек на света, на когото имаше пълно доверие.
– Вико, трябва да се видим. Спешно е – каза тя по телефона, опитвайки се да скрие треперенето в гласа си.
– Какво има, како? Добре ли си?
– Аз да. Но става въпрос за Лилия. Ела у нас. Моля те.
По-малко от час по-късно Виктор беше в хола им, с чаша чай в ръка, и слушаше невярващо разказа на сестра си и племенницата си. Лицето му ставаше все по-мрачно с всяка изминала минута. Когато Радина стигна до сцената в кафенето и излятата чаша вода, той не се сдържа и се усмихна за миг.
– Ето това е сестра ми – каза той. – Винаги си била борец.
Но усмивката му бързо изчезна.
– Положението е много сериозно. Този човек, Димитър… знам го. Не лично, но името му е добре познато в бизнес средите. Строителен предприемач, с много имоти, много връзки нависоко. Жена му, Анелия, също не е случайна. Баща ѝ е бивш дипломат, много уважаван човек. Те са част от елита. Да се изправиш срещу тях е като да се опиташ да спреш влак с голи ръце.
– И какво предлагаш? Да се откажем? – попита Радина с нотка на предизвикателство.
– Не, разбира се, че не! – отвърна Виктор твърдо. – Предлагам да бъдем умни. Той ви е заплашил. Това е първата му грешка. Но нямаме доказателства. Отсега нататък, всяка комуникация с него – записвайте я. Всеки разговор, всяко съобщение. Всичко.
Той се обърна към Лилия, погледът му омекна.
– Лили, знам, че ти е трудно. Но ще трябва да си спомниш всичко. Всяка среща, всеки подарък, който ти е правил, всяко съобщение, което ти е изпращал. Имаме ли някакви доказателства за връзката ви? Снимки? Имейли?
Лилия поклати глава.
– Той беше много внимателен. Винаги казваше да не се снимаме, да не оставяме следи. Комуникирахме през едно приложение, в което съобщенията се трият сами… Аз бях толкова влюбена, че не мислех. Струваше ми се романтично, като нашата малка тайна.
Виктор въздъхна.
– Хитро копеле. Знаел е какво прави от самото начало. Добре. Планът е следният. Първо, ще подадем иск за установяване на бащинство. Това ще го принуди да направи ДНК тест. След като бащинството бъде доказано, ще предявим иск за издръжка. Това е законовият път.
– А заплахите? – попита Радина. – Страх ме е за Лилия. И за работата ми.
– Това е по-сложното. Той ще се опита да ви смачка, преди да стигнем до съда. Ще използва всичките си връзки. Радина, трябва да си много внимателна в работата. Не допускай и най-малката грешка, защото ще я използват срещу теб. Лили, ти също. Ограничи контактите си. Не споделяй с никого, дори с най-близките си приятели. Не знаем кой на кого може да предаде информация.
Той стана и започна да крачи из стаята.
– Трябва да изпреварим събитията. Ще проуча фирмите му, бизнес партньорите му. Всеки има слаби места. Трябва да намерим неговото. Но бъдете подготвени. Ще стане мръсно. Той ще се опита да съсипе репутацията на Лилия. Ще изкара нея виновна за всичко, ще я нарече златотърсачка, ще изфабрикува лъжи. Трябва да сте готови да понесете това.
Погледите на двете жени се срещнаха над главата му. В тях се четеше страх, но и решителност.
– Готови сме – каза Радина.
През следващите няколко седмици те заживяха под обсада. Лилия спря да излиза, освен за лекции. Прекарваше времето си в учене и в опити да не мисли за бъдещето. Радина ходеше на работа със свито сърце, очаквайки всеки ден да бъде извикана в кабинета на шефа си. Напрежението беше почти физическо.
Един ден, докато Лилия се връщаше от университета, един лъскав черен джип спря до нея. Стъклото се спусна и тя видя жена на около четиридесет и пет години, елегантно облечена, с перфектна прическа и ледени сини очи. Лилия никога не я беше виждала, но веднага разбра коя е. Анелия. Жената на Димитър.
– Ти трябва да си Лилия – каза Анелия с глас, който беше едновременно мелодичен и заплашителен. – Качвай се. Трябва да поговорим.
– Нямам какво да говоря с вас – отвърна Лилия, опитвайки се да я заобиколи.
– На твое място не бих бързала толкова – каза Анелия и усмивката ѝ не стигна до очите. – Освен ако не искаш утре целият университет да разбере за малката ти мръсна тайна.
Сърцето на Лилия замръзна. Нямаше избор. Отвори вратата и седна на кожената седалка, която ухаеше на скъп парфюм и опасност. Войната вече се водеше на втори фронт.
Глава 5
Колата потегли плавно, поглъщайки безшумно улиците на града. Лилия седеше сковано на седалката, взирайки се право напред. Не смееше да погледне жената до себе си, чието присъствие изпълваше цялото пространство с ледена аура. Анелия шофираше мълчаливо няколко минути, преди да спре на един уединен паркинг с изглед към града. Загаси двигателя и тишината стана оглушителна.
– Значи ти си тази – проговори най-накрая Анелия, без да я поглежда. Гласът ѝ беше спокоен, почти безразличен, но в него се долавяше стоманена нотка. – Поредната. Мислех, че мъжът ми има по-добър вкус, но очевидно греша.
Думите ѝ бяха като камшик. Лилия усети как бузите ѝ пламват от унижение.
– Не знам за какво говорите.
– О, знаеш много добре – Анелия най-сетне обърна глава и я изгледа от горе до долу с презрителен поглед. – Знаеш, че си се забъркала с женен мъж. Знаеш, че си се опитала да разрушиш семейството ми. И сега знаеш, че носиш копелето му.
Грубата дума отекна в тясното пространство. Лилия потръпна, сякаш я бяха ударили.
– Това дете не е…
– Не ме интересува какво е или не е! – прекъсна я Анелия рязко. – Интересува ме само как да се отърва от теб и от проблема, който си създала. Димитър е слаб. Винаги е бил слаб, когато става въпрос за жени като теб. Мисли си, че с пари може да оправи всичко. Но аз знам, че някои петна не се изпират толкова лесно.
Тя бръкна в чантата си, но не извади плик с пари. Извади няколко снимки и ги хвърли в скута на Лилия. На тях беше Лилия. Лилия, която влиза в скъп хотел. Лилия, която вечеря с Димитър в уединен сепаре. Лилия, която се качва в колата му. Снимките бяха направени от разстояние, но лицата се виждаха ясно.
– Имам и още. Много повече – каза Анелия. – Имам и копие от съобщение, в което молиш мъжа ми за пари, за да си платиш изпита в университета. Звучи ли ти познато?
Лилия гледаше снимките с ужас. Не помнеше да е писала такова съобщение.
– Това не е вярно! Никога не съм искала пари за изпит!
– Разбира се, че не е вярно. Но кой ще ти повярва? – усмихна се Анелия злорадо. – Мога да направя така, че тези снимки, заедно с малко „допълнителна информация“ за твоя съмнителен морал, да стигнат до ректора на университета ти. До бащата на най-добрата ти приятелка, който, доколкото знам, е доста консервативен човек. До всички. Ще те превърна в парий. Ще те съсипя.
Тя се наведе към Лилия, а в сините ѝ очи гореше леден огън.
– А сега ме слушай внимателно, момиченце. Имаш два избора. Първият е да приемеш предложението на съпруга ми. Да се отървеш от… това. Да вземеш парите и да изчезнеш. Да се преместиш в друг град, в друга държава, не ме интересува. Вторият избор е да продължиш с тази глупост, с този фарс със съдебни дела. И тогава ще активирам моя план. И повярвай ми, докато свърша с теб, ще си мечтаеш никога да не си се раждала.
Заплахата беше толкова директна, толкова безпощадна, че Лилия усети как ѝ прималява. Това не беше просто гневна съпруга. Това беше жена, която защитава територията си с нокти и зъби, и не се интересуваше от жертвите.
– Защо правите това? – прошепна Лилия. – Той ви е изневерил. Той е виновен.
Анелия се изсмя горчиво.
– Виновен? Разбира се, че е виновен. Но той е мой. Той е баща на децата ми. Той е основата на живота, който съм изградила и който няма да позволя на някоя уличница като теб да разруши. Мъжете са такива. Те правят грешки. Задачата на умната жена е да почисти след тях, а не да вдига шум. Ти си просто една от грешките му. Една досадна грешка, която трябва да бъде заличена.
Тя запали двигателя.
– И така, какво ще бъде? Ще бъдеш ли разумно момиче? Давам ти двадесет и четири часа да помислиш. Утре по това време искам да ми се обадиш и да ми кажеш решението си.
Тя написа един номер на гърба на визитна картичка и я подаде на Лилия.
– Не се опитвай да се свързваш с Димитър. Отсега нататък аз се занимавам с този въпрос.
Колата спря рязко пред блока на Лилия.
– Слизай. И помни – часовникът тиктака.
Лилия излезе като насън. Зад нея джипът изрева и изчезна зад ъгъла. Тя стоеше на тротоара, стиснала визитката и снимките в ръка, треперейки неконтролируемо. Светът, който познаваше, се разпадаше парче по парче. Заплахите на Димитър бяха страшни, но това беше нещо различно. Това беше лична, женска жестокост, която я ужасяваше много повече.
Когато се прибра, Радина веднага разбра, че нещо се е случило. Разказът на Лилия, прекъсван от хлипания, само потвърди най-лошите ѝ страхове.
– Значи са решили да играят мръсно – каза Радина, след като дъщеря ѝ млъкна. Лицето ѝ беше пребледняло, но в очите ѝ нямаше страх, а само ледена ярост. – Изфабрикували са съобщение, наели са частен детектив… Тези хора нямат граници.
– Какво ще правя, мамо? – проплака Лилия. – Тя ще ме съсипе.
– Няма! – отсече Радина. – Няма, защото ние няма да ѝ позволим.
Тя взе телефона и набра номера на Виктор. Обясни му накратко какво се е случило.
– Добре – каза Виктор от другата страна, след като я изслуша. – Очаквах го. Това е класически ход на сплашване. Не се поддавайте. Лили, не се обаждай на тази жена. Не прави нищо. Радина, сканирай снимките и ми ги изпрати. Тази визитка също. Всичко е доказателство. Това е опит за изнудване и тормоз. Нещата стават сериозни.
– Какво да правим? – попита Радина.
– Продължаваме по план. Още утре сутринта внасям исковата молба в съда. Нека получат призовките. Нека видят, че не се шегуваме. Това ще ги накара да се замислят. Колкото до университета, ако Анелия направи нещо, ще я съдим и за клевета. Трябва да бъдем твърди. Сега е моментът да покажем, че не ни е страх.
След разговора с Виктор, Радина прегърна дъщеря си.
– Чу ли го? Няма да се предаваме. Ще се борим докрай.
Но докато изричаше тези думи, дълбоко в себе си тя усещаше как ледените пипала на страха се увиват около сърцето ѝ. Беше ли взела правилното решение? Имаха ли изобщо някакъв шанс срещу тези безскрупулни, могъщи хора? Или просто водеше себе си и детето си към сигурна гибел?
Глава 6
Новината за подадения иск за бащинство падна като бомба в луксозния дом на Димитър и Анелия. Призовката, доставена от куриер, лежеше на махагоновата маса в кабинета на Димитър като змия, готова да нападне. Той я гледаше с ярост и безпомощност. Беше свикнал да контролира всичко и всички. Хората се съобразяваха с него, подчиняваха му се. А сега две обикновени жени, една счетоводителка и една студентка, се осмеляваха да го предизвикат, да го изправят пред съд, да го унижат публично.
– Казах ти, че трябваше да се справиш с това по-твърдо от самото начало! – Гласът на Анелия беше остър като стъкло. Тя стоеше до прозореца с кръстосани ръце, а позата ѝ излъчваше презрение. – Казах ти, че не трябва да се занимаваш с такива момичета. Но ти не слушаш. Ти винаги мислиш, че си най-умният.
– Млъкни, Анелия! – извика той, удряйки с юмрук по масата. – Не ми е до твоите лекции сега!
– О, ще слушаш! Защото твоята глупост сега е и мой проблем! Репутацията на това семейство е заложена на карта! Какво ще кажем на Павел? Какво ще кажем на баща ми?
– Нищо няма да им казваме! Този проблем ще бъде решен, преди да е стигнал до тях!
Той грабна телефона и набра номера на личния си адвокат, Ивайло – хитър и безскрупулен юрист, известен с това, че може да измъкне клиентите си от всякакви каши, стига да му се плати достатъчно.
– Ивайло, имам проблем – започна той без предисловия. – Една жена е подала иск за бащинство срещу мен. Искам да смачкаш този иск. Искам да я унищожиш в съда. Искам да я накараш да съжалява, че си е помислила да се занимава с мен.
От другата страна на линията Ивайло слушаше спокойно.
– Успокой се, Димитър. Паниката не помага. Разкажи ми всичко от самото начало.
Докато Димитър обясняваше, Анелия слушаше с ледена усмивка. Тя знаеше, че мъжът ѝ е в паника. А когато Димитър беше в паника, той правеше грешки. Но тя нямаше да му позволи да провали всичко, което бяха изградили. Беше време тя да поеме нещата в свои ръце, по нейния си начин.
Междувременно в малкия апартамент на Радина и Лилия животът беше станал още по-труден. Заплахата на Анелия не беше празна. Няколко дни по-късно, докато Лилия беше на лекция, в почивката най-добрата ѝ приятелка, Михаела, я дръпна настрана. Лицето ѝ беше бледо и разтревожено.
– Лили, какво става? Баща ми ми се обади. Някой му е изпратил анонимен имейл със снимки… твои снимки… с някакъв по-възрастен мъж. В имейла пише, че си имала връзка с него, че си му измъквала пари… Баща ми е бесен. Каза да стоя далеч от теб.
Светът на Лилия се завъртя. Значи Анелия беше изпълнила заплахата си. Погледна към другите си колеги в аулата. Струваше ѝ се, че всички я гледат, че си шушукат зад гърба ѝ. Срамът и унижението я заляха като вълна. Тя грабна чантата си и избяга от университета, без да се обръща.
Същия ден Радина беше извикана в кабинета на управителя на фирмата, господин Стоянов. Той беше любезен, но видимо притеснен човек.
– Радина, седнете, моля. Имам неприятен разговор за водене с вас. Получих обаждане. От много високо ниво. Бях „посъветван“, че вашето присъствие във фирмата вече не е… желателно.
Радина усети как сърцето ѝ се свива.
– Но защо? Работя тук от десет години. Никога не е имало оплаквания от работата ми.
– Знам, Радина, знам. Вие сте един от най-добрите ми служители. Но разбирате… натискът е голям. Намекнаха ми, че ако не се съобразя, фирмата може да има сериозни проблеми с данъчните, с всякакви проверки. Не мога да рискувам бизнеса си и прехраната на още петдесет човека заради… – той не довърши, но смисълът беше ясен.
– Предлагам ви следното – продължи той, избягвайки погледа ѝ. – Ще ви изплатим три заплати обезщетение. Ще подпишем документите за напускане по взаимно съгласие, за да не ви се разваля трудовата книжка. Моля ви, приемете. Нямам друг избор.
Радина седеше като вкаменена. Ударът беше дошъл. Бързо и безпощадно. Тя беше останала без работа. А ипотеката нямаше да чака.
Тя се прибра у дома като в мъгла. Намери Лилия свита на дивана, плачеща. Когато видя и сълзите в очите на майка си, момичето се ужаси.
– Какво има, мамо?
– Уволниха ме.
Двете се прегърнаха, смазани от тежестта на ударите, които се сипеха върху им. Враговете им бяха силни, безмилостни и разполагаха с оръжия, срещу които те изглеждаха напълно беззащитни.
– Може би трябва да се откажем – прошепна Лилия през сълзи. – Може би те са прави. Не можем да се борим с тях. Ще ни унищожат.
– Не! – Гласът на Радина беше дрезгав, но твърд. – Точно това искат те. Да се уплашим и да се предадем. Ако го направим сега, значи сме загубили всичко. Не, миличка. Сега започва истинската битка.
Тя се откъсна от прегръдката и отиде до телефона. Набра отново номера на Виктор.
– Вико, уволниха ме. А Лилия са я злепоставили в университета. Трябва ни план Б. И то веднага.
Докато говореше, погледът ѝ се спря на една стара снимка на бюрото. На нея беше тя, млада и усмихната, държеше малката Лилия за ръка. Беше се заклела тогава, че ще я защитава от всичко и всеки. Тази клетва не беше забравена. Гневът измести страха. Яростта ѝ даде нова сила. Те може да бяха богати и влиятелни, но тя беше майка, която се бори за детето си. И нямаше сила на света, която да я спре.
Глава 7
В адвокатската кантора на Виктор атмосферата беше напрегната. Той слушаше разказа на Радина за уволнението, а лицето му беше мрачно. С всяка дума ставаше все по-ясно, че Димитър и Анелия са преминали от сплашване към открита война.
– Това е незаконно уволнение – каза Виктор, когато тя свърши. – Ясно е като бял ден, че е в резултат на натиск. Проблемът е да го докажем. Господин Стоянов никога няма да си признае. Но това не е най-важното сега. Те се опитват да ви пречупят финансово и психически, преди делото изобщо да започне.
Той се замисли за момент, барабанейки с пръсти по бюрото.
– Трябва да сменим тактиката. Досега бяхме в отбрана. Време е да минем в нападение.
– Как? – попита Радина. – Ние нямаме техните пари и връзки.
– Но имаме истината на наша страна. И ще използваме закона. Първо, ще заведем дело срещу фирмата ти за неправомерно уволнение. Дори и да го загубим, ще създадем шум. Ще покажем, че не се предаваш. Второ, ще подадем жалба за тормоз и изнудване срещу Анелия. Имаме визитката, имаме разказа на Лилия и на приятелката ѝ. Трудно ще се докаже, но ще я принудим да дойде в полицията, да дава обяснения. Това ще наруши комфорта ѝ.
Той се изправи и отиде до прозореца.
– Но това са само малки битки. За да спечелим войната, трябва да намерим слабото място на Димитър. А най-голямото слабо място на хора като него е техният бизнес. Парите им.
Виктор се обърна към Радина.
– Ти си счетоводителка. Разбираш от цифри, от документи. Искам да ми помогнеш. Ще започнем да ровим. Ще проучим всяка негова фирма, всяка сделка, за която намерим информация в публичните регистри. Търсим нередности, скрити партньорства, съмнителни договори. Хора като него рядко са напълно чисти. Все някъде е оставил следа.
– Но това е огромна работа – каза Радина. – И опасна.
– Знам. Но това е единственият ни шанс. Трябва да намерим нещо, с което да го държим в шах. Нещо, което да го накара да се страхува повече от скандала в бизнеса си, отколкото от скандала с бащинството.
И така започна нов етап от битката. Докато Виктор подготвяше документите за новите дела, Радина прекарваше дните и нощите си пред компютъра. Тя, която цял живот беше работила с чужди пари, сега се потапяше в сложната мрежа от фирми, собственост на Димитър. Беше като да разплиташ огромен, заплетен възел. Фирми се преливаха една в друга, собствеността беше скрита зад офшорни регистрации, финансовите отчети изглеждаха перфектни на пръв поглед. Но Радина имаше набито око. Тя знаеше къде да гледа.
Започна да забелязва малки несъответствия. Обществени поръчки, спечелени на необичайно високи цени. Сделки с имоти, при които цената на придобиване беше съмнително ниска. Името на един и същ архитект се появяваше в проекти, които бяха одобрявани съмнително бързо от общината. Името на един от заместник-кметовете също се появяваше в борда на директорите на една от свързаните с Димитър фирми, макар и за кратко. Всичко беше завоалирано, на ръба на закона, но моделът беше ясен.
Междувременно, Лилия се опитваше да се справи със своята собствена битка. Слуховете в университета я бяха превърнали в аутсайдер. Стари приятели я избягваха, професори я гледаха с подозрение. Единственият човек, който остана до нея, беше едно момче от нейната група, на име Симеон. Той беше тих, скромен и умен, винаги седеше на последния чин и рядко говореше. Но един ден, докато Лилия обядваше сама в стола, той седна на нейната маса.
– Не вярвам на това, което говорят за теб – каза той просто. – Виждам, че си добър човек. Ако имаш нужда от помощ с лекциите или от някой, с когото да поговориш, аз съм тук.
Думите му бяха като балсам за наранената ѝ душа. За първи път от месеци някой, извън семейството ѝ, показа, че вярва в нея. Те започнаха да учат заедно, да си говорят. Симеон не я разпитваше за проблемите ѝ, но присъствието му ѝ даваше сила.
Една вечер, докато Радина и Виктор преглеждаха поредната камара документи, тя се натъкна на нещо странно. Една от фирмите на Димитър, която се занимаваше с управление на активи, беше отпуснала огромен, необезпечен заем на друга, почти неизвестна фирма. Сумата беше милиони.
– Това няма никаква бизнес логика – каза Радина. – Да дадеш толкова пари без гаранции е лудост. Освен ако…
– Освен ако не прехвърляш пари от една фирма в друга, за да ги изпереш или скриеш – довърши мисълта ѝ Виктор.
Те започнаха да проучват фирмата, получила заема. Оказа се, че собственикът ѝ е мъж на име Петър, който имаше малък бизнес за авточасти. Нямаше как такъв човек да получи милионен заем.
– Тук има нещо гнило – каза Виктор. – Трябва да намерим този Петър.
Откриването му се оказа по-трудно, отколкото предполагаха. Адресът на фирмата беше пощенска кутия. Нямаше телефон за връзка. След няколко дни ровене в социалните мрежи и публични регистри, успяха да намерят адреса, на който живееше. Виктор реши да отиде сам. Не искаше да въвлича Радина повече в опасни ситуации.
Намери Петър в малък, неугледен апартамент в краен квартал. Той беше уплашен мъж на средна възраст, с изпито лице и треперещи ръце. Когато Виктор му показа документите за заема, Петър пребледня.
– Не знам нищо – запелтечи той. – Аз само се подписах.
– На кого се подписахте? – настоя Виктор.
– На едни хора… Казаха, че ще ми дадат малко пари, за да регистрирам една фирма на мое име. Казаха, че няма нищо незаконно. Имах нужда от пари, жена ми е болна…
– А познавате ли Димитър? – попита Виктор директно.
При споменаването на името, Петър видимо се паникьоса.
– Моля ви, вървете си! Не искам проблеми! Тези хора… те не се шегуват. Казаха ми, че ако проговоря, ще пострадам не само аз, но и семейството ми.
Виктор разбра, че няма да измъкне повече от него. Но вече имаше това, за което беше дошъл. Имаше свидетел. Уплашен, ненадежден, но все пак свидетел. Имаше доказателство, че Димитър използва подставени лица за съмнителни финансови операции.
Когато се прибра в кантората, той веднага се обади на Радина.
– Мисля, че го хванахме. Намерихме слабото му място. Сега вече имаме с какво да го заплашим.
В същия този момент, в луксозния си кабинет, Димитър разговаряше с адвоката си Ивайло.
– Тези хора са упорити – каза Ивайло. – Завели са дело за уволнението. Подали са жалба срещу жена ти. Явно вуйчото адвокат не е глупав.
– Не ме интересува! – изръмжа Димитър. – Искам да ги смачкаш!
– Има и друг начин – каза Ивайло бавно, преценявайки реакцията му. – Можем да им спретнем нещо. Нещо, което да ги извади от играта завинаги. Имам хора, които могат да свършат всякаква работа. Едно анонимно обаждане за наркотици в апартамента им, например. Една малка провокация към вуйчото, която да завърши със сбиване и обвинение в телесна повреда…
Димитър го погледна. В очите му за момент проблесна колебание. Но после то беше заменено от студена решителност.
– Направи го. Направи каквото е необходимо. Искам да приключа с тях. Веднъж завинаги.
Битката навлизаше в най-тъмната си и опасна фаза. Вече не ставаше въпрос за пари и репутация, а за оцеляване. И всички граници щяха да бъдат преминати.
About the Author
