Работният ден отново започна със скандал. Завеждащият отделението, Анатолий Егорович, често вдигаше скандали не само на персонала, но и на пациентите. Той отхвърляше всички възражения, вярвайки, че винаги е прав. И всеки път номерът му минаваше – всички се страхуваха от него. Младият хирург Евгений също успя да се сблъска с тежкия му характер още през първите няколко месеца работа. Анатолий Егорович не понасяше да му се казва какво да прави.
„Днес докараха една бездомна, иди тренирай!“ – така строго нареди завеждащият на младия хирург. А когато жената се свести, ВСИЧКИ си хапеха лактите…
Диагнозите и методите на Анатолий Егорович никой не оспорваше. Останалите лекари се бояха да му противоречат. А Евгений кипеше от енергия, кръвта му беше млада и казваше истината право в очите, без много да му мисли.
Така вече няколко пъти се беше намесвал с мнение за хода на операции. Веднъж дори посочи грешка на самия завеждащ. За Анатолий Егорович Евгений беше неопитен хлапак, но накрая винаги излизаше, че младият хирург е прав.
Това породи у завеждащия ненавист към младия надувенец, който рушеше авторитета му. Започна да търси повод да му отмъсти, но искаше да го „удави“ по елегантен начин, та да не умничи повече. Тъкмо беше започнал да крои план за мъст и… докараха една бездомна. „Мръсната бабичка” дойде точно навреме – завеждащият поначало не обичаше пациенти, защото за тях трябва да се харчат държавни пари, а допълнителни лекарства никой не плаща. Така само разваляли статистиката, твърдеше той. И тази бездомна предизвика яростта му.
Първо, не му се занимаваше с нея, и второ – беше мръсна. Но я прегледаха и стана ясно, че случаят е тежък и жената сигурно няма да оцелее. „Едва спасяваме нормалните хора“, мислеше си завеждащият, „какво остава за такава, без близки, без лекарства?“ Но все пак трябваше някак да се лекува. Всъщност ѝ трябваше операция, но рискът беше почти сто процента фатален. И точно тогава погледът на завеждащия се спря върху младия хирург. Всичко се реши на мига – Евгений със сигурност щеше да се провали.
И той му я „подхвърли“. Евгений не беше присъствал на първоначалния преглед и не знаеше, че вече са ѝ поставили „смъртна“ диагноза. Анатолий Егорович „хвана” наивника и му заповяда да се заеме с пациентката.
„Иди, тренирай!“ – ухили се ехидно завеждащият. – „Умник си ни, всичко знаеш, ето ти един „лесен“ случай. Покажи, че си голям специалист.“
Евгений, ободрен от това „доверие“, ентусиазирано се залови за работа. Не подозираше, че завеждащият му се подиграва. Но вместо да го забавлява, младият хирург взе, че спаси бабата и така натри носа на Анатолий Егорович. „Очите се плашат, но ръцете вършат работа,“ шегуваха се по-късно колегите.
Момчето дори не помисли да се плаши от отговорността. Бяха му казали, че случаят е „лек“, и той, без да се колебае, се зае да го реши. Впоследствие се оказа, че първоначалната диагноза, поставена от по-опитни лекари, е била грешна и случаят изобщо не е бил смъртоносен.
Но ако бяха направили операцията, планирана от завеждащия, със сигурност щяха да пратят жената на оня свят. Притихнал, Анатолий Егорович похвали младия специалист – обясни на всички, че това било „проверка“ и Евгений я издържал. Така той излезе от неудобната ситуация, а между другото даде и новия хирург за пример на другите: „Гледайте, мислете с главите си!“
И все пак отвратителният му характер си остана. Той не забрави злобата към Евгений и чакаше нов случай да го унижи. А младият лекар силно се привърза към бабата и се вълнуваше за нея. Ходеше редовно при нея, проверяваше я, носеше ѝ храна, защото никой не я навестяваше.
Така дойде и моментът, който всички пациенти чакат с нетърпение – изписването. Докторът съобщи на възрастната жена, че вече е напълно здрава и днес ще бъде изписана.
Но вместо да се зарадва, по лицето на Надежда Валентиновна се изписа тъга. Тя въздъхна тежко и благодари на доктора за всичко, което е направил. „Какво става, не виждам радост?“ – опита се да я окуражи младият мъж.
„Радвам се, че съм жива!“ – усмихна се бабата. – „Но тук поне е топло, леглото меко, има топла храна… А като изляза? Пак трябва да се оправям на улицата…“
Евгений се обърка и я попита защо говори за улицата. Той дори не подозираше колко сериозно е положението. Надежда Валентиновна беше образована, интересна жена, разказваше много истории, беше имала пъстър живот.
Тя махна с ръка: „Всичко това беше някога. Сега няма къде да отида.“ Младият лекар остана с отворена уста. Наистина, какво има да се радва човек, ако го пускат на улицата?
Ако Евгений беше работил по-дълго в болницата, щеше да знае, че подобни пациенти не са изключение. И че лекарите не могат да се занимават повече с тяхната съдба – свършили са си работата. Но за Евгений това беше първата пациентка, към която изпитваше истинска отговорност. Не можеше да допусне да остане на улицата.
Решението дойде бързо, но трябваше да се посъветва със съпругата си. Докторът отложи изписването за следващия ден, като се оправда, че трябва да вземат контролна проба. Рискува, без да попита завеждащия, който от няколко дни нареждаше веднага да изписват старицата.
Но Анатолий Егорович беше заминал в министерството и нямаше да се върне същия ден. На сутринта щеше да дойде и веднага да я отпише. Може и да не забележи. Евгений не беше сигурен дали жена му Лариса ще го подкрепи. Той ѝ беше разказвал за възрастната жена и тя също се вълнуваше, но все пак не можеше да реши без нея.
За нещастие, привечер завеждащият се върна по-рано и пръв провери болничните стаи. Разяри се, като видя бабата още там, и разпореди да освобождава леглото незабавно. Смъмри Евгений, че без основание държи пациента в болницата. Надежда Валентиновна се шокира, искаше да благодари за лечението, а ѝ се нахвърлиха с крясъци.
Нямаше какво да прави – тръгна към изхода. И тогава младият доктор я спря и я помоли да изчака. В крайна сметка Евгений се прибра вкъщи не сам, а доведе бабата със себе си.
Старицата беше силно изненадана от добротата му, особено след като видя в какви условия живее семейството му. Евгений и Лариса обитаваха скромно жилище – малък двустаен апартамент без ремонт, със стара мебел. Дори прозорците бяха дървени, от соцвремената, залепени с вестници, за да не духа. „Нищо, с времето всичко ще оправим“, обнадеждено каза Евгений. „Важното е, че си е наше.“
И това „наше“ младата двойка беше взела с кредит, без ничия помощ.
Лариса, която също се готвеше да стане медик (ѝ оставаше още година обучение), работеше почасово в частна клиника. Докато вечеряха, Надежда Валентиновна се разплака. „Внучка ми ме изгони от вкъщи, а чужди хора ме приютиха…“ – хлипаше тя. После разказа защо е на улицата. В болницата не искала да говори за това, предпочела да се държи бодро, да си спомня за хубавото, а не за децата.
Оказа се, че има дъщеря. Мъжът на Надежда Валентиновна починал, а дъщерята чакала жилището да ѝ остане. Но майката не бързала да напусне този свят. Дъщерята силно жадувала да се нанесе в апартамента. „Нали с баща ѝ им купихме жилище!“, разплака се старицата. Но те решили да го отдават под наем, за да имат пари, и се преместили в нейния апартамент. Зетят обичал да пие, внукът завършвал училище. Дъщерята смятала, че им трябват още пари.
Отначало било търпимо, после животът станал непоносим. Щом се запролети, я изхвърлили от дома. „Китайци станаха“, горчиво се пошегува бабата. Опитала се да се върне, но те гледали през шпионката и не ѝ отваряли. В полицията ходила – не можели да ѝ помогнат. Още навремето с мъжа си прехвърлили апартамента на името на дъщерята, за да не се занимава тя с документи. „И ето ме сега на улицата…“ – въздъхна Надежда Валентиновна.
Тя едва оцеляла там. Стресът ѝ дошъл в повече, припаднала и се озовала в болницата. Валял дъжд, затова дошла цялата мръсна.
„Да отидем и да им вдигнем скандал!“ – решително предложи Евгений.
Бабата само се усмихна тъжно: „Млад си още, вярваш в справедливостта… А какво ще се промени с един скандал? Нищо, само нерви ще хабим. На съвестта им вече се опитах да въздействам – без ефект.“
Лариса го подкрепи – настоя да поговорят отново с дъщерята на Надежда Валентиновна. „Може да проработи, не бива да се предаваме. Все пак и вие имате дял в апартамента, нали?“ – каза тя развълнувано.
„Да я вземат!“ – махна с ръка старицата и се усмихна лукаво. – „Примирих се. Само да си взема някои неща…“
„Е, така вече е друго!“ – ободри я Евгений. – „Поне това да направим. А междувременно можете да живеете при нас. Няма да ни пречите!“ – побърза да добави и Лариса.
Така бабата остана да живее с тях. Веднага се зае с кухнята, защото ѝ беше домъчняло за готвене. Когато младите се прибираха от работа, ги чакаше топла вечеря.
След няколко дни отидоха с Надежда Валентиновна до нейното жилище, за да вземат вещите ѝ. Знаейки, че дъщерята не ѝ отваря, Лариса застана пред шпионката. И щом стопанката отвори, тя направи крачка назад и на прага се показа Надежда Валентиновна, придружена от Евгений. Жената се опита да затръшне вратата, но младият лекар подложи крак.
„Спокойно, баба ви иска само да си вземе нещата,“ заяви той.
Дъщерята се колеба няколко секунди и накрая пусна майка си вътре. „Славик, пази вратата!“ – извика на мъжа си. Един невзрачен тип пое поста, придържайки вратата леко открехната с крак, за да не нахлуят неканени. Но младата двойка нямаше такова намерение.
Дъщерята проследи Надежда Валентиновна и с изненада видя, че майка ѝ направо се запъти към балкона, където взе един сандък с пирони. Нищо друго. Жената се ухили подигравателно, а докато затваряха входната врата след тях, измърмори: „Съвсем се побърка на стари години…“
Евгений и Лариса също се спогледаха озадачено, защото бабата не взе нищо друго. Но не казаха нищо – кой не би сторил това за нечие щастие? Надежда Валентиновна грееше от радост. Едва когато наближиха дома, Лариса помоли мъжа си да помогне с тежкия сандък.
„Внимавай, синко,“ каза сериозно Надежда Валентиновна. – „Това ми е всичкото богатство за целия живот.“
Те помислиха, че се шегува, но вкъщи бабата взе един пирон и го натърка с нож. Оказа се, че пироните са златни!
„Как е възможно?!“ – зяпна Евгений.
Надежда Валентиновна въздъхна и седна. Животът ѝ изобщо не бил лесен, но не била свикнала да се оплаква. Мъжът ѝ бил добър човек, ала обичал да пие. Тя много се измъчила с него. Но още в началото решила, че ще се „бори“ със своя си начин.
Работела в бижутерско ателие и печелела доста добре, но не казвала на мъжа си точно колко. За щастие, той не се сещал да проверява. Той също припечелвал, но и пропивал голяма част от парите. Затова тя решила да спестява „за черни дни“. Ако мъжът ѝ съвсем пропаднел, да не остане без нищо.
Така основният ѝ доход отивал за злато. Преплавяла го на „пирони“ и ги покривала с обикновено покритие, за да не се разбере. Така с времето напълнила сандъчето. По-късно мъжът ѝ се вразумил, но тя продължила по същия начин, за да не се издаде. И накрая двамата излезли в пенсия. За съжаление, той не успял да види тайната ѝ „съкровищница“. А и тя не можела да я вземе от собствения си дом, защото не я пускали вътре… Докато не попаднала на един добър лекар.
Не след дълго младото семейство се сдоби с по-просторно жилище, защото чакаха бебе. Бабата се премести с тях. И тя също чакаше с нетърпение появата на внучето – прие го като свое. Когато в болницата разбраха за всичко това, всички си „хапеха лактите“. „Да беше малко по-добър към хората – благата сами идват в ръцете ти…“ – казваха.
А самият млад хирург скоро стана завеждащ на отделението. Предшественикът му беше задържан от полицията. Оказа се, че Анатолий Егорович не просто ходел често в министерствата – там „уреждал“ пари за отделението, ала ги харчел не по предназначение. В крайна сметка в болницата цареше хаос, всички го ненавиждаха. Но младият лекар въведе ред и настояваше към всеки пациент да се отнасят еднакво.
Тъй стана, че „младият надувенец“ се оказа отличен завеждащ на хирургичното отделение.
About the Author
