„Господи, дъще, не може така да се съсипваш“, – вайкаше се Елизавета Леонидовна, когато влезе в стаята при Мила и я завари разплакана. Не беше изминал и половин час, откакто Марина заедно с Максим си бяха тръгнали, и ако пред тях Мила все пак се сдържаше, за да не разстройва майка си, то в момента, в който напуснаха дома, вече можеше да даде воля на чувствата си. Елизавета Леонидовна знаеше колко силно Мила мрази сестра си и ѝ беше благодарна поне за това, че се преструваше, сякаш нищо не се е случило.
А всъщност какво толкова особенó се беше случило? Е, видиш ли – първо се срещал с една, после обикнал друга, какво му е особено на това? Не е единственият мъж на света този Максим, – разсъждаваше Елизавета Леонидовна, когато разбра, че той и Мила са се разделили. – Нима няма други момчета? Може би дори е за добро, че отиде при Маринка, а не остана при теб.
Лично на мен той никога не ми е харесвал, а и на нея също не ѝ е по мярка.
– Защо пък не ѝ е по мярка? – попита язвително Мила, която се чувстваше ужасно обидена не само заради това, че бе загубила любимия човек, но и защото Максим бе доста изгодна партия – млад, привлекателен, образован, от прилично семейство.
Коя ли не иска да се омъжи за такъв мъж? Мила го обичаше много и съжаляваше, че изобщо е запознала сестра си със своя възлюбен. Дори не можеше да си представи колко хитра ще се окаже Марина. Когато разбра, че Максим е хвърлил око на сестра ѝ, Мила избесня и направи страшен скандал на младежа.
В онзи момент той все още не беше сигурен, че Марина е „едничката“ – онази, с която иска да свърже живота си. Затова, доколкото можеше, се оправдаваше. Но отстрани това изглеждаше глупаво, лъжливо и отвратително.
Мила обаче не искаше да губи Максима, затова му повярва, или по-точно се направи, че му вярва. Оттогава насетне тя го следеше много изкъсо. Буквално не му даваше крачка да направи без нея.
Ако не беше поведението на Мила, съвсем вероятно Максим да не се беше сближил толкова с Марина. Но него силно го потискаше атмосферата в отношенията му с Мила, докато с Марина се общуваше много леко.
Самият той не усети как се влюби в нея. И след известно време двамата престанаха да крият връзката си.
– Мисля, че трябва честно да поговорим с Мила за всичко – каза Марина.
– Как иначе, това не е човешко. Ако трябва да съм честна, уморих се от всичко това: лъжа и мама, и сестра си, че съм влюбена другаде, а всъщност тичам по срещи с теб.
И на Милка се налага да лъжеш, че помагаш на баща си с нещо, затова не можеш да се виждаш с нея толкова често, както преди. Не може повече така.
На самия Максим също му беше омръзнала цялата тая евтина игра, още повече че беше сигурен в чувствата си и възнамеряваше да направи предложение за брак – онова, което Мила чакаше от него цяла година.
Но младият мъж така и не се наканваше да ѝ предложи, което окончателно изкара Мила от равновесие.
– Как можахте? – възкликна тя, когато Марина и Максим се появиха вкъщи заедно. Всичко ѝ стана ясно без излишни думи.
Не случайно бяха заедно пред входа – уж Марина се прибира у дома, а Максим „случайно“ идва да направи изненада на възлюбената си. Очевидно бяха дошли да разговарят, но за какво и защо? Мила дори не пожела да ги чуе.
– Не искам повече да ви виждам! – извика тя в пристъп на ярост.
– А ти… – обърна се към сестра си. – Стой си в стаята като кукумявка и не ми се мяркай пред очите, иначе не отговарям за себе си.
Още същия ден Максим предложи на Марина да се премести при него.
– По-добре далеч от греха – въздъхна той. – Виждаш как е настроена. Познавайки Мила, мога да кажа само едно: в такова състояние е способна на всичко.
Нека малко се поуспокои, а ние така или иначе възнамеряваме да се оженим, та какво значение има? Имаме голям апартамент, място има за всички, а и мама ще се зарадва, много ѝ хареса.
– Наистина ли? – усмихна се Марина, на която бъдещата ѝ свекърва се беше сторила твърде строга и сурова.
Но това беше само на пръв поглед. В действителност Вера Павловна бе душа човек и се отнесе към бъдещата си снаха много добре. С Мила, с която се бе засичала само няколко пъти, докато гостуваше при Максима, отношенията ѝ не ѝ бяха харесали още от самото начало, но Марина – е, това е съвсем друго.
– Тази девойка е далеч по-добра от предишната – усмихна се Вера Павловна след семейната вечеря.
– Мариночка е направо чудесна, не като Мила. Казах ти още от самото начало, че е „гнила“ тая Мила, не е за теб. А пък с Марина ще си имате стабилно и здраво семейство, убедена съм в това.
Вера Павловна с охота се съгласи Марина да се нанесе у тях и дори се зарадва. Младите започнаха подготовка за сватбата, на която, разбира се, не искаха да канят Мила. Макар и да не е „по човешки“, нямаше как.
Марина си представяше какво може да устрои сестра ѝ на тържеството в най-важния ѝ ден, затова отчаяно се стремеше да го избегне. Ако не беше майка ѝ, която реши да поговори от сърце с Мила две седмици след преместването на Марина, може би Марина наистина никога нямаше да пожелае да общува със сестра си. Но Елизавета Леонидовна си постави за цел да ги помири.
– Вие все пак не сте чужди хора – разсъждаваше тя. – Не може така, сестри сте, не бива да се карате за глупости. Голям проблем, че някакъв си мъж… Както се казва, „ако булката иде при друг, още не е ясно на кого му е провървяло“. Ще намериш и ти щастието си, толкова си млада, всичко е пред теб. Ако си е тръгнал, значи не е бил твоят човек, край на страданията.
А със сестра си се сдобри, поне заради мен. Не искам семейството ми да се раздира от кавги, а и на теб самата ще ти олекне.
„Да бе, как ли пък не“, помисли си Мила, но все пак реши да уважи майка си и поне да се направи, че не държи зло на Марина. И без това щеше да ѝ е от полза – Мила буквално жадуваше да си отмъсти на сестра си.
А ако бяха във враждебни отношения, едва ли щеше да има възможност да ѝ натвори някоя пакост. Затова Мила реши да действа по-тънко и хитро. Лично се обади на Марина и ѝ предложи да се видят, което, разбира се, я изненада.
– Защо изведнъж реши да се сдобриш с мен? – учуди се Марина, когато пристигна на срещата с Мила. Тя наистина не разбираше мотивите на сестра си – допреди съвсем малко Мила я мразеше, а сега изведнъж се кае. Всичко това беше подозрително, но Марина се направи, че ѝ прощава, макар да ѝ беше доста трудно.
– Просто си помислих… – заекваше Мила. – Защо се скарахме за такава глупост? Мама се тревожи, не може да си намери място. Щом така се е случило – Максим е отишъл при теб, значи не е бил моят човек. Какво да се прави – и майка каза, че ще си намеря друга любов.
Момчета бол, а сестра – една.
Нито Максим, нито Вера Павловна повярваха на това внезапно чудодейно разкаяние – всичко беше твърде лесно и гладко.
– „Гнила“ е сестра ти, „гнила“ – повтаряше бъдещата свекърва.
Вера Павловна продължаваше да настоява да не канят Мила на сватбата, но след като отношенията между сестрите уж се оправиха, нямаше как да не я поканят. Наложи се да приемат Мила, която дори се държа прилично. Само че Вера Павловна през цялото време не сваляше очи от нея, което караше момичето да се чувства доста неловко.
– Какво толкова ме зяпа цяла вечер? – съскаше раздразнено Мила в ухото на майка си. – Омръзна ми, като надзирател е, все едно ме подозира в нещо.
– Може и така да е – въздъхна Елизавета Леонидовна.
– Спокойно, миличка, скоро всичко ще свърши и ще си тръгнем.
„Да бе, как ли пък не“, мислеше си Мила, която цяла вечер дебнеше удобен момент да осъществи замисъла си. Не беше дошла на сватбата просто ей така, а със „сюрприз“, който не можеше да не поднесе на любимата си сестра.
Дори да не провали сватбата, поне щеше да развали вечерта – Мила го смяташе за свой дълг.
– Защо пък не, нека разбере какво е да се чувстваш опозорена и оплюта, точно като мен, когато Максим ме изостави – мислеше си тя.
Не е ясно на какво точно разчиташе, защото Мила не беше способна на нищо сериозно. Като да отрови някого или нещо подобно – никога не би посмяла, но дребните пакости ѝ бяха в стила. Така че, когато гостите отидоха да танцуват, а Вера Павловна разговаряше оживено със съпруга си, Мила усети, че моментът е настъпил.
Тя дори не можеше да си представи колко прозорлива ще се окаже бъдещата ѝ свекърва. Вера Павловна беше от онези жени, които успяват да огледат всичко, стига да поискат, и още от самото начало тя очакваше какви ли не номера от Мила, особено на сватбата – най-важния ден за сина ѝ и любимата му. Затова не ѝ убягна, че Мила внимателно сипа нещо в чая на сестра си.
Разбира се, не беше сигурно дали Марина изобщо ще го допие, но все пак свекървата не можеше да остави това току-така. Затова, когато момичето отиде до дамската тоалетна, тя тихомълком размени чашките. Мила, естествено, нямаше как да знае за това и когато всички се върнаха на масата, тя изпи чая си до дъно.
За разлика от повечето гости, Мила обичаше студен чай, затова не поиска нова заварка. Вечерта продължи, а когато тържеството беше в разгара си, на Мила изведнъж ѝ прилоша дотолкова, че едва успя да се изправи от масата.
– Дъще, какво ти е? – изплашено възкликна Елизавета Леонидовна, забелязвайки, че Мила беше пребледняла.
– Не знам – промълви объркано Мила. – Нещо странно става, всичко ми се върти пред очите. Май съм изяла нещо развалено.
– Как така развалено? – не се успокояваше майка ѝ. – Всичко беше свежо, виж останалите гости – всички са в перфектно състояние. Ето, танцуват, веселят се. Добре, че решихме основната част да я направим вкъщи.
Не обичам ресторанти, не им вярвам особено.
– Ама нали и на ресторант бяхме – промърмори Мила. – Макар че там почти никой не яде, само аз се възползвах от възможността, разбираш, мамо…
Ресторантът беше нает само за гостите, които щяха да присъстват единствено на официалната част. У дома дойдоха най-близките. А в ресторанта наистина почти никой не хапна, повечето гости се ограничиха само с чаша шампанско и си тръгнаха учтиво по домовете.
На Вера Павловна ѝ стана даже малко неприятно, че се бяха поръчали толкова неща, а никой не ги беше изял, освен Мила, която, по природа доста стисната, хапна до насита и там, и после и вкъщи изобщо не се поспря. Е, очевидно ѝ стана тежко на стомаха. Мила очакваше, че неразположението ѝ ще отмине от само себе си, но с всяка минута ѝ ставаше по-зле и това продължи, докато не се наложи да прекъснат тържеството.
Елизавета Леонидовна повика линейка за дъщеря си. А на Вера Павловна не ѝ беше особено комфортно. Тя не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, че Мила е искала да подложи на същото Марина.
– Каква ли отрова е трябвало да бъде това? – чудеше се тя наум.
– Бедната Мариночка, какво ли щеше да се случи с нея, ако го беше изпила. Е, Милка, подла душо, така ти се пада. Мъчи се сега, да ти е за урок! – по делата ти!
Разбира се, Вера Павловна не ѝ пожелаваше смърт, но не можеше да не злорадства. – Ей на, родната си сестра да тровиш! – негодуваше тя и дълго не се осмеляваше да каже на Марина какво е видяла.
Елизавета Леонидовна не можеше да си намери място от притеснение и прекара цялата нощ пред вратата на болничната стая на дъщеря си. Продължението на сватбеното тържество беше безвъзвратно провалено, което, в крайна сметка, беше целта на Мила. Тя наистина успя да постигне това, само че не очакваше, че самата тя ще се озове в капана на собствената си подлост.
Онова, което Мила изпи, в известен смисъл я „спаси“. Отравянето можеше да е много по-сериозно, ако не беше слабителното, което тя бе сложила в чая на сестра си. Целта ѝ бе да провали първата брачна нощ на младоженците, макар че в това нямаше никакъв дълбок смисъл – Марина и Максим отдавна живееха заедно. Сватбеният ден за тях беше по-скоро формалност – подписът в паспорта узаконяваше и без това вече стабилната им връзка.
Едва призори, когато от Елизавета Леонидовна не дойдоха никакви новини, Вера Павловна, която не бе мигнала цяла нощ, разказа всичко на снахата. Марина беше направо шокирана.
– Какво излиза? – извика тя. – Мила е искала да ме отрови? Така ли? Е, че тя е истинска змия! А уж как се подмазваше, извиняваше се, готова беше в краката ми да падне, само и само да оправим отношенията си. А то какво излезе? Не ме остави без отмъщение.
– Аз ѝ никога не съм вярвала – въздъхна Вера Павловна. – Всичко ѝ е изписано на лицето. Какви ти сестрински чувства? Тя те мрази и трудно би се променило това за толкова кратко време. Пълна лицемерка е! Интересно ми е каква помия ти е подхвърлила. Виж колко време няма никакви вести от болницата. Сигурно е нещо сериозно. Ама карай, горко ѝ, да не вземе да умре. Ти поне се отърва.
– Да, ако не бяхте разменила чашите, щях да лежа там на нейно място. Нищо, нищо, само да ѝ се оправи малко положението – аз тогава ще ѝ кажа всичко, което мисля за нея, „сестричката“. А аз почти ѝ повярвах, мислех, че ѝ е писнало да лъже, да мами и да разстройва майка ми, а тя ето как го обърна. Е, добре, ще видим. Само да се свести.
Никога в живота си Марина не бе изпитвала такава ярост към някого, и това не беше чудно. Все пак сестра ѝ, приета обратно в семейството след всичко, което се случи, се оказа толкова подла, нагла и безскрупулна. И най-вече – ръката ѝ не трепна да стори това. Марина гореше от нетърпение да разкаже всичко на майка си.
Тя буквално броеше минутите до момента, в който Елизавета Леонидовна ще се обади и ще даде поне някаква информация за състоянието на Мила. Тогава Марина смяташе веднага да дойде в болницата, за да говори и със сестра си, и с майка си. След този ужасяващ случай Марина взе категорично решение: повече никога няма да допусне до себе си и своето семейство нито сестра си, която бърка добротата с наивност, нито майка си, която я покровителства.
– Достатъчно – каза тя твърдо, споделяйки чувствата си с Максим. – Не стига, че ѝ позволихме толкова, ами и това. Абсолютна подигравка! Няма да допусна да се приближат отново до нас. Нека си живеят своя живот и правят каквото си искат, само нас да ни оставят на мира.
Максим беше съгласен с Марина и също усещаше вина за случилото се, макар да изглеждаше, че няма защо – обикнал е едно момиче и решил да прекара живота си с нея. Какво толкова? Но нищо не беше толкова просто.
Ако още в началото, когато чувствата му към Марина се зародиха, беше говорил открито с Мила и се бе разделил с нея по човешки, може би щяха да се избегнат всички тези тежки последици.
– Хайде стига, не си измисляй – успокояваше го Марина, когато той ѝ сподели терзанията си. – Тя винаги е била егоистка, любовта ѝ беше само на думи. Просто ѝ е обидно, че предпочете мен, затова си отмъщава както може, а ние защо трябва да се примиряваме? Аз бях глупачка, че ѝ простих и го направих от добрина.
И за да не разстройвам майка си, ето какво стана. Но вече съм поумняла и никога повече няма да допусна такива номера.
Елизавета Леонидовна обаче се отнесе скептично към твърденията на дъщеря си, не повярва, че Мила е сложила нещо в чая ѝ.
– Мамо, на кого и какво се опитваш да докажеш? – избесня Марина. – Вера Павловна видя всичко. Тя може да го потвърди. Докога ще я оправдаваш? Какво е това поведение – постоянно тя да е в ролята на жертвата, а истината е, че ме мрази от дъното на душата си. И двамата го знаем. Защо да си правим оглушки?
Елизавета Леонидовна не знаеше какво да ѝ отговори. Вътрешно тя считаше Марина за предателка – все пак тя беше „откраднала“ мъжа на сестра си. И дори не ѝ мигна окото. Е, и Максим не беше за оправдаване. Но като майка ѝ се искаше да вярва, че Мила ще срещне своето истинско щастие.
И все пак, ако Мила не може да си представи живота без Максим и е готова да се бори за него докрай, какво да се направи? От друга страна, и Марина има право на щастие – тази мисъл също не ѝ даваше покой. Тя се разкъсваше между двете си дъщери.
Марина се обиждаше на майка си, задето защитаваше Мила, а Мила, която не можеше да прежали Максима, изливаше всичките си гневни емоции именно върху нея. Ситуацията беше тежка и изглеждаше безизходна. Накъдето и да се обърнеш – все стена, без край и решение.
Марина отлично разбираше това, когато след изписването на Мила от болницата отиде да ѝ се разкрещи. Разговорът между тях беше излишен, както ѝ се струваше, но след като Мила дойде в съзнание и пожела да говори с нея, тя не можа да ѝ откаже. Все някога трябваше да се сложат картите на масата.
Марина не очакваше нищо друго освен упреци и обвинения, но Мила потвърди, че действително е искала да провали сватбата.
– Да, аз го направих – възкликна тя, когато сестра ѝ направо я попита. – Какво ми оставаше? Да се примиря, че ти ми отмъкна гаджето, че се омъжи за него и ще си живеете щастливо? Как можа, Марин? Защо ми го причини? Нали знаеше колко го обичам, знаеше, че чаках предложение, което той така и не ми направи…
– Трябваше ли да се откажа от щастието си? – прекъсна я Марина. – С каква съвест и на какво основание, Мила? Разбери най-после, че насила хубост не става. Ако Максим е избрал мен, значи така е искал. И нямаш право да се месиш нито в неговия избор, нито в живота на нашето семейство, ясно ли ти е?
В пристъп на нерви Марина изскочи от болничната стая, тресна вратата и не се появи повече. Просто не издържаше на напрежението, което се беше насъбрало. Писна ѝ. А най-обидното беше поведението на майка ѝ, която бе готова на всичко, за да угоди на „любимата Милка“, а към Марина, сякаш не ѝ пукаше.
С времето обаче Марина разбра, че не е точно така. След като изписаха Мила, тя не поддържаше връзка нито със сестра си, нито с майка си в продължение на половин година. И ѝ се струваше, че все едно ги беше изличила от живота си.
Обидата вече не беше толкова силна. Марина почти не се сещаше за станалото, а и не ѝ беше до това. Животът ѝ с Макс я погълна.
Тя бе толкова щастлива с него, че всички други проблеми бяха избледнели. И така щеше да продължи, ако Марина не беше забременяла. Тогава отново на дневен ред излезе въпросът дали да поднови отношенията си с майка си и сестра си.
Сякаш пак „не е човешко“ да крие от тях. А Марина самата не очакваше подобна реакция от Максима. Нали се бяха разбрали повече да не се меси това в живота им?
– Ядосана съм ти, не те разбирам. Защо да им казваме за бебето? – избесня тя. – Искаш ли още да ми навличат неприятности? Не проумявам. Какво значение има? Когато родя, тогава може и да разберат. Макар че дори тогава не е сигурно, че ще искам да общувам с тях. Живяхме си половин година прекрасно без тях, защо пак да си разваляме спокойствието? Или миналото още те гризе отвътре?
Максим не можеше да си отговори, просто беше сигурен, че трябва да се чуят с тях и малко по малко да възстановят отношенията. Все пак половин година е доста време, нещата се променят, бурята утихва. Но Марина смяташе друго, а и Вера Павловна я подкрепяше. Според нея не биваше да възобновяват тези отношения.
– Нямате нужда от това, синко – вайкаше се тя. – Обясни ми за какво ти е? Каква е тази щуротия? Оставете тази история в миналото. Прекрасно си живеете и без тях. Или пак те е загризала съвестта за Мила, дето я изостави?
Отчасти майка му се оказа права, но той нямаше да си го признае, а Марина никога нямаше да се обади на майка си, ако Елизавета Леонидовна не ѝ се беше обадила първа. Което за Марина бе огромна изненада.
– И какво искаш? – попита тя направо. Изобщо не искаше да вдига телефона, но реши, че може да се е случило нещо ужасно – някой да се е разболял или, не дай Боже, да е починал. Всякакви неща се случват. Но колко се изненада, когато чу, че Елизавета Леонидовна я кани на сватбата на Мила.
– Мила се омъжва? – подсмихна се тя. – А защо самата тя не ми се обади?
– Боя се – въздъхна майка ѝ. – Разбираш какви са отношенията ви, а аз реших, че ще е „не по човешки“, ако не те поканим. Мила и Костик се обичат толкова много, нямаш представа. Така се радвам за нея, и ти се зарадвай…
Марина не можеше да повярва на това, което чува. Мила да се омъжи, и то по голяма любов? Неужели е успяла да забрави Максима? Трудно беше да го повярва, но ето че се оказа истина.
Мила наистина се влюби – дори самата тя не го очакваше. След раздялата с Максим беше потънала в такава мъка, сякаш никога нямаше да се възстанови. Не излизаше от стаята си с часове.
Понякога майка ѝ буквално я гонеше навън, но тя бързо се прибираше обратно. Така продължи няколко месеца, докато не се запозна с Константин. Първоначално говореше с него без ентусиазъм.
– Какво искаш? – попита Мила, когато в едно кафе, където тя бе спряла за чаша, при нея се доближи непознатият младеж.
– Просто така – усмихна се Костя. В онзи ден нямаше какво да прави и търсеше начин да уплътни времето. Видя тъжното изражение на момичето и не можа да я подмине. „Защо пък не“, каза си той.
Прекарвайки заедно към два часа, Костя я изпрати у дома и помоли за телефонния ѝ номер. Надяваше се, че ще има и втора среща, докато Мила виждаше в него само лек начин да се разсее.
– Има ли някой нов в живота ти? – попита я след време майка ѝ, когато дъщеря ѝ отново се прибра след полунощ. Мила не бързаше да разказва подробно за личния си живот, а Елизавета Леонидовна не настояваше. Ако щастието се е върнало при дъщеря ѝ, тя беше само доволна. Коя майка не иска доброто на детето си? А и може би това щеше да подреди нещата в семейството, мислеше си тя, виждайки как Мила все повече се променя.
Колко ѝ се искаше да вярва, че като срещна нова любов, Мила ще забрави за Максим, както и за обидата, че той се ожени за Марина.
– Това са чудни новини! – възкликна Максим, когато Марина му каза, че Мила се омъжва. – Кой да очаква! Мислех, че ще ме преследва до края на живота ми и ще ми се явява в кошмарите.
– По-скоро си въобразяваш много – усмихна се Марина. – Безспорно си „мъж-мечта“, но чак пък дотам… Неразделната любов е болест, която трябва да се лекува, а не да се превръща във фикс-идея.
Добре е, че Мила го е разбрала навреме и е спряла да трови живота си. Самата тя беше много доволна. Откакто се запозна с Константин, сякаш се отвори нова страница, а всичко останало ѝ се струваше маловажно.
Разбира се, Мила съжаляваше как бе постъпила със сестра си. Предстоеше им сериозен разговор помежду им, да си простят една на друга за миналото, и да се извини също на Максим, защото именно от него тръгна всичко. Марина изобщо не увърташе за това, каза му го направо. Та нали той предизвика цялата ситуация – време беше и той да си понесе отговорността, а и той сам го осъзнаваше.
– Господи, всичко това са глупости – махна с ръка Мила. – Какви обиди, какви ти минали неща? Било, отминало. Важното е, че вие сте щастливи заедно, а и аз също намерих своя човек. Костя е такъв внимателен, възпитан, грижовен… А каква майка има, нямате си идея! Още от първата среща се сприятелихме. А така се страхувах от това запознанство. Мислех си: „Ами ако не ѝ харесам и цял живот започне да ми трови?“ Но, слава Богу, нищо такова не се случи.
Елизавета Леонидовна беше на седмото небе – най-накрая двете ѝ дъщери спряха да враждуват, както тя отдавна си мечтаеше. Но на този фон усещаше в душата си една тъга, която сякаш нямаше видима причина. Истината беше, че скоро щеше да остане сама.
Марина отдавна живееше при мъжа си, а скоро и Мила щеше да се изнесе при Константин. А Елизавета Леонидовна нямаше с какво да запълва живота си – не си го представяше без дъщерите си. Разбира се, Марина го усети веднага и разбра защо майка ѝ е потисната.
– О, я стига! – възкликна тя бодро. – Нима тъгуваш, че Мила се изнася при мъжа си?
– Да – въздъхна Елизавета Леонидовна и с мъка си призна, че едвам сдържа сълзите. – Не че не се радвам за нея. Чудесно е, че намери своя човек, дай Боже да са щастливи. Но ето че ще остана сама… Как ще живея така?
– Ще имаш внуци! – радостно заяви Марина, докосвайки едва оформеното си коремче. – Не се притеснявай, мамо, няма да ти е скучно. Ние с Макс ще ти народим, а Мила също няма да се бави, нали така, сестричке? – намигна тя на Мила, която тъкмо влизаше в стаята.
И Мила потвърди, че майка им няма да остане самотна. Скоро след девет месеца Марина роди момченце и трябваше да се нагоди към най-трудната и отговорна „професия“ на света – майчинството, а на Елизавета Леонидовна ѝ се наложи да помага. А после и Мила с Костя не закъсняха с новини.
Така че Елизавета Леонидовна изобщо нямаше време да скучае, за което беше много благодарна, защото не можеше да си представи живота в самота, а и изпитваше ужас от нея повече от всичко друго на света.
About the Author
