Виктор пристига на мястото на гроба. Уви, не му се налагаше да идва често тук. Здравето му оставяше много да се желае след ужасната катастрофа, в резултат на която беше загубил съпругата си. Виктор рядко излизаше от дома си. Излизаше само в случай на крайна необходимост, за да купи хранителни продукти или да отиде на лекар. Именно тук, на мястото на гроба, е погребана любимата му съпруга Лилия.
Докато боядисвал оградата на гроба на съпругата си, вдовецът забелязал дупка под кръста. Той погледнал там… Божията майка!
Всеки път, когато Виктор идвал тук, си спомнял за момента, в който са се срещнали. Момичето слизаше от автобуса, а той тъкмо се канеше да влезе. Тя го изненада с чистотата и свежестта си. Бяла рокля, сякаш току-що слязла от закачалката. Набраздена яка. Бели обувки. Бяла лента за глава в косата ѝ. Загоряла кожа и абсолютно уникални яркосини очи. Не сини, а просто сини.
„Ти си като цвете!“ – Тогава Виктор каза с възхищение и протегна ръка към момичето. „Колко галантно!“ – отвърна момичето. „Ти ми напомняш на лилия. Майка ми обожаваше лилиите – каза Виктор. Автобусът му отдавна беше тръгнал и той безнадеждно закъсняваше за работа. Но това нямаше значение. Пред него стоеше един ангел с просто неземна чистота, същност на съвършенството, въплъщение на най-висшия чар. Истинско нежно и вдъхващо страхопочитание цвете с бяло-лилав цвят. „Е, това наистина е моето име!“ – усмихна се момичето.
Той продължаваше да държи ръката на момичето в своята и не искаше да я пусне. Три месеца по-късно те се сгодиха. Виктор се смяташе за най-щастливия човек на земята. Той почти я боготвореше, внимателно разглеждаше всичко, което правеше, и изпълняваше всичките ѝ капризи и желания. Не се нуждаеше от нищо друго, само да седи до нея и да гледа обожаваното от него цвете. Романтиците биха казали, че това е било любов, прагматиците биха казали, че е било обсебване. Така изминаха около десет години, за съжаление нямаха деца.
Виктор дори не повдигна въпроса за това. Какви деца? Той си имаше всичко, от което се нуждаеше. Честно казано, не можеше да си представи как неговата Лили ще се разшири като балон, а после някой ще излезе от нея. Не, не, не и още веднъж не! Това можеше да се случи на всеки, на всяка друга жена, но не и на неговата Лили. В края на краищата тя беше най-деликатното създание на света, трябваше да се пази като кристална ваза, а той я пазеше, но не успя да я защити.
А сега тя лежеше на два метра под земята и беше страшно да си представи какво се случва с нейната красота. Ето защо Виктор не идваше тук толкова често, колкото му се искаше, и се обвиняваше за това. Бяха минали десет години от инцидента – на какво ли щеше да прилича любимата му Лилия сега. Тя винаги щеше да остане в паметта му като онова нежно, летящо момиче, което слизаше от автобуса. Оградата трябва да се боядиса, защото боята е напукана, помисли си Виктор и реши да не отлага това за по-късно.
Веднага отиде до железарията и купи всичко необходимо. За свой голям срам все още не беше монтирал паметника. На гроба все още имаше само кръст и табелка със снимка. Общо взето, той нямал пари. След инцидента всички пари били похарчени за лекарства. Виктор живеел оскъдно и не искал да живее по друг начин. Защо? Неговата Лилия, неговата любима, неговата утеха вече не беше с него! Той нямаше нужда от нищо друго! Точно зад кръста растяха буйни розови храсти, напомнящи за нежността и любовта, които бяха споделяли през целия си съвместен живот.
Живият плет вървеше точно зад тях. Виктор не искаше да изкорени храстите. Лили обичаше цветята и те цъфтяха прекрасно през пролетта. Но оградата трябваше да бъде боядисана. Трябваше да се вземе въже и да се завържат храстите към кръста. Но какво е това? Точно зад кръста имаше огромна дупка в земята. Беше като капак. Как не я беше видял преди? Никога не беше поглеждал и едва сега реши да боядиса оградата. Дори не беше ходил на погребението. По това време Виктор беше в интензивното отделение в кома.
Когато Виктор излязъл от комата, първото нещо, което попитал, било за състоянието на съпругата му. Така че последното нещо, което беше останал в паметта му, беше огромният камион, който летеше към тях. Виктор завъртял волана наляво съвсем автоматично, точно когато пътническата седалка щяла да бъде ударена. Ако можеше да върне времето назад, щеше да се изложи на опасност. Но това не се беше случило нарочно. Той действаше според инстинкта си за самосъхранение. Всичко беше толкова внезапно, че той нямаше време да вземе решение.
От този момент нататък Виктор се опитваше да направи всичко, за да запази спомена за любимата си. Грижеше се за гроба – от боядисването на оградата до грижата за розовите храсти. През всички останали години от живота си не забравял и обещанията, които си дал, когато осъзнал сериозността на загубата си. Виктор се опитваше да изживее живота си така, че Лилия да се гордее с него, и се надяваше, че някой ден ще се срещнат отново на оня свят.
Самият той би предпочел да е мъртъв, само не и Лилия. А какво да кажем за нея тогава? Беше ли тежко ранена? – Виктор се запита в отделението, като най-сетне се опомни. – Бъди силен, тя си е отишла – сухо каза лекарят! Той беше в кома в продължение на три месеца. Дори тогава, излизайки от болницата, когато застана пред гроба ѝ, не можеше да повярва, че това се е случило. Че това е негова грешка. Точно както сега не можеше да повярва, че някой е направил дупка в гроба на жена му. Или че изобщо е имало нещо такова? Виктор се изправи на колене и като освети с фенерчето телефона си, погледна вътре. Да каже, че е шокиран, означава да не каже нищо.
В гроба имало дълбока празнота, нищо! Нямаше гроб, нямаше останки, нямаше нищо. Десет години са много време, разбира се. Но трябва да е останало нещо, а то просто е било празно. И така, в продължение на десет години той е ходил на празен гроб. Къде е Лили? Къде е тялото ѝ? Предполагам, че докато е бил в кома, този, който е направил погребението, сигурно е объркал всичко. О, Боже, може би неговата Лили лежи някъде в немаркиран гроб. Кой изобщо се е занимавал с погребението?
Виктор се опита да си спомни кой може да е отговарял за организирането на погребението. Спомняйки си, че роднините му са се занимавали с всички приготовления за погребението след инцидента, той реши да се свърже с тях. Беше важно да разбере какво се е случило и как е могло да се случи такова нещо. Заедно с роднините си Виктор започва разследване, свързва се с архиви, свидетели и дори с гробищни работници. За да разбере къде е неговата любима. Ако беше допусната грешка, Виктор искаше да я поправи, за да даде на Лилия подобаващ покой.
Виктор отбеляза, че изобщо не знае кой се е погрижил за организацията на погребението на съпругата му. Тя не е имала никакви роднини. Нито пък са имали някакви деца. Когато мъжът се съвзе от всичко преживяно, той веднага отиде в администрацията на гробището и проблемите започнаха. Прокуратура, запитвания, обжалвания, чакане, забрани, разрешения, отново забрани.
В продължение на шест месеца Виктор се обръщал към различни организации и чукал на врати. В крайна сметка получил разрешение да ексхумира тялото. Но дошла зимата и той трябвало да изчака до пролетта. Когато гробът бил отворен в присъствието на разследващия екип, се оказало, че Виктор е бил прав. Там не само нямало останки, но и никога не е имало погребения, никога. Гробът беше празен, а дупката можеше да е направена от животни или някой просто да е изпълзял през нея. Било образувано наказателно дело. Но като забравено дело, то било отложено.
Времето минаваше, а нямаше никаква промяна и никой не търсеше Лилия, а изглежда, че и никой не се канеше да я търси. Затова Виктор нае частен детектив. Наложи се да похарчи последните си спестявания, които беше спестил за паметник на любимата си жена. Частният детектив достатъчно бързо се справи със ситуацията и получи такива резултати, които не посмя веднага да сподели с възрастния и болен човек. Клиентът обаче очаквал резултата. А детективът не можел да си представи как да представи всичко, което е научил, така че да не навреди трайно на здравето на клиента. След като събрал смелост, детективът се обадил по телефона.
Решил да докладва по телефона, за да не види в лицето на човека, който толкова много е страдал заради тази мръсница, не нежно цвете, а истинска отровна змия на име Лиляна. Виталий треперещо държеше лист хартия, на който собственоръчно под диктовката на детектива беше написан новият адрес на местоживеенето на Лиляна. Да, не погребение, както си беше помислил Виктор, а местожителство. Любимата му беше жива и здрава и от десет години живееше с любовника си. Любовникът, с когото бяха уговорили цялата афера!
Виктор не можеше да повярва напълно на това, което се случваше. Беше убеден, че това е грешка. Вероятно детективът просто е взел парите, намерил е някой съименник на Лилия в друг град и му е дал адреса.
И така, Виктор почука на вратата. „Идваме, идваме – чу се иззад вратата глас, до болка познат и близък. Очите на мъжа потъмняха, но той се съвзе. Вратата отвори именно ШЕ. Със сигурност беше тя. Беше невъзможно да не я разпознае.
Много състарена, с бръчки около очите, които вече не бяха така чудесно яркосини. Косата ѝ беше посивяла, а по ръцете ѝ също имаше бръчки. И все пак това беше тя, неговата Лили. Жива, топла, истинска. Как му липсваше, как му се искаше да я прегърне, да допре устните си до нейните.
– „Мамо, кой е този? Татко ли е вече?“ – чу се детски глас от стаята.
„Кой искаш?“ – Лилия попита, като най-накрая отвори вратата. – Тя дори не го беше разпознала.
Виктор предполагаше, че през годините се е променил много, но не чак толкова! Лилия го погледна и не го разпозна до последно. „Кого искаш?“ – повтори въпроса си тя. Точно тогава едно момиче на около осем години в инвалидна количка се изтърколи от стаята в коридора. Приличаше удивително на Лилия, само че с тъмна коса. „Мамо, кой е този?“ – То попита, взирайки се във Виктор с невъзможно сините си очи. „Живеят ли тук Степанови?“ – Виктор се мъчеше да произнесе първата фамилия, която му дойде наум. „Не, сбъркал си!“ – отвърна Лилия.
Виктор се обърна и бързо се отдалечи. Когато слезе на долния етаж, сълзите му заваляха на градушка. От горния етаж се чу глас. „Човече, може би ние с теб се познаваме?“. – Попита гласът на Лилия. „Не, съжалявам, сбърках вратата!“ – сухо отговори Виктор. Той побърза да излезе от входа и веднага се отправи към железопътната гара. Връщаше се вкъщи с чувство на чудесно облекчение. Не беше виновен за нищо! Не беше убил никого! Най-сетне се е освободил от гроба си в гробището! Той е свободен от всичко! Свободен от задължения. От тази отровна любов.
Той прости на Лилия в момента, в който видя болното момиче. Бог я е наказал! Какво повече е необходимо? Докато пътуваше с влака към дома, той прочете доклада на детектива. Разбра, че инцидентът е бил инсцениран. Лилия не е пострадала, защото е била подготвена за сблъсъка. Тя е изскочила от колата секунди преди инцидента. Получила е само леки драскотини.
Тя и любовникът ѝ очаквали Виктор да умре. Но когато разбрали, че е оцелял, организирали погребение и си тръгнали. Четейки доклада, Виктор се засмя, сякаш не ставаше дума за него и за живота му. Така че, когато се прибра у дома, имаше пълното право да започне нов живот. Той все още можеше да прави всичко!
About the Author
