Похарчва всичките си спестявания, за да организира мечтаната сватба на сина си, купува му моден костюм.
– Не те искам на сватбата. Там ще има сериозни хора… Ще се почувстваш като беден роднина – ден преди тържеството любимият ми син каза: – Мамо, ти искаш да ми развалиш такъв важен ден? Ще се срамувам, че майка ми е чистачка!
Едва сдържах сълзите си, но все пак отидох на сватбата им на следващия ден. Продължава по-долу ⬇️⬇️
Марина погледна сина си, който пробваше нов костюм. Висок, строен, тъмнокос – утрешният ден щеше да промени живота му. Той ще се жени и е трудно да се повярва.
– Фантастичен костюм – отбеляза той, оценявайки се в отражението. – Цветът е добър и изглежда скъп.
„Също така струва скъпо“ – отбеляза мислено Марина, но каза на глас:
– Радвам се, че ми хареса. На сватбата със сигурност ще пусна някоя сълза, щом те видя в пълен парад.
Иля най-сетне се откъсна от размишленията си и се обърна към майка си.
– Мамо, ти ще отидеш ли на сватбата? Разбрахме се, че няма да си там.
Марина замръзна, не разбрала веднага смисъла на думите му.
– Съгласихме се? – Тя попита отново, като се опитваше да си спомни този момент. – Помислих, че се шегуваш.
– Каква шега? – Иля въздъхна раздразнено, разхождайки се из стаята. – Нима си забравил какви родители има Вики? Мамо, опитваш се да провалиш големия ми ден?
Той седна до нея, хвана ръката ѝ и леко я разтърси:
– „Мамо, само си представи колко жалко ще изглеждаш на фона на тези пищни дами. Няма да мога да се насладя на деня си на спокойствие. Нека дойдем при теб на следващия ден, да празнуваме отделно.
Марина усети как нещо болезнено я притиска отвътре. Собственият ѝ син се срамува от нея.
– Защо ще изглеждам овехтяла? – Тя слабо възрази. – Уговорила съм си среща с добър майстор, ще си направя прическа, маникюр. Имам рокля.
– Каква рокля? Онова синьо боклуче! – изкрещя Иля. – Не разбираш ли? Не искам да те виждам на сватбата.
Иля грабна раницата си, тръгна към изхода и се обърна на прага:
– Още веднъж, не идвай. Никой няма да се радва да те види там.
Марина не го спря.
На следващия ден, когато младоженците застанаха пред олтара, в църквата се чу лек шум. Гостите се обърнаха: Марина стоеше на вратата.
Но това не беше онази Марина, която Иля беше свикнал да вижда. Тя изглеждаше елегантна: перфектно оформена коса, дискретен грим, рокля, която подчертаваше достойнството на фигурата ѝ.
Хората се спогледаха, някои зашепнаха. Някой каза тихо на Вика:
– Това ли е новата ти свекърва?
Иля побледня.
Марина се приближи, задържа погледа си върху сина си, после погледна към годеницата си.
– Съжалявам за натрапването – каза тя със спокоен глас. – Исках лично да поздравя бъдещата си снаха.
Тя извади от чантата си малка кадифена кутийка и я подаде на Вика. Момичето, объркано, взе подаръка.
– Пожелавам ти щастие – каза Марина, като задържа погледа си върху сина си. – Надявам се, че тя ще те научи на това, на което аз не можах.
Тя се обърна и с гордо вдигната глава излезе от църквата.
Иля стоеше там, без да може да произнесе нито дума. Току-що бе осъзнал, че е направил грешка, която щеше да промени отношенията им завинаги.
About the Author
