Случвало ли ви се е някога да наблюдавате сватбени фойерверки от разстояние стотина метра с отворена бутилка шампанско в ръка, седнали на пейка на градската крайбрежна?
Свекърва ми направи всичко, за да бъде сватбата ми просто отвратителна! Но начинът, по който ѝ дадох урок, предизвика бурни аплодисменти у всички…
Красива гледка! Само дето ти си булката, а твоят избраник е останал да съзерцава това скъпо събитие там, до ресторанта, редом със своята „маман“.
Именно така се случи на моята сватба. До мен беше вярната ми приятелка, която беше и кума – давехме мъката с пенливо вино и се чудехме: как, интересно, сватбата може да продължава без един от главните герои и на кого му е хрумнало да даде старт на сватбените фойерверки, когато булката вече двайсет минути е в неизвестност.
А те, всъщност, първоначално бяха против фойерверките! Женя се съпротивляваше вяло, но пък майка му вдигна такъв скандал, когато научи за точката „Пиротехническо шоу „Пламтящо сърце“ в ключовия етап от сватбената програма:
– Пази Боже – такива пари на вятъра! На кого му е нужно това?! Каква глупава идея!
Беше ми обидно, защото „нужно“ беше на мен и „глупавата идея“ също беше моя. Но аз изтърпях – в онзи момент все още вярвах, че ще се разберем. Но нека карам поред!
Искам да поискам прошка от майка си, която отстраних от подготовката за сватбеното тържество. Тя се отнесе с разбиране към моето неудобство и предостави всички грижи на свекърва ми, и дори повече – разболя се и не дойде на самата сватба.
Работата е там, че съм родена и израснала в селска местност и майка ми през целия си живот е излизала от селото може би само до пазара за семена. Семейството на Женя – напротив, се състоеше от до мозъка на костите си градски жители в н-то поколение майка и баща, които вероятно смятаха, че кравите носят млякото от пасището направо в гюмове, а сеното расте на „сенокосни“ поляни и само се събира на бали.
Неслучайно майка ми изпитваше известно неудобство при срещата с новите ми роднини. Те се бяха виждали само веднъж, когато роднините на Женя организираха „нападение“ над моето село, опитвайки се да впечатлят неясно кого със скъпите си джипове и ярки дрехи. Въпреки че в това успяха – бабите в селото още бъбрят какъв жених си е „отмъкнала“ Полинка. Накратко, мама не дойде: нито на самата сватба, нито на подготовката за нея. И аз ѝ бях благодарна, въпреки че сега безумно се срамувам пред майка си.
Свекървата вероятно е потривала ръце, когато е разбрала, че тя ще командва парада. Аз от учтивост се стараех да се съгласявам с нея за всичко, освен, разбира се, за онези злополучни фойерверки. Пък и е трудно да не се съгласиш с човек, който изцяло плаща всички сватбени разходи. А освен това – тогава все още бяхме приятелки. Тя от първата минута на запознанството ни ми направи добро впечатление: приличаше на жена, за която беше важно само едно – синът ѝ да е щастлив. Тя дори ме хвана за ръка в деня на запознанството ни и, гледайки ме в очите, прошепна:
– Не бой се, ако нещо се случи, аз винаги ще бъда до теб.
За съжаление, сега тя е до мен дори когато нищо не се случва. И за нея наистина е важно синът ѝ да бъде щастлив. При това ѝ е все едно дали околните са щастливи, включително и аз.
Забелязах, че свекървата стана твърде натрапчива, когато започнахме подготовката за сватбата, но все още продължавах да вярвам във временния характер на тази досада. Първият предвестник на бурята беше списъкът с гости. Как можа да се получи така, че в списъка не попадна нито един от моите приятели и приятелки? Когато се възмутих, свекървата ми отговори:
– Ти сама си виновна – защо се бави до последно?
До последно?! Тя с ума си ли е?! Може би трябваше да ѝ дам този списък още преди да се запозная със сина ѝ? С големи трудности успях да измоля от нея шест места за моите приятелки и приятели. Наложи се да избирам кого от тях искам да видя на сватбата си повече от останалите. И това при положение, че от моите роднини практически никого не поканих. А и кого да каня? Почти всички роднини живеят далеч, а в града е само третият братовчед на мама, чичо Веня, с младата си мълчалива жена – само те дойдоха от моя страна.
Затова пък роднините на Женя бяха толкова много, че изглеждаше, че той самият не познава половината. Какво да говорим: на такива събития те се стичаха като гълъби на трохи. В много отношения аз сама съм си виновна – не трябваше да показвам на свекървата, че някак комплексирам заради селския си произход.
Между другото, свекърва ми се казва Елисавета Петровна, че аз все „свекърва“, та „свекърва“, сякаш става дума за неодушевен предмет (въпреки че тук може и да се поспори).
И така, щом изтърсих, че нищо не разбирам от сватбени дела, свекърва ми загуби всякакво желание да обсъжда организационните въпроси с мен. Аз просто казах истината: първата сватба, на която ще имам щастието да присъствам, е моята собствена бъдеща сватба. Когато разбрах, че по-голямата част от решенията се вземат зад гърба ми, се обадих на Елисавета Петровна и учтиво намекнах, че, видите ли, бих искала да научавам за нюансите на собствената си сватба малко по-рано, отколкото никога! Тя не оцени остроумието ми. Нахока ме като ученичка за моята неблагодарност, след което разказа поучителна история за собствената си сватба, с чиято организация, по съвпадение, също се била занимавала нейната свекърва. Та тя, за разлика от мен, „и до ден днешен е безмерно благодарна на тази жена за избавлението от най-неприятните грижи, свързани с организацията на бракосъчетанието“. След това добави: – Ако ти, разбира се, разбираш за какво говоря!
Аз, разбира се, разбрах, но реших да проверя информацията при Женя между другото:
– А на сватбата на твоите родители също ли свекървата се е занимавала с всички въпроси? – попитах Женя вечерта на същия ден, уж небрежно.
Той леко се изчерви, а след това неохотно разказа, че майка му така и не е имала възможност да облече сватбена рокля: бащата на Женя изчезнал в неизвестна посока, щом научил за бременността на моята скъпоценна свекърва, а всички последващи мъже в живота ѝ, както разбрах, били морално унищожавани от Елисавета Петровна още в първите месеци на запознанството.
Чудесно! Защо тогава ме лъже, измисляйки басни за своята свекърва, която вероятно не е виждала през живота си?! Нима не е помислила, че мога да науча истината. За себе си направих извода, че Елисавета Петровна е патологична лъжкиня! От друга страна, ми беше човешки жал за тази жена – горката е останала сама в такъв труден период като бременността и ако не беше нейният стоманен характер, на света нямаше да има такъв забележителен мъж като Женя и аз нямаше да пърхам сега от радостно предвкусване на сватбата.
Накратко, реших да не се сърдя на свекървата, във всеки случай да се сдържам. Ще видим какво ще стане след сватбата!
Утрото не започна с кафе. Не знам какво ѝ стана! Аз, разбира се, много се надявам, че не го е направила нарочно, но ми е трудно да повярвам.
Сутринта, в деня на сватбата, Елисавета Петровна се обади на Женя и заяви, че заради грижите покрай нашата сватба е забравила да си купи рокля. Чух как Женя, оттегляйки се в банята, се опитваше да убеди майка си, че тя има цял гардероб с подходящи дрехи, което всъщност беше вярно. Но свекървата беше непреклонна. Женя винаги се поддаваше на майка си, така се случи и този път. Гледах го с ококорени от шок очи.
– Днес е сватбата! – изскърцах аз.
– Просто ще купим рокля и аз веднага ще долетя обратно! – оправдаваше се Женя, но и той очевидно беше в състояние, близко до истерия – до ритуалната зала оставаше малко време, а му предстоеше да пътува до другия край на града, пък и да се мотае по магазините в търсене на рокля, която ще се хареса на майка му, а нейната придирчивост към покупките той познаваше отлично.
Когато вратата след Женя се затръшна, аз просто седнах на табуретката и не знаех с какво да се захвана. Появи се ужасно желание да зарежа всички тези сватбени идеи, да поръчам такси до автогарата и да си купя билет до родното село. Да си отида вкъщи, при мама, да се затворя в стаята и да лежа там, докато всички не забравят за тази глупава история. Но се насилвах да бъда силна. Все пак, в края на краищата, се омъжвам за Женя, а не за майка му! Вярно, сега вече вярвах в това с голяма трудност.
Ситуацията спаси Ленка – моята приятелка, на която се падна честта да бъде кума на сватбата. Ленка пристигна според нашата уговорка. Бяхме решили да се откажем от „откупуването“ и всякакви други сватбени традиции: нито аз, нито Женя обичахме да бъдем в центъра на вниманието. Затова с Ленка пристъпихме към привеждането ми в ред. Приятелката ми работеше в салон за красота, затова се бяхме договорили нейният сватбен подарък да бъде моят шикозен вид на днешното събитие. Шоковото ми състояние не учуди приятелката ми. Вероятно седящата на табуретка булка с празен поглед е типичен атрибут на предсватбеното състояние.
Женя пристигна ядосан, но не беше в нрава му да обсъжда с мен прищевките на Елисавета Петровна. Пък и време за това изобщо не оставаше. Вземайки набързо душ, Женя навлече костюма, обади се на приятелите, които трябваше да ни закарат до ритуалната зала, и мълчаливо изскочи на улицата. Беше ми жал за него – с майка си, честно казано, не беше извадил късмет. Но не смеех да започвам разговор с него на тази тема – никак не ми се искаше да заставам между майка и син, аз и без това се чувствах като кост в гърлото на това семейство.
До ритуалната зала пътувахме мълчаливо. Не така си представях този вълшебен ден. Струваше ми се, че той трябва да е оформен изключително в розови тонове, целият украсен с балони и разноцветни картички с кратки, но много съдържателни поздравления. А освен това трябва да има много шампанско – пият го всички, без изключение, през целия ден: и в ритуалната зала, и на улицата, и дори в колите.
Реалността катастрофално се различаваше от нарисуваните в главата ми картинки: скучна церемония в ритуалната зала, набързо изпито шампанско в коридора, където течеше ремонт, поради което от шума на перфораторите не се чуваха малкото поздравяващи. Затова побързахме да излезем на улицата, където, без да му мислим много, се натоварихме в автомобилите и полетяхме към ресторанта.
От подписването до началото на събитието в ресторанта имаше точно толкова време, колкото участниците да успеят да стигнат до мястото на празненството. Никакви обиколки и разходки из града, а всичко това, защото Елисавета Петровна не може да понася тези „безполезни шляения с тъпи физиономии“.
Аз, да си призная, също не съм голяма майсторка да позирам пред камера, но в този ден много ми се искаше, все пак сватбената рокля е нещо, което се случва веднъж в живота. Да, момичета, моят съвет към вас – участвайте в организацията на вашата сватба самостоятелно, за да не се получи такова сиво униние, каквото наблюдавах аз в деня на своето бракосъчетание.
Забравих да разкажа най-важното: представете си моето учудване, когато видях свекърва си в рокля, която бях виждала и преди на нея. Женя забеляза бесния ми поглед и побърза да се оправдае:
– Представяш ли си, така и нищо не избрахме! Ох, тези жени!
Исках да му кажа, че майка му – не е жена, а най-истинска овца, но, естествено, оставих тези мисли за себе си. Въпреки че, мисля, Женя сам ги прочете по изражението на лицето ми.
Горчиво беше да осъзная, че съм на сватба, абсолютно лишена от подкрепа. Не стига, че от роднини беше само братовчедът на мама Вениамин с младата си изгора, ами и приятелите ми Елисавета Петровна не ги „лиши от внимание“. Настаниха ги на различни маси сред напълно непознати за тях хора. Молбата ми за общо настаняване беше явно игнорирана.
По този начин свекървата напълно обезоръжи моята група за подкрепа, принуждавайки ме да наблюдавам как малкото ми гости постепенно напускат сградата на банкетната зала, позовавайки се на неотложни дела и други внезапно възникнали причини. Те така и не дочакаха да им бъде дадена дума за поздравление и виновно пускаха пликовете с пари в златистата кутия, стояща до нашата маса, преди незабелязано да се изпарят от събитието, което трябваше да се нарича моя сватба.
Затова пък роднините на Женя се чувстваха като явни господари на сватбата. След порядъчно количество изпит алкохол, те започнаха да се държат по-грубиянски с колегите на Женя от работата. Те, от своя страна, не отвръщаха със същото поради вродената си интелигентност и от уважение към младоженеца, на когото тези хора се падаха роднини.
Но най-много от всички тържествуваше Елисавета Петровна. Струваше ми се, че главната причина за нейната радост беше моята тъжна физиономия, както и неспирният поток от хвалебствени речи по неин адрес. Всички роднини се надпреварваха във встъпителните си думи да превъзнасят нейната роля във възпитанието на сина ѝ – истински мъж. Рядко споменаваха мен, основно в контекста на това колко трябва да съм благодарна на свекърва си и за Женя, и за тази „прекрасна“ сватба, и за всичко, което е направила за нас и смята да направи в бъдеще. Съдейки по пожеланията на гостите, трябваше да прекарам цялата си сватба в положение на нисък поклон.
Голяма изненада за мен беше, че никой не викаше „Горчиво!“. Елисавета Петровна беше забранила на гостите да викат тази дума: видите ли, боляло я да гледа как целуват синчето ѝ. Чувствах, че бавно кипвам, и оставаше само да чакам кога цялата тази пара ще избие навън. Благодаря на Ленка – тя, доколкото можеше, заглаждаше обстановката с неспирните си шеги. Партньорът на Ленка, тоест кумът, нещо не я вдъхнови, затова цялото си време приятелката ми посвещаваше на мен. Но дори харизмата на Ленка не позволяваше напълно да се отвлека от случващото се в банкетната зала.
В самия разгар на танците водещата помоли да спрат музиката, а след това тържествено обяви:
– А сега, внимание, преминаваме към най-емоционалния момент на вечерта! Това ще бъде танц!
Аз побързах да си обуя обувките, които бях свалила от подутите си крака точно под масата, но бързането ми се оказа напразно. Центърът на залата се оказа свободен, гостите се разстъпиха и пропуснаха към микрофона, подаден от водещата, крачещата с важна походка Елисавета Петровна. Моята свекърва взе микрофона и под бурните аплодисменти на гостите взе думата:
– Да, Галочка – обърна се тя към водещата, – това наистина е най-емоционалният момент на вечерта и, безспорно, най-тъжният момент в моя живот, затова ще нарека този танц „Танц на Благословията“!
След това тя се приближи до Женя, протегна ръка и след миг майка и син вече се въртяха в бавен танц под умело пуснатата музика, невероятно красива, но ужасно тъжна. Музиката отлично подхождаше на изражението на лицето ми.
Аз едва не загубих съзнание, когато разбрах, че окончателно са ме унизили на собствената ми сватба. Докато разгорещените от спиртните напитки гости с умиление наблюдаваха как майка и син се въртят в танц, който трябваше да се нарича „Първият Танц на Младоженците“, аз отидох при водещата и помолих да ми покаже плана на събитието.
Няма да повярвате, но в списъка не фигурираше танц на младоженеца и булката. Тази жена ми открадна моя първи сватбен танц! Колко умело свекървата превърна нашата сватба с Женя в свое прощаване със сина си. Сега е ясно защо е облякла дреха, която повече прилича на траурна.
За мен – това е празник, но свекървата направи всичко, така че никой да не види радост на лицето ми. Върнах се на мястото си, опитвайки се да събера мислите си, но те упорито се разбягваха и не искаха да се връщат при мен. Ленка се опитваше да ми извика, но аз сякаш се намирах в огромен стъклен буркан, зад чието дебело стъкло не се чуваха околните.
А танцът все не свършваше – струваше ми се вечен и всичко това се правеше с една-единствена цел – окончателно да изсмуче от мен остатъците от жизнени сили, а заедно с тях и гордостта, самоуважението и други мои лични качества, които преди това не позволяваха на свекървата напълно да установи контрол над мен.
Кошмарният танц най-накрая свърши. Близките роднини се събираха за семейна снимка. Едва по-късно, спомняйки си като в мъгла този чудовищен ден, си помислих, че никой не се опита да ме вмъкне в този кадър. Очевидно им е било добре и без мен. Но в онзи момент не мислех за това, просто влачех крака към изхода, мъкнейки след себе си този глупав букет, сякаш залепен с тиксо за ръката ми.
Ленка, моята кума, виждайки неадекватното ми състояние, грабна от масата две бутилки шампанско и забърза след мен. Само след няколко минути седяхме с нея на пейка на крайбрежната и наблюдавахме как на площада до ресторанта започваше нашето пиротехническо шоу – сватбените фойерверки. Забавно, че на фойерверките в чест на младоженците беше даден старт, без да си направят труда да проверят дали виновниците за тържеството са на място. Ние жадно наливахме в себе си шампанско направо от бутилката, гледайки как разноцветни звездички с лек трясък се разпукваха по небето, тук-там придружени от прекъсващи изстрели и заряди, разрязващи нощното небе по непредсказуема спираловидна траектория.
През цялата вечер така и нищо не бях яла, само от време на време пиех вода, така че ефектът от шампанското не закъсня. Никога преди не бях опитвала алкохол в такива количества, затова подобно състояние беше ново и плашещо за мен. В същото време се появи някаква смелост и аз започнах да говоря всичко онова, което се беше натрупало в душата ми по време на тази луда подготовка за сватбата. Говорих на Ленка. Говорих емоционално, не пестях ругатни по адрес на свекърва си. Ленка слушаше, кимаше с глава. И си помислих, ех, да можех сега да кажа всичко на Женя.
Изведнъж усетих нечий поглед върху себе си, обърнах се: на няколко метра от нас стоеше Женя и наблюдаваше как подпийналата му булка, стъпила боса на паважа, емоционално излива помия върху родната му майка.
– Женя, аз искам…
– Женя, аз искам… – започнах аз, но той ме спря:
– Недей, аз всичко чух.
Зад Женя видях незабелязано приближилата се Елисавета Петровна. Неизвестно колко дълго е стояла тук и каква част от разговора е успяла да чуе, но това не ми беше важно. Въпреки това спрях да говоря, позволявайки на свекървата да вмъкне своята реплика в разговора, и тя я вмъкна, обръщайки се към сина си:
– Я виж ти, тя била и пияница! А сигурен ли си, че не е някоя развейпрах?
Това беше последната капка.
– Избирай: или тя, или аз! – кимнах аз към свекървата, обръщайки се към Женя.
Бях сигурна в отговора на любимия си човек, затова усмивката сама се появи на лицето ми, щом Женя отвори уста за отговор. Но аз избързах.
– Колко подло от твоя страна! – отговори Женя и изражението на лицето му издаваше желание да ме премести някъде под земята.
Незнайно защо ме досрамя, но прогоних тези мисли и високо отговорих:
– За какво говориш? Тази жена ме унижава, а ти нито дума не ѝ казваш! Според теб това нормално ли е? В такъв случай не желая да те виждам!
С треперещи ръце свалих от пръста си венчалната халка и я хвърлих по своя вече законен съпруг. Халката удари рамото на мъжа, с когото съвсем наскоро исках да свържа живота си, на когото исках да родя дечица и да подаря всички чувства, които дълги години бях държала в себе си. Но сега тези чувства се разплискаха тук, по крайбрежната, и вече нямаше никакво желание да ги събирам.
Аз просто си тръгвах колкото се може по-далеч от това проклето място, боса, без да пускам от ръце този глупав букет, който така и не ми се удаде да хвърля в тълпата, жадуваща да стане следващата булка. Искаше ми се просто да си замина у дома, при мама, и никога да не се връщам в този жесток град, изиграл ми такава зла шега.
About the Author
