Вижте го, пак Коля се е вкопчил в камиончето, не го пуска. Явно бъдещ шофьор расте. Да не е просто шофьор, ами тираджия. Ти, Михалич, сам май си карал голям камион по младини. А то! Това си е приключение, романтика, цялата страна обиколих. Такива красоти видях, с думи не мога да опиша. Ако здравето позволяваше, и досега щях да карам.
Малчуганът, увлечено търкалящ по пода играчка камионче, сякаш не чуваше този разговор на възрастните. Устните му едва леко се извиха в подобие на усмивка, когато чувствителните уши уловиха думите „шофьор“ и „тираджия“. Въпреки това, без да показва, че се е заинтересувал, той продължи заниманието си.
Минаха няколко години, а страстта на младия Коля към камионите никак не стихваше. Сега вниманието му привличаха вече не само играчки колички. Щом някоя кола профучаваше зад оградата на детския дом, момчето тутакси захвърляше всичко и тичаше към прозореца или към оградата, ако се разхождаше в двора.
Той можеше дълго да стои, почти без да се движи, изпращайки камиона със странен поглед – ту тъжен, ту завистлив. Малко хора запазват страстта, зародила се в ранно детство, за цял живот, но тук беше точно такъв случай. Разбира се, това не можеше да остане незабелязано за околните на Коля, особено за възпитателите.
Следва да се отбележи, че институцията, където момчето попадна след смъртта на родителите си в млада възраст, се отличаваше благоприятно от други подобни места. Разбира се, както навсякъде, средства не достигаха, но хората там работеха добри и отговорни, искрено грижещи се за подопечните. Забелязвайки интереса на Коля към колите, една от възпитателките веднъж донесе на работа камионче, купено със собствени средства.
Оттогава момчето не се разделяше с него нито за минута, опитвайки се дори да вземе играчката в леглото. Това, естествено, не му разрешаваха, а и формално тя се смяташе не за негова лична, а за обща, достъпна за всички. Впрочем, приятелите на Коля, също възпитаници на детския дом, не се интересуваха особено от тази машинка.
Отчасти те разбираха колко му е скъпа, а отчасти се ръководеха от прагматизъм. Докато Коля играеше с камиончето, други играчки, които бяха в институцията в дефицит, се падаха на останалите. Особено пък от съдбата на Коля се интересуваше Алексей Михайлович, когото всички, включително и децата, наричаха просто по съкратеното бащино име.
Това беше не млад учител по физкултура. По-голямата част от живота си той беше прекарал като шофьор на тежкотоварни камиони и затова усещаше родство с момчето, което от детството си се стремеше към големите камиони. Те заедно прекарваха дълги часове, уединени в някой тих ъгъл на игралната стая.
Алексей Михайлович споделяше с възпитаника разкази за пътни приключения, още повече разпалвайки интереса му към професията. С такъв наставник съдбата на момчето беше предрешена. Само едно тревожеше възрастния учител.
Той прекрасно разбираше колко струва обучението по шофиране в наши дни и не си представяше откъде възпитаникът на детския дом ще вземе такива пари, без които мечтата ще остане недостижима. Накрая Алексей Михайлович измисли как да помогне в тази ситуация, учудвайки се защо толкова прост план не му е хрумнал по-рано. На Коля му предстоеше да навърши петнадесет – идеалното време за замисленото.
В деня на рождения му ден физкултурникът се приближи до него в междучасието, сияейки с искрена усмивка. Колко удачно беше хрумнала идеята предния ден. По-добър подарък за Коля трудно можеше да се измисли.
— Е, честито, — пробоботи Алексей Михайлович. — Ти вече си почти голям. Желая ти щастлив живот и изпълнение на всички желания.
— Благодаря, Михалич, — отвърна тийнейджърът със смешен, прекъсващ се глас. — Да, между другото, за желанията, — продължи учителят. — Ти все още искаш да свържеш съдбата си с шофирането, нали?
— С вас тук ще се откаже човек, — засмя се Коля. — Нямаше да ми го простите.
— Е, чак пък да не ти го простя. Добре де, — смути се Алексей Михайлович.
На Коля му стана неловко и малко срамно за шегата. Простичкият физкултурник не разбираше такъв хумор и можеше да приеме думите като укор. Момчето не искаше да обиди учителя и побърза да уточни:
— Шегувам се, Михалич, все още искам да стана шофьор, а в мечтите си – тираджия.
— Ясно, — успокои се преподавателят. — Ето какво си помислих, че мога да ти помогна с това.
Имам едно „Жигули“, старо, но върви. Реших, че ще те науча да го караш.
— Сериозно ли? — изуми се Коля.
На лицето му щастието се бореше с недоверието. Разбира се, Алексей Михайлович едва ли би се шегувал така, но предложението изглеждаше твърде смело и неправдоподобно. „Кой нормален човек ще учи на шофиране хлапе, което едва е навършило петнадесет години?“ – помисли си той.
— По-сериозно не може да бъде, — потвърди учителят. — И какво толкова? Мисля, че ще се справиш чудесно. А с такива умения ще бъде много по-лесно да се преквалифицираш за нещо по-сериозно. Считай го за подарък за рождения ден.
— Благодаря, — каза Коля. В гласа му се смесиха възторг и потрес. Той знаеше, че Алексей Михайлович искрено му желае успех, но не можеше да си представи, че ще стигне толкова далеч, за да помогне за осъществяването на мечтата му.
Започна обучението. Всяка неделя, свободна от уроци и други обществено полезни дейности, Николай сядаше зад волана на старата кола на Алексей Михайлович. Учителят винаги беше до него, контролирайки всяко движение на възпитаника.
Обясняваше, показваше, напътстваше. Възрастният наставник не сгреши в момчето и то само се убеди, че шофирането е неговото призвание. Коля сякаш се беше родил зад волана.
Всяко действие му се даваше лесно, всичко се получаваше от първия път. Но Алексей Михайлович до самото му завършване на детския дом продължи да следи заниманията му. И това даде резултат.
Веднага след като Коля напусна стените на институцията, той получи шофьорска книжка. Засега можеше да управлява само лека кола, но да се преквалифицира за шофьор на камион стана по-лесно и по-евтино, отколкото да започва от нулата. С новите си умения Коля си намери работа като таксиметров шофьор.
Той дори успя да получи първата си заплата. Но тук се случи нещо, за което не бяха помислили нито той, нито неговият наставник. Отказът от висше образование означаваше, че момчето, което навърши осемнадесет години, подлежи на военна служба.
Така че новата есен той посрещна вече във военна част. Впрочем, и тук му провървя. Той не се сблъска нито с тормоз от по-старите войници, нито с произвола на началниците.
Нещо повече, за една година усвои желаното умение да кара камион заедно с военната специалност. Сега той вече знаеше със сигурност, че ще може да осъществи детската си мечта. Връщайки се в цивилния живот, той веднага се захвана с това.
Но с разочарование установи, че не всичко е толкова просто. Умението да шофираш е добро, но работодателите търсеха шофьор на камион с опит. „А ти накъде, млад, с камион по страната да пътуваш?“ – каза му направо един от тях.
— Трябва да се ожениш, деца да си заведеш. Тази работа не е за теб, момче.
— Но аз мога да я върша, — запротестира Николай.
— Разберете, аз от детството си мечтая за това.
— Да, много хора са мечтали в детството си, — промърмори работодателят. — И къде са сега? Като теб, мечтаеха за романтиката на шофьорите на дълги разстояния, гледаха филми, а като се сблъскаха с реалността, избягаха.
— Разбери, това не е просто да караш по красиви места. Това е тежък труд, безсънни нощи, огромна отговорност. А и момичетата харесват такива романтици до първото дълго пътуване, а после избирай: или семейство, или път.
Така че първо се успокой.
— Да, разбирам всичко това, — настояваше Коля.
— Но щом разбираш, иди, натрупай опит, създай семейство, след десет години ще говорим.
— А как ще го натрупам, като всички разсъждават като вас и никой не иска да ми даде шанс? — отчаяно възкликна Коля. В отговор му прозвуча тишина. Този диалог можеше да продължи още дълго, но беше ясно, че няма да доведе до нищо добро.
И младежът си тръгна, позволявайки си накрая да затръшне вратата силно в сърцето си. Останалите работодатели не бяха толкова откровени, но очевидно мислеха по подобен начин. Коля търсеше работа не само в интернет, но и по стария изпитан начин – чрез обяви във вестниците.
Всеки ден купуваше цели пачки, а понякога и по два пъти на ден ходеше до павилиона, ако сутринта не беше излязъл нов номер на интересуващото го издание.
— Всичко това ли четете? — учуди се веднъж продавачката.
— Всъщност не, — отвърна Коля.
И неочаквано за себе си ѝ разказа за неуспехите си в търсенето на работа. Едва в този момент осъзна колко много е имал нужда да се изповяда, но нямаше с кого да сподели. След детския дом всички се бяха разпръснали кой къде, всеки си имаше свой живот, стари приятели не бяха останали, а нови нямаше къде да си намери.
Разве че учителят Алексей Михайлович понякога посещаваше бившия си възпитаник, но Коля едва ли би се осмелил да му разкаже за бедите си, подозирайки, че наставникът ще се разстрои от този обрат още повече от самия него. Ведь той толкова много се тревожеше всичко да се получи при момчето.
— Колко необичайно, — каза момичето, изслушвайки внимателно разказа на Коля. — Вие непременно трябва да осъществите мечтата си. Не често срещаш човек, който иска да стане не мениджър или икономист, а шофьор на дълги разстояния. Ще бъде несправедливо, ако не успеете.
— Светът като цяло е някак несправедлив, — уморено отвърна Коля.
— Стига с това, — неочаквано строго каза тя. — Справедливост има, макар че не винаги я виждаме. В края на краищата, тя непременно ще възтържествува. Вярвам, че ще успеете, и вие вярвайте.
— Благодаря, — слабо ѝ се усмихна Коля. Оттогава тя започна да го пита всеки ден за търсенето на работа, а той, вдъхновен, се зае с него още по-активно.
Нейната вяра даде сили на младежа. Освен това той не искаше тя да се разочарова от възгледа си за живота, изразен с една кратка, но точна и съдържателна фраза. Постепенно разговорите им започнаха да засягат и други теми.
Коля разказваше на Таня – така се казваше момичето – за детството си, за ранното си увлечение, за Алексей Михайлович и за службата си в армията. Тя пък сподели своя прост, но напълно щастлив живот.
Родителите ѝ бяха живи и здрави, но, уви, не можеха да я издържат след училище поради скромните си доходи. Така тя попаднала в павилион за вестници, без да получи образование, но не се отчайвала, намирайки неочаквани плюсове в работата си.
— Седиш тук по цял ден, може да се каже, почиваш си, — казваше тя. — Можеш да четеш учебници, за да се подготвяш за вечерното обучение, а и художествени книги. Пък и тук са пълно, цял павилион. Пари за живот стигат, така че не се оплаквам.
— Таня, — отвърна Николай, — ти си най-необикновеното момиче от всички, които съм срещал.
— Същото мога да кажа и за теб, — усмихна се тя. — Е, тоест не съвсем. Ти все пак не си момиче, доколкото знам.
И двамата се засмяха. Младите хора не забелязаха как разговорите им ставаха все по-дълги и по-откровени.
Стигна се дотам, че можеха да си бъбрят цял час, докато разговорът не бъде прекъснат от поредния нетърпелив купувач. След това Коля започна да я изпраща до дома ѝ след затварянето на павилиона. И едва след време се осмели да я покани на среща.
— А аз си мислех, че никога няма да дочакам. Планирах следващата седмица сама да те поканя на разходка, — каза тя.
— Добре, че успях по-рано, иначе щеше да е неловко, — отвърна той.
— Всякак по-добре, отколкото да изпуснеш щастието си, — усмихна се Таня.
— Точно така, — отвърна младежът, усмихвайки се в отговор. Мина още една година, преди да се състои запознанството на Коля с родителите на момичето.
Тя отдавна беше готова за тази стъпка, но той ужасно се притесняваше, че няма да им хареса. Все пак сирак, без образование, таксиметров шофьор, мечтаещ да се качи на камион – не е точно наборът от качества, които любящите родители биха искали да видят в избраника на дъщеря си.
— А аз пък съм много образована, богата, с престижна работа, — смееше се Таня, — принцеса, на която не всеки принц ще подхожда.
— За мен ти наистина си принцеса, на която не всеки крал е достоен, — отвърна Коля с нежност, гледайки любимата си.
— Не е ли това най-важното? — каза тя, сияейки от щастие. Същото мнение имаха и нейните родители. На първата среща Коля видимо нервничеше, говореше малко, почти не яде от предложеното и се стараеше да не гледа бъдещите си тъст и тъща, макар и да разбираше колко глупаво изглежда това. Те пък го посрещнаха сърдечно, но той не можеше да се владее.
В края на вечерта Таня и майка ѝ разчистваха масата. Междувременно бащата, Виктор Петрович, след като се увери, че са увлечени в работата си и в лекомислен разговор, излезе в коридора, незабелязано поканвайки Николай да го последва. Той го последва.
Сърцето му беше неспокойно. Очакваше да чуе обвинителна присъда, която отдавна си беше издал сам. Но бащата, след като го погледна внимателно, заговори неочаквано меко, дори съчувствено.
— Синко, всичко наред ли е? Нещо цяла вечер си мрачен.
Коля го погледна учудено и отвърна с въпрос:
— Смятате ли ме за подходяща двойка за дъщеря си?
— А ти не? — повдигна вежди Виктор Петрович. — Тя е щастлива с теб. Вкъщи само за теб се говори, колко си добро момче. А и ти, виждам, я обичаш. Тогава какъв е проблемът?
Коля започна несвързано да преразказва страховете, които неведнъж беше споделял с Таня. И получи от баща ѝ почти същия отговор, както и от нея.
— Не си пълни главата с глупости, синко. Ти си добър човек и, както виждам, обичаш много Танечка, а останалото са дреболии.
Това не убеди съвсем Коля, но го успокои малко. С всяко посещение при родителите на Таня съмненията му намаляваха.
В това семейство го приемаха топло, като роден. Сякаш никой, освен него, не виждаше причини за терзания. И накрая той се осмели да предложи брак на Таня.
Тя с радост се съгласи, а родителите ѝ, изглежда, бяха по-щастливи и от самите млади. Сватбата беше скромна, но весела. Няколко месеца по-късно се случиха още две радостни събития.
Първо, Таня забременя, а второ, Коля си намери онази работа, за която отдавна мечтаеше. Собственикът на малка, доста нова фирма, млад, амбициозен, не се уплаши да вземе специалист без опит. Съпрузите споделиха новините на вечеря.
Но у Коля отново се появиха тревоги.
— След като чакаме дете, струва ли си да сменям работата? — попита той притеснено, когато първата вълна на радост отмина.
— А защо не? — учуди се Таня. — Ти толкова дълго се стремиш към това.
— Но сега може да ме няма вкъщи месец, а може и два. Как ще си сама с бебето?
— Няма да съм сама, — усмихна се Таня.
— Все пак сме семейство, нали? И татко, и мама не винаги са наблизо, ще се справим. В края на краищата, един-два месеца не са година и дори не са половин година, както е например при моряците и техните съпруги. А и заплатата ти сега ще бъде по-висока, което съвсем не е излишно, особено с оглед на попълнението.
— Да, май си права, — въздъхна Коля, все още не съвсем уверен.
— Ей, — строго каза Таня, — не смей да се отказваш от мечтата си, чуваш ли? Аз знаех за кого се омъжвам и знаех, че рано или късно ще постигнеш своето, ще станеш шофьор на дълги разстояния. Нали ти го казах, вярвах в това, когато ти сам не вярваше. Айде, спомни си.
— Да, помня, — неволно се усмихна Николай, — ето, аз не се отказвам от думите си и, повярвай ми, от това, че ще седиш затворена между четири стени и ще страдаш за пропуснатата възможност, няма да стана по-щастлив нито аз, нито нашето дете. Така че не смей да правиш глупости и тогава всичко ще бъде просто чудесно.
И Таня се оказа права. Ако редовните пътувания на Коля и промениха нещо в отношенията им, то беше само към по-добро. Всеки път след поредния курс те сякаш се влюбваха още по-силно един в друг.
Работата укрепи привързаността им. Той се постара да уреди нещата така, че Таня да не роди сама, благодарение на началника, който му излезе насреща и леко премести сроковете на курса. Николай се върна вкъщи месец преди да се роди дъщеря им и планираше да прекара първите две седмици от живота ѝ със семейството си.
Заедно с Таня ходеха по магазините, избирайки неща за малкото момиченце и обзавеждайки бъдещата ѝ спалня. В тези мили грижи времето летеше неусетно. Две седмици минаха като миг и ето че Таня трябваше да тръгне за родилния дом.
По-точно, лекарите настояваха тя да пристигне по-рано, но Таня си извоюва тези няколко прекрасни дни, прекарани насаме със съпруга си. След като я изпрати, Коля се върна вкъщи, размишлявайки какво да ѝ занесе утре – цветя, сладкиши или нещо по-оригинално. Той твърдо реши да радва Таня всеки ден, както преди раждането, така и след него.
Накрая му хрумна страхотна идея и той си легна по-рано, за да се заеме с осъществяването ѝ сутринта. Настроението му беше приповдигнато. Николай се събуди посред нощ, което беше необичайно за него.
Той не разбра веднага какво се случва, но след секунди осъзна: събуждането не беше случайно. На нощното шкафче до леглото му звънеше телефонът. Повдигайки го към очите си, той видя номера на Таня.
Сън го напусна като с ръка.
— Мила, нещо се е случило ли? — попита той притеснено, вдигайки слушалката.
— Коленка, ела по-бързо, май раждам, — каза тя и връзката прекъсна.
— Как така? — мина му през ума на Коля. — Все пак има още две-три седмици до термина.
Въпреки това, докато умът разсъждаваше, тялото действаше. Както се оказа, армейските навици не се бяха забравили, въпреки че в обикновения живот Николай се събираше спокойно и бавно. Но сега се облече за секунди. До болницата стигна за половин час.
Сякаш за първи път караше кола толкова небрежно. Няколко пъти превиши скоростта, но намали, решавайки, че катастрофа или спиране от патрул ще отнеме повече време. Настроението му беше паническо.
Той разбираше: нещо не е наред. Раждането е твърде рано, а гласът на Таня звучеше уплашено, напрегнато. Очевидно се случваше нещо непредвидено. Най-лошото беше, че осъзнаваше, че е безсилен да помогне.
Всичко зависеше от лекарите, от Таня и от неизвестно какво още, а той можеше само да я подкрепи морално. В болницата го посрещнаха спокойно, дори хладно. Въображението му рисуваше апокалиптични картини: локви кръв, тичащи санитарки, тревожни лица на лекари.
Нищо подобно. Приемното отделение беше празно. Не веднага успя да накара някой да излезе при него. Накрая слезе една деловита, но спокойна медицинска сестра.
— Жена ви в момента ражда, не можете да отидете при нея, — каза тя.
— Но нали още не ѝ е рано? — опита се да уточни Коля.
— Чакайте. Лекарят ще ви обясни всичко, — отговори тя и изчезна също толкова внезапно, колкото се появи.
Нямаше какво да се прави. Николай седна на твърда пейка и започна да чака, без да знае какво. Мина час, след това втори, трети.
Понякога минаваше медицински персонал, но дори и да му обръщаха внимание, отговорът беше един:
— Чакайте.
И Коля чакаше – какво друго му оставаше? Бдението му продължи около пет-шест часа. Навън се развиделяваше, когато при него слезе уморен лекар. Престилката му беше с подозрителни петна, но в ръцете си държеше здраво бебе.
— Вие ли сте съпругът на Самойлова, Татяна Викторовна? — попита той, гледайки изтощения Коля.
— Аз, — потвърди той. — Докторе, обяснете какво се случва? Защо раждането е преждевременно? Как мина всичко?
Той кимна към вързопа, неспособен да продължи.
— Запознайте се, това е вашата дъщеря, — каза лекарят, подавайки детето на Коля. — Тя се роди малко недоносена. Нищо страшно, но ще трябва да остане при нас. А ето какво се отнася до съпругата ви…
Докторът замълча, търсейки думи. Коля забеляза, че той отмества поглед ту към пода, ту към стената. Това го обезпокои, но той чакаше, макар че вътрешно всичко му беше замръзнало.
— Направихме всичко възможно. Никой не очакваше такива усложнения. Още вечерта всичко беше наред.
— Докторе, какво става с Татяна? — не издържа и попита Коля направо.
— Много съжалявам, но жена ви вече я няма, — бързо отговори лекарят, за първи път го поглеждайки в очите. В погледа му се четеше неподправена скръб.
На Николай му се стори, че на доктора още не му се е налагало да губи пациенти на операционната маса. Но защо първата трябваше да е Таня? Той не помнеше как се е прибрал вкъщи. Стигна по чудо, без да катастрофира.
Намери сили да се обади на родителите на Таня и да им съобщи ужасната вест, а след това самообладанието го напусна. Той се мяташе из къщата и не плачеше – виеше като ранен звяр. Колко дълго продължи това, не знаеше.
Часове, дни? После изплува спомен: осемнадесетият рожден ден, завършването на детския дом. Алексей Михайлович, намигайки заговорнически, му подава вързоп. Коля наднича вътре и вижда бутилка хубав коняк. Вдига очи към бившия си учител.
— Ти вече си съвсем голям, — казва той, усмихвайки се. — Такова нещо се случва веднъж в живота, трябва да се отбележи.
Младият Коля занася бутилката вкъщи, отваря я, помирисва я и с отвращение я затваря. Миризмата на алкохол предизвиква повръщане. Той не разбира какво намират в тази напитка и не възнамерява да го разбере. Но поставя бутилката в шкафа.
Подарък е все пак, не се изхвърля. Николай никога не е пил. Не е пречил на другите, но не е виждал смисъл.
Сега, след като загуби Таня, той си спомни тази бутилка. Наля си чаша, изпи я на екс. Закашля се.
Вътрешностите му се опариха от огън. Наля си още, после още – докато бутилката не се изпразни. Цяла седмица Коля пи безпаметно, без да разбира откъде се появява нов алкохол.
Той изключи телефона, а може би той просто се разреди. Така или иначе, нито служителите на болницата, където остана новородената му дъщеря, нито родителите на Таня не можеха да се свържат с него. Накрая бащата на жена му, опасявайки се за състоянието на зет си, реши да го посети.
Пристигайки, той завари вратата на апартамента отворена, пълен безпорядък вътре и Коля толкова пиян, че сякаш не възприемаше реалността. Тежко въздъхвайки, тъстът се захвана за работа: прибра, отиде до аптеката за лекарство против махмурлук, изсипа в тоалетната остатъците от евтино пиянство и започна да чака зет си да се събуди. Това се случи не скоро, след няколко часа, но Виктор Петрович знаеше, че не трябва да оставя Коля сам в никакъв случай.
Още време мина, докато го приведе в ред и постигне смислен поглед. Задачата се оказа нелесна. Алкохол в кръвта на Николай вече нямаше, но той беше опиянен от мъка, затворен в себе си и не искаше да слуша никого.
— Дайте водката, Виктор Петрович, — мрачно каза той.
— Та ти изобщо не пиеш нищо, — опита се да го вразуми тъстът. — Нито капка през цялото време, откакто те познавам, дори и по празници. Това отвратително нещо ще те убие.
— Ами нека, — изръмжа Коля. — За какво ми е да живея сега?
— Дъщеря ти остана, не си ли забравил? — упрекна го Виктор Петрович. — Малко момиченце, съвсем мъничко, което толкова рано загуби майка си. Не искаш ли и баща си да загуби? Или си мислиш, че на нас с майка ти ни е лесно? Ние дете загубихме. Единственото.
Тонът му беше доста мек, но твърд – по-скоро съчувстващ, отколкото обвиняващ. И все пак в последните думи прозираше упрек, макар Виктор Петрович да се стараеше да го скрие. Коля наведе очи към пода. Изведнъж му стана срамно за безразсъдството си.
А тъстът продължи:
— Мислиш ли, че на Таня би ѝ харесало това? Би ли искала такава съдба за теб? А за вашата дъщеря? Не, синко. Тя би искала ти да работиш и да възпитаваш момичето. А после, когато му дойде времето, да намериш ново щастие. Не спори. Знам, че сега е рано да се говори за това, но един ден това ще се случи. И искам да си спомниш думите ми и да не се съмняваш.
— Да, може би сте прав, — с мъка изрече Коля. — На вас сигурно ви е по-тежко, отколкото на мен. Нещо съвсем се разкиснах. Но не знам дали ще се справя.
— Не се кори, — меко отвърна Виктор Петрович. — Ние с Валентина имаме един друг, а ти си мислиш, че нямаш никого. Но това не е така. Имаш дъщеря и имаш нас. Ние те приехме в семейството. Ти не си ни чужд и никога няма да бъдеш. Съвземи се, върни се на работа. А докато си на път, ние ще се грижим за внучката. Между другото, решихте ли как да я кръстите?
— Винаги сме харесвали името Лена, — объркано отвърна Коля. — Мисля, че така ще я кръстим.
И те започнаха да живеят. Николай ходеше на курсове, а родителите на Таня се грижеха за малката Леночка. Първите няколко години му беше трудно да гледа дъщеря си – твърде много му напомняше покойната му съпруга. Но постепенно болката притъпяваше и приликите започнаха да радват, а не да огорчават.
Момичето беше живо напомняне, че любимата му е съществувала. Но и това мина. Лена растеше и Коля престана да вижда в нея копие на Таня. Тя беше личност – със свой характер и интереси, в нещо приличаща на майка си, а в нещо съвсем различна. Малката спокойно приемаше отсъствията на баща си, свикнала от детството си. Но Николай все пак се тревожеше как ще понесе поредното пътуване.
Работата е там, че това пътуване трябваше да продължи по-дълго от обикновено. Пътят водеше към крайния север, отсъствието щеше да се проточи с месеци, но след това – дълга почивка.
— Не се тревожи толкова, — казваше Виктор Петрович. — Тя е свикнала с работата ти. Какво толкова, пътуването е малко по-дълго от обикновено. Ти не я оставяш сама. На нас ни е радост да се грижим за внучката.
— Но тя е само на шест, — съмняваше се Коля. — На такава възраст няколко месеца са огромен срок. Вдруг ще забрави, че има баща?
— Няма да забрави, не се тревожи, ние ще следим.
Въпреки уверенията, Коля тръгна с тежко сърце. Напоследък пътуванията му се даваха все по-трудно. Той усещаше, че пропуска важни моменти от живота на дъщеря си, обикаляйки страната. Все повече искаше да бъде с Лена, да я възпитава сам, а не да прехвърля грижите на баба ѝ и дядо ѝ. Но беше поел ангажимент – трябваше да го изпълни. И той замина.
Когато напускаше града, имаше сурови февруарски студове, а в края на пътя го посрещна пролетта. Снегът бавно се топеше, по дърветата, неразглезени от топлина, набъбваха пъпки. Николай караше по магистралата и въпреки тревогите се любуваше на пейзажа. Усещаше обичайното вълнение, което изпитваше, когато пристигаше на нови места. Заради тези чувства беше избрал професията си.
Заради тях той отново и отново сядаше зад волана на тежкотоварен камион, преодолявайки километри и не спейки нощем. Той минаваше покрай река, все още покрита с лед – опасен, измамен, пролетен, който скоро щеше да изчезне.
Тук Коля зърна нещо странно. Спря колата встрани от пътя и излезе, взирайки се в бялото поле. На реката нещо се движеше. Като се вгледа по-добре, разбра: дави се куче, което необмислено беше излязло на тънкия лед и не можеше да излезе от студената вода. Без да се замисля, той се втурна натам, събличайки пуловера си. Но, приближавайки се, осъзна грешката си.
Животното във водата не беше куче, а вълк. На брега стоеше глутница, безсилно гледайки другаря си, неспособна да помогне. При приближаването му зверовете обърнаха глави. Коля не се уплаши. Беше чувал, че вълците рядко нападат хора, а тези не проявяваха агресия.
Дори му се стори, че в погледите им има надежда или молба. Те знаеха: човекът може да спаси техния събрат. И не сгрешиха.
Николай, без да мисли за опасността, захвърли дрехите си, събу тежките си ботуши и попълзя по леда към давещото се животно. То не се съпротивляваше, сякаш разбираше намеренията на човека. Но да го извади не беше лесно. Ледът пукаше, едва издържайки тежестта на един, а двама със сигурност нямаше да удържи. Тялото му изтръпваше, ръцете го боляха, но Коля дърпаше вълка, хванал го за врата. Ледът се чупеше, а той пълзеше към брега, влачейки изтощеното животно, сякаш на буксир.
Сантиметър по сантиметър те се движеха към глутницата, която мълчаливо наблюдаваше спасяването. Накрая – победа! Човекът и вълкът се добраха до брега, извън обсега на коварния лед. Коля беше прогизнал до кости и усещаше болка, сякаш във всяка клетка на тялото си.
Въпреки това той ликуваше. Едва сега осъзна, че е направил много повече, отколкото си е мислел. Той не просто беше спасил нещастно животно.
Когато то лежеше до него на земята, стана ясно: това не беше вълк, а вълчица, и то бременна. Значи той беше спасил не един живот, а най-малко два. Най-вероятно повече – при вълците рядко има само едно малко.
Николай не знаеше колко дълго е лежал до вълчицата. Сили не му достигаха нито да стане, нито да се добере до пуловера си. Хищницата, както и се очакваше, се събуди първа.
Тя с мъка се изправи на треперещи крака и подуши въздуха, сякаш се опитваше да запомни спасителя си. А след това вълците си тръгнаха. Бързо и незабелязано се скриха в гъстата гора, покриваща брега.
На Коля му се стори, че са се разтопили във въздуха. Той пък лежеше, лениво размишлявайки, че трябва да стане, да си облече пуловера, да се добере до колата, но нямаше сили. Тогава чу до себе си рев на двигател и човешки глас.
— Браво, мъж си, малцина биха рискували живота си заради горско животно, но хайде, ставай, няма какво да лежиш тук, ще се разболееш.
— Не мога, — прохриптя Коля.
В същия миг чии ли силни ръце го подхванаха под мишниците, заставяйки го да се изправи. На раменете му легна топла тъкан – дали одеяло, дали хавлия. Кожата му едва усети докосването.
— Ще го заведем при мен, — каза друг глас, мъжки. — Наблизо е, ще се сгрее и ще почине.
— Не, не, — слабо запротестира Коля, — камионът.
— Да никъде няма да избяга камионът ти, — отвърнаха му. — Ще го прекараме до селото, не се тревожи. Ако умреш тук геройски, товарът изобщо няма да стигне никъде.
След като сметна това за логично, Николай престана да се съпротивлява. През мъглата видя как го слагат в стара УАЗ-ка, където освен него имаше още двама души. Единият, изглежда, беше горски, а другият – кой? Местен жител? Трудно беше да мисли. Макар че пътят се оказа кратък, Коля задряма. Събудиха го пред голяма, богато украсена къща в селото.
Вторият мъж, вероятно, беше важна фигура, може би кметът на селото. На Коля му донесоха горещ чай с аромат на малини – сладкото не беше пестено. Дадоха му сухи дрехи. Скоро тялото му беше пронизано от хиляди иглички, започна да трепери.
Топлата чаша, дотогава неосезаема, опари ръцете му. Едва сега разбра колко е замръзнал. След няколко глътки чай той се закашля.
Противно на волята си, му се спеше, но той се съпротивляваше, мислейки за товара и малката си дъщеря. Струваше му се, че ако заспи, няма да се събуди никога. За щастие, това беше измамно чувство.
Коля не забеляза как се предаде и позволи на съня да го погълне. Събуди се в непознато светло помещение с висока температура. До него се суетеше момиче на неговата възраст в бяла престилка, с заплашителен спринцовка в ръка. Тя изглеждаше строго, но, забелязвайки, че е отворил очи, топло се усмихна.
— Колко добре, че се събудихте. Спахте ден и половина, впрочем, не е чудно: двадесет минути се борехте в ледена вода, а после още толкова лежахте на снега.
— Какво? Какво става с мен? — попита Коля, кашляйки на всяка дума.
— А вие как мислите? — изсумтя момичето. — Пневмония, тоест възпаление на белите дробове. Но щом сте се събудили, ще живеете. Между другото, аз съм Катя, селската медицинска сестра, а вие сте в къщата на председателя и…
Тя го погледна строго, сякаш четеше мислите му.
— Може ли да се обадя? — попита той. — Трябва да предупредя началството за закъснението на курса и роднините.
— Може да се обадите, — разреши Катя.
В леглото Николай прекара три дълги седмици. Медицинската сестра винаги беше до него: лекуваше го, носеше му храна, го придружаваше до тоалетната, забавляваше го с разговори. По-късно той разбра, че без нея би полудял от тревога и самота. Веднъж Коля ѝ разказа своята история: как е мечтал да кара камион, как е срещнал тази, която е повярвала в него, как родителите ѝ са го приели в семейството си, как тя е станала негова съпруга и как я е загубил, оставайки с дъщеря си.
Катя отвърна с откровение.
— А при мен, — каза тя, — всичко е обратното. Имах годеник, но си тръгна. Обеща да се ожени за мен, когато забременея, но това не се случваше. Каза, че не съм му нужна такава дефектна. Тръгна си. Може би и за добро. От мъка отидох да уча в районния център – не от любов към знанието, а за да избягам от спомените. И намерих призвание.
— Ето как, — промълви Коля. — Мисля, че наистина е за добро. За какво е нужен годеник, който ще каже такова нещо на любимата си?
— Също вярно, — усмихна се Катя.
Когато Николай се възстанови и напусна северното село, той знаеше, че ще се върне. Първо трябваше да завърши работата си. Това отне малко време. До крайната дестинация оставаха десетки километри, когато той видя онази болница, която неволно беше решила съдбата му. Обратно пътуваше по-бързо – времето се беше подобрило. След месец и половина беше у дома.
Събра си багажа, написа молба за напускане, купи си самолетни билети. Върна се в селото с дъщеря си. Николай се притесняваше как Леночка ще приеме преместването и новата годеница на баща си. Майка си тя не познаваше, но можеше да не приеме чужда жена. Въпреки това всичко се нареди идеално. Момичето беше възхитено от тайговия край.
Преместването през лятото им подари изобилие от горски плодове, гъби и природни богатства. Лена мечтаеше за голямо куче и сега това стана възможно. Вярно е, че решиха да изчакат, да се огледат, да изберат. Нямаше за къде да бързат. С Катя дъщерята веднага установи топли, доверителни отношения.
На Лена, въпреки грижите на близките, ѝ липсваше майчина топлина. Медицинската сестра пък винаги е искала деца и не е смятала за важно дали са нейни или не. В известен смисъл те се намериха. Николай също беше щастлив. Той не се надяваше отново да обикне, но Катя съживи забравени чувства. Освен това му хареса селският живот на чист въздух.
Работа в селото се намери бързо. Да се преквалифицира като тракторист с неговия опит се оказа лесно. Една нощ не можеше да спи. Излезе на верандата да подиша въздух и замръзна. Пред верандата в редица седяха петима малки вълчета, едва излезли от бърлогата, а зад тях се очертаваше гордият силует на майка им.
Минаха няколко тревожни мига, докато Коля разбереше какво става. Първо дори се уплаши, че вълците са нахлули в селото. Но после разбра.
И от облекчение се засмя. Ведь това беше същата вълчица, която той, рискувайки живота си, беше извадил през пролетта от реката.
— Да покажеш си дошла, а? — приветливо ѝ каза той, кимайки към вълчетата. — Добра.
Хищницата, както се стори на Николай, кратко кимна. След това, както онзи ден край реката, сякаш се разтопи във въздуха заедно с потомството си.
А той още дълго стоя на верандата, любувайки се на зашеметяващото звездно небе, което не можеш да видиш в града, и мислеше за своето.
— Шест, — на лицето му играеше загадъчна усмивка. — Цели шест живота спасих онзи ден. А и си оправих собствения. Много даже неплохо.
Те продължиха да живеят тримата, ставайки всеки ден по-близки и по-родни. Вълците повече не идваха, което и не беше учудващо. Гордите зверове стоят далеч от човека, който, освен всичко друго, е опасен за тях.
Те живеят свой живот, както хората: ловуват, отглеждат малки, далеч от чужди очи. След време Коля се съмняваше дали не му се е привидяла вълчицата. Твърде бързо се случи всичко.
Сюжетът изглеждаше нереален. Ако беше видял такова нещо във филм, би решил, че сценаристът е прекалил. Но реалността понякога е по-удивителна от измислицата.
Седмица след този странен случай семейството на Николай преживя още една удивителна нощ. В къщата нахлуха петима здрави мъже. По-късно се оказа, че са избягали затворници от колониите, които в тези краища не липсваха.
— Така, трябва ни храна, дрехи, оръжие, пари и скъпоценности, — хвърли един, обръщайки се към Коля. — Ако дадеш доброволно, няма да пипнем жените ти.
Другарите му зад гърба му се засмяха мерзко. Коля може би и би дал всичко, за да защити любимите си. Но погледът на говорещия издаваше: те няма да спрат до грабежа.
След като получат желаното, ще избият всички, за да не оставят свидетели. И това в най-добрия случай.
— Момичета, моля ви, донесете кутията с бижута от втория етаж, — спокойно каза Николай.
Кутия, разбира се, не съществуваше.
— Не, така няма да стане, — изръмжа бандитът. — Те ще викнат ченгетата.
— Тук няма обхват на мобилните телефони, не се тревожете, — отвърна Коля. — Освен това, ако има нещо, ще чуете. Разбрах, че искате бързо да вземете ценностите и да си тръгнете. Така че нека не се бавим.
След като го погледна втренчено, нападателят неохотно кимна. Уверил се, че Катя и Лена са се качили горе, Николай рязко извади нож от кухненския блок. Завърза се бой.
Със тялото си той препречваше на бандитите достъпа до стълбището, където се бяха скрили дъщеря му и годеницата му. Биеше се отчаяно, нанасяйки наранявания, но битката беше неравна. Самият Коля, бит и ранен, губеше сили и разбираше, че губи от обезумелите бандити, които явно неведнъж бяха убивали.
Но той продължи, надявайки се да даде време на момичетата да избягат по второто стълбище. И тук се случи неочакваното. Николай не веднага осъзна какво се е случило, а нападателите вероятно изобщо не разбраха.
По стените затрепкаха сенки. Чу се глухо ръмжене. Секунда – и глутница вълци се нахвърли върху бандитите.
Още миг – и с тях беше свършено. Домакина не пипнаха и изчезнаха също толкова бързо и тихо, колкото се бяха появили. Само една се забави.
Коля я позна. Същата хищница, която той спаси с неродените вълчета. Тя беше дошла за последен път, за да се отплати на човека, готов да пожертва живота си заради нея.
Той усети как сълзи, смесени с кръв, се стичат по бузата му.
— Благодаря ти, — прошепна той, — ти спаси мен, моето малко и моята вълчица.
Николай беше готов да се закълне, че сивата хищница го е разбрала и отново е кимнала кратко, както онази нощ, когато му показа спасените вълчета. Сега той не се съмняваше: това беше наяве, а не във въображението му.
После тя си тръгна след глутницата. Той знаеше – завинаги. Да обясни това на полицията се оказа по-лесно, отколкото си мислеше Николай.
В тези краища вярваха в благодарността и разума на животните. От полицаите той научи за местни легенди, сходни с неговата история. А и състоянието на телата на бандитите не можеше да се обясни с нищо друго освен с нападение на вълци.
Повече неприятности в живота на Коля не се случваха. Няколко месеца по-късно той предложи брак на Катя и те вдигнаха шумна селска сватба. Сред гостите бяха родителите на Таня.
Женихът се чувстваше неловко, но не можеше да не ги покани. Неловкостта бързо премина. Виктор Петрович, усещайки състоянието на Коля, се приближи и тихо каза:
— Помниш ли какво ти казах преди много време, когато се опитваше да се напиеш до смърт след като Таничка си отиде?
Коля кимна с облекчение, а тъстът продължи по-силно, за да чуе Катя:
— Ние с жена ми дойдохме да отпразнуваме сватбата на Коля, когото с гордост наричаме осиновен син. И, използвайки правото си на родители, даваме благословията си на младоженците и с радост приемаме Катюша в нашето голямо и сплотено семейство.
Булката, трогната от речта, плачеше и се усмихваше. И помоли бащата на Татяна да стане кръстник на бебето, което вече носеше под сърцето си.
Минаха още няколко месеца и им се роди син, кръстен на дядо си Виктор. Малкият растеше здрав и крепък, радвайки родителите и дядо си и баба си, които често идваха на гости. Коля и Катя продължиха да градят живота си в селото, намирайки в този тих кът спокойствие и щастие.
Леночка, вече по-голяма сестра, с удоволствие се грижеше за братчето си, а Николай все по-често се замисляше колко удивително се е подредила съдбата му. От детската мечта за дълги пътища до този уютен семеен живот – пътят беше дълъг и труден, но той не съжаляваше за нищо.
Понякога, гледайки звездното небе, той си спомняше онази вълчица и нейните вълчета. И всеки път се усмихваше, усещайки, че в живота му има място за чудо. А селският живот течеше по своя ред, носейки нови радости и грижи.
Но в един от тези спокойни дни тяхната идилия беше нарушена от неочаквано посещение. Една вечер, когато Коля и Катя вечеряха, а децата вече спяха, се почука на вратата. Николай отвори и замръзна – на прага стоеше Алексей Михайлович, неговият стар учител и наставник от детския дом.
Минаха години от последната им среща и старецът видимо беше остарял: косата му беше побеляла, походката му беше станала по-тежка. Но очите му все още горяха с жив интерес, както в онези времена, когато разказваше на момчето за пътищата и приключенията.
— Е, здравей, Кольо, — хрипливо каза той, усмихвайки се. — Дай да те прегърна, шофьор.
Коля, не вярвайки на очите си, прегърна стареца, а после побърза да го покани вкъщи. Катя, веднага забързана, започна да събира лакомства, макар че гостът махаше с ръка, казвайки, че не си заслужава да се безпокоят. Но от горещ чай с домашен мед той не отказа.
— Как ме намери? — учуди се Коля, когато седнаха на масата.
— Ами слухове се носят, — отвърна Алексей Михайлович, отпивайки от чая. — Казват, че един мой възпитаник се е заселил някъде на север, станал е тракторист. Дай, викам си, да проверя. А тук и един адрес ми попадна – Виктор Петрович ми го даде, когато случайно го срещнах в града.
Разговорът се проточи до късно. Старецът разпитваше Коля за живота му, за децата му, за това как се справя далеч от големите пътища. А после, понижавайки глас, попита:
— А целта ти, Коле? Не съжаляваш ли, че се отказа от камионите?
Николай се замисли. Пред очите му преминаха безкрайни магистрали, безсънни нощи, онзи случай с вълчицата и накрая тихият селски живот с Катя и децата.
— Не, Михалич, не съжалявам, — отвърна той най-накрая. — Аз намерих моя път. Не този по картата, а този в сърцето ми. Тук е моят дом, моите деца. А камионите… е, може би някой ден пак ще покарам, за интерес.
Алексей Михайлович кимна, сякаш и не очакваше друг отговор. След това, ровейки се в старата си раница, извади пожълтяла снимка – млад Коля зад волана на онова „Жигули“, от което всичко започна. Усмихваше се тогава толкова широко, че дори сега неволно ти се искаше да се усмихнеш в отговор.
— Дръж, — каза старецът, подавайки снимката. — Това е за спомен. Да не забравиш откъде си започнал.
Коля взе снимката и в гърдите му стана топло. Този жест беше сякаш благословия от човека, който пръв повярва в мечтата му. Катя, гледайки ги, тихо се усмихна и незабелязано избърса сълза.
Алексей Михайлович остана няколко дни. Помагаше на Коля в домакинството, играеше си с Леночка и малкия Витя, разказваше им приказки за пътя, които те слушаха, зяпнали. А после, както се появи, тихо си тръгна, оставяйки топло чувство в къщата.
След заминаването му Коля дълго седя на верандата, гледайки звездите и държейки в ръцете си онази снимка. Спомняше си детските си години, детския дом, първите уроци по шофиране – и колко далеч го беше отвела тази цел. Той не стана шофьор на дълги разстояния от младежките си мечти, но придоби нещо по-голямо – семейство, дом, спокойствие.
Животът в селото продължи. Лена тръгна на местното училище, Витя порасна, а Коля и Катя се радваха на всеки ден заедно. Понякога той сядаше зад волана на трактора и, карайки по селските пътища, усещаше отгласите на онази романтика, която го мамеше в далечни пътешествия.
След няколко години пристигна писмо от Алексей Михайлович. Старецът пишеше, че здравето му се влошава, но се радва да знае, че Коля е добре. В плика имаше още една снимка – остарял учител зад волана на стария си камион, със същия пламък в очите.
След като прочете писмото, Коля дълго мълча, а после повика Катя и децата. Те решиха да посетят стареца, да му благодарят за всичко. Пътят беше дълъг, но Николай беше сигурен: си заслужаваше.
Те тръгнаха на път цялото семейство със старата УАЗ-ка, купена за селски нужди. Лена и Витя весело си бъбреха отзад, Катя тихо си тананикаше, а той караше колата, усещайки как пътят оживява под колелата.
Когато стигнаха до градчето, където живееше Алексей Михайлович, старецът беше съвсем зле. Лежеше в болница, но, като видя Коля със семейството си, се оживи. Те прекараха деня с него – говориха си, смееха се, спомняха си миналото.
— Виждаш ли, Кольо, — каза той накрая, стискайки ръката му. — Ти все пак стана истински шофьор. Не на камион, а на собствения си живот направляваш. Гордея се с теб.
Седмица след завръщането им у дома пристигна вест, че Алексей Михайлович е починал. Николай не плака – знаеше, че старецът е си отишъл спокойно, уверен в щастието на възпитаника си. Но вечерта излезе на верандата, погледна звездите и тихо каза:
— Благодаря ти, Михалич. За всичко.
Животът продължи. Децата растяха, селото постепенно се променяше, но Коля и Катя оставаха опора един за друг. Понякога той вадеше двете снимки – своята зад волана на „Жигули“-то и тази на стареца зад волана на камиона – и ги показваше на Лена и Витя, разказвайки им колко е важно да вярваш в целта си, дори и тя да те отведе не там, където си очаквал.
А някъде в тайговите гори, може би, все още бродеше онази вълчица с глутницата – свободна, горда и благодарна на човека, който спаси нея и нейните малки. Коля повече не я видя, но беше сигурен: срещата им не беше случайна.
Така минаваха годините – в труд, грижи, любов. И всеки път, гледайки семейството си, Николай разбираше: той не просто е намерил пътя – той го е построил сам, стъпка по стъпка, от детската си мечта, вярата на близките и онези чудеса, които му е подарил животът. Понякога се замисляше дали съдбата няма да му поднесе още едно приключение. Но засега звездите над селото светеха спокойно, обещавайки само мир и топлината на неговия дом.
About the Author
