Глава първа
Аз съм полицай. Дежурство, рутинен обход, една и съща улица, същите витрини, същите хора, които бързат, сякаш животът им е подреден в точни квадратчета.
До мен вървеше Макс. Немска овчарка. Вярна, спокойна, с обоняние, което не прощава. Кучето, което ме е спасявало повече пъти, отколкото съм готов да призная на глас.
Беше следобед. Около шестнайсет часа. Въздухът миришеше на прах и на нещо сладникаво, сякаш някъде са разляли сок. Нищо необичайно. Нищо, което да предвещава как ще се разпадне нормалността ми на парчета.
И точно тогава Макс спря.
Не като когато види котка и се наежи от инат. Не като когато чуе силен звук и се ослушва. Той спря рязко, така, сякаш невидима ръка го беше заковала на място. Ушите му се изправиха. Очите му се втренчиха в една точка пред нас.
После започна да се върти, да подушва въздуха в кръг, по-бързо и по-бързо. И в този момент усетих как хлад се плъзга по гърба ми. Макс не греши. Никога.
Пред нас вървеше жена с бебешка количка. Бавно, внимателно, с ръце на дръжката, сякаш пазеше света вътре в количката от всяка прашинка. На пръв поглед обикновена картина. Но Макс не я гледаше като обикновена.
Той тръгна към нея. Сигурно. Решително. Подушвайки настойчиво. А после излая.
Първо тихо, като предупреждение. После силно. После се превърна във вой, който разтърси спокойствието на улицата като гръм в стая без прозорци.
Жената спря. Пребледня. Очите ѝ прескочиха от Макс към мен и обратно, като на човек, който внезапно е разбрал, че е забравил нещо ужасно важно.
Приближих се. Дланите ми бяха сухи, но сърцето ми блъскаше в ребрата. Наведох се към количката и внимателно повдигнах покривалото.
Вътре нямаше бебе.
Нямаше дете.
Имаше сгъната одеяла, притисната така, че отстрани да изглежда като мъничко тяло. И под нея, плътно наредени, бяха пакети.
Пакети с пари.
А между тях, като отровна семка, лежеше малка черна памет.
Макс изръмжа. Не на жената. На количката.
Жената прошепна, без да ме погледне:
„Не ме арестувай. Ако ме арестуваш, ще го убият.“
Глава втора
Стиснах дръжката на количката така, че ставите на пръстите ми побеляха. Очите ми срещнаха нейните. В тях имаше паника, но и нещо по-страшно от паниката. Примирение. Като на човек, който вече е видял края на собствения си филм.
„Кого ще убият“ попитах аз тихо.
Тя преглътна. Гърлото ѝ трепна.
„Сина ми.“
Една дума ме прониза. Сина.
Погледнах пак вътре. Одеялото беше оформено така, че да имитира бебе. Под него пари. Много. Не сума за джобни. Не сума за подкуп на дребен чиновник. Сума за тишина.
И тази памет. Малка, черна, лъскава. Сякаш цялата истина беше свита в пластмаса.
„Как се казваш“ попитах.
„Ема.“
Името ѝ прозвуча като камък, хвърлен в празен кладенец.
„Къде е детето“ попитах. Макс продължаваше да стои до количката, напрегнат като пружина. Не сваляше очи от пакетите.
Ема се огледа, сякаш очакваше някой да изскочи от сенките. После прошепна:
„Не знам точно. Казаха ми, че е жив. Дадоха ми тази количка и казаха да я бутам по тази улица, да се усмихвам, да не поглеждам назад. И че ако спра, ако говоря с някого, ако направя нещо…“
Тя се задави. Очите ѝ се напълниха със сълзи, които не падаха, а стояха, като заковани.
„Има ли някой, който да те наблюдава“ попитах.
Ема не отговори. Само кимна едва забележимо.
В този миг не бях просто полицай. Бях човек, който е намерил празна количка и майка, чийто свят се държи на една лъжа.
И трябваше да избера. Процедурата или живот.
Взех решение, без да го мисля.
„Тръгни с мен“ казах. „Но не към районното.“
Тя ме гледаше, сякаш не разбираше.
„Към колата ми“ добавих. „Ще го направим тихо. Ще те отведа на място, където няма да те видят.“
Ема се разтресе.
„Ще ме уволнят ли“ прошепна, сякаш се страхуваше не за себе си, а за мен.
Аз издишах бавно.
„Може.“
Макс излая тихо, като да каже, че това няма значение.
Понякога истината има цена.
И аз току-що бях започнал да я плащам.
Глава трета
В колата беше задушно. Макс се беше настанил отзад, без да откъсва поглед от количката, която сложихме в багажника. Ема седеше до мен отпред, свита, с ръце, вплетени една в друга, така силно, сякаш се опитваше да не се разпадне.
Извадих служебния си телефон и го погледнах. Имаше пропуснато обаждане от колега. Петър.
Петър беше човек, който се усмихваше много. И това винаги ме е тревожело. Прекалено широки усмивки обикновено крият тесни истини.
Не върнах обаждането.
Потеглих към едно място, което не фигурираше в служебните ни маршрути. Складово помещение, което някога използвахме за оборудване, а после остана празно. Ключът беше у мен. Беше от онези места, които никой не помни, докато не им потрябва.
Докато карах, Ема едва дишаше.
„Кой те накара“ попитах.
„Виктор“ отговори тя.
Името ме удари като студена вода. Виктор. Бизнесмен. Човек, който беше виждан по събития, сниман с усмивки, разказван като пример за успех. И същевременно име, което се шепнеше в коридорите на районното, когато някой говореше за пари, които не миришат на труд.
„Какво общо имаш с него“ попитах.
„Работех в една от фирмите му. Като счетоводителка. Не бях важна. Само цифри. Само документи. Докато една вечер не ми казаха да подпиша нещо, което не разбирах. Отказах. На следващия ден… синът ми изчезна.“
Тя изрече „изчезна“ така, сякаш го виждаше как се разтваря във въздуха.
„И после“ попитах.
„После ми дадоха телефон. Един глас. Не каза кой е. Само ми каза, че детето е при тях и че мога да го видя отново, ако правя каквото ми кажат.“
„А паметта“ попитах аз.
Ема погледна към мен с отчаян ужас.
„Не знам какво има вътре. Само ми казаха да я нося с парите. Като подарък. Като залог. Като…“
Тя не намери дума.
Като примка, помислих аз.
Спряхме при склада. Вкарах Ема вътре, затворих, заключих. Запалих лампата. Прахът се вдигна като призраци.
Поставих количката на масата. Внимателно извадих пакетите и паметта. Макс подуши още веднъж и изръмжа.
„Макс усеща нещо“ прошепна Ема.
Аз погледнах кучето. Той не се държеше така заради парите. Парите не са опасни сами по себе си.
Опасни са хората около тях.
И данните, които могат да сринат нечия империя.
В този момент телефонът ми вибрира отново.
Петър.
Отговорих, без да казвам къде съм.
„Къде си“ чу се гласът му, прекалено спокоен.
„На обход.“
„Един сигнал дойде. За куче, което лае по жена с количка. Някой е подал.“
Сърцето ми подскочи. Някой е видял. Значи някой наблюдаваше.
„Фалшив сигнал“ казах. „Всичко е наред.“
Мълчание.
После Петър каза тихо:
„Не играй сам. Ако е нещо сериозно, докладвай. Знаеш правилата.“
Знаех правилата. Но знаех и друго.
Никой не е това, което изглежда.
„Ще докладвам“ излъгах.
Затворих.
Ема ме гледаше като човек, който току-що е разбрал, че не е сам в капан, а в лабиринт.
„Какво ще правим“ прошепна тя.
Погледнах паметта.
„Ще разберем истината.“
И вътрешно добавих нещо, което не казах на глас.
После ще видим кой ще оцелее.
Глава четвърта
Имаше един човек, на когото вярвах, когато не можех да вярвам на никого. Не беше полицай. Не беше от системата. Това беше причината да му вярвам.
Казваше се Дани. Млад. Умно момче. Учеше в университет, специалност право. Имаше навика да задава въпроси, които никой не иска да чува. И още по-лош навик да не се отказва, докато не получи отговор.
Беше ми като брат, макар да не ни свързваше кръв. Свързваше ни нещо по-опасно. Истината.
Извадих личния си телефон и му написах кратко съобщение. Да дойде. Сега. Без въпроси по телефона.
Ема потрепери, когато чу името му.
„Ти въвличаш още хора“ каза тя.
„Ти вече си въвлякла всички“ отговорих. „Само още не го знаеш.“
Тя не разбра, но не спореше.
Докато чакахме Дани, проверих пакетите. Не ги броих. Не исках да превръщам очите си в калкулатор. Достатъчно беше да видя печатите, лентите, стегнатото подреждане. Някой беше подготвил това професионално.
Извадих паметта и я завъртях в ръката си. Малко парче пластмаса, което можеше да разруши животи, да запали съдебни дела, да прекърши семейства, да отнеме деца.
Ема седеше на един стол, не мигаше, сякаш ако мигне, светът ще се смени.
„Имам кредит“ прошепна тя внезапно. „За жилище. Взех го, когато мислех, че ще имаме нормален живот. Аз, синът ми. Само двамата. Сметките ме натискаха, но поне беше наше. После Виктор ме прегази. А сега… ако не се върна с парите и паметта, те ще…“
Тя не довърши.
„Кредитът ти няма значение“ казах.
Но излъгах. Всичко има значение, когато някой те държи за гърлото. Дори най-дребната ти слабост става въже.
Чух стъпки. Вратата скърца. Дани влезе, задъхан, с раница на рамо и поглед, който вече подозираше беда.
„Какво става“ попита, но видя Ема, видя количката, видя пакетите, и въпросът му остана недовършен в устата.
„Това“ казах и му подадох паметта. „Искам да ми кажеш какво има вътре. Но без да оставяш следи. Можеш ли“
Дани преглътна.
„Мога“ каза. „Но защо аз“
„Защото не мога да се доверя на районното“ отговорих.
Очите му се разшириха.
„Това означава, че…“
„Означава, че някой отвътре може да работи за Виктор“ казах.
Ема издаде тих стон.
Дани постави раницата си на масата, извади малък преносим компютър. Ръцете му трепереха, но не от страх. От адреналин.
„Ако това е сериозно, ще има съд“ прошепна той.
„Ще има“ казах. „И ще има адвокати. И ще има хора, които ще се опитат да купят тишина.“
Дани включи паметта.
Екранът светна.
И първото, което видяхме, не бяха снимки. Не бяха обикновени документи. Беше списък.
Списък с имена.
И срещу всяко име сума.
И срещу всяка сума дата.
А накрая една дума, написана така, сякаш е подпис.
„Залог.“
Ема пребледня още повече.
„Това са хора“ прошепна тя. „Това са…“
„Жертви“ довърших аз.
Никой не е това, което изглежда.
И явно не само Виктор имаше какво да крие.
Глава пета
Дани превърташе файловете един по един. И колкото повече превърташе, толкова повече въздухът в склада ставаше тежък, сякаш самите документи изпускаха отрова.
Имаше договори за заеми с лихви, които не приличаха на банкови. Имаше записки за срещи. Имаше банкови извлечения, които сочеха към сметки, разделени на парчета, разпръснати, като да не могат да се съберат в една картина. Но картината се събираше пред очите ни.
„Това е схема“ каза Дани. „Заеми, изнудване, прехвърляне на активи, после съдебни дела, които са предварително нагласени. И тук…“
Той спря. Ръката му увисна над тъчпада.
„Какво“ попитах.
„Има файл с видео“ прошепна той. „Но…“
„Пусни го“ казах.
Ема поклати глава, сякаш не искаше да види.
Дани натисна.
На екрана се появи стая. Не разпознах мястото, но беше стерилно, безлично. В средата седеше мъж. Ръцете му бяха вързани. Лицето му беше синини. Очите му бяха празни.
После камерата се измести.
Показа дете. Мъничко. С големи очи. Не плачеше. Това беше най-страшното.
Ема изпищя без звук. Ръката ѝ се вдигна към устата, сякаш да задържи сърцето си да не изскочи.
„Това е…“ прошепна тя. „Това е моят.“
Дани спря видеото веднага.
„Мога да извадя кадър“ каза той. „Мога да проверя метаданни. Може да има следа къде е снимано.“
„Направи го“ казах.
Докато той работеше, аз мислех трескаво. Ако има кадър на детето, това означава, че похитителите са уверени. Че се чувстват недосегаеми. Или че искат да я пречупят докрай.
Телефонът ми вибрира пак. Не беше Петър. Беше непознат номер.
Отговорих.
Гласът отсреща беше спокоен. Твърде спокоен.
„Ти си полицая с кучето“ каза гласът.
Кръвта ми се смрази.
„Кой е“ попитах.
„Няма значение“ каза гласът. „Важно е какво държиш. И кого държиш.“
Погледнах Ема. Тя беше пребледняла като платно.
„Не знам за какво говориш“ казах.
Гласът се засмя тихо.
„Кажи на Ема, че детето ѝ ще се прибере, ако тя се прибере. С количката. С парите. С паметта. Сега.“
„Не знаеш къде е тя“ опитах се да печеля време.
„Знаем“ каза гласът. „И знаем къде си ти. Не се прави на герой. Герои не живеят дълго.“
Чух щракване. Телефонът затвори.
За секунда в склада стана толкова тихо, че чух собственото си дишане като чуждо.
„Те знаят“ прошепна Ема. „Те винаги знаят.“
Макс изръмжа. Косъмът на врата му се надигна.
Дани вдигна поглед от екрана.
„Има нещо“ каза той. „Метаданните са изтрити, но във видеото има отражение. В една метална повърхност. Вижда се знак. Част от табела. Не мога да чета всичко, но…“
Той увеличи кадъра.
Появи се част от надпис. Само няколко букви. Не цели. Но достатъчно, за да ме накарат да настръхна.
Защото този знак не беше случаен. Бях го виждал.
На врата, която никой не отваря без разрешение.
На сграда, която не трябваше да съществува.
И която се управляваше от хора, които никога не се появяват в светлината.
Глава шеста
Имаше тайни места, които системата обича. Не защото са полезни, а защото са удобни. Места, където можеш да скриеш човек, без да оставяш следи. Места, които са „служебни“, но служат на други.
Разпознах знака. Не можех да кажа на глас откъде. Самото изричане щеше да е признание.
„Къде е“ прошепна Ема.
„Ще го намерим“ казах. Звучах уверен, но в мен се бореха страх и гняв. Истината винаги има цена, но сега цената беше дете.
Дани затвори компютъра.
„Ако тръгнем там, ще ни трябва подкрепа“ каза той.
„Подкрепа означава районното“ отговорих.
„А районното може да е пробито“ каза той.
Погледнах Ема. Тя ме гледаше като човек, който държи последната си надежда в чужди ръце.
„Имам човек“ казах най-накрая. „Адвокат.“
Дани вдигна вежди.
„Ти имаш адвокат“ изненада се.
„Имам“ казах. „Аделина. Не е евтина. Но е честна. Поне така вярвам.“
Ема се засмя истерично, кратко.
„Честна“ повтори тя. „В този свят има ли честни“
Не отговорих. Не защото не знаех, а защото истината щеше да я счупи.
Извадих телефона и набрах Аделина. Тя вдигна на третото позвъняване.
„Не звъниш без причина“ каза. Гласът ѝ беше твърд, събран, като на човек, който е свикнал да държи хаоса на каишка.
„Имам причина“ отговорих. „И имам проблем.“
„Говори“ каза тя.
Разказах. Накратко. Без подробности, които могат да се подслушат. Казах само, че има отвличане, пари, памет, и че вътре може да има доказателства срещу Виктор.
Отсреща стана тихо.
„Това е война“ каза Аделина.
„Знам“ отговорих.
„Тогава слушай“ каза тя. „Първо, не пипай парите повече. Второ, не ходи сам. Трето, ако има пробив в районното, ти си в опасност. И четвърто, има още един човек, който трябва да види това.“
„Кой“ попитах.
„Майк“ каза тя. „Американец. Консултант по финансови измами. Работя с него по едно друго дело. Той знае как да разчете тези схеми. И има контакти, които не са в твоето районно.“
Ема се дръпна назад, сякаш името я уплаши.
„Американец“ прошепна тя. „Виктор има американци около себе си.“
„Този е срещу него“ каза Аделина. „Поне засега.“
„Засега“ повторих аз. „Никой не е това, което изглежда.“
„Точно затова“ каза тя. „Идвам при теб. Кажи ми къде си. И не изключвай телефона.“
Даде ми указания как да се държим, какво да казваме, как да не се издаваме. Говореше като човек, който е виждал как невинни хора се превръщат в жертви, защото са направили една грешка.
Затворих.
Дани ме гледаше.
„Ти току-що вкара адвокат и американски консултант в това“ каза той.
„Те вече са вътре“ отговорих. „Само още не го знаят.“
Ема се сви.
„Аз искам само детето си“ прошепна тя.
Погледнах я. В очите ѝ имаше отчаяние, но и нещо друго. Нещо, което се ражда, когато човек е стигнал дъното. Готовност да изгори всичко, само и само да спаси своето.
„Ще го върнем“ казах. „Но ще трябва да издържиш.“
Тя кимна. Сълзите ѝ най-накрая паднаха.
И точно тогава отвън се чу звук. Тих, кратък.
Като дръжка, която се опитва да се завърти.
Макс изръмжа. Този път не тихо.
Този път като предупреждение за края на тишината.
Глава седма
Лампата мигна. Мигна два пъти, сякаш токът се колебаеше дали да остане.
Не чаках да разбера.
Извадих служебното си оръжие. Не за да се правя на герой. А защото знаех, че когато някой те намери, вече е късно за предпазливост.
Дани бързо прибра компютъра в раницата си. Ема се дръпна в ъгъла, притиснала ръце към гърдите си, като да пази сърцето си от куршум.
Чух стъпки. Бавни. Уверени. Някой не се страхуваше да влезе.
„Полиция“ извиках. Гласът ми отекна в склада и се върна към мен като подигравка. Защото ако отсреща беше полиция, нямаше да се крие.
Стъпките спряха.
След секунда се чу друг звук. Метал по метал. Сякаш ключове.
Някой имаше ключ.
Това беше най-лошото.
„Кой си“ извиках.
Мълчание.
После вратата леко се открехна.
И в процепа се появи лице.
Петър.
Той влезе, усмихнат, сякаш е дошъл на кафе. Видя оръжието ми и вдигна ръце театрално.
„Спокойно“ каза. „Нали сме колеги.“
Аз не свалих оръжието.
„Как ме намери“ попитах.
Петър погледна към Ема, към количката, към пакетите, и усмивката му стана по-тънка.
„Ти не си добър в това да изчезваш“ каза. „А и имаш куче. Кучето оставя следи. Не само по земята. По въздуха.“
Макс изръмжа и направи крачка напред. Петър се дръпна инстинктивно.
„Не ме хапи, приятелю“ каза той. „Аз не съм врагът.“
„Не се прави“ казах. „Кой те прати“
Петър въздъхна.
„Никой не ме прати“ излъга. „Дойде сигнал. И аз… реших да проверя. Да ти помогна.“
Дани се обади, тихо, но ясно:
„Ти имаш ключ за това място. Това означава, че си идвал и преди.“
Петър се засмя.
„Винаги си бил умно момче, Дани“ каза. „Университетът ти отива.“
Дани пребледня. Той не очакваше Петър да знае името му.
Аз се втвърдих.
„Откъде знаеш“ попитах.
Петър сви рамене.
„Някои хора следят“ каза. „Някои хора се интересуват. И когато полицай започне да играе сам… става интересен.“
Ема издаде тих звук, като на човек, който се дави.
„Виктор“ прошепна тя.
Петър не отрече. Само усмивката му се разшири.
„Виж, няма нужда да го правим трудно“ каза. „Дай ми паметта. И парите. И жената. Ще се върнете към живота си. Ти към дежурствата. Тя към… към каквото ѝ е останало. Детето ще се върне. Това е сделка.“
„Това не е сделка“ казах. „Това е изнудване.“
Петър повдигна вежди.
„Наречи го както искаш“ каза. „Но истината е проста. Вие сте в задънена улица. Аз съм изходът.“
Макс изръмжа още по-силно. Зъбите му блеснаха.
Петър направи крачка назад.
„Не искам да нараня никого“ каза. „Но ако не ми дадеш това, което искат… те няма да наранят мен. Ще наранят вас.“
Той ме гледаше сериозно вече. Усмивката беше паднала. Това беше истинското му лице. Лице на човек, който е избрал страна.
„Къде е детето“ попитах. „Кажи ми. И може би ще ти помогна.“
Петър се засмя. Този път без радост.
„Ти не можеш да помогнеш“ каза. „Ти можеш само да се подчиниш.“
Направи движение към количката.
Аз натиснах спусъка.
Не към него. Към лампата над главата му.
Стъклото се пръсна. Стаята потъна в полумрак. Петър инстинктивно се дръпна и в този миг Макс се хвърли напред.
Не да хапе. Да блокира. Да спре.
Петър извика, опита да ритне кучето, но Макс беше като стена.
Аз скочих към него, сграбчих го, блъснах го в стената. Оръжието ми беше опряно в гърдите му.
„Слушай ме“ прошепнах. „Кажи ми къде е детето. Сега.“
Петър се задъха. Очите му бяха пълни със страх, но и с омраза.
„Не знам точно“ изсъска той. „Само знам, че ако го търсиш, ще го намериш там, където никой не търси. Там, където всички се страхуват.“
„Къде“ повторих.
Петър преглътна.
„В една къща“ каза. „Къща, която не съществува на документи. Къща, която се пази от хора, които не носят униформа.“
Това не беше адрес. Това беше присъда.
Чух звук отвън. Други стъпки. Повече от един човек.
Петър се усмихна, дишайки тежко.
„Вече е късно“ прошепна. „Дойдоха.“
И тогава разбрах. Петър не беше дошъл сам. Той беше ключът.
И ние току-що бяхме отключили ада.
Глава осма
„Задната врата“ прошепна Дани. Гласът му беше стегнат, но не се паникьосваше. Това ме уплаши повече, отколкото ако крещеше.
„Има ли“ попита Ема, хванала ръката ми с такава сила, че ноктите ѝ се забиха в кожата ми.
„Има“ казах.
Складът имаше втори изход, малък, предназначен за товарене. Не беше удобен, но беше шанс.
Оставих Петър притиснат към стената, завързах му ръцете с кабел, който намерих на пода. Той се смееше тихо, сякаш това беше някаква игра.
„Ще умрете“ каза той. „И ще умрете сами.“
Не отговорих.
Извадих парите обратно в количката, така както бяха. Паметта пъхнах в джоба си, вътрешен, близо до тялото, сякаш ако е близо, ще е по-защитена.
„Макс“ прошепнах. „До мен.“
Кучето беше напрегнато, но послушно.
Чух как предната врата се отваря с трясък. Гласове. Ниски, рязани.
„Тук са“ каза някой.
Ема изохка.
Дани отвори задната врата. Въздухът отвън беше студен и миришеше на бензин.
„Бързо“ казах.
Избутах количката, Ема тичаше до мен, Дани зад нас, Макс като сянка.
Излязохме в тясна алея. Нямаше много хора. Добре. Но и нямаше свидетели. Лошо.
„Къде“ издиша Дани.
„При Аделина“ казах. „Тя идва. И води Майк.“
„А ако не стигнем“ попита Ема.
„Ще стигнем“ казах, макар да не знаех.
Завихме зад ъгъла. В този момент зад нас се чу вик.
„Спри!“
Стъпки се засилиха.
Не се обърнах. Не трябваше.
Тичахме. Количката подскачаше по неравната настилка. Пакетите вътре туптяха като сърце.
Ема дишаше на пресекулки, но не изоставаше. В очите ѝ имаше нещо диво. Майка, която е готова да се бие с целия свят.
Дани държеше раницата си като щит.
„Има кола“ извика той, сочейки напред.
На края на алеята стоеше черна кола. Двигателят работеше. Вътре имаше човек.
Спрях рязко. Това не беше спасение. Това беше капан.
„Назад“ прошепнах.
Но беше късно.
Вратата на колата се отвори и от нея излезе мъж. Висок, със сива коса, подстригана късо. Не изглеждаше като мутра. Изглеждаше като човек, който би могъл да бъде преподавател или лекар. Това го правеше по-опасен.
„Ема“ каза той спокойно. „Стига глупости. Ела.“
Ема замръзна. Не, не замря. Тя се вкамени. Все едно кръвта ѝ се превърна в лед.
„Кой си“ попитах.
Мъжът ме погледна с усмивка, която не стигна до очите му.
„Казвам се Ричард“ каза. „Аз съм човекът, който може да върне детето. Или да го задържи завинаги.“
„Виктор“ изсъска Ема.
Ричард не отрече.
„Виктор не говори с хора като теб“ каза той. „Той говори с хора като мен.“
Дани прошепна:
„Това ли е американецът около Виктор“
„Възможно“ казах.
Ричард направи крачка напред.
„Дай паметта“ каза той. „И никой няма да пострада.“
„А детето“ попитах.
Ричард се усмихна още по-леко.
„Детето е добре“ каза. „За момента. Всичко зависи от вас.“
В този миг от другия край на улицата се чу звук на кола, която спира рязко. Вратите се отвориха.
Женски глас извика:
„Никой да не мърда!“
Аделина.
До нея стоеше мъж, който не приличаше на никого, когото бях срещал. Спокоен, уверен, с очи, които сякаш измерват хората като числа. Това трябваше да е Майк.
Ричард се обърна. Усмивката му не се промени, но в стойката му се появи напрежение.
„Аделина“ каза той. „Не очаквах да се намесиш.“
„Винаги се намесвам, когато отвличат деца“ каза тя. „Пусни ги.“
Майк не каза нищо. Само извади телефон и започна да снима. Не като любопитен човек, а като човек, който събира доказателства за съд.
Ричард се засмя тихо.
„Съд“ повтори той. „Тук няма съд. Тук има сила.“
Аделина направи крачка напред.
„Силата ти свършва, когато светлината падне върху теб“ каза тя.
Тези думи се забиха в мен като пирон.
Истината изгаря.
И светлината вече се приближаваше.
Глава девета
„Дай ми паметта“ повтори Ричард, но този път гласът му беше по-твърд. Вече не играеше.
Аз усещах как всяко движение може да запали стрелба. Макс стоеше до мен, неподвижен, но готов. Ема беше между паника и надежда, разкъсана като лист.
Аделина държеше погледа си върху Ричард, без да мигне.
„Ще я дадеш в замяна на детето“ каза тя. „Сега.“
Ричард наклони глава.
„Ти преговаряш като човек, който вярва в правила“ каза той. „Аз не вярвам.“
Майк най-накрая проговори. Българският му беше странен, но чист.
„Ти вярваш в сметки“ каза той. „И във факта, че всяка сметка има край.“
Ричард се обърна към Майк и се усмихна като на досадна муха.
„Кой си ти“ попита.
„Майк“ отговори той. „И аз не обичам да губя.“
Тези двама мъже се гледаха, сякаш се мерят без думи.
Аделина се наведе към мен и прошепна:
„Дай ми паметта. Не му. На мен.“
Погледнах я. В очите ѝ имаше решителност, но и напрежение. Тя знаеше повече, отколкото ми казваше.
„Защо“ прошепнах.
„Защото ако я държиш ти, ще те убият. Ако я държа аз, ще ме съдят. Аз мога да се справя със съд. Ти не можеш да се справиш с куршум.“
Стиснах зъби. Мразех колко е права.
Извадих паметта и я подадох на Аделина. Тя я прибра в малка метална кутийка, която извади от чантата си. Подготвена. Това не беше импровизация. Тя беше мислила за всичко.
Ричард го видя и лицето му най-накрая се промени.
„Не“ каза той.
Аделина вдигна ръка.
„Стига“ каза. „Или ще се отдръпнеш, или ще стане шумно. А шумът не е твой приятел.“
Ричард се засмя.
„Шумът не ме плаши“ каза той. „Но…“
Очите му се плъзнаха към Майк. После към мен. После към Ема.
„Но мога да направя така, че да ви плаши вас“ добави.
Той щракна с пръсти.
От сенките излязоха двама мъже. Без униформи. Без отличителни знаци. Движенията им бяха синхронни, като на хора, които са тренирали насилие.
Ема изохка.
„Не“ прошепна тя. „Моля…“
В този миг телефонът на Майк изписука. Той погледна екрана и очите му проблеснаха.
„Имам копие“ каза той тихо.
Аделина се обърна рязко.
„Какво“ прошепна тя.
„Преди да дойдем“ каза Майк. „Ти ми каза, че може да стане лошо. Аз направих това, което правя винаги. Когато получа данни, правя копие. И го изпращам на сигурно място.“
Ричард замръзна.
„Къде“ изръмжа той.
Майк се усмихна леко.
„Не на място, което можеш да достигнеш“ каза.
Ричард направи крачка напред, но аз вдигнах оръжието си.
„Стой“ казах.
Той се спря. За първи път видях колебание в него. Не страх. Смятане. Той смяташе риска.
„Добре“ каза най-накрая. „Ще играем по друг начин.“
Той извади телефон. Набра номер. Говори кратко. После погледна Ема.
„Искаш детето си“ каза той. „Ще го видиш. Но първо… ще върнеш парите. И ще се върнеш там, където ти кажем. Сама.“
„Не“ извиках.
Ричард ме погледна спокойно.
„Ти не решаваш“ каза. „Ако не го направи, детето няма да види утре.“
Ема се разтресе. Тя се обърна към мен, очите ѝ бяха като разкъсани.
„Аз… ще отида“ прошепна. „Ще отида. Само да го върнат.“
„Това е капан“ казах. „Те ще те убият.“
„А ако не отида, те ще убият него“ прошепна тя.
Майка срещу свят. Това не е избор. Това е нож.
Аделина стисна ръката на Ема.
„Няма да отидеш сама“ каза тя. „Ще отидем с план. И този път те няма да са единствените, които държат картите.“
Ричард се усмихна.
„План“ повтори той. „Плановете са за хора, които имат време.“
И точно тогава от далечината се чу сирена.
Не една.
Много.
Ричард се втвърди.
„Какво направи“ изръмжа към Майк.
Майк погледна спокойно.
„Аз не обичам да губя“ повтори той.
Истината изгаря.
И сирените бяха огънят, който вече идваше.
Глава десета
Сирените приближаваха. Но в този свят сирената не винаги означава спасение. Понякога означава, че идват хора, които ще замажат всичко.
Аделина ме погледна остро.
„Не се доверявай на първата униформа“ прошепна.
Това беше най-тежката присъда над системата, която съм чувал. И най-точната.
Ричард направи знак на двамата мъже до него. Те се отдръпнаха в сенките, но не си тръгнаха. Бяха готови.
„Ема“ каза Ричард. „Последен шанс. Тръгваш. Или…“
Той не довърши. Нямаше нужда.
Ема се обърна към мен, към Макс, към Дани, към Аделина.
„Аз не мога да чакам“ прошепна. „Не мога.“
И тогава Дани направи нещо, което не очаквах. Той извади от раницата си един лист. Разпечатан. С печат.
„Това е молба за незабавни действия“ каза той. „Подготвих я по пътя. Ако Аделина подпише, става официално. Ако стане официално, всеки, който опита да покрие случая, ще се забърка в престъпление. В съд. С документи.“
Аделина грабна листа, прочете го за секунди и кимна.
„Добре“ каза тя и извади химикал. Подписа бързо, без колебание.
Ричард се засмя, но смехът му беше сух.
„Хартия“ каза той. „Смешно.“
Майк повдигна телефона си.
„Не само хартия“ каза той. „И видео. И свидетели. И копия. Ти си човек на сметките. Сметни и това.“
Ричард вдигна глава към сирените.
„Тогава ще се махнем“ каза той тихо.
Направи две крачки назад към колата. Очите му не изпускаха Ема.
„Детето ти“ каза той. „Ще го видиш. Скоро. Ако си послушна.“
„Ще го видя“ прошепна Ема. „Но не заради теб. Заради него.“
В този миг сирените спряха наблизо. Чуха се врати. Гласове.
Ричард се качи в колата. Вратата се затръшна.
Колата потегли.
И аз разбрах, че той си тръгва не защото се страхува. А защото има план Б. И план В. И планове, които никога няма да разберем, докато не е късно.
Първите униформи се появиха на края на улицата. Тичаха. Викаха.
Видях кой е отпред.
Петър.
Сърцето ми се сви. Как е възможно. Бях го оставил вързан. Значи някой го е освободил. Или никога не е бил истински вързан, защото е имал хора.
Той ме видя и очите му светнаха.
„Ето го“ извика. „Тук е!“
Спря пред нас, дишайки тежко, с престорена тревога.
„Какво става“ извика той. „Сигнал за отвличане, пари, заплахи…“
Погледнах го. Видях играта му.
Аделина застана пред Ема като щит.
„Аз съм адвокат“ каза тя високо. „Искам незабавен достъп до прокурор. Искам незабавни действия по отвличане. Искам защита за свидетел.“
Петър се усмихна.
„Аделина“ каза той, сякаш я познава. „Не се тревожи. Ние ще се погрижим.“
„Вие“ повтори тя. „Именно вие ме тревожите.“
Петър се престори, че е обиден.
„Колега“ обърна се към мен. „Какво си направил. Защо си извън протокола.“
Тук беше моментът. Моментът, в който една дума може да ме направи виновен или жив.
Аз погледнах униформите зад Петър. Някои лица познавах. Някои не. И не знаех кои са чисти.
„Имаме отвличане“ казах ясно. „Имаме заплаха за дете. Имаме доказателства за схема с незаконни заеми и изнудване. И имаме лице, което е посредник. Казва се Ричард.“
Петър присви очи.
„Ричард“ повтори той, сякаш не е чувал. Но знаеше.
„И искам“ продължих, „незабавна оперативна група, без участие на хора, които са свързани с Виктор.“
Настана тишина.
Петър се засмя.
„Ти обвиняваш колеги“ каза той.
„Аз защитавам дете“ отговорих.
И тогава Макс излая. Силен, рязък лай, който накара всички да се обърнат.
Кучето беше вперило поглед в един от новодошлите.
Мъж с униформа, когото не познавах. Той замръзна. Ръката му се плъзна към колана му твърде бързо.
Макс изръмжа, както изръмжа пред количката.
И аз разбрах.
Опасността не беше само в Ричард. Опасността беше вече тук.
В униформата.
В лъжата, която се представя за ред.
Истината има цена.
И аз я плащах с всяка секунда, в която стоях срещу собствените си хора.
Глава единайсета
В следващите минути всичко се превърна в хаос, който изглеждаше подреден. Заповеди се раздаваха, но не знаех чии са. Радиостанции пращяха, но не знаех кой слуша.
Аделина извади документа, който Дани беше подготвил, и го вдигна високо.
„Това е официална молба за незабавни действия“ каза тя. „Подписана. Ако някой я игнорира, ще отговаря.“
Някои униформи се спогледаха. Някои преглътнаха. Някои се усмихнаха под нос, сякаш това е забавление.
Петър се наведе към мен.
„Ти си се вкарал в голямо блато“ прошепна. „И си дръпнал други вътре. Момчето, адвокатката, жената… кучето.“
„Ти си част от него“ отговорих тихо.
Петър се изправи и се усмихна пред всички.
„Добре“ каза високо. „Ще направим проверка. Ще заведем жената за разпит. И парите, разбира се, ще бъдат иззети. Колега, ще предадеш всичко.“
Той протегна ръка към мен.
Аз не се помръднах.
„Жената няма да бъде отведена без защитен статут“ каза Аделина. „И без присъствие на адвокат. Аз ще бъда там.“
Петър се засмя.
„Разбира се“ каза той. „Всичко по правилата.“
Точно това беше проблемът. Правилата бяха тяхното прикритие.
Майк се приближи до мен и прошепна:
„Трябва да изкараме детето оттам, преди да изчезне. Документите са важни, но детето е време.“
„Знам“ казах. „Но къде“
„Имам следа“ каза Майк. „От списъка. Има плащания към фирма, която формално е за охрана. Но адресът на обекта, който охраняват, е празен. Това е прикритие. Мога да проследя движението, ако имам достъп до още данни.“
„Още данни са в паметта“ прошепнах.
Майк поклати глава.
„Не“ каза. „Имам копие. Но трябва да го отворим на безопасно място. Не тук.“
Петър ни гледаше. Наблюдаваше ни като ловец.
Аделина направи нещо неочаквано. Тя се обърна към един от по-възрастните униформи и каза:
„Искам да говоря с началника ви. Сега. И не с Петър. Той е в конфликт на интереси.“
Петър се дръпна, сякаш е ухапан.
„Какъв конфликт“ изсъска.
„Ти знаеш“ каза тя спокойно. „Аз знам. И скоро ще знаят всички.“
В този момент по-възрастният униформен се приближи и каза:
„Госпожо, ще ви изслушаме. Но…“
Той се поколеба.
Петър се усмихна победоносно.
„Но правилата…“ прошепна той.
Аделина се наведе към ухото му и прошепна нещо, което не чух. Но видях ефекта.
Лицето на мъжа пребледня. Той се обърна рязко и каза:
„Всички назад. Тук ще се води протокол. Искам незабавен контакт с прокуратурата.“
Петър остана с усмивка, която вече беше маска.
Дани ме дръпна леко за ръкава.
„Какво му каза“ прошепна той за Аделина.
„Не знам“ отговорих.
Но знаех, че Аделина не хвърля думи напразно. Тя хвърля камъни точно там, където стъклото е най-тънко.
Ема стоеше до мен, тиха. Погледът ѝ беше празен, но в него тлееше огън.
„Ако те ме задържат“ прошепна тя, „детето ми ще умре.“
„Няма да те задържат“ казах. „Няма да им позволим.“
И тогава телефонът ми вибрира.
Съобщение от непознат номер.
Една снимка.
Дете. Същото дете. Същите големи очи.
И под снимката една дума.
„Ела.“
След нея друга.
„Сама.“
Ема видя екрана. Издаде звук, който не беше плач. Беше нещо по-страшно.
„Те ме искат“ прошепна тя.
Аз стиснах телефона. В мен се надигна ярост, която можеше да ме заслепи.
„Никой няма да отиде сам“ казах.
Но знаех, че времето ни изтича.
И че Ричард вече дърпа конците.
А ние само реагираме.
Това е най-лошото, когато се бориш с човек, който има богатство. Той купува време. Той купува хора. Той купува страх.
Но истината има цена.
И аз бях готов да платя с всичко, само и само едно дете да се прибере у дома.
Глава дванайсета
Планът се роди не като идея, а като отчаяние, подредено в стъпки.
Аделина настоя да не се губи нито минута в празни спорове. Майк отвори копието на данните на свой защитен носител. Дани, с логиката на студент по право, започна да подрежда доказателствата така, че всяко действие на корумпираните да се превърне в риск за тях самите.
Аз гледах Ема. Тя седеше в колата на Аделина, свита, с ръце върху коленете, сякаш там държи живота си да не падне.
„Ще им дадем това, което искат“ каза Аделина.
„Не“ прошепна Ема.
„Не цялото“ уточни адвокатката. „Ще им дадем примамка. И ще ги накараме да излязат на светло.“
Майк поклати глава.
„Ричард е внимателен“ каза той. „Той няма да рискува, ако не е сигурен. Трябва да мисли, че печели.“
„Тогава да мисли“ казах аз. „Нека мисли, че печели.“
Погледнах Макс. Той беше отпред, гледаше през прозореца, тих. Кучето не разбира документи, но разбира страх. И беше готов.
„Къде искат да отиде“ попита Дани.
Ема извади телефона си с треперещи пръсти. Показа съобщението. Нямаше адрес. Само указание. Да тръгне по една улица, после да завие, после да стигне до място, описано като „старата къща с празния двор“.
Празен двор. Къща. Без адрес. Без документи.
Къща, която не съществува.
„Значи там“ каза Майк. „Имам и още нещо.“
Той показа екран с данни.
„В тези записи“ каза той, „има плащания за ток към обект, който официално е изоставен. Това означава, че там има живот. Камери. Осветление. Може би отопление. Може би дете.“
Ема затвори очи и прошепна:
„Моля те.“
Не знаех на кого се моли. На мен. На Бога. На себе си.
Аделина сложи ръка на рамото ѝ.
„Ще те заведем“ каза. „Но няма да си сама. Ще им изглежда, че си сама.“
„Как“ попитах.
„Има начини“ каза тя. „Законни и… други. Ние ще сме близо. Без шум. Без сирени. Без униформи.“
„Но това е опасно“ каза Дани.
„Всичко е опасно“ отговорих. „Но детето няма време.“
Дани преглътна.
„Искам да дойда“ каза.
„Не“ казах веднага.
„Аз уча право“ настоя той. „И един ден искам да бъда човек, който не стои отстрани. Ако сега ме оставиш, после какво“
В очите му видях не инат, а морал. Той растеше. И това беше хубаво. И страшно.
„Добре“ казах. „Но ще слушаш.“
Той кимна, без да се усмихва.
Ема се изправи, пое си въздух, сякаш се подготвя за гмуркане.
„Ами ако ме вземат“ попита тя тихо.
„Тогава“ казах, „ще ги вземем обратно.“
Никой не е това, което изглежда.
Дори ние.
Дори аз, който съм се мислил за човек на реда.
Сега бях човек на войната.
И тръгвах към къща, която не съществува, за да върна дете, което официално никога не е било там.
Понякога истината изгаря.
Но понякога тя спасява.
Глава тринайсета
Къщата беше тъмна отвън. Празен двор, бурени, ограда, която изглеждаше като да падне сама. Точно както беше описано. И точно затова беше идеална.
Ема вървеше напред сама. Поне така изглеждаше. Ние бяхме в сенките, на разстояние, скрити зад коли и ъгли, без да правим шум.
Макс беше до мен. Без каишка. Тих. Обучен да не издава присъствието си, когато трябва.
Аделина стоеше малко по-назад с Майк, в кола, готова да тръгне. Дани беше до мен, със сърце, което сигурно биеше като барабан, но лице, което се опитваше да е камък.
Ема стигна до портата и почука.
Първо тихо. После по-силно.
Вратата се отвори.
На прага стоеше жена. Млада, с подредена коса и очи, които изглеждаха уморени, въпреки че се опитваха да са студени.
„Клара“ прошепна Ема.
Името беше ново за мен, но начинът, по който Ема го каза, беше като удар.
„Ти“ каза Клара. „Защо не си донесе това, което трябва“
„Донесох го“ каза Ема и вдигна количката, която буташе. Същата количка. Същите пакети. Но този път вътре нямаше истински пари. Аделина беше направила копия, достатъчно убедителни отдалеч.
Клара погледна и кимна.
„Влизай“ каза тя.
Ема влезе.
Вратата се затвори.
Светът около нас се сви до тази тъмна къща.
„Клара е…“ прошепна Дани.
„Жената на Виктор“ казах тихо. „Виждал съм я по снимки. Значи тя е вътре.“
Дани пребледня.
„Тогава това е по-голямо“ прошепна.
„Да“ казах. „Семейство. Бизнес. Тайни. Всичко в една къща.“
Минаха секунди, които ми се сториха като часове.
После чухме звук. Плач.
Не силен. Слаб. Изтощен.
Ема вътре извика:
„Тук е!“
В този миг отстрани се появи силует. Мъж. Голям. С оръжие. Охрана.
Той ни беше видял.
„Там!“ извика.
Светлина блесна. Прожектор от двора.
Паника. Стъпки. Викове.
Аз изскочих от прикритието. Макс се хвърли напред, като стрела, право към охраната. Не за да убие. За да спре.
Охраната вдигна оръжието. Аз стрелях първи. В земята. Пред краката му. Предупреждение. Но достатъчно, за да го стресне.
Макс го повали.
Дани изкрещя името ми, но аз не го чух. В ушите ми шумеше кръв.
Вратата се отвори с трясък. Клара излезе, хванала нещо в ръцете си.
Дете.
Малко тяло, увито в одеяло.
Ема се хвърли към него като към въздух.
„Мой си“ хлипаше тя. „Мой си.“
Клара държеше детето, но очите ѝ бяха празни.
„Не разбираш“ каза тя на Ема. „Аз го пазех. Аз го пазех от Виктор.“
„От Виктор ли“ изсъска Ема, гневът ѝ се смеси със сълзите. „Той го отне!“
Клара потрепери.
„Той отне и мен“ прошепна тя. „И всичко мое. Ти си мислиш, че си жертва. А аз живея като пленница в собствената си къща.“
„Тогава защо“ попитах аз, приближавайки се. „Защо участваш“
Клара ме погледна. И в очите ѝ за миг видях страх. Истински. Човешки.
„Защото ако не участвам“ каза тя, „той ще ме смачка. И ще ви смачка. Той има адвокати. Има съдии. Има хора. Има пари. Той има… всичко.“
„Всичко свършва“ каза Майк, който се появи зад мен. Гласът му беше студен. „И за Виктор свършва тази нощ.“
Клара се обърна към него.
„Ти си Майк“ каза тя тихо. „Ричард говори за теб.“
„И ти си Клара“ каза Майк. „Жената, която знае повече, отколкото признава.“
Клара затвори очи.
„Да“ прошепна. „Знам. И знам, че Ричард е тук.“
В този миг от вътрешността на къщата се чу глас.
„Браво.“
Ричард излезе на прага. Усмихнат. Спокоен. Сякаш всичко това е негов театър.
„Толкова усилия“ каза той. „За едно дете.“
Ема стисна детето до гърдите си, сякаш може да го слее с тялото си, за да не го вземат.
Аз насочих оръжието си.
„Край“ казах.
Ричард се засмя.
„Край“ повтори той. „За кого“
Той вдигна ръка. И тогава от сенките се появиха още хора.
Още оръжия.
Още тъмни лица.
И аз разбрах. Това не е един човек. Това е мрежа.
Но мрежите имат едно слабо място.
Възелът.
А възелът се казваше Виктор.
И ако го стигнем, всичко това може да се разплете.
Ако оцелеем дотогава.
Глава четиринайсета
Ричард не стреля. Той не бързаше. Това беше неговата сила. Той беше сигурен, че времето е на негова страна.
„Дайте паметта“ каза той спокойно. „И всички си тръгвате.“
„Нямаш нищо, което да искам“ отговорих.
„Грешиш“ каза той. „Имаш живот. Имаш кариера. Имаш куче. Имаш момче, което учи право и мисли, че светът е справедлив. Имаш жена, която току-що си върна детето. Всичко това може да изчезне.“
„Не“ каза Аделина и излезе напред. Тя държеше металната кутийка, в която беше паметта, но не я вдигна.
„Ти искаш това“ каза тя. „Но вече не е само в нея. Има копия. Има следи. Има документи, които вече са на път към съд.“
Ричард се усмихна.
„Съд“ повтори той. „Знаеш ли колко съдии съм виждал да се усмихват на Виктор“
Клара потрепери. Ема прегърна детето още по-силно.
Дани изведнъж каза:
„Аз знам нещо.“
Всички погледнаха към него. Той изглеждаше твърде млад за това място, твърде чист за този мрак. Но гласът му беше твърд.
„В списъка има име“ продължи той. „И срещу него има голяма сума. И дата. И думата „залог“. Това име е твоето, Ричард.“
Ричард замръзна за секунда. Само за секунда. Но аз го видях.
„Какво говориш“ каза той бавно.
„Говоря, че ти също си нечий залог“ каза Дани. „Че Виктор те държи. Че не си свободен. Че той може да те хвърли под колелата, ако нещо се обърка. А нещо вече се обърка.“
Ричард се засмя, но този път смехът му беше напрегнат.
„Ти си студент“ каза. „Не ме учи на живот.“
„Не те уча“ каза Дани. „Аз ти показвам, че не си недосегаем. Ти си само инструмент. И ако ти си инструмент, значи има майстор. И майсторът може да бъде осъден.“
Майк пристъпи напред.
„Виктор вече губи“ каза той. „Някои от сметките му са блокирани. Някои от хората му вече се страхуват. Аз говорих с хора, които не можеш да купиш. И те идват.“
Ричард присви очи.
„Лъжеш“ каза той.
„Не“ каза Майк. „Аз смятам.“
Ричард направи крачка назад, сякаш за първи път усеща земята под краката си да се рони.
Той погледна към хората си. Те се спогледаха. Колебанието се разпространява като зараза.
И тогава телефонът на Ричард звънна.
Той погледна екрана. Лицето му се промени. Усмивката изчезна.
Отговори.
„Да“ каза той.
Чу се глас, който не чухме, но видяхме ефекта му. Ричард пребледня. Преглътна.
„Разбирам“ каза той. „Ще…“
Замълча.
„Не, няма да го направя“ изрече изведнъж. И в гласа му за първи път се чу човек, не машина.
Той затвори.
Всички стояхме в тишина.
„Виктор“ прошепна Клара.
Ричард я погледна, и в очите му имаше ярост.
„Да“ каза. „Виктор. Той иска да ви убия. Всички. За да няма свидетели. За да няма истина.“
Ема изохка, детето тихо заплака.
„Но аз“ продължи Ричард, „не обичам да губя.“
Той погледна Майк.
„Ти каза, че не обичаш да губиш“ изсъска.
Майк го гледаше спокойно.
„Тогава избери“ каза Майк. „Да загубиш с Виктор. Или да оцелееш срещу него.“
Ричард стоеше като разкъсан между две страни на един нож.
После направи нещо, което никой не очакваше.
Извади оръжието си.
И го насочи не към нас.
Към един от хората си.
„Долу“ изръмжа.
Мъжът не разбра. Или не повярва. Но когато Ричард натисна спусъка и куршумът се заби в земята до крака му, всички се хвърлиха назад.
„Стига“ каза Ричард високо. „Оттегляме се. Сега. Виктор няма да ме използва като парцал.“
Той се обърна към нас.
„Детето остава“ каза. „Клара остава. Ема остава. Но ти“ погледна към мен, „ти си вече мъртъв за тях. Запомни го.“
„Запомних“ казах.
Ричард се отдръпна. Хората му се разпръснаха. Къщата пак потъна в тъмнина, но този път тъмнината не беше победа. Беше бягство.
Ема се свлече на колене, плачейки, прегърнала детето.
Клара стоеше, без да знае къде да гледа.
Аделина издиша дълбоко.
„Това е началото“ каза тя. „Не краят.“
Аз гледах към пътя, по който Ричард изчезна.
Вече не се борехме с посредник.
Вече се борехме с Виктор.
С човек, който има богатство и тайни, и семейство, и съвест, която вероятно никога не е имал.
Но за първи път тази нощ видях нещо, което ми даде сила.
Страхът се беше прехвърлил.
От нас.
Към тях.
Глава петнайсета
На сутринта всичко изглеждаше като лош сън, който не свършва, когато отвориш очи.
Ема беше в безопасно място, което Аделина намери чрез свои хора. Детето беше прегледано. Живо. Уморено. Но живо. Самият му дъх беше победа.
Дани седеше на масата с куп документи. Очите му бяха зачервени, но решителността му беше още по-силна.
„Това е… огромно“ каза той. „Не е само Виктор. Тук има още имена. Банкови служители. Съдебни изпълнители. Хора, които би трябвало да пазят закона.“
„Знам“ казах.
Майк говореше по телефона на своя странно подреден български. Даваше инструкции, сякаш мести фигури на шах.
Аделина стоеше до прозореца и гледаше навън. Тя не изглеждаше като човек, който се радва. Изглеждаше като човек, който се готви за буря.
„Съдът ще е бойно поле“ каза тя. „Виктор ще се опита да обърне всичко срещу нас. Ще каже, че ти си взел парите. Че си изнудвал. Че Ема е играла двойно. Че паметта е подхвърлена. Ще използва адвокати, които не се свенят да лъжат. Ще използва хора, които не се свенят да заплашват.“
„А ти“ попитах. „Ти готова ли си“
Аделина се обърна и ме погледна.
„Аз съм адвокат“ каза. „Моята работа е да стоя между истината и онези, които искат да я убият.“
„И моята работа беше да пазя реда“ казах.
„Сега“ каза тя тихо, „твоята работа е да пазиш хората.“
Ема влезе в стаята, държейки детето. Лицето ѝ беше изморено, но очите ѝ бяха по-живи.
„Той заспа“ прошепна. „За първи път от седмици… заспа спокойно.“
Дани преглътна. Аз почувствах как гърлото ми се стяга.
„Ема“ каза Майк, прекъсвайки разговора си. „Ти имаш още един проблем. Кредитът ти. Жилището. Виктор може да го използва срещу теб. Ако те притисне финансово, пак ще те направи заложник.“
Ема се стресна.
„Аз нямам какво да правя“ прошепна.
Майк поклати глава.
„Има“ каза. „Аделина ще поиска защитен статут и временна финансова защита. И ще започнем дело за незаконните договори, които са те принудили да подпишеш. Това може да спре изпълнението. Може да замрази натиска.“
Аделина кимна.
„Ще го направя“ каза тя. „И ще атакуваме основата. Ще покажем, че заемите, които Виктор върти, са част от престъпна схема. А когато схемата падне… пада и властта му.“
Дани вдигна глава.
„И аз“ каза. „Аз ще свидетелствам. Аз отворих данните. Аз видях списъка. Аз мога да разкажа какво има вътре. И мога да го направя така, че да е разбираемо за съдия.“
Погледнах го. Момчето, което вчера беше студент, днес говореше като човек, който е видял тъмното и не е избягал.
„Добре“ казах. „Но ще те пазя.“
Той се усмихна за пръв път.
„Знам“ каза.
И в този момент телефонът на Аделина звънна. Тя погледна екрана и лицето ѝ се втвърди.
„Виктор“ прошепна тя.
„Вдигни“ казах.
Тя вдигна на високоговорител.
Гласът беше гладък. Прекалено културен. Прекалено уверен.
„Аделина“ каза гласът. „Чувам, че си много активна напоследък.“
„Чувам, че ти отвличаш деца“ отговори тя спокойно.
Тишина. После лек смях.
„Не бъди драматична“ каза Виктор. „Децата са… инструмент. Понякога. Но ти знаеш как е.“
Ема потрепери.
Аз стиснах юмруци.
„Какво искаш“ попита Аделина.
„Искам да спрем“ каза Виктор. „Искам да се върнеш в кантората си и да забравиш. Искам полицаят да се върне към дежурствата си. Искам студентът да си вземе изпитите. Искам жената да си гледа детето и да си плаща кредита.“
„А ако не“ попита Аделина.
Виктор се засмя.
„Тогава“ каза той, „ще ви покажа колко скъп е героизмът.“
„Героизмът не е за пари“ каза Аделина.
„Всичко е за пари“ отвърна Виктор. „Дори моралът. Просто някои още не са разбрали цената си.“
Аз взех телефона от Аделина.
„Аз съм полицаят“ казах. „И ти няма да купиш цената ми.“
Виктор замълча за секунда.
„Ти“ каза той. „Ти си този с кучето.“
„Да“ казах. „И кучето ми усеща лъжата ти, както усеща смърт.“
Виктор се засмя тихо.
„Ще видим“ каза. „Скоро.“
Затвори.
Стаята остана тиха. Детето в ръцете на Ема помръдна и издаде тих звук, като да напомни, че животът е тук.
„Скоро“ повтори Дани. „Това е заплаха.“
„Да“ казах.
„И какво правим“ попита Ема.
Погледнах ги всички. Всеки от нас беше избрал страна.
„Отиваме докрай“ казах. „Вече няма връщане.“
Истината изгаря.
Но вече не ни плашеше огънят.
Плашеше ни само мисълта да се върнем в тъмното.
Глава шестнайсета
Съдебната зала не беше място. Беше сцена. И на тази сцена Виктор беше свикнал да бъде режисьор.
Аделина настоя всичко да се движи официално. Протоколи. Молби. Заповеди. Защитен статут за Ема. Временна мярка срещу натиск по кредита. Искане за изземване на документи. И най-важното, искане за разследване на незаконни заеми и изнудване.
Дани седеше до нея, с папка в ръце. В очите му имаше страх, но и гордост. Това беше неговият университет, но не този от лекциите. Това беше университетът на живота, който те изпитва без подготовка.
Аз стоях отзад, с Макс до мен. Кучето нямаше място тук по правила, но Аделина беше намерила начин. Макс беше „служебно средство за сигурност“. Понякога думите са ключ.
Ема седеше с детето в отделно помещение. Не искаше да го води в залата. Не искаше то да вижда този свят.
Виктор влезе с усмивка. Носеше костюм, който изглеждаше като изрязан от самочувствие. До него вървеше мъж, който не познавах, но по начина, по който стъпваше, разбрах, че е адвокат от онези, които превръщат лъжата в изкуство. Казваше се Харис. Американско име, изговорено с български звук.
Виктор погледна към мен и кимна, сякаш сме стари приятели.
„Как си“ каза тихо, когато мина покрай мен.
„По-добре от теб“ отвърнах.
Усмивката му не помръдна.
„Ще видим“ прошепна той.
Аделина започна. Представи фактите. Представи молбите. Представи доказателствата, без да разкрива всичко наведнъж. Тя играеше шах, а не хвърляше зарове.
После излезе Дани. Свидетел.
Той говори ясно. Разказа за паметта. За списъка. За видеото. За схемите. За това как Ема е била принудена. За това как аз съм се намесил. За това как е имало заплахи.
Харис се изправи за кръстосан разпит. Усмихваше се мило.
„Ти си студент“ каза той. „Нали“
„Да“ отговори Дани.
„Значи нямаш опит“ каза Харис. „Не знаеш как работят истинските дела. Не знаеш какво може да се подхвърли. Не знаеш какво може да се фалшифицира.“
„Знам“ каза Дани и в залата настъпи тих шепот. „Знам, защото видях. И защото данните са проверени. И защото има копия. И защото има следи, които водят към сметки и документи, които не могат да се измислят от студент.“
Харис присви очи.
„Ти си много уверен“ каза. „Сякаш някой те учи.“
Дани погледна към Аделина.
„Да“ каза. „Адвокат ме учи. И моралът ме учи.“
Виктор се засмя тихо, но този път смехът му беше напрегнат.
Харис смени тактиката. Завъртя въпросите към мен. Опита да внуши, че аз съм взел парите. Че съм действал извън протокола. Че съм укривал доказателства.
Аделина скочи.
„Възражение“ каза. „Това е манипулация. И има доказателства за заплахи към него.“
Съдията се намръщи.
Виктор изглеждаше все още уверен. Докато Майк не се изправи.
„Има още“ каза Майк.
Аделина го погледна остро, но той кимна леко. Беше време.
Майк представи финансов анализ. Показа как парите се движат. Как заемите се въртят. Как се създават съдебни дела, които да легализират грабежа. Как хора губят жилища. Как кредити се превръщат в окови. Как страхът се превръща в бизнес.
Залата замлъкна. Дори Харис се поколеба.
Виктор за първи път стисна челюстта си.
И тогава Аделина направи последния ход.
„Има видео“ каза тя. „Видео с отвлечено дете. И това дете е синът на Ема. И този факт е достатъчен за незабавно задържане по подозрение.“
Харис се изправи рязко.
„Това е недопустимо“ изсъска.
„Допустимо е“ каза Аделина. „Когато животът на дете е заложен.“
Съдията погледна към Виктор, после към Харис, после към Аделина.
„Незабавни мерки“ каза той накрая. „Разпореждам проверка. Разпореждам защита. Разпореждам действия по отвличане.“
Виктор се усмихна, но усмивката му трепереше.
Той се обърна към мен, очите му бяха студени.
„Това не е краят“ прошепна.
Аз го погледнах спокойно.
„Краят започва“ отвърнах.
Истината има цена.
И тази цена вече беше записана в протокол.
Първият път, когато тъмното започва да отстъпва, е най-опасният момент.
Защото тогава чудовищата се борят най-яростно, за да останат невидими.
Глава седемнайсета
След заседанието не се прибрахме по домовете си. Нямахме домове, докато това не приключи.
Ема беше под охрана. Истинска охрана, избрана от хора, на които Майк имаше доверие. Не униформи, които могат да бъдат купени.
Дани беше изморен, но сияеше. Не от победа. От смисъл.
„Аз… не мислех, че мога“ каза той.
„Можеш“ отговорих. „Но това беше само началото.“
Аделина седеше и преглеждаше документи, сякаш с очи може да отблъсне куршум.
„Виктор ще удари“ каза тя. „Не физически първо. Съдебно. Финансово. Ще опита да те дискредитира. Да те отстрани. Да ти вземе значката.“
„Нека опита“ казах.
Майк стоеше до прозореца и гледаше навън.
„Ричард изчезна“ каза той. „Но това е добро. Означава, че е избрал да живее. А човек, който иска да живее, може да говори.“
„Ще говори ли“ попитах.
„Ако Виктор го натисне достатъчно“ каза Майк. „Да.“
И сякаш по поръчка, телефонът на Майк иззвъня.
Той вдигна. Слуша. Лицето му се промени.
„Ричард“ каза той и включи на високоговорител.
Гласът на Ричард беше дрезгав.
„Виктор ме предаде“ каза той. „Той прати хора след мен. Иска да ме махне.“
„Казах ти“ отвърна Майк. „Всеки инструмент се чупи, когато се износи.“
„Искам сделка“ каза Ричард. „Аз ще дам всичко. Имена. Сметки. Места. Всичко. Но искам защита.“
Аделина се изправи.
„Мога да преговарям“ каза тя. „Но само ако докажеш, че информацията ти е истинска.“
„Истинска е“ изсъска Ричард. „Виктор държи списък. Не само с жертви. С хора, които му служат. И с хора, които трябва да изчезнат.“
„Къде е Виктор“ попитах.
Ричард замълча за миг.
„Той няма да е в офиса си“ каза. „Тази нощ ще бъде в едно място, което нарича „убежище“. Там държи най-важното. Документите, които не иска никой да види. И хората, които не иска никой да чуе.“
„Къде“ повторих.
Ричард даде описание. Не град. Не адрес. Описание на сграда, на вход, на охрана, на мирис на метал и студ.
„Това е същото място, което ти разпозна“ каза Майк тихо, гледайки ме.
Аз кимнах. Да. Беше.
Там, където никой не търси.
„Тръгваме“ казах.
„Не“ каза Аделина. „Официално. С заповед. Иначе ще ни смелят.“
„Нямаме време“ отвърнах. „Виктор ще унищожи доказателствата. Ще изчезне.“
Дани ме погледна.
„Ако отидеш сам, ще те убият“ каза.
„Няма да съм сам“ казах и погледнах Макс.
Кучето се изправи, сякаш разбираше.
Майк въздъхна.
„Ще дойда“ каза той. „Аз не обичам да губя.“
Аделина стисна устни, после кимна.
„Аз също“ каза. „И ако този път законът не стига навреме, ще го заведем със себе си.“
Тръгнахме към последния възел.
Към убежището.
Към мястото, където богатството се крие зад бетон.
И където истината чака, заключена.
Истината изгаря.
Но тази нощ щяхме да я отключим.
Глава осемнайсета
Входът беше точно както Ричард беше описал. Метална врата. Камера. Охрана, която не пита много, а гледа много.
Не влязохме шумно. Нямаше сирени. Нямаше колонка с „полиция“. Имаше само тишина и внимателни стъпки.
Майк имаше план. Аделина имаше документи. Аз имах значка. И Макс имаше нос.
Охраната ни спря.
„Какво искате“ попита единият, с тон, който не допуска отговор.
Аз показах значката.
„Проверка по сигнал за отвличане“ казах. „И по разследване за незаконни финансови операции.“
Охраната се усмихна кисело.
„Тук няма нищо“ каза.
Аделина извади лист.
„Има“ каза тя. „И ако не ни пуснете, ще отговаряте.“
Охраната погледна листа, после нас.
И тогава Макс изръмжа. Не силно. Но достатъчно.
Охраната се дръпна инстинктивно.
„Кучето“ изръмжа той.
„Кучето работи“ казах.
Влязохме.
Вътре беше студено. Миришеше на бетон и метал. И на страх, който е стоял дълго време затворен.
Коридор. Врати. Зад всяка врата тайна.
Майк гледаше камерите, търсеше с поглед устройства, кабели. Дани не беше с нас. Аделина настоя да остане на безопасно място и да подготви официално действие. Този път не можех да рискувам да го загубя. Той беше прекалено ценен като свидетел.
Продължихме напред.
И тогава го видях.
Виктор.
Стоеше в една голяма стая, пред маса, отрупана с папки. До него беше Харис. И още двама мъже. Един от тях носеше униформа.
Сърцето ми се сви. УНИФОРМА.
Петър.
Той се обърна към мен и се усмихна.
„Здравей“ каза.
Виктор също се обърна. Усмихна се спокойно.
„Ето го героя“ каза той. „Ти наистина си настойчив.“
„Къде е детето“ попитах.
„Детето вече е при майка си“ каза Виктор, сякаш му е все едно. „Това беше… грешка. Недоразумение. Емоции.“
„Недоразумение“ повтори Майк и в гласа му имаше лед.
Виктор погледна Майк.
„Ти си консултантът“ каза. „Чувал съм. Хората казват, че си опасен.“
„Не“ каза Майк. „Аз съм точен.“
Виктор се засмя.
„Точността е хубаво нещо“ каза. „Но не помага, когато системата е моя.“
Петър направи крачка напред.
„Колега“ каза той. „Ти си тук незаконно. Нямаш заповед. Нямаш право.“
„Имам право да защитавам деца“ отговорих.
„Децата вече са защитени“ каза Виктор. „Поне тези, които са послушни.“
Той взе една папка и я хвърли на масата.
„Това си ти“ каза. „Твоите пропуски. Твоите грешки. Всичко, което може да те унищожи. Включително това, че си държал пари. Че си укривал доказателства. Че си действал с адвокат, която има свои интереси. Че си въвлякъл студент.“
„Лъжеш“ казах.
„Не“ каза Виктор. „Аз създавам версии. И версиите ми стават истина, когато имам съдии.“
Майк направи крачка към масата.
„Ами ако вече нямаш“ попита той.
Виктор присви очи.
„Какво означава това“
„Означава“ каза Майк, „че тази стая вече не е тайна.“
Той извади телефон. Показа екран. На него имаше включено предаване на живо. Не към публика. Към хора, които трябва да видят.
Виктор пребледня.
„Как“ изръмжа.
„Аз не обичам да губя“ каза Майк. „Затова винаги имам план.“
Петър извади оръжие.
„Стига“ каза той. „Сега всичко свършва.“
Макс изръмжа и се хвърли към Петър. Не да го убие. Да му избие оръжието. Да го спре.
Петър изкрещя. Оръжието падна. Аз го ритнах настрани.
Виктор се отдръпна, очите му бяха пълни с омраза.
„Ще те убия“ прошепна той към мен.
„Не“ казах. „Ще те осъдя.“
В този момент в коридора се чу шум. Много стъпки. Викове. Команди.
Официалните сили най-накрая бяха дошли.
Аделина беше успяла. Беше донесла заповед. Беше довела хора, които не могат да бъдат купени толкова лесно.
Виктор се огледа като хищник, който изведнъж е обграден.
Харис изруга.
Петър лежеше на земята, задъхан, с Макс над него, като пазач на истината.
Вратата се отвори и влязоха униформи. Този път повече. И този път с лица, които не гледаха на Виктор като на приятел.
Виктор вдигна ръце, но усмивката му беше изчезнала.
За първи път той изглеждаше като човек, а не като власт.
И в това имаше нещо удовлетворяващо. И тъжно.
Защото толкова животи бяха минали през ръцете му, докато най-накрая някой каза „стига“.
Истината има цена.
Тази нощ я платихме.
И тази нощ тя се върна като разплата, без да използвам тази дума. Като последствие. Като справедливост. Като въздух след дълго задушаване.
Глава деветнайсета
След ареста всичко не се оправи веднага. Нищо не се оправя веднага. Но за първи път имаше посока.
Петър беше задържан. Лицето му в килията беше същото, само че без усмивка. Той ме гледаше и за първи път не знаеше какво да каже.
„Защо“ попитах го.
Той сви рамене.
„Пари“ каза. „Страх. И после… свикваш.“
„И с какво се оправдаваш“ попитах.
„Не се оправдавам“ каза той. „Само ти казвам истината. Истината е, че аз не съм най-лошият. Аз съм просто… един от многото.“
„Тогава ще бъдеш пример“ казах.
Той се засмя горчиво.
„Пример“ повтори. „Ти още вярваш.“
„Вярвам“ казах. „Защото видях дете да се прибира при майка си.“
Ема дойде по-късно. С детето на ръце. Не за да го показва, а за да го държи близо. Очите ѝ бяха уморени, но вече не бяха празни.
„Кредитът“ прошепна тя. „Какво ще стане“
Аделина беше там. Тя се усмихна леко.
„Ще го преборим“ каза. „Когато докажем принуда и престъпна схема, ще има мерки. Няма да останеш сама. Има път.“
Ема затвори очи и сълзите ѝ този път бяха различни. Не от страх. От облекчение.
Дани получи писмо от университета. Временно прекъсване, после възстановяване с уважение към участието му в дело. Имаше преподаватели, които го подкрепиха. Имаше и такива, които се страхуваха. Но той вече знаеше коя е цената на страха.
„Аз ще стана адвокат“ каза той. „Такъв като Аделина. Но без да се уморявам.“
Аделина се засмя.
„Ще се умориш“ каза. „Но ще продължиш.“
Майк се готвеше да си тръгне. Стоеше с чанта в ръка, както беше дошъл, спокоен.
„Ти свърши много“ казах.
„Аз само направих сметки“ отговори той. „Вие направихте избор.“
„Ще се върнеш ли“ попитах.
Майк се усмихна.
„Ако има нужда“ каза. „Истината е навсякъде. Просто понякога ѝ трябва преводач.“
Клара даде показания. Това беше най-изненадващото. Жената, която беше част от мрежата, се превърна в нож срещу нея.
„Аз бях пленница“ каза тя. „Искам да изляза.“
Тя също имаше свои грехове. Но и своите страхове. Съдът щеше да реши, но тя беше направила първата стъпка. И това имаше значение.
Виктор беше в ареста. Усмивката му вече не беше броня. В очите му имаше нещо като празнота. Когато човек свикне да контролира всичко, най-големият му страх е безсилието.
Той ме видя веднъж, когато минавах по коридора.
„Ти мислиш, че спечели“ каза.
„Не“ отговорих. „Аз мисля, че едно дете спечели.“
Виктор се засмя кратко.
„Децата“ прошепна той. „Винаги заради тях.“
„Да“ казах. „Винаги.“
Макс вървеше до мен. Спокоен. Вече не ръмжеше. Вече не търсеше опасност. Сякаш и той беше усетил, че нещо се е отпуснало във въздуха.
Но знаех, че опасността никога не изчезва напълно. Тя просто сменя формата си.
Истината има цена.
Но понякога, когато я платиш, получаваш нещо, което не може да се купи.
Възможността да си поемеш дъх.
Глава двайсета
Мина време. Не много, но достатъчно, за да се види разликата.
Ема беше в ново жилище, временно, но сигурно. Кредитът ѝ беше спрян, докато делата се движат. Не беше чудо. Беше работа. Документи. Упорство. Аделина и Дани бяха като машина, която не спира.
Дани се върна в университета. Учеше още по-упорито, сякаш всяка страница е обещание, че няма да позволи на този свят да остане същият.
Аделина пое още дела срещу мрежата. Някои хора се отказаха. Някои се опитаха да я купят. Някои я заплашиха. Тя не отстъпи. Понякога ми изглеждаше като човек, който не знае какво е страх. Но знаех, че знае. Просто не му позволява да командва.
Аз останах полицай. Имаше опит да ме отстранят. Да ме смачкат с „вътрешна проверка“. Но този път не бях сам. Имаше протоколи. Имаше свидетели. Имаше светлина. И когато светлината е достатъчна, тъмното не може да се преструва на ред.
Петър получи присъда. Не такава, каквато заслужаваше, но достатъчна, за да разбере, че изборите имат последствия. В очите му не видях разкаяние. Видях само човек, който е загубил удобството да лъже.
Виктор беше осъден. Не за всичко, което е направил. Светът рядко успява да обхване целия мрак в една присъда. Но беше осъден за достатъчно. За да падне. За да се разклатят други около него. За да започнат още разследвания. За да започнат още признания.
Ричард даде показания по сделка. Стана свидетел. За първи път изглеждаше като човек, който диша свободно, макар да знаеше, че свобода и вина не се изтриват лесно.
Клара получи шанс. Не опрощение. Шанс да изкупи. Започна работа с организации, които помагат на жертви на насилие и изнудване. Понякога хората, които са били част от тъмното, могат да станат най-яростните врагове на тъмното. Ако им се даде възможност да се променят.
Ема един ден дойде при мен в районното. Не със страх. С бебето на ръце. Детето вече се смееше. Този смях беше като слънце, което те кара да забравиш колко студена е била нощта.
„Исках да ти кажа“ каза тя. „Благодаря.“
„Не ми благодариш“ отговорих. „Благодариш на Макс.“
Макс, който беше до мен, вдигна уши, сякаш разбира.
Ема се усмихна през сълзи.
„На вас двамата“ каза. „И на Дани. И на Аделина. И на Майк. На всички.“
„Ти също“ казах. „Ти не се предаде.“
Ема погледна детето си.
„Не можех“ прошепна.
И тогава тя добави нещо, което запомних.
„Понякога най-тихият плач е най-силният“ каза. „Аз плаках вътре в себе си, докато бутах количката. Но сега… сега мога да дишам.“
Аз кимнах.
„И аз“ казах.
Ема си тръгна.
Останах в коридора с Макс. Същият коридор, същата рутина, същите стъпки. Но нещо беше различно.
Светът пак беше опасен. Богатството пак щеше да се опитва да купува. Тайните пак щяха да се крият. Изневяра, предателства, морални дилеми, семейни войни, съдебни дела, заеми, кредити, всичко това щеше да се случва пак и пак, защото хората са хора.
Но аз вече знаех едно.
Никой не е това, което изглежда.
И все пак, понякога, когато една немска овчарка излае на една празна количка, истината излиза от сенките.
Понякога истината изгаря.
Но понякога тя осветява пътя.
И ако вървиш по този път докрай, може да стигнеш до нещо, което си струва.
До добро утро.
До детски смях.
До край, който най-после е начало.
About the Author
