Беше ранна утрин, но в гаража на таксопарка вече кипеше работа.
Младата таксиметрова шофьорка Рита от половин час се беше навела над капака на своята „любима количка“, без да забелязва нищо наоколо. Зад гърба ѝ прозвуча мъжки баритон:
— Привет, Ритуля! Разсъмва се, а ти вече се занимаваш с колата. Какво има? Да ти помогна?
Момичето подскочи, изправи се и избърса потта от челото. Изглеждаше доста забавно: носът ѝ беше изцапан с машинно масло, а в ръцете ѝ — мръсна парцалка и гаечен ключ вместо изящен маникюр.
— Привет, Костя! Вече се справих, благодаря. Нещо запалването даваше проблеми, но смених свещите и сега пали като часовник. Само да си измия ръцете и ще пийнем кафе.
Не съм кусвала ни трошичка сутринта, чак ми се вие свят. Извади там в плика пирожките със зеле, дето ги пекох вчера вечерта, почерпи се.
Мъжът доволно потри ръце и захрупа, хвалейки угощението:
— Ох, Ритка, безценна си! Толкова са вкусни! И можеш да си поправяш колата, и пирожки печеш, и си красавица. Жалко, че съм женен. А твоят годеник е глупак, ако не те цени. Трябва да те пази и уважава.
Рита въздъхна тежко, седна наблизо, отпи от горещото ароматно кафе и отвърна:
— Да ги оставим ние тия мъже… Всичките сте еднакви. Отначало — „любов, морков“, пък после се измъквате. Нищо, ще поработя, ще посъбера пари, ще родя и сама ще си отгледам детенцето. Никой не ми трябва.
Само гледай да не кажеш на Армен, че съм бременна, защото тоя скрънза сигурно ще ме изхвърли веднага.
Не успя Рита да довърши закуската, когато радиостанцията изписука и диспечерката ѝ съобщи за поръчка. Таксиметровката стисна ръката на колегата и потегли, подсвирквайки си някаква забавна мелодийка.
Всъщност работата в такси наистина ѝ харесваше. Цял ден не ѝ е скучно, общува с клиенти, често научава разни новинки и интересни житейски истории. Но понякога имаше и неловки ситуации.
Ако само някой ѝ беше казал преди 3 месеца, че ще работи като таксиметров шофьор, самата тя нямаше да повярва. Детството на Рита мина в село. Майка ѝ почина рано, когато момичето бе едва на 5 годинки — от тежко и продължително бъбречно заболяване.
А баща си Рита никога не беше виждала. След смъртта на майка ѝ неин настойник стана дядо ѝ, Макар Иванович. Той не можеше да допусне внучката му да попадне в сиропиталище и я взе при себе си на село.
На Рита ѝ харесваше там: безкрайни пшенични поля, простор, уханно сено, прясно мляко и любимата ѝ котка Муська. Дядо Макар обожаваше внучката си и я учеше на всичко, което умееше. На косене на трева, на шофиране и поправяне на старите „Жигули“. Заедно разглобиха цялата кола. И към 16-годишна възраст Рита караше кола не по-зле от опитен мъж. Така че тя взе шофьорската книжка от първия път.
После девойката реши да се пресели в града, за да си намери перспектива — да се устрои в живота. Пък в селото, разбираше, нямаше никакви възможности. Младите се изнасяха, оставаха само възрастни хора. Дядо ѝ ѝ даде малкото спестени пари, които имаше, и я благослови. Рита нае стая и започна да работи като сервитьорка в малко кафене.
Тази работа изобщо не ѝ допадаше. По цял ден на крак, а до края на смяната гърбът ѝ падаше от умора. Но какво да се прави, трябваше да си изкарва прехраната.
В това кафене, по обед, всеки ден влизаше един посетител — млад и симпатичен. Винаги си поръчваше кафе, сандвичи и хапваше бавно. При това я гледаше настойчиво, сякаш не можеше да отлепи очи от нея. На Рита ѝ хареса този младеж, все се притесняваше, когато му носеше поръчката. Така се запознаха.
Младежът се казваше Егор. Работеше като мениджър в една малка туркомпания наблизо. Живееше с родителите си, които бяха банкови служители — обикновено семейство.
Егор правеше на Рита комплименти, флиртуваше, а един ден ѝ донесе красив букет розови маргаритки, подавайки ѝ го с думите: „Маргаритки за моята Рита. Ти си също толкова красива, колкото тези цветя. Все мисля за теб и искам да те поканя на кино. Взех два билета за премиерата. Ще дойдеш ли?“ Рита с радост се съгласи и сърцето ѝ заби по-силно. Така станаха двойка. Егор я изпращаше у дома, посрещаше я от работа, и накрая заживя при нея завинаги.
Рита беше на седмото небе от щастие, надяваше се, че скоро ще се оженят. Егор сам ѝ намекваше няколко пъти за това.
Но в един момент всичко се промени. Рита осъзна, че е бременна — направи тест и се поуплаши. Не бяха говорили с Егор за деца, а брак все още нямаше. Същата вечер тя реши да му каже и да види реакцията му. Момчето мълча дълго, мръщеше се — явно новината не го зарадва. Рита се обиди: „Какво ти става, не се ли радваш? Нашето дете е това… Трябва бързо да се оженим, докато не ми личи.“ Егор промънка: „Ми не знам… Просто е рано. Мислех, че се пазиш. Добре, ще говоря с нашите, ще им кажа…“
След този неприятен разговор годеникът изчезна. Не вдигаше телефона, не се мяркаше в кафенето. Рита се измъчи в сълзи и не разбираше нищо. Какво се бе случило? Нима Егор се уплаши? Нейна колежка ѝ подшушна: „Рита, само не плачи, но видях вчера твоя Егор в мола — вървеше ръка за ръка с някаква натруфена кукла, държаха се заедно… Като ме зърна, той се обърна на другата страна, сякаш не ме познава.“ Сърцето на Рита се сви, но не вярваше. „Не може да е така. Навярно е нещо друго. Сестра му ли е, братовчедка ли? Трябва да разбера, иначе ще се побъркам.“
Рита си взе неплатен ден и зачака Егор пред офиса му два часа. Най-накрая той излезе, но не сам, а с онази нагласена девойка. Тя отвори вратата на лъскава кола, Егор се шмугна и започнаха страстно да се целуват. Светът на Рита се преобърна. Не помнейки себе си, тя се спусна към колата, зачука по стъклото, крещейки „Подлец! Предател! Ами аз? Не те ли е срам?“ Уплашеният Егор изскочи, мъчеше се да я отблъсне, говореше тихичко: „Прости, така стана, Оксана ми е годеница, така родителите ми решиха. Аз им всичко им казах, те ми забраниха да се виждам с теб. Моля те, Рита, тръгвай си, всичко между нас приключи.“
Рита не можеше да повярва. Шляпна му звучна плесница: „Аз съм бременна от теб! Как мислиш да постъпя? Не ти ли пука?“ Той измърмори: „Не знам. Отиди в болницата, махни го… Какво толкова?“ Оксана (богаташката) се появи от колата, изгледа Рита презрително. „Какво ще ми се мотаеш? Този пич е мой. Така реших. Не си и помисляй да ни пречиш, иначе горко ти. Баща ми има връзки… Спасявай се, парцал!“
Егор и Оксана отпрашиха, засипвайки Рита с кал изпод колелата. Тя застина насред паркинга. Стори ѝ се кошмар, зловещ сън. Момичето не отиде на работа — не можеше физически да се покаже. Цяла седмица плака в квартирата, буквално виеше от болка и предателството на любимия.
Мислеше дори да си направи аборт и да приключи с това мъката. Но се страхуваше — а ако нещо се обърка и после никога да няма деца? Как да убие живо създание? Как да си прости после? В един от „черните“ дни у тях се появи съседът Костя — уж за да помоли за болкоуспокоително за детето му. Щом видя Рита в това състояние, ахна.
Той я измъкна насила от стаята и я заведе у тях. Жена му Ира се хвана за главата. Двамата я успокояваха с чай и я изслушаха подробно. На Рита ѝ трябваше да излее душата си. Костя слушаше, поклащаше глава, после попита: „Е, да, гадняр е твоят Егор. Какво ще правиш сега?“ Рита сви рамене: „В кафенето вече седмица ме няма, сигурно са ме изгонили. И без това бях на черно. Ще се връщам на село при дядо. Но срам ме е да се прибера бременна. Как ще гледам дядо в очите? Как ще живея?“
Костя се почеса: „Не, селото не е вариант. Какво там — ще доиш крави? Чуй ме, ти имаш книжка и караш кола страхотно. Ела в нашия таксопарк. Търсят се шофьори. Макар че шефът Армен следи зорко за всичко. Ама за месец-два можеш да изкараш прилично, да си спестиш пари за раждането, за детенцето и после в декрет. Само не казвай, че си бременна. Аз също ще си мълча. Ако шефът разбере, няма да те вземе.“
Рита избърса сълзите и му благодари. „Костя, направо ме спасяваш! Това е работа-мечта. От дете обожавам скорост и път. Ще се справя. Супер. Още утре ще дойда. Благодаря ви… Отивам да се стегна, че съм се докарала — цялата съм подута от плач. Ира я потупа: „Браво, Ритичка, така се прави. Не може заради някакъв подлец да проваляш живота си. Щом решиш да задържиш бебето, значи си готова за него. А ние ще помагаме, не се тревожи.“
Така Рита се озова в таксиметровата служба. Първоначално Армен ѝ нямаше доверие: „Как така ще товариш тежки багажи? Ако колата се развали в движение? Какво тогава?“ Но после видя колко уверено кара тя и как сама си оправя дребните неизправности — взе я на работа.
Девойката се вдъхнови и веднага ѝ се оправи настроението. Вече нямаше време да плаче. Цял ден зад волана ѝ минаваше неусетно. Работата ѝ харесваше, тя отиваше всеки път с радост. Коремът още не ѝ личеше, а Рита носеше широки блузи и суичъри. Така че можеше да работи почти до последно. Здравето ѝ бе добро, токсикозата малка, само понякога я болеше гърбът от много седене. Но беше за предпочитане пред носенето на таблата за кафе.
Единствено я дразнеше шефът Армен, дребнав и стиснат. Следеше всяка минута престой, ако таксито беше на празен ход или извън маршрута. Даже скрита камера в салона беше сложил. И викаше шофьорите да дава отчет дали няма „странични“ печалби.
А останалите колеги бяха ОК. Рита дори установи, че по-приятно ѝ е да работи сред мъже — без клюки, всеки се занимава със своето. С Костя бяха близки приятели: пиеха заедно чай от термос и си говореха за живота. Той ѝ помагаше със съвети, за да влезе в час.
Тази сутрин Рита имаше „тлъста“ поръчка. Трябваше да отиде доста извън града, за да вземе клиент от гостуване. Мъжът по телефона ѝ обясни, че ще даде „всякакви пари“, стига да стигне до града, така че се очертаваше добра печалба при голям пробег. Момичето бе в отлично настроение, тананикаше и отиваше към клиента. Мислеше си къде ще сложи бебешкото креватче, откъде да намери евтина количка и колко пари да спести. За подлеца Егор стараеше да не мисли, макар и понякога скритите сълзи пак да се появяваха.
Като стигна на адреса, настроението ѝ се развали. В този огромен извънградски дом се вихреше „грандиозен купон“. Клиентът вече бе пиян, ту се канеше да се качи в таксито, ту викаше, че няма да ходи никъде. Накрая, след десетина минути, собственикът на къщата отменил таксито.
Рита се разочарова: изгубени бензин и време, а пари — нула. А Армен сигурно ще я нахока. Но каква е нейната вина, че така се случи? Тя звънна на Армен, обясни ситуацията, попита какво да прави. Той изпсува и ѝ заповяда да се връща в таксопарка. Настроението ѝ стана отчайващо, а и времето се развали: заваля проливен дъжд, небето се намръщи.
Вече беше на половината път към града, когато от насрещното движение на шосето се „излюпи“ някакъв скитник — залитайки се придвижваше покрай пътя, падаше, пак ставаше. Беше целият в кал и изглеждаше ужасно, с лице, покрито със засъхнала кръв. Момичето не можа да го подмине и натисна спирачка.
Реши за себе си: ако е пиян, няма да го качва, само да провери как е. Рита нахлузи качулка и излезе под дъжда. Приближи се до него и се вгледа:
— Ей, зле ли ви е? Имате ли нужда от помощ? Накъде вървите? Ако сте към града, мога да ви закарам.
Той я погледна с мътни очи, устните му бяха пресъхнали, едва прошепна:
— Помогнете…
И веднага изгуби съзнание, просвайки се на банкета. Но от него не се усещаше мирис на алкохол, това беше ясно. Рита заудря нежно по бузите му:
— Събудете се, моля! Не мога сама да ви занеса до колата! Хайде, горе-долу, внимателно…
Едва успя да го настани на седалката и тръгна към болницата. По пътя се опитваше да го попита кой е, откъде е, но той само изстена, че се казва Иля, и повече нищо — само страдаше. Рита предаде „пътника“ на лекарите, проследи да му сложат превръзки и дори плати за процедурите, защото той нямаше документи и осигуровка.
На сбогуване каза:
— Направих каквото можах, оздравявайте, всичко добро.
Сетне Рита потегли към таксопарка, осъзнавайки, че силно е закъсняла и че Армен ще се ядоса. Съвсем бе забравила за скритата камера в салона. Не ѝ беше до това…
Но шефът ѝ е наблюдавал от кабинета си всичко. И беснееше. Щом пристигна, ѝ скрои грандиозен скандал:
— Ах ти, такава! Как смееш? Да оставиш клиента, да прахосаш горивото ми, а после да возиш някакви клошари с часове? Аз заради теб загубих пари!
Рита беше на ръба да заплаче, обясняваше:
— Защо говорите така? Какво лошо направих? Клиентът беше пиян, сам си отказа. А този беден човек го намерих на пътя, не можех да го оставя да умре!
Ядосаният Армен изкрещя още по-гръмко:
— Тогава си плащай от собствения си джоб за „спасението“! Ще ти удържа бензина от заплатата и без премия ще останеш, за да не го правят и другите! Бързо се връщай на работа! Много се отпуснахте!
И не забравяй да почистиш колата — пълна е с кал! Как ще се качват „свестни“ хора в нея сега?
Рита търкаше колата яростно и си мислеше с горчивина: „Ето ти на, прави добро. И аз останах без пари, какъв гадняр е този Армен, без капчица човечност!“
Тя доработи смяната едвам-едвам, вечерта се прибра уморена и разстроена, и след душа заспа като труп. А на следващата сутрин я събуди звънецът на вратата. После чук и някакви гласове. Полузаспала, тя се замъкна да види кой е, чудейки се: „Кой пък ще е толкова рано? Сама живея, нали?“
Онази направо застина, когато пред нея се появиха трима мъже в луксозни костюми. Двама бяха охранители, а един — дебел, неприятен, възрастен тип, явно „господарят“. Той влезе, без да чака покана:
— Добро утро. Вие сте Маргарита, нали? Вчера спасихте моя син, качихте го на пътя и го закарахте в болница. Много ви благодаря, че не му дадохте да загине. Дойдох лично да ви се отблагодаря…
Мъжът остави на шкафа плътен плик. Рита замаха с ръце: „Но защо? Няма нужда. Просто ми дожаля за него — беше жестоко пребит, целият в кръв и мръсотия… Какво се е случило? Защо беше там, в гората?“ Изглежда, бизнесменът не очакваше този въпрос, но отвърна:
— Ами, неприятна история. Сина ми го отвлякоха едни бандити, държаха го в горска хижа. Но той по чудо избяга и тръгна към дома. Кажете, не ви ли разказа нещо по пътя?
Рита поклати глава: „Нищо не ми каза, лошо му беше, само стенеше и каза, че се казва Иля… Това е всичко.“
Мъжът се изсмя: „А, колко добре. Най-добрата новина. Е, добре. Вече тръгваме. А тези пари вземете — знам, че шефът ви се е карал, така че ги смятайте за компенсация. Довиждане.“
Тримата си тръгнаха. Рита отиде до прозореца и ахна: пред нейното общежитие имаше цял кортеж черни джипове. Тя видя поне пет. „Еха!“ Момичето разгледа банкнотите — голяма сума, истинско състояние по нейните стандарти. Не ѝ изглеждаха като проста благодарност.
Тя се замисли. Сънят ѝ се разсъни веднага. „Не, тук нещо не е наред. Първо, този лъскав Чичко изобщо не прилича на баща. Нямаше и капка тревога или тъга за сина му. Погледът му беше студен и пресметлив. Второ, защо така разпитваше дали „синът“ не ѝ е казал нещо? Значи има какво да крият. Трето, как така този господин тъй бързо научи всичко за мен? И защо чак тук дойде с ескорт? Тези пари не са ‘благодарност’, а ‘плащане за мълчание’… Не, ще отида пак в болницата да видя Иля. Все пак да разбера от него самия какво е станало. Така или иначе днес съм почивка.“
Рита грабна няколко лакомства по пътя и се запъти към травматологията, където бе оставила Иля. Но не я пуснаха да го види. Тя онемя: „Защо да не мога да го посетя? Няма да се бавя, само да питам как е… Моля ви!“ Пристигна самият главен лекар и строго каза:
— Съжалявам, не можем да ви пуснем при Иля Митрофанов. Неочаквано е изпаднал в кома, сега е в реанимацията, а там не пускаме никого. Не ви е работа там. Извинете.
Рита беше шокирана: „Как така? Вчера си беше зле, но ходеше на крака. Сега — в кома? Какво му стана?“ Лекарят нервно отряза: „Защо да ви обяснявам? Коя сте вие за него? При него дежури бащата, той знае. Когато състоянието се подобри, ще ви кажем. Засега е много тежко. Нямам време да обсъждам.“
Рита излезе отчаяна. Тогава я настигна една сестра и я дръпна в едно складово помещение: „Извинете, вие сте годеницата на Иля, нали? Аз веднага предположих… Вижте, работата изобщо не е така, както главният ви каза. Той не е изпаднал в кома. Дават му някакви силни лекарства. Защо, не е ясно. Но чух, че този ‘богаташ’, дето твърди, че му е баща, е подкупил главния лекар да направят така, че Иля никога да не излезе от болницата… Завинаги. Вчера сама му правих превръзките — нямаше никакви сериозни наранявания. Нашият главен е заклет комарджия, има дългове, чул… Много е страшно. Съжалявам за момчето. Моля ви, не ме издавайте, че ви го разказах. Иначе ще ме уволнят или ще ме ликвидират. Трябва да вървя.“
Рита беше потресена, не знаеше какво да прави. Как да помогне на Иля? В себе си се упрекваше: „Отново се замесих в история, а ми стигат собствените проблеми. Но такъв ми е характерът…“
Цяла нощ не мигна от терзания: „Какво да правя? Момчето е мое връстниче, защо трябва да умре? Несправедливо! Първата ѝ мисъл беше полиция, ала като се сети за ‘връзките’ на този богаташ, вероятно и там има свои хора. И какво ще покаже като доказателство? Няма. Какво да прави? А на кого да сподели — няма. Тогава се сети за онази сестра Лена и реши пак да се видят — извика я в едно кафене. Лена, леко смутена, дойде, не разбирайки с какво може да помогне.
Рита заговори първа: „Извини ме, че пак те безпокоя, но нямам друг човек, на когото да вярвам. Не мога да разкажа тази история на друг, няма да повярват. Моля те, помогни ми да спасим Иля. Искам да го измъкна от болницата. Аз имам кола, мога да го карам, но… как да го изведа, като е в кома?“
Лена се замисли: „Добре… След два дни ми е нощна смяна. Мога да не му поставям инжекцията и системата. Тогава пациентът ще се свести за денонощие. Ти докарай колата задния вход — при пералнята. Няма камери там. Ще ти дам бяла престилка, калпак и маска — като лекар. И бадж, че си дежурен доктор. Ще опитаме да го измъкнем сами двете. Не смея да включвам никой друг — не вярвам на никого сто процента. А какво ще кажа, когато видят, че е изчезнал болният? Мен сигурно ще ме уволнят. Но, знаеш ли, нека да е така. Няма да тровя човек, нали съм давала Хипократова клетва… А ти къде ще го откараш?“
Рита въздъхна: „На квартирата си. Другаде няма. Като се събуди, той ще разкаже кой го похити и защо, и ще подадем сигнал в прокуратурата. Прекалено странна история. „Чудесно, ще го направим“, каза Лена.
Следващите 3 дни Рита работеше в несвяст. Трепереше, беше ѝ страшно. „Ами ако не стане? Ами ако Иля остане в кома? Но няма връщане назад.“ Накрая дойде вечерта. Рита специално се забави след последния курс, изключи камерата и закара таксито зад болницата. Преоблече се като медицински персонал, прекръсти се и влезе към реанимацията. Лена я чакаше, заедно те качиха Иля на една носилка и го бутнаха към изхода. Колелата трополяха по коридора, Рита беше цялата потънала в страх, молеше се никой да не се появи. Иля Лена беше завила с чаршаф през глава. За щастие никой не ги засече. Късно беше, пациентите спяха, дежурният лекар подремваше.
След като настаниха Иля на задната седалка, Лена се втурна обратно, прошепвайки: „Дръж се, Рита, дано всичко стане! В плика сложих лекарства и бележка с инструкции. Давай, бягай! А аз ще се правя на ни чула, ни видяла…“
Рита караше като луда, сърцето ѝ биеше до пръсване. Чувстваше се като престъпник, все поглеждаше да не я следят. Достигна квартирата, обади се на Костя: „Моля, излез… Помогни ми! Извинявай за късния час…“
Човекът се шашна, когато видя в колата припаднал мъж. Рита само рече: „Помогни, не питай! Трябва да го качим в стаята ми. Ще ти обясня после.“ Костя без приказки ѝ помогна да го внесат и положат на дивана. После каза: „Рита, пак ли се забърка в нещо? Кола от таксопарка си взела? Армен ще те уволни! Да не са те видели?“, а тя: „Изключих камерата, никой не ме видя. Нали няма да кажеш? Не правя зло, а напротив, спасявам този човек. Вярваш ли ми?“ Костя махна с ръка: „Вярвам ти, че си добра душа, но не ме бъркай в това. Имам семейство, две деца. Млъквам. И толкоз. Извинявай… Отивам си.“
Рита върна колата, смятайки, че охраната няма да я издаде — те я харесваха. Но цялата трепереше и се боеше. Толкова събития, а беше бременна… Върна се, погледна дали Иля диша, и заспа до него напълно изтощена. Плачеше тихо: „Какво направих? Костя е прав, много е опасно. Ако онзи милионер ме открие, какво ще стане? Кой ще ме защити? Но поне спасих човека. Това е някаква утеха…“
След денонощие Иля бавно дойде на себе си. Оглеждаше стаята и питаше: „Къде съм? Защо не съм в болницата? О, вие сте момичето-таксистка, която ме намери на пътя… Дори не ви благодарих…“ Рита се усмихна криво: „Сега ще ти разкажа нещо, и ще ми благодариш пак. Макар, че доста рискувам…“ Тя му обясни подробно за неговия „баща“, за шпионирането, за себе си, за своята бременност… Иля слушаше внимателно и чак тогава заговори:
„Той изобщо не ми е баща. За да разбереш, да започна отначало. Семейството ми беше много заможно. Баща ми Сергей Митрофанов имаше верига хотели, майка ми Татяна бе известен юрист. Когато бях на 3 годинки, татко получи заплахи, че ако не отстъпи бизнеса си, ще го убият. Той написа завещание, че всичко остава за мен, щом навърша 23. И мисля, че именно заради това сега се случва всичко, защото след седмица правя 23.
Баща ми много вярваше на съдружника си Фьодор Иванович Круглов. Бяха близки. Но сетне конкурентите застреляха татко ми в колата му. Мама не издържа от скръб и си отиде скоро след него… Така на 3 годинки останах сирак, а ме взе именно Фьодор Иванович. Той не ме биеше, не ме обиждаше, но и не ме обичаше. Изпрати ме да уча в Англия, скъпо училище. Така не му бях „пред очите“.
Когато навърших 22, се върнах тук. Исках да развивам мой бизнес, но отчимът не искаше. Узнах случайно за завещанието от бившата си детегледачка. А като му казах, започнаха заплахи… Сетне ме похитиха някакви типове, държаха ме в горска къщурка. Искаха да се откажа от правото си, но аз избягах, като надвих охранителя, и тичах в гората. Там се спотаих, а после тръгнах към пътя, където ме намери ти.
Сега, Рита, ми е ясно: отчимът е зад всичко. Иска да вземе бизнеса и да ме заличи.
Рита възкликна: „Тогава веднага на полиция, прокуратура — той няма да се спре, докато не те ликвидира!“ — „Разбира се… Ама защо досега не ме е убил, щом така и така съм му пречел?“ — „Вероятно досега не е знаел за завещанието, чак сега е научил. И е решил да действа. Видях му погледа, беше студен и зъл.“
Рита качи Иля в колата и отидоха в прокуратурата. Той разказа за похищението, после и в полицията. Разследването започна. Постепенно се разкри ужасяваща истина: Фьодор Иванович не само организирал отвличането, но и имал пръст в убийството на бащата, фактически унищожил цялата фамилия Митрофанови.
Иля беше потресен, поиска да се срещне с отчима и да го погледне в очите, да попита „Защо?!“. Мислеше, че той ще съжали и ще се разкае, понеже го чакал доживотен затвор. Но негодникът се държа нагло:
„Гледай, Илюшко, само загубих време, трябваше да те довърша там… Мекушав излязох… Ти ли се радваш сега? Аз имам връзки, няма да остана зад решетките. Просто изпуснах момента да те убия…“
Иля крещеше: „Не смей да наричаш това „мекушавост“! Ти ме лъжеше от дете! Уби татко ми, от стрес мама почина… Унищожил си живота ми! Защо не го стори по-рано? Защо си ме издържал толкова време?“ Отчимът изсумтя: „Не знаех, че има завещание. Ако бях знаел, още тогава… Но бях в ролята на „благодетел“, за да си пазя имиджа. Когато ти тръгна да ровиш за наследството, се наложи да действам. Но проклетата таксистка провали плана!“
В съда го осъдиха сурово, убийството и похищението се доказаха. Той крещя, че мрази Рита, която му провалила „бъдещето“… Иля пое управлението на фирмата, отдаде се на работа. Той и Рита често се виждаха и общуваха. Иля тайно се влюби в нея, не беше виждал такава истинска, весела, със смешни лунички… Но не смееше да ѝ признае. Тя бе бременна от друг, очакваше бебе, а той се боеше да не я обиди.
Затова Иля просто се грижеше за нея: ѝ помогна да се изнесе от тесния квартал, нае ѝ хубава квартира. Поръча ѝ да спре да кара такси, защото коремът вече личеше, а Армен и без друго щеше да я уволни, без да ѝ плати нищо. Иля ѝ помагаше финансово, не ѝ даваше да се притеснява. На Рита ѝ беше неловко, но беше трогната: „Никой така не се е грижил за мен. Благодаря ти… Жалко, че трябваше да напусна таксито, много го харесвах. Сега скучая. Но като родя, ще ми е весело…“ Иля ѝ отвръщаше нежно: „Ритуля, това е най-малкото, което мога да направя. Ти ми стана най-близкият човек, след като ме спаси два пъти. Нали ще ми позволиш да дойда за теб в родилния дом? Ще стана кръстник?“
Тя се просълзяваше: „Разбира се, кой друг? Знаеш ли, Илюша, така ми е хубаво с теб, спокойно ми е, както с никого. Ех, защо не се срещнахме по-рано…“
И тя всъщност също го обичаше, но я беше срам — „Защо да го товаря с чуждо дете?… Ама защо тогава се грижи толкова всеотдайно? Сигурно само от благодарност?…“ Тормозеше се от подобни въпроси. Не смееше да говори с никого.
Един ден, като излизаше от женската консултация, срещна Лена, същата медсестра. Прегърнаха се радостно и решиха да обядват заедно. Лена се умиляваше: „Риточка, бременността ти отива, направо сияеш. Разкажи, как свърши детективската ви история? Аз пък едва не ме уволниха, писах обяснения, без премия останах. Но си струваше. Видя ли физиономията на шефа, когато на сутринта откри, че „платеният пациент“ е изчезнал? Той полудя… Но когато започна разследването, и него изгониха. Той имаше доста тъмни далавери. Накрая си получи заслуженото. А мен ме повишиха за старша сестра. Така че ти благодаря.“
Рита се усмихна: „Радвам се за теб! Исках отдавна да ти се отблагодаря. И още нещо имам на душата. Бременна съм, а влюбена съм в Иля… Той само ме обгрижва, а аз какво да правя? Да се преструвам ли, че сме само приятели?“ Лена се засмя: „Действай, момиче, не се измъчвай. Ако те обича, ще предложи брак, дете няма да му е пречка. А ако не — ти все едно си щастлива, ще си имаш бебчо… Аз направих грешка млада, когато се скарах с годеника си и в пристъп на гняв направих аборт… После много съжалих. А ти — не повтаряй моята грешка, гледай напред.“
И така, двечките си говореха. Вече беше в средата на бременността. Една нощ на Рита ѝ започнаха контракциите. Тя се уплаши, позвъни на Лена:
— Лено, извинявай, но сякаш започва… Коремът ме стяга. Боли, после пуска, пак боли. Помощ!
Подругата спокойно: „ОК, викам линейка, ти се облечи, вземи документи и дишай. Спокойно, всичко ще е наред. Днес на смяна е Светлана Петровна — прекрасна акушерка, а и аз ще дойда. Само не се паникьосвай.“
Лена незабавно звънна на Иля: „Ставай, Ромео, твоето момиче ражда! Къде си?“ Той беше на крак за секунди: „Идвам веднага! Къде?“
След четвърт час всички се озоваха в квартирата на Рита — линейка, Лена и Иля. Момичето се успокои, че не е сама. Така вече не ѝ беше толкова страшно. В родилната зала Лена и Иля чакаха отвън. Той не намираше място, обикаляше коридора. „Лена, кажи ми, всичко ли е наред? Вече мина цяло столетие, а тя не е родила…“ Лена: „Боже, вие, мъжете… Първи родилни мъки са, може да се проточи. Спокойно, предполагам до 2 часа ще е. Кажи, харесва ли ти? Обичаш ли я?“ Иля се смути: „Много. Дори… страшно… Но се боя да ѝ призная. Тя има бебе от друг, не искам да я нараня. Не спя, не ям…“ Лена се разхили: „Ясно. Тя също те обича. И се страхува. Направи първата крачка! Ние жените сме романтични, чакаме от мъжа действие. Не се бави.“
Най-накрая излезе една сестра: „Е, татко (?), честито. Момченце 4,300 кг, голямо бебе. Майката много се измъчи, но без усложнения мина. Сега си ходете, ще я видите утре.“ Иля направо подскочи от щастие. „Благодаря! Уау, момче! Лена, чуваш ли? Момче!“ Тя се засмя: „Е, нали казах, ще е супер. Отивай, наспи се, късметлия! Аз като медик ще се опитам да надникна при нея.“
В родилната Рита се усмихваше изморено, допряла до себе си сина си, който вече търсеше гърдата ѝ. Всички тези часове болка си бяха стрували. В съзнанието ѝ изплува името „Руслан“. Така се казва малкият. Какво от това кой е баща? Тя го обича, нейна плът и кръв.
След малко отвори вратата Лена, целуна Рита: „Браво, Риточка, роди момък! Гледай го какъв е сериозен. Не се усмихва, ами си мръщи. Ти как си, приятелко? Жива ли си?“ Рита се разсмя: „Честно, беше тежко. Лекарите се бояха, че няма да успея сама, но в крайна сметка с Руслан се справихме. И Иля, къде е? Вкъщи ли?“ — Лена: „Едвам го изгонихме. Върти се като луд, тебе много те обича, грохна от вълнение.“ — Рита се зарадва, сърцето ѝ подскочи: „Може би и той ме обича…“
На изписването Иля се бе подготвил — дойде с бял лимузин, в луксозен костюм, с голям букет цветя. Лена от сутринта беше с Рита, накъдри ѝ косата, каза: „Приличаш на принцеса!“ Рита само клатеше глава: „Та какво, да не е сватба…“ Лена се смееше: „Ще видиш.“
Щом Рита се появи пред болницата, Иля веднага взе бебето, подаде ѝ някаква красива кутийка. „Честито, Ритичка. Появи се твоят син, но аз искам да ти сложа това пръстенче на ръката като знак, че… те обичам и желая да се омъжиш за мен. Нека Руслан стане и мой син. Приемаш ли?“ Сестрите запляскаха, някой гръмна шампанско, всички се разчувстваха, дори възрастният портиер спря метлата да гледа с възхита.
Рита не се сдържа, разрида се от радост: „Съгласна съм! И аз те обичам страшно, стига сме се престрували!“ Лена заподскача и викна „Горчиво!“, пресуши на екс чашата си с шампанско, ликувайки, че най-после тези двама влюбени се събраха. Може би малко им завидя в душата: „Ах, да срещна и аз своя принц…“
Иля и Рита заминаха да празнуват раждането на Руслан. Тя се нанесе да живее в неговия имот, скромно се подписаха пред закона, Иля осинови бебето, даде му своето фамилно име. Не беше лесно, имаше известно „напасване“ — двамата бяха различни, караха се, но бързо се сдобряваха край люлката на сина им. Гледаха го как спи, милваха малките му пръстчета и си казваха: „Колко сме глупави да спорим, хайде на разходка, да похапнем сладолед. Мир?“
Изминаха три години. Семейство Митрофанови живееше задружно, малкият Руслан тръгна на детска градина. Иля подари на Рита нова кола, сбъдвайки ѝ мечтата, и тя от време на време караше за удоволствие. За тези години и двамата разбраха, че семейството е труд и компромиси, но ставаш много по-щастлив.
Беше февруари, студ и виелици, Руслан боледуваше от настинки в яслата. Иля предложи: „Хайде да отидем на топло море. Ще е полезно за дребосъка, и ние ще отморим…“ Рита се възторгна: „Да, прекрасно! Никога не съм излизала от страната, умирам от желание. Ти си най-добрият! Сине, отиваме на море, радваш ли се?“ Момчето плясна с ръчички и веднага започнаха да събират куфари.
Отидоха в туристическа агенция за оферти. На рецепцията ги посрещнаха любезно: „Вашият консултант ще е Егор.“ Иля и Рита седнаха, тя държеше Руслан в скута. Приближи се мениджърът… тя автоматично поздрави, после вдигна поглед — това беше нейният бивш… Но Рита се престори, че не го познава, и учтиво, но студено каза: „Добър ден, ние сме семейство, търсим пакет за почивка край морето. Какво ни препоръчвате?“
Егор стоеше като вцепенен. Започна да мънка и се обърка. Мислеше „Това Рита ли е, която зарязах? Как е станала такава красавица? Този господин явно е богат. А детето… прилича ли на мен?…“ Иля му рече рязко: „Мъже, нещо чуваш ли ни? Обяснявам ти вече половин час къде искаме да отидем, а ти се моташ. Май по-добре да отидем в друга агенция, това не става…“ Егор сякаш не го чу, само изстена: „Рита, ти не ме ли позна? Аз съм Егор. Това дете мое ли е? Как се казва?…“
Иля възрази твърдо: „Това е моят син, Митрофанов Руслан Илич. Други въпроси?“ — „Да вървим, Рита, тук губим времето си, явно не са компетентни.“ Тя с равнодушна физиономия му отвърна: „Да, любимия, този господин просто се е объркал.“ И двамата тръгнаха. Егор едва не получи пристъп, като видя как се отдалечават. Мениджърът му се скара, че губи клиенти. А Егор цял ден беше в шок, разбрал, че загубил Рита завинаги, че детето може да е негово, но момченцето си има баща и тя изглежда абсолютно щастлива… Той самият беше още само чиновник, живееше при родителите, пиене и футбол — това му остана…
Иля и Рита взеха почивка край морето, наслука си прекараха чудесно, върнаха се още по-щастливи. След месец ги очакваше още една новина: Рита отново беше бременна. Иля ѝ се радваше като дете, целуваше я, въртеше я из стаята. Тя си мислеше: „Кой би предположил, че ще кача от пътя един клошар и ще родя детето му… а сега съм най-щастливата на света!“
Рита уреди и личния живот на Лена, като я запозна с Артьом, колега и съдружник на Иля. Двамата запалиха силен романс, скоро и Лена забременя. Така двамата приятели (Иля и Артьом) и двете приятелки (Рита и Лена) често се събираха, правеха пикници, играеха волейбол, готвеха шашлици. Беше радостна атмосфера.
Да бъдеш обичан е по-ценно от всяко богатство. Да бъдеш обичан означава да си щастлив. Всички го знаем, но не всеки има този късмет. А нашите герои го извоюваха.
About the Author
