Лидия Семьоновна стоеше до прозореца, загледана в поройния дъжд, придружен от пронизващи светкавици и грохот на гръмотевици.
Тя беше впечатлена от бурното небе — сякаш природната стихия отмиваше сивотата от душата ѝ. Далечни спомени изплуваха в главата ѝ: някога, преди много години, при подобен проливен дъжд се бе срещнала за пръв път с бъдещия си съпруг. Тогава двамата се смееха, газеха боси в локвите и не се плашеха от бурята… Сега мъжът ѝ отдавна не беше между живите. Беше си отишъл по-рано от нея, а тя остана сама в онзи дом, пълен със спомени.
Дъждът ѝ носеше не само тъга, но и едно особено спокойствие — сякаш чукане на сърцето отдавна отшумяла любов. В този миг Лидия Семьоновна тайничко се усмихваше, докато за гърба ѝ стояха децата ѝ и брат ѝ, които явно не бяха дошли да се наслаждават на гръмотевичната буря.
— Мамо, сега не е време да се прехласваш по гръмотевиците… — смъмри я Роман, нейният син. — Имаме да говорим по един много сериозен въпрос. Не можем да мислим за дъжда!
— А, какво толкова? — усмихна се Лидия, без да се обръща от прозореца. — Не може ли просто да се порадвам на природата?
Дъщеря ѝ Лера също се намеси:
— Мамо, Рома е прав. Днес си някак странна — ту валежите те радват, ту спомени за татко те налягат… Ние сме дошли за нещо по-важно.
— Така ли? — престори се тя на изненадана. — Аз помислих, че най-накрая сте си спомнили за мен и искате да ме посетите. Даже купих торта, да пием заедно чай. Не помня откога не сме сядали заедно на маса.
Тя, разбира се, прекрасно осъзнаваше защо са тук близките ѝ. Защото преди време, съвсем неочаквано, ѝ се бе паднало голямо наследство от биологичния ѝ баща, за когото дори не знаеше много. Оказа се, че този мъж, разделил се с майка ѝ при самото ѝ раждане, никога не се оженил повторно, направил успешен бизнес и накрая оставил цялото си състояние на… дъщеря си — Лидия Семьоновна. И ето че сега нейният брат, неин син и дъщеря (т.е. племенникът, а също и собствените ѝ деца) се надпреварваха да обясняват защо трябва тя да „сподели“ полученото.
Три часа се опитваха да я убедят колко е „логично“ и „справедливо“ да им даде голяма част от тези пари. Но Лидия кротко отговаряше:
— Не, деца. Нищо няма да деля. Няма да ви дам.
— Защо, мамо? — възмути се Лера. — Ние не сме ти чужди хора. Как няма да ни дадеш нищо? Не те ли е срам? Няма ли съвестта да те измъчва?
— След кое да ме е срам? — вдигна вежди Лидия Семьоновна. — Не съм ви излъгала, не съм ви ограбила. От какво да се срамувам?
— Но нали сме ти най-близката роднина! — извика Лера. — А ако откажеш, как ще живееш с мисълта, че не споделяш с нас?
Лидия само въздъхна:
— Дотук разбирам, че сте смятали досега себе си за щастливи хора, на които нищо не им липсва. Какво се промени, та сега внезапно ви трябват купища пари?
Брат ѝ Павел пръв се обади и заговори за ремонта на вилата, колата, „сметките растат“… Лидия обаче му припомни:
— Говориш за онази вила, която ни завещаха нашите родители и ти оформи само на свое име? Тази, на която не съм стъпвала от години, защото жена ти тогава ме изгони оттам?
Той смънка, че вече е разведен, че „она била виновна“. Тя, без да показва излишни емоции, му каза:
— Добре, ще ти дам малко пари само за основния ремонт на вилата. Но за всичко останало — забрави. Можеш да си продадеш тристайния апартамент, нали ти го оформих, когато се разведохте… Купи си по-малка квартира в столицата и заживей там, ако това е мечтата ти.
Павел млъкна, осъзнал, че тази „битка“ очевидно е загубена.
Лера също започна да говори, че мъжът ѝ печели добре, но тя „има нужди“, „детето расте“, „инстинктът на майката“ бил такъв, че Лидия трябвало да се погрижи за своята дъщеря.
— Хм, какъв майчински инстинкт? — засмя се Лидия Семьоновна. — Не усещам подобен, който да ми казва да раздавам на всички парите, паднали от небето.
Лера се възмути:
— Но ти си ми майка, длъжна си да дадеш!
Лидия само се усмихна и поклати глава:
— Не, не съм „длъжна“.
Синът ѝ Роман опита по-лукав подход. Каза, че няма проблеми, но му трябват пари назаем за едно „интересно начинание“, обещава да ѝ ги върне веднага щом то потръгне. Тя отказа и на него:
— Вярвам ти, че си сериозен, но пак няма да ти дам.
Той се възмути, а тя усети как болка я присвива отвътре. Спомни си как някога, след смъртта на мъжа си, беше продала собствения си тристаен апартамент в центъра, за да помогне на децата си да си купят мечтано жилище. Тя се пренесе в комунална квартира, но нито Лера, нито Роман се замислиха как майка им ще дели обща кухня с непознати хора. И сега, след толкова време, пак я зоват само когато се появяват големи пари.
В един момент тя каза:
— Знаете ли, и аз имам своите „защо“. Защо живея в комуналка? Защо на вилата на брат ми не съм стъпвала от години? Защо толкова време никой от вас не ме е канил на гости? Вие твърдите, че съм „много нужна“, а нито веднъж не сте проявили грижа.
Децата ѝ и брат ѝ замълчаха. Лидия Семьоновна заключи с равен глас:
— Щом не можете да ми дадете отговори, и аз не мога да ви дам пари. Когато сте готови да говорим открито, пак ще обсъдим наследството.
После се усмихна:
— Между другото, винаги съм мечтала да пътувам. Може да отскоча до Париж, да се разходя по Монмартър, да се любувам на Сена…
Навън светкавица озари стаята и гръмотевица раздра тишината. Роднините ѝ я изгледаха с недоумение и постепенно започнаха да се разотиват, без да получат нищо.
Но Лидия Семьоновна не се чувстваше победоносно. Вярваше, че някой ден може би ще помогне на близките си — но не и преди да разберат стойността на нейната жертва и да осъзнаят, че истинското щастие не е в парите. Все още имаше надежда, че тези хора, които обича, ще се променят, ще се вгледат в себе си и ще се научат да ценят малките неща в живота и хората, които ги обичат.
„Заслужавам и аз най-после да имам собствен дом, да помисля за себе си и да изживея достойно старините си“ – помисли си тя. – „Един ден ще поговорим пак. А дотогава… нека те намерят своите отговори.“
И когато бурята утихна, прозорецът ѝ все така гледаше към мокрите улици, а някъде там, отвъд тъмносивите облаци, чакаше едно ново утро, което може би щеше да даде на всички втори шанс.
About the Author
