Лера заключи колата и двамата със съпруга ѝ побързаха към входа на офиса. От небето рукна силен дъжд, който превърна улицата в потоци вода. Колегите, пристигнали малко по-късно, застинаха до паркинга, без да смеят да излязат под студените дъждовни струи. Те безпомощно поглеждаха часовниците си — работният ден всеки момент щеше да започне, а до работните места се стигаше през проливния дъжд.
Съпругът на Лера я чмокна по бузата и изчезна в асансьора, а тя надникна на първия етаж при своята приятелка Вера. Тя вече се беше навела над чертожната дъска, като внимателно нанасяше първите линии на нов чертеж. Двете си размениха бързи погледи, сякаш казваха „Ще се видим на обяд“. После Лера се отправи към счетоводството, но, доближавайки вратата, чу името си. Някой вътре я обсъждаше, и то явно не с добро.
— Значи Лерка не подозира нищо. Дай ѝ само да поработи извънредно! А че мъжът ѝ отдавна не ѝ е верен — тя е като сляпа! — произнесе Валя Иванова, най-възрастната сред колежките, която никога не бе имала семейство.
— Да, съпругът ѝ не е от най-добрите — въздъхна младата служителка.
— А може би той е попаднал в лоша компания? — възрази Иванова, но внезапно млъкна.
Лера не издържа и влезе в счетоводството. Тя спокойно поздрави и седна на бюрото си, макар сърцето ѝ да се блъскаше от болка и предателство. „Как така? Женя ми изневерява? И всички го знаят, освен мен? А Вера? Защо мълчи?“ Лера стисна слепоочията си с длани — главоболието я връхлетя като гръм.
— Валерия Олеговна, може ли да вземете хапче? — попита загрижено Иванова.
— Не, благодаря, Валя, имам. Просто времето така ми действа — отвърна тя и кимна към прозореца, зад който все още валеше дъжд.
Лера извади болкоуспокояващо от чантата си и го преглътна, мръщейки се раздразнено, защото беше забравила да си налее вода. Отправи се към диспенсъра, сипа си малко вода в чаша и преглътна хапчето. Но дори след това пулсът в слепоочията ѝ не отслабна.
„Коя ли е тя? И има ли изобщо значение? Най-важният въпрос е — защо? Женя продължава да се прави на идеален съпруг. Какъв лицемер!“ Лера беше на ръба на яростта, но не намираше подходящи думи, за да излее възмущението си. Искаше ѝ се веднага да се качи на петия етаж, където беше отделът по логистика, и да му потърси сметка. Но още нямаше доказателства. Да предизвика скандал сега означаваше да покаже слабост.
Денят премина в пълно напрежение. Лера не си даде почивка и работи до последния момент. На път за вкъщи Женя, както обикновено, говореше весело, докато отпиваше от бирата си. Той беше уверен, че тя ще шофира — все пак винаги тя бе шофьорът в тяхната двойка.
— Лерчик, хайде по-бързо, а? Ще изпуснем мача! — пришпорваше я той, когато тя внимателно изпреварваше друга кола.
Лера стисна зъби, за да не излее всичката си злост върху него. Когато пристигнаха, Женя се запъти директно към хладилника, извади кутийка бира, включи телевизора и се разположи удобно на дивана.
Лера се преоблече, изми се и отиде в кухнята. „Да му спретна вечеря с очистително!“ — помисли си тя злъчно, докато пържеше картофи със сланина и яростно чукваше пъдпъдъчи яйца в тигана. Шумът от дрънкащите съдове достигна до Женя, който, прекъсвайки гледането на мача, извика:
— Лер, какъв концерт организира там? Може ли по-тихо? — чу се от хола.
Тя донесе поднос с храна и го остави на ниската масичка пред мъжа си, а самата тя се върна да вечеря в кухнята. Мисълта за предателството не ѝ даваше покой, а пулсът в главата ѝ биеше толкова силно, че заглушаваше дори звука на телевизора.
Вечерта се обади дъщеря ѝ:
— Мамо, с Вадик в неделя няма да можем да дойдем, плановете ни се промениха. Няма да ми се сърдиш, нали?
— Разбира се, че не, важното е вие да сте добре — отвърна Лера, стараейки се да не се издаде треперенето в гласа ѝ, и затвори. Останала сама, тя зарови лице във възглавницата и се отпусна на сълзите. Такъв петък със сигурност щеше да помни дълго.
На следващата сутрин, в шест и половина, телефонът иззвъня — беше свекърва ѝ.
— Лера, нали днес е почивен ден? Или още не сте станали? Може ли да ме закараш до селото? Трябва да приготвим гробовете за Великден, че са в окаяно състояние. Моят син явно е зает с други работи.
— Лидия Аркадиевна, защо не се обърнете към сина си? Той е свеж и отпочинал, за разлика от мен. И не се чувствам добре — опита се да възрази Лера.
— Ах, значи така! Винаги едно и също: или нямаш време, или си болна. Разбираемо е, за родната си майка все ще намериш минутка, а за свекърва си — никога!
— Лидия Аркадиевна, стига с тези лъжи. По вашите молби само аз ви возя, когато пожелаете. Ако искате, тръгваме веднага.
— Аз вече половин час чакам да се наспите! — тросна се свекърва ѝ и затвори.
Лера с усилие се измъкна от леглото, хапна бързо сандвич с кафе и слезе при колата. На гробището цареше предвеликденска суетня: възрастните искаха да приведат в ред гробовете на близките си, децата весело помагаха с кофите с пясък. На този фон енергичната Лидия Аркадиевна се открояваше особено ярко — тя усърдно скубеше тревата с голи ръце и мърмореше:
— Какво занемаряване! И никой не си мърда пръста.
Докато Лера носеше поредната кофа с пясък, забеляза странното поведение на свекърва си. Тя изведнъж се напрегна, вдигна вежди и се заоглежда нервно. После застана пред Лера, сякаш искаше да я прикрие от нещо, и закри очите си с длан заради слънцето.
Иззад гърба ѝ Лера все пак успя да види колата на Алина, дъщерята на директора на фирмата. Тя минаваше бавно покрай гробището. На пътническата седалка седеше самият Женя. Автомобилът свърна по черния път към вилната зона и изчезна от поглед.
„Значи тя е…“ — Лера усети нов пристъп на болка. „Той наистина е готов на всичко заради кариерата си. А свекърва ми защо точно сега ме доведе? Дали не го е планирала нарочно?“
Вкъщи тя си взе душ и се сви под завивките. „Ще спя, докато се наспя“ — каза си. Но след половин час ѝ се обади синът ѝ, който беше студент:
— Мамо, няма да мога да дойда през уикенда. Отивам с приятели на риболов. Кажи на Настя, че няма защо да се извинява. Ще се видим другия път!
— Добре, Стасик, благодаря, че ми каза. А за сестра ти не се притеснявай — и тя няма да дойде.
— О, какво съвпадение! — зарадва се той. — Е, мамо, починете си с татко. Чао!
— Да, с такъв татко няма да е скучно — промълви Лера и отново се опита да заспи.
Тъкмо беше задрямала, когато на вратата се позвъни. Беше Женя, чийто лик грееше от радост.
— Представяш ли си, Лер, с приятели решихме да открием сезона за къпане!
— Сезона за къпане през май? Е, случва се. А защо не си взе ключовете?
— Забравих. Тръгнах рано, докато още спеше.
„Колко ловко лъже!“ — помисли си Лера, усещайки как гневът в нея кипва. Изстреля му:
— А кой ще ми даде да се наспя? Майка ти ме събуди още в седем!
— Така ли? — учуди се Женя. — Не знаех. Събудих се на дивана и си казах да не те притеснявам.
Лера го изслуша, но мислите ѝ продължаваха да се въртят тревожно. Искаше ѝ се да вярва, че всичко е само слух и семейството им ще си остане така сплотено, както беше досега. Но споменът за колата на Алина не ѝ даваше покой. Още повече че видя мокрите плувни шорти, прострени на балкона.
Изведнъж ѝ се прииска да го нарани поне малко за това, което ѝ причинява. И каза:
— Децата се обадиха. В неделя няма да дойдат. Настя и Вадик, както и Стас, промениха плановете си.
Женя се натъжи за секунда, но бързо се съвзе:
— Е, какво да се прави. И ние невинаги ходехме при нашите навремето. Помниш ли колко ни беше неприятно да ни упрекват?
— Помня много неща, за разлика от теб — отвърна му тя с горчивина.
— Какво искаш да кажеш?
— Не забрави ли, че за децата сме идеална двойка? Стас винаги казва, че иска да има такова семейство, каквото е нашето. Настя също спомена, че когато се скарат с Вадик, винаги ни дават за пример. Казва: дори когато родителите ми спорят, те остават заедно.
— Не разбирам накъде биеш — намръщи се Евгений.
Лера, която не можеше да понася лъжи и недомлъвки, си пое дълбоко дъх:
— Видях ви с Алина, докато минавахте край гробището.
Женя застина като вкаменен. Реакцията му говореше сама за себе си. След дълго мълчание той най-накрая продума:
— Щом вече знаеш, по-добре да ти кажа направо: да, обичам Алина и искам да бъда с нея.
— С нея или с баща ѝ? — не се сдържа Лера.
— Мисли каквото искаш! — ядоса се той. — Стига си се мотала в отдела и си се наливаła всеки петък. Заслужавам повече. Затова нека се разведем цивилизовано, без сцени.
Лера не беше в състояние да каже каквото и да било — горчивите сълзи просто се търкаляха по бузите ѝ. Тя се затвори в спалнята. А Женя, през това време, се разрови из хладилника, намери нещо за ядене и започна да хапва, като мърмореше:
— Явно няма да мине мирно. Ще вдига скандали за децата, сякаш са още малки…
За Лера най-трудното беше да приеме, че образът на идеалното семейство, който децата ѝ имаха, ще рухне. В какво ли щяха да вярват занапред? Щяха ли сами да поискат да създават здрави семейства? Тя плачеше като дете, току-що разбрало, че Дядо Мраз не съществува. Всичките ѝ представи за искрена любов и вярност рухнаха пред лицето на користните постъпки на Женя и майка му.
Тя беше сигурна, че свекърва ѝ има огромна роля в цялата тази мръсна история. Директорът на фирмата беше съученик на покойния ѝ свекър, а Лидия Аркадиевна без съмнение бе разказала трогателна история как „злата“ ѝ снаха тормози сина ѝ, представяйки Алина — разведената дъщеря на директора, върнала се при баща си след неуспешен брак в чужбина.
Лера взе решение: няма да има развод. Нека той прави каквото си иска, но тя няма да му позволи да си тръгне лесно. Тогава още не знаеше какви трудности я очакват…
Минаха няколко месеца. Женя, виждайки, че жена му не иска да подпише развод, потърси помощ от майка си. Тя му предложи коварен план: да подхлъзнат Лера, използвайки един от колегите ѝ. Избраха Валя Иванова — жената, която винаги бе завиждала на семейното ѝ щастие. Подкупената Валя незабелязано нанесе изменения в счетоводните документи, представяйки ги като грешки, допуснати от главната счетоводителка.
Когато дойде време за външна проверка, одиторите откриха сериозни липси. Целият счетоводен отдел се озова под следствие, но основният удар падна върху Лера и нейния екип. Обвиниха я в присвояване на средства, укриване на данъци и други професионални прегрешения.
Така Лера получи двегодишна присъда и не разбираше как документите, с които беше работила безупречно години наред, изведнъж станаха източник на огромни грешки. Тя имаше феноменална памет и знаеше, че сметките ѝ бяха точни. Но по време на следствието не ѝ даваха достъп до документите и тя не можеше да докаже невинността си. Единствената ѝ опора бяха децата, които страдаха за нея най-много.
Семейството и приятелите на Лера активираха всичките си връзки, за да ѝ помогнат. Междувременно Алина, Женя и свекърва ѝ празнуваха „победата“: докато Лера е зад решетките, разводът щял да се уреди без нейно участие. Тя вече два пъти бе отказала да го даде, но на третото заседание всички бяха сигурни, че няма да се яви и делото ще се прекрати служебно.
В уречения ден Евгений дойде в съда с цяла „подкрепяща“ група — Алина и майка му, която се умилкваше на бъдещата снаха да приеме тяхното семейство. Двете се настаниха удобно в залата, очаквайки финалното решение. Но неочаквано някой почука на вратата.
Съдията позволи да влязат и представителите на ищеца ахнаха от изненада. В залата влезе Лера. Изглеждаше видимо отслабнала, но очите ѝ грееха от радост.
Всичко бе започнало в следствения арест, където тя тежко се разболя. Прехвърлиха я в затворническия лазарет, където работеше старият ѝ съученик Витя Русланов, който наскоро беше изгубил жена си. Той откри, че тя има белодробно заболяване, и успя да издейства по-леки условия за нея. После ѝ помогна да се свърже отново с децата си, които бяха предприели собствено разследване. Така откриха ключово доказателство: анализът на компютъра разкри, че Валя Иванова, чрез специална програма, е получила достъп до файловете на главната счетоводителка и е нанесла поправки в отчетите. Под натиска на доказателствата Валя написала самопризнание. При повторното дело Лера бе напълно оправдана.
След нея в залата влязоха синът ѝ, дъщерята ѝ и зет ѝ. Съдията ги погледна строго и попита защо има толкова „външни лица“ тук. Лера отговори спокойно:
— Аз съм съпругата на този гражданин, а тези хора са мои свидетели.
Съдията, леко раздразнена, обясни, че в бракоразводно дело, което се точи вече три месеца заради упоритостта на едната страна, свидетели не са нужни. Лера я изслуша и каза:
— Не се безпокойте. Днес всичко ще приключи. Съгласна съм да се разведа с човек, лишен от чест и съвест, който се опита да ме вкара в затвора, злоупотребявайки със закона. Но справедливостта възтържествува благодарение на професионалистите, които доказаха клеветата и фалшификациите.
Евгений и майка му, които досега мълчаха, избухнаха във възклицания:
— Какво означава това? Как смее?!
Но съдията бързо въдвори ред и обяви решението за разтрогване на брака, след което помоли бившите съпрузи да подпишат документите. Когато двамата се доближиха до масата, Женя прошепна в ухото на Лера:
— Как успя?
Лера само се усмихна:
— Знаеш ли, Женя, имахме прекрасни деца и чудесно семейство. Но в него се появи една паршива овца. Познай коя е.
След формалностите тя излезе в коридора, хвана под ръка Витя Русланов и се насочи към изхода. Запознанството им в болничната стая беше прераснало в нещо повече след оправдателното решение на съда. Сега често се виждаха и крояха планове за бъдещето.
Женя, придружен от Алина и майка си, също напусна залата. Но ги очакваше изненада — служители на полицията. Оказа се, че заради действията, довели до разследването на Лера, Женя е заплашен от условна присъда и сериозна глоба. Същото наказание грозеше и Валя Иванова, вече привлечена под отговорност. А на Алина и Лидия Аркадиевна им оставаше само опетнената репутация и общественото осъждане.
Но за Лера всичко това вече нямаше значение. Тя гледаше напред с надежда, обсъждайки с Витя подробностите по предстоящото им пътуване.
About the Author
