Катя чакаше съпруга си да се прибере. Беше вече десет вечерта, но Антон все още го нямаше. На гости ѝ беше най-добрата ѝ приятелка Светка, с която Катя дружеше още от училище.
— И често ли закъснява така? — попита Светлана.
— Знаеш ли, напоследък — много често.
— А питала ли си го защо и къде се губи?
— Разбира се, питала съм го.
Казва, че работата е много. Преди поне имаше по един почивен ден седмично и вечер се прибираше не по-късно от осем. А сега — нито почивни дни, нито празници, а понякога идва чак след полунощ.
— Е, теоретично е възможно да има много поръчки, бизнесът му да се разраства. Но нали не работи сам? Могат да се редуват с колегите, всеки да остава по-късно на смени.
— Казах му го. Но според него, като „хазаин“, трябвало да си тръгва последен.
— Хм, при такава позиция не е ясно за какво му е тогава жена?
— Добър въпрос.
Вече не помня кога последно сме били интимни. Май миналия месец.
— В смисъл? Той не спи с теб ли? — учуди се Света.
— Не. Прибира се уморен и заспива веднага.
— Тогава дали причината за късното му прибиране не е друга жена?
Катя недоволно погледна приятелката си. Тази мисъл беше минавала през ума ѝ неведнъж, но не откриваше никакви улики, подсказващи за съществуването на съперница. Освен това Антон винаги се връщаше в такъв вид, че едва ли можеше да е бил на среща.
— Мислиш ли, че не ми е минавало през главата? — попита Катя.
— Минавало ми е. И неведнъж. Но не изглежда Антон да има любовница.
— Тогава какво? Твърде много работа?
— А какъв е смисълът да работиш толкова, ако няма кога да похарчиш спечеленото?
— Не знам, Свете. Наистина не знам. Наскоро му предложих да отидем някъде за седмица да си починем.
Но той направи огромен скандал, че нямал време за почивки, трябвало да печели, „докато върви“.
— А от колко време сте женени?
— През юли ще станат пет години.
Катя замлъкна, после добави:
— Искам много да си имаме дете. Вече е време, както се казва. Но от кого да забременея, щом мъжа си не го виждам?
— Кажи на Антон за това, — предложи приятелката.
— Казвала съм му и неведнъж. Той не е против, но не се получава.
— Ами обясни му, че за да има деца, трябва да спи с жена си, — намигна Светлана.
— Не ми е смешно, честно. От самото начало при нас някак все не е наред.
— Защо?
— Ами случва се, всякакви отношения има. Не си втълпявай, не се навивай излишно.
— Е, не знам… И знаеш ли, дори с неговите роднини не съм се запознавала досега.
— Как така? — не повярва Светлана. — Пет години сте женени, а ти не си виждала родата му? А те изобщо съществуват ли?
— Така. Има майка, има брат, но живеят в друг град, доста далеч. Ние така и не отидохме да ги посетим, а те пък не пожелаха да ни дойдат на гости. Дълга и неприятна история. Антон дойде в нашия град преди шест години, започна работа, а след известно време неочаквано спечели от лотарията и реши да открие собствен автосервиз.
Те се обидили, защото майка му очаквала да ѝ прати всички пари, а тя да реши как да ги похарчи.
— Сериозно? Намерили повод. Весело семейство, — отбеляза Светлана.
— И дума да не става. На нашата сватба от тяхна страна дойдоха само двама колеги с жените си. И брат му не се появи, макар Антон да казва, че са в добри отношения.
— Знаеш, семейството си е семейство. Роднините не се избират. Но имахте нормални отношения — помня колко щастлива беше, когато се запозна с него. Бързо се оженихте, но то не винаги е проблем.
Родителите ми се венчаха три месеца след като се срещнаха и досега живеят заедно.
— Да, знам, че не е показател. Но тези последни месеци нищо не върви. Може би е някаква семейна криза?
— Може.
Светлана не довърши, защото чуха отваряне на входната врата. Антон се прибра. Беше леко подпийнал, а Катя се ядоса окончателно.
— Не разбрах, днес празник ли имаме?
— Един приятел изчезна. Изпаднах в ужас, пийнах. Имам право.
— Как така изчезна, не разбрах?
— Тръгнал си е от работа и не е стигнал вкъщи. Жена му ми звъня и пита дали не знам къде е. А аз знам ли…
— Е, звънете в полицията!
— Тя е звъняла. Казали ѝ, че е рано да го търсят, вероятно се забавил някъде.
— Вярно, по закон никой не започва веднага да издирва възрастен човек, освен ако не е дете.
— Не е възможно да се е забавлявал някъде, — рече Антон убедено.
— Гладен ли си? — попита Катя.
— Не, в банята съм и лягам, страшно съм уморен днес.
— Ясно. Как винаги, — каза Катя, с което провокира скандал.
— „Как винаги“? Да не би всеки ден приятелите ми да изчезват? — нападна Антон.
— Не, но всеки ден се прибираш уморен и чак толкова късно. Затова не се учудвам.
— Стига, омръзнаха ми твоите заяждания! Можеше да замълчиш като една умна жена, а не да ме доубиваш, когато и без това съм в кофти настроение!
Антон се приближи заплашително към Катя, а тя усети страх, че може да я удари. Не го спря дори присъствието на Светлана, която нямаше да мълчи.
— Ей, по-кротко, ако трябва да се бием, да знаеш, че имам дан по карате, — предупреди тя. — И аз няма да си мълча. Ако приятелят ти се е изгубил, това не е причина да нападнеш жена си. Ако искаш да не те „дърпат“, отделяй ѝ време поне от време на време!
Антон я изгледа злобно. Не понасяше тая нейна „праволинейност“ и склонност да „учи“ всички. Знаеше, че докато тя е тук, не е безопасно да се заяжда с Катя.
— Без съветите ти ще се оправя! — изръмжа и отиде да си вземе душ.
— Знаеш ли, понякога ми се струва, че той има раздвоение на личността, — тихо каза Светлана.
— И на мен понякога ми се струва, — съгласи се Катя. — Понякога се страхувам от него.
— Не е нормално, трябва нещо да предприемеш.
— Не знам какво, — промълви Катя огорчено.
Антон излезе от банята, изгледа жена си на кръв и се качи в спалнята, без да обели и дума.
— Слушай, може и наистина да си има някого? — прошепна Светлана. — Може през деня да се виждат, а после да работи до късно, защото не му стига време, та затова идва толкова късно, изтощен…
— И какво да правя?
— Аз на твое място бих го проследила.
— Гнусно е, унизително, — възрази Катя.
— А да стоиш в неведение, да те правят на глупачка, не е ли по-обидно?
— Не знам, Свете, просто не съм готова на шпионаж…
Още си говориха, след което Светка си тръгна, а Катя не можа да заспи. Седеше в кухнята и се чудеше какво да стори. Не ѝ се искаше да прави „засади“, но искаше да разбере защо мъжът ѝ толкова се промени напоследък. „Явно ще се наложи“, помисли си, но чувството ѝ беше гадно.
Накрая подремна към пет сутринта и ѝ се присъни баща ѝ, който я водеше из някакви кабинети, където седяха много мъже, и ѝ говореше нещо, но тя не чуваше… Събуди се с неприятно чувство — винаги щом сънуваше татко си, нещо се случваше, понякога добро, понякога не.
Стана и отиде в кухнята. Антон вече беше закусил и излязъл. „Поне да си беше измил чашата“, намусено си рече Катя. Преди, въпреки работата в сервиза, ѝ помагаше у дома, а сега — нищо.
Добре че Катя работеше дистанционно, иначе не знае как щеше да се справя. Днес имаше малко задачи, реши да се „понамотае“ из магазините, а после да мине през сервиза на Антон.
Паркира се пред сервиза, където обикновено имаше доста коли. Сега видя само две. Катя се учуди, нали уж имало много клиенти? „Може да има много вътре,“ каза си. Но когато влезе, видя само едно-единствено возило, по което работеше Игор — колега на Антон.
— Здравей, Игор! Съпругът ми къде е?
— Не знам, беше си в кабинета.
Катя тръгна към офиса, но още преди да стигне вратата, чу гласа на Антон.
— Казах ти, че днес не мога. Имам проблеми у дома, не искам жената да почне да се съмнява, а още по-зле, ако тръгне да разпитва…
Катя замръзна. Явно той слушаше отсрещната страна. След секунда продължи:
— Не, този вариант не става. Отложи за понеделник… Ще се опитам през уикенда да я „приспя“ — да не подозира нищо. На линия сме.
Млъкна. Сигурно затвори. Катя спря дъха си, уплашена да не я чуе. Сърцето ѝ биеше лудо, „С кого говори? За какво крие от мен?“ Да вляза или да си тръгна? Събра смелост и отвори рязко вратата.
Антон изпусна папката, която държеше — очевидно се уплаши. Изглеждаше гузен.
— Здравей, Антоша, — спокойно заговори Катя. — Минавах и реших да се извиня за вчера — стана глупаво. Ти се съсипваш от работа, а аз те ядосвам с претенции. Прав си, това не е нормално.
Антон я гледаше с подозрение, все едно не ѝ вярваше.
— Подушвам някакъв капан, — каза директно.
— Никакъв капан, скъпи. Искам да се сдобрим, — отвърна Катя възможно най-искрено.
— Добре, аз винаги съм „за“. — Антон се опита да се усмихне.
— А тази вечер може ли да си дойдеш по-рано? Аз ще приготвя нещо вкусничко, ще си починем, ще се отпуснем…
— Да, защо не. Днес ще приключа към шест, стига толкова — аз сам се командвам, защо да стоя до късно.
Говореше съвсем неубедително и преиграваше, но Катя не показа, че забелязва.
— Точно така, кой ти е казал, че трябва винаги да оставаш до сред нощ? Радвам се. Ще те чакам.
— И ти се подготви… Започваме вечерта не със „вкусничко“! — намигна Антон. Прегърна я, целуна я, а тя буквално се разтопи — отдавна не беше такъв.
— По-спокойно, трябва да стигна поне до края на деня, — пошегува се Антон.
— Добре, аз тръгвам, ще готвя и ще те чакам…
— И ти се нагласи, че няма да е само вечеря, — намигна ѝ отново.
В колата Катя седна и се разтрепери: „Какво беше това? Да не би наистина да има любовница? Или не е любовница? Ох, не знам, но Светка е права — ще го проследим.“ Набра номера ѝ и ѝ разказа.
— Мъчи ме едно чувство, че или има любовница, или е нещо друго съмнително.
— Ясно, в понеделник е точно удобен момент.
— Страх ме е…
— От какво? Да разбереш истината?
— От това да не ме хване да го шпионирам… Как ще изглежда…
— Катюха, сама решавай. Аз на твое място бих го проследила — иначе ще се побъркаш.
— Ами затова ти се обадих — да ми помогнеш с мнението си, а и ти сама не знаеш…
— Добре, нека разсъдим. Ако разговаряше с любовница, защо така се паникьосва? Милиони хора се развеждат. Значи не иска развод?
— Може тя да е омъжена, — предположи Катя. — И затова се пазят?
— Възможно. Ако не е любовница, какво тогава? Не спомена ли име, прозвище?
— Не, иначе щях да запомня.
— Значи до понеделник само ще гадаем. Ако искаш, ще дойда с теб, — предложи Светлана.
— Точно това се надявах да чуя. Наистина искам, — зарадва се Катя. — Чудесно. Тогава в понеделник не работя, ще се разберем къде да се срещнем.
— Добре, Свете, не знам какво бих правила без теб, — каза Катя.
— За това са приятелките, — усмихна се тя и затвори.
Вечерта Катя направи романтична вечеря — вино, рокля, прическа… Антон се прибра с букет любимите ѝ жълти лалета.
— Хей, дали не съм изпуснал някаква дата?
— Не, просто съм в добро настроение и исках да зарадвам любимия мъж. Не ми харесват тези постоянни скандали. Извинявай, че ти се карах — ти се съсипваш от работа, а аз те обвинявам.
Антон изглеждаше приятно изненадан. Усмихна се и кимаше.
— Да, последно време… имахме напрежение. Добре, че днес реших да си тръгна по-рано — сам си началник, не е нужно винаги да седя до нощите.
Личеше, че малко преиграва, но Катя се правеше, че не го забелязва.
— Точно така. Можеш поне два пъти седмично да се прибираш по-рано. Много се радвам. Тогава ще те чакам с особена подготовка…
— Готино. Да почнем вечерта не само с похапване… — Антон я вдигна на ръце и я понесе в спалнята. Катя бе на седмото небе. Отдавна не беше толкова нежен.
Сети се, че често пише, че подобно поведение при мъж се случва, когато има трети човек в брака. „Значи ли, че има любовница? Е, но щом не отива при нея… явно е доволен от мен. Какво да го мисля — да се радвам, че сме заедно!“ Но все пак искаше редовни семейни отношения, не само да „притиска“ Антон, за да бъде с нея.
— Гладен съм, — прекъсна мислите ѝ Антон. — Хайде да хапнем, а после пак да повторим?
— Направо сериозен план имаш за довечера, — засмя се тя.
— Просто отдавна сме… нали разбираш, — каза Антон. — Изморен съм, но ти ми даде крила днес, като дойде. Едва дочаках да свърша работа.
— Разбрах. Ще идвам по-често неочаквано, като толкова ти действа, — усмихна се Катя.
Антон обаче веднага се намръщи:
— По-добре не прекалено често, защото ефектът ще се изхаби.
— Разбира се, — кимна тя, усещайки как малко е нарушила замисъла си.
Уикендът мина спокойно, Антон почти не излизаше, никой не му се обаждаше таен — само от сервиза, и Катя чуваше всичко. В събота вечер тя реши да поговори за роднините му. На Антон не му хареса и реагира остро. „Тези неща аз сам ще ги оправя, ясно?“.
Катя замлъкна, за да не го ядосва. Отдавна се досещаше, че има някаква тайна. Много ѝ се искаше да я разбули.
„Ако трябва, ще наема детектив за тази фамилия“, помисли си. „А и той сам е странен, не само роднините му.“
Най-после стана понеделник. Катя го очакваше едновременно и с нетърпение, и със страх — „Какво ще излезе наяве?“. На обяд Светлана звънна да ѝ каже, че ще дойде у тях в шест. „Супер,“ отвърна Катя, „но ме е страх ужасно, да знаеш.“ — „Разбирам, и аз се притеснявам, но трябва да видим какво ще стане, не можем да гадаем вечно.“
„В теб сякаш дреме детектив,“ — пошегува се Катя. „Той дреме буден!“, засмя се Светлана и затвори.
Точно в шест Светлана пристигна с колата. Катя беше облечена в тъмен спортен екип и с бейзболна шапка. Светла се разхили:
— Що не си сложи перука?
— Не се подигравай, страх ме е, че ще ни види! И какво тогава ще правим?
— Остави го… Паркираме в близкия двор, ще се промъкнем пеша и ще застанем на подходящо място, незабележимо.
— Толкова е гадно и унизително! — проплака Катя.
— А да стоиш в неведение, докато те лъжат, не е ли по-гадно? — възрази Светка.
Оставиха колата в един заден двор, закрит от дървета, и тръгнаха пеша към сервиза. Света ѝ показа идеално място, откъдето се виждаше входът, но не се виждаше тях.
— Ако се беше захванала с юридически дела, щеше да успееш, — прошепна Катя.
— Ха-ха. Татко ми навремето го каза, ама кой да слуша.
Замлъкнаха, защото пред сервиза спря скъп джип. Двете застинаха. От луксозната кола слезе жена — поне на около 40+, определено не „млада мадама“. С нея имаше и един мъж на около трийсет.
— Разбра ли нещо? — прошепна Светла.
— Не, не мисля, че тя му е любовница, възрастна е, а и онзи мъж защо им е?
— И аз не знам. По-скоро нещо друго става… Я, стой тук. Ще взема колата и ще отида да се направя на клиентка. Нали ми е ремонтирал колата, познава я. Така ще чуя нещо.
Катя остана на мястото си, треперейки. Чакаше около четвърт час. Светлана излезе заедно с Антон, очевидно ѝ казваше нещо, при което изглеждаше недоволен. Тя кимна, махна за довиждане и си тръгна, а Антон пак се върна вътре. Катя хукна към колата на Светлана.
Светка изглеждаше шокирана.
— Кажи, моля те! — изплака Катя.
— Слушай, в тази история има нещо криминално. Ставаше дума за коли с пренабити номера. Антон ѝ разправяше, че успял да оправи само две, а трябвало пет до вчера. Тази жена говореше страшно заплашително, а той очевидно я страхува.
— Грабеж, колите са крадени? Сега ще го осъдят ли? — Катя трепна.
— Ако ги хванат, има риск да лежи в затвора. — Друго не чу ли? Имената? Прякор? А този мъж мълча ли?
— Мълча, явно ѝ е бодигард. Тя каза нещо от типа: „Не за това ти помогнах, за да ми обясняваш кое как става! Срокът го казвам аз, ти се нагаждаш!“
— Коя е тя? Не съм я виждала никога.
— Не знам. Но определено Антон ти е спестил доста неща. И се е намърдал удобно… Извинявай, че така говоря.
— До скоро не бяхме такива… Всичко тръгна зле от няколко месеца… Какво да правя? — Катя се разплака.
— Мисля, че трябва да се разбере каква е семейната му история. Предлагам ти аз да отскоча до родния му град. Може там да излезе нещо.
— Сериозно ли? Да, има адрес в паспорта му… Ще го намеря.
— Точно. Тъкмо в отпуск съм другата седмица. Ще отида уж на екскурзия, а ще събера сведения.
— Ти си гений, Свете… Ще ти дам адреса. Страхотно, благодаря! — Катя я прегърна.
— Какво ли бих правила без теб? — сопна се тя през сълзи.
Вечерта Антон се прибра още по-късно и бесен. Катя изпитваше страх, виждаше, че може да стане агресивен. Той поне не ѝ говореше, само влезе, взе душ и се легна.
„Как ще живея с такъв?“ — мислеше тя, седнала в кухнята. „Той има втора личност, монстър…“. Реши да послуша съвета на Светлана: легна в друга стая. Цяла нощ не мигна.
На сутринта Антон изглеждаше също неспокоен. Някак мислеше за нещо важно, но не намираше решение.
— Добро утро, — рече намусено.
— Добро утро, — отвърна тя плахо.
— Закуска ще има ли?
Тя се уплаши.
— Разбира се. Яйца искаш ли?
— Не, кафе.
Хвана чашата, направи две глътки, стовари я грубо и излезе, без да се сбогува. Катя се обади на Светлана:
— Страх ме е, като че ли ще ме нападне.
— Ако работеше, можеше да измислиш служебно пътуване и да се махнеш за седмица… Но… Няма къде да „отидеш при роднини“.
— Да, нямам роднини…
— Е, ще мислим. Иначе аз имам новини: в събота вечер летя, неделя вечер се връщам и в понеделник ти разказвам.
— Добре, Свете. Много ме е страх, наистина.
Следобед Катя реши да се разходи, „да проветри главата“ преди да седне да работи, и отиде в местния парк с езерото, където обичаше да ходи като малка с баща си. Седна на една пейка и…
— Катя Шитикова, ти ли си? — чу тя зад гърба си.
Обърна се: млад мъж в делови костюм, с тъмни очила. Говореше уверено, все едно я познава. Но тя не можеше да си го спомни…
— Аз съм, а вие сте…?
— Да не съм толкова променен? — свали очилата.
— Игор? Игор Левченко? — ахна Катя.
— Точно! Аз ли съм или…?
— Не вярвам на очите си! Ако бях те видяла на улицата, нямаше да те позная! — Катя беше смаяна. Игор ѝ беше съученик. В гимназията дори имаха нещо като връзка, но той се премести в друг град, после в друга държава, за да лекуват малкия му брат. Това беше отдавна…
— Катюша, радвам се да те видя!
— И аз… толкова неочаквано! Как се озова тук?
— Дълга история. Хайде да седнем на кафе? Имаме много да си говорим, нали?
Катя погледна часовника. Имаше малко работа, но… спомените… Тя беше страшно влюбена в Игор, а той замина, тя плака дълго.
— Съгласна, но само половин час, добре ли е? А утре може да се видим по-дълго.
— Става. Ти си омъжена? — попита Игор, като видя халката ѝ.
— Да… Защо се чудиш? — Е, с такава жена… нормално да е омъжена.
— А ти женен ли си? — С надежда попита Катя.
— Не, — отвърна той, а тя усети облекчение.
— Чудесно, — изплъзна ѝ се.
— Какво „чудесно“? — подсмихна се Игор.
— Ох, не, не това имах предвид, — почервеня тя, а той само се разсмя.
Отидоха в едно кафе. Когато сервитьорката дойде с усмивки към Игор, Катя се засрами още повече — той явно бе много привлекателен за жените…
Поръчаха си по едно кафе.
— Хайде да си обменим накратко информация, а подробностите — утре, — предложи Игор.
— Добре. Ти откога си тук?
— От снощи. Дойдох да си търся къща.
— И брат ти как е? Излекува ли се?
— Да, всичко е наред. Сега е женен, има бебе.
— Много се радвам, — зарадва се Катя. — А ти?
— Засега не, не попаднах на „моята“… Пък ти деца имаш ли?
— Не. Не се получава. Може би и човекът не е правилният… — изпусна тя.
— С нещо да помогна? Той да не те обижда?
— Не, но понякога ме плаши…
— Ако имаш нужда, обади се. Денем, нощем, когато поискаш.
— Благодаря… — благодари Катя и телефонът ѝ звънна.
— Съпругът? — закачи я Игор.
— Не, приятелката ми Светка, — обясни тя.
— Кате, взе ли да ставаш? — попита Света. — Нали обеща да ми се обадиш? Искам да ти разкажа нещо… Сега да мина ли?
— Може след 40 минути? Тук съм с Игор Левченко, пием кафе…
— Какво? С „твой“ Левченко?
— Навремето беше „мой“, сега сме само приятели, — усмихна се Катя, поглеждайки Игор.
Той чу разговора и се разсмя:
— Утре ще ти разкажа! — завърши Катя и затвори.
— Значи все пак го водиш за „твой“, а? — смигна ѝ Игор.
— Ох, поруменявам вече!
— Харесва ми, че още имам такъв ефект, — отвърна той.
Катя се почувства разтърсена, а тръпки я полазваха. „Боже, нима още го обичам?“, чудеше се тя.
— Май трябва да тръгвам. Утре — пак тук, към 12?
— Добре, макар че по-скоро бих предпочел закуска заедно, още от сутринта.
— Ха, по-добре обяд, — засмя се тя.
— Добре, както кажеш…
И излязоха от кафето. Той я изпрати до входа ѝ. Сбогувайки се, я целуна леко по бузата, но на Катя ѝ се искаше да се хвърли в обятията му. „Не мога така — омъжена съм“, мина ѝ през ума, но за пръв път съжали, че е омъжена.
Щом се качи горе, се прибра в банята, изплакна лицето си със студена вода, за да се успокои. След пет минути звънна на вратата — Светлана.
— Кате, не си на себе си. — Ох, Свете, такива глупости дрънках, направо се излагах, не мога да се контролирам… Никога не съм чувствала такова нещо…
— Май ще се влюбваш втори път, а?
— Да, но аз съм омъжена!
— Е, колко му остава? — намекна Светлана. — Освен това, на теб ти писна. Ами дай да видим, че имам новини за Антон.
— Айде, кажи! — примоли се Катя.
— Та, заминах в родния му град. Адресът, който ми каза, се оказа грешен — или вече не живеят там. Чаках, никой. Накрая заговорих една съседка отсреща — тя ми каза, че майката на Антон била от години издирвана, заедно с брат му. Не знае за какво точно, но предполага за нещо незаконно.
— Ясно, че е нещо незаконно…
— Та Антон уж е заминал оттам преди осем, не преди шест години. Имало и бивша жена, и дете — момиченце на 9. Тя е отнесла дъщерята в чужбина след развода, Антон не поддържа връзка. Съседката казва, че в тая фамилия само Антон бил по-нормален, ала явно и той не е „цвете“.
— Леле… И аз не съм подозирала нищо! — възкликна Катя.
— Вероятно майка му го е намерила и го е накарала пак да се занимава с незаконни работи. Затова се държи така странно…
— Сега какво да правя?
— Според мен трябва да поговориш с него и да му дадеш сам да прецени как да излезе от това.
— Може би… — Намеси се Игор, който досега мълчаливо слушаше. — Да, има смисъл. Но да видим как Антон ще реагира.
— Обади му се, — рече Светлана. — Да, така е…
Катя набра номера.
— Да, — чу се равнодушно.
— Антон, трябва да се срещнем. Спешно. Ела в „Северна“ (гостилницата) — още сега можеш ли?
— В хотел? За какво? Нали беше при леля ти? — тросна се той.
— Обяснения после. Може да става дума за майка ти…
Мълчание. Катя си представи шокираното му лице.
— Добре, ще дойда до половин час. Къде точно?
— Ще те посрещнат на входа и ще те доведат при мен.
След като затвори, погледна Игор и Светла.
— Може би не биваше да споменавам майка му… Той веднага застина.
— Да, но вече стана, — каза Светлана. — Сега ни остава да чакаме и да се защитаваме, ако полудее.
— Споко, аз съм тук, — рече Игор уверено. — И аз, — добави Света.
След половин час портиерът въведе Антон в стаята. Игор и Светлана се скриха в съседното помещение, а Света включи диктофон и го пъхна под диванчето, на което седеше Катя.
— Какво правиш тук? Какво знаеш за майка ми? И откъде? — избоботи Антон още от вратата, пристъпвайки към нея заплашително. Катя усещаше страх, но се стегна и заговори:
— Слушай, ще го кажа веднъж. Ако посмееш да ме докоснеш, ще стане много по-зле за теб.
Антон спря, втренчен. Не разбираше откъде тази увереност.
— Знам кой си всъщност, с какво се занимаваш, а също за майка ти и брат ти, че са издирвани. Явно тя те е въвлякла отново в криминал. И знам, че вече неведнъж си свидетелствал по дела за крадени коли.
Катя замълча, гледайки го. Антон не помръдна.
— Имаш два избора: или отиваш в полицията и се признаваш, или ще го направя аз. Решавай.
— Няма ли трети вариант?
— Не.
— А ако те хвърля през прозореца? Ще си замълчиш завинаги…
— Няма, защото има и други, които знаят — Светлана, собственикът на хотела и дори някои хора в полицията. Ако се отървеш от мен, ще трябва и от тях. Това вече няма да скриеш.
— Предаде ме! — изсъска Антон и се хвърли да я хване. Игор изскочи и му изви ръцете отзад. Антон дори не разбра как се случи.
— Глупак, дадоха ти избор да се измъкнеш с по-леко наказание, а ти все тъпотии вършиш… — поклати глава Игор.
— Махай се! — завика Антон.
Светлана вече беше извикала полиция. Отведоха Антон. Катя им даде записа от диктофона като ориентир (знаеха, че не може да е официално доказателство, но поне да имат представа).
Светлана от емоции заспа на диванчето, а Катя и Игор излязоха на балкона. Гледаха звездите.
— Колко бързо се обръща всичко… — прошепна Катя.
— Важно е, че към по-добро, — отвърна Игор.
— Не за всички, де…
— Тъжен ли си за Антон?
— Малко, все пак пет години съм живяла с него и не подозирах нищо… Сега ще лежи в затвора. Можеше да признае и да избегне това.
— Недей да се измъчваш. Ти му даде шанс, той го пропиля. — Игор я прегърна през раменете. — Хайде да отидем някъде да отдъхнем? Където кажеш.
— Все ми е едно, стига да съм с теб, — усмихна се Катя.
About the Author
