Глава Първа: Утрото на Бурята
Елена седеше в кухнята, прегърнала чаша с отдавна изстинало кафе. Беше сряда сутрин, но усещането беше, сякаш навън е понеделник, който бе решил да остане завинаги. Съпругът ѝ – Алексей – бе отишъл на работа преди час и оттогава в апартамента висеше потискаща тишина. Само хладилникът нервно пукаше, като стар познат, на когото си задлъжнял с пари. Всеки звук, всяко ехо в празните стаи, изглеждаше уголемено, напомняйки ѝ за бездната, която се бе отворила между нея и човека, с когото някога споделяше всичко. Въздухът беше тежък, изпълнен с неизречени думи и сдържани емоции, които се бяха натрупали през годините. Тя погледна през прозореца към сивото градско небе, което изглеждаше толкова безразлично към вътрешната ѝ буря.
На вратата се позвъни. Един път – и веднага с характер. Сякаш не просто звънец, а предизвикателство. Звъненето беше настойчиво, почти агресивно, разсичащо тишината с рязък, непоканен звук. Елена въздъхна, усещайки как познатото напрежение се свива в стомаха ѝ. Тя вече знаеше кой е. Винаги беше един и същ човек, който носеше със себе си ураган от правила и очаквания. Тя се изправи бавно, всяко движение тежеше.
Отвори.
— Аха, отвори най-после. А то стоя като глупачка пред собствената си вила – заяви още от прага Олга, свекървата, облечена в палто с цвят „власт и сивота“ и с непоколебима увереност в очите. – Ето тук е захарта ти, нали?
Тя вече бе минала покрай Елена, като стопанка, на която в тази къща и завесите са по неин вкус. Макар че нямаше никакви завеси. Елена принципно не ги беше окачила. Олга се движеше с твърдост, която предполагаше, че всяко препятствие ще отстъпи пред нея, без дори да се налага да го осъзнава. Всяка стъпка беше декларация, всеки жест – заповед. Въздухът около нея сякаш се свиваше, за да ѝ направи път.
— Заповядайте, Олга – напрегнато се усмихна Елена. – Само че аз живея тук. Не вие.
— Засега – хладно подхвърли свекървата, и дори чайникът на печката изсъска в отговор, сякаш потвърждавайки нейните думи. Тя свали палтото си с прецизни, обмислени движения, окачи го внимателно на закачалката, сякаш го предаваше на церемония. После се обърна и погледна Елена с такова изражение, като че ли е изпуснала семейното наследство в тоалетната. В очите ѝ се четеше смесица от разочарование и упрек, която познаваше твърде добре.
— Алексей каза, че смяташ да се преместиш на вилата за лятото?
— Да – кимна Елена. – Работата е дистанционна, въздухът е свеж и никой не ми диша във врата. Красота. Тя се опита да вложи колкото се може повече ентусиазъм в гласа си, надявайки се да потуши назряващия конфликт, но знаеше, че това е безсмислено. Олга не можеше да бъде разубедена, когато беше решила нещо.
— Знаеш ли, че съм я дала под наем, нали?
Пауза.
Тишината беше толкова плътна, че ако наблизо имаше ваза, тя щеше да се спука от неловкост. Всяка секунда се проточваше като безкрайност, изпълнена с тежестта на предстоящото разкритие. Елена усещаше как пулсът ѝ се учестява, а съзнанието ѝ отказваше да приеме чутото.
— Какво?
— Ами, дала съм я. За лятото. Хората са добри, интелигентни. Той е лекар, тя е юрист. Без деца, но с куче. Кучето е ваксинирано, ако ти е важно. Плащат нормално. Олга говореше с тон на човек, който е направил изключително добра сделка, без да осъзнава катастрофалния ефект на думите си. Тя дори се усмихна леко, сякаш очакваше похвала.
— Вие дадохте под наем моята вила?! – бавно, с всяка дума все по-високо произнесе Елена. Гласът ѝ беше нисък, но изпълнен с неистова ярост. Тя не можеше да повярва на чутото. Всяка клетка от тялото ѝ крещеше от възмущение.
— Тя не е само твоя. Тя е и на Альоша. А вие сте семейство. Всичко е общо. Олга се опита да изгради стена от логика, която за нея беше непробиваема, но за Елена беше просто поредният опит за манипулация.
— Колко мило, че решихте всичко вместо нас. Както винаги. Сарказмът ѝ беше остър като бръснач. Олга направи вид, че не е чула. Нейната способност да филтрира неудобните истини беше почти свръхестествена.
— Аз просто си помислих, че ти няма да отидеш там. Ти си градски човек. На теб ти трябва интернет, фитнес, а не градини…
— Аз не отивам там заради градините – процеди Елена, – а за да бъда сама. Далеч от…
— От кого? От сина ми? – в гласа на свекървата се появи ледена стомана. Погледът ѝ стана пронизващ, като че ли се опитваше да пробие бронята на Елена и да открие слабото ѝ място.
Елена издиша. Бавно, с отчаяние. Усети се хваната в капан, принудена да изрече истина, която не искаше да признае на глас.
— Да.
Пауза. После:
— Ти си полудяла – в гласа на Олга за първи път прозвуча неувереност. – Той те обича… Е, по свой си начин, разбира се…
— Колко мило ви звучи: „по свой си начин“. Като че ли е отстъпка с бонус карта. Обичам, но по свой си начин. Не умея да уважавам, не искам да защитавам, но пък обичам. Това семейно ли ви е, а? Думите ѝ бяха наранени, но и заредени с гняв. Всяка фраза беше резултат от години на търпение, което сега се беше изчерпало.
Олга рязко скочи.
— Чуй, аз не ти съм приятелка, за да търпя това. Поне да беше благодарна, че съм намерила наематели! Ти дори не знаеш колко струват вилите под наем сега. Там са такива опашки, че…
— Че какво?! – избухна Елена. – Вие решихте просто да вземете и да дадете под наем дома ми, без моето съгласие?! Къде изобщо е вашето разбиране? Или все още смятате, че аз съм ваш личен проект? Гласът ѝ трепереше от гняв, очите ѝ пламтяха. Почувства се задушена от тази постоянна намеса, от пренебрежението към нейните желания и правото ѝ на собствено пространство.
— Всичко е в името на семейството – Олга се опита да върне контрола върху разговора, като се скри зад познатото клише.
— В името на семейството ли? – изсмя се Елена. – Та вие разрушавате това семейство, ако то изобщо още съществува. Вие вечно се бъркате във всичко – от чиниите до леглото. Спомняте ли си как казахте на Альоша, че „изглеждам странно“? На рождения си ден? С червена рокля?
— Е, това е вярно. Тогава беше като домат. Защо една жена на тридесет и няколко години трябва да носи такова нещо? Олга изрече това с пълно убеждение, без и най-малко колебание. За нея нейната истина беше единствена.
— Аха. По-добре сиво палто, с което можеш и на погребение, и на среща с прокурор. Елена не можеше да се сдържи, сарказмът ѝ беше като отрова.
Олга се приближи.
Застана почти до нея.
— Искаш война? Погледът ѝ беше студен, а в гласа ѝ се четеше заплаха.
— Не – спокойно отговори Елена. – Аз искам развод.
Тишина.
Секунда. Втора. Вечност. Въздухът в кухнята сякаш стана още по-плътен, изпълнен с шока от изречените думи. Олга се вкамени, погледът ѝ се замъгли от недоверие. За първи път през целия им общ живот, Елена виждаше свекърва си наистина сломена.
— Ти дори не му даваш шанс – прошепна свекървата, за първи път без своя фирмен патос. Гласът ѝ беше едва доловим, изпълнен с някаква странна уязвимост. – Той просто не може да се съпротивлява. Ти си силна, ти можеше да изчакаш…
— Аз и без това чаках пет години – спокойно каза Елена. – Но стига толкова. Уморих се да деля живота си с човек, който го дели между мен и вас. Думите ѝ бяха ясни, твърди, без грам колебание.
И тогава в коридора се чу звук от ключове в ключалката.
Альоша се прибра по-рано.
Като в гръцка трагедия: точно в момента на кулминацията – бог от машината.
Той влезе, остави пакета на пода и замръзна, втренчен в двете жени, като момче, което е извикано на дъската, а не е научило нито едно правило.
— Ъм… Здравейте… Какво става?…
— А ето го и той – дрезгаво каза Елена. – Искаш ли сам да ѝ кажеш, или аз?
— Да кажа какво?… – объркано примига Алексей.
— Че се развеждаме.
Отначало той пребледня. После почервеня. После пак пребледня. Счупен файл.
— Лена, чакай… Ние нали… Аз нали… Гласът му беше пълен с паника, а погледът му се мяташе между двете жени, търсейки спасение.
— Ти дори не знаеше, че майка ти е дала под наем нашия дом – спокойно каза тя. – Не защото си лош. А защото просто… си никакъв. Нито за, нито против. Ти си като тапет в тоалетна. Има го, но никой не го забелязва. Думите ѝ бяха жестоки, но не от злоба, а от натрупана болка и разочарование.
— Ето, благодаря – промърмори той, свеждайки поглед към пода.
Олга вдигна ръце:
— Така не може! Това е просто вила! Е, дадох я под наем – какво толкова?! Ето, Надежда от счетоводството дава две, и нищо, всички са живи! Тя се опита да омаловажи ситуацията, да я сведе до нещо незначително, за да избегне отговорност.
— На Надежда вероятно няма свекърва, която се смята за министър на вътрешните работи в чуждо семейство – отряза Елена.
Алексей седна на табуретката, сякаш това е кресло на съдия.
После вдигна глава.
— Наистина ли искаш развод? Гласът му беше тих, но в него се четеше истинско отчаяние.
— Да.
— И да живееш сама на вилата?
— Да.
— Където са куче, юрист и лекар?
— Ще намеря къде да живея. Или те ще си тръгнат. Това е моята вила. И в нейните думи се четеше непоколебима решителност.
И тя отиде в стаята, хлопна вратата – тихо, но твърдо. Всяко движение беше израз на нейното решение.
А Олга остана да стои в кухнята, загубена и объркана. За първи път изглеждаше така – безпомощна, без контрол.
И изведнъж каза:
— Е, голяма жена си си избрал, сине…
— Знам – въздъхна Алексей, гледайки към табуретката. – Знам.
Глава Втора: Писмото от Ада
Измина една седмица. Онази седмица, когато животът уж върви, но някак те подминава. Елена нае апартамент до парка – с балкон, от който се откриваше гледка към паркинг, където от сутрин до вечер сигнализираха нервни съседи. Затова пък интернетът беше стабилен и никой не ѝ пипаше чашите. Новата обстановка беше стерилна, безлична, но предлагаше така желаната анонимност и лично пространство. Тя се опитваше да се приспособи към ритъма на града, към шума, който преди ѝ беше толкова познат, а сега звучеше като чужд език. Всеки ден беше битка да намери ритъм, да се събере.
— Подай за развод, подай за развод – мърмореше си под нос, докато си загряваше зеленчукова смес от пакет, – а после седи сама с броколи и съжаления. Отличен план, Елена. Аплодирам стоя. И все пак, въпреки самоиронията, усещането за правота не я напускаше.
Но всъщност съжаления нямаше. Имаше някакво странно, глухо облекчение. Като че ли от главата ѝ беше извадена памучна топка. Стана по-тихо. Дори в мислите ѝ. Всичко, което я беше задушавало, сега беше изчезнало, оставяйки я да диша свободно за първи път от много време. Тя усещаше лекота, макар и примесена с несигурност за бъдещето.
А после дойде писмото.
Плик със съдебни документи.
Олга, както се оказа, беше подала иск. Не, не заради сина си. Не заради „семейството“. Тя беше подала за раздел на имущество – за да отсъди от Елена половината вила, тъй като, цитирам, „вила е съвместно придобито имущество, а също така е използвано от семейството в интерес на общия бит“. Думите в писмото бяха сухи, официални, но за Елена прозвучаха като пореден удар. Тя прочете цитата няколко пъти, не можейки да повярва на наглостта.
— „Интереси на общия бит“, дявол да го вземе – прошепна Елена, втренчена в тавана. Ръката ѝ трепереше леко, докато държеше документа. Това не беше просто спор за собственост; това беше последен опит за контрол, последно доказателство за непрекъснатото вмешателство. Тя чувстваше как гневът започва да кипи отново, но този път беше по-студен, по-решителен.
Алексей мълчеше.
Той не се обаждаше, не пишеше, не идваше. Като че ли се беше изпарил. Или се беше преселил в друга реалност, където всичко не е толкова болезнено. Мълчанието му беше по-красноречиво от всякакви думи. За Елена то потвърждаваше всичко, което беше казала за него – неговата нерешителност, неговата липса на присъствие, неговата неспособност да застане зад нея.
Затова пък на съдебното заседание дойде.
Като момче на контролно.
С папка, с очи на пет лева и с изражение на лицето „аз изобщо не съм замесен“. Той изглеждаше по-малък, свит в себе си, сякаш се надяваше да стане невидим. Елена го погледна и почувства смесица от презрение и някаква уморена състрадателност. Този мъж, с когото бе прекарала толкова години, беше станал сянка.
Съдията – жена с очила на верижка – погледна документите и сухо произнесе:
— Представител на ищеца – Олга Кузнецова. Ответник – Елена Морозова. Предмет на спора – вила. Уточнете, моля, страните, били ли сте в регистриран брак?
— Бяхме – в хор произнесоха Елена и Алексей. После се спогледаха. После пак се втренчиха в масата. Неловкостта беше осезаема.
Олга се появи в светъл костюм с цвят „всичко по закона“ и с папка, в която, по усещане, можеше да се намери дори копие от първия ѝ диктант от трети клас. Тя седеше изправена, със самодоволна усмивка, излъчваща увереност и непоклатимост. Съдията ѝ кимна:
— Имате ли нещо да добавите към иска?
— Да, Ваша чест – изправи се свекървата, изпъната като линия. – Вилата е придобита по време на брака. Синът ми, Алексей Кузнецов, работеше, носеше пари вкъщи. Елена през това време се занимаваше… ами, с нещо се занимаваше. С дома, доколкото знам. Но сега тя иска да вземе вилата само за себе си. Считам, че това е несправедливо. Гласът ѝ беше уверен, всяка дума премерена. Тя говореше с убеждението, че нейната версия е единствената възможна истина.
— Извинете – намеси се Елена, – но аз купих тази вила преди брака. Имам договор. Имам касова бележка. И да, не се занимавах „с нещо“, а писах методически указания за един държавен университет, между другото. Не казвам, че това е била мечтата на живота ми, но някой през цялото това време ядеше моите супи и спеше на моето легло, между другото. Тя извади документите си с премерено движение, почти като че ли хвърляше ръкавица. Гласът ѝ беше спокоен, но под повърхността се усещаше желязна решимост.
Алексей тихо покашля.
— Не уточнявай, моля те – прошепна той, без да вдига поглед. Неговото присъствие беше толкова незначително, колкото и в живота ѝ през последните години.
Съдията повдигна вежда:
— Имате ли документи, потвърждаващи покупката преди сключване на брака?
— Имам – Елена извади от папката договор за покупко-продажба и го хвърли на масата. Хартията изхрущя като оръжие. Документът беше старомоден, но безупречен, с всички печати и подписи, необходими за юридическо доказателство.
Олга се изправи още по-изпъната:
— Но, Ваша чест, те са ходили там заедно. Закачали са рафтове. Печели са си шишчета. Това беше общ дом. Там дори килим имаше. Синът ми завинтваше антената! Тя се хвана за всяка малка подробност, опитвайки се да създаде представа за съвместно съжителство, което би обосновало нейните претенции. Всяка дума беше опит за емоционален натиск.
Съдията отново погледна документите.
— Антената, рафтовете и шишчетата не се приравняват на право на собственост – сухо каза тя. – Алексей, искате ли нещо да кажете?
Алексей се изправи. Внимателно. Като че ли се страхуваше да не докосне въздуха.
— Аз… Аз не искам конфликти, честно. Просто… ами… това е сложна ситуация. Всички сме възрастни. Мама… понякога прекалява. Елена… също. Искам всичко да се реши мирно. Нека… нека Елена живее на вилата. А аз… аз ще подпиша всичко, което е необходимо. Гласът му беше почти нечуваем, изразяващ цялото му вътрешно терзание и неспособност да вземе страна. Той се огледа, сякаш търсеше одобрение, но не намери такова.
Пауза.
— Алексей – изхриптя Олга. – Ти предаваш майка си? Лицето ѝ беше пребледняло, а погледът ѝ – пронизващ.
— Не – тихо каза той. – Аз просто повече не искам да бъда между вас. Уморих се. Думите му бяха произнесени с такава дълбока умора, че прозвучаха като откровение. Той не молеше, не обясняваше – просто изразяваше изтощението си.
Съдията се отпусна на облегалката на стола. Направи си бележка.
— Съдът се оттегля на съвещание. Решението ще бъде след една седмица.
Навън беше студено. Пролетта закъсняваше. Вятърът откъсваше листата от дърветата, сякаш и те имаха лош ден. Небето беше мрачно, обещавайки дъжд, който така и не идваше. Елена вървеше по тротоара, вгледана в нищото, опитвайки се да осмисли случилото се.
Елена вървеше по тротоара и изведнъж усети, как някой върви до нея.
— Лена – издиша Алексей, – хайде да поговорим?
— За какво? – без да се обръща, попита тя.
— Аз не знаех, че тя ще подаде в съда. Не бях в течение. Аз наистина се опитвах просто… да се оттегля. Да не се намесвам. Гласът му беше пълен с оправдания, които звучаха кухо и неискрено.
— А ти винаги си така, Альош. Ти дори когато пътуваше с маршрутката – не се намесваше. Можеха да избутат някоя пенсионерка, а ти щеше да кажеш „извинете“ и да си платиш билета. Думите ѝ бяха безмилостни, но справедливи.
— Ами… аз не обичам конфликти.
— А аз не обичам, когато животът ми се превръща в сериал, и някой друг пише сценария.
Той замълча. После изведнъж:
— Аз си спомням как с теб отидохме там за първи път. Ти по къси панталони, с фенерче. Счупи си два нокътя, но поправи вратата. Аз тогава разбрах, че… ами, ти си различна. Силна. Твърде много за мен. Гласът му беше мек, изпълнен с неочаквана носталгия. За момент, той изглеждаше различен, по-откровен.
— Благодаря за комплимента – усмихна се тя.
— Не, това не е сарказъм. Аз наистина… аз те уважавам. Дори сега. Може би особено сега. Той спря да върви, лицето му беше сериозно.
Той забави крачка.
— Ако някога… ами, ако се почувстваш самотна…
— Ще си купя куче – спокойно отговори тя.
— Добре – кимна. – Само, моля те, не си взимай доберман. Те се обиждат. За миг, старият, лек хумор, който някога споделяха, се върна.
След седмица съдът изнесе решението.
Вилата остана за Елена.
Олга излезе от съдебната зала първа, без да се сбогува. Лицето ѝ беше каменно, погледът ѝ – празен. Тя не погледна нито Алексей, нито Елена, просто премина през тях като призрак, обхваната от някакъв вътрешен смут.
Елена погледна след нея. После седна на пейката до Алексей.
Той мълчеше. Тя – също. Тишината между тях не беше неловка, а по-скоро изпълнена с разбиране, с някаква тиха, взаимна изтощение.
И едва когато се запалиха фенерите, тя изведнъж каза:
— Знаеш ли, струва ми се, че вече нямам нужда някой да ме спасява.
— А по-рано имаше ли?
— По-рано – да. Тогава още вярвах, че ще ме спасят. А сега – се научих да плувам сама.
Той кимна.
Постоя.
После си тръгна. Бавно, без да се обръща. И в неговото отдалечаване имаше някаква болезнена освободеност.
А Елена седеше на същата пейка, усмихвайки се. Не защото всичко беше наред. А защото вече знаеше, че по-лошо вече със сигурност няма да стане. Тя усещаше в себе си нова сила, ново спокойствие, което идваше от осъзнаването на собствената ѝ независимост.
Глава Трета: Скиталец в Собствения си Дом
Елена се върна на вилата през май.
Стори ѝ се правилно – да не бърза. Да остави земята да се стопли, дърветата – да се раззеленят, а себе си – да издиша. Тя седеше в автобуса, който дрънчеше по неравностите, и мислеше само за едно: да не избухне. Защото това пътуване напомняше не началото на нов етап, а опит да се мине през изгорели мостове. Всеки километър я отдалечаваше от познатото, но и я приближаваше към несигурното. Въздухът в автобуса беше тежък, изпълнен с миризмата на дизел и стари платове, но дори и това беше за предпочитане пред задушаващата атмосфера на градския ѝ апартамент.
Чантата ѝ беше една. С дрехи, лаптоп и буркан сладко, който защо ли ѝ бе дала съседката отдолу. Останалото – тя го изпрати по пощата. Тоест, възможно е вещите ѝ да ги види нейният внук-племенник. През 2045 година. Но не беше важно. Тя се връщаше там, където никой нямаше право да ѝ пипа чашите. Всяка неравност по пътя беше стъпка към възстановяването на нейния личен суверенитет, към връщането на нейната собствена земя.
Къщата стоеше, както си беше. Дори по-добре. Подмладена, с прилежно окосена трева. Идеална тишина. Природа, птички и нито едно обаждане от Олга. Първият поглед към вилата беше като глътка чист въздух след дълъг период на задушаване. Всичко изглеждаше точно както си го спомняше, но някак по-ярко, по-живо. Усещаше се лек аромат на свежест и пролет, който изпълваше въздуха.
Тя седна на верандата, вдъхна аромата на свежата прах, усмихна се. Имаше някакво усещане за победа, макар и с привкус на умора. Победа, която не беше крещяща, а тиха, вътрешна, извоювана след дълга и изтощителна битка. Тя прекара часове просто да седи, да слуша звуците на природата и да се наслаждава на мира.
Изминаха само два дни.
И изведнъж – позвъняване на вратата.
Олга.
Не Кузнецова. Вече просто – Олга. Без представки и статуси. В лятно палто, с пакет в ръце и с онзи поглед, като на жена, която винаги е права. Дори когато чисти чужда кухня, чужди деца и чужда съвест. Тя стоеше там, сякаш цялата ѝ фигура излъчваше непоклатима увереност, дори когато не знаеше какво да каже.
— Нямаш нищо против? – попита тя, без да влиза. Гласът ѝ беше по-мек от обикновено, но все още имаше нотка на власт.
— Зависи какво – спокойно каза Елена, без да се изправя.
— Аз няма да влизам. Просто… трябваше да говоря с теб.
— Закъсняхте с няколко години.
— По-добре късно, отколкото никога.
Пауза. Две възрастни жени на верандата, и нито една не е готова да отстъпи и сантиметър. Въздухът между тях беше напрегнат, изпълнен с историята на техните отношения, с битките, които бяха водили.
— Той те обичаше – изведнъж каза Олга. – По свой си начин. Както можеше. Твърде тихо. Аз го молех да бъде по-настоятелен. А той винаги се срамуваше. Дори думата „съпруга“ не можеше да произнесе без икане. Думите ѝ бяха неочаквани, прозвучаха почти като признание, макар и изречено с горчивина.
— Благодаря за информацията – кимна Елена. – А сега мога ли да продължа да пия чай?
— Той е в болница.
Тишина.
— Какво?
— Вчера е постъпил. Нещо със сърцето. Стрес, казаха. И, как да кажа… Той иска да те види. Гласът на Олга беше необичайно тих, почти уплашен.
— А защо вие дойдохте? Защо не се обади?
— Забравил си е телефона. В бързината. Той ме помоли. Каза, ако не искаш – не идвай. Но аз реших, че трябва да ти кажа. Не заради него. Заради себе си. За първи път Елена усети, че в думите на Олга има някаква искреност, нещо извън обичайните ѝ манипулации.
Елена седна на стъпалото.
Стисна чашата в ръцете си.
В главата ѝ беше само едно: пак. Пак аз трябва да решавам. Като че ли само тя в този свят трябва всичко – и чай да пие, и мъже да спасява, и дела да печели. Тежестта на ситуацията я смазваше, но под нея се криеше познатото чувство за отговорност.
— В коя болница е?
— В градската. Трето отделение. Аз мога да те откарам.
— Не – стана. – Сама ще стигна. Тя се изправи, решимостта ѝ се върна.
Олга кимна.
Подаде ѝ пакета.
— Тук са неговите вещи. Той ти нареди да ти ги дам. Там има писмо.
— Аз не чета писма.
— Това не е писмо. Това е признание.
В болницата миришеше на хлор, като през 90-те.
Кабинетът на лекаря беше вечно затворен, медицинската сестра вечно се ядосваше, а охранителят на входа гледаше така, сякаш лично е израждал всеки пациент. Елена не я пуснаха веднага. След кратко пререкание и настояване, тя най-после успя да влезе. Болничната атмосфера беше потискаща, изпълнена със страх и апатия.
Алексей лежеше в стаята. Лицето му беше сиво. Устните му – сухи. И защо ли – списание „Кулинария“ в ръце. Той изглеждаше изгубен, по-малък, отколкото го помнеше.
— Поздрави от Олга – каза тя, влизайки.
Той отвори очи.
И изведнъж – се усмихна.
— Аз знаех, че ще дойдеш.
Тогава тя едва не си тръгна веднага.
— Станал си самоуверен.
— На легло е по-лесно да си смел. Особено ако лекарствата са добри. И в гласа му се четеше някаква болезнена истина.
Тя седна на края на леглото.
— Какво ти е?
— Сърце. Паническа атака. Или инфаркт. Или самовнушение. Те самите не са сигурни. Главното е, че лежа. И мисля.
— Това го можеш. Да лежиш и да мислиш – това е за теб. Сарказмът ѝ беше автоматичен, но под него се усещаше загриженост.
— Аз няма да моля да се върнеш – каза той.
— Недей. Аз сега си имам куче.
— Наистина ли?
— Не. Но смятам да си взема. Боби ще ме слуша и няма да пита на кого да давам вилата. Думите ѝ бяха леки, но съдържаха цялата ѝ натрупана болка и разочарование.
— Аз просто исках да кажа… Аз бях глупак. И страхливец. Аз не те избрах тогава. Защото се уплаших. От мама, от себе си, от неизвестността. Всичко наведнъж. Гласът му беше почти нечуваем, изразяващ дълбоко съжаление.
— Знаеш ли кое е най-обидното? – тихо каза тя. – Не това, че избра мама. А това, че не избра мен. Нито веднъж. Дори когато можеше.
Той се обърна.
— А сега – късно ли е?
— Сега – е по-различно.
Тя извади от чантата си писмо. Пожълтяло, като от стар филм.
Отвори го.
И замръзна.
Вътре – не писмо.
Копие от завещание.
На Елена.
Той ѝ беше прехвърлил апартамента, който майка му беше строила пет години и за който беше спестявала, лишавайки се от почивки. Онзи апартамент, който Елена мразеше като змийско гнездо, защото стените бяха попили всички упреци и погледи.
— Ти полудя ли?
— Помислих си, ако вече си отивам – то поне красиво.
— Ти не умираш, Альош!
— Ами ако? Нека поне ти получиш компенсация за цялото това шоу.
— Аз не искам твоя апартамент!
— Знам. Затова пък мама ще разбере.
Тогава тя не издържа – засмя се. Гръмко. Искрено. До сълзи.
— Господи, ти ѝ отмъщаваш чрез мен?
— А защо не? Ти си най-яркото ми дело. И единственото решение, за което съжалявам. Е… освен прическата от девети клас.
Той замълча.
— Прости ми.
Тя стана.
Целуна го по челото.
И каза:
— Прощавам ти. Но не си мисли, че ще се върна. Аз – вече не съм същата. Аз не съм твоя съпруга. Аз не съм на никого. Аз съм своя. И си отивам вкъщи.
— На вилата?
— У дома.
Той кимна.
И я пусна.
Глава Четвърта: Призраците на Миналото и Арендаторите
На вилата всичко разцъфтя. Майският въздух беше наситен с аромата на цъфнали люляци и прясно окосена трева. Птиците пееха безгрижно, а слънцето галеше земята с обещание за дълго и топло лято. Елена се чувстваше преродена. Дните ѝ минаваха в тихо съзерцание, работа по градината, четене на книги и дълги разговори със Степан, кучето, което най-после си беше взела. Той беше нагъл и глупав, като студентски роман, и точно толкова топъл и утешителен. Присъствието му беше постоянно, но ненатрапчиво, предлагайки ѝ безусловна привързаност, която никога преди не бе изпитвала.
Една сутрин, докато Елена пиеше кафе на верандата, наслаждавайки се на спокойствието, тя забеляза движение до съседната, малко запустяла къща. Тя стоеше празна от години, обрасла с бръшлян и със счупени прозорци, като забравена приказка. Изведнъж един мъж се появи от храстите, облечен в работни дрехи, и започна да разчиства терена. Беше млад, около тридесетте, с решително изражение и силни ръце. Той работеше с необичайна енергия, сякаш бързаше да превърне запустялото място в нещо ново.
След няколко дни работата на съседната вила стана по-интензивна. Появиха се още работници, камиони с материали, а шумът от строителство започна да разкъсва тишината. Елена не беше свикнала с толкова активност в този тих край. Тя се опита да не обръща внимание, но любопитството ѝ се засили. Кой беше този човек? И какво точно строеше?
Вечерта, докато поливаше цветята, тя видя мъжа отново. Този път той стоеше пред къщата, разглеждайки планове. Реши да се приближи.
— Добър вечер – каза Елена. – Извинете, но вилата до моята ли ремонтирате? Не съм виждала някой да се грижи за нея от години.
Мъжът се обърна. Усмивката му беше открита, но очите му имаха странна, почти изучаваща изражение.
— Добър вечер. Аз съм Борис. Не просто ремонтирам, а я изкупих. Имам планове за нещо по-голямо тук. Той протегна ръка, а хватката му беше здрава и уверена.
— Елена. Приятно ми е. По-голямо ли? Тази вила е доста стара. Какво точно? – попита Елена, опитвайки се да прикрие любопитството си.
— Ще бъде частна резиденция. Луксозна. За един клиент. Но това не е просто ремонт. Това е по-скоро… инвестиция. В района. Има голям потенциал тук. Гласът му беше спокоен, но в него се усещаше сила, авторитет.
Елена почувства леко безпокойство. Луксозни резиденции в този тих и изоставен доскоро район? Звучеше малко странно.
— Е, пожелавам ви успех – каза тя. – Надявам се да не е твърде шумно.
— Ще се постарая. Но да, ще има малко шум. За известно време. Но резултатът си заслужава. Вилата ви е красива. Напоследък е трудно да се намери такава. Той огледа вилата ѝ с професионален поглед, сякаш преценяваше нейната стойност.
Този разговор я остави с объркани чувства. От една страна, Борис изглеждаше любезен и отворен. От друга, нещо в историята му не се връзваше. Защо толкова голяма инвестиция в толкова отдалечен район? И защо тази бързина? Мисълта за луксозна резиденция до нейната скромна вила я караше да се чувства неудобно.
Няколко дни по-късно, докато разговаряше по телефона със своя стара приятелка, юрист по образование, Елена сподели за новия си съсед.
— Знаеш ли, той каза, че ще прави луксозна резиденция. В този затънтен край. Звучи ли ти правдоподобно? – попита Елена.
— Луксозна резиденция ли? В този район? – изненада се приятелката ѝ. – Е, има няколко инвеститора, които търсят големи парцели в близост до природата, но обикновено това са доста по-големи проекти. Може би е част от някакъв по-голям план за развитие на района. Или пък… изпиране на пари. Или просто един самотен богаташ, който търси уединение. Никога не знаеш в нашия бизнес. Тя се засмя. – Но ако ти е любопитно, мога да проверя в регистрите за собственост. Само ми дай адреса.
Елена не знаеше защо, но се съгласи. Може би заради онова странно чувство за безпокойство, което Борис ѝ беше оставил.
След няколко дни приятелката ѝ се обади.
— Лена, странна работа. Тази вила е сменяла собственика си три пъти през последните шест месеца. Всички сделки са били на цена, много над пазарната, и всички са минали през офшорни компании. Последната е регистрирана на името на „Инвестиционна група Вега“. А Борис… той не фигурира като собственик. Явно е само посредник или строителен мениджър. Това е доста нестандартна схема. Обикновено такива транзакции се правят за… да се скрие истинския произход на парите. Или собственост.
Елена почувства как кръвта ѝ замръзва. Офшорни компании? Изпиране на пари? Тя си помисли за Олга и нейните странни думи за даването под наем на нейната вила, за нейния интерес към парите. Може би това не беше просто семеен спор, а нещо много по-голямо и опасно.
Вечерта, докато Степан спеше до краката ѝ, Елена прегледа старите документи за вилата си. Тя беше я купила от възрастна жена, която живееше сама и не поддържаше никакви връзки с външния свят. Договорите бяха чисти, без никакви намеци за проблеми. Но сега, с новото знание, тя започна да се чуди дали няма нещо пропуснато, нещо скрито под повърхността.
Глава Пета: Сенки в Тишината
Дните на вилата течаха, но спокойствието на Елена беше нарушено. Шумът от строежа на съседната вила беше постоянен фон – тропане, блъскане, викове на работници. Той беше като постоянна болка, напомняща ѝ за нещо нечисто, което се случваше на прага ѝ. Борис изглеждаше приветлив, но Елена вече го гледаше с подозрение. Всяка негова усмивка, всеки любезен жест, ѝ се струваше като прикритие за нещо по-тъмно. Тя започна да наблюдава работата с по-голямо внимание. Забеляза, че работниците често идваха и си отиваха по странно време, понякога през нощта. Светлините в съседната вила светеха до късно, а звуци от тежка техника се чуваха дори след полунощ.
Една вечер, докато разхождаше Степан, Елена забеляза, че зад съседната вила, в гората, имаше изкопана голяма яма, която преди не беше там. Изглеждаше като строеж на основи за някаква голяма конструкция. Но защо толкова навътре в гората? И защо не се виждаше от пътя? Това беше прекалено голям изкоп за обикновена луксозна резиденция. Подозрението ѝ прерасна в тревога.
Тя се обади отново на приятелката си, юристката.
— Лина, има нещо много нередно. Там изкопават огромна яма зад къщата. И работят денонощно. Това не е просто резиденция. Сигурна съм.
Приятелката ѝ обеща да провери още по-задълбочено, да проучи градоустройствените планове за района, разрешителните за строеж. Но Елена знаеше, че това ще отнеме време, а тя чувстваше, че няма много време.
Междувременно, животът ѝ продължаваше. Работеше дистанционно, но концентрацията ѝ страдаше. Разговорите с Алексей станаха по-редовни. Той се възстановяваше, но гласът му беше променен – по-тих, по-смирен, без обичайната му нерешителност.
— Лена, как си? – попита той една вечер. – Мама… тя е много разстроена заради завещанието. Опита се да промени нещата, но… не успя.
— Не ме интересува – отвърна Елена. – Аз казах, че не искам твоя апартамент.
— Знам. Но аз наистина исках да се поправя. Поне малко.
— Не можеш да се поправиш, като ми даваш нещо, което не искам. Можеш да се поправиш, като станеш човек, на когото може да се разчита.
Алексей замълча. После въздъдхна.
— Добре. Аз… мисля да направя нещо по този въпрос. Олга изглежда не е толкова… невинна, колкото изглежда. Отдавна имам странни подозрения.
Елена почувства шок. Алексей, който никога не се бе изказвал против майка си, сега говореше за нея с някаква неохотна подозрителност.
— Какво имаш предвид? – попита тя.
— Ами, тя е замесена в нещо. Аз не знам какво точно. Но има един мъж, Виктор. Той е неин бизнес партньор. Виждал съм го няколко пъти. Много е властен, много е… плашещ. И майка ми изглежда… зависима от него. Или се страхува от него. Мисля, че той е свързан с тази „Инвестиционна група Вега“.
Сърцето на Елена заблъска. Виктор. „Инвестиционна група Вега“. Всичко започваше да се навързва.
— Ти трябва да внимаваш, Алексей – каза тя. – Това изглежда опасно.
— Знам – отвърна той. – Аз… аз просто искам да ти помогна. И на себе си. Може би това е начинът да се изкупя.
Разговорът с Алексей я разтревожи още повече. Тя осъзна, че не може просто да игнорира случващото се. Трябваше да действа.
Една сутрин, докато пиеше кафе, Елена забеляза стара, почти невидима пътека, водеща от вилата ѝ към гората, точно към мястото на изкопа. Реши да я последва. Степан весело се затича напред, без да подозира сериозността на ситуацията.
Пътеката беше обрасла, но различима. Тя водеше до малка, изоставена постройка, която Елена никога не беше забелязвала. Беше нещо като стар склад или бункер. Вратата беше полуотворена. Любопитството ѝ надделя над предпазливостта.
Тя влезе. Вътре беше тъмно и влажно. Помещението беше пълно със стари, ръждясали инструменти, празни чували и странни кабели. На една от стените имаше стара, пожълтяла карта на района, отбелязана с червени кръстове и стрелки. Един от кръстовете беше точно на мястото, където сега изкопаваха.
На масата имаше купчина прашни документи. Елена ги взе. Бяха планове за някакъв строеж. Не просто луксозна резиденция, а нещо много по-голямо – инфраструктурен проект, пътища, дори нещо, което приличаше на голямо хале или складово помещение. И подписите бяха на „Инвестиционна група Вега“. Но най-шокиращото беше датата на плановете. Те бяха направени преди почти десет години – доста преди Елена да купи вилата.
Това означаваше, че някой е имал планове за този район отдавна. А вилата ѝ се намираше точно в центъра на тези планове. Тя беше купила не просто къща, а част от бъдещ, мащабен проект, вероятно свързан с незаконни финансови схеми.
Докато разглеждаше документите, Степан изведнъж изръмжа. На вратата стоеше Борис. Лицето му беше мрачно, а усмивката му беше изчезнала.
— Ето те и теб. Знаех си, че няма да можеш да устоиш на любопитството си – каза той. – Това не е твое място. И тези документи не са за твоите очи.
Елена стисна документите.
— Какво е всичко това? Какво правите тук?
— Не е твоя работа – отвърна Борис. – Има една поговорка: „Любопитството уби котката.“ В твоя случай може да убие и теб.
Напрежението във въздуха беше осезаемо. Елена знаеше, че е в опасност. Тя беше попаднала в нещо много по-голямо и по-мрачно, отколкото си бе представяла.
Глава Шеста: Съюзници в Мрака
Елена знаеше, че не може да се справи сама. Информацията, която бе открила, беше прекалено опасна, за да я задържи за себе си. Борис не беше случаен строител, а неговата „Инвестиционна група Вега“ очевидно беше параван за нещо много по-голямо и незаконно. Първата ѝ мисъл беше да се обади на полицията, но бързо отхвърли тази идея. Ако зад всичко това стоеше някой толкова мощен, колкото Виктор, то полицията можеше да бъде компрометирана. Трябваше ѝ някой, на когото може да разчита, някой с опит в подобни ситуации. Името на Борис изплува в съзнанието ѝ. Не нейният съсед, а Борис, който ѝ беше споменала приятелката ѝ – бившият разследващ журналист, превърнал се в експерт по съдебно счетоводство и възстановяване на активи.
Тя се обади на приятелката си.
— Лина, спомняш ли си Борис, за когото ми говореше? Бившият журналист? Имаш ли негов контакт? Спешно е.
Приятелката ѝ, изненадана от тона ѝ, веднага ѝ даде номера.
Елена се обади. Гласът на Борис беше спокоен, но сериозен. Тя накратко му разказа за вилата, за офшорните компании, за старите планове и за заплахата от съседа ѝ.
— Това звучи като класическа схема за изпиране на пари и незаконно придобиване на активи – каза Борис. – Вероятно се опитват да легализират незаконни средства чрез големи и привидно законни инвестиции. Такива проекти често са свързани с политически лобита и дори с организирана престъпност.
— Какво да правя? – попита Елена.
— Не правете нищо сама – предупреди я той. – Тези хора са опасни. Трябва да се срещнем. Веднага. Аз ще дойда на вилата ви. Но имайте предвид – ако сте се натъкнали на нещо толкова голямо, вече сте в опасност.
Елена се съгласи. Чувстваше, че Борис е нейната единствена надежда.
Когато Борис пристигна, той не беше сам. С него беше мъж на средна възраст, с костюм, който изглеждаше твърде официален за вила, и с поглед, изпълнен със скрита интелигентност.
— Това е Иван – представи го Борис. – Той е мой колега. Отлично разбира от юридически уловки и международно право.
Елена замръзна. Иван? Името ѝ прозвуча познато.
— Иван? – попита тя. – Като Иван, наемателят на вилата?
Иван се усмихна леко.
— Един и същ – каза той. – Извинете за маскировката. С Мария, юристката, работим за Борис. Ние бяхме изпратени да наблюдаваме какво се случва на тази вила, тъй като имахме подозрения за „Инвестиционна група Вега“. Знаехме, че е замесена в нещо незаконно, но не знаехме точно какво. Олга ни даде под наем вилата, но ние вече имахме предварителен интерес към този район.
Елена беше шокирана. Наемателите, които смяташе за обикновени хора, всъщност бяха част от разследването.
— Значи… вие сте били там заради това? – попита тя, чувството ѝ за предателство беше смесено с облекчение.
— Да. Олга ни се стори странна. Тя беше прекалено настоятелна да ни даде вилата под наем, дори след като вие отказахте. Искаше бързи пари. Казахме ѝ, че сме лекар и юрист, защото това е идеалното прикритие. Никой не би подозирал нищо.
Борис се намеси:
— Елена, това, което намерихте, е ключът. Тези планове, датирани преди десет години, означават, че схемата е много по-стара и по-дълбока, отколкото си мислехме. Тези хора са търпеливи. Вероятно са изкупували парцели в района на безценица през години, чрез различни подставени лица и офшорки, чакайки подходящия момент за стартиране на проекта. И вашата вила, очевидно, е централна за техните планове.
Елена им показа старите планове и разказа за заплахата от съседа си, Борис.
— Съседът ви, Борис, вероятно е просто изпълнител – каза Иван. – Истинският мозък зад всичко това е Виктор. Той е голям играч в международния бизнес с недвижими имоти и управление на активи, но неговите методи често граничат с незаконното. Той е известен с това, че изкупува проблемни активи, „очиства“ ги от всякакви пречки – юридически или физически – и ги продава на огромни печалби.
— И Олга е замесена в това? – попита Елена, все още не можейки да повярва.
— Вероятно е била принудена или изнудвана – каза Борис. – Виктор има начини да накара хората да правят това, което той иска. Може би е знаела нещо за Алексей, или за някакви нейни стари сделки.
Елена почувства смесица от гняв и съчувствие към Олга. Може би свекърва ѝ не беше просто властна, а отчаяна.
— Трябва да разберем какво точно строят и защо – каза Елена. – Аз ще се опитам да събера още информация.
— Не, Елена – каза Борис твърдо. – Оттук нататък действаме заедно. Вие сте твърде ценен ресурс, за да рискувате. Аз ще се свържа с моите източници. Иван ще провери още по-дълбоко юридическите аспекти. А вие… вие останете тук. Наблюдавайте. Но не предприемайте нищо без нашето съгласие.
Те се заеха с работа. Борис направи няколко обаждания, разговаряйки с хора, чиито имена Елена никога не беше чувала. Иван седеше пред лаптопа, ровейки се в сложни бази данни и регистри. Елена, макар и да се чувстваше безпомощна, усещаше облекчение, че не е сама.
През следващите дни тя се опитваше да бъде колкото се може по-незабележима. Но не можеше да игнорира факта, че Борис – съседът ѝ – я наблюдаваше. Всяка негова поява беше напомняне за опасността. Тя усещаше, че е в капан, но този път не се страхуваше толкова много, защото знаеше, че има хора, които ѝ помагат.
Една вечер, докато Борис и Иван бяха на вилата ѝ, за да обсъдят напредъка, телефонът на Елена иззвъня. Беше Алексей.
— Лена, трябва да се срещнем – гласът му беше разтревожен. – Мама… тя е много зле. Виктор… той я е изнудвал години наред. Заради мен.
Глава Седма: Разкрития и Заплахи
Алексей дойде на вилата на Елена на следващия ден. Беше бледен, изтощен, но в очите му гореше огън, който Елена никога не беше виждала. Той не беше същият безличен човек от преди. Сега изглеждаше като човек, който най-после е решил да поеме отговорност за живота си. Борис и Иван присъстваха на разговора.
— Разкажи ни всичко, Алексей – каза Борис. – Всяка подробност е важна.
Алексей започна да говори. Гласът му беше тих в началото, после стана по-уверен. Разказа как преди много години, когато бил студент, се е забъркал с лоши хора. Не просто някакви хулигани, а дребни престъпници, които се занимавали с наркотици и изнудване. Един път, за да впечатли момиче, Алексей откраднал пари от касата на един клуб, където работел на непълен работен ден. Бил хванат. Тогава се намесила Олга.
— Мама имаше връзки – каза Алексей. – Тя се свърза с един човек, който уж трябваше да уреди нещата. Този човек беше Виктор. Той „изчисти“ името ми, но в замяна мама трябваше да му съдейства в някои „инвестиции“. Отначало бяха дребни неща, подписи на документи, които тя не разбираше. После станаха по-големи – прехвърляне на активи, създаване на офшорни фирми, изкупуване на имоти на занижени цени.
Олга е била замесена в мащабна схема за изпиране на пари и незаконно придобиване на земя. Тя е знаела за плановете за развитие на този район и е използвала влиянието си, за да подсигури придобиването на парцели за Виктор. Вилата на Елена е била една от последните, която е останала извън контрола на Виктор.
— Той е изнудвал мама с информация за моето минало – продължи Алексей. – Заплашваше, че ще ме унищожи, ще ме прати в затвора. Мама правеше всичко, за да ме защити. Тя знаеше, че вилата ти е пречка за техния проект. Опита се да я даде под наем на нас, за да ни държи под контрол, но ние вече бяхме там. Затова тя се е опитала да я даде на Иван и Мария, мислейки, че ще може да те изкара от нея.
Елена почувства смесица от гняв и облекчение. Значи Олга не е била просто властна, а е действала от страх и отчаяние. Нейните опити да контролира живота на Елена, да я изкара от вилата, са били част от по-голям, по-мрачен план.
— Виктор сега изгражда огромен склад, който ще бъде използван за контрабанда на стоки – каза Иван. – Този район е идеален заради изолацията си. Старите планове, които намерихте, са за мрежа от подземни тунели и складове, които да свържат няколко имота в района, включително и вашия. Те ще бъдат използвани за пренасяне на незаконни стоки.
— Значи моята вила е ключова част от тази схема? – попита Елена.
— Точно така – потвърди Борис. – И затова сте в опасност. Те ще направят всичко, за да ви отстранят.
Изведнъж прозорецът на кухнята се счупи с трясък. Камък, увит в бележка, падна на пода.
„Знаем къде си. Времето изтича. Продай или умри.“
Степан изръмжа яростно.
Алексей подскочи. Елена замръзна.
Борис бързо отиде до прозореца, огледа навън.
— Те знаят, че сте тук. И че не сте сами – каза той. – Това е предупреждение.
— Трябва да измъкнем Олга от лапите на Виктор – каза Елена. – Тя е жертва, също като нас.
— Ще бъде трудно – каза Алексей. – Тя е много уплашена.
През следващите дни напрежението се покачваше. Елена получаваше анонимни обаждания, в които ѝ се пускаха заплашителни съобщения. Странни коли минаваха по пътя към вилата ѝ. Чуваше се шум от пробиване през нощта, който идваше от посоката на съседната вила, където Борис (съседът) и хората му работеха. Те явно бяха започнали да пробиват тунелите.
Борис (разследващият журналист) и Иван се опитваха да съберат още доказателства, да разкрият цялата мрежа на Виктор. Но Виктор беше предпазлив. Той работеше чрез подставени лица, а следите му бяха трудни за проследяване.
Един следобед, докато Елена беше в градината, за да набере домати, тя видя Борис (съседът) да излиза от своята вила с двама едри мъже. Те вървяха към нейната ограда.
— Виждам, че не сте разбрали съобщението ни – каза Борис (съседът), гласът му беше изпълнен със студена заплаха. – Времето за доброволно сътрудничество изтече.
Елена стисна мотиката, която държеше. Степан застана до нея, готов да я защити.
— Аз няма да продам – каза тя твърдо. – Тази вила е моя. И аз няма да я дам на престъпници.
Мъжете тръгнаха към нея. Елена знаеше, че трябва да бяга. Но къде?
Точно тогава от гората изскочи Алексей. Той не беше въоръжен, но в ръката си държеше стар ловен нож, който бе намерил в един шкаф на вилата.
— Отдръпнете се от нея! – извика той. Гласът му беше треперещ, но пълен с неочаквана решимост. За първи път от години, той се изправяше срещу някого.
Мъжете се поколебаха. Борис (съседът) се засмя.
— Виж ти, герой! Старата любов ръжда не хваща, а? Забавно.
Алексей се хвърли напред. Започна борба. Един от мъжете го хвана, но Алексей, макар и по-слаб, се бореше отчаяно. Той бе ранен, но не се отказваше.
В този момент от пътя се появи кола. От нея излязоха Борис (разследващият журналист) и Иван. Те бяха повикали полиция, но очевидно не бяха успели да пристигнат навреме.
— По-добре да се махате! – извика Борис (разследващият журналист). – Полицията идва!
Борис (съседът) и хората му се спогледаха. Те знаеха, че нямат време. С неохота те се обърнаха и избягаха обратно в гората, скривайки се сред дърветата.
Елена се затича към Алексей. Той лежеше на земята, с кървяща рана на ръката.
— Альоша! – извика тя, коленичейки до него. – Добре ли си?
— Аз… Аз се опитах – прошепна той. – Аз те защитих.
Борис (разследващият журналист) и Иван се приближиха.
— Трябва да го откараме в болница – каза Борис (разследващият журналист). – Веднага.
Докато помагаха на Алексей да се изправи, Елена усети промяна в себе си. Не само гняв, но и гордост. Алексей, нейният безличен бивш съпруг, беше направил нещо, за да я защити. Той най-после беше взел страна.
About the Author
