Когато бях на четиринадесет, в класа ми имаше едно тихо момче — истински гений. Казваше се Дамян. Не говореше много, всъщност почти не говореше. Стоеше на последния чин, до прозореца, и докато учителят по математика се мъчеше да изведе поредното доказателство на дъската, Дамян вече беше написал три страници с уравнения, които надхвърляха всичко в учебната програма. Не беше просто умен; той беше… различен. Сякаш виждаше света в кодове и структури, които ние, останалите, не можехме дори да съзрем.
Един ден, във вторник през април, той просто изчезна.
Чистачката намери раницата му до шкафчето. Сандвичът му беше недокоснат. Якето му го нямаше. Но Дамян го нямаше.
Последва хаос. Полиция. Разпити в училището, които ни плашеха до смърт. Ние, децата, си измисляхме хиляди сценарии – отвличане от извънземни, таен портал, отмъщение. Възрастните говореха за бягство от дома, за инцидент в близката река. Водолази претърсваха дъното дни наред. Не намериха нищо.
Полицията не успя да го открие. Нито една следа. Нито един свидетел. Сякаш се беше изпарил.
Най-страшното беше това, което се случи с родителите му. Живееха в голяма, стара къща на хълма. Баща му беше инженер, майка му – цигуларка. След изчезването, те спряха да съществуват за света. Затвориха се. Капаците на прозорците им бяха винаги спуснати. Спряха да косят ливадата. Къщата започна да се руши, погълната от бръшлян. Казваха, че майка му понякога свири нощем – тъжни, измъчени мелодии, които вятърът носеше надолу към града.
Животът продължи. Ние пораснахме. Завършихме училище, после университет. Аз станах архитект, ожених се за Анна, взехме огромен кредит за жилище, който сега изплащахме с мъка. Имахме малко архитектурно студио, което се бореше да оцелее срещу по-големите риби. Дамян се превърна в призрак, в градска легенда. В онази тиха трагедия, която всички помнеха, но никой не обсъждаше.
Двадесет и четири години по-късно.
Беше вторник вечер. Бях се прибрал скапан. Анна беше нервна; отново бяхме забавили вноската по ипотеката. Дъщеря ни спеше. Аз седях пред телевизора, превключвайки каналите с отработена апатия. Нещо за политика, готварско шоу, турски сериал.
Спрях на икономическите новини. Не знам защо. Може би заради острия тон на водещата.
„…истинска война в технологичния сектор! Опитът за враждебно поглъщане на ‘ЕнигмаТех’ от страна на конкурентния гигант ‘Глобъл Синерджи’ днес достигна своята кулминация…“
На екрана се появи снимка. Костюм. Вратовръзка. Лице, което сякаш беше изваяно от лед.
„…но големият въпрос остава: ще се появи ли най-накрая мистериозният основател и главен изпълнителен директор на ‘ЕнигмаТех’? Човекът, който управлява империя за милиарди, но чието лице никой не е виждал публично. Досега.“
Камерата превключи. На живо. Пред огромна стъклена сграда. Десетки репортери, крещящи въпроси. От колата излезе мъж. Заобиколен от охрана. Той не погледна камерите. Движеше се бързо, но без да бърза. Сякаш въздухът около него се сгъстяваше.
Камерата успя да го хване в близък план за три секунди.
Дистанционното падна от ръката ми и изтрака на паркета.
„…за първи път пред камерите, дами и господа… Дамян.“
Същото име. Същото лице, само че по-възрастен. По-остри черти, белязани от времето и може би от нещо друго… нещо по-студено. Но очите. Тези очи. Пронизващи, аналитични, лишени от всякаква емоция. Очите на гения от последния чин.
Бях шокиран. Кръвта ми замръзна.
Анна влезе в стаята, носейки чаша вода. „Какво има? Мартин? Блед си като платно.“
Не можех да говоря. Само посочих екрана.
„Кой е този?“, попита тя.
„Той…“, промълвих. „Това е Дамян. Момчето. Изчезналото момче.“
Оказа се, че Дамян не просто е оцелял.
Оказа се, че той е един от най-богатите и влиятелни хора на планетата. Отшелник, технологичен магнат, управляващ компания, която определяше бъдещето. И сега този призрак от моето минало беше въвлечен в битка, която заплашваше да унищожи всичко, което беше построил.
А аз… аз току-що бях осъзнал, че трагедията отпреди двадесет и четири години не е била такава, каквато сме си мислили.
Тя изобщо не е била трагедия. Била е начало.
Глава 2
Нощта беше безсънна. Анна отдавна спеше, или поне се преструваше. Усещах напрежението в гърба ѝ, дори когато беше обърната към стената. Нашият собствен свят от неплатени сметки и растящия ипотечен кредит се чувстваше нищожен, смачкан от това, което бях видял.
Образът на Дамян. Не просто жив, а могъщ.
Станах и отидох в малкия си кабинет, който всъщност беше остъклен балкон. Компютърът избръмча и освети стаята със студена синя светлина.
„ЕнигмаТех“.
Започнах да копая. Не бях просто любопитен; бях обсебен. Сякаш част от моята собствена реалност се беше пропукала.
Компанията беше гигант. Занимаваше се с всичко – от квантови изчисления до изкуствен интелект и биотехнологии. Но всичко беше обвито в пълна мистерия. Нямаше публични изявления, нямаше интервюта. Само сухи финансови отчети, които показваха астрономически печалби. Компанията беше черна кутия, която бълваше иновации и пари.
А Дамян беше в центъра ѝ. Основател. Мозъкът. Призракът в машината.
Статиите за него бяха малко и пълни със спекулации. Наричаха го „Отшелника милиардер“. „Невидимият крал“. Пишеха, че живее в високотехнологична крепост, изолиран от света, комуникирайки само чрез криптирани съобщения. Че не вярва на никого.
Но защо? Как едно четиринадесетгодишно момче изчезва от малък, забутан град и се появява отново като технологичен бог? Къде е бил през всичките тези години?
И родителите му?
Потърсих информация за тях. Намерих само кратко съобщение за смъртта на баща му преди десет години. И нищо за майка му. Къщата на хълма все още беше тяхна собственост, но в регистрите пишеше, че е необитаема.
Колкото повече четях, толкова по-малко смисъл имаше всичко.
На сутринта бях като парцал. Анна ме гледаше с укор, докато си правеше кафе.
„Ще закъснееш за срещата със Стоянови“, каза тя остро. „Те са важни клиенти, Мартин. Имаме нужда от този проект, иначе следващия месец…“
„Знам. Знам, Анна. Ще отида.“
„Какво ти става? Цяла нощ си ровил в интернет. Заради онзи ли? От телевизията?“
„Това не е ‘онзи’, Анна. Това е Дамян. Познавах го. Бяхме в един клас. Той изчезна. Всички го мислеха за мъртъв.“
Тя въздъхна, смесвайки умора и раздразнение. „Хората се променят, Мартин. Сигурно е избягал от дома си. Случва се. Просто е имал повече късмет от другите. Това не променя факта, че ние имаме реален проблем с кредита. Моля те, съсредоточи се върху работата си.“
Кимнах, но думите ѝ не стигнаха до мен. „Късмет“? Не, това не беше късмет. Това беше нещо друго. Нещо изчислено.
Срещата със Стоянови мина зле. Бях разсеян. Представях им проект за разширение на къщата им, но в главата ми се въртяха квантови компютри и изчезнали момчета. Те усетиха липсата ми на ентусиазъм. Казаха, че ще си помислят.
Знаех какво означава това. Нямаше да се обадят.
На връщане към офиса, вместо да завия към студиото, аз продължих направо. Колата сякаш сама ме водеше. Излязох от града и поех по стария, разбит път към хълма. Към къщата на Дамян.
Не бях идвал тук от дете.
Къщата беше почти изчезнала. Бръшлянът беше покрил фасадата като зелен саван. Покривът беше хлътнал на места. Капаците, които помнех винаги затворени, сега зееха разбити, разкривайки тъмни, празни прозорци. Приличаше на мавзолей.
Спрях колата и излязох. Тишината беше потискаща, нарушавана само от вятъра в мъртвите клони.
Приближих се до верандата. Дъските скърцаха протестно под краката ми. Входната врата беше заключена, но рамката беше толкова изгнила, че поддаде с леко бутане.
Вътре миришеше на мухъл, прах и стара скръб.
Мебелите бяха покрити с бели чаршафи, придали им призрачни силуети. В хола, в ъгъла, стоеше покрито с прах пиано. Или беше цигулка? Не, калъф за цигулка лежеше отворен и празен на стола до него. Майката на Дамян.
Всичко беше замръзнало във времето. Сякаш в онзи ден преди двадесет и четири години, когато Дамян изчезна, животът тук просто е спрял.
Качих се на втория етаж. Знаех коя е неговата стая.
Беше в дъното на коридора. Вратата беше открехната.
Влязох.
Тук беше различно. Беше чисто. Призрачно чисто. Нямаше прах.
На бюрото имаше стар компютър – модел, който не бях виждал от деветдесетте. Леглото беше оправено. На стената имаше лавици, пълни с книги. Не детски книги. Дебели томове по теоретична физика, математически анализ, програмиране.
А на стената срещу леглото имаше огромна коркова дъска.
Беше покрита с уравнения. Схеми. Линии, свързващи различни точки. Не беше просто математика; приличаше на план. На карта.
В центъра на всичко това, с червен маркер, беше оградена една-единствена дума:
„БЯГСТВО.“
Той не е бил отвлечен. Не е избягал импулсивно. Той го е планирал.
Геният на четиринадесет години беше планирал собственото си изчезване с прецизността на военноначалник.
Но от какво е бягал?
Обърнах се и щях да припадна.
В рамката на вратата стоеше жена. Стара, прегърбена, с посивяла коса, сплъстена и дива. Носеше избелял халат. Очите ѝ бяха хлътнали, но горяха с трескав огън.
Беше майката на Дамян. Мария.
„Знаех си, че някой ден ще дойдеш“, прошепна тя. Гласът ѝ беше сух като шума на листа. „Всички идвате накрая. Но ти го познаваше, нали? Ти беше Мартин.“
Тя ме помнеше. След двадесет и четири години изолация, тя ме помнеше.
„Аз… да… Аз просто… видях го. По телевизията.“
Мария не изглеждаше изненадана. Тя бавно влезе в стаята и прокара пръст по бюрото. „Разбира се, че си го видял. Те го притиснаха. Глупаци. Те винаги го притискат.“
„Какво се случи?“, попитах аз. „Защо е избягал?“
Тя се обърна към мен и в очите ѝ проблесна нещо остро. Страх. Но и… гордост?
„Той не избяга“, каза тя тихо. „Аз го изпратих. Трябваше. За да го спася.“
„Да го спасите? От кого? От полицията?“
Тя се изсмя – сух, стържещ звук. „От полицията? Мили Боже, не. Трябваше да го спася от хора като онзи, който сега се опитва да му вземе всичко. От хората, които разбраха какво представлява той.“
„Какво е той?“, попитах, макар че част от мен не искаше да знае.
„Той не е просто гений, Мартин. Той е следващата стъпка. А светът… светът не обича следващите стъпки. Той ги смазва.“
Преди да успея да отговоря, отдолу се чу трясък.
Мария замръзна. „Трябва да вървиш. Веднага. Те идват понякога. Проверяват.“
„Кои те?“
„Хората, които наблюдават къщата. Наблюдават мен. Върви! Отзад!“, тя посочи към малък прозорец в дъното на стаята, който водеше към стар, изгнил дървен навес.
Не спорих. Нещо в лудостта ѝ беше твърде реално. Измъкнах се през прозореца, приземявайки се в купчина стари листа. Бягах през обраслия двор към колата си, сърцето ми блъскаше в гърдите.
Когато потеглях по черния път, видях черен седан да спира пред къщата. Двама мъже в костюми излязоха и се отправиха към верандата.
Не бяха от полицията. Не бяха и от социалните служби.
Бяха същите мъже, които видях по телевизията. Охраната на Дамян.
Глава 3
Връщането в града беше като изплуване от дълбока, мътна вода. Ръцете ми трепереха върху волана. Образите се въртяха в главата ми: студеното лице на Дамян по телевизията, зловещата чистота на детската му стая, картата за бягство и трескавият поглед на майка му.
„Аз го изпратих. За да го спася.“
„Те го притиснаха.“
Кои бяха „те“? И защо охраната на самия Дамян щеше да посещава изоставената му къща, където майка му очевидно живееше в мизерия?
Прибрах се вкъщи и открих Анна да ме чака в хола. Беше облякла строг костюм; явно се връщаше от банката. Лицето ѝ беше бледо и напрегнато.
„Къде беше?“, попита тя, без да повишава тон, което винаги беше по-лошо. „Стоянови се обадиха. Отказаха проекта. Казаха, че си бил ‘разсеян’ и ‘неангажиран’.“
Почувствах прилив на вина, бързо последван от раздразнение. „Анна, съжалявам. Просто… нещо се случи.“
„’Нещо се случи’?“, тя се изправи. „Знаеш ли какво се случва, Мартин? Случва се, че сме на две вноски от просрочие на ипотеката. Случва се, че студиото ти не е имало сериозен проект от шест месеца. Аз се мъча да балансирам всичко в банката, да успокоявам кредиторите, докато ти гониш призраци!“
„Това не е призрак!“, извиках аз, по-силно, отколкото възнамерявах. „Това е Дамян! И нещо много, много нередно се случва. Майка му… тя е там, в онази къща. Живее като отшелник. Говори за хора, които го преследват, за това, че той е ‘следващата стъпка’.“
Анна ме погледна, сякаш ме виждаше за първи път. „Мартин, чуваш ли се? Звучиш налудничаво. Човекът е милиардер. Вероятно майка му е просто… болна. Отхвърлила е помощта му. Това се случва в богатите семейства. Има конфликти, тайни. Това не е наш проблем.“
„Но…“
„Няма ‘но’!“, прекъсна ме тя. „Нашият проблем е този апартамент. Нашият проблем е дъщеря ни. Трябва да си намериш работа, Мартин. Истинска работа. Може би да се върнеш във фирмата на баща ми…“
„Никога!“, отсякох. Да работя за тъста си, арогантен строителен предприемач, беше моят личен ад.
„Тогава измисли нещо!“, извика тя, сълзи на гняв блестяха в очите ѝ. „Защото аз вече не мога да нося целия товар. Взех… взех още един потребителски заем миналата седмица. Тайно от теб. За да покрия лихвите по ипотеката.“
Това ме удари като шамар. Таен заем. Още дългове. Бяхме в спирала.
„Анна, защо не ми каза?“, прошепнах.
„Защото беше твърде зает да спасяваш света или да разгадаваш мистерии отпреди двадесет години!“, тя грабна чантата си и влезе в спалнята, затръшвайки вратата.
Останах сам в хола. Студиото се проваляше. Бракът ми се проваляше. И всичко това започна в момента, в който видях Дамян отново.
Телефонът ми иззвъня. Беше племенницата ми, Ива.
Ива беше умно момиче, дъщеря на сестра ми. Учеше компютърни науки в университета, беше на стаж.
„Чичо?“, гласът ѝ звучеше притеснено. „Знам, че си зает, но…“
„Какво има, Ива? Добре ли си?“
„Да, аз да, но… Стажът ми. Знаеш, че ти казах, че е в една голяма технологична компания, нали? Не ти казах името, защото подписахме декларация за поверителност…“
Сърцето ми прескочи. „Коя компания, Ива?“
„’ЕнигмаТех’“, прошепна тя.
Светът се стесни. „Ти си в ‘ЕнигмаТех’?“
„Да, от три седмици. И е… странно, чичо. Много е странно. Никой не говори с никого. Всичко е разделено на сектори. Аз съм в отдел за анализ на данни, но е скучно. Днес обаче… днес видях нещо. Бях изпратена да занеса един доклад на друг етаж и вратата на една лаборатория беше отворена.“
Тя спря, сякаш се страхуваше да продължи.
„Какво видя, Ива?“
„Не знам. Приличаше на… не знам. Холограми. Но не като по филмите. Бяха… живи. Като триизмерни симулации на хора. Говореха, движеха се. Имаше един мъж в стаята, който ги наблюдаваше. Беше самият той. Шефът. Онзи, Дамян, когото даваха по новините.“
Значи той беше там. В сградата. Не в изолирана крепост.
„Ива, слушай ме внимателно. Не себъркай там, където не ти е работа. Опасно е.“
„Знам, чичо, но не това е странното. Странното е какво каза той. Гледаше една от тези симулации и каза… ‘Не е достатъчно близо. Емоционалният отговор е погрешен с 0.4 процента. Започнете отново. Искам перфектно копие.’“
„Копие на кого?“, попитах аз.
„Не знам. Но нещото, което гледаше… приличаше на друг бизнесмен. Онзи, който се опитва да купи компанията. Казва се Стефан.“
Побиха ме тръпки.
Стефан. Бях чел името му в статиите. Стефан, шефът на ‘Глобъл Синерджи’. Безскрупулен бизнесмен, известен с това, че поглъща конкурентите си. Той беше този, който водеше битката срещу Дамян.
„Ива, стой далеч от това. Разбра ли ме? Просто си върши работата и се прибирай.“
„Добре, чичо. Просто… исках да кажа на някого. Ти си архитект, разбираш от структури. Цялата тази сграда е построена като лабиринт. Сякаш е проектирана да държи хората вътре, а не вън.“
Затворих телефона. Думите ѝ отекваха. „Перфектно копие.“ „Емоционален отговор.“
Дамян не просто се защитаваше в съда. Той правеше нещо друго. Нещо, което Ива не трябваше да вижда.
В този момент реших. Анна беше права. Трябваше да си намеря работа.
Но не тази, която тя имаше предвид.
Взех решение. Щях да вляза в „ЕнигмаТех“. Не като служител. Щях да намеря начин да говоря с Дамян. Трябваше да разбера от какво е бягал като дете и какво прави сега.
Имах нужда от помощ. От някой, който също беше там.
Спомних си за Петър.
Петър беше най-добрият ни приятел в училище – моят и на Дамян. Тримата бяхме неразделни, преди Дамян да се затвори в себе си. Петър беше устат, забавен, вечно забъркващ се в каши.
След училище той не влезе в университет. Започна някакъв дребен бизнес, който се провали. Чувах, че е затънал в дългове, че има проблеми с хазарта. Не го бях виждал от години.
Намерих номера му в стар тефтер. Молех се да не го е сменил.
Телефонът звъня дълго. Най-накрая някой вдигна.
„Ало?“ Гласът беше дрезгав, уморен.
„Петър? Аз съм, Мартин.“
Последва дълга пауза. „Марто? Ти ли си, човече? От колко… десет години?“
„Повече, Петьо. Слушай, имам нужда от услуга. Спешно е. Трябва да се видим.“
„Услуга ли?“, гласът му стана предпазлив. „Ако е за пари, Марто, зле си уцелил…“
„Не е за пари. За нещо друго. Свързано е с Дамян.“
Тишина. После рязко: „Къде?“
Уговорихме се в едно западнало кафене в покрайнините.
Докато карах натам, по радиото съобщиха, че правният екип на ‘Глобъл Синерджи’, воден от безкомпромисната адвокатка Яна, е внесъл нов иск срещу Дамян. Този път не беше финансов.
Искаха да го обявят за „умствено неспособен“ да управлява компанията си.
„Те го притискат.“
Думите на Мария вече звучаха зловещо.
Глава 4
Кафенето миришеше на стар фас и евтино кафе. Петър седеше в най-тъмния ъгъл, свит в изтъркано яке, въпреки че беше топло. Изглеждаше състарен. Някогашната му жизненост беше изчезнала, заменена от нервно потропване с пръсти по масата.
„Марто“, каза той, когато седнах. „Изглеждаш… сериозен. Като човек с ипотека.“
Опитах се да се усмихна. „Ти пък изглеждаш като човек, който бяга от нещо.“
Усмивката му беше крива. „Винаги. Та, какво за Дамян? Видя ли го? Призракът от Уолстрийт. Невероятно, а? Нашият Дамян.“
„Видях го, Петьо. И не е само това. Бях в старата му къща. Майка му е там. Жива е. И говори щуротии. Че го е изпратила, за да го спаси.“
Петър спря да потропва. Погледът му се втренчи в моя. „Майка му? Още ли е жива? Мислех, че…“
„Жива е. И уплашена. А самият Дамян… той е във война. Онзи Стефан от ‘Глобъл Синерджи’ се опитва да му вземе всичко. Току-що са внесли иск да го обявят за луд.“
Петър изруга тихо. „Значи започва. Стефан не си играе. Той е акула.“
„Чакай. Ти познаваш ли го? Стефан?“
Петър се поколеба. „Не лично. Но… знаеш, че имам проблеми. Дългове.“
„Хазарт?“, попитах.
Той кимна, избягвайки погледа ми. „Много. И то към грешните хора. Хора, които работят за хора като Стефан. Те притежават половината казина в града. Говори се, че Стефан иска ‘ЕнигмаТех’ от години. Не заради парите, а заради… технологията. Казват, че Дамян е създал нещо… нещо, което променя правилата.“
Това съвпадаше с думите на Ива. „Перфектно копие.“
„Петьо, трябва да вляза там. Трябва да говоря с него.“
Петър се изсмя. „Да влезеш в ‘ЕнигмаТех’? Марто, по-лесно ще влезеш в златния резерв. Мястото е крепост. Ива, племенницата ти, нали ти казах, че уредих стажа ѝ?“
Замръзнах. „Ти си я уредил?“
„Да. Един от хората, на които дължа пари… той е шеф на охраната там. Не на личната на Дамян, а на сградата. Уредих Ива, мислех, че е добре… да имам някой вътре. В случай, че… знаеш. За информация.“
Стомахът ми се сви. „Ти си използвал племенницата ми?“
„Не! Не, Марто, кълна се! Просто… исках да имам някаква разменна монета. Не съм искал нищо от нея! Но сега…“ Той се наведе напред. „Сега те самите ме търсят. Хората на Стефан.“
„Какво искат?“
„Информация. Всичко. Какъвто и да е компромат за Дамян. От детството. Нещо, което да подкрепи иска им, че е нестабилен. Предлагат да изчистят всичките ми дългове.“
Това беше. Предателството. Стефан не просто атакуваше Дамян в съда; той ровеше в миналото му, търсейки мръсотия. И беше намерил Петър.
„Какво им каза?“, попитах студено.
„Нищо! Още нищо. Казах, че трябва да си помисля. Марто, аз съм затънал до гуша. Те ще ми счупят краката. Но да предам Дамян… дори след толкова години…“
Това беше моралната дилема на Петър. Дълг срещу лоялност.
„Не им казвай нищо“, казах аз. „Помогни ми да вляза. Ако успея да говоря с Дамян, може би ще разбера какво става. Може би ще можем да му помогнем. Или поне да разберем защо е избягал.“
Петър се замисли. Страхът се бореше с някаква отдавна забравена искра достойнство.
„Добре. Ще го направя. Но не заради теб, Марто. И не заради Дамян. А заради Ива. Не искам да я замесвам в това. Човекът ми от охраната. Той може да те вкара. Но само за пет минути. В техническия етаж. През нощта. Утре.“
Планът беше лудост. Но беше единственият, който имах.
През това време, в лъскав офис на тридесет етажа над града, Стефан разговаряше със своята главна адвокатка, Яна.
Яна беше жена в началото на четиридесетте, с коса, прибрана в стегнат кок, и очи, които можеха да замразят стомана. Тя беше най-добрата в корпоративното право. Безмилостна, брилянтна и скъпо платена.
„Искът за неспособност е смел ход, Яна“, каза Стефан, вирнал крака на махагоновото си бюро. Той беше типичният бизнесмен от новата вълна – скъп спортен екип вместо костюм, но с инстинкти на хищник.
„Това е единственият ход“, отвърна тя. „Финансовите му отчети са безупречни. Не можем да го атакуваме там. Но репутацията му на отшелник… това е слабост. Трябва да докажем, че човек, който се крие от света, не е годен да управлява компания, която влияе на този свят. Имам нужда от боеприпаси, Стефан. Лични.“
„Работя по въпроса“, каза Стефан. „Имам един стар негов ‘приятел’. Пълен боклук, затънал в дългове. Трябва му само леко побутване.“
„Направи го. Имам насрочено изслушване за временни мерки след три дни. Съдията е колеблив. Ако му дадем доклад от психиатър, базиран на свидетелски показания за минала нестабилност… можем да поискаме временно отстраняване на Дамян. И тогава бордът на директорите ще е наш.“
„А технологията?“, попита Стефан.
„След като поемем контрола, ‘Проект Химера’ ще бъде първото нещо, което ще придобием.“
Стефан се усмихна. „Проект Химера. Харесва ми. Перфектните копия.“
Яна вдигна вежда. „Това е нещо повече от копия, Стефан. Това е прогнозиране. Симулация на човешкото поведение. Дамян не просто копира хора – той предвижда какво ще направят. Той проиграва срещата на борда хиляди пъти. Той знае какво ще кажем, преди да сме го казали.“
Усмивката на Стефан изчезна. „Затова ли винаги е една крачка пред нас?“
„Той е три крачки пред нас“, пориви го Яна. „И затова трябва да го унищожим лично, преди той да ни унищожи стратегически. Намери ми този твой приятел. Искам го в офиса ми утре.“
Глава 5
Прибрах се вкъщи с тежест в стомаха. Планът на Петър беше рискован, почти самоубийствен. Да се промъкнеш в щабквартирата на милиардер отшелник…
Анна беше в кухнята. Не миеше чинии, просто стоеше и гледаше през прозореца към тъмния град.
„Анна?“, казах тихо.
Тя не се обърна. „Обадиха се от банката. От централата. Не от моя клон. Казаха, че ако не внесем двете вноски до края на седмицата, започват процедура по отнемане.“
Думите увиснаха във въздуха. Процедура по отнемане. Щяхме да загубим апартамента.
„Аз…“, започнах. „Ще намеря парите. Ще говоря с баща ти.“
„Не!“, тя се обърна рязко. Очите ѝ бяха зачервени. „Няма да му позволиш да ни се надсмива. Няма да му дам това удоволствие. Аз ще се погрижа.“
„Как? С още един таен заем?“
Болка премина през лицето ѝ. „Не. Има… има един човек в банката. Клиент. Проявява интерес към мен от известно време. Той е… много богат. Каза, че може да ‘помогне’.“
Кръвта ми се дръпна от лицето. Това не беше просто семеен конфликт. Това беше ръбът на пропастта.
„Анна. Какво казваш? Изневяра? Това ли е решението ти?“
„А твоето какво е, Мартин?“, извика тя. „Да гониш призрака на Дамян, докато ние спим на улицата? Поне този човек ми предлага решение! Ти какво ми предлагаш?“
Не казах нищо. Защото тя беше права. Бях толкова обсебен от миналото, че бях унищожил настоящето си. Бях провалил студиото, провалил бях ипотеката, провалял бях нея.
Това беше моята морална дилема. Да я спра ли? Да я моля ли? Или да приема, че аз съм я довел до този избор?
Тя ме изгледа с презрение. „Точно така си мислех. Мълчание.“
Тя излезе. Входната врата се затръшна.
Останах сам. Тя щеше да го направи. Щеше да се срещне с този мъж, за да спаси дома ни, защото аз не можех.
Тя ме предаде. Или аз я предадох пръв?
Погледнах телефона си. Трябваше да се срещна с Петър след час.
Вече нямах избор. Не отивах в ‘ЕнигмаТех’ само заради Дамян. Отивах, защото бях загубил всичко свое. И ако имаше и най-малък шанс да разбера истината, ако имаше и най-малък шанс тази лудост да има някакъв смисъл, който да оправдае провала ми… трябваше да го направя.
На другата сутрин Петър беше извикан в офиса на Яна.
Офисът беше студен, в сиво и стъкло. Яна не му предложи кафе. Тя седна срещу него и сложи диктофон на масата.
„Господин… Петър. Разбирам, че сте били близък приятел с Дамян в детството.“
„Бяхме в един клас“, измънка Петър.
„И разбирам, че имате значителни финансови задължения към определени… партньори на моя клиент, господин Стефан.“
Петър преглътна. „Слушайте, аз…“
„Няма да слушам нищо“, прекъсна го Яна. „Вие ще говорите. Аз имам нужда от нещо, което да докаже модел на нестабилно, параноично или асоциално поведение. Нещо, което един психиатър може да използва в експертизата си. Нещо, което да убеди съдията, че Дамян е заплаха за собствената си компания.“
Петър се потеше. „Той беше просто… тих. Умен.“
„Недостатъчно добро“, каза Яна студено. „Вашите дългове възлизат на шестцифрена сума. Мога да уредя те да изчезнат. Или мога да уредя хората, на които ги дължите, да ви посетят тази вечер. Изборът е ваш.“
Това беше. Ръбът.
Петър си спомни нещо. Нещо, което Мартин не знаеше.
„Имаше… имаше един инцидент“, започна той бавно, гласът му трепереше. „Точно преди да изчезне. Бяхме в гората, само тримата. Аз, Мартин и той. Появиха се едни по-големи момчета. Започнаха да ни бутат, да ни се подиграват. Особено на Дамян. Наричаха го ‘изрод’.“
Яна се наведе напред. „И?“
„И Дамян… той не каза нищо. Просто ги гледаше. А после… един от тях, най-едрият, бутна Дамян на земята. И Дамян… той вдигна един камък. И го удари. Не веднъж. А отново, и отново, и отново. Очите му бяха… празни. Сякаш не беше той. Мартин се опита да го спре, аз също. Едвам го откъснахме от момчето. То кървеше. Наложи се да го шият.“
„Това е документирано?“, попита Яна бързо.
„Не мисля. Родителите потулиха случая. Платиха на семейството на другото момче. Но беше… страшно, госпожо. Не беше самозащита. Беше… студена ярост. Сякаш изчисляваше къде да удари.“
Яна се усмихна. Беше слаба, хищническа усмивка.
„Точно това ми трябваше. Склонност към неконтролируемо насилие. Асоциално поведение. Ще подготвим клетвена декларация. Вие ще я подпишете.“
„И дълговете ми?“, прошепна Петър.
„Ще бъдат история. Точно като приятелството ви с Дамян.“
Петър подписа.
Предателството беше извършено. Не за пари, а за оцеляване.
Глава 6
Нощта беше непрогледна. Дъждът се стичаше по стъклата на колата ми, докато чаках на уреченото място – в индустриална зона, на километър от стъкления монолит на „ЕнигмаТех“.
Петър се появи от сенките като призрак. Беше мокър и трепереше.
„Направи ли го?“, попитах.
Той не ме погледна. Само кимна. „Подписах. Казаха, че дълговете ми са изчистени.“
„Какво им каза, Петьо?“
„Казах им истината. За инцидента в гората. С камъка.“
Спомних си го. Бях го изтласкал дълбоко. Студената ярост на Дамян. Да. Беше страшно.
„Ти ни предаде“, казах тихо. „Предаде го.“
„Аз спасих себе си!“, извика той. „Нещо, което ти очевидно не можеш да направиш! Твоята Анна… видях я днес. Качваше се в много скъпо ‘Бентли’ пред една банка. Не изглеждаше като човек, който отива да предоговаря ипотека, Марто.“
Ударът ме уцели право в слънчевия сплит. Значи го беше направила. Докато аз бях тук, играейки на детектив, тя беше платила цената за моя провал.
„Млъквай“, изсъсках. „Да вървим.“
Сградата на „ЕнигмаТех“ беше като тъмна планина. Петър ме преведе през заден вход, покрай склада за боклук. Човекът от охраната – онзи, на когото Петър дължеше пари – ни чакаше. Беше едър мъж с мъртви очи.
„Пет минути“, изръмжа той, докато ни подаваше карти за достъп. „Ако алармата се включи, не ви познавам. Петър остава тук с мен. Като гаранция.“
Още едно предателство. Петър беше заложник.
Асансьорът беше безшумен. Охранителят натисна комбинация от бутони и след това плъзна картата ми. „Технически етаж. Под покрива. Неговият ‘параклис’, както го наричаме. Той ходи там, когато… мисли. Сам е.“
Вратите се отвориха в слабо осветен коридор. Тръби и кабели се виеха по тавана. Беше топло и се чуваше постоянното бръмчене на сървъри.
Вървях напред. В дъното имаше една-единствена врата, леко открехната.
Отвътре идваше светлина. И гласове.
Надникнах.
Стаята беше огромна, кръгла, с висок таван. В центъра ѝ стоеше той. Дамян.
Не беше с костюм. Носеше обикновена черна тениска и панталон. Стоеше със скръстени ръце.
Пред него, във въздуха, висяха триизмерните симулации, за които говореше Ива. Холограми, но толкова реални, че приличаха на призраци.
Видях Стефан. Видях Яна. Видях мъж, който приличаше на съдия.
Те говореха. Сцената беше съдебна зала.
„…и въз основа на показанията на господин Петър за неконтролируема агресия…“, казваше холограмата на Яна.
Дамян наблюдаваше.
„Спри симулацията“, каза той на глас.
Образите изчезнаха.
„Какво знаеше Петър?“, прошепна Дамян в празната стая. „Вероятност за предателство: 89.4%. Мотив: дълг. Прието.“
Той знаеше. Той беше предвидил предателството на Петър.
Тогава се обърна. Право към вратата. Право към мен.
„Пет минути изтекоха преди тридесет секунди, Мартин. Охранителят на входа вече е уведомен, че заложникът му е свободен.“
Замръзнах. Той знаеше, че съм тук. През цялото време.
„Как…“
„Сензори за топлина. Промяна във въздушното налягане. Чух сърцебиенето ти, още докато беше в асансьора. Ускори се, когато видя холограмите“, каза той с равен глас. Беше гласът на гения от последния чин, но лишен от всякаква топлина.
Той пристъпи към мен. Вече не беше момче. Беше мъж, висок почти колкото мен, но излъчваше енергия, която ме караше да искам да отстъпя.
„Двадесет и четири години“, казах аз, опитвайки се гласът ми да не трепери. „Какво се случи, Дамян?“
„Нарича се еволюция, Мартин. Нещо, което на теб очевидно ти липсва. Все още си воден от импулси. Емоции. Страх за ипотеката ти. Параноя относно жена ти, Анна.“
Той знаеше. Той знаеше всичко.
„Какво си ти?“, прошепнах.
„Аз съм решението“, каза той. „А сега си върви. Ти си част от минало, което вече не съществува. Ти си променлива, която не ми е нужна.“
„Майка ти!“, извиках аз. „Тя е жива! В къщата! Тя каза, че те е изпратила…“
За първи път видях нещо в очите му. Не емоция. По-скоро… изчисление, което се беше объркало.
„Майка ми е мъртва“, каза той рязко. „Почина преди пет години. В най-добрата частна клиника в страната. Това, което си видял в къщата, е… остатъчна грижа.“
„Остатъчна грижа? Охраната ти! Те бяха там!“
„Разбира се. Къщата е под наблюдение. Тя е… примамка.“
„Примамка? За кого?“
Той ме погледна и аз разбрах.
„За хора като теб. За хора като Стефан. За всеки, който се опита да копае твърде надълбоко. Всеки, който влезе в тази къща, бива незабавно регистриран, анализиран и категоризиран като заплаха.“
Жената. Мария. Тя не беше майка му. Беше… актриса? Или служител?
„Не. Аз говорих с нея. Тя ме позна…“
„Тя имаше досието ти, Мартин. Снимки от училище. Данни за живота ти. Знаеше, че един ден ще дойдеш. Аз знаех.“
Това беше чудовищно. Целият ми шок, целият ми ужас… всичко е било дирижирано.
„А бягството?“, попитах. „Картата на стената?“
„Това беше истинско“, каза Дамян. „Тогава все още бях дете. Наистина бягах.“
„От кого?“
„От баща ми. И от хората, на които той се опита да ме продаде.“
Глава 7
Тишината в стаята стана оглушителна, нарушавана само от бръмченето на машините.
„Да те продаде?“, повторих невярващо.
Дамян се обърна и отново активира симулациите. Този път не беше съдебна зала. Беше стара лаборатория.
„Баща ми не беше просто инженер. Той беше брилянтен, но слаб. Той видя какво мога да правя, още когато бях на осем. Решавах уравнения, които той не разбираше. На десет хакнах първата си банкова система. От скука. Той се уплаши.“
„Уплаши се?“, казах аз. „Майка ти каза, че…“
„Майка ми“, прекъсна ме Дамян, „беше болна. Не физически. Тя живееше в свой собствен свят от музика и илюзии. Тя виждаше в мен гений. Баща ми виждаше оръжие. Или по-точно, продукт.“
Холограмите се промениха. Видях мъже в костюми, но различни от тези днес. По-груби, от друга епоха. Видях бащата на Дамян, притеснен, да им показва изписаните от Дамян тетрадки.
„Той се свърза с тях. Неправителствена организация, параван за чуждо разузнаване. Искаха да видят дали съм истински. Те организираха ‘инцидента’ в гората.“
Замръзнах. „Инцидентът с камъка? Ти знаеше?“
„Разбира се. По-големите момчета бяха техни агенти. Деца от военни семейства, обучени да провокират. Искаха да видят реакцията ми под натиск. Дали ще се срина, или ще отвърна. Аз им дадох това, което искаха. Изчислих точната сила, необходима, за да неутрализирам заплахата, без да я убивам.“
Студена ярост. Изчислена.
„Баща ми се канеше да ме предаде. В деня, в който изчезнах, те трябваше да дойдат и да ме ‘запишат’ в ‘специално училище’. Майка ми, в един от редките си моменти на прояснение, чу разговора. Тя ми даде всичките си спестявания и ми каза да бягам. Картата на стената беше моят план. Тя просто ускори изпълнението му.“
„И ти избяга. На четиринадесет. Сам.“
„Не бях сам за дълго. Те ме търсеха. Но аз бях по-умен. Скрих се. Живеех в мрежата. Създадох първата си самоличност на осемнадесет. Първата си компания на двадесет. ‘ЕнигмаТех’ беше моята крепост. Място, където аз контролирам правилата.“
Той ме погледна. „Майка ми почина, докато аз строях това. Сама. Баща ми се пропи и умря. А хората, които ме искаха тогава… те не изчезнаха. Те просто се преквалифицираха.“
„Стефан?“, попитах.
„Стефан е просто алчен бизнесмен. Той е инструмент. Човекът зад него… той е един от онези, които бяха в къщата ми като дете. Сега е високо в правителството. Името му е Димитър. И той не иска компанията ми, Мартин. Той иска ‘Проект Химера’. Иска способността ми да предвиждам.“
„За какво?“
„За всичко. Войни. Пазари. Избори. Контрол. А аз няма да му го дам.“
Това беше. Истината. Беше по-голяма и по-ужасна от всичко, което си бях представял. Не беше семейна драма. Беше война.
„Защо ми казваш всичко това?“, попитах аз. „Нали съм незначителна променлива?“
„Ти беше. Докато не влезе тук. Докато Ива, твоята племенница, не видя ‘Химера’. Докато Петър не подписа клетвената декларация. Вие тримата, призраците от моето минало, се появихте едновременно. Това не е съвпадение. Това е атака по вектор, който не бях предвидил напълно.“
Той ме погледна, но за първи път сякаш наистина ме виждаше.
„Стефан и Яна мислят, че ме атакуват с миналото ми. Те не знаят, че аз съм го симулирал хиляди пъти. Но те използват истински хора. Използват теб. Имат нужда от потвърждение на историята на Петър.“
„Искаш от мен да лъжа за теб? В съда?“
„Не. Искам да кажеш истината. Твоята истина. Искам да им дадеш точно това, което искат.“
Не разбирах. „Искаш да потвърдя, че си бил насилник?“
„Искам да отидеш при Яна. Утре. Да ѝ кажеш, че си чул какво е направил Петър, и че искаш да помогнеш. Че искаш пари. Ще ѝ разкажеш за инцидента. Ще потвърдиш всичко. Ще ѝ дадеш още един свидетел.“
„Но това… това ще те унищожи. Ще спечелят делото.“
Дамян се усмихна. Беше първата усмивка, която виждах на лицето му, и тя беше плашеща.
„Те ще мислят, че печелят. Яна е брилянтна, но е предвидима. Тя ще приеме стръвта. Ще те изправи на скамейката. И точно тогава, когато си мисли, че ме е притиснала в ъгъла… ти ще активираш втората част от плана.“
„Каква втора част?“
„Ще им разкажеш за баща ми. За мъжете в костюми. За това, че инцидентът е бил провокация. Ще превърнеш делото за умствена неспособност в процес за правителствен заговор и опит за отвличане на дете.“
„Те няма да ми повярват! Ще кажат, че си ме подкупил!“
„Разбира се, че ще кажат. Но няма да има значение. ‘Проект Химера’ не е само за предвиждане, Мартин. Той е и за събиране на данни. Имам записи. Имам имената. Имам разговорите на баща ми с Димитър отпреди двадесет и четири години. Съхранявам ги за специален повод. А ти… ти ще бъдеш моят Троянски кон.“
Това беше лудост. Той искаше да се хвърля в битката на титаните.
„Защо аз? Защо не го направиш сам?“
„Защото аз съм обвиняемият. Аз съм ‘нестабилният гений’. Думите ми нямат тежест. Но ти… ти си обикновен човек. Архитект с ипотека. Жертва на обстоятелствата. Ти си перфектният свидетел. Ти си този, на когото съдията би повярвал.“
Той ми предлагаше изход. Не, той ми предлагаше сделка с дявола.
„А аз какво печеля от това?“, попитах, гласът ми беше дрезгав. Спомних си за Анна. За апартамента.
Дамян се доближи. „Ти си тук, защото си отчаян. Дългът ти към банката е…“, той замълча за миг, сякаш правеше справка във вътрешен файл, „…точно 84 500 лева до края на седмицата. Анна току-що се е прибрала. Тя не се е срещнала с онзи мъж. Не е могла. Било е блъф. Но е също толкова отчаяна, колкото и ти.“
Знаеше. Знаеше всичко до стотинка.
„Помогни ми, Мартин. Помогни ми да защитя това, което съм изградил, и ипотеката ти ще изчезне. Студиото ти ще получи договор за проектиране на новия ни кампус. Ще бъдеш… стабилен.“
Богатство. Сигурност. Всичко, което бях изгубил.
„А ако откажа?“
Погледът на Дамян отново стана леден. „Тогава си тръгваш. Връщаш се в проваления си живот. Губиш апартамента си. Губиш Анна. А аз ще се справя със Стефан и Димитър сам. Ще бъде по-трудно, но ще го направя. А ти ще останеш просто една незначителна, емоционална грешка в симулацията.“
Това беше. Моята морална дилема. Да продам ли душата си, за да спася живота си?
„Съгласен съм“, казах аз.
Глава 8
На следващата сутрин слънцето грееше подигравателно ярко. Чувствах се като пребит. Анна беше в другата стая; не бяхме разменили и дума. Бръснах се с треперещи ръце, гледайки в огледалото човека, който се канеше да излъже в съда. Не, не да излъже. Да каже истината, но по начин, който беше по-опасен от всяка лъжа.
Офисът на Яна беше точно толкова студен, колкото го беше описал Петър. Тя ме прие веднага. Секретарката ѝ дори не ме попита за името ми. Очевидно Дамян беше прав – те ме очакваха.
Яна ме изгледа с професионален интерес, като биолог, изучаващ ново насекомо.
„Господин Мартин. Предполагам, че сте тук във връзка с делото срещу Дамян.“
„Тук съм, защото чух какво е направил Петър“, казах аз, опитвайки се да звуча едновременно възмутен и алчен. „Той ви е разказал за инцидента в гората. Бях там. Видях всичко.“
Очите на Яна светнаха. „Наистина ли? И сте готов да свидетелствате?“
„Готов съм да направя каквото е необходимо, за да се разбере истината. Дамян беше… опасен. Винаги е бил. Но…“, престорих се на притеснен, „аз имам семейство. Бизнесът ми не върви. Не мога да си позволя да се замесвам в такава каша… освен ако не си струва.“
Яна се усмихна. Разбра.
„Мисля, че можем да уредим ‘компенсация’ за изгубеното ви време и стреса. Да речем, сума, достатъчна да покрие… някои неотложни разходи.“
Тя знаеше за ипотеката. Разбира се, че знаеше.
„Тогава съм ваш“, казах аз.
Тя включи диктофона. Разказах ѝ всичко. Разказах за студената ярост на Дамян, за ударите с камъка, за празния му поглед. Наблегнах на това колко сме били уплашени от него.
Яна беше в екстаз. Двама свидетели. Двама стари приятели, потвърждаващи едно и също – модел на насилие от детството. Това беше златна мина.
„Изслушването е утре“, каза тя. „Искам да сте там. Ще ви призовем като свидетел на обвинението.“
Излязох от офиса ѝ, чувствайки се мръсен. По средата на улицата спрях. Бях го направил. Бях станал пионка в играта на Дамян.
Прибрах се вкъщи. Анна седеше на дивана.
„Къде беше?“, попита тя.
„Ходих да си продам душата“, казах. Седнах до нея. „Анна, знам за блъфа ти. Знам, че не си се срещнала с онзи мъж.“
Тя ме погледна, шокирана.
„И знам, че го направи, защото аз се провалих. Но… мисля, че намерих решение. Временно.“
„Мартин, какво си направил?“
„Свързах се с Дамян.“
Тя ахна.
„Не е това, което си мислиш. Той е… сложен. И е в опасност. Аз му помагам. И той ще ни помогне. Ипотеката. Ще я покрие.“
Анна ме гледаше дълго. „Сделка. Сключил си сделка с него. С призрак.“
„Сключих сделка, за да ни спася“, казах твърдо. „Само… утре трябва да отида в съда. И трябва да ми вярваш. Без значение какво чуеш по новините, трябва да ми вярваш.“
Тя не каза нищо, само кимна бавно. Пропастта между нас беше все още там, но поне бяхме спрели да падаме.
На следващия ден съдебната зала беше претъпкана. Репортери, адвокати, бизнес анализатори. Стефан беше на първия ред, изглеждаше спокоен. Яна беше в стихията си, размахваше папки.
Дамян седеше сам на масата на защитата. Без адвокати. Само той. Изглеждаше спокоен, почти отегчен.
Съдията влезе. Делото започна.
Яна беше брилянтна. Призова психиатър, който говореше теоретично за връзката между детската агресия и асоциалното разстройство на личността при възрастните. После призова Петър.
Петър беше развалина. Потеше се, заекваше, но разказа историята. За камъка. За яростта. Очите му нито веднъж не срещнаха тези на Дамян.
Тогава Яна ме призова.
„Господин Мартин. Бяхте ли там в онзи ден в гората?“
„Да“, казах.
„Видяхте ли обвиняемият, Дамян, да напада брутално друго момче с камък?“
Погледнах към Дамян. Той ме гледаше с онези свои празни, изчисляващи очи. Това беше моментът.
„Да. Видях го“, казах аз.
В залата се разнесе шепот. Стефан се усмихна. Яна едва сдържаше триумфа си.
„И бихте ли описали поведението му? Беше ли уплашен? Защитаваше ли се?“
„Не“, казах. „Той беше… студен. Методичен. Беше ужасяващо.“
„Благодаря ви. Нямам повече въпроси.“
Тя седна. Беше спечелила. Съдията гледаше Дамян със сериозно изражение.
„Господин Дамян“, каза съдията. „Вие се представлявате сам. Желаете ли да зададете въпроси на този свидетел?“
Дамян се изправи бавно. „Да, Ваша чест. Само един.“
Той се обърна към мен.
„Мартин. След като потвърди, че съм ударил онова момче, би ли обяснил на съда защо го направих?“
Яна скочи. „Протест! Свидетелят не може да знае мотивите на обвиняемия!“
„Отхвърлям“, каза съдията. „Свидетелят е бил там. Може да опише контекста. Отговорете, господин Мартин.“
Поех си дълбоко дъх. Ето го.
„Нападнаха ни. Онези момчета. Бяха по-големи. Но не беше обикновен училищен тормоз. Те бяха… различни. Знаеха името на Дамян. Казваха му, че ‘те’ го чакат. Че е време да ‘отива с тях’.“
Яна замръзна. Усмивката на Стефан изчезна.
„Продължете“, каза Дамян с равен глас.
„Когато бутнаха Дамян, единият от тях извади нещо. Приличаше на… не знам. Електрошок или нещо такова. Каза: ‘Шефът каза да го доведем в съзнание, но ако се наложи, ще го упоим.’ Тогава Дамян взе камъка. Той не нападаше. Той се защитаваше. Той ни защитаваше. Той се опитваше да избяга от тях.“
В залата настана пълен хаос. Репортерите драскаха трескаво.
„Лъжа!“, извика Яна. „Това е измислица! Той е бил подкупен от обвиняемия!“
„Тогава“, каза Дамян, обръщайки се към съдията, „може би госпожа адвокатката би искала да обясни този аудиозапис, който сега ще пусна?“
Той натисна бутон на таблета си.
От високоговорителите в залата се разнесе пращене. И после глас. По-млад, но безпогрешно гласът на бащата на Дамян.
„…той е просто дете, Димитър! Не можете да го вземете така!“
И друг глас, по-млад, но също толкова безмилостен като сегашния:
„Имаме сделка, инженер. Неговата интелигентност е актив от национално значение. Момчетата ми ще го вземат от гората утре. Уверете се, че е там. Провокацията е одобрена.“
Яна пребледня. Стефан гледаше към един мъж на задния ред.
Беше Димитър. По-възрастен, посивял, но със същите хищнически очи. Той бавно се изправи и излезе от залата.
Дамян спря записа.
„Както виждате, Ваша чест, делото тук не е за моята умствена способност. А за опит за отвличане на дете преди двадесет и четири години от същите хора, които днес, чрез подставеното лице господин Стефан, се опитват да откраднат компанията ми. Искам този съд незабавно да прекрати това дело и да започне пълно разследване на господин Димитър и неговите връзки с ‘Глобъл Синерджи’.“
Съдията беше безмълвен.
Делото се разпадна за десет секунди.
Глава 9
Последствията бяха бързи и брутални.
Делото за неспособност беше прекратено незабавно. Съдията, бесен от опита за манипулация, нареди разследване на Яна за възпрепятстване на правосъдието и опит за подкуп на свидетели (Петър и мен).
Стефан беше в руини. Акциите на „Глобъл Синерджи“ се сринаха още преди затварянето на борсата. Разкритието, че е бил пионка в правителствен заговор, унищожи репутацията му. Той беше изправен пред десетки съдебни дела от акционери.
Димитър изчезна. Буквално. В деня на изслушването той напусна съда и никой повече не го видя. Говореше се, че е избягал от страната.
Петър… Петър беше арестуван за лъжесвидетелстване. Той беше предал Дамян, но беше излъгал, че това е всичко. Аз бях защитен. Моите показания, макар и дирижирани, се оказаха истината. Аз бях героят на деня – приятелят, който най-накрая разкри истината за травмата на гения.
Прибрах се вкъщи. Анна ме чакаше. Беше гледала всичко по новините.
Тя се хвърли в прегръдките ми. „Мартин… ти беше… невероятен. Но беше толкова опасно.“
„Трябваше да го направя“, казах аз, държейки я силно. „За нас.“
На следващата сутрин сметката ми в банката показа положителен баланс. Огромен положителен баланс. Ипотеката беше изплатена. На бюрото ми в студиото ме чакаше договор за проектиране на новия изследователски център на „ЕнигмаТех“ – проект, по-голям от всичко, за което бях мечтал.
Дамян спази думата си.
Животът ми се преобърна. Студиото се разрасна. Наех хора. Преместихме се от малкия апартамент в къща. С Анна… нещата бяха по-добри. Парите премахнаха напрежението. Но тайната за онова, което бяхме готови да направим – тя да спи с друг, аз да продам свидетелските си показания – остана между нас като тънка стъклена стена.
Ива напусна стажа си. Каза, че видяното в „ЕнигмаТех“ я е уплашило. Върна се в университета, решена да се занимава с етика в изкуствения интелект.
Видях Дамян само още веднъж.
Той ме покани в кабинета си. Беше на върха на сградата. Целият град беше в краката му.
„Ти се справи добре, Мартин“, каза той. Не беше похвала. Беше констатация.
„Свърши ли всичко?“, попитах аз. „Димитър избяга. Стефан е разорен.“
„Войната не е свършила. Тя просто смени формата си“, каза Дамян. „Димитър беше само един. Има и други. Те винаги ще искат ‘Химера’.“
„А майка ти?“, попитах. „Жената в къщата. Какво стана с нея?“
„Тя беше служител. Актриса, обучена от години. Работата ѝ приключи. Вече е на топло място, с добра пенсия. Къщата ще бъде съборена.“
Той не показа никаква емоция.
„Ти ме използва“, казах аз.
„Да“, отвърна той. „И ти ме използва. Ти имаше нужда от пари, аз имах нужда от свидетел. Това не беше приятелство, Мартин. Беше транзакция. Ти получи своята стабилност.“
Той се обърна към прозореца.
„Ти си свободен, Мартин. Върни се при жена си. Проектирай ми красива сграда. Но никога повече не идвай тук. Миналото е затворено.“
Той беше прав. Аз получих това, което исках. Богатство. Сигурност. Но бях загубил нещо друго. Може би илюзията, че съм добър човек.
Излязох от кабинета му и повече не го видях на живо.
Понякога го виждам по телевизията. Той все още е отшелникът, геният. Сега е по-силен от всякога. Той спечели битката.
Но докато гледам студеното му, изчислено лице, се чудя. Когато е избягал на четиринадесет, той е избягал, за да се спаси.
Но гледайки го сега, в неговата стъклена крепост, заобиколен от симулации и тайни, не мога да не си мисля, че той никога не е спирал да бяга.
Аз имам своята къща, своята работа. Но всяка вечер, когато затварям очи, виждам онази карта на стената в детската му стая.
БЯГСТВО.
Оказа се, че Дамян е успял. Беше избягал от всички. От баща си, от враговете си, от миналото си.
Единственият човек, от когото не беше успял да избяга, беше самият той. И това беше съдбата на гения – да бъдеш затворен завинаги в собствения си брилянтен, студен и самотен ум.
About the Author
