Мариша въздъхна тежко, взе куклата си и тръгна да играе в съседната стая.
— Мама спи, не бива да я будя. Тя много се изморява на работа — обясняваше тя на своята куклена приятелка.
А куклата само пърхаше с големите си сини очи, сякаш се съгласяваше със стопанката си. Но тя не можеше да разбере, че петгодишната Маришка, която майка ѝ Оля отглеждаше сама, вече втори ден не ходеше на детска градина, защото нямаше кой да я заведе.
Оля и дъщеря ѝ живееха сами след развода. Жената работеше като касиерка в хранителен магазин. Супермаркетът беше денонощен, затова смените ѝ се падаха ту през деня, ту вечерта, а понякога се налагаше да работи нощем. Тогава за Мариша се грижеха съседите – чичо Боря и леля Ира. Те хранеха момиченцето и се грижеха да си ляга навреме.
Оля се прибираше от нощна смяна, закусваше, вземаше душ и си лягаше да почине. Така стана и този път – мама легна да спи, но все още не се беше събудила.
А Мариша дори се зарадва, че няма да ходи на детска градина. Тя се сгуши до мама и също заспа. После се събуди, разтърси майка си за рамото, но щом видя, че няма реакция, отиде до хладилника.
Сама си извади кренвирш и го стопли в микровълновата. След като се подкрепи, продължи да играе с куклата си. После гледа телевизия.
Но мама все спеше.
Настъпи вечерта, а тя все още не се беше събудила. Мариша реши, че е време и тя да си легне.
Но и на следващия ден мама не се събуди.
В хладилника вече нямаше нищо, само в кутията за хляб бе останала една суха коричка. Мариша не можеше да запали газовия котлон, за да стопли вода.
Много ѝ се искаше да хапне нещо, но мама все така не се будеше. Как ли не се опитваше Мариша да я събуди – тресеше я за раменете, пръскаше я с вода, но без резултат.
Момиченцето поплака малко, после пак се сгуши до мама и заспа.
Събуди я слънчев лъч и гладът, който ѝ стягаше стомахчето. Тя седна на дивана и се вгледа в спящата майка, после се надигна и се ослуша.
Въздухът беше наситен с някаква сладникава миризма, съвсем не като на майчините ѝ парфюми. Досега Мариша никога не бе усещала такъв аромат от никого.
Тя докосна ръката на майка си и я прониза студът, който се излъчваше от нея. А майчината длан, която винаги беше розова и мека, сега беше остра и синя.
— Чичо Боря, помогнете! Мама спи вече трети ден, а сега мирише странно!
Малкото момиче затропа по вратата на съседите.
И въпреки че беше шест сутринта, съненият съсед, обезпокоен от тревожния ѝ глас, пристъпи в тяхната квартира и… онемя… 😲😲😲
След това Мариша бързо беше отведена при леля Ира, а у тях пристигнаха линейка и полиция.
Момиченцето чу непознатата дума „сърдечен пристъп“ и осъзна, че с майка ѝ се е случило нещо ужасно.
Малко по-късно за Мариша пристигна баща ѝ. Тя не го беше виждала отдавна. Знаеше само от майка си, че той има друго семейство.
Винаги ѝ се беше искало да се запознае с тази негова „друга“ фамилия, дори беше молила майка си да я заведе при тях. Но мама само горчиво се усмихваше, галеше я по главата и обясняваше, че там няма да е нужна на никого.
— От днес ще живееш с мен — строго заяви баща ѝ.
Спомняйки си думите на майка си, че няма да бъде желана в новото семейство, момичето заплака.
Но баща ѝ дори не се опита да я утеши. Мълчаливо я хвана за ръката, изведе я навън и я сложи в колата.
Както и очакваше, новото семейство на баща ѝ не я прие добре.
Дори стаята, която ѝ определиха, не ѝ хареса. Беше малка, без прозорец, и нямаше никакви играчки.
Всичко се случи толкова бързо, че момичето се обърка и не успя да вземе нито нелюбимата си кукла, нито плюшеното мече, което ѝ бе подарила мама за рождения ден.
Баща ѝ беше събрал само дрехите ѝ – чорапогащи, блузки и рокли.
Посочиха ѝ тясното легло и ѝ подадоха кутия с пъзели, като ѝ обясниха, че за повече не им стигат парите.
Така Мариша заживя там, страхувайки се да излиза от стаята, за да не попадне на гневния поглед на новата съпруга на баща си. Самия него почти не виждаше, а и той не се интересуваше особено от нея.
Не ходеше и на детска градина.
Хранеха я само с каша, чай и понякога с кюфте с картофено пюре.
Мариша дори бе забравила как изглеждат бонбони и плодове.
Часове наред седеше или лежеше на леглото си, сглобявайки и разглобявайки за хиляден път една и съща кутия с пъзели.
Скоро в нейната стая сложиха още едно легло и мястото стана съвсем тясно.
После доведоха една дребничка, сива баба и ѝ казаха, че това е баба Аня и че от сега нататък ще живее с нея.
Животът с баба Аня се оказа доста по-весел. Тя знаеше много приказки, разказваше за детството на баща ѝ и често се застъпваше за момиченцето.
А когато Мариша ѝ се оплака, че много ѝ се яде сладко и ѝ се пие газирано, баба Аня отиде в кухнята и ѝ донесе всичко, което намери.
— Бабо, защо сега живееш с нас? — веднъж попита Мариша.
— Знаеш ли, внучко, имам си къща на село. Твоят баща скоро ще я продаде и ще ми купи апартамент, където ще живеем само двете.
Мариша толкова се зарадва на тази новина и на факта, че най-накрая има защитник, че с нетърпение зачака деня на преместването.
Но една нощ, когато отиде до тоалетната, чу злобния шепот на новата съпруга на баща си.
— Кога най-после ще свършиш с това? Омръзнаха ми тези нещастници. Колкото по-скоро ги натъпчеш в старческия дом, толкова по-добре.
На следващата сутрин Мариша случайно попита баба си:
— Бабо, какво е „старчески дом“? Нали нас с теб искат да ни пратят там? Това ли е нашият нов апартамент?
Баба Аня се намръщи.
Взе стария си телефон и набра номера на по-малкия си син Алексей, който живееше в друг град.
— Алешенька, ела и оправи нещата с брат си. Сърцето ми подсказва, че крои нещо лошо.
Скоро в дома на бащата на Мариша прозвуча строгият глас на Алексей, последван от пискливия отговор на жената.
Разговорът приключи с удар по масата и твърдото изявление на Алексей:
— Върни документите на майка ни.
После се обърна към баба си и Мариша:
— Събирайте си багажа веднага.
След час колата спря пред малка, уютна къща с цъфнал двор.
А в дома на баба Аня живееха куче и котка, които дотогава бяха хранени от съседите.
За Мариша започна нов живот – топъл и сигурен, сред грижовната ѝ баба.
About the Author
