Кирил не знаеше в кой точно момент жена му започна да го дразни. Той се ожени за нея, защото беше време да се жени. Майка му му проби дупка в главата, че скоро ще стане на тридесет, а той не е женен, и че тя няма да дочака внуци, и всичко в този дух.
Лариса дойде да работи при тях наскоро. Тя беше обикновена във всяко отношение. Не, не беше грозна, но и не можеше да бъде наречена красива.
Най-обикновено момиче. Поговориш с нея и не я запомняш. Кирил сериозно започна да се замисля, че може би майка му е права, все пак трябва да се ожени.
Първо, ужасно му беше омръзнал безпорядъкът вкъщи. Дотолкова му беше омръзнал, че дори не му се искаше да се връща там. А колко жалко беше времето, което трябваше да губи за чистене, когато чорапите са навсякъде, а чисти не можеш да намериш, и когато няма какво да ядеш, защото мивката е пълна догоре.
Кирил разбираше, че е дошло време да събира камъни. Или чорапи и каквото се търкаляше заедно с тях. Кирил винаги, ако започваше нещо, го правеше добре.
Ето и чистенето му отнемаше голяма част от деня. Но пък после всичко блестеше. В такива дни вечер Кирил не ходеше никъде.
Уморяваше се от това, но пък много приятно му беше да се излежава пред телевизора, докато си пие чая в чист и красив апартамент. Но не бива веднага да смятате Кирил за егоист. Той мислеше за жена си не само защото някой трябва да чисти, но и защото вече не можеше да яде купешки кюфтета и пелмени.
Това беше второ. Кирил се канеше да обича жена си. Той, по принцип, обичаше всички жени.
Майка му непрекъснато клатеше глава. Ох, ще те убият жените някога, сине. Ще се съберат всички заедно и ще те убият.
А Кирил само се смееше в отговор. „Ох, мамо, не говори глупости, толкова много жени съм направил щастливи“. Майка му го плесна с кърпата, не трябваше да говори глупости.
Кирил се канеше да обича жена си, както си му е редът. Не беше сигурен, че ще успее да ѝ бъде верен, но си обеща да се постарае. Ами, нали живеят някак си мъжете.
С едни и същи жени, и то много години. Нима той няма да може? Кирил подходи към въпроса за женитбата много практично. Първо прегледа всички свои близки познати…
Момичетата бяха едно по-хубаво от друго, но Кирил ясно разбираше, че не би искал нито едно от тях за своя съпруга. После прегледа всички колежки, включително и омъжените. Кирил беше уверен в силите си, ако се наложеше, щеше да отмъкне всяка, но отново нищо.
Някак си не се намираше тази единствена, която да бъде достойна да дели с него покрив и храна. Кирил честно каза на майка си, че е прегледал всички. Подходящи няма, а значи майка му ще трябва да почака, докато той се запознае с някого другиго.
Мама отново го удари с кърпата. Ей, празнодумецо, нито веднъж не те боли езикът. Мамо, ама честно? Ти не би търсила жена с мозъка си, а със сърцето си.
Мамо, не се получава. Само реша, че трябва със сърцето, само си помисля. Събуждай се, тя вече лежи до теб.
Сърцето сякаш реагира нормално, а мозъкът – команда. Такава не ни трябва. Кирил, все шеги си правиш.
А след още пет години на кого ще си нужен? Ще си отгледаш шкембе, ще ти се появи плешивина и всички момичета веднага ще се отвърнат от теб. Мамо, ама какво говориш? Какво шкембе? Каква плешивина? За моя век момичета ще има достатъчно. Майка му поклати глава, а Кирил си хапваше нейните божествени палачинки.
Той идваше при майка си не толкова често, колкото му се искаше, но веднага си поръчваше палачинки. Мамо, щом намеря тази, която може да готви същите палачинки, веднага ще се оженя, обещавам. Дори и да е ужасна, страховита.
Майка му се смееше и го наричаше негодник. Една вечер Кирил излизаше от работа. Настроението му беше отлично, вкъщи беше подредено, преди два дни беше направил основно почистване.
Срещи за днес не бяха планирани и той се канеше да се разходи до вкъщи, без да бърза, а после просто да посвети вечерта на истинска тюленска почивка. Той мина през парка, навън беше циганско лято, красотата в парка беше неописуема. Листата червени, жълти, кафяви, тук-там и зелени.
Слънцето свети, паяжинки летят. И хората го усещат, днес сякаш е работен ден, но по алеите на парка е пълно с майки с колички, баби, дядовци и млади двойки. Кирил вървеше и дори леко си подсвиркваше, толкова добре се чувстваше.
Той вече беше подминал пейката, на която седеше момиче и четеше книга. Но после спря, обърна се. Лариса, новата от тяхната работа.
Кирил имаше време, настроение също. Той реши да поговори с нея. Кирил не я разглеждаше като кандидатка за съпруга или дори за случайна връзка.
Просто да разбере кой, какво, какъв вятър го е довял. Беше чул, че я хвалят много на работа. „Здравей“.
Лариса вдигна очи към него, позна го. „Здравейте“. И момичето отново сведе поглед към книгата.
Кирил леко се стъписа. Обикновено момичетата реагираха на него малко по-различно. Той вече искаше да си тръгне, но някакво глупаво мъжко самолюбие се обади в него.
Той решително седна на пейката до Лариса. „И вие ли обичате есента в парка?“ Момичето отново го погледна. „Аз обичам, когато не ми пречат.
Или поне го правят не толкова банално“. „Банално?“ Кирил беше възмутен. „Той ли е банален? Всяка друга сега щеше да го гледа в устата и да лови всяка негова дума“.
Кирил за първи път в живота си беше толкова объркан. Той не знаеше какво да каже. Момичето дори не го поглеждаше, а Кирил разбираше, че това не е игра.
Той наистина не ѝ е интересен. „Добре, няма да преча“. Честно казано, той очакваше тя да се опита да го задържи по някакъв начин.
Ами, да каже нещо за времето или нещо друго. Но Лариса откъсна поглед от книгата само за миг. „Довиждане“.
И отново се зачете. Кирил дори прочете заглавието. „Разораната целина“.
Там имаше нещо за целина, нещо познато. А, точно, учиха го в училище. Вярно, Кирил не помнеше за какво беше.
Той крачеше из парка, настроението му някак си се изпари. Трябва да е, някаква дребосъчка, нищо не направи, нищо не каза, а му съсипа цялата вечер. Кирил се прибра вкъщи, съблече се, спомни си, че не е влязъл в магазина, както беше планирал.
Погледна в хладилника. Хладилникът вътре беше чист и също толкова празен. Кирил въздъхна, облече се отново и отиде до магазина.
От яд си купи храна за два цели пакета, ще напълни хладилника и ще забрави за месец. Той си направи сандвичи, наля си чаша мляко и седна пред телевизора. Отхапа, отпи, загледан в екрана.
И се намръщи. Погледна сандвича. Точно така.
На филията беше намазан шоколадов крем, а отгоре имаше сардина. По принцип той се канеше да сложи масло, сирене, колбас, но как се е получило това чудо, изобщо не можеше да разбере. Въпреки че защо? Можеше.
Тази сива мишка много го беше ядосала. Кирил дори не можеше да заспи, някакви глупости. Обиди се.
Ами, майната ѝ, и тя се намери. Може би знае, че е грозна, нищо не очаква, затова и не обръща внимание на мъжете. На сутринта Кирил дойде на работа, сякаш нищо не беше станало.
Както обикновено, когато той влизаше, женският колектив започваше да се суети. Кой предлагаше кафе, кой много двусмислено питаше как е минала нощта. Кирил отговаряше на всички.
Можеше дори да ги плесне по дупето. Пищене, смях, всичко беше нормално. Лариса седеше на работното си място.
Тя пишеше нещо на лаптопа и си пиеше кафето. Кирил за първи път обърна внимание на устните ѝ. Такава красива форма, пълнички…
Ако използваше съвсем малко червило, мъжете щяха да падат в несвяст от такива устни. В този момент на Кирил му хрумна една мисъл. Той започна незабележимо да разглежда Лариса.
Някакво сиво, безформено облекло, сякаш не евтино, но явно с един-два размера по-голямо от необходимото. Коса. Гъста определено.
Цветът неясен, дали е боядисана, или наистина е такъв. Сега очите. А очите са скрити.
Очила с пластмасова рамка и леко затъмнени стъкла. И тук Кирил си зададе въпрос, на който много искаше да получи отговор, дали Лариса не крие истинската си същност. А ако тя нарочно се облича така, то защо? Или наистина няма никакъв вкус? Кирил разбра, че сега със сигурност още една вечер е съсипана.
А може би не само една. И трябваше да спре точно до нея. Кирил не разбираше, но Лариса по някаква причина заемаше все повече място в главата му.
Той беше при майка си през уикенда, не се сдържа и попита. „Мамо, ти си мъдра жена, кажи, ако едно момиче е красиво, крие ли го всячески? Носи дрехи по-големи, ужасни очила и така нататък. Защо може да е така? Ти все нещо измисляш“.
Ами, първото, което ми идва наум. Някой много е наранил това момиче и то вече не иска мъж до себе си. А това може да се направи само ако никой не обръща внимание.
Ами, второ, може би момичето иска да се издигне в кариерата, а мъжкото внимание много разсейва. Кирил се замисли. Ами, всякакви неща може да има, но някак си не много прилича на Лариса, въпреки че той не е всевиждащ.
Изобщо, трябва да я изхвърли от главата си, но не се получаваше. Кирил се прибираше вкъщи, отново през същия парк. Не е ясно за какво мислеше, но определено не гледаше под краката си.
Кирил разбра, че се е блъснал в някого и този някой е паднал. Той дори се изплаши. Под краката му беше Лариса.
Наблизо лежеше книга. Тя, явно, също вървеше, без да гледа къде отива, и се сблъскаха. Той помогна на момичето да се изправи.
„Извинете, не ви видях“. „Извинете, не ви забелязах“. Те го казаха едновременно и се засмяха.
Лариса търкаше лакътя си, смехът ѝ беше удивителен, сякаш звънтяха снежинки. Очилата също лежаха настрана. Кирил я погледна в очите.
Точно така. Зелени, ярки очи. Човек може да се ошашави, какви пухкави мигли.
Това не са очи, а някакви магьоснически погледи. А той успя да разгледа и косата ѝ. Някъде около самите корени можеше да се види, че изобщо не е такъв цвят.
Кирил не успя да разбере, но сега знаеше със сигурност, че Лариса не иска хората да знаят каква е всъщност. Кирил вдигна очилата и книгата, подаде ги на Лариса. „А вие в коя посока? Мога да ви изпратя, за да не блъснете пак някого.
Разбирам, че ако кажа „не“, ще започнете да изброявате още куп доводи защо трябва да ме изпратите. А ако кажа „да“, и двамата ще спестим много време“. Кирил отново се стъписа.
Точно това се канеше да направи. Как успява толкова бързо да го прекъсва? Те тръгнаха по алеята. Кирил попита каква е книгата, тя му я показа, но заглавието не му говореше нищо.
„А миналия път четяхте книга. Нима не сте я учили в училище?“ „Учили сме я, разбира се. А защо питате?“ „Ами, просто е странно.
В училище всички ни караха да четем тази книга и не познавам никой, който да е пораснал и да я е препрочел. Това е училище, а значи всички искат да го забравят по-бързо. Аз изобщо не съм съгласна с вас.
Вземете каквото и да е, книга, филм, дори някакво ваше убеждение. На всяка възраст гледате по съвсем различен начин на привидно обикновени неща. Ето, дори не знам, например, дори отношението към някаква категория хора.
Ето, спомнете си как се отнасяхте към просяците, когато бяхте на 10 години. А сега? Може да вземем филм, да речем. Всички сме гледали като деца „Екшъни“.
Тогава сте искали да бъдете най-якият герой, а сега да прегърнете онази същата бандитка. Ние се променяме и с възрастта всичко ни се вижда по различен начин“. Момичето внезапно се смути и замълча, а Кирил беше в шок.
Докато тя говореше всичко това с такъв плам, с такъв огън, като си помагаше с жестове, той разбра, че момичето е съвсем друго. Тя е жива, тя е красива. В нея имаше нещо вътре, нещо истинско.
Момичето разбра, че е казало твърде много. Тя погледна Кирил. „Извинете, трябва да вървя“.
И тя бързо се скри сред дърветата. А Кирил остана да стои. От този ден той просто загуби спокойствие.
Момичето, както и преди, не му обръщаше никакво внимание. Изобщо никакво. Кирил се мъчеше отчаяно.
Да, той е на тридесет, а се прави на глупак пред нея като малко момче. На работа всички го гледаха като луд. Намерил на кого да хвърля бисери.
А Кирил съвсем беше полудял. Той просто не даваше на момичето мира. Той разбираше, че ѝ пречи да работи нормално.
При поредния случай, когато тя не забеляза кафето, което ѝ беше донесъл и сложил на бюрото, тя го закачи и заля целия отчет. Тогава тя не издържа. Беше след обяд, всички вече се бяха върнали, но никой още не работеше.
Тя се приближи до бюрото му и каза: – Кирил, какво искате от мен? Искате ли да спя с вас? Добре, ще спя с вас. Само при едно условие, после ще ме оставите на мира.
Кирил седеше и я гледаше объркано. А наистина, какво иска от нея? Да спи с нея? Не. Той не иска.
Той не иска Лариса да дойде и да си отиде. Той иска тя да остане. Всички в офиса замълчаха и го гледаха.
Ядосаната Лариса беше прекрасна и, изглежда, най-накрая не само Кирил го забеляза. Косата ѝ се беше разпиляла, очилата бяха в ръцете ѝ, бузите ѝ пламтяха и Лариса беше богиня. Тя разбра, че в офиса е тихо, обърна се, погледна очилата си.
Бързо ги сложи на носа си, върза косата си на кок и излезе. Тишината беше оглушителна. После някой от мъжете не издържа.
„Нищо си ти, сива мишчице! Фурия!“ Всички веднага заговориха. Лариса скоро се върна. Тя разбра, че маскарадът ѝ вече е безполезен и реши, че утре ще дойде такава, каквато е.
Дори се радваше. Колко ѝ бяха омръзнали тези широки дрехи! От тониращия шампоан ужасно я сърбеше главата, а от очилата с обикновени стъкла я болеха очите. „Всичко, стига!“ Тя погледна Кирил.
Седи такъв обиден, надул устни. Той е красив, сигурно има дори душа. Но тя не можеше да понася такива самовлюбени плейбои.
На следващата сутрин Лариса дойде на работа и офисът ахна. Високи ботуши, тесни дънки, тънка поло блуза. Красиво колие, грим, който сякаш не се вижда, но го има.
А най-важното – косата. Буйни червени къдрици бяха оформени в небрежен кок, от който се подаваха кичури. Тоест, той само изглеждаше небрежен.
Да, разбирахме, че това съвсем не е лесна прическа. Кирил я наблюдаваше от бюрото си. Той беше ядосан.
Преди само той можеше да знае колко е красива Лариса. А сега всички знаеха. Той реши, че повече няма да се приближава до нея.
В събота вечерта Кирил, както обикновено, закара майка си до магазина. Той винаги я караше веднъж седмично, за да не носи тежки неща. Не, той не ѝ забраняваше да ходи до магазина, но само за нещо незначително.
Основните продукти той ѝ купуваше в събота. Те, както обикновено, спореха. Майка му искаше да вземе по-евтино мляко, а Кирил настояваше, че скъпото е много по-добро.
Майка му не искаше той да харчи много пари за нея, а Кирил казваше, че тя е похарчила за него през целия си живот повече, отколкото той ще похарчи. Кирил не забеляза как се приближи Лариса. Тя веднага убеди майката на Кирил, че той е прав.
Лариса и майката вървяха отпред, а Кирил след тях. Той още не разбираше съвсем какво се случва, но разбираше, че ще се държи като мишка, за да не изчезне Лариса. Майката веднага разбра коя е тя и по някакво чудо уговори Лариса да отиде с тях.
И тя се съгласи. При майката, докато ядяха вкусни палачинки, те просто си говореха, без задни мисли, смееха се. Когато седнаха в колата, Лариса каза: „Ама вие знаете как да бъдете истински, а не като…“ Лариса не довърши изречението, но Кирил и без това разбра.
След месец те с Лариса подадоха заявление за брак. На сватбата купонясваше целият отдел. Кирил знаеше, че жена му е най-красивата.
Малко разваляха настроението думите на Лариса. Тя спря, когато вече бяха стигнали до вратата на брачното. „Кирил, обичам те и ще ти простя много неща, но ако някога ми изневериш, веднага ще ме загубиш.
Веднага. Няма да мога да те обичам повече. За мен ще умреш“…
Те бяха венчани. Кирил разбираше, че Лариса не е казала нищо особено, но тонът ѝ… Лариса беше добра съпруга и добра домакиня. Тя беше толкова идеална, че след само четири години на Кирил му стана скучно.
Не винаги, но понякога всичко в къщата е някак стерилно, всичко е подредено в гардероба, всички чинии са еднакви. Той разбираше, че Лариса мълчаливо ще прибере чашата му от телевизора, но после ще се чувства толкова зле. Ех, ако имаха бебе.
Кирил толкова обичаше децата и когато брат му водеше внуците при майка им, той просто не излизаше оттам. Децата също много обичаха Кирил, но засега нещо не им се получаваше. Ами, може би просто още не е време.
Кирил съвсем наскоро се запозна с Катя. Тя работеше на долния етаж. Катя беше лесна за общуване, съвсем като онези млади дами, които преди заобикаляха Кирил.
Тя беше очарователна и съвсем леснодостъпна. Кирил много обичаше Лариса, но както сам се утешаваше, едно и също омръзва. Освен това той не беше сериозен, просто малко флирт.
Всъщност, след приключенията ще обича жена си още повече. Кирил беше твърдо уверен, че дори и нещо да се случи, Лариса няма да разбере нищо. Тя отдавна не работеше в техния офис и никога не следеше Кирил и телефона му.
Смяташе това за под достойнството си. И Кирил се отпусна. Някак си си спомни младостта, как всички жени и момичета му се възхищаваха.
Катя го покани у дома си. Прошепна му на ухо, че си е купила супер секси бельо. Кирил почувства, че много му се иска да го види.
Но какво да прави с Лариса? А вечерта у дома идеята дойде сама. Лариса лежеше на дивана, болеше я главата. А и изобщо напоследък беше някак си мрачна.
Тя помоли Кирил да ѝ донесе хапче за глава, а най-добре две. Кирил отиде в кухнята, отвори аптечката. Той взе не хапчета за глава, а сънотворно.
Преди много време майка му беше забравила. Каза му да ги изхвърли, да не ги пие, защото са много силни. Той даде на Лариса две хапчета и седна пред телевизора.
След двадесет минути Лариса спеше. Толкова дълбоко, че изобщо не реагираше на нищо. Кирил бързо се събра и отиде при Катя.
Времето с младото и освободено момиче мина неусетно. Кирил погледна часовника. Вече е пет сутринта.
Той бързо се събра и се прибра вкъщи. Погледна към прозорците и изруга. В стаята светеше.
Той се качи по стълбите, отвори вратата. Влезе в стаята. „Събуди ли се?“ Мама се обади, каза, че ѝ се струва, че мирише на газ.
Не исках да те безпокоя. Лариса седеше на дивана, гледаше го и се усмихваше щастливо. „Лара, какво ти е?“ Кирил дори леко се изплаши.
Лара се усмихна още по-ярко. „Представяш ли си, вчера бях в поликлиниката. Видя, че нещо не се чувствах добре.
Дадох си всички изследвания. Докторът обеща вечерта да напише какви са резултатите. А аз заспах и не видях съобщението.
Кирил, ще имаме дете!“ Кирил, както стоеше, така и седна. „Дете? Те?“ „Най-накрая!“ Той грабна Лариса и я завъртя из стаята. Те се смееха като двама идиота.
Кирил не беше изпитвал такова щастие отдавна. „Че какво отдавна? Никога!“ След час вече се беше приготвил за работа. Даде на Лариса наставления да не прави нищо, да не вдига нищо и всякакви такива неща.
Тя едва го изгони. На работа Кирил веднага беше посрещнат от Катя. „Здравей.
Ти беше супер. Катьо, да си изясним всичко веднага. Не бях прав, не трябваше да идвам, обичам жена си и не искам да я наранявам.
Затова просто забрави какво е имало между нас“. „Какво значи забрави? Не си ли се объркал нещо?“ „Не, Катьо, точно така. Забрави“.
Той тръгна, а момичето изсъска след него. „Много ще съжаляваш“. Да се сдобие с номера на Лариса не беше трудно.
Катя работеше в женски колектив, а там знаеха всичко за всички. Катя изпрати съобщение на Лариса и спокойно продължи да работи. Кирил не можеше да работи.
Той от време на време влизаше в някакви детски сайтове, изпращаше на Лариса снимки на креватчета, колички и дори детски ски, които много му харесаха. Лариса му пращаше смешни емотикони в отговор и го молеше да се успокои поне за половин година. Но Кирил не можеше.
„Той ще има дете! Негово дете!“ В един момент Лариса спря да отговаря. Кирил помисли, че е заспала и също спря да я бомбардира със съобщения. Работният ден наближаваше края си, а от Лариса нямаше никакви съобщения.
Той ѝ се обади. Никой не отговаряше. Кирил започна да се безпокои…
Работният ден наближаваше края си и той изскочи от офиса, скочи в колата и полетя към дома. Пристигна. Вкъщи нямаше никой.
На масата в стаята лежеше телефонът на Лариса, под него имаше бележка. „Отвори видеото в телефона ми. Там са две и двете са за теб“.
Кирил помисли, че Лариса му е приготвила изненада. Той обичаше изненади, затова се усмихна и пусна първото видео. Телефонът едва не падна от ръцете му.
„На това видео е вчерашното забавление с Катя“. Мръсница. Кога е успяла да заснеме всичко това? Той не го догледа до края.
Пусна второто видео. Там беше Лариса. С очила, с кок на главата.
Тя седеше на стол, до нея имаше голям куфар. „Помниш ли, преди сватбата ти казах, че мога да простя всичко, освен изневяра? Обадих се на майка ти. Ти си толкова самоуверен, че дори забрави да я предупредиш.
Не ме търси. Дори и да ме намериш, никога няма да ти простя. Сбогом, Кирил“.
Мъжът изпусна телефона. Хвана се за главата. Господи, какво направи? Той седя така до сутринта.
Не, той не може. Той не може без Лариса. Той не може да не види и да не познава детето си.
Той не иска така. Той ще измоли прошка, каквото и да му струва. На сутринта отиде при майка си.
Разказа ѝ всичко, както си беше, и я попита. „Мамо, какво да правя сега? Как да я намеря? Как да измоля прошка?“ „Да, Кирил, направил си бели. Дори не знам какво да те посъветвам.
Във всеки случай, нейните родители ще знаят къде е Лариса. Но дали ще ти кажат…“ „Точно така, родителите. Те живееха в друг град.
Сигурно е отишла там“. Кирил се втурна към работа, срещна там Катя. „Ти си мръсница! Какво постигна? Какво искаше да постигнеш? Ще покажа това видео на целия офис, да знаеш“.
Катя ококори очи. „Няма да посмееш“. „Как да не посмея.
Нямам какво да губя“. Кирил се втурна по стълбите към кабинета на шефа. „Имам нужда от отпуск.
Спешно. От днес. Или ще напусна, ако не може отпуск“.
Кирил имаше такова лице, че шефът без думи му даде отпуск. Кирил отиде при родителите на Лариса. Нея я нямаше там, но Кирил разбра, че родителите знаят къде е тя.
Те категорично отказаха да му кажат каквото и да било. Кирил обиколи всички нейни приятелки, всички познати. Обади се на всички номера в телефонния ѝ указател.
Той ходеше всяка седмица при родителите ѝ и молеше за адрес. „Моля ви, искам само да поговоря. Направих ужасна грешка, трябва да говоря с Лариса.
Трябва да измоля прошка, обичам я, не мога да живея без нея“. За първи път от тридесет и пет години Кирил заплака. Майка му не издържа.
„Кирил, разбери и ти нас. Лариса никога няма да прости, ако предадем, ако ти кажем. Нали знаеш, тя не прощава предателство“.
А Кирил знаеше и тогава реши да чака. Той прецени, че на Лариса ѝ остава около седмица до раждане. Родителите със сигурност ще отидат в родилния дом и той така ще намери Лариса.
Трябваше да чака пет дни. Той беше обрасъл с брада, почти не спеше, хранеше се с пирожки от близката будка. И една сутрин видя как родителите ѝ отиват някъде с такси.
Той ги последва. Точно така, те пристигнаха в родилния дом. Те влязоха, той след тях.
Приближи се до рецепцията. „Жена ми ражда при вас“, – показа паспорта си. „Да, вече е родила.
Имате близнаци, момче и момиче“. Кирил едва сдържа сълзите си. Много трудно.
„Мога ли да видя жена си?“ „Да, втори етаж, седма стая“. В стаята Лариса показваше внуците на баща си и майка си. „Ларисе, би ли поговорила с него.
Живее в колата пред къщата. Половин година те търси, съвсем е изсъхнал. Той е добър.
Но е сгрешил, но се е получило, не трябва да го убиваме. А на нас не ни трябва татко, който е готов да ни замени във всеки един момент. Дъще, какво говориш? Нали знаеш, че той не е такъв.
Знам, мамо. Ами къде е той? Ако искаше, щеше да ни намери. И аз ми липсва…
Някак си всичко е грешно. А той знаеше, че ще раждам. Кажи ми, къде е той? Защо не е до мен? Защо не моли за прошка? Защо не взема децата на ръце?“ Майка ѝ мълчеше.
Тя не знаеше какво да каже. Но тогава се чу глас. „Ларисе! Ако ми простиш, ще имаш най-добрия съпруг, а децата най-добрия баща.
Едва когато те загубих, едва тогава разбрах, че без теб не ми трябва нищо. Нищо. Моля те, дай ми шанс.
Един шанс заради децата“. Бащата и майката на Лариса тихо излязоха от стаята. Нека поговорят.
Те трябва. Те бяха изцяло на страната на дъщеря си, когато им се обади. Но през тези шест месеца, виждайки как се мъчи Кирил, вече сами я молеха да му прости.
Мина половин час. От стаята никой не излизаше. Родителите решиха да погледнат.
Може би Лариска го е убила? А тя може. Бащата тихо открехна вратата. Кирил седеше на леглото на Лариса и с напълно глупава усмивка държеше близнаците си. Главата на Лариса лежеше на рамото му.
Майката и бащата се спогледаха, също тихо затвориха вратата и се прибраха вкъщи. Всичко е добре, когато свършва добре.
About the Author
