Женя и Мария: Сенките на едно приятелство
Женя и Мария се познаваха от най-ранно детство. Сякаш бяха изникнали заедно с първите пролетни кокичета в прашния двор на панелния им блок – две неразделни души в един свят, който тепърва им предстоеше да опознаят.
Израснаха под сянката на едни и същи кестени, споделяха тайни, скрити в хралупите на старите дървета, и рисуваха с тебешир по напукания асфалт мечтите си. Стъпките им отекваха в синхрон по коридорите на една и съща квартална гимназия, сядаха на един чин, споделяха учебници и дъвки под масата.
Целият им свят беше общ – от трепетното очакване пред класната стая до безгрижния смях на детската площадка. Учеха заедно, понякога преписвайки една от друга, друг път искрено помагайки си. Бягаха заедно от последните, скучни часове, криейки се зад ъгъла с туптящи сърца, споделяйки една цигара тайно от всички. Измисляха си екстравагантни модни тоалети от стари дрехи на майките си, позирайки пред олющените огледала в коридорите.
Трепереха заедно преди изпити, давайки си кураж с едно стискане на ръка. Ходеха заедно на танци в местното читалище, неумело повтаряйки стъпките, но с ентусиазъм, който заразяваше.
Бяха като две сестри, огледални образи, които съдбата беше събрала, може би за да компенсира факта, че и двете растяха без родни братя и сестри, лишени от онази специфична връзка на кръвта, но намерили я в приятелството.
Още от пясъчника обаче се очертаваше динамиката в техния тандем. Женя беше искрата, моторът, неуморният двигател. Беше онази, която винаги правеше първата крачка, която дърпаше Мария след себе си към поредното приключение. Винаги и във всичко – първа. Нейната енергия беше почти осезаема, вибрираща, готова да избухне във всеки един момент.
— Хайде да отидем на реката да се къпем голи през нощта! – подхвърляше Женя с пламъче в очите, което издаваше зараждаща се лудост.
— Ама… страх ме е – промълвяваше Мария, но в гласа ѝ вече се долавяше любопитство.
— Хайде де, какво толкова? Ще е приключение! – настояваше Женя и Мария, след кратко колебание, неизменно се съгласяваше:
— Добре, хайде.
В Женя имаше нещо необуздано, диво, нещо дръзко и рязко, което прозираше във всяко нейно действие, във всяка дума. Това се отразяваше на поведението ѝ, на характера, на начина ѝ на общуване. Тя беше като опъната струна, готова да отговори на всяко предизвикателство, по всяко време. Сякаш живееше на ръба, търсейки тръпката, адреналина. Когато поредната налудничава идея я осеняваше, очите ѝ засияваха с необичайно ярки пламъчета, палави „дяволчета“, които обещаваха пакости и незабравими преживявания.
— Спорим ли, че ще счупя с камък прозореца на даскала по физика? – казваше тя и очите ѝ се разширяваха в предвкусване на забраненото, на опасността.
— Ама ти луда ли си?! Той е най-противният и досаден дъртак в цялото училище! – опитваше се да я разубеди Мария, усещайки как стомахът ѝ се свива от притеснение. – Този със сигурност ще разрови всичко, докато не разбере кой го е направил. По-добре не рискувай, моля те.
— Който не рискува, той не пие шампанско! – това беше неизменният девиз на Женя, мотото, което оправдаваше всяка нейна лудория. – Е, какво ще кажеш? Готова ли си да се обзаложим?
— Ами… добре, давай. Но ако не успееш или те хванат, ще ми пишеш домашните по физика цял месец! – съгласяваше се накрая Мария, знаейки, че спорът е единственият начин да накара Женя да помисли, макар и за миг.
Получила това своеобразно одобрение, този импулс, Женя се втурваше да осъществи замисленото, подклаждана от адреналина на облога. И така продължаваше много дълго време, година след година. Всеки спор беше предизвикателство, което тя приемаше с плам. И почти винаги печелеше. Облогът за нея беше не просто игра, а някакъв странен стимул, претекст, който ѝ помагаше да постигне поставената цел, да докаже на себе си и на света, че може всичко.
Така тя първа сред връстничките си боядиса косата си в ярко червено и си направи дръзка химическа завивка, която шокира учителите и предизвика възхищението на останалите момичета. Тя беше първата, която се целуна с най-красивото момче в училището – онзи недостъпен красавец, по когото всички въздишаха тайно. Пак тя беше тази, която подкокороса съучениците си да откраднат ключовете от кабинета на директора и да си устроят там тайно парти с музика и скришом внесена бира – една нощ на бунт, която дълго се помнеше.
Мария пък беше пълната противоположност на Женя. Тихо, спокойно момиче, отличничка, винаги с прилежно написани домашни и изгладена униформа. Тя не обичаше да бъде център на внимание, избягваше шумните компании и суматохата. Предпочиташе да остане в сянка, да се слее с тълпата, да наблюдава света от безопасно разстояние. Нейният свят беше подреден, предсказуем, уютен.
— Ти си невероятна, Женка! Истински герой! Аз никога не бих посмяла да направя такова нещо – винаги казваше тя на приятелката си с искрено възхищение, смесено с лек страх.
— Стига глупости! Разбира се, че би могла. Нужно е само желание и малко стимул. Ей така, един малък облог например! – отвръщаше Женя с намигване, уверена в своята философия за живота.
Пътищата им обаче започнаха бавно да се раздалечават по време на следването в университета. Мария, със своята прилежност и упоритост, успешно издържа приемните изпити в престижен факултет в родния град. Женя, както можеше да се очаква, отново се беше хванала на някакъв безумен бас точно преди най-важния изпит – може би кой ще изпие повече или кой ще се изкъпе в градския фонтан посред нощ. Беше се разсеяла, пропуснала последните дни за подготовка и в крайна сметка се провали на входа към мечтания университет.
— Ама как така, Женя? Нали щяхме да учим заедно, да живеем в едно общежитие? Какво ще правиш сега? – искрено се тревожеше за нея Мария, чувствайки се почти виновна за собствения си успех.
— О, нищо страшно! Ще се справим някак. Не смятам да губя време тук. Ще кандидатствам в друг ВУЗ, може би дори в чужбина.
И така и стана. Женя, вярна на своята импулсивност и нужда от промяна, реши да замине. Родната ѝ леля, сестра на майка ѝ, от години живееше в Испания и често я канеше на гости.
— Заминавам при леля в Испания! – обяви тя един ден на Мария. – Там е топло, слънчево, море… А и перспективите сигурно са по-добри. Ще кандидатствам там.
— Разбира се, пътувай! Може би там наистина ще ти е по-добре, ще намериш своето място – подкрепи я Мария, макар сърцето ѝ да се свиваше от предстоящата раздяла. – Ще ти пиша често, обещавам!
Евгения опакова набързо един куфар, пълен повече с мечти и авантюризъм, отколкото с дрехи, и замина за слънчева Испания. Мария остана да учи в родината, изправена пред новия си живот, но с усещането, че една част от нея си е тръгнала заедно с Женя. Те продължиха да поддържат връзка – дълги телефонни разговори, пълни със смях и спомени, имейли, разменяха снимки. Но разстоянието и различните житейски пътища неизбежно започнаха да оставят своя отпечатък.
Както се оказа по-късно, Женя така и не успя да завърши университета в Испания. Животът там се оказа също толкова изкусителен и пълен с възможности за отклоняване от правия път. На едно шумно студентско парти, сред ритмите на фламенко и евтиното вино, тя се запозна с амбициозен, но все още неизвестен рок музикант с буйна коса и магнетичен поглед. Между тях пламна бурен романс – страстен, изпепеляващ, точно в стила на Женя. Заслепена от любов или може би от поредното предизвикателство, тя заряза лекциите и избяга с него във Франция, в Париж, града на любовта и бохемите.
Там обаче романтиката бързо се изпари под сивото парижко небе и несгодите на артистичния живот. Музикантът се оказа по-увлечен по китарата си и евтиния алкохол, отколкото по нея. Скоро на хоризонта изплува нов мъж – млад, обещаващ кинорежисьор с интелектуален вид и големи планове. С него Женя пътешества из Германия, посещавайки филмови фестивали, живеейки в хотели, потопена в блясъка на киното, макар и само като придружителка. Но и тази връзка се оказа мимолетна. След режисьора дойде ред на чаровен актьор от телевизионни реклами, с когото обикаляха лъскави събития и се снимаха за светските хроники. С две думи, животът ѝ беше калейдоскоп от ярки събития, интересни запознанства и непрестанно движение – една пъстра въртележка, която обаче се въртеше все по-бързо и сякаш без посока.
— Ох, Женя, колко ти завиждам! Твоят живот е толкова вълнуващ, толкова интересен! Като на филм! – възхищаваше се Мария по време на редките им телефонни разговори, слушайки с широко отворени очи разказите на приятелката си. – А разкажи ми пак за онзи път, когато сте откраднали спонсорската лимузина след снимките и сте я боядисали в лилаво? Наистина ли го направихте?
— А, стига де, това беше дреболия! Миналата седмица беше още по-весело! – подхващаше Женя, разпалвайки се и добавяйки нови, още по-пикантни детайли към историите си, понякога леко преувеличени, за да поддържа образа на безгрижна авантюристка.
— Не може да бъде! Сериозно? Ого! И така можело, а? И никой ли не ви хвана? – дивеше се Мария, чийто живот протичаше далеч по-спокойно и предсказуемо – лекции, изпити, библиотека, скромни студентски купони.
— Ехе-хе! И това е само началото! Топлото тепърва предстои! – смееше се Женя в слушалката, но в смеха ѝ понякога се долавяше и нотка на нещо друго, може би умора или празнота.
Животът на Женя наистина беше ярък и запомнящ се на повърхността. Но в дълбочина, тази пъстрота не я правеше завършена и удовлетворена личност. Учението в университета остана недовършено, прекъснато от поредния романс или бягство. По време на своите безкрайни пътешествия из Европа тя беше опитала почти всичко, което можеше да се опита – от екзотични храни и скъпи напитки до мимолетни връзки и екстремни преживявания. Беше направила три аборта, заглушавайки всеки път тихата болка и страха с нова доза адреналин и фалшив блясък. Но така и не беше срещнала своята истинска любов, онзи спокоен пристан, за който може би тайно копнееше душата ѝ, скрита под маската на безразсъдството.
Затова новината за предстоящата сватба на нейната приятелка от детството, тихата и предсказуема Мария, беше приета от Женя с леко, почти незабележимо негодувание, което бързо беше прикрито зад бурна радост.
— Мила моя Женка! Скоро се омъжвам! Не мога да повярвам! Ти си най-добрата ми приятелка и бих искала повече от всичко на света да бъдеш до мен, да бъдеш моя почетна шаферка, моята кума! Моля те, кажи „да“!
— Ти се омъжваш?! Каква новина! Браво на теб, Марийче! Толкова се радвам! И кой е щастливецът? Кога и къде се запознахте? Разказвай всичко! – гласът на Женя звучеше ентусиазирано, но някъде дълбоко в нея нещо трепна – смесица от изненада, любопитство и може би щипка завист.
— Да, миличка! Казва се Валери. Запознахме се съвсем случайно, в библиотеката, представяш ли си? Той е толкова… ами, той е всичко, за което съм мечтала! Красив, силен, умен, с невероятно чувство за хумор и толкова добър! А гласът му е просто… потресаващ! Трябва да го чуеш! – хвалеше го Мария пред приятелката си от детството, гласът ѝ преливаше от щастие. – Трябва да дойдеш, непременно трябва да дойдеш! Ще ти разкажа всичко подробно!
— С най-голямо удоволствие ще дойда! Разбира се, че ще бъда твоя кума! Ти знаеш колко много означаваш за мен! Дори не се замислям! Вече си стягам куфарите! – увери я Женя, внезапно почувствала прилив на старата си енергия, но този път насочена към нещо различно.
След като затвори телефона, Женя отиде до голямото огледало в банята на поредния си временен дом. Вгледа се внимателно в отражението си. Лицето ѝ беше все още красиво, но годините на бурен живот, безсънните нощи и може би вътрешната неудовлетвореност бяха започнали да оставят своите фини следи около очите, в леко уморения поглед. Тя докосна лицето си с пръсти, сякаш искаше да се увери, че е реална.
— Какво, по дяволите, не ми е наред? – прошепна тя на отражението си. – Не съм грозна. Всичко си ми е на мястото. Уж съм забавна, интересна, мъжете ме харесват… Защо тогава нямам късмет в любовта? Защо тя, Мария, тихото мишле, намери щастието преди мен?
Женя винаги беше смятала, че именно тя ще бъде първата, която ще се омъжи. Представяше си голяма, шумна сватба, с екстравагантна рокля, може би на някой екзотичен остров. Тя, центърът на вниманието, както винаги.
— Какво става? Къде се лута моята половинка? Защо все попадам на неподходящи мъже? – мърмореше си тя, докато оглеждаше критично всяка своя черта.
— Какво мърмориш там? С кого си говориш? – разнесе се дрезгав мъжки глас откъм спалнята.
Беше Жан-Луи, поредният приятел на Женя – млад, модерен фотограф с артистичен безпорядък в косите и апартамента. Той беше наел малък апартамент, който служеше и за студио, и беше поканил новата си муза да прекара уикенда при него. Връзката им беше едва от няколко седмици – страстна, но повърхностна, както повечето връзки на Женя.
— Нищо, скъпи. Обади ми се приятелката ми от училище. Омъжва се. Трябва да отида до родината, покани ме за кума.
— Чудесно. Пътувай. Забавлявай се – отговори той някак разсеяно, прелиствайки модно списание.
— Няма ли да дойдеш с мен? Да ми правиш компания? – попита Женя с надежда.
— Аз? Не. Какво говориш? Не мога. Имам много натоварен график. Снимки, ангажименти. Ти и сама ще се справиш прекрасно. Пътувай. Развей се малко.
— Добре. Ще ти напиша адреса за всеки случай. Ако случайно размислиш… – каза Женя, макар да знаеше, че той няма да размисли.
— Едва ли. Но благодаря.
— Представяш ли си, Жан-Луи, всичко правехме заедно с нея! Винаги аз бях първа! А сега тя се омъжва първа! Кажи ми къде е справедливостта тук? – избухна внезапно Женя, неспособна повече да сдържа раздразнението си.
— Охо! Виждам, че това наистина те е засегнало – повдигна вежди фотографът, най-сетне откъснал поглед от списанието.
— Ти не разбираш, Жан-Луи! Аз трябва да бъда винаги и във всичко първа! Това е закон! Кой е този Валери? И какво толкова е намерил в нея, в тази тиха вода? А спорим ли, че тя така и няма да се омъжи за него? – очите на Женя отново блеснаха с познатите дяволчета, този път обаче пламъкът беше по-тъмен, по-опасен.
— Какво си намислила пак, Женя? – попита Жан-Луи, усетил промяната в настроението ѝ.
— Няма значение. Спорим ли?
— Добре. Спорим, че нищо няма да ти се получи? Че този път ще загубиш облога? – усмихна се предизвикателно той.
— Ще видим това тепърва – отвърна Женя с ледена усмивка.
— В такъв случай… летя с теб. Искам да се уверя със собствените си очи, че нищо няма да ти излезе. Искам да видя как губиш облога – заяви неочаквано Жан-Луи.
— Много си позволяваш, момченце – изсъска Женя, но в същото време част от нея беше доволна, че той проявява интерес, че играта става по-интересна.
Самолетът кацна по разписание на летището в родния град на Женя и Мария. Слънцето грееше ярко, но въздухът беше различен – миришеше на липи и спомени. Мария и годеникът ѝ Валери ги чакаха на изхода, лъчезарни и щастливи.
— Скъпа моя! Толкова се радвам да те видя! Не мога да повярвам, че си тук! Толкова много неща трябва да ти разкажа! – Мария се хвърли да прегръща Женя с неподправена радост и обич.
— О, прочутите руски прегръдки! Много мило! – отбеляза Жан-Луи с лека усмивка, наблюдавайки емоционалната сцена. Женя представи спътника си: – Това е Жан-Луи.
— Привет, привет! И аз се радвам да те видя, Женя! – отвърна Мария, без да изпуска ръката на приятелката си.
— Е, стига толкова лигавщини – прекъсна ги Женя с привидна нетърпеливост, оглеждайки годеника. – Това ли е твоят легендарен Валери?
— Чак пък легендарен – засмя се Валери. Беше симпатичен млад мъж с топъл поглед, красива усмивка и леко къдрава коса. Излъчваше спокойствие и увереност.
— Забавни сте – не спираше да се усмихва фотографът, докато правеше мислени снимки на двойката.
— Да. Това е той. Моят любим и единствен – потвърди Мария, сияеща от щастие. – А това е моята приятелка от детството – Женя. Толкова се радвам, че най-после се запознахте!
Женя огледа Валери от глава до пети с бърз, преценяващ поглед.
— Симпатяга. Какво ли е намерил в нея? И явно здраво я е захапал, щом е решил да се жени – помисли си тя с раздразнение. – Трябва да има някаква уловка.
— Е, какво стоим тук? Жан-Луи, хайде да се погрижим за багажа. Да вървим към колата. Нашите дами имат толкова много да си говорят – каза Валери, поемайки тежките куфари на Женя с лекота.
— Благодаря ти, добри ми Валери! – кокетно му благодари Женя, стрелвайки го с поглед. Мария не забеляза нищо.
— Благодаря, мили!
Женя и Мария отново се прегърнаха. По пътя към дома на Мария двете не спряха да бърборят, прескачайки от тема на тема, смеейки се на стари спомени и споделяйки новини. Жан-Луи и Валери разговаряха по-тихо на предната седалка.
— При нас ли ще останеш, или ще отидеш у вас? – попита Мария приятелката си.
— У нас? Какво да правя там? Все ще успея да отида по-късно. А и честно казано, не ми се иска особено – отвърна Женя, избягвайки погледа ѝ. – А ти утре имаш сватба! И…
— И какво? – повдигна вежди Мария.
— И спешно се нуждаеш от моминско парти! Истинско, незабравимо! Трябва ни секси мачо стриптийзьор! Спорим ли, че ще го съблазня за нула време? – очите на Женя отново заблестяха с познатия пламък.
— Ама ти изобщо не си се променила! – засмя се Мария. – Все спориш и се обзалагаш!
— Такава съм си. Да. Няма да се променям я!
Истината беше, че Женя избягваше срещата със собствения си дом и минало. Родителите ѝ се бяха развели, когато тя беше едва на шест години – един травматичен спомен, който тя се опитваше да погребе дълбоко. Бяха се разпилели по различни градове, всеки поел по своя път. Майка ѝ така и не се омъжи повторно. С времето самотата и разочарованието я бяха тласнали към бутилката. В редките им телефонни разговори гласът ѝ звучеше все по-уморено и неясно. Затова Женя не бързаше да се срещне с нея, не искаше да вижда отражението на собствените си страхове в очите на майка си.
— И тъй като без мен няма да можеш да организираш истинско, лудо моминско парти, оставам при вас! – продължи Женя плана си. – Жан-Луи е професионален фотограф. Той ще помогне на бъдещия ти съпруг с ергенското парти. Нека се забавляват момчетата! Ще направи страхотни снимки!
— Супер! Ще бъде страхотно! Много ти благодаря, Женка! – зарадва се искрено Мария.
И така, беше решено Женя да остане в дома на Мария. Валери галантно занесе вещите ѝ в гостната стая, пожела лека нощ на любимата си с нежна целувка и заедно с чуждестранния гост заминаха към дома на родителите му. Малко по-късно го очакваха приятелите му в един стриптийз бар за традиционното ергенско парти.
Както беше обещала, Женя веднага се зае с организацията на моминското парти за Мария. Тя поръча храна от скъп ресторант, намери координатите на стриптийзьор чрез свои стари контакти, купи огромни количества алкохол, сладкиши и блестящи украшения. Искаше всичко да е перфектно, бляскаво, шумно – точно в неин стил.
— Това е Анжела – сестрата на Валери. Тя с радост ще ти помогне с всичко – представи ги Мария. Анжела беше елегантна млада жена с проницателен поглед, доста по-сдържана от брат си.
— Чудесно! Помощта никога не е излишна – отвърна Женя с широка, но някак изкуствена усмивка.
Анжела огледа Женя от глава до пети, без да прикрива особено оценяващия си поглед.
— Според мен тази е голяма лисица. Нещо не ми харесва в погледа ѝ – помисли си тя, но реши да бъде любезна заради брат си и Мария.
След краткото, леко напрегнато запознанство, Женя, Анжела и още няколко приятелки на Мария, които Женя познаваше бегло от ученическите години, се заеха с украсяването на стаята. Балони, гирлянди, конфети – скоро всекидневната приличаше на сцена от лъскаво списание. Масата беше отрупана с хапки, сладкиши и най-вече – бутилки. Приятелките насядаха, готови за забавление.
Цяла вечер Женя не спря да говори, да вдига тостове, да сипе комплименти по адрес на Мария. Всеки път, вдигайки чаша, тя ѝ пожелаваше безкрайно щастие, вечна любов и всичко най-хубаво, което можеше да се измисли.
— Ти си най-добрата приятелка, която някога съм имала! Винаги си ме подкрепяла, дори когато правех глупости! И с удоволствие спореше с мен, помниш ли? За твое здраве, Марийче! – говореше Женя с престорена емоция, наливайки щедро алкохол в чашата на бъдещата булка.
— Може би да направим малка почивка с алкохола? Няма и два часа, откакто започнахме, а нашата Мария вече доста се замая – направи тактична забележка Анжела, забелязвайки как Мария започва да губи фокус.
— О, стига де! Не всеки ден най-добрата ми приятелка се омъжва! Нека се весели! Пък и пием за нейно здраве, нали така? – оправдаваше се Женя, като ловко подливаше още шампанско в чашата на почти безпомощната вече Мария.
Дойде време и за кулминацията на вечерта – стриптийзът. На вратата се позвъни.
— Оооо! Това трябва да е човекът, когото чакахме цяла вечер! – извикаха в хор вече доста подпийналите гостенки.
— Аз ще отворя! – скочи Женя и тръгна към вратата, като преди това хвърли бърз поглед към замаяната Мария.
В коридора се появи висок, мускулест млад мъж със спортно телосложение, облечен в предизвикателен костюм на полицай.
— Салют, Ерик! Както се разбрахме? – прошепна Женя и пъхна в джоба на панталона му няколко смачкани банкноти.
— Да. Всичко помня. Ще бъде както искаш – отвърна той с безизразно лице.
— Добре тогава. Върви. Шоуто започва.
— Момичетааа, погледнете кой дойде да ни арестува! – извика Женя, въвеждайки стриптийзьора в стаята.
След горещия танц, който предизвика бурни възгласи и смях, Женя хвана под ръка залитащата Мария и я поведе към отделна стая.
— Мария! Теб те чака специален, частен танц! Само за теб! – обяви Женя високо.
Анжела я изгледа внимателно и подозрително, виждайки как Женя буквално внася пияната Мария в спалнята.
— Според мен на нея наистина ѝ стига толкова. Утре е сватбата все пак.
— Ох, стига де! Не пречи на човека да се весели! Какво сте такива досадници цялото ви семейство? Толкова ли сте скучни? – сопна се Женя.
— Не сме скучни. Просто обичаме реда и знаем кога да спрем – отвърна спокойно Анжела, но реши да не нагнетява повече обстановката.
— Ама не е честно! Ами ние? – запротестираха останалите приятелки пред вратата на спалнята.
— А вие отваряйте вратата, защото вас ви чака един секси и горещ пожарникар! – извика Женя и демонстративно затвори вратата на спалнята след себе си и Мария.
На вратата наистина се позвъни отново. Разнесе се радостен женски възглас откъм всекидневната. Женя се усмихна доволно. След това наля още алкохол в чашата на Мария и ѝ я подаде.
— Пий! Танцът обещава да бъде горещ!
Мария вяло се усмихна. Главата ѝ се въртеше, всичко пред очите ѝ плуваше и ужасно ѝ се спеше. Тя едва държеше очите си отворени.
— Не заспивай! Най-интересното тепърва започва! – каза Женя и разкопча няколко копчета на блузата на приятелката си. – Тук е много горещо. Ерик, помогни на дамата малко да се разголи. Чудесно! А сега сложи главата си на рамото му. Усмихни се! Още малко интересни пози. Ще направя няколко снимки за спомен, за историята.
— Аз съм модел… – промълви Мария в полузабрава, без изобщо да осъзнава какво се случва и какъв е реалният смисъл на тази „фотосесия“.
Възползвайки се от безпомощното състояние на Мария, Женя направи множество компрометиращи снимки с еротичен характер – Мария полугола в прегръдките на също толкова разголения стриптийзьор, Мария с размазан грим и празен поглед, позираща предизвикателно под диктовката на „приятелката“ си. В края на фотосесията, напълно изтощена и почти в несвяст, голата Мария окончателно се свлече на дивана до също толкова голия стриптийзьор, който гледаше безучастно.
— Бинго! Най-добрата снимка! Перфектно! Благодаря ти, Ерик. Заслужи си наградата – Женя пъхна в ръката на момчето още няколко банкноти. – Обличай се. Ще ти извикам такси.
Евгения и Ерик излязоха от стаята, оставяйки спящата Мария да лежи гола на дивана. В този момент в стаята влезе Анжела. Тя видя мирно спящата, беззащитна Мария, поклати глава с тъга и я покри внимателно с топло одеяло.
— Значи това било. Каква „приятелка“ си имаш, миличка. Такава и на врага си не бих пожелала – прошепна тя тихо и излезе.
След като изпрати до изхода Ерик и другия стриптийзьор, Женя се обади на Жан-Луи.
— При мен всичко е готово. Получи се перфектно. А при теб?
— Да. Всички снимки са направени. Онази Илона… просто е огън! – отговори той със задоволство. (Очевидно част от плана е включвала и компрометиране на Валери на ергенското парти, макар текстът да не го описва директно).
Най-сетне настъпи дългоочакваният ден на сватбата. Мария едва успяха да я събудят. Главата я болеше ужасно, спомените от предната вечер бяха разпокъсани и мъгляви.
— Ставай, булка! Добре си почина вчера, от душа и сърце! – каза Женя с престорена бодрост, подавайки на приятелката си чаша вода и таблетка аспирин.
— Ох, да… Последната част от вечерта ми се губи напълно… Помня само някакви танци… – промърмори Мария, притискайки челото си. Женя се усмихна загадъчно.
— Не се притеснявай. Всичко беше страхотно! Сега бързо ще те приведем в ред.
След известно време, с помощта на Женя и другите приятелки, Мария беше облечена. Помогнаха ѝ да си направи прическа, сложиха ѝ красив грим, за да прикрият следите от безсънната нощ, и внимателно закопчаха бялата дантелена рокля.
— Виж се само каква си красавица! Принцеса! – говореше Женя, докато оправяше воала на Мария, играейки ролята на перфектната кума.
— Дойдоха, дойдоха! – извика една от приятелките от прозореца, когато пред входа спря малката колона от украсени коли на младоженеца.
След традиционния и шумен ритуал по „откупуването“ на булката, Валери най-после влезе в апартамента, усмихнат и леко притеснен.
— Така. Внимание, народе! Имаме точно 15 минути и тръгваме към ритуалната зала! – скомандва той весело и се отправи към банята да си измие ръцете.
Виждайки младоженеца сам, Женя бързо се шмугна след него.
— Нещо случило ли се е? Искаше ли нещо? – попита Валери леко изненадан.
— Да. Но дори не знам откъде да започна… – започна Женя с престорено колебание и загриженост.
— Какво става, Женя? Плашиш ме.
— Ти… сигурен ли си в сериозността на чувствата на Мария? В нейната вярност?
— Да. Разбира се, че съм сигурен. Защо питаш? Какви са тези въпроси?
— Знаеш ли, тя все пак ми е приятелка… От деца сме заедно… Затова не знам дали трябва да говоря… Но се чувствам длъжна да те предупредя…
— Не ме мъчи повече! Казвай каквото имаш да казваш! – настоя Валери, а усмивката беше изчезнала от лицето му.
— Ами… аз я познавам отдавна. Тя понякога… има своите залитания. Може с лекота да преспи с първия срещнат, особено когато пийне малко повече…
— Не разбирам… Какви ги говориш? Какви са тези глупости? – намръщи се Валери.
— Не ми вярваш? Добре. Погледни тези снимки. Това е твоята скъпоценна Мария със съвсем непознато момче, вчера, на моминското парти.
Женя триумфално извади телефона си и показа на Валери пикантните снимки на полуголата Мария в прегръдките на стриптийзьора Ерик. Очакваше реакция на шок, гняв, отчаяние.
— Ах, значи това било? – виждайки снимките, Валери избухна в… смях. Силен, искрен, неудържим смях.
— Не разбирам какво е смешното?! – слиса се Женя. – Това е жената, с която планираш да прекараш остатъка от живота си! Опомни се, Валери! За какво ти е всичко това?
В отговор Валери се засмя още по-силно. В този момент на вратата на банята се почука и оттам се подаде рижата глава на Жан-Луи.
— Може ли при вас?
— Да, влизай! – каза Валери през смях. Женя гледаше недоумяващо и двамата.
— А сега ти слушай – обърна се Валери към Женя, като прегърна фотографа през рамо. Гласът му вече беше станал сериозен и леденостуден. – Така се получи, че Жан-Луи е мой стар приятел. Учихме заедно в журналистическия факултет преди години. След това той замина за чужбина, но редовно поддържахме връзка и понякога се виждахме, когато пътувахме. Както се оказа, той те познава. И когато разбра за твоя подъл и идиотски план да провалиш сватбата ни с фалшиви компромати, той ми разказа всичко още преди да кацнете. Ние знаехме защо идваш. Знаехме за облога ти. Знаехме за стриптийзьора и за снимките. Дори помогнахме малко на Жан-Луи да спечели облога си срещу теб. Така че, кучко изтъркана, събирай си парцалите и се махай обратно в твоята скапана Европа! И повече да не си стъпила тук!
— Но… как… Мария? Тя знае ли? – промълви Женя, напълно съсипана и унизена.
— Мария? Ако в теб е останало поне нещо човешко, ще си тръгнеш мълчаливо и веднага. Ние ще намерим какво да ѝ кажем. А сега изчезвай, докато все още съм спокоен! Очите ми да не те виждат повече! Вън!
— Май ще загубиш облога, а? – подметна Жан-Луи с крива усмивка и почти насила избута Женя от банята и към изхода на апартамента.
Слизайки по стълбите с треперещи крака и горящи бузи, Женя се скри в тъмния вход на съседния блок. Оттам, незабелязана, тя наблюдаваше как сватбената процесия потегля – красивите коли, веселите гости, щастливият Валери, който нежно водеше под ръка своята сияеща булка Мария. Мария изглеждаше зашеметяващо в бялата си рокля, а на лицето ѝ грееше онази тиха, но истинска радост, която Женя никога не беше изпитвала. В този момент, скрита в сенките, Женя усети цялата тежест на своята самота и празнота, осъзнавайки, че в стремежа си винаги да бъде първа, беше загубила най-важното – истинското приятелство и може би шанса за собственото си щастие. Тя остана там дълго, докато и последната кола не изчезна зад ъгъла, оставяйки я сама с горчивия вкус на загубения облог и разбитите илюзии.
About the Author
