Юлия вървеше по алеята на парка, покрита с есенни листа, и се опитваше да не плаче. Навсякъде около нея бушуваше пъстротата на индианското лято, а душата на младата жена се чувстваше сякаш прикована в леда на арктическа пустиня. Как можеше да се случи, как можеше да се случи всичко това? Като счупена плоча в главата ѝ продължаваше да звучи една и съща мисъл.
Септември, как обичаше началото на есента. А сега, сега, в най-любимия ѝ есенен месец, животът ѝ бе поел на непоправим ужасен зигзаг. Тя вече не се интересуваше от красотата около себе си.
Юлия вдигна купчина паднали листа с пръстите на маратонката си и те се завъртяха в прощален танц. Добре за теб – измърмори сърдито младата жена. Лети, където си поискаш.
А аз, какво ще стане с мен сега? Само преди половин час разтревоженият лекар в предродилната клиника потвърди най-лошите ѝ подозрения. Тя е бременна. И той я поздрави, идиотът.
А тя не е готова, просто не е готова да бъде майка. Не, когато Юлия се омъжи за Антон преди три години, тя, разбира се, предполагаше, че някой ден ще има дете, но не и сега. Тя спря и вдигна глава към небето.
Защо съдбата беше толкова несправедлива към нея? В небето нямаше нито едно облаче, накъдето и да погледнеше, имаше ослепително синя повърхност. А тя, Юлия, сякаш се бе озовала в капан, от който няма измъкване. Преди две седмици тя и съпругът ѝ се върнаха от пътуване до Байкал.
Пътуването шокирало и двамата. Не можели да си представят такава красота и необятност. Въпреки че се подготвяли за пътуването от дълго време, проучили много материали, разгледали много снимки.
Разбира се, вкъщи всички разговори бяха само за пътуването. Може би затова Юлия не забеляза веднага промяната в здравето си. „Юлия, случайно ли си бременна?“ – попита приятелката ѝ Катя по време на традиционното им съботно ергенско парти.
Юлия закръгли очи. „Защо мислиш така?“ А Катя увисна във въздуха с полупразен буркан с кисели краставички, който Юлия излапа чисто автоматично. Разбира се, Юлия бързо опроверга това предположение, защото тя и съпругът ѝ не планираха да имат деца.
Да, и тя се предпазва. Но след като изпрати приятелката си след полунощ, Юлия се втурна към дежурната аптека. „Боже мой, тук и тук има две лентички!“. Със сълзи на очи тя погледнала 12-ия тестһттр://….
За късмет злополучната лакмусова хартия нямаше да промени мнението си. „Утре ще отида на лекар!“ – решила младата жена, скривайки тестовете в чантата си, за да не привлекат вниманието на съпруга ѝ или, още по-лошо, на свекърва ѝ. И днес страховете ѝ се потвърдиха официално.
Колко жалко! Разстроената Юлия побърза да се прибере в къщи. Реши да не казва нищо на Антон, въпреки че съпругът ѝ вече няколко пъти беше повдигнал темата за децата. Честно казано, защо й е нужно дете сега? Все още е толкова млада, че да разваля фигурата си с раждане.
И освен това наскоро си беше намерила добра работа. След година-две ще получава много прилична заплата. Тя има толкова много планове за живота си.
И ето че от перспективите пред нея остават само едно крещящо бебе, памперси и люлки. Защо й е нужно всичко това? В края на краищата да ражда или да не ражда, това зависи от нея. Остава само да си направи тестове и да изчака прекратяването, без да се раздвоява пред съпруга си.
В края на краищата Антон няма да хареса решението ѝ. Юлия, защо си толкова разчорлена? За пореден път, натъквайки се на отнесения поглед на съпругата си, попита Антон на закуска. – Не искаш ли да ми кажеш нещо? А съпругата твърде прибързано поклати глава.
Антон хъмкаше. Е, не иска, значи, не иска. Може би се чака празнуването на годишнината от сватбата? Тогава и то ще го чака.
Само пет дни. Но нито на банкета, нито след това Юлия каза нещо. А тя се забавляваше и танцуваше като луда.
Дори беше изпила няколко чаши вино. – Как може? – недоумяваше в себе си съпругът. А после се успокои.
Тя е жена, трябва да знае как най-добре. Празникът беше отминал, но тревожното състояние на съпругата му – не. И обърканият Антон реши да я последва.
Малко чудно, съпругата се притеснява как ще се отнесе към новината. Във всеки случай е необходимо да се разбере всичко, а след това да се говори приятелски. Ето защо той беше в болницата в деня, в който Юлия реши да се отърве от проблема си.
Така го беше обозначила тя. Отива да поправи едно малко недоразумение. Антон настигна съпругата си на вратата на хирургичното отделение и разбра всичко.
– Юляша, почакай – извика разтревожено, като я хвана за ръката. – В края на краищата детето е живо. Жената почти подскочи от изненада.
– Откъде сте дошли? Откъде знаеш? Антон трябваше да признае, че е намерил теста върху пуфа в коридора и е чакал жена си да го зарадва с новината на празненството по случай годишнината от сватбата. Но той не чакаше. – Аз просто не искам това бебе – изръмжа съпругата.
– И само аз решавам дали то ще се роди, или не. В ума си тя проклинаше своята прибързаност и невнимание. В края на краищата, ако не бяха нервите ѝ, щеше да се отърве от детето, без да уведоми съпруга си.
Антон беше изумен. – Той е толкова мой, колкото и твой – каза объркано, като се опита да я прегърне. Но Юлия само се усмихна сърдито.
– Но да ме роди, така, и да вземе решението, ще бъда аз. Виждайки в очите на съпруга си твърда решителност, Антон се ухили. – Юлия, умолявам те, недей! Той нежно я прегърна отзад, поставяйки длани върху все още плоския ѝ корем. – Ще науча всичко, ще бъда най-добрият баща, обещавам, само го остави да се роди.
Гласът на съпруга ѝ беше искрена молба. Но жената избухна гневно. – Не смеем да се намесваме, аз съм решила всичко.
И тя побърза да влезе в кабинета. Антон се свлече на дивана до нея, като обхвана главата си с длани. И изведнъж се събуди, чувайки до болка познат глас…
– Пусни ме! Една тежка жена в развиващо се наметало бързаше по коридора, като се бореше със стражата, докато вървеше. – Мама!… – Антон беше изумен. Но Мария Сергеевна само погледна сина си.
– Тук? Тя или попита, или потвърди, кимайки към вратата. И след като я разтвори със сила, влезе вътре. Кой обаче би се осмелил да се намеси на властната жена, когато животът на дългоочакваната ѝ внучка или внук е поставен на карта.
Какво се случваше в кабинета, Антон не знаеше. Макар че разговорът явно беше на повишени тонове. А след това всичко замлъкна.
И след петнайсетина минути двете жени се появиха без него, странно спокойни и отнесени. – Е, защо си седнал? Хайде да се прибираме вкъщи. Уморен съм – каза майката на сина си.
И той скочи щастливо. Няма да има операция. Мама някак си успя да убеди Юлия.
Това не е ли чудо? Но изненадите не свършиха дотук. – Ще живея с теб – каза Мария Сергеевна в колата. Антон присви очи към съпругата си от изненада.
Юлия винаги е била против близкия диалог със свекърва си, но сега дори вежда не повдигна. А Мария Сергеевна хъмкаше. – Защо се изненадваш? Юлия, ще ти трябва помощ.
Затова ме закарай до вкъщи. Вечерта ще бъда с вещите си. През всичките девет месеца Мария Сергеевна живееше със снаха си и сина си.
Тя се грижеше за цялата домакинска работа. Грижеше се Юлия да се храни добре, да се разхожда и да не се преуморява. А Юлия се съсредоточила изцяло върху бременността и кариерата си, към която щяла да се върне след раждането.
За неприятната случка с прекъсването никой от тях вече не си спомняше. Антон също се впусна с главата напред в работата. Работеше до късно през нощта, поемаше работа на половин работен ден.
Предстоеше му отпуск по майчинство, а той толкова много искаше, че момичетата му не знаеха какво да откажат, защото Юлия носеше дъщеря. Понякога се възхищаваше на съпругата си, учуден от нейното спокойствие. Чудя се защо тя не искаше дете – мислеше си той в такива моменти.
Вероятно просто се е страхувала от трудностите и отговорността. Но благодарение на мама всичко това вече е зад гърба ни, а как се е справила тя. А Мария Сергеевна наистина имаше късмет тогава да подбере подходящите думи за снаха си.
Точно тези, които мигновено я убедиха да задържи детето. И тогава дойде денят, в който ревящата линейка откара Юлия в родилния дом. А 10 часа по-късно Антон получи телефонно обаждане, в което го поздравяваха за раждането на дъщеря му.
– Поздравления, сине! – Мария Сергеевна горещо прегърна сина си. – А сега, моля те, събери нещата на жена си. Те вече няма да са й нужни тук.
Антон погледна майка си с всичките си очи. Но тя само кимна властно. – Да, да, всичко, а също и шампоаните и кремовете.
Не се суетете, направете го обмислено. И входната врата трябва да се смени. Ще сложим метална, за всеки случай.
Цели три дни Антон безрезултатно търсеше от майка си разбираемо обяснение на случващото се. Но той изпълни молбата ѝ. В края на краищата сега Юлка ще остане без корем.
Защо ще й трябват стари парцали? Междувременно Юлка се готвеше да бъде изписана. Какво щастие, че този кошмар свърши – помисли си тя, като погледна подсмърчащата си дъщеря. – Но аз направих всичко както трябва.
А после, след като подписа необходимите документи в кабинета на главния лекар, жената забърза към изхода. – Вземи, дъще, татко – усмихнатата медицинска сестра подаде на Антон розов пакет. А той ѝ се усмихна в отговор, щом вдигна ъгъла на одеялото от лицето си.
– Колко красива беше тя, неговата дъщеря. Той погледна момиченцето, което спеше в ръцете му, докато майка му не го взе под ръка. – Хайде, Антоша, трябва да тръгваме.
Но мъжът тревожно извърна глава. – Къде е Юлия? Мамо, къде е жена ми? Какво става с нея, жива ли е? Само че Мария Сергеевна вече влачеше сина си към изхода. – Тя е жива, твоята Юлия е жива…
Да се прибираме бързо вкъщи, че ще простудиш Верочка. – Верочка? – Мъжът беше изненадан. Майката кимна щастливо.
Синът има ли нещо против, че дъщерята ще бъде кръстена на баба си? Антон поклати отрицателно глава. Той със сигурност няма нищо против, но какво ще каже съпругата? И защо тя не се появява? Какво, по дяволите, се случваше тук? Но тревогата за малкото дете взе връх. Затова той се остави да го отведат до колата.
А вкъщи го очакваше още един шок – денонощна бавачка за Верочка. Младо момиче с огромни сиви очи веднага взе бебето и го отнесе в детската стая. – Това е Женя – кимна й Мария Сергеевна.
– Да, тя е млада, но е много добър специалист. Не се притеснявайте, аз платих за всичко. И онемялият Антон избухна.
– Каква Женя? Защо ни е нужна бавачка? Ще се справим сами с Юлка. Но Мария Сергеевна само се усмихна тъжно. – Няма да има повече Юлка.
Никога няма да има. И тя седна със сина си на масата, като възнамеряваше да поговори. А после каза, че единственият аргумент, който убедил снаха ѝ да остави детето, било обещанието да ѝ даде двустаен апартамент.
Тежък аргумент за момиче от провинцията. Ето защо Юлия се съгласила да роди. А сега тя е написала отказ за бебето.
Това е справедливо. Една малка Верочка за тях, една справедлива двустайна за Юлия. – Дадох й апартамента на баба й – каза Мария Сергеевна.
– Мама, надявам се, ще ми прости. Още повече че правнучката е кръстена в нейна чест. И Антон сякаш разбра нещо, защото погледна нежно майка си.
– Мамо, а ти толкова лесно се раздели с наследството на баба? – Той се протегна изненадано. – Толкова много обичаше да ходиш там, че това е спомен. Но Мария Сергеевна само го махна с ръка.
– Нещата са въпрос на време, – тя разроши косата на сина си като малко момче. – Трябва да обичаш хората. Междувременно Юлия се настаняваше в новата двустайна.
Разхождайки се из просторните стаи на Сталинка или спирайки се до огромните прозорци, тя вдишваше миризмата на пресен ремонт и тихо се радваше. Беше направила всичко както трябва. Двустаен апартамент в центъра на столицата.
И в края на краищата само на осем години, тъй като беше дошла от село. Какво друго ще бъде. Животът си вървеше по своя път.
Минаха седем години и в деня на 35-ия си рожден ден Юлия се върна у дома, едва влачейки подарените ѝ букети. През целия ден тя получаваше подаръци и заслужени комплименти. А кой би рискувал да не поздрави началника на отдела.
Жената отвърза бутилка вино и обиколи владенията си с флейта с дълги дръжки. – Е, ти вече си пораснала – обяви тя на отражението си в огледалото. И изведнъж се разплака.
– Сама. Съвсем сама. След като се отказа от дъщеря си в замяна на апартамент, Юлия се впусна с главата напред в изграждането на кариера.
Не, тя също имала връзки. Веднъж дори забременяла. Само че този път никой не бързаше да плати за дететоһттр://….
Нещо повече, бъдещият баща, като научил за бременността, се слял със залеза на слънцето. А Джулия решила проблема по единствения начин, който знаела.
Жената избърса сълзите си и посегна към телефона.
От известно време тя следеше живота на бившия си съпруг и дъщеря си с упоритостта на маниак. Затова днес бързо намери страницата му в популярна социална мрежа. Ето ги и новите снимки.
Юлия увеличи мащаба и замръзна. До доволния от живота Антон и радостната Верочка се усмихваше непозната дълбоко бременна млада жена. Антон се е оженил, нещо много подобно на ревност се появи в гърлото му.
А три дни по-късно Юлия се втурваше към бившия си дом като разярена фурия. Днес е първи септември. Тя щеше да види дъщеря си.
Мамо, коя е тази леля? Стиснала огромен букет, първокласничката старателно избягваше прегръдката на непознатата жена.
Пристигналият Антон със сила отблъсна бившата си съпруга и каза на Женя да заведе дъщеря си до колата. Да, тя беше настоящата му съпруга.
Момичето беше толкова привързано към малката, че прие ухажването на изоставения баща. За голяма радост на Мария Сергеевна. И тогава изведнъж разбра, че това съвсем не е съжаление, а най-искрена любов.
След като качи момичетата си в колата, Антон се върна при Юлия. Струва си да ѝ обясни, че никой друг не е добре дошъл тук. Но първата се нахвърли върху него като змей.
Кое е това момиче? Тя изкрещя, нахвърляйки се върху Антон с юмруци. Как смееш? Аз и само аз съм нейната майка. Аз я родих, аз я носих под сърцето си девет месеца.
И я продадох за един апартамент. Антон я сръга рязко. Юлия избухна в сълзи…
Да, Мария Сергеевна предложи сделка и тя се съгласи. В края на краищата винаги е мечтала за апартамент в столицата. И каква беше нейната, на Юлина, вина? Ако някой е виновен, то това е бившата свекърва.
Антон беше уморен и разтриваше слепоочията си. Ако не беше мама, Верочка нямаше да съществува. А аз се чудех какво е направила, за да те убеди толкова бързо.
А сега довиждане. Направили сте своя избор, като сте подписали отказа. И знаеш, че майката не е тази, която ражда.
Тя е тази, която те отглежда и те обича. Той погледна тъжно към Юлия и тръгна към колата. Не се надявай – каза той.
Няма да те оставя да живееш спокойно. Все пак ще си върна дъщерята. Но мъжът само сви рамене.
Никой съд нямаше да върне вече осиновено момиче на неохотна майка. Но в името на спокойствието на семейството си той бил готов да се премести.
About the Author
