Дъждовният есенен ден клонеше към своя край. Вера, младо момиче, работещо като таксиметров шофьор, държеше здраво волана и се отправяше към последната си поръчка за деня.
Тя вече се беше уморила доста – гърбът я болеше, а очите ѝ пареха от постоянното напрежение. Но Вера не униваше, защото за днес беше изкарала прилична сума пари. Макар и нервите ѝ да бяха опънати до краен предел.
Беше успяла да закара трима закъснели пътници до жп гарата. После едва укроти подпийнали мъже, които се прибираха от бар и викаха песни в купето. Имаше и майки с деца, и влюбени тийнейджъри.
В общи линии – все същото, ден след ден. А сега Вера отиваше да вземе възрастна жена, извикала си такси през диспечерската служба, и да я откара на посочения адрес.
Когато стигна на мястото, пред очите ѝ се издигаше стар, изпохабен дом. Личеше си, че някога в миналото е било красиво здание – но сега боята бе олющена, ажурните дърворезби бяха почернели, а капаците на прозорците се бяха изкривили и ръждясали.
И дворът около къщата беше обрасъл с бурени и диво грозде. Очевидно никой не се бе грижил за имота отдавна. Минаха няколко минути, но никой не излизаше към колата.
Вера започна да се притеснява, защото за фалшива поръчка никой нямаше да ѝ плати, а беше хабила немалко гориво, пък и това беше покрайнината на града. Тя натисна клаксона няколко пъти и нервно затропа с пръсти по волана.
Най-накрая се чу пронизващ скърцащ звук – тежката дъбова врата се отвори и на прага едва-едва се появи възрастна старица. Слаба и сбръчкана, на вид поне осемдесетгодишна, облечена много бедно.
Износено, старичко палто, съвсем неподходящо за сезона, и тънка, избеляла от времето забрадка. Тя влачеше след себе си доста обемист куфар, вероятно от съветско време. Вера изскочи от колата и помогна на жената да качи багажа в багажника.
Старицата се извиняваше:
– Толкова ми е неудобно пред вас. Извинете, че ви накарах да чакате. Просто се забавих, ровех се дълго из вещите, та и времето изпуснах.
Момичето ѝ се усмихна окуражително:
– Няма проблем, не се притеснявайте, всичко е наред. Сядайте, сложете колана и тръгваме. Сега ще пусна навигатора и ще минем по околовръстното. Така ще избегнем задръстванията и ще стигнем по-бързо.
Изведнъж старицата я помоли:
– Момиче, може ли да ви помоля да минем през града, по централните улици? Аз вече от толкова години живея като затворничка. Здравето не ми позволява да излизам далеч от дома. А толкова ми се иска, преди да си отида, да видя как се е променил градът ни. Ще доплатя, ако трябва. Името ми е, между другото, Зоя Павловна. А вие как се казвате?
Момичето отговори:
– Аз съм Вероника. Много ми е приятно. Няма проблем, ще ви разходя през центъра, без да бързам. За мен не е трудно.
И потеглиха.
По пътя бабичката се възхищаваше на гледките през прозореца и сподели някои неща за себе си:
– Ах, само виж какви модерни сгради са издигнали. А тук някога имаше малка закусвалня за пелмени, спомням си го. Сега са построили цял ресторант. А това пък какво е – свети като коледна елха! Колко ли етажа има? Не мога да преброя.
Вера се усмихна:
– Това е нов търговски център. В него можеш да намериш всичко, което ти хрумне. Има и кино, и кафене, и много детски атракциони.
Старицата продължи да си припомня:
– С моя мъж, когато бяхме млади, обичахме да се разхождаме вечер по тези улички, да отидем и в този парк. До паметника на Пушкин винаги се събираха млади хора. Там си уреждаха срещи. Имаше и лятна площадка за танци. Ех, какви времена бяха… Аз работех в съда като секретарка, а моят Петя беше учител по математика. Ръцете му бяха златни – сам построи къщата ни, заедно всичко правехме.
– Дълго нямахме деца, Бог не даваше… После се появи Машенка. Как се радвахме, не мога да го опиша. Всичко беше за нея, за нашата рожба.
– И не можех да си помисля, че на старини ще остана съвсем сама.
Вера предпазливо попита:
– А дъщеря ви? Какво се случи с нея?
Бабата изтри сълза:
– Ох, дълга история, Верочка. Имаше нещастна любов. Тя изчезна, сякаш се стопи. Отрече се от нас, скара се с баща си. И повече не сме се виждали.
След тези думи старицата забеляза модерна църква с позлатени кубета и се прекръсти три пъти, възкликвайки колко красиво е станало всичко. После попита Вера:
– А ти, миличка, как реши да станеш таксиметров шофьор? Не е много женско занимание. За пръв път виждам жена зад волана, ако трябва да съм честна.
Вера махна с ръка:
– Какво да се прави, Зоя Павловна, животът така се стекъл. Останах сама без родители. Майка ми умря, когато бях на осем. Растях в сиропиталище. После се влюбих, забременях… А Витьо се оказа страхливец. Заряза ме, щом разбра за бебето. Изплаши се от отговорност. Та така си живея сама с дете под сърцето. Но аз обичам колите още от малка. Сега се качвам и въртя волана. Харесва ми, а и печеля пари.
Зоя Павловна поклати глава:
– Горкото ми дете… Тежко ще ти е сама. А няма кой да ти помогне.
Вера се усмихна:
– Свикнала съм. Нищо, ще се справя. Ще спестя пари за раждането и за бебчо. Моята професия винаги ще ме храни.
Така, разговаряйки, стигнаха до крайната им точка.
Оказа се сива административна сграда с висок зид. Вера се вгледа и прочете надписа на портата – беше Дом за възрастни хора.
Сърцето ѝ се сви от жал към клетата старица, която поради самота и болести трябваше да се премести именно тук. Вера загаси колата, помогна на бабата да слезе, извади куфара и го занесе до входа. Зоя Павловна сведе глава:
– Е, Верочка, тук ми е крайната спирка. Ще остана тук завинаги. Само ме утешава мисълта, че няма да е за дълго – болестите ме съсипват. Няма да изкарам много. Сбогом, миличка. Пази себе си и детенцето си. И никога не се отказвай от него, каквото и да се случи, за да не останеш, както аз, никому ненужна.
На Вера ѝ се насълзиха очите – безумно ѝ стана жал за тази самотна възрастна жена. Тя я прегърна и прошепна:
– Зоя Павловна, мога ли да идвам да ви виждам?
Старицата само махна с ръка:
– Заминавай си, не си го слагай на сърцето. И бездруго си имаш достатъчно грижи.
След това жената взе изтъркания си портфейл, опитвайки се да плати за превоза, но Вера поклати глава:
– Не, не, прибирайте ги. Няма да взема пари от вас. Желая ви всичко най-добро.
Тя бързо се качи в колата и потегли, за да не разстройва още повече добрата баба и без това изпълнената с тъга ситуация.
Вечерта, след като набързо похапна и си взе душ, Вера най-накрая седна с отмалели крака, надявайки се да заспи. Но не и този път. Пред очите ѝ продължаваше да се явява нещастната Зоя Павловна, която ѝ махаше за сбогом.
„Господи, колко жалко… Душата ми се къса. Толкова мила, интелигентна жена. Как ли може да остане напълно сама? Каква дъщеря е имала, че да изостави майка си? Умът ми не го побира…“
Вера затвори очи и си спомни откъслеци от собственото си нерадостно детство. Майка ѝ почина много рано. Въпреки това, онези няколко години с нея тя смяташе за най-хубавите в живота си.
Майката на Вера, Мария, работеше като чистачка в крайпътно кафене – до пълно изтощение. Освен това неприятният ѝ втори съпруг отравяше живота им. Иван пиеше, вдигаше скандали, викаше Вера „чуждо копеле“ и я биеше безмилостно.
Майката на Вера, вярно, се опитваше да я защити, но вкъщи винаги цареше напрежение. Веднъж Вера плака и я молеше:
– Мамо, хайде да си тръгнем от него, моля те! Лош е… Не ни обича. Страх ме е от него. Защо живееш с него?
Измъчената жена само плачеше тихо, милваше детето си и шепнеше:
– Знам, дъще, Иван не е добър човек, но няма къде да отидем. Този дом е негов. А майка ти, аз, съм несретница, свързала се веднъж с негодник, та тръгна животът ми надолу с главата. Ще трябва да търпим, иначе сме на улицата…
Майката на Вера внезапно почина – получи инфаркт на работното си място. Отчимът я погреба, но след това Вера му стана още по-противна. Момичето се стараеше да не му се мярка пред очите, дори се криеше под леглото, само и само този пиян мерзавец да не я забележи. Нито учеба, нито сън – невъзможно.
Скоро животът ѝ стана съвсем нетърпим. Отчимът я малтретираше и обиждаше, наричаше я „изедничка“. Често Вера се скриваше при съседи, които в крайна сметка викнаха социалните служби – не можеха да гледат повече как страда детето. Така отведоха Вера в сиропиталище. Отчимът направо си отдъхна.
А там пък – своя школа за оцеляване. Налагаше се да се бие и да търпи наказания, за да се защитава. Годините, прекарани в сиропиталището, я превърнаха в истински „момиче-хлапак“. Обожаваше колите, обсъждаше с момчетата автосъстезания и смело подкарваше стар мопед, който чичо Федя, дворникът, понякога ѝ позволяваше да кара.
Момчетата ѝ се възхищаваха. Харесваха я, смятаха я за добър приятел и я научиха да се оправя със свещи, карбуратори и прочие. Изгледът ѝ беше съответен: къса прическа, кецове, кожено яке. Но лицето ѝ беше миловидно – с големи кадифени очи, пухкави устни и тръпчинки на бузите. Имаше и чаровна усмивка.
Когато възпитателите ѝ казаха, че отчимът е изгорял при някакво пиянско запалване, тя не почувства и капчица съжаление. Даже се зарадва, че на света няма повече такъв човек. Възможно бе, ако той не бе измъчвал толкова майка ѝ, тя да беше още жива, но постоянните нерви и ужас ѝ съсипаха сърцето.
След като завърши сиропиталището, Вера получи една страшна стаичка в общо жилище (комуналка). Първоначално се отчая – стените бяха в дупки, пълно с хлебарки, обелени тапети и няколко счупени стола. Но тя не беше от хората, които се предават. С помощта на приятели запретна ръкави, зашпаклова, изчисти и облепи евтини тапети – и в крайна сметка стана що-годе обитаемо място.
Без връзки, сама, от първия опит взе книжка и тръгна да си търси работа. Чукà на много врати, но никой не искаше да наеме шофьор без стаж. Накрая ѝ провървя – стана шофьор-експедитор в малка фирма. Стопанката на фирмата – жена с чувство за хумор – ѝ намигна и каза: „Няма такова нещо на света, дето жените да не можем. Взимам те“.
Вера се справяше чудесно: нито едно нарушение, колата ѝ винаги беше в ред, клиентите – доволни. Но заплатата беше ниска… Така реши да пробва да работи като таксиметров шофьор, защото се носеше слух, че там се печели добре, дават бакшиши – макар и трудът да е изтощителен, не всеки би издържал.
Първият път, като отиде в таксопарка, шефът ѝ Степанич се смя с глас, гледайки дребничката, дръзка девойка с къса коса. Но накрая каза: „Добре, ще ти направя изпит. Ако го вземеш – приемам те, ако не – не се сърди“.
Започна да ѝ устройва разни препятствия – слагаха стари гуми като зиг-заг, после ѝ показаха тесен гараж, където трябваше да влезе на заден ход. И ѝ каза:
– Три обиколки по тази траектория, после обратен завой и заден ход в гаража. Имаш пет минути. А колата е с ръчна скоростна кутия. Времето ти тече.
Много от таксиджиите се събраха да гледат „представлението“, убедени, че Вера ще се изложи и ще се откаже. Но тя скочи в стария „Жигули“, усмихна се и без нито една грешка премина през всички изпитания. Мъжете ръкопляскаха, а Степанич само се почеса:
– Браво, момиче! Добре, взимам те. Но имай предвид – нови коли няма, ще ти дам една стара „деветка“. Ще се оправяш сама, а ако се повреди, вие, мъжете, сами си се справяте. Имаме един дежурен монтьор, но не смогва на всички. Очаквам те в понеделник в осем сутринта. А дали ще изкараш дълго, ще видим.
В началото колегите, шофьори мъже, настройваха диспечерката да ѝ дава най-проблемните поръчки – возене на пияни или на истерични капризни клиенти, както и поръчки в тъмни покрайнини, където пътищата са ужасни. Всички чакаха да видят кога Вера ще се предаде, ще се пречупи и сама ще напусне таксиметровата служба. Но напразно. Тя не се оплакваше от нищо.
Даже напротив, личеше колко ѝ харесва тази работа. Старата ѝ кола често се чупеше, но тя запряташе ръкави, стоеше до късно и се ровеше под капака, колкото и да ѝ костваше време и усилия. Постепенно колегите ѝ започнаха да я уважават истински и да ѝ помагат. Ако понякога ѝ се подиграваха, то беше по-скоро приятелски, без злонамереност.
Така тя караше „бомбата“ (таксито) вече трета година, без да се плаши.
Преди половин година приятели ѝ направиха подарък за рождения ден – заведоха я на събор на байкъри. Знаеха, че това ще ѝ хареса. И наистина – тя бе запленена от шоуто. Огромни мотори, брадати мотористи с кожени якета и черни дънки, напомнящи викинги. Вера гледаше със затаен дъх как вдигат ревящите машини на задни гуми, как преодоляват препятствия и бариери.
Там се запозна с Виктор. Той също беше дошъл като гост. Разговорът потръгна, двамата се сближиха. Виктор ѝ хареса – висок, силен, мускулест, с увереност и харизма. Той бе учител по волейбол, а моторите му бяха хоби. И тя много го впечатли, особено когато помоли един състезател да ѝ даде да повърти мотор по пистата. Започнаха да се срещат, пламна страстна връзка.
В началото Вера не се и замисляше, че Виктор не ѝ предлага нищо сериозно. Те просто се радваха на живота – караха мотори нощем, скачаха заедно по различни адреналинови атракциони. При всеки удобен случай се държаха така, сякаш живеят за момента. Любеха се страстно и изглеждаше, че нищо няма да ги раздели.
Всичко приключи изведнъж, когато Вера разбра, че е бременна. Виктор не вдигна скандал – той просто изчезна от хоризонта. Не ѝ вдигаше телефона, правеше се, че не я познава. И бързо си намери заместничка – богата глезла, дъщеря на някакъв префект. Когато Вера го видя пред всички да се целува с тази надута кукла, ѝ стана ясно, че всичко между тях е свършено.
Тя така се отчая, че дори се замисли за аборт. Спомни си собственото си нещастно детство, осъзна, че няма на кого да разчита, и се записа за процедура. Но предишната вечер ѝ се случи нещо странно, което промени решението ѝ.
Вера взе в колата си пътничка – може би циганка или молдовка – с шарена забрадка и дълга пола. Когато жената вече слизаше, случайно докосна дланта на Вера, погледна я право в очите и рече:
– Всичко ще се оправи, миличка, не се натъжавай. Ще ти се роди син, а после дъщеря. Няма да чакаш дълго. Щастието ти е на прага.
Жената си отиде, а Вера още дълго седя като вкаменена. Не е да кажем, че повярва безпрекословно на циганката – тя не беше такъв човек. Но така и не отиде на аборт. Реши да запази детето и да се бори сама.
След като се успокои, се зае да изкарва колкото може повече пари, за да има средства за раждането и за бебето, докато порасне достатъчно за ясла. И така денонощно работеше като таксиметрова шофьорка – за късмет нямаше почти никакво гадене, само я болеше гърбът и ѝ се подуваха краката при продължителното седене.
Но споменът за Зоя Павловна не ѝ излизаше от главата, и Вера си помисли, че трябва да я посети. „От мен няма да намалее, а на нея ще ѝ е приятно. Сигурно ѝ е тъжно и самотно в такъв дом.“ Знаеше по-добре от всеки друг, че подобни домове, дори и да дават храна и подслон, са пълни със самота и тъга.
На другия ден Вера отдели един час, купи букетче фиалки, малко плодове и отиде да види старицата. Зоя Павловна се разплака от щастие, целуваше ѝ ръцете и я наричаше „моето добро момиче“.
– Благодаря ти, Верочка, мило е, че не си ме забравила. Тук ми е толкова скучно и страшно. Всичко наоколо е чуждо. А у дома и стените могат да те излекуват, но тук… Ех, жалко, че вече нямам здраве. Едно ядене не мога да си хапна нормално – треперят ми ръцете и все се заливам.
Постояха си, поговориха. Така се зароди традиция – Вера почти всеки ден минаваше за малко, а в почивните си дни прекарваше там по половин ден. Момичето забеляза, че в стаята е хладно, и купи на старицата топли вълнени чорапи и шал. Зоя Павловна се трогна и започна да нарича Вера „внучка“. И сякаш наистина се сближиха, говореха си дълго в двора на пансиона, хранеха гълъбите, обсъждаха бъдещето на бебето, а бабата ѝ разказваше всякакви житейски хитрини за отглеждането на деца.
Старицата постепенно разкриваше подробности и от своя живот:
– Гледам те, Верочка, толкова си приличаш с моята Машенка… Колко я обичах, а как се случи… Тя беше умна, отличничка. А откъде се взе онзи нехранимайко Артур, да го вземат дяволите… Замая ѝ главата, а се оказа женен. Маша не му устоя. После забременя. Мъжът ми като разбра, стана страшен скандал – как е позор за семейството… А подлецът се измъкна. Напълно се отказа от детето – „Не е мое, откъде да знам от кого го е нарамила дъщеря ви“. Машенка се обиди ужасно, че сме я притискали и сме търсили сметка на онзи. Скара се и избяга. Нито вест, нито кост от нея. Сто пъти съжалявахме, че я упрекнахме. Трябваше да се примирим, да отгледаме заедно внука. Е, не е първата, няма да е и последната, дето вдига булчински корем. Така че ти не се колебай – обичай си бебето, отгледай го. То ще расте заедно с теб и един ден ще има кой да ти подаде чаша вода на старини.
Минаха три месеца неусетно. Един почивен ден Вера си беше вкъщи и се опитваше да приготви кюфтенца – не ѝ се отдаваше особено готвенето, но искаше да зарадва Зоя Павловна с нещо домашно. Неочаквано звънна телефонът.
– Добър ден. Обаждаме се от дома за възрастни. Вчера Зоя Павловна ни даде номера ви. Днес ѝ прилоша и… съжаляваме, но тя почина през нощта. Приемете нашите съболезнования. Ще се заемете ли с погребението? Има ли роднини? Ало, чувате ли ме?
Вера мълчаливо остави слушалката. Не можеше да промълви и дума. Разрида се неудържимо. Сякаш губеше родна баба…
Без да се замисля, тя изхарчи парите, които беше трупала за раждането, за да погребе достойно Зоя Павловна. Така поне ѝ беше чиста съвестта. Особено я разчувства един сух букет от същите онези фиалки, сложен между страниците на изтъркана стихосбирка на Есенин, и опърпаният до дупка молитвеник – това бяха единствените „ценности“, които медсестрите ѝ дадоха, за да ги пази.
В опит да не потъне в мъка, Вера се хвърли с главата надолу в работа – караше такси денонощно, докато Степанич не ѝ изкрещя:
– Самойлова, съвсем ли си мръднала? Искаш да родиш в колата ли? Коремът ти едва се побира зад волана! Прибирай се, влизай в майчинство, че ще се наложи да ти помагаме с родилните болки целият таксопарк! Не се безпокой, имаме място за теб, щом бебето отрасне – нужни са ни такива кадри като теб.
Вера с неохота се съгласи и излезе в болничен.
На следващия ден, съвсем неочаквано, на вратата ѝ почука нотариус – мъж на средна възраст, с папка в ръка. Новината, която ѝ съобщи, беше шокираща: оказа се, че старицата ѝ оставила завещание – прехвърлила ѝ своята къща. Заедно със завещанието ѝ даде и писмо:
– Трябва да ви го връча лично. Ето ключовете и документите. От този момент вие сте пълноправен собственик. Поздравявам ви. Извинете, но бързам, имам много работа. Довиждане.
Смаяната Вера седна на стола, с треперещи ръце отвори писмото и зачете:
„Верочка, така се случи, че за мен стана най-близка и скъпа през последните ми дни. Не можеш да си представиш колко важни бяха твоите посещения – толкова е топло на душата, когато знаеш, че някой наистина се интересува и се грижи за теб. Благодаря ти за доброто ти сърце, за милите подаръчета и за душевните ни разговори. Ти ме сгрейна, когато замръзвах в самота и безразличие.
Затова най-малкото, с което мога да ти се отблагодаря, е да ти завещая моята стара къща. Надявам се да не я разрушиш или да я продадеш за жълти стотинки, а да я стегнеш и да живееш там със своето детенце. Много бих се радвала, защото в този дом има частица от моята душа.
Ще ти дам и един съвет: ако искаш да палиш камината наесен, не бързай – огледай я добре.
Сбогом, миличка. Прегръщам те силно. Пази себе си и мъничето.
Твоя Зоя Павловна.“
Вера тихо плака, спомняйки си сухите ръце на бабата и тъжните ѝ очи. Ала по природа тя беше деятелна и решителна: въпреки бременността си, събра багажа от малката си стаичка и се нанесе в къщата на Зоя Павловна, за да прави ремонт и да има занимание. Стори ѝ се, че бебето ще се чувства по-добре на собствен двор и чист въздух, отколкото в една тясна обща квартира.
Но я беше страх от бъдещето – парите ѝ се топяха, а ѝ предстоеше раждане. Все още не си представяше как ще се справи. За да не се отчайва, се зае с щателно чистене и разтребване.
Разглеждаше рафтовете и шкафовете, заварваше какви ли не предмети – дори стар грамофон и цял куп плочи. Слушаше Бах и Бетовен – нов, вълнуващ свят за нея. В гардероба откри прелестна дантелена рокля в цвят тюркоаз и лента „Випускник“. Сети се, че това сигурно е на Машенка – дъщерята, която изчезнала. Зоя Павловна явно я е пазила като скъп спомен през всичките тези години.
Къщата се оказа просторна, с високи близо три метра тавани, имаше дъх на старинност, изящни арки, личеше си талантът на мъжа ѝ, който всичко бе направил сам, качествено и с душа. Наложителен беше само козметичен ремонт, нищо страшно. Една от стаите Вера реши да направи детска.
Да ѝ помага идваше Николай – също таксиметров шофьор, с когото се бяха сприятелили. Той беше разведен от година – жена му се оказала непостоянна и го зарязала. Тъй че и той не бързаше да се прибира, двамата често ремонтираха коли заедно или си говореха.
Докато Вера залепяше тапети, коремът ѝ изпъкваше – приличаше на малка диня. Николай се възхищаваше на нейната упоритост и енергия.
– Верунчик, не знам откъде взимаш сили. Моята бивша щеше да се оплаква, че я заболяла глава само да измие чиниите, а ти въртиш къщата нагоре с краката, докато си с предстоящи родове. Браво!
Истината беше, че Николай отдавна беше влюбен във Вера – още от първия път, като видя това дръзко „момиче-хлапак“ да върти стар „Жигули“. Харесваше му дързостта ѝ, трудолюбието, праволинейността и харизмата ѝ. Но не се осмеляваше да ѝ признае – особено след като научи, че е бременна, изоставена от предишния ѝ приятел. Не искаше да я обърква, разбираше, че тя и без това се чувства наранена и сама.
Един ден, когато застудя, Вера реши да запали камината:
– Кольо, донеси малко дърва, ще опитаме да я разпалим. Иначе ще ни паднат тапетите от влагата и студа, а и аз замръзвам. Може и да извикаме коминочистач, ако се окаже, че има повреди.
Докато Николай беше навън, Вера, неспособна да стои на едно място, бръкна с фенерче в отвора на камината, макар коремът ѝ да ѝ пречеше, за да огледа дали тухлите не се ронят. Усети нещо твърдо и се опита да го издърпа. От хвата ѝ се изсипаха сажди, тя кихна и падна на пода, целите ѝ коса и лице станаха в прах. Но любопитството надделя – разгърна свитъка, който издърпа отвътре.
Оказа се кутия. Тя я отвори и ахна: вътре имаше златни верижки, гривни с камъни, брошки и дори старинни златни монети.
– Боже мой… Това си е цяло съкровище! Ето какво е имала предвид Зоя Павловна в писмото си за камината, а аз съвсем го бях забравила…
На дъното, в найлонов плик, лежаха стари черно-бели снимки. Вера ги разгледа и видя познати лица – Зоя Павловна, нейният съпруг, двамата заедно… И някакво младо момиче. На гърба пишеше „Дъщеря Маша“.
Но това беше… собствената ѝ майка! Вера отлично я помнеше от детските си години. Разбра, че Зоя Павловна всъщност ѝ е била баба, без да знаят и двете. А майка ѝ Мария (Маша) е същата онази дъщеря, която се е скарала с родителите си и е избягала.
В този миг Николай влезе и я завари седнала на пода, цялата черна от сажди, разплакана и стискаща снимките. Съкровището стоеше до нея, но тя сякаш не го виждаше. Той се уплаши:
– Боже, Вера, падна ли? Защо се пъхна там сама? Ще се простудиш… Какви са тези неща?
Но тя като че ли не го чуваше. Само шепнеше:
– Мамо… Това е моята майка. Разбираш ли? Зоя Павловна, за която се грижих, беше моя родна баба. Разбрах го едва сега…
Николай помисли дали не бълнува – в крайна сметка бяха възможни всякакви емоционални състояния при бременността. Подаде ѝ валокордин и вода, за да се успокои, после ѝ помогна да се измие. Вера му разказа цялата история от начало до край, а той не вярваше на ушите си:
– Това е като сценарий за сериал… Значи си богата наследница, а? Какво ще правиш с тези пари? Ще продадеш ли къщата?
Тя поклати глава:
– В никакъв случай! Та това е родовият ми дом, моите корени. Тук са живели баба и дядо, тук е израсла мама. И дядо го е строил със златните си ръце. Искам да го реставрирам и да запазя всичко, както е било. Тук ще живея аз, а после децата ми. Част от парите ще даря на дома за стари хора – все пак те правят каквото могат за болните… А останалите ще вложа в кола и за бебето. Все още не мога да си събера ума…
Николай внезапно се изпълни с решителност:
– Знаеш ли, Верунчик… омъжи се за мен. Отдавна ми харесваш, без лъжа. Ще родиш момчето, ще живеем като всички. А аз, след като се разведох, съм сам, нямам си семейство. Или съм зад волана, или седя в празното жилище…
Вера скочи като ужилена:
– Кольо, това не е шега. Аз съм бременна с чуждо дете, не твое. Ще можеш ли да го гледаш и обичаш? Мълчиш? Точно така… Знаеш ли какво ми беше детството? Отчимът ме биеше и унижаваше, наричаше ме „чуждо изчадие“. Мразех го. Когато чух, че е изгорял пиян, дори не ми дожаля. Искаш ли моето дете да преживее същия ад? Не, благодаря! Ако някой посегне на бебето, ще го убия.
– Освен това какво – изведнъж ми предлагаш брак, щом научи, че имам пари? Нещо не разбирам. Каква е уловката?
Николай се вбеси и побледня:
– Как може да ме слагаш в един кюп с отчима ти? Не виждаш ли, че се старая, че наистина те обичам? Къде намесваш парите ти? Щом не ти харесвам, кажи направо. Не ме прави нито садист, нито алчен демон!
– Чудесно! – извика Вера. – Благодаря за помощта, можеш да си тръгваш.
Той изхвърча и също се разкрещя:
– Тогава си живей сама, със своя ужасен характер и самоунищожителна гордост…
Така се разделиха, силно обидени, а само час по-рано лепяха тапети кротко. Вера си каза: „Е, върви по дяволите. И сама ще се оправя, нали, малкия? Не ми трябват мъже. Все неприятности причиняват“. Погали корема си и ѝ олекна – явно някаква сянка на решимост я крепеше.
Но все пак мислите ѝ често се връщаха към Николай, особено когато наближаваше терминът. Тежко ѝ беше да стане, да се движи, а и много ѝ липсваше помощ. Усещаше, че е била прекалено груба и това я измъчваше. Тя самата беше жертва на горчиви предателства, затова бе вдигнала стена около себе си и се плашеше от всяка близост с мъж.
Николай също не можеше да я забрави. Болеше го за нея – сама, бременна, в стара къща, където всичко може да се случи. Искаше да ѝ се обади, но гордостта му пречеше.
Един ден Николай си оправяше колата в гаража, когато колеги от таксито пристигнаха и той чу да си говорят:
– Разбрахте ли, момчета? Верка нашата е родила вчера. Момченце, три и нещо килограма. Степанич знаел от една позната… Хайде да се съберем, да я поздравим както си трябва – добро момиче е.
Николай хвърли инструментите, изтича да се измие, купи най-красивия букет рози и пакет сладки, и се втурна към родилния дом. По пътя се убеждаваше, че гордостта е глупост. Искаше просто да ѝ каже, че я обича.
Във фоайето имаше проблем – не пускаха гости при родилките. Той дълго увещаваше и в крайна сметка една медсестра се смили:
– Много настоятелен е „мъжът ви“. Въобще не ме оставя на мира. Добре, отидете за минутка при задната врата, но бързо, преди да ме види началството.
Удивената Вера едва пристъпваше по коридора, когато излезе и го видя там, усмихнат и развълнуван. Той я сграбчи в обятията си, целуна я нежно и ѝ подаде розите и торбата с лакомства:
– Честито, Верочка. Вече няма да ме отблъснеш, чуваш ли? Омъжи се за мен. Кълна се, ще обичам детето като свое. Никога няма да съжаляваш. Просто не мога без теб, дори характерът ти да е ужасен, а готвенето ти да не става за ядене – обожавам те…
Вера се изсмя през сълзи:
– Никой не ми е предлагал брак по такъв начин. Съгласна съм. Прости ми, Кольо, наговорих ти ужасни неща. Просто трудно се доверявам вече. А ти наистина много ми харесваш… Страхувах се да си го призная. Но трябва да се връщам, ще ме нагълчат тук.
– Почакай! – прошепна той. – Как ще кръстим синчето? Ще го запиша на мое име, той е мой, точка.
Вера разбра, че с този мъж няма да пропадне:
– Добре… Ще го наречем Богдан. Тичай, татко! Изписват ме след седмица.
И действително, след изписването двамата се ожениха и заживяха в къщата на Зоя Павловна. Празнуваха сватбата си в тесен кръг, с таксиметровите колеги. Степанич от време на време вдигаше наздравици, провикваше се „Горчиво!“, а Николай с пръст на уста го молеше:
– Тихо, сина ни ще се събуди, тъкмо го приспахме.
Степанич се позасмя и понижи тон:
– Е, браво на теб, Коля. Истински мъж си. Желая ви щастие.
В началото им беше трудно – без опит, с недоспиване, караници за дреболии. Но се обичаха. Николай осъзна, че докато къпе или приспива Богданче, го обича сякаш е негова плът и кръв. След работа тичаше у дома, носеше малки подаръци на Вера – шоколад, цвете. Тя сияеше и го прегръщаше с благодарност.
Вера често си казваше, целувайки го за лека нощ: „Да, да си „момиче-хлапак“ е гот, но да си обичана жена до силен и верен мъж е несравнимо по-хубаво.“ Съветите на баба ѝ ѝ бяха от полза – често прелистваше бележките, които си беше водила, научавайки как се приготвят кашички, какви билки помагат при колики и прочие. Винаги щом мислеше за Зоя Павловна, се стопляше.
Николай наистина обичаше Богданчик и Вера виждаше, че по-добър съпруг и баща не би намерила. Така осъзна, че на този свят има и добро, и щастие – и че помощта, която бе дала на възрастната жена в онзи дъждовен, мрачен ден, ѝ се бе върнала стократно.
About the Author
