Духаше пронизителен есенен вятър, ръмеше студен дъжд. Хората, дошли на гробището да се простят с покойника, се свиваха, увили шалове и яки. Всички имаха едно желание – всичко това по-скоро да свърши.
И само майката стоеше до ковчега, не забелязваше и не усещаше нито студа, нито дъжда. Болката я разкъсваше отвътре. Струваше ѝ се, че сърцето ѝ ще се пръсне от отчаяние.
Сълзи течаха по хлътналите и посребрели от мъка бузи, смесвайки се с дъждовните капки. Жената рядко докосваше лицето си с прогизнала носна кърпичка и гледаше само в една точка – капака на затворения ковчег. Там, вътре, беше нейният син, нейната единствена рожба, нейният смисъл на живот.
И тя не можеше да го види за последно. Не можеше да целуне затворените му очички, челото, бузите, не можеше да погали ръцете му, раменете му. Нищо не можеше.
Ковчегът беше плътно затворен. Казаха, че така трябва, така ще е по-добре. Само че ще бъде ли вече по-добре? Животът свърши.
До майката стоеше още една жена, млада и красива. Удивително, но траурното облекло много ѝ отиваше, подчертавайки фините черти на лицето, някаква аристократична бледност. Жената рядко изтриваше сълзички с изящни пръсти, тежко въздъхваше.
И по някаква причина не гледаше ковчега. Очите ѝ бяха насочени предимно към сивото небе, леко пухкавите ѝ устни шепнеха нещо беззвучно. Навярно прощални думи.
Хората шепнеха, а красивата съпруга беше на Сашка, толкова млада и вече вдовица. Колко неправилно е всичко това? И веднага си говореха, че е време да завършат церемонията по прощаване, че Таня, майката, ей сега ще легне и тя до сина си в гроба. А Татяна никого и нищо не чуваше.
Тя си спомняше. Картини от миналото им сякаш в калейдоскоп проблясваха в съзнанието ѝ. Тя не усещаше студения дъжд и вятър, само болка и спомени.
Ето я, едва на 20 години. Тича към своя Андрей, за да му каже, че ще имат бебе, радостна, щастлива. Навън е ранна пролет, под краката ѝ има локви, в които отскачат слънчеви зайчета.
Таня присвива очи, усмихва се. Ето сега ще каже всичко на любимия си, той ще я подхване на ръце и веднага ще се втурнат в гражданското, за да подадат заявление. Не може да бъде иначе, защото Андрюшка толкова я обича.
А вратата на неговия апартамент отвори някакво момиче по риза на Андрей. Таня и дума не каза, отстъпи. Андрей надникна иззад гърба на момичето и само се ухили.
А момичето насмешливо се усмихна, гледайки Таня. Как тогава е избягала, сама не помнеше. Осъзна се чак в общежитието.
Момичетата я обградиха, утешаваха я, казваха, че Андрей ще се опомни, ще притича да моли за прошка. Не притича. По-късно тя разбра, че Андрей се е оженил за това момиче.
А Таня се върна у дома при майка си. Там се роди нейният Сашка, нейното слънчице, нейната светлина в прозореца. Колко благодарна беше Таня на майка си, че я подкрепи, не я изгони, страхувайки се от общественото осъждане.
Защото това е срам, дъщеря ѝ донесе дете без брак, не завърши, напусна института. Майка ѝ беше жена от корав род и бързо успя да запуши устата на най-приказливите. Хората се страхуваха от Мария Степановна, тя все пак не беше последният човек в селото, както и да го погледнеш, а председател на селския съвет.
Сама, останала рано вдовица, знаеше тя каква тежка съдба е сполетяла дъщеря ѝ, но винаги я подкрепяше, одобряваше, убеждаваше, че Таня ще срещне още своето щастие. А какво щастие още трябваше на Таня, когато тя вече го имаше, нейният син, нейният смисъл на живот. По-късно, когато Саша порасна и тръгна на детска градина, тя завърши института и си намери работа в училище.
С течение на времето хората в селото разбраха, че Таня не е някоя от тези ветрогонки. Сериозна, умна, добра майка, просто момичето е сбъркало. Нищо.
Случва се. Много пъти добри мъже ѝ предлагаха брак, но Таня никого не прие. На кого са нужни чужди деца? Тя беше сигурна, че не са.
Страхуваше се, че този чужд мъж ще нарани детето ѝ. Не. Не си струваше….
А може би просто все още чакаше Андрей? Да, разбира се, чакаше и се надяваше, защото все пак му беше съобщила навремето за бременността си, но той повече не се появи в живота ѝ. А Саша растеше спокойно момче, възпитано, добро, развито за възрастта си. Впрочем, това не трябваше да учудва, защото майка и баба влагаха цялата си душа в него.
Жалко само, че когато Саша беше на 10 години, почина Мария Степановна, още не беше стара жена, но сърцето ѝ беше болно. Оттогава тяхното семейство винаги се състоеше от двама души – син и майка. Саша винаги е мечтал за морето.
Веднъж, когато беше на 12 години, Татяна успя да събере пари и заведе сина си на юг. Колко възторжен беше Сашка! Морето го развълнува, очарова, с меки вълни влезе в съзнанието му веднъж завинаги и оттогава той се запали по идеята, че когато завърши училище, ще кандидатства в университет по воден транспорт. Таня не беше във възторг от тази идея, струваше ѝ се, че нейното момче, което разбира отлично точните и природните науки, може да се посвети на научна дейност, да стане велик програмист, математик или, да речем, лекар.
Но Саша беше непреклонен. Той ще стане моряк. А Таня изпадаше в ужас, представяйки си сина си в тази професия.
Тя изобщо се страхуваше от морето, толкова е опасно. Опита се да внуши страховете си на сина си, а той само се смееше. Имаше мъничка надежда, че медицинската комисия ще го върне.
Той все пак като дете имаше плоскостъпие и лек астигматизъм, но към края на училище тези проблеми сякаш никога не бяха съществували. С една дума, Саша мина и комисията, и влезе в университета. Какво оставаше на майката – да се радва, че има такъв целеустремен син, млад, красив, здрав, и Татяна искрено, от цялото си сърце се радваше, въпреки че някъде в подсъзнанието ѝ се таеше страх за сина.
Ох, и неспокойна професия си избра. Саша завърши университета с отличие и започна да плава. Той бързо се изкачи по кариерната стълбица и скоро вече беше помощник-капитан на далечно плаване.
И всеки път, когато се връщаше, бързаше при майка си, в родното село, въпреки че вече живееше самостоятелно в морския град по-близо до работата си. Пристигаше весел, с подаръци, и сърцето на майката се радваше, гледайки щастливия си син, млад, силен, успешен. Може би напразно го е разубеждавала от морето, все пак му върви отлично.
А веднъж, при едно от завръщанията си, Саша не се появи сам. С него дойде Олга. „Моята бъдеща съпруга“, представи той момичето на майка си.
Татяна тогава толкова се развълнува, защо не я е предупредил предварително, че тя би се подготвила по-добре за пристигането на гостите. А Саша само се усмихна. „Смешна е тя, мамо, за какво да се подготвяш, у дома на мама винаги е идеално, тя е отлична домакиня, тук явно не е могло да има грешка.
Да, Оля е градска, никога не е живяла на село, но какво толкова страшно има? Всичко наоколо е толкова родно, уютно, и къщата, и дворът, и цялата околност.“ Само че Оля не беше във възторг от селския живот, всичко я дразнеше, нервираше, ту съседските петли крещят силно, ту комарите хапят болезнено. А веднъж видя стадо, връщащо се от полето, и направо се сбърчи.
„Фу, какви миризми!“, каза тя през гримаса на отвращение. „Мирише на мляко“, усмихна се Саша. Но Оля усещаше съвсем не миризма на мляко, всичко ѝ се струваше мръсно, допотопно, неразвито в селото, а Татяна ѝ се струваше много проста.
Когато разбра, че тя вече е директор на училището, само си повдигна нарисуваните вежди. „Нима с висше образование може да се седи тук?“ Таня се отнесе към снаха си с предпазливост. Не, и дори не нейната нарочна брезгливост и желание да се покаже много изискана, издигната над цялата селска обикновеност.
Имаше нещо змийско в Оля, сякаш, майката не можеше да разбере конкретно, но сърцето не лъже. Опита се да прошепне на сина си да помисли, да не бърза с избора, а той се ядоса и, навярно, за първи път в живота си извика на майка си, че това е само неговият живот и той сам ще решава с кого да живее. Е, Татяна повече не противоречи, важното е той да харесва Оля.
А после и сватба направиха, Таня тогава отиде при сина си в града, ох, каква красива двойка бяха те, Оля и Саша, Оля гледаше сина ѝ с такава нежност, тогава Таня наум се наруга, че е искала да го настрои срещу снаха си. Стори ѝ се, че Оля е добро момиче и ще бъде отлична съпруга, а това, че не ѝ харесва селото, какво да се прави, все пак няма да живеят на село. Ще си свият гнездо в неговия апартамент край морето, а тя, Таня, ще моли небесата всичко при тях да е наред.
Разбира се, след сватбата Саша вече не идваше толкова дълго при майка си, най-много за няколко дни, и отново бързаше при младата си съпруга, а Таня свикваше с новата роля, ролята на свекърва от разстояние, и ето че в телефонните разговори те с Оля много мило общуваха, нека бъде поне така, въпреки че все пак червейче на съмнение гризеше душата на Татяна, дали синът ѝ е избрал правилната съпруга. В телефонните им разговори Оля само клюкарстваше за ходене по бутици, за красиви дрехи, за салони за красота, самата тя не работеше никъде, а когато Таня внимателно попита дали планират със Саша да я направят баба, Оля само изсумтя в отговор. Кукла, празна красива кукла беше намерил синът ѝ, но Таня нищо не можеше да промени.
А преди два месеца се случи беда, корабът, на който работеше Саша, попадна в буря, кой е виновен, какво се е случило, докрай не е ясно, но корабът потъна, целият екипаж успя да се спаси, но Саша не го намериха. Таня научи за трагедията от новините по телевизията и веднага се втурна да се обади на снаха си. Таня веднага вдигна телефона, а когато отговори, рутинно потвърди.
Да, Саша е изчезнал, но го търсят. „Как можеш да говориш толкова спокойно за това?“, изкрещя Таня в слушалката, едва не припадайки от внезапната сърдечна болка. „А какво мога да направя аз?“, учуди се Олга.
„И аз ли трябва да умра?“ „Не смей, не смей да говориш така, той е жив, жив!“, продължи да крещи Таня, разплаквайки се. Да, тя вярваше до последно, дори отиде на брега, недалеч от който се беше случило корабокрушението, стоеше край морето и молеше Бога да ѝ върне сина, жив и здрав.
Въпреки че с ума си разбираше, че това е невъзможно, но майчиното сърце винаги вярва в чудо. Майчината молитва, както е известно, може да повдигне и от морското дъно, но нищо не помогна. Татяна се върна в село „Черна от мъка“, но все пак с малка, но надежда.
А после това обаждане. Беше Оля и тя, изненадващо, ридаеше в слушалката. Каза, че са намерили Саша, тя го е разпознала.
Татяна също искаше да тръгне още същия ден, но Оля я спря. Много нежно обясни, че не е нужно майката да вижда това. Тялото е било във водата почти два месеца, тя го е познала само по бенката на гърдите.
Да, бенката беше забележима, приличаше на пеперуда. Такава втора няма. Освен това, Татяна, когато беше ходила в града, беше дала генетичен материал за експертиза.
И резултатът беше положителен, това със сигурност беше Саша. „Може би и на погребението не е нужно да идвате, защо да си късате сърцето? Саша няма да се върне, а ковчегът все пак ще бъде затворен“, каза снахата. „Аз сама ще организирам всичко тук.“
„Не!“, твърдо ѝ отговори Татяна. „Сина си ще погреба в родна земя, само така.“ Олга не ѝ противоречи, съгласи се.
Сама тя успя да оформи всички документи и ето че Саша беше докаран в родното село. Олга придружаваше ковчега. Въпреки всичко, Таня искаше да отвори ковчега, но той се оказа запечатан.
При това Оля показа и някакви документи от санитарните служби, които заплашваха в случай на нарушаване на целостта на ковчега с някакви санкции. Уж можело да има зараза, разбира се, все пак не беше проблем да се отвори, но съседите и съселяните я разубедиха. Нека Саша остане в паметта ѝ такъв, какъвто беше приживе, и защо да излага себе си и другите на опасност.
Не може – значи не може. И ето сега, в минутите на прощаване със сина си, Татяна осъзна, че и тя няма за какво да живее на този свят, няма да може. Ето, ще погребат Саша, а тя ще легне на гроба, ще прегърне могилката и просто ще умре…
И Татяна физически усещаше как силите ѝ я напускат с всяка минута все по-бързо и по-бързо. „Майко!“, докосна я по рамото един от работниците на погребалната агенция. „Време е!“ Татяна се заклати и ако не беше Олга, която я хвана за ръка, щеше да падне точно до ковчега.
Снахата я прегърна здраво през раменете и я отведе малко настрани. Татяна се притисна към нея и заплака силно, хората наоколо мълчаха, свеждайки очи, някой също хлипаше. „Айде, не се бавете вече!“, отчаяно извика Олга на гробарите, продължавайки да прегръща Татяна през раменете.
„Вършете си работата!“, мъжете забързаха около ковчега, придърпвайки въжетата под него. „Хора! А кого погребваме?“, разнесе се изведнъж мъжки глас в тълпата. Всички обърнаха глави и замръзнаха.
Пред тях стоеше Саша, жив и здрав. „Ама ти май си!“, прокашля се объркано един от възрастните съселяни. „Аз ли? А не е ли рано?“, произнесе Александър и насочи поглед към майка си, която стоеше с гръб към него.
Татяна в първите секунди си помисли, че просто е полудяла, когато чу познати интонации, след това се изтръгна от прегръдката на Олга, която вцепенено гледаше напред и рязко се обърна. „Синко, жив си!“, успя само да прошепне тя и изгуби съзнание. Александър се втурна към майка си и успя да я подхване на ръце, само хвърли поглед на Олга, която все още стоеше като статуя, и започна да свестява майка си, нежно я потупвайки по бузите.
И тук Олга избухна, но не се хвърли на врата на мъжа си, а избяга през тълпата към изхода. Хората се разстъпиха, гледайки я с удивление, и на никого дори не му хрумна да я задържи. Татяна дойде на себе си, лежеше в скута на сина си, а той нежно я галеше по главата, дори се опитваше да се усмихне, само устните му предателски трепереха.
Татяна жадно гледаше детето си. Не, не ѝ се беше привидяло и не беше полудяла. Мамо! Сашо! Жив! Жената с треперещи пръсти докосна лицето му, косата му, раменете му.
„Къде беше, синко? Търсиха те“, прошепна Татяна. „Всичко ще разкажа, мамо, само малко по-късно, хайде да ставаме, можеш ли?“. Синът повдигна майка си. „Ще мога“, отговори тя едва чуто.
Те се изправиха, около тях се струпаха хора, всички бяха шокирани от случилото се и никой вече не обръщаше внимание на засилващия се дъжд. „А кой е тогава в ковчега?“, чу се в тълпата. „Да, нещо неясно, трябва да се обадим в полицията“, отговори служител на погребалната агенция и извади телефона си.
„Кого са докарали тук, нищо не е ясно.“ „А аз мисля, че в ковчега няма никой“, каза силно Александър. Тълпата учудено ахна, не повярва, и тогава Александър помоли за подходящ инструмент от гробарите.
Мъжете се поколебаха малко, уж по документи ковчегът е с някаква зараза. „Та ето ви заразата, жива и здрава“, ухили се Саша. „А на мен ми се струва, че той наистина е празен, лек и, учудващо, здрав мъж не може да тежи толкова.“
Един от гробарите го подкрепи, повдигайки ковчега за ръба. И този аргумент беше по-тежък, едно от момчетата от погребалната агенция изтича до колата за лост и скоро капакът на ковчега поддаде. Като го повдигнаха, всички видяха, че вътре лежи парче дърво.
Народът оживено забръмча, какво излиза, дърво са издали за човек, кой може да е извършил такова нещо? „Жена му, точно жена му“, шепнеха хората, спомняйки си как тя избяга от гробището. А Саша и Татяна седяха на пейка до съседната ограда.
Те мълчаха, прегърнати. Някой от съселяните му каза за Олга, но Саша само махна с ръка, уж сега ще има време да се разбере всичко. Скоро на селското гробище пристигнаха полицаи.
Зеваците бяха разпръснати, поговориха със Саша, помолиха го по-късно да отиде в участъка, за да даде показания. С това завърши този тежък ден. А после, вече у дома, Саша разказа какво му се е случило.
Когато се случи корабокрушението, той до последно помагаше на другите момчета да се качат в лодката, а после просто го заля вода. Събуди се на морския бряг късно през нощта. Много го болеше главата, Александър не разбираше къде се намира, освен това беше измръзнал до кости.
И тогава в далечината се появи светлина от фенерче. Младият моряк се опита да стане, но не успя от пристъп на виене на свят. „Помогнете!“, опита се да извика той, но от пресъхналото му гърло се изтръгнаха само отделни звуци.
И тогава фенерчето се приближи, светлината му го удари в лицето. „Саня, ти ли си? Жив си!“, чу се познат глас. Александър позна Егор, негов приятел.
Те се познаваха добре повече от година. Егор работеше в полицията, баща му беше началник там. Добро, открито момче.
Александър беше запознат с него от Олга, уж Егор ѝ беше съученик. Понякога мъжете ходеха заедно на почивка с барбекю, можеха и по бира да пият в свободното си време. Егор беше чест гост в тяхното семейство.
Сам, неженен, той мечтаеше за домашен уют, но все още не беше срещнал тази единствена и неповторима. И ето че онази вечер Егор, сред много други, обхождаше брега. И ето ти чудо, натъкна се на приятел.
„Егор, помогни!“, каза тогава на брега Александър. „Нещо главата ми е като чугун.“ „Сега, приятел!“ Егор побърза към Александър, наведе се и изведнъж замахна с фенерчето, болка, която звънливо прониза главата му, и отново тъмнина.
Когато Александър се събуди, се намираше в някакво мазе. Мъжът се огледа. Мрачни стени, паяжина по тавана, а под самия таван малък отдушник, през който в мазето проникваше дневна светлина.
Александър се изправи и на ватни крака стигна до този отдушник. Наблизо се търкаляше някакъв сандък и той успя да се покачи на него. Сега отдушникът беше на нивото на очите му.
И видя само някакви храсти, които закриваха цялата гледка. И тогава чу глас. Беше Егор.
По всичко личеше, че разговаря по телефона. „Абе не се паникьосвай! Къде ще иде оттук сега? Мазето е здраво“, говореше Егор. „Аз му боднах една инжекция, спи, сигурно.“
„Не, ти си някаква странна, мислиш ли, че е лесно да отнемеш човешки живот?“ „Ще го направя, но малко по-късно, а засега нека седи, може да умре от глад.“ „Ще вика ли? Кой ще го чуе тук?“ „Ти знаеш, че нашата вила е в гората, тук само диви зверове се разхождат.“ „Добре, малка, давай, готви се за разпознаване.“
„Не, защо истеризираш? По същество го няма, ти разбираш, ще направим документите и всичко.“ „Нали вече всичко обсъдихме, бързо ще погребеш празен ковчег, в който уж ще лежи мъжът ти.“ „Какво? Къде да го дявам?“ „Гората е голяма, земята е мека, успокой се.“
„Абе защо ти повтарям едно и също десет пъти? Ще го погребеш и ще отидеш в застрахователната компания за обезщетението. Всичко, малка, давай, довечера ще се видим, ще обсъдим детайлите още веднъж.“ Гласът затихна.
Егор, видимо, си беше тръгнал, а Александър слезе от сандъка и тежко седна на него. Той не можеше да повярва, че всичко чуто е истина. Дали Егор е говорил с Оля? Но всичко съвпадаше.
В мазето беше само той. Егор говореше за някакъв съпруг, наричаше събеседничката си „малка“. Прозрението, че приятелят и съпругата му са любовници, го прониза като стрела, дори отново го заболя главата.
Александър отново легна на стария матрак, миришещ на влага. Нямаше сили да мисли, просто лежеше. И скоро се унесе в тежък сън…
Александър спа почти денонощие, а когато се събуди, не веднага разбра къде се намира. После си спомни подслушания разговор. Чувстваше се сравнително добре, главата му започна да мисли.
Ако Егор и жена му са любовници и са решили да се отърват от него, да седи просто така тук и да чака съдбата си е глупаво. Трябва да търси изход. Но как да го намери, когато се намира в заключено мазе, където вратата е заключена, а прозорецът е само малък отдушник, през който едва ръка може да мине? И все пак той опита да избие вратата.
Не, беше здраво заключена. Започна да вика, но в отговор чу само бухане на бухал и шума на вятъра в отдушника. Освен това много му се ядеше и пиеше, а Егор явно не желаеше по какъвто и да е начин да облекчи състоянието му.
Изглежда, просто си беше тръгнал от вилата. Беше го оставил тук. Александър започна да оглежда мазето с надежда да намери нещо за ядене.
И тук му провървя. В далечния ъгъл той откри стар, грубо скован сандък, в който имаше домашна консервация. Мариновани краставици, домати, салати.
Освен това, наблизо откри бъчва с моркови, посипани с пясък. Но най-радостното беше, че намери торба сухари, окачени на тавана. Александър си спомни, че Егор едва тази година стана собственик на вилата, принадлежала на покойната му баба, която почина миналата зима.
Видимо, старицата беше приготвила всичко това. Александър я спомена с добро. Въпреки че внукът ѝ е истински гад.
Александър отново се натъжи, докато гризеше сухар. Как не беше забелязал, че Оля върти любовна афера с неговия приятел? Въпреки че кога му е оставало време да заподозре нещо? Все пак постоянно е на плаване. Вкъщи идва само набегом.
Не му се искаше да вярва, че неговата красавица съпруга се е оказала такава. Но как тогава да обясни всичко? Излиза, че тя с любовника си е решила да го обяви за мъртъв, за да получи голяма сума от застрахователната компания. А това, че ще успеят, не предизвикваше съмнение.
Егор има връзки навсякъде, ще може да получи нужните документи. И Александър, още жив, ще бъде признат за мъртъв. Абсурд, но е така.
След ядене много му се пиеше, но нямаше и капка вода. И това беше много мъчително. И изведнъж чу някакъв шум.
Навън валеше дъжд. Александър се втурна към отдушника, протегна ръка, събра малко капки и после си намокри устните. Не, това не беше достатъчно.
Но този ден определено му вървеше. На очи му попаднаха стара алуминиева чаша и празна пластмасова бутилка. Александър извади чашата навън, изчака да се напълни с дъждовна вода и жадно изпи.
После напълни още една, изсипа я в бутилката и отново я извади. Благодарение на силния дъжд, успя да събере цели 2 литра вода. Това ще му стигне за известно време.
„Не, лъжеш!“, каза той на глас. „Ще се измъкна оттук.“ Минаха два дни.
Александър чакаше Егор да дойде на вилата и да слезе при него. Мъжът се надяваше, че при сбиване ще успее да победи противника. Той все пак е по-силен и дори затворен, след всички изпитания, се чувства нормално.
Времето минаваше, но Егор така и не се появяваше. Веднъж Александър чу звук от приближаваща кола. След известно време се чуха стъпки пред вратата на мазето.
„Ей, ти там жив ли си, или вече си умрял?“, извика Егор. „Няма да дочакаш!“, бодро му отговори Александър. „Влез тук, да поговорим като мъж с мъж.“
„Абе върви се! Ще си цапам ръцете с теб.“ „А това е мен да се цапам с теб! Егор, не очаквах, че си такава гнида! Защо ме затвори тук?“ „А ти още ли не си разбрал?“, изсмя се Егор. „Чакам да умреш.“
„Абе не се притеснявай, скоро Олга ще те разпознае. Ще те погребем с почести.“ „Защо ти е всичко това?“ „А ти още ли не си разбрал?“ „Може би и съм разбрал, но искам да го чуя от теб.“
„Тогава слушай, все едно няма да излезеш от това мазе. С Олга сме заедно от година. Ти си мислеше, че сме съученици? Ех, глупак, ние сме любовници! И отдавна искахме да се отървем от теб по-изгодно.“
„Ти все пак си застрахован за прилична сума. И ето ти подарък от съдбата – корабокрушение. И не изплува веднага.“
„Аз сам се предложих да те търся, с надеждата да намеря студеното ти тяло. А ти се оказа жив. Добре, че аз те намерих пръв.“
„Какво си мислеше, че ще те спасявам ли?“ „Ама на! Нека всички да те смятат за безследно изчезнал. Докарах те тук.“
„Смятай, че почти вече си погребан.“ „А как ще получите парите от застраховката? Ако съм безследно изчезнал, ще трябва дълго да чакате.“ „Не се притеснявай, ще реша и този въпрос.“
Егор се изсмя и си тръгна. Да, искат да го изморят от глад. И е просто чудо, че в мазето се намери, макар и малък, но запас от храна.
И тези продукти Александър ги разтегляше колкото може по-дълго. Добре, че често валеше дъжд, затова имаше и вода. Той разбираше, че един ден всичко ще свърши.
И си блъскаше главата какво да прави. Мъжът загуби представа за дните и седмиците. Всичко чакаше неясно какво.
Отслабваше и разбираше, че скоро ще започне да полудява. И веднъж пак му провървя. Вярно, трябваше малко да излъже.
Егор дойде веднъж сутринта. Александър по това време лежеше на матрака. Той наистина се чувстваше слаб, но когато чу стъпки, в главата му се роди план да се престори на мъртъв.
Егор извика, но той не отговори. Онзи влезе в мазето. Видя Александър, легнал по лице на матрака.
„Е, най-сетне!“, радостно възкликна Егор. За по-сигурно ритнa Александър с крак и, като разбра, че той не помръдва, побърза нагоре, за да довърши замисленото. При това не затвори вратата.
И Александър успя незабелязано да се измъкне от мазето. В началото от притока на свеж въздух му се зави свят, но успя да се овладее и се шмугна зад оградата в храстите. На тази вила Александър беше ходил веднъж, затова си спомняше малко къде се намира и накъде трябва да върви.
Той вървя няколко километра. Егор така и не се появи след него. Видимо, като открил бягството, се е втурнал в друга посока.
И това също беше късмет. И ето го пътя. Александър не посмя да излезе от гората.
Ами ако Егор все пак се появи и в това състояние той няма да може да му се противопостави. Но в далечината се появи камион. Александър смело пристъпи на пътя, препречвайки го.
Шофьорът спря и с ругатни се показа от кабината. „Ти да не си решил да умираш!“, извика той. „Какво, по дяволите, се мяташ под гумите, мръсен клошар!“ „Аз не съм клошар!“, отговори му Александър.
„Аз съм моряк. Държаха ме в мазе. Дори не знам колко време…
Помогнете ми, моля ви. Може да ме гонят.“ Като чу това, шофьорът на камиона учудено повдигна вежди, а после скочи от кабината и помогна на беглеца да се качи в колата.
Вече вътре шофьорът му даде вода и храна. Александър накратко разказа какво му се е случило. Сергей, както се казваше шофьорът, слушаше, мръщеше се и клатеше глава.
„В полицията трябва да отида“, каза в края на разказа си Александър. „Ще ме закараш ли?“ „Не, приятелю, в полицията определено не можеш да отидеш сега. Забрави ли, че твоят Егор сам служи там.“
„Повярвай ми, той ще намери начин да те стигне и да замаже всичко. Поне в този град. Трябва да отидеш в друг регион, а оттам вече да се обадиш.“
Предложи Сергей такъв вариант на действие. „Май си прав“, съгласи се с него Александър. „Ще отида при майка си.“
„Тя живее далеч. Горката, сигурно се е измъчила цялата. Вече са ѝ съобщили, че съм изчезнал.“
„Може ли да ѝ се обадя? Дай ми телефона.“ „Не, не се обаждай още, че твоята жена ще разбере, че си тръгнал към майка си, и ще донесе на любовника си, а ние още трябва да пътуваме до майка ти.“ „Тоест ще ме закараш ли?“, зарадва се Александър.
„Та нали точно натам пътувам“, усмихна се Сергей. „Но първо да отбием при моята Любушка. Тя е наблизо, а ти ще се приведеш в ред, че все пак, извини ме, видът ти е клошарски, а не моряшки.“
„Да, почти два месеца седях в мазето“, отговори Александър, поглеждайки календарчето, лежащо пред него. „Оцелях, благодарение, няма да повярваш, на мариновани краставици. За цял живот ми стигнаха, сега и да ги видя, няма да мога.“
„Да, късметлия си“, засмя се Сергей. „Тръгваме. Ще се изкъпеш, ще се обръснеш, ще ти дам мои дрехи, май ще ти станат, и ще те нахраним с истинска храна.“
„Моята Любушка такива боршове готви.“ „Това е жена ти?“ „Почти“, кимна Сергей. „Света се казва.“
Александър повече не попита, все пак не е полиция по нравственост. Светлана живееше в селище точно край пътя. Тя се оказа мила и приветлива жена.
Разбира се, видът на мъжа, когото беше докарал любимият ѝ, я шокира леко. Но като разбра, че човекът просто е попаднал в трудна ситуация, тя веднага се втурна да запали банята, междувременно приготвяйки масата. С една дума, към вечерта Александър, сит, изкъпан, облечен в дрехите на Сергей, заспа направо на дивана, където просто беше седнал.
„Толкова млад се оказа“, чу той, докато заспиваше, съжалителен глас на Света. „Да, доста е изстрадал момчето“, съгласи се Сергей. Те го завиха с одеяло и се оттеглиха.
А сутринта Александър се събуди сякаш прероден, пълен със сили. Да, той наистина имаше втори рожден ден. А вече към обяд, след като се сбогуваха със Света, те потеглиха.
Няколко дни на път и ето че камионът вече влизаше в родното село на Александър. „Е, приятелю, всичко най-хубаво“, каза Сергей, като свали пътника пред майчината къща. „Написах ти на листче телефона си, непременно ми се обади как вървят нещата при теб.“
„Разбира се, ще се обадя“, кимна в отговор Александър. „Ако не беше ти, не знам какво щеше да стане с мен, никога няма да забравя, благодаря ти.“ „Моля, заповядайте“, иронично се усмихна Сергей.
„Само повече не попадай в такива истории, избирай жена и приятели по-внимателно.“ „Ще се постарая“, тъжно се усмихна Александър. „А ти, между другото, се ожени за Света, добра е.“
„Добра е“, съгласи се Сергей. „Ще се оженя.“ Засмя се, махна с ръка, ревна моторът и той си тръгна.
Александър стоеше пред родната си къща, сипеше есенен дъжд. Студено. Той се сгърчи, мислено си представи как вкъщи гори печката и побърза в двора.
В двора беше тихо, по някаква причина старото куче лаеше някъде от дълбините на бараката. Дали майка му го е заключила? Машинално погледна покрива, дим не излизаше от комина. Може би майка му вече го е запалила? Вратата на верандата беше отворена и някаква жена, наведена, миеше пода.
„Лельо Валя?“, позна Александър съседката и в душата му всичко се сви. „А къде е майка?“ Съседката, като чу гласа му, се изправи, погледна го, а после, като пребледня, се хвана за сърцето. „Сашка, ти ли си?“, прошепна тя ужасено.
„Аз съм, а къде е майка?“ „Ами на гробището е. Днес те погребват, а аз ето пода домивам, така трябва.“ Едва чуто промърмори леля Валя, сама разбирайки, че говори някакви глупости.
„Какво погребение, когато покойникът е жив?“ А Саша вече тичаше към гробището, което се намираше недалеч от селото. По пътя той разбра, че Егор и Олга са решили да завършат плана си въпреки всичко. Навярно Егор все още се е надявал, че ще успее да го намери преди всички.
Но не, не му се получи. Като пристигна на гробището, той видя цялата тълпа хора, майка си и жена си, която бършеше лъжливи сълзи. И по някаква причина не измисли нищо по-добро от това да изтърси фразата „Кого погребвате тук?“, въпреки че прекрасно разбираше кого.
И дори после му стана любопитно кого ли са сложили там. Оказа се просто парче дърво. А още му беше интересно да види реакцията на Олга.
Ще се хвърли на врата му и ще го уверява, че сама е станала жертва на обстоятелствата или по някакъв друг начин ще се опита да се измъкне. Не, тя не направи нищо от това. Просто избяга.
Впрочем, Александър вече разбираше, че няма да бяга дълго. В полицията вече ще се разберат. И ето че минаха няколко месеца от тези събития.
Александър живееше основно при майка си, но трябваше да пътува и до предишното си местоживеене. За да дава показания, после в съда. Сега Александър можеше спокойно да ходи там.
Егор беше арестуван почти веднага след началото на разследването. Никакви връзки не помогнаха. И Олга я хванаха.
Оказа се, че тя още на така нареченото погребение е знаела, че Александър е избягал. Но е вярвала, че любовникът ѝ ще реши всичко бързо и без шум. Но нищо не им се получи.
Дадоха им прилични присъди, както и на тези, които им бяха помогнали при оформянето на фалшивите документи. А Александър напусна работа, продаде апартамента и се върна в родното си село. Той реши завинаги да скъса с морето, както и с целия си минал живот.
И Татяна само се радваше на това. Не тегли ли те? Понякога с тревога питаше тя сина си, който разглеждаше снимки с морето и кораба. Не….
С усмивка отговаряше Александър. Напих се аз с цялата тази романтика. И на родна земя Александър намери с какво да се занимава.
Сега той е фермер, отглежда пшеница, развъжда добитък. Малко, но здраво стопанство, което непременно в бъдеще ще расте само. Тук, в селото, той срещна истинската си любов.
Алена дойде като фелдшер на практика и така си остана, след като срещна Александър. Сватбата им беше весела. Три дни гуля селото.
И Сергей и Света дойдоха, показвайки на Александър пръстените на безименните си пръсти. Послушаха Сергей и Саша. Сега ще бъдат приятели семейства.
И ето това вече са истински приятели. А Татяна оттогава вярва. Никога не трябва да се отчайваш.
И дори когато ти се струва, че целият свят се е сринал и няма смисъл да живееш, може да се случи чудо. Защото майчината молитва наистина връща дори от оня свят. Сега тя е в очакване.
Скоро Алена ще роди син. Внуче. А какво друго трябва на една баба за щастие? Децата и внуците да са до нея и да са щастливи.
About the Author
